Обещанието на Тъндър

Пета глава

— За какво беше всичко това? — попита Сторм, докато проследяваше с поглед препускащия с все сили Нат. — Какво му каза?

Грейди плющеше с камшика наоколо, без да разбере, че Сторм е излязла да види какво става. Той спря за момент, за да й се полюбува мълчаливо. От няколко дена не беше виждал Сторм и при всяка нова среща с нея оставаше поразен от сияйната й красота. Златистата коса и бяла кожа бяха точната противоположност на мургавата хубост на Лятното небе. Но докато индианката беше стройна като момче, Сторм бе по-скоро сластна, с висок бюст, тясна, тясна талия и леко закръглен ханш.

Сторм се ядоса на Грейди, който я оглеждаше бавно от горе до долу. „Какво се е вторачил в мен?“ — питаше се тя. Караше я да се чувства неудобно, гледаше я, сякаш ще я лапне. Но неусетно и за самата нея, собствените й очи пробягаха по високата му, облечена в еленова кожа фигура. Никога ли не облича нормални дрехи като всички хора? Лекото, еластично еленово облекло прилепваше към тялото му като втора кожа и подчертаваше цялата му хубост. Изглеждаше стегнат, слаб и жилав, мускулестото му тяло се движеше с непринудено изящество. Силен и смущаващ — същинско изкушение за душевния й покой.

Изведнъж го чу да се киска:

— Нещо интересно ли видя?

Ядосана, че са я хванали на местопрестъплението, както се възхищава на този мелез, Сторм наежено отвърна:

— Мога да те питам същото.

— Всичко, което виждам, ми е интересно и ми харесва — отговорът му я завари неподготвена.

— На мен пък не — заяви високомерно и отмести поглед от него. — Господин Търнър много бързаше да си тръгне.

— Не прие добре съвета ми да не се увърта около теб. Прекалено далеч отиде с предложението, което ми направи за земята.

— Кой те назначи за мой пазач? И преди ти казах, мога сама да се грижа за себе си.

— По някаква проклета причина се чувствам отговорен за теб — оплака се Грейди. — Така че, най-малкото, което можеш да направиш, е да се покажеш благодарна.

— Не бих нарекла чувствата си към вас точно благодарност, господин Страйкър.

— Има поне половин дузина неща, които бих предпочел да изпитваш към мен — отвърна Грейди и сам се изненада от отговора си. — Има половин дузина приятни неща, които бихме могли да вършим, вместо да се караме.

От резкия му груб глас я побиха тръпки. Досега думи или глас на мъж не я бяха възбуждали така. Цялата гореше, вътрешностите й сякаш се топяха. За бога, та тя не е девственица, защо реагира като някаква невинна ученичка, която не знае какво правят мъжете с жените? И защо не се чувстваше така с Бъди? Дългото приятелство с него беше спокойно й мило, като между брат и сестра. Този ли арогантен и опасен мъж трябваше да й разкрие, че в живота има толкова много неща, за които не е и подозирала? Думите му изразяваха неочакван присмех към единствения начин на живот, който й беше известен и това я плашеше.

— Задръж си мнението за себе си, Грейди Страйкър. Ако ми потрябва помощта ти, ще я поискам, но не чакай да е скоро. Предполагам, че си дошъл за нещо, така че изплюй камъчето, преди да съм затворила вратата под носа ти.

— Доста си категорична за възрастта си, Сторм Кенеди — каза Грейди леко развеселен. — Имам най-доброто желание да помогна, да се грижа за теб, но ти не ми даваш. Просто дойдох да видя не ти ли трябва нещо от града. Отивам в Гътри да купя пирони, за да си довърша къщичката. Вече се пренесох в нея, но се нуждае от някои удобства.

Сторм се изчерви. Може би Грейди наистина се опитваше да бъде добър съсед, но нямаше нужда да се държи грубо с гостите й. Наистина бе много мило от страна на Нат Търнър да й донесе цветя за новия дом. Не можеше да го осъжда, задето иска да купи земята й, а и й се виждаше много достойно, че не бе настоял повече, нито бе се ядосал от отказа й.

— Аз… Оценявам предложението ти, но нямам нужда от нищо. — И добави: — Вече няма да взимам вода от реката. От вчера имам кладенец.

— И аз мисля да си изкопая кладенец, след като си завърша къщата. Дано земята не замръзне дотогава.

— Ако не успееш до зимата, можеш да взимаш вода от моя кладенец — чу се да казва Сторм. — Дължа ти поне това, след като ти ми разреши да отивам до реката през твоята земя. Ела, ще ти го покажа.

Докато говореше, Грейди я гледаше само в устата. Това беше най-сладката уста — със сочни нежни устни, създадени за целувка. Не си спомняше да е виждал други толкова примамливи розови устни. Тя несъзнателно пристъпи напред да му покаже кладенеца. Сблъскаха се и телата им се събраха с мек удар.

— О! — тя широко отвори очи, когато ръцете му я прегърнаха.

— О, скъпа! — Вече нямаше как да не я целуне — ръцете му почти я обгръщаха, телата им се сливаха в едно. — Хич не ме интересува, без да искаш ли го направи или нарочно. Очите му се присвиха и проблеснаха решително.

— Аз не…

Думите потънаха в гърлото й. Грейди покри устата й със своята, езикът му очерта меката сочност на устните й. Принуди я да отвори уста със силен натиск на езика си, настоятелно, както Бъди никога не бе го правил и по тялото й се разля опияняваща топлина. Тъкмо да дойде на себе си от страстната му целувка, и устните му изведнъж се втвърдиха. Започнаха да търсят, да молят за отговор нещо, което тя отчаяно се мъчеше да удържи. Тогава, също така рязко, той прекъсна целувката и я погледна в очите. Устата й гореше от желание и краката не я държаха.

— Отвърни ми на целувката — молбата беше произнесена с гърлено ръмжене.

— Не, аз…

— Ако не го направиш, ще те целувам, докато ти омръзне да се дърпаш.

— Грейди, защо правиш това с мен? — Тя облиза устни и усети вкуса му на езика си.

— Проклет да съм, ако знам.

После устните му отново намериха нейните, този път още по-настоятелно. Сторм с опита да го отблъсне, но ръцете му потънах в косата й и задържаха главата й. Грейди продължи сладостно да мачка устните й.

— Целуни ме, проклетнице!

Тя инстинктивно разбра какво трябва да направи и отвори уста. Той потърси езика й със своя и когато го намери, всмука го в устата си. Тя нямаше какво друго да направи, освен да го целуне. Със страст, каквато не подозираше у себе си, тя се отдаде докрай на огнената му целувка. После, без предупреждение, устата му се откъсна от нейната, за да поеме изгарящия път надолу по шията й, докато ръцете му притискаха бедрата й към напрегнатите му слабини. Когато накрая я пусна, очите й останаха ококорени, а лицето й изразяваше изумление и неверие.

Какво й ставаше?

Гъста гореща кръв изпълни вените на Грейди и той разбра без съмнение, че иска тази жена. Желаеше я повече от всяка друга. Включително и от Лятното небе. Любенето с Лятното небе беше приятно и нежно, естествено като дишането и съня. Но Грейди инстинктивно усещаше, че когато се съберат със Сторм, в това няма да има нищо мило и кротко. Ще бъде разтърсващо, диво и необуздано като имената им и ще промени живота им завинаги.

Беше ли подготвен за такова сътресение?

Изведнъж погледът му се отклони, лицето му не изразяваше никакво чувство. Дрезгавият шепот идваше от дълбините на душата му:

— Какво направи с мен?

Думите му предизвикаха тръпка на мрачно предчувствие по гърба на Сторм.

— Аз… не съм направила нищо. Нищо не мога да направя, ако продължаваш да ме мачкаш и целуваш.

Той я погледна косо.

— Нещо в теб ме кара да забравя, че съм индиански воин. Индианските воини не показват страстите си и владеят чувствата си. А аз просто не мога да се откъсна от теб. Искам да докосвам кожата ти, без дрехите да ме спират — той се пресегна и погали гърдите й. Зърната й се втвърдиха като стегнати малки пъпки под ръцете му и тя се задъха от ужас.

— Искам да те целувам, докато устните ти набъбнат от целувките ми и коленете ти омекнат.

Тя ловко се измъкна, уплашена от следващите му думи.

— Искам да се любя с теб, Сторм Кенеди. Сторм отвори уста, неспособна да издаде и звук, за да го нарече с всички обидни имена, които заслужаваше. Преглътна конвулсивно и успя да изрече:

— Махай се! Как смееш да ми говориш такива ужасни неща!

— Сред Лакота да пожелаеш жена не е лошо нещо. То е правилно и естествено. Ти си вдовица, знаеш мъжките желания. И се кълна, че ме искаш.

— Не можеш да се кълнеш в такова нещо! Това е грях!

Той се развесели искрено.

— Ще видим, Сторм Кенеди, ще видим. А сега, ако ти трябва нещо от града, ще те освободя от неприятното си присъствие. Но помни, скъпа, един ден Тъндър и Сторм ще се съберат в зашеметяващата страст. Великия Баща го каза: „Тъндър и Сторм не могат един без друг“ Сблъсъкът доказва, че ще си струва да се види.

Обърна се рязко, метна се на Светкавица и изчезна сред облак прах.

„Тъндър и Сторм? Великия Баща? За какво изобщо говори Грейди?“ — питаше се Сторм заинтригувано. Говореше с гатанки, които нямаха смисъл. Но инстинктът й подсказваше, че Грейди Страйкър е заплаха за самото й съществувание. Дълбочината и необхватността на желанието му я плашеха.

По целия път до града Грейди се усмихваше. От години нищо не му бе доставяло такова удоволствие, както Сторм Кенеди. Ще не ще, тя ще се предаде.

Грейди навлезе в оживения град и отиде направо в железарията да си купи пирони. Оттам се отправи към магазина. Отчаяно се нуждаеше от топли дрехи и ботуши. Надеждните дрехи от еленова кожа и мокасините му вършеха добра работа, но ако искаше да се прави на бял, трябваше да е облечен подходящо. Излезе от магазина след някакъв си половин час, облечен в панталони от пике и фланелена риза и обут в кафяви кожени ботуши като онези, с които помагаше на баща си в ранчото. Под мишница носеше дебел овчи кожух и току-що свалените дрехи от еленова кожа. След като натовари пакетите на коня, се отправи към банката. Там все още имаше пари, депозирани в сметката на негово име. Тъндър не се нуждаеше от банки, но за Грейди Страйкър банката беше удобен начин за съхраняване на останалите средства. Само едно нещо не направи — не се подстрига. Не можеше наведнъж да се раздели с всичко индианско. Упорито оставаше верен на дългата си коса, с което демонстрираше абсолютното си презрение към прозвището „мелез“. Грейди Страйкър се гордееше с кръвта на Лакота и индианския си произход.

Докато Грейди вървеше към банката, от прикритието на една хотелска стая с изглед към улицата го проследиха двама мъже.

— Това е копелето, Пърди. Ако не беше той, щях да имам страхотно парче земя до реката.

Пърди кимна съчувствено.

— Заради него дясната ми ръка, с която стрелям, е извън строя. Чувал бях, че е бърз с пистолета, но нямах представа, че е чак толкова бърз. В никакъв случай не съм приключил още с него.

— Нито пък аз — измърмори Лу Форк, докато гледаше как Грейди влиза в банката.

