Обещай ми вечността

10

Първите две седмици нищо не нарушаваше еднообразието на пътуването — сини небеса и безкраен океан. Моряците бяха учтиви, но не й предлагаха много развлечения, предупредени от капитана си, че пътничката трябва да бъде третирана с уважението, дължимо на дъщеря на лорд на кралството. Макар че капитан Уейвърли отделяше за нея ценни минути от задълженията си и правеше всичко възможно, за да я спасява от скуката, Лили чувстваше, че разполага с прекалено много време, за да мисли за Матю и за това, което би могло да бъде между тях, ако той беше склонен да й предложи и друго от себе си освен тялото си.

Когато бурята ги връхлетя, Лили беше почти благодарна за разнообразието, докато не осъзна, че няма да бъде просто поредната типична лятна буря Свистящите въздушни маси връхлетяха от север, подмятайки „Безстрашни“ над разпенените вълни, а после се опитаха да го потопят между стени от сърдита, пенеста вода. Свила се в каютата си, Лили чу как една от мачтите изскърца ужасно, пречупи се и се стовари на палубата, отнемайки живота на двама моряци.

Тя остана в каютата си цели три дни, страдайки от морска болест и основателен страх. Храната беше студена и неапетитна, когато изобщо дойдеше. Не че имаше някакво значение. Лили не би могла да преглътне и хапка, дори да й бяха поднесли празнична трапеза. На четвъртия ден я събуди леко люлеене и тя с изненада установи, че корабът вече не подскача диво по вълните. Ставайки предпазливо, Лили се приближи до илюминатора и погледна навън. Също така внезапно, както се беше появила, бурята беше отстъпила мястото си на спокойно море и ясни небеса. След като се облече набързо, тя веднага излезе на палубата, озовавайки се пред същински хаос.

Цялата палуба, от носа до кърмата, беше затрупана с отломки. Трески и въжета висяха застрашително от разклатените мачти, моряците се суетяха насам-натам, мъчейки се да отстранят опасните парчета. Поне два трупа лежаха под платнището, разстлано на палубата, докато наблизо капитанът и корабният лекар се занимаваха е моряците, ранени по време на бурята. Капитан Уейвърли вдигна очи, видя Лили застанала наблизо, и се намръщи.

— Върнете се в каютата си, милейди, тук не е място за жени. Докато не разчистим тази бъркотия, за вас е твърде опасно да стоите на палубата.

— Мога да ви помогна за ранените — настоя Лили.

На лицето й беше изписан израз на твърда решимост, когато запретна ръкави, отказвайки да помръдне.

— Не мисля… — започна капитанът.

Но вече беше твърде късно, защото Лили бе коленичила пред един от ранените моряци, затискайки бликащата кръв с тампона, който лекарят й беше подал.

Когато стана ