Обещанието на Тъндър

Трета глава

Преди мастиленочерната нощ да се спусне над прерията, Сторм бе издигнала своя временен подслон. Двамата с Бъди добре се бяха подготвили — носеха си колове, брезент и хранителни припаси за няколко месеца. Е, или поне докато земята започне да ражда. За пътуването Бъди използва малкото пари, наследени от баба му. Остатъка внесоха в банката в Гътри — надяваха се да им стигне да си построят спретната хижичка.

Сторм накладе огън с излишните колове и сложи кафе. Беше прегладняла, за последен път яде рано сутринта. В задната част на фургона откри консервиран боб, компот и няколко сухара. На другия ден, като отиде в Гътри да регистрира участъка си, ще купи бекон, яйца, брашно, захар и всичко необходимо.

Тя бързо се настани до огъня и лакомо се нахвърли на боба. Без Бъди се чувстваше толкова самотна! Той беше неин постоянен спътник от много години и загубата му предизвикваше остра физическа болка в нея.

Сторм така и не бе успяла да оплаче както трябва горкия си съпруг след неговата смърт. Така че, когато сълзите сами потекоха по лицето й, тя не се опита да ги спре. Остави ги да се стичат по бузите й — плачът я облекчаваше. Когато сълзите секнаха, Сторм вече знаеше, че може да продължи напред, с или без Бъди. Дълго още щеше да го оплаква и никога нямаше да го забрави, но не смяташе да преклони глава пред житейските несправедливости. Животът просто си беше такъв.

Когато двамата с Бъди отпътуваха за Оклахома, тя нямаше търпение да срещне предизвикателствата в живота на първите заселници. Дори смъртта на Бъди не беше в състояние да я накара да изостави мечтата си тя щеше да притежава един от последните парцели свободна земя в областта. Изведнъж мислите й поеха в друга посока. Запита се дачи полуиндианецът е успял да си стъкне огън и да се нахрани. Колкото и да се взираше към неговия участък навсякъде докъдето поглед стига, се виждаше само тъмна земя. Освен от жалкия й огън, светлината идваше само от луната и звездите.

Сторм не искаше да се тревожи за индианеца, не искаше изобщо да мисли за него. Но образът му някак си се прокрадваше в мислите й. Трудно е да мразиш ранен и безпомощен човек. Макар че Грейди Страйкър едва ли можеше да мине за безпомощен, Сторм си даде сметка, че той съвсем не е бил така добре подготвен за състезанието като тях с Бъди. Доколкото имаше представа, беше решил да участва в надбягването в последния момент. Вероятно нямаше храна и дори одеяло, което да го пази от нощния хлад.

Сторм взе неочаквано решение. Напълни калаена чиния с останалото от вечерята й, взе и кафеника и се отправи към участъка на Грейди. Тъй като беше вече съвсем тъмно, а тя трябваше да стъпва внимателно, стигна въжената ограда чак след петнадесет минути. Прескочи я и видя, че Грейди наистина е издигнал заслон. Когато наближи и го разгледа внимателно, се оказа, че той се състои от забита в земята ловджийска пушка с опънато върху нея одеяло, застъпено от четирите страни. Какъвто беше едър, Грейди по никакъв начин не би могъл да се приюти в този малък заслон. Сторм остави чинията и кафеника на земята пред импровизираната палатка и го повика.

В отговор чу тихото пръхтене на вързания му кон, но Грейди не се виждаше никъде. Вече бе готова да си тръгне към своя парцел, когато шум от бълбукаща вода привлече вниманието й. Нямаше да е зле да се измие, преди да се прибере. Тръгна към реката и съжали, че не е сред щастливците с парцели край водата. Както изглежда, щеше да се наложи да преговаря с индианеца, за да получи вода, поне докато си изкопае кладенец.