— Престанете и двамата — обади се Нат Търнър. — Наех ви за нещо и то не е убийството на полуиндианеца. Може би по-късно, ако сам не клекне, ще се изправим пред този проблем. Но сега се съсредоточете върху вдовицата Кенеди. Сега от всички заселници, които ще посрещнат за първи път зимата в прерията, тя е най-уязвима и склонна да продаде земята си.

— Искаш да убием жена? — попита Пърди. Той никога не беше убивал жена и не знаеше как да постъпи.

— Не, по дяволите, не да я убиете. Само я сплашете така, че да дойде да ме моли на колене да купя земята й.

— Какво пък му е толкоз хубавото на парцела й? — заинтересува се Форк.

— Има един богат купувач от Тексас, който ще купи толкова земя в Оклахома, колкото може да докопа. И най-добре да е по-близо до реката. Доколкото разбрах, смятал да отглежда добитък в Оклахома и Канзас.

— И мислиш, че тая Кенеди ще я продаде на теб? — попита Форк.

— Ако го направи, ще ударя добра печалба — обясни Търнър. — Вие двамата можете да се включите в печалбата, стига да я накарате да продава. А щом тя си отиде, мисля, че и полуиндианецът няма да остане дълго. Вътрешният глас ми казва, че повече го интересува младата вдовица, отколкото земята. Ако тя си продаде парцела, и той ще се предаде и ще ми предложи своя.

— На твое място не бих се мяркал втори път пред очите на Размирника — посъветва Пърди. — Глей к’во ми направи. Можеше да ме убие.

— Но не те уби и сега работиш за мен.

— Да бе, ама ние всъщност искаме да докопаме индианеца — възропта Форк.

— Ето какво — започна Търнър наставнически. — Свършете си вашата работа, момчета, а после аз ще ви помогна с каквото мога да тръшнем мелеза. Освен това ще ви платя страхотни мангизи, ако успеете да изгоните Сторм Кенеди от парцела й. — Пърди и Форк размениха блеснали погледи.

— Дадено, шефе. Наел си точно хората, който ти трябват. Другата седмица тая проклета ръка ще е като нова.

— Нека е другата седмица — съгласи се Търнър, стисна ръцете на двамата, за да сключи сделката. — Не ме интересува какво ще правите, само не я убивайте, преди да е подписала, че ми продава земята и си е получила парите.

— Какво ще кажеш малко да се позабавляваме с нея! — Форксръга Пърди в рамото и мръснишки се ухили. — Вдовицата изглежда дяволски добре. И е млада.

— Всичко, каквото се налага — каза Търнър и се намръщи от отвращение. — Само не ми разправяйте подробности, след като си свършите работата.

Сторм не беше виждала Грейди вече цяла седмица, откакто я целуна така страстно пред собствената й къща. Тя мислено простена, като си спомни поразителната пламенност, с която му отвърна и как страстната му целувка жегна самата й душа. Мисълта за целувката му я накара да се разбунтува. Как смее да я гледа с тия самонадеяни сини очи и да я докосва с изгарящите си устни!

Ами ръцете му? Мили боже, ръцете му бяха навсякъде! Примамваха със силата на ласките си, принуждаваха я да забрави всичко, освен необходимостта да се притиска похотливо към неговото тяло. Заради собственото си спокойствие Сторм се надяваше, че той никога вече няма да стъпи в нейния парцел.

За нещастие, желанието й не се изпълни. Едно ясно утро Грейди се появи на вратата й, ухилен до уши. Когато й каза, че е завършил къщата си, тя го поздрави колебливо.

— Сигурно имаш кафе на печката, нали? — попита Грейди, хвърляйки поглед към вътрешността на къщата й. Неговата съвсем не беше така уютно подредена. Имаше само най-необходимите мебели, които просто изпълняваха предназначението си и толкова.

На Сторм въобще не й се искаше да пуска Грейди вътре. Тази мисъл мина през ума й, когато се чу да го кани да влезе и да се стопли. Още не беше палила новата камина, защото готварската печка беше достатъчна в тези студени, но слънчеви есенни дни. Грейди седна до масата и Сторм му наля чаша кафе.

— Напоследък да си виждала твоя приятел Търнър? — попита той.

— Не, защо?

— Той е спекулант. Търси земя и изглежда е решил да вземе твоята. Ти си сама, без съпруг и фактически без закрила, така че той е сигурен, че ще му я продадеш, ако почака достатъчно дълго.

— Греши — натърти Сторм решително.

— Зимата ще е дълга, Сторм. Събра ли дърва за камината? Хиляди неща трябва да се подготвят за дните, когато няма да можеш да излезеш от къщата.

— Аз… Не… Още не съм нацепила дърва. Предполагам, че ще го направя в някой от близките дни.

— Няма нужда — каза Грейди хрипкаво. — Аз ти нацепих. Това е най-малкото, което можех да направя заради… Заради станалото. Ако ми дадеш фургона си, ще го натоваря и утре ще ти ги докарам.

— Нацепил си ми дърва? — попита Сторм учудено. — Нямаше нужда, аз…

— В твоя парцел дърветата са малко, а в моя е пълно. Бих го сторил за всеки съсед. Пък и съм свикнал на тежка работа, докато ти… е, нека го кажем просто, че си създадена за друго… — напрегнатият поглед на сините му очи не оставяше място за съмнение относно намеренията му.

Сторм някак си успя да запази самообладание и каза с лукава усмивка:

— Аз пък не се сещам за какво друго ставаш, освен за груба работа. Като ти гледам бицепсите, бих казала, че мускулите ти са повече от мозъка.

Сторм кипна, когато непоносимият му смях изпълни стаята.

— Изненадан съм, че си забелязала. Сторм ядно изръмжа. Не познаваше по-вбесяващ човек. Как ли изобщо е живяла жена му с него?

— Ако си си изпил кафето, имам работа навън. Благодаря, че си ми нарязал дърва. Можеш да използваш фургона, когато искаш. Да си призная, не те смятах за толкова грижовен.

Грейди остави чашата и се надигна от стола.

— Не знаеш на какво съм способен, Сторм Кенеди. — Гласът му бе нисък и рязък и предизвика тръпка по гърба й. — Но някой ден ще разбереш!

Той енергично се обърна и излезе през вратата. Сторм остана с отворена уста, готова да го скастри, но думите просто не й идваха. Само можа да проследи широките му рамене, тънкия кръст и стегнатите бедра, обути в тесни панталони от пике.

Колкото и да се мъчеше Сторм да се съсредоточи върху работата си, отнякъде все изникваше и я преследваше лицето на Грейди. Не можеше да отрече, че е привлекателен. Лицето му беше като изваяно от скулптор. Слънцето бе направило кожата му бронзова, а черната му коса, макар и малко дълга за нейния вкус, контрастираше ярко със сините очи. А устата му… смелите очертания на устните, големи и изящно извити, сластни, изкусителни… Боже, само мисълта за него я караше да настръхва. Но това, което наистина я разтреперваше, бе изгарящият му поглед. Не си спомняше Бъди някога да я е поглеждал така.

Сторм си приготви вечеря. Чудеше се дали не трябва да покани и Грейди. Или пък да вечеря с Нат Търнър в града. Макар и да не го бе споделяла с Грейди, водеше наистина самотен живот. Последният път в града чу, че следващата събота ще има голяма танцова забава. Може би трябва да отиде. Бързо прогони тази мисъл от главата си — вдовиците не ходят на такива места, докато са още в траур.

„Траурът изглежда безкраен“ — помисли си тя мрачно.

Те с Бъди бяха толкова млади, не си и помисляха, че единият от тях може да умре така скоро. Знаеше, че Бъди не би искал да тъгува дълго, той искаше тя да е щастлива и да се радва на живота. Но колкото и самотна да бе, Сторм осъзнаваше, че земята е нейното спасение, че каквото и да става, трябва да се държи за нея и да оцелее. Само тоя досаден Грейди Страйкър да престане да я дразни.

Сторм погледна през прозореца и се изненада колко се е стъмнило, докато вечеря и измие съдовете. На мастиленочерното небе нямаше нито една звезда, плътни облаци се носеха от запад и закриваха бледия резен на луната. Някъде в прерията отекна гръмотевица и далечни светкавици прорязаха безлунното небе. Сторм се надяваше, че наближаващата буря няма да е силна, защото бурите винаги я потискаха. Упрекна се, че е глезла и се приготви да си ляга.

Тъкмо си облече фината батистена нощница, когато в тъмнината навън зачаткаха копита. Тя се приближи до прозореца и дръпна пердето. Беше много тъмно, за да различи нещо, но тропотът на копита нарастваше с всяка минута. По тялото й премина тръпка на мрачно предчувствие. Инстинктът й подсказваше, че това не е приятелско съседско посещение. Загаси светлината и стисна заредения пистолет. Тогава започнаха стрелбата и крясъците.

Стаена до прозореца, Сторм трескаво търсеше причината за това безсмислено нападение. Докато куршумите се забиваха в къщата й с бясна скорост, тя се опитваше да изрови от паметта си някой, който й желае злото и не можа.

Не знаеше колко души стрелят отвън, нито защо, но по честата стрелба разбра, че не е само един. Обикаляха къщата, стреляха напосоки и крещяха. Един куршум разби стъкленото прозорче, с което Сторм толкова се гордееше. Тя внимателно надигна глава, подпря пистолета на ръба на прозореца и стреля няколко пъти към тъмните сенки, които се отдалечиха. Беше много по-разумно да отвърне на нападателите със същото, отколкото да ги остави да си мислят, че е някаква безпомощна жена, свита в ъгъла от ужас — реши Сторм и даде още един залп. Имаше предостатъчно амуниции и можеше да защити собствеността си не по-зле от всеки мъж. И все пак би се чувствала далеч по-добре, ако знаеше за какво е всичко това.

Ами какво ще стане с нея, ако не е успяла да ги прогони?

Отговорът дойде по-бързо, отколкото очакваше. Внезапната тишина предизвика нов страх и тя надигна глава, за да погледне през разбития прозорец. За момент ликуващо си помисли, че е прогонила нападателите. Но в следващия миг заключената врата поддаде на нечии ботуши и с трясък се отвори. Сторм изпищя, когато двамата мъже, нахлули в къщата й, я видяха стаена под прозореца и се насочиха към нея. Сграбчиха я, преди да успее да вдигне пистолета и да стреля.

Грейди неспокойно кръстосваше с дълги крачки тясната си стая. Нещо го бе разтревожило, а предчувствието обикновено не го лъжеше. Обиколи два пъти двора си, но не откри нищо нередно. Надникна и към участъка на Сторм, но и там не забеляза нищо застрашително. Поклати глава и си каза, че въображението му е прекалено развинтено. Но сетивата му бяха толкова остри, че не можеше просто така да пренебрегне гласа на интуицията си и да не огледа наоколо внимателно. Ето, че тази вечер го подведоха. И макар вътрешният глас да не му даваше мира, не откри и най-малък сигнал за опасност.

Грейди се съблече и се приготви да легне в спалния чувал. Нощта беше хладна и свежа навън се надигаше буря. Беше му се случвало да е още по-леко облечен в по-студено време от това, поради което хич не му се искаше да обикаля къщата бос и почти гол. Потисна страховете си и си легна. Възбуждащият образ на Сторм завладя съзнанието му с медено кафявите и непокорно проблясващи очи и нежното и топло тяло, отпуснато в ръцете му. Затвори очи и си я представи под себе си, влажна и подканяща го да се плъзне в нея целият и докрай. Усещаше как тя се стяга около него и…

Неочаквано той скочи. Всичките му еротични мисли се изпариха при звука на изстрела, отекнал над прерията. „Кой ли стреля по това време?“ — зачуди се той, докато умът му трескаво търсеше обяснение на зловещите нощни звуци. Тялото му се напрегна до болка, когато острият му слух определи посоката, от която дойдоха изстрелите — къщата на Сторм. Тялото му изпревари мисълта.

Заряза дрехите си, сгънати грижливо до леглото, сграбчи пушката и ножа си и се втурна навън. Със смразяващ кръвта боен вик се метна на гърба на неоседлания кон и го смушка в ребрата. В миналото толкова често яздеше без седло, че това му беше като втора природа. Нито леденият вятър, нито острите иглички на суграшицата, пронизващи голото му тяло, му пречеха да препуска с всички сили през прерията към къщата на Сторм. Гъстите му черни вежди бяха яростно смръщени, устата — здраво стисната, очите вперени напред. Представяше си всички възможни опасности, заплашващи живота на Сторм посред нощ.

Чудовищен гръмотевичен трясък отпуши целия бяс на предстоящата буря и Светкавица се изправи на задните си крака от страх, но силните ръце на Грейди бързо усмирих коня. Само блясъкът на светкавиците разкъсваше мрака на нощта, когато смътните очертания на тъмната къща на Сторм се открих пред него. Вече не се стреляше, но Грейди усети нов пристъп на ужас, когато пронизителния писък се извиси сред тътена на гръмотевиците.

Грейди спря коня пред къщата и скоч на земята. С нарастващо безпокойство забеляза отворената врата, увиснала на една панта. Хвърли се през нея точно когато Сторм нададе втори писък.

— По-кротко, диво котенце. Нищо няма да ти направим, ако се поуспокоиш и се отпуснеш малко. Ние с приятеля ми искаме само малко да се позабавляваме с теб. Ти си доста сочно парче — мъжът се пресегна да стисне гърдите й. — Не съм пипал такива цици доста отдавна.

Гласът му звучеше приглушено и Сторм разбра, че долната част на лицето му е покрита с кърпа, за да не го разпознаят.

— Побързай, човече! Така съм се надървил, че слабините ми ще се пръснат.

— Защо да бързаме? Имаме цяла нощ на разположение. Искам да го направим както трябва.

— Копеле! — изсъска Сторм. Нощницата й беше вдигната над кръста и тя изпищя отново, защото усети груби пръсти да се промушват безмилостно между краката й. Макар да разбираше, че това по-скоро ще й навреди, отвори уста и отново изпищя.

Тогава изведнъж целият този ад изчезна. Някой с рев се хвърли през отворената врата, мерна се огромното му тяло и двамата мъчители на Сторм се замятаха из стаята. Взирайки се в мрака, Сторм се мъчеше да разпознае спасителя си. Но едва когато блеснала светкавица озари стаята, тя различи Грейди. Беше приклекнал, бронзовата му кожа бе мокра от дъжда. Изпъкналите мускули на бедрата и ръцете му потрепваха, когато пристъпи напред, здраво стиснал ножа в ръка.

— Кучият син! Да изчезваме оттук, преди проклетият Размирник да ни е пречукал!

Възползвайки се от тъмнината, двамата мъже се спуснаха покрай Грейди към вратата. Той реагира инстинктивно и запрати ножа по посока на шума. Болезнен стон доказа, че е улучил целта. Но за нещастие мъжът беше само ранен и в следващия миг двамата с партньора си препуснаха с всички сили през прерията. Грейди искаше да ги последва, но тихата молба на Сторм го възпря:

— Не ме оставяй, Грейди! Моля те, не ме оставяй.