Обещанието на Тъндър

Първа глава

Гътри, Оклахома, 12 септември 1893 г.

Грейди Страйкър огледа с досада административния център на Оклахома. Пристигна предишния ден тласкан от любопитство и сега се блъскаше из претъпканите улици. Питаше се какво, по дяволите, прави в Гътри четири дни преди най-голямото надбягване за земя2 в историята на областта. Знаеше, че шест милиона акра земя са откупени от индианците Чероки и че в Гътри се очакват 100 000 души за участие в надбягванията. Като съдеше по претъпканите улици, Грейди прецени, че пришълците в града са дори повече.

Спря за момент, за да се ориентира и някой го блъсна отзад, като че ли си пробиваше път иззад широкия му гръб. Успя да запази равновесие и се обърна, за да изгледа мрачно нахалника. Само един поглед към гневното лице на Грейди накара мъжа да се обърне и да изчезне. Грейди се загледа втренчено след него и лека усмивка изкриви устните му. Запита се какво ли би сторил мъжът, ако го беше видял преди шест месеца, само по набедреник и мокасини, с гладката, потъмняла от слънцето кожа, и играещите мускули под нея.

От уважение към цивилизацията сега носеше панталони от еленова кожа, ушити специално за него от Смеещия се ручей, и мека риза от същата материя. Но упорито оставаше верен на мокасините и категорично отказваше да отреже дългата си до раменете коса, вързана отзад с кожена каишка. Чертите му бяха горди и мъжествени. Индианският му произход личеше в изпъкналите скули, тънко изваяния нос и потъмнялата от слънцето кожа. Само ясносините очи, наследени от Шанън, неговата майка ирландка, издаваха бялата кръв.

Безспорно Грейди Фаръл Страйкър бе красив мъж, красив като баща си Бързото острие. И опасен. В него имаше някаква мрачна наследствена чувственост, на която повечето жени не можеха да устоят. Колкото до сърцето, Грейди нямаше сърце. От деня, в който някакъв бял уби просто от скука бременната му жена Лятно небе, той се затвори зад преграда от горчивина и намрази бялата си кръв. Заедно с малкия си син избяга при племето, където ги прие Скачащия бик, бащата на Лятното небе. От този миг до деня, в който Великия Баща говори с него на върха на планината и го посъветва да напусне резервата, стана известен с прякора Тъндър и бе най-страховитият от всички размирници, кръстосващи равнините.

Грейди изсумтя от отвращение и пак се запита какво прави в Гътри. Не беше дошъл да участва в надбягванията за земя. Ако искаше земя, можеше да я получи от собствения си баща, който притежаваше безброй акри в Уайоминг. Мисълта за семейството предизвика у Грейди усещане за празнота. Не беше виждал нито баща си, нито майка си повече от три години. Предполагаше, че като са научили за жестокостите, които върши, са се отрекли от него. А до убийството на Лятното небе беше най-примерният син.

В онзи съдбоносен ден беше едва на двадесет и две и порасна изведнъж, докато държеше в ръце издъхващата си жена. Преди това животът им бе идиличен, най-голямата му грижа бяха промените във времето. На деветнадесет години се бе оженил за приятелка от детинство и на двадесет и две вече имаше едно дете и очакваше второ. Не познаваше лишения, не беше срещал трудности, нито бе се изправял срещу предизвикателства. Докато не му отнеха съпругата с един-единствен акт на насилие.

Грейди продължи по улицата. Мислите му бяха на хиляди мили далеч, там, където имаше само щастие. Слава богу, от тогава бе пораснал и помъдрял и бе разбрал, че щастието е само мит. Макар и отдаден на мислите си, както винаги той бе нащрек за евентуални опасности. Вниманието му бе привлечено от блуждаещ лъч слънчева светлина, който, сякаш отразен отнякъде и препратен до него, почти го ослепяваше.

Ако денят не беше толкова ясен и слънчев, Грейди би се заклел, че това е отблясък от светкавица. Но никъде не се виждаше буреносен облак. Когато погледът му се проясни, видя, че слънцето с ослепителна светлина се отразява в дълга, бляскава женска коса. И то каква коса! С цвят на разтопено злато, тя се спускаше като водопад по раменете чак до кръста, възпрепятствана единствено от панделката, задържаща я да не се разпростре във всички посоки около лицето. Не виждаше лицето й, тъй като жената стоеше обърната с гръб към него и се взираше напрегнато към улицата, сякаш чакаше някого, но Грейди инстинктивно усети, че е красива.

Наблюдаваше я вкаменен, неспособен да се откъсне от гледката на великолепната й гъста коса, докосваща предизвикателно кръста й. Майка му имаше богата тъмнолешникова коса, но този особен оттенък на русото бе някак много по-възбуждащ. Жената рязко се обърна и Грейди видя, че и останалото е не по-малко привлекателно, точно както предполагаше. Откакто убиха Лятното небе не бе поглеждал с желание към жена. Срещаше се с противоположния пол набързо и това задоволяваше поривите на страстта в здравото му тяло. Жените обикновено бяха вдовици от племето, достъпни за неженените мъже.

Сторм3 Кенеди потропваше нетърпеливо с крак. „Къде е Бъди?“ — чудеше се тя и се взираше загрижено към улицата. Търсеше с поглед фургона, с който изминаха целия път от Мисури. Сторм и Бъди, женени от по-малко от месец, решиха да се възползуват от безплатната земя, предоставена от правителството. Веднага щом научиха, че земята на Чероките се дава на заселници, Сторм и Бъди оставиха дома си в Мисури, за да участват в надбягванията в Оклахома. Това им изглеждаше единственият начин, по който можеха да се сдобият със собствена земя и тъй като и двамата бяха решителни, взеха си сбогом със семействата, натовариха колове и се отправиха към Гътри. Пристигнаха сутринта и сега Бъди бе излязъл да търси подслон за двамата. Докато чакаше, Сторм написа писмо на родителите им, в което съобщаваше, че са пристигнали благополучно.

Блъскана от минувачите, Сторм едва се задържаше на ръба на дървения тротоар. Слънцето печеше силно, а тя бе забравила шапката си във фургона. Усещаше топлината да прониква през гъстите кичури коса. Бисерни капчици пот се събираха на врата й и овлажняваха яката й.

Изведнъж почувства сякаш остро бодване в тила си и плътта й пламна, предупреждавайки за опасност. Топлите й очи с цвят на шери се присвиха, когато вдигна поглед, за да потърси причината за своето безпокойство. Видя само хора. Навсякъде хора, прииждащи, отминаващи, пристъпващи в тълпата пред витрините и чакащи на гарата на дълга опашка за билети по линията за Чероки. Тогава го видя.

Гледаше я втренчено, със застинало от напрежение лице. Черната му като нощ коса се подаваше изпод оръфаната широкопола шапка, докосваше широките му рамене и се събираше на гърба от кожена каишка. Прашната еленова кожа очертаваше яките мускули на тялото и бедрата му. Вместо с ботуши, беше обут с удобни мокасини. Носеше пистолета си като стрелците — ниско на тесния ханш, привързан до бедрото. Ножът му бе застрашително затъкнат в колана. Сторм си помисли, че никога не е срещала по-опасен мъж. Отначало загадъчното му изражение и страстният поглед я изплашиха, а после я вбесиха. Той очевидно бе индианец. Или още по-лошо, мелез. Един от онези отвратителни мъже, презирани и от двете страни.

Отвърна на погледа му и предизвикателно вирна малката си упорита брадичка. Издържа на досадното му вторачване цели пет секунди, после отмести очи и демонстративно извърна глава в друга посока. Как се осмелява това безсрамно създание да се заглежда в нея така нагло! — питаше се Сторм с безсилен гняв. Тя е омъжена жена, за бога! Обича Бъди от времето, когато и двамата бяха на пет години.

Грейди толкова се забавляваше от скованите усилия на русокосата да се прави, че не го забелязва, та дори лека усмивка смекчи мрачното му изражение. Питаше се коя ли е тя и какво прави в Гътри. Но интересът му изведнъж угасна, когато осъзна, че жената е бяла. Яростният й поглед съвсем ясно показа, че тя изпитва към него само и единствено презрение. За него това нямаше значение. Не му трябваха белите, нито мъже, нито жени. Беше се разделил завинаги с майчиния си род. Напусна Мирната долина и потърси нов живот сред размирните племена — могъщите някога Лакота, наречени от Белите очи Сиукси.

Повдигна рамене и се отърси от необяснимото желание да прекоси улицата и да застане пред жената. Продължи по пътя си. Не му се оставаше много-много в Гътри и той реши да вземе коня си от общата конюшня и да продължи. По тези места го знаеха най-вече като един от размирниците, а също и като стрелец и кавгаджия. След като преди месеци напусна резервата, пътят му го беше отвеждал в много градове. Навсякъде предизвикваше неприятности и това му спечели прозвището „Размирника“.

Лошата му слава обикновено го изпреварваше и в градовете по западната граница винаги се намираха мъже, готови да го предизвикат. Пръстите на двете му ръце не достигаха за броя на хората, с които бе влизал в бой през последните шест месеца. Рядко ги предизвикваше пръв, но никога не отказваше да поупражни невероятните си умения с оръжието. Много мъже загинаха от ръката му и в повечето случаи шерифът го изпъждаше от града. Тъй като не той предизвикваше свадите, не го и арестуваха, но Грейди знаеше, че един ден късметът ще му измени. Току-виж, че убие съперника си и свърши в гробището или зад решетките. Все едно му беше. Животът му се бе превърнал в низ от жестокости, заради които душата му бе навеки прокълната. Дори не се осмеляваше да се върне у дома при родителите си, макар че те навярно щяха да му простят, ако се поправи.

Насилието поражда насилие. Не му ли бяха втълпявали това като малък? Вече е твърде късно да се промени, твърде късно беше и за Лятното небе. Отнеха й живота, точно когато имаше толкова неща, заради които си струваше да живее. „Чудо трябва да стане, за да се превърна отново в истински човек“ — реши Грейди и ускори крачка към конюшнята. Синът му, Малкия бизон, щеше да е по-добре без него. Смеещия се ручей, по-малката сестра на Лятното небе, го обичаше нежно и щеше да се погрижи за детето. Колкото до него самия, искаше му се Великия Баща да не го беше съветвал да напусне племето. Неукротимият му дух търсеше отмъщение за бруталното убийство на Лятното небе и макар още да не беше навършил двадесет и шест години, чувстваше, че краят му наближава.

Чудо, ето от какво имаше нужда.

Грейди знаеше, че чудеса не стават.

Изведнъж, без предупреждение, изострените му сетива усетиха опасност. Подушваше я. Напрегна се, ръката му се плъзна към оръжието. Цялото му тяло се изопна. Годините на опасен живот бяха усъвършенствали усета му за самозащита и оцеляване. Инстинктите му се задействаха с пълна сила, щом само усетеше някой да го дебне — някой с вече откопчан кобур. За щастие Грейди беше свикнал с неприятните ситуации и се бе научил да се справя с тях по начин, присъщ само на индианците.

— Ела, Размирнико! Ти уби брат ми в Додж Сити и сега ще си платиш!

Гръмотевица го оглуши. Племето добре бе избрало името му. В този миг Грейди Страйкър престана да съществува — на негово място възкръсна Гръмотевицата — бърз, точен, настръхнал, смъртоносен.

Усетили нещо лошо, хората по улиците се пръснаха като листа от вятър. Жените пищяха, сграбчваха децата си и ги бутаха далеч от опасността, а мъжете, намерили сигурно прикритие, наблюдаваха с някакво странно удоволствие как двамата мъже ще се стрелят.

През улицата Сторм Кенеди не забелязваше нищо друго, освен приближаващия се с фургона Бъди. С въздишка на облекчение тя стъпи на платното. Бъди спря фургона до нея и се приготви да скочи долу, за да й помогне да се качи на седалката до него.

— Намерих подслон! — извика той, зарадван, че е успял да намери стая в толкова претъпкан град.

— Довечера ще спим в истинско легло. Госпожа Люк от пансиона току-що изхвърли един клиент, защото не можел да плати и ни дава неговата стая. Знаех си, че ще имаме късмет!

— Страхотно! — изписка Сторм. Момчешкият ентусиазъм на Бъди бе заразил и нея. И тя като него бе решена да заградят свои 160 акра земя и да станат земевладелци.

Грейди знаеше, че обстоятелствата са против него, но не беше в стила му да се предава. През изминалите месеци се бе изправял и пред по-големи изпитания от това. Наистина уби брата на този човек, но само защото онзи го бе предизвикал безразсъдно. Спомни си деня в Додж Сити, дори си припомни лицето на убития. И както много пъти вече, това лице прие чертите на убиеца на Лятното небе. Мъжът го обвини в измама на карти, опита се да го убие и загуби. Грейди нямаше угризения за смъртта на още един безименен бял скитник.

Грейди се съсредоточи, извъртя се и застана на коляно, извади пистолета и се прицели. Разбра по гласа къде точно стои мъжът — това бе тайнствена и ужасяваща способност — да знае къде се намира врагът — и стреля в областта на сърцето. Мъжът дръпна спусъка в следващия миг. Ръката му трепна, куршумът на Грейди вече го беше ранил и изстрелът отиде встрани. Заблуденият куршум се заби в тялото на Бъди Кенеди.

Пронизителен писък подсказа на Грейди, че нещо не е наред. Нещо, което нямаше връзка с лежащия на прашната улица ранен мъж. Щом опасността премина, хората се втурнаха вън от укритията си и се стекоха към едно и също място. Преди тълпата да скрие гледката, Грейди успя да зърне златиста глава, приведена над някакво тяло на улицата до фургона.

Грейди забеляза, че приятелите вече помагат на ранения, но ги удостои само с бегъл поглед. Прибра оръжието в кобура и се изправи в целия си почти двуметров ръст. Нямаше представа какво ужасно нещастие е станало отсреща, но нещо го караше да разбере.

Взе разстоянието на няколко разкрача и се провря в тълпата към двете фигури в центъра. Хората го разпознаха, сториха му път и той видя всичко.

Млад мъж, по-млад дори и от него, лежеше проснат на земята. Толкова блед можеше да бъде само мъртвец. От малка кръгла рана в главата му бликаше кръв и попиваше в земята отдолу. Русата красавица се беше склонила над него, раменете й се тресяха неудържимо, сърцераздирателните й вопли цепеха въздуха.

Сътресението като че ли бе сковало Сторм. Не й се вярваше — само преди миг говореше с Бъди, а сега той лежеше мъртъв. Дори в мъката си тя осъзнаваше, че е загубила завинаги близък приятел и спътник от дълги години. Беше толкова безсмислено, толкова несправедливо Бъди да умре заради двама негодници, изливащи злобата си по улиците, където невинни минувачи можеха да станат жертви. „Защо Бъди?“ — роптаеше тя безмълвно. Животът беше пред него, той беше изпълнен с надежди, пък и това пътуване…

Усети на рамото си изгарящо докосване. Обърна глава и погледна към Грейди с премрежени от сълзи очи… И дъхът й секна. Той! Полуиндианецът, виновен за смъртта на Бъди! Топлите й очи се вледениха, лицето й се вкамени и тя демонстративно дръпна рамото си изпод ръката му.

— Ти! — Думата излетя от устата й като страшно проклятие. — Убиец!

В първия момент Грейди се слиса. После лицето му се проясни — разбра какво е станало. Беше чул изстрела на другия, но не му обърка внимание. Явно заблуденият куршум бе улучил невинен човек — брат или съпруг на жената.

— Съжалявам — промълви Грейди. Думите трудно излизаха от устата му. Не му се случваше често да се извинява и не умееше да го прави. — Стрелях само веднъж и улучих целта. Не съм убил вашия…

— Съпруг. Бъди ми беше съпруг. И щеше още да е жив, ако вие и приятелчето ви не си разрешавахте споровете на публично място. — Гласът й постепенно се извисяваше и накрая тя закрещя.

— Успокойте се, госпожо — настоя Грейди. Щеше му се изобщо да не беше стъпвал в Гътри този ден.

— Да се успокоя, след като съпругът ми е мъртъв? Как смееш? Какво разбира от скръб един дивак?

— Повече, отколкото предполагате — отвърна Грейди, като се мъчеше да успокои разстроената млада жена.

— Махай се! Не виждаш ли, че колкото повече стоиш, толкова по-лошо става!

Грейди се намръщи и отстъпи. Някаква жена изправи Сторм на крака. Двама мъже бързо пренесоха тялото на Бъди във фургона и го откараха в погребалното бюро.