Луната осветяваше пътя й. Сторм вървеше през тучната прерия, щастлива, че е успяла да спечели парче от най-добрата земя. Не разбираше кой знае колко от земеделие или скотовъдство, но бе твърдо решена да се научи. Сигурно не беше единствената самотна жена, спечелила земя в Оклахома. Нито пък беше първата заселничка, на която са убили мъжа, преди да е осъществил мечтата си.

Най-неочаквано Сторм се натъкна на Грейди. Той стоеше, нагазил в реката, с гръб към нея, само с препаска на хълбоците. Приличаше на древен езически бог — строен и висок като смърч. Позата подчертаваше силните му крака и стройните бедра. Луната открояваше издутите му бицепси, осветяваше широките, сякаш излети от бронз рамене. Всъщност той беше целият като позлатен, дори и стегнатите му бутове. В гарвановочерната му коса блестяха перлички вода, сякаш той бе рожба на реката. Дъхът на Сторм секна пред първичното великолепие на силното му тяло.

Това бе най-разсъблеченият мъж, когото Сторм беше виждала през живота си. Те с Бъди никога не се събличаха един пред друг. Преобличаха се насаме, а когато се любеха, Бъди повдигаше широката й нощница, без да гледа, за да не я засрами. Въпреки това обаче Сторм беше сигурна, че Грейди Страйкър коренно се различава от съпруга й. Грейди просто нямаше равен на себе си.

Той усети, че има някой и се напрегна. Изострените му сетива, които винаги му бяха служили добре, този път не долавяха заплаха, дошлият не беше опасен. Грейди се бе изкъпал, за да разхлади пламналото си тяло и безмълвно си говореше с реката и луната. Племето ги смяташе за дарители на живот. Чул приближаващите се тихи стъпки, той се подготви за нападение, когато бризът донесе сладко ухание на виолетки.

— Да се къпеш ли си дошла, госпожо Кенеди, или само да ме погледаш?

Стреснато възклицание се изплъзна от устните на Сторм.

— Как… Как разбра, че съм тук?

— Свикнал съм да разпознавам опасността под всякаква форма. — Грейди се обърна с лице към нея. — Ако не бях разпознал миризмата на кожата и косата ти, щях да те нападна. Следващия път се обади, че си ти.

— Аз… Аз случайно попаднах тук и… — Запъваше се на всяка дума, като че ли езикът й бе залепнал за небцето. — Аз не шпионирах — успя да каже накрая.

— А какво правиш тогава?

— Донесох ти нещо за хапване и като не те намерих, реших да се измия, преди да си отида.

— Донесла си ми храна? — недоверчиво попита Грейди.

Сторм се благодареше, че тъмнината скрива пламналото й лице.

— Разбира се, ако искаш. — Сви рамене тя. — Едва ли си донесъл достатъчно припаси с коня си.

— Странна жена си ти, госпожо Кенеди… Сторм. — Той се замисли, после попита: — Кой ти даде индианско име?

Грейди излезе от водата. Очите й неволно се приковаха към развитите мускули на бедрата му, които се очертаваха на всяка крачка. Той спря чак когато дойде толкова близо до нея, че усещаше нежния й дъх на бузата си.

Устата на Сторм изведнъж пресъхна и трябваше да навлажни устни с език, за да проговори.

— Това всъщност не е индианско име. Родена съм по време на силна буря и родителите ми сметнали за подходящо да ме нарекат Сторм.

— И в племето е същото.

— Защо са ти сини очите? — Сторм зададе въпроса, преди да се е усетила какво прави.

По лицето на Грейди премина облак, сякаш си спомни нещо болезнено. Но за учудване на Сторм, отговори веднага.

— Наследил съм ги от майка ми. Тя е бяла.

— Ти приличаш на дивак. Погледът му стана суров.

— Външният вид често лъже.

— Майка ти пленница ли беше?

— Пленница ли? — смехът на Грейди разтърси тишината. — Тези, които познават родителите ми твърдят, че баща ми е неин пленник.

— Но…

— Много питаш, Сторм Кенеди. — „И изглеждаш прекалено красива на лунна светлина“ — добави наум. — Благодаря ти за храната, но вече трябва да си ходиш. Не се ли страхуваш да стоиш тук сама с мен? Аз съм размирник, би трябвало да те е страх.

— Не се боя от теб — отвърна рязко Сторм. — Но много ще се радвам да си тръгна. Бъди така любезен да ме оставиш сама за малко. Искам да се измия и си отивам.

— Ако добре си спомням, твоята земя не граничи с реката.

— Затова те моля за разрешение да минавам през твоята собственост. — Никак не й се искаше да е задължена на индианеца, но нямаше как.

— Ще трябва да си помисля.

— Винаги ли си толкова несговорчив? — Сторм тропна с крак от яд.

— Да, когато имам работа с Бели очи. На повечето от тях не може да се вярва, те са нечестни и пълни с предразсъдъци.

— Майка ти е бяла — върна му го Сторм.

— Майка ми живее далеч оттук в ранчо в Уайоминг. Не я намесвай — отсече Грейди. — Повечето бели са зли.

— А повечето индианци са мръсни диваци. Ти дори нямаш индианско име.

— В племето ми викат Тъндър.

— Тъндър — тихо повтори Сторм. Името извикваше картини на жестокост, насилие и разрушения — чудесно му прилягаше.

— Моите родители са ме кръстили Грейди. Когато напуснах племето, за да живея сред Белите очи, приех това име.

— Напуснал си… Не разбирам.

— Няма какво да разбираш — отсече Грейди — Можеш да минаваш през земята ми и да ходиш до реката, когато поискаш. — Той рязко се обърна и си тръгна, сякаш нямаше търпение да се отърве от Сторм. На гърдите му белееше нейната превръзка. Дори не се бе сетила да го попита как е раната.

„Нека го боли — помисли си тя — така му се пада, задето е толкова ужасно проклет. Не се ли е научил от майчиния си род на добри обноски.“

Сторм коленичи на брега, гребна с шепи вода и започна да се мие — първо ръцете, после лицето и врата. Не подозираше, че Грейди се е върнал и я наблюдава как разкопчава горните копчета на блузата си и плиска вода върху гърдите си. Лунните лъчи благосклонно я докосваха и превръщаха косата й в златен ореол над приведената й глава. Грейди не беше виждал по-завладяваща и възбуждаща гледка от тази. А най-хубаво беше, че тя дори не подозираше как му въздейства.

Грейди неволно се усмихна, като си представи как утолява страстта си в утробата на Сторм. Надява се да е буйна, дива и неукротима като името си. Тези забранени мисли го възбудиха, членът му се втвърди и набъбна с отдавна забравена сила. Истински не беше пожелавал друга, освен Лятното небе. И сега изведнъж преливаше от страст към бялата жена, наречена Сторм, нахлула в живота му с цялата ярост на торнадо.

Грейди поклати глава, отхвърляйки плътското си желание, завъртя се на пета и се отдалечи. Когато след малко Сторм мина покрай грубия му заслон, той вече довършваше боба и бекона, които му бе оставила.

— Ако си свършил, да взема чинията — хладно каза тя.

Грейди й подаде чинията и кафеника.

— Благодаря, беше много вкусно.

Не си даваше сметка колко е изгладнял, докато не взе вилицата. На другия ден трябваше да се снабди с припаси и да скове каква да е барака. Пътуването щеше да му е трудно, освен ако…

Сторм взе чинията и кафеника от ръцете на Грейди и пое дългия път към своя парцел.

— Почакай, Сторм.

Тя спря, беше й неприятно, че индианецът й говори на малко име.

— Какво искаш?

— Казах ти, че можеш да минаваш през земята ми за вода, когато пожелаеш. В замяна, би ли ми направила една услуга?

Сторм се напрегна, на лицето й се изписаха страх и възмущение.

— Услуга ли, господин Страйкър? Каква?

— Утре и двамата трябва да отидем до Гътри, за да регистрираме участъците си, и двамата трябва да се запасим с продукти. Ще бъдеш ли така любезна да докараш и моите припаси? Нали ще сме съседи отсега нататък?

Сторм тутакси осъзна, че е направила погрешно предположение и се отпусна. Но псе пак не биваше да се доверява на този мелез размирник. Той явно мразеше белите, без значение мъже или жени. Интересно, питаше се тя, какво ли го е настроило срещу бялата раса? Беше интелигентен и възпитан, говореше английски дори по-добре от нея. И все пак нещо го бе отблъснало от белите и техния начин на живот.

Грейди си оставаше потаен, що се отнася до миналото. Тя знаеше за него само, че е роден в ранчо в Уайоминг, мрази белите и борави с оръжието като професионалист. Освен това беше толкова невероятно красив, че тръпки я побиваха.

— Тъй да бъде — съгласи се Сторм. — Макар че не мога да си представя човек като теб да стане фермер, ние все пак сме съседи и ще ни се наложи да си помагаме. Но нищо повече не си въобразявай, господин Страйкър. Аз все още те мразя заради същността ти и начина, по който промени живота ми. Ако Бъди беше жив, щяхме първи да стигнем до този парцел с реката. Лека нощ, господин Страйкър. Ще мина да те взема сутринта.

Рано на другия ден Сторм докара фургона до земята на Грейди. Той вече я очакваше. Беше облечен в прилепналия си костюм от еленова кожа и обут в мокасини. Дългата му, черна като абанос коса бе вързана с кожена каишка отзад. Бе се наложило да си смени ризата, за да няма издайнически дупки от куршум. По нищо не личеше, че изобщо е бил раняван. Не беше ли човешко същество? Не чувстваше ли болка като всички смъртни? Раната не беше опасна за живота му, но все пак бе доста сериозна. А ето, че стоеше пред Сторм здрав и бодър както при първата им среща в Гътри.

— Ще вържа Светкавица за фургона и ще пътувам до теб — каза Грейди и поведе оседлания кон към задната част.

„Светкавица и Гръмотевица, хубава двойка“, помисли си Сторм. Гледаше с възхищение безспирната игра на мускулите под дрехите от еленова кожа, докато той ловко и грациозно връзваше коня в задната част на фургона. А къде е нейното място в цялата тази работа? Дали срещата им не е била предопределена от небесата? Гръмотевица и Буря. Поклати глава пред толкова глупава мисъл. Срещата им беше съвсем случайна и за нейно нещастие се превърна в непредвидима трагедия. Грейди скочи във фургона и седна до нея. Краткото докосване на крака му до нейния я накара да потръпне.

— Студено ли ти е? Трябваше да си облечеш нещо по-дебело.

Беше облечена в цепната пола и блуза и ако не беше полуиндианецът до нея, би се чувствала прекрасно. Присъствието му я притесняваше, превръщаше чувствата й към Бъди в нещо бледо и скучно.

Това я вбесяваше.

— Нищо ми няма — отвърна Сторм и шляпна с поводите задниците на конете. — Но не искам да мислиш, че добрите ни отношения са нещо повече от взаимен интерес за оцеляване. Докато си изкопая кладенец, ще се наложи да използвам водата от твоята река. А на теб ще ти трябва…

— Може и да не ми дадеш това, което ми трябва — рече Грейди с известно удоволствие. В сините му очи, така несъвместими с тъмното лице, блесна похотлива искра.

Сторм ахна, поразена от чувствения подтекст в думите му.

— Господин Страйкър, вие сте безнравствен негодник. Как може да ми говорите с такива намеци? Ако Бъди беше жив нямаше да се осмелите…

— Не съм казал нищо обидно за вас — бързо се защити Грейди. Невинният му поглед предизвика у нея желание да го сложи на мястото му. — След всичко, което преживяхме заедно, не може ли да си говорим на малки имена?

— Преживях трагичната смърт на съпруга си, господин Страйкър. Ако не престанете да ме тормозите, ще разваля уговорката ни. Ще се договоря с друг заселник за вода, докато си построя кладенец.

— Не се ядосвай, Сторм — каза Грейди, като безуспешно се опитваше да скрие усмивката си.

Защо се чувстваше толкова безгрижен? Не си спомняше кога за последен път се беше смял и шегувал с толкова хубава и привлекателна жена като Сторм Кенеди. Беше хубаво, страшно хубаво. Решението да прекрати размирния си живот, да се установи на собствена земя и да създаде дом за сина си беше може би най-мъдрата стъпка в живота му. Смяташе, че след това ще може да възстанови и отношенията с родителите си. И за всичко трябваше да благодари на Сторм Кенеди.

Сторм мълчаливо преглътна яда си. Нямаше смисъл да спори с индианеца — все едно да плува срещу течението. Въпреки че беше удържала някои победи, не успяваше да се наложи. А допреди няколко дена дори и не подозираше за съществуването му.

До Гътри имаше десет мили, но на Сторм й се видяха сто. Грейди се правеше, че не забелязва сърдитото й мълчание и поддържаше разговора, изтъквайки качествата на придобитите от тях парцели и безкрайните възможности за фермерство в такава плодородна земя. Накрая на Сторм й писна.

— Какво знае един индианец за земеделие и скотовъдство? — изсумтя ядосано тя. — Вашият живот е пълен с жестокости и убийства и отмъщаване на белите.

Той се откъсна от съзерцанието на пейзажа и я погледна.

— Невинаги съм бил размирник. Беше време… — очите му изгубиха блясъка си, лицето му се измени и гласът му стана напрегнат — когато земята беше всичко за мен. Време, когато… Но всичко е вече минало. Вече нямам дом, ако не си построя на земята, която спечелих. Нямам и така жадувания душевен мир. Някой ден ще се появи друг скитник и отново ще има стрелба… И след него друг, и още един, докато… — той повдигна рамене в смисъл, че животът му е несигурен.

— Съжалявам, господин Страйкър — тихо прошепна Сторм.

Вече нямаше за какво да говорят. Настроението на Грейди се смени. Гледаше пейзажа меланхолично, а не весело. Проговориха си едва когато стигнаха в Гътри и то по повод положението в града.

Буквално хиляди неуспели в състезанието заселници сега напускаха Гътри и тръгваха на север. Те бяха живо доказателство за това, че търсенето на земя многократно превишаваше нейното предлагане. Влаковете, пътуващи на север, бяха претъпкани почни колкото предишния ден. Хилядите, завърнали се с празни ръце, разказваха за други хиляди, обикалящи безцелно земята на Чероките в търсене на несъществуващи свободни парцели.

Пероните на гарата бяха претъпкани от хора, дошли за надбягването, които сега търсеха начин да се измъкнат. Земята на индианците беше раздадена, а все още хиляди мъже и жени оставаха бездомни.

— Май се оказахме щастливи — замислено промълви Сторм, докато ловко избягваше тълпите, задръстващи улиците.

— Ще се чувствам по-добре, след като регистрирам земята си — отвърна Грейди.

В службата за регистрация беше същинска лудница. Хората бързаха да регистрират участъците си, за да могат спокойно да се върнат и да построят задължителните бараки. Служителите бяха толкова претоварени с работа, че за да се справят, се наложи да извадят допълнителни бюра извън главния офис. Щом намериха място да оставят фургона, Грейди и Сторм се насочиха към едно от тях.

Опашката вървеше бавно, прекалено бавно за Грейди и вроденото му отвращение към губенето на време. Когато слънцето се издигна високо над главите им и опашката нарасна, Сторм също започна да нервничи. В тълпата избухнаха няколко препирни, повечето предизвиквани от сприхави мъже, нетърпеливи да се върнат в неохраняваните си участъци.

Внезапно Грейди усети, че нещо сякаш прониза тила му и бавно се обърна. Изострените сетива му подсказваха, че някой не откъсва поглед от него. Дали отново бяха разпознали в негово лице индианеца размирник, ужаса за заселниците? Цял живот ли щяха да го преследват жестокостите, извършени от него заради убийството на Лятното небе? Макар оръжието и яростта му да бяха насочени само срещу онези, които мразеха индианците, зловещата му слава беше така преувеличена, че Тъндър, сиуксът размирник, плашеше всички — деца, жени и мъже.

Той бавно се обърна. Дясната му ръка се спусна леко встрани със свити пръсти. Очите му се присвиха, когато откри мъжа, втренчен и него, сякаш е видял призрак. Беше Лу Форк, сунърът, който го простреля в гърба. Чакаше на опашката за регистрация.

Сторм не разбра какво става. Видя Форк и Грейди да се изправят един срещу друг, но тъй като не беше срещала сунъра, нямаше представа кой е.

— Мислех те за умрял, индианецо — тихо каза Форк. — К’во прайш на опашката? Да не си откраднал нечий друг парцел, както задигна моя?

— Не лъжи, Форк — каза остро Грейди. — Сунърите нямат право да регистрират земя.

— Кой е рекъл, че съм сунър? — войнствено попита Форк. — На кого ще повярват, а? На мен или на някакъв си мелез? Имаш повече живот и от котките.

Вбесен, въпреки търпеливостта си, Грейди посегна за пистолета, но Сторм го спря. Докосването й беше леко като крило, но той почувства категоричното й неодобрение.

— Недей — тихо каза Сторм. — Ако убиеш този човек, ще докажеш само, че си по-добър стрелец. Остави властите да решат въпроса.

— По дяволите, Сторм, това е подлият страхливец, който се опита да ме застреля в гръб. — Досега не беше позволявал на жена да му казва какво да прави. Дори Лятното небе не си разрешаваше да укроти внезапните му избухвания.

— Грейди, нека законът реши.

— Хей, червенокож, давай, стреляй — подиграваше се Форк смело, сметнал Сторм за съюзник. Хората веднага започнаха да се отдръпват от тях.

— Какво става тук? — Гласът беше властен и Грейди бързо различи яркосинята военна униформа. Гътри беше пълен с войници, повечето изпратени в областния център да пазят реда по време на състезанието. Те имаха и неблагодарната задача да удовлетворяват или не оплакванията от сунъри.

— Тоя индианец тука се опитва да регистрира моята земя, капитане — рече Форк с нещастен вид.

Капитанът огледа Грейди внимателно, без да пропусне и най-малката подробност — нито опасната искра в сините очи, нито тъмния тен или начина, по който носеше оръжието си, ниско на бедрото, като главорезите.

— Вярно ли е, господин…

— Страйкър, Грейди Страйкър. Не, не е вярно. Този човек регистрира земя, на която няма право. Не би могъл да стигне преди мен, за да забие коловете си и да опъне палатка, освен ако не е тръгнал преди старта.

— Мога да го потвърдя, капитане — включи се Сторм. — Бях точно зад господин Страйкър, а преди нас нямаше никой. Когато стигнах до земята, за която става дума, на нея вече имаше колове. Започнах да забивам моите колове в съседния парцел и когато се върнах, намерих господин Страйкър прострелян в гърба.

— Ранен? — попита капитанът скептично.

По нищо не личеше, че Грейди едва вчера е бил ранен. — Сигурна ли сте, млада госпожо?

— Аз лично превързах раната — потвърди Сторм категорично. — Би могло много лесно да се докаже.

— Вярвам ви, госпожице.

— Госпожа. Госпожа Кенеди.

— Кенеди. Не беше ли убит мъжът ви наскоро от заблуден куршум? — Той погледна Грейди внимателно. — Този мъж не участвуваше ли в инцидента?

— Да.

— Съжалявам. Казвам се капитан Старк. Моля, приемете съболезнованията ми. — Обърна се към Грейди, опитвайки се да си спомни къде беше чувал името „Страйкър“. — Щом госпожа Кенеди казва истината, имате право да предявите обвинение срещу мъжа, който ви е прострелял, господин Страйкър.

— Значи мойта дума не струва колкот’ тая на един индианец? — плачливо се обади Форк.

— Роднина ли сте на Блейд Страйкър от Уайоминг? — Капитан Старк не обърна внимание на Форк, защото изведнъж си спомни.

— Блейд Страйкър ми е баща.

— Така си и мислех, много приличате на него. Разбира се, сините очи са на майка ви.

— Познавате ли родителите ми?

— Баща ви от години снабдява армията с чудесни коне. Миналата година имах удоволствието да посетя Шайен и Мирната долина. Малко са военните, които не знаят, че капитан Страйкър изпълняваше секретна мисия за президента Джонсън преди години. Невероятна история.

Сторм се изуми. Изглеждаше невъзможно този опърничав дивак да произхожда от високопоставено семейство. Какво го беше превърнало в своеволен размирник?

— Бива си го баща ми — съгласи се Грейди. По лицето му премина сянка на съжаление за болката, която бе причинил на родителите си. В очите му се появи такъв копнеж, че извърна глава, за да скрие смущението си.

— Вярно ли е това, което каза госпожа Кенеди? — попита капитан Старк.

— Абе, я чакайте малко — заоплаква се Форк. — Какво ще стане с мен и земята ми? Не виждате ли, че тоя и курвата му са си плюли в устата? Той сигурно е убил мъжа й, за да могат да се съберат.

Бърз като светкавица, Грейди докопа Форк.

— Даже не познавах госпожа Кенеди, преди съпругът й да загине — пръстите му се стегнаха и Форк едва дишаше.

Спаси го само бързата реакция на капитан Старк. Намеси се решително и откъсна Грейди от сунъра.

— Не така, Страйкър. Не ми се ще да пиша на баща ти, че са те обесили за убийство. Искаш ли да подадеш оплакване срещу този човек, задето е стрелял по теб?

Грейди поклати глава.

— Не, оставете мерзавеца да си върви. Достатъчно наказание е, че не получи земя. Но те предупреждавам, Форк, не смей да се доближиш до моята. Следващия път няма да имаш тоя късмет.

Като разтриваше врата си, Форк погледна към капитан Старк и тъй като той не направи опит да го спре, се измъкна от опашката.

Един човек в края на тълпата го спря.

— Знаеш ли кой е тоя полуиндианец? — гласът беше толкова тих, че Форк трябваше да се напрегне, за да го чуе. Той поклати глава в знак на отрицание и човекът тайнствено продължи: — Индианското му име е Тъндър. Белите го знаят като Размирника. Той е най-бързият стрелец отсам Скалистите планини и мрази всички бели хора.

— Защо? — изграчи Форк.

— Не знам точно, чужденецо, но май че е замесена жена. Този, който го убие, ще си спечели уважението и благодарността на хора като приятеля ми, който вчера го предизвика и загуби.

— Какво стана? — заинтригувано попита Форк.

— Беше невероятно. Никога не съм виждал някой толкова бързо да извади пистолета си и да стреля. Страйкър простреля приятеля ми, без да му мигне окото. Ако искаш да научиш защо стана всичко, ще те заведа при приятеля си. Необходими ми са хора като теб, които мразят Страйкър, или Тъндър, или както там го викат.

Форк хвърли поглед назад, където Грейди говореше с капитан Старк и злобно се ухили.

— Заведи ме при приятеля си. Кълна се, че имаме какво да си кажем.