Грейди чу жената, която отвеждаше Сторм да я пита: „Какво ще правиш сега, скъпа?“

Той искаше да ги последва, да попита за името на русокосата, но шерифът вече си пробиваше път през тълпата и следващия един час Грейди трябваше да отговаря на въпросите му. Докато шерифът разпита свидетелите и се увери, че Грейди не е предизвикал стълкновението, красивата вдовица беше изчезнала.

На 13 септември 1893 в Гътри цареше пълен хаос. Опашката за билети на гарата до новите градове Ийнид и Пери, където заселниците се надяваха да получат парцели, беше още по-дълга от предния ден. Необяснимо за самия него, Грейди още се бавеше в града. По липса на по-добър подслон пренощува в общата конюшня. За човек като него, който не страда от угризения на съвестта, той остана твърде дълго буден, в размисли за вълнуващата блондинка и мъртвия й съпруг. Чудеше се какво ли смята да прави сега, след като вече е сама. Дали има семейство някъде на Изток?

И все пак, в това ярко септемврийско утро именно угризения го отведоха в погребалното бюро. Там го посрещна мрачен мъж в черно.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Грейди се изкашля и огледа помещението, пълно с дървени сандъци.

— Вчера донесоха един човек. Прострелян младеж. Знаете ли как се казва?

— А, имате предвид господин Кенеди. Погребението е следобед. Вие от семейството ли сте?

— Не — дрезгаво отвърна Грейди. Не искаше да признае, че макар и неволно е причинил смъртта на младежа. — Погребението платено ли е?

— Ами, не, не е — подозренията на погребалния агент нараснаха, той огледа Грейди добре, съпостави фактите и стигна до правилния извод. — Вие май сте оня, дето застреля господин Кенеди?

Грейди изкриви устни.

— Аз не стрелям по невъоръжени хора. Кенеди беше убит от заблуден куршум. И не съм дошъл да се защитавам, а за да платя погребението.

— От къде на къде? Нали си има вдовица?

— Просто кажете колко — каза Грейди остро. Мълчалив по природа, не смяташе да дава обяснения за нещо, което и сам на себе си не можеше да обясни.

Погребалният агент назова сумата. Грейди кимна, извади парите от кесията и ги сложи в ръката на мъжа.

— Сигурен ли сте, че е достатъчно? Искам прилично погребение.

Леко прошумоля плат и гневен женски глас попита:

— Какво ви интересува дали мъжът ми ще получи прилично погребение?

Докато мъжете говореха, Сторм беше влязла и ги бе чула.

Стреснат, погребалният агент хвърли боязлив поглед към нея.

— Господин… ъ-ъ… господин — въпросително погледна към Грейди.

— Страйкър, Грейди Страйкър.

— Да, да. Господин Страйкър току-що плати погребението на съпруга ви.

— Какво! Този човек е дивак, защо ще плаща погребението на Бъди?

— Ами попитайте него — предложи агентът. За него нямаше значение кой плаща, важното беше да се плати.

— Така да бъде, ще го попитам. — Тя обърна към Грейди потъмнелите си от ярост очи. — Не се нуждая от подаянията ви, господин Страйкър.

— Не е подаяние. Аз… — започна той.

— Просто си приберете парите. Не ги искам. Ние с Бъди не бяхме богати, но имам колкото за погребението му.

— Хайде, госпожо Кенеди, размислете — любезно предложи агентът. — Парите ще ви трябват да се върнете при семейството си. Господин Страйкър твърди, че не е убил съпруга ви. Не можете ли да приемете предложението му просто като проявя на любезност?

— Любезност? — Сторм презрително го посочи. — Погледнете го само! Прилича ли ви на човек, свикнал да върши добри дела? На мен повече ми прилича на главорез. Един Господ знае какво ще поиска в замяна на своята „любезност“. Върнете му парите, господин Лукас.

Сайлъс Лукас сви рамене и подаде парите на Грейди.

— Чухте какво каза дамата, господин Страйкър.

После, усетил напрежение, се обърна и се скри, за да не присъства на сблъсъка на два избухливи характера.

— Госпожо Кенеди, исках само да направя това, което трябва — възрази Грейди отсечено. Честно казано, мъчно му беше за младата вдовица. Изразителните й кафяви очи бяха зачервени от плач и изглежда не беше мигнала цяла нощ. Той дори не знаеше дали е намерила подслон в претъпкания град.

— Не ми трябва съчувствието ви. Запазете го за някой, който се нуждае от него — каза Сторм. — Не изглеждате от хората, които съжаляват за стореното. Ако не бяхте вие, Бъди щеше още да е жив.

— Нямах представа, че в Гътри някой ще стреля по мен — отвърна Грейди. — Ако знаех, щях да съм по-предпазлив.

— Човек като вас навярно се сблъсква всеки ден със смъртта — каза Сторм надменно. — А Бъди не беше жесток. Той обичаше живота, той… — Изведнъж смъртта на Бъди се стовари като тежко бреме на плещите й. Раменете й се разтърсиха неудържимо и тя избухна в сълзи.

Грейди никога нямаше да разбере какво го накара да прегърне Сторм и да я прислони на гърдите си. Тя беше толкова мъничка, топла и нежна, че той изстена от неприсъщо чувство на състрадание към тази безпомощна жена. Последната жена, към която бе изпитвал същото желание за закрила, бе Лятното небе. А тази тук изобщо не приличаше на нея.

В първия момент Сторм разреши известна близост, като позволи на Грейди несръчно да я потупа по рамото. За миг забрави всичко, освен необходимостта да облекчи мъката си. Постепенно си даде сметка за сдържаната мощ на ръцете, в които се намираше и коравата сила на неговото тяло. Този мъж не беше като Бъди. Усещането беше толкова чуждо, че тя не можа нито да помръдне, нито да проговори няколко секунди.

— Добре ли сте? — тихо попита Грейди. Звукът на ниския, плътен глас накара Сторм да дойде на себе си. Изведнъж осъзна, че приема утеха от мъжа, когото би трябвало да мрази, отдръпна се от ръцете му и го погледна, сякаш беше самият дявол.

— Не ме докосвай!

Червенина пропълзя по лицето на Грейди.

— Извинете.

Беше невероятно, но отново се извиняваше.

— Сбогом, господин Страйкър. — Тя надменно му обърна гръб.

Но Грейди още не беше свършил.

— Сега какво ще правите?

— Не е твоя работа.

— Моя работа е. Обвинихте ме, че съм причинил смъртта на мъжа ви и сега аз нося отговорност за вас. Имате ли достатъчно пари, за да се върнете при семейството си?

Сторм се извърна да го погледне и водовъртежът от руса коса, сияеща като златист воал около нея омая Грейди. Тя беше най-вълнуващата жена, която някога беше срещал. И най-опърничавата. През всичките години, откакто се познаваха с Лятното небе, тя никога не си беше позволила да спори или да нагруби.

— Добре, след като питаш, ще ти кажа точно какво ще направя. Смятам да участвам в надбягването за земя. Ще бъда на старта при даването на сигнала, ще препускам с останалите заселници, за да спечеля своя парцел.

Гласът й бе пламенен, страстен и изпълнен с непоколебима решителност. Грейди смътно се питаше как ли би се чувствал онзи, който получава цялата тая страст и всеотдайност. После изведнъж изплува смисълът на думите й.

— Какво?

— Чу ме, ще се състезавам за земята, която двамата с Бъди искахме.

— Но вие сте жена. — В гласа му се долавяше недоверие. — Жената върви с мъжа си. Тя не бива да прави неща, които са за мъжете.

— В случай, че не си забелязал, аз нямам мъж. Никой, чуваш ли, никой не може да накара Сторм Кенеди да се откаже три дни преди състезанието. Особено пък някакъв главорез полуиндианец.

След името Сторм, изтървано по невнимание, Грейди не чу нищо повече. Сторм.

Като че ли Уакантанка му даваше знак. Живите му сини очи добиха отсъстващо изражение, когато си спомни съдбоносния ден на върха на планината. Имаше видение и Великия Баща говори с него.

„Покоят, който дириш, ще дойде с Бурята. Докато не срещнеш и не овладееш Бурята, няма да има мир в душата ти. Не забравяй, че Гръмотевицата е предвестник на Бурята, но Гръмотевицата може да съществува само в лоното на Бурята.“

Грейди пребледня под бронзовия загар и погледна към Сторм, сякаш току-що бе попаднал в ада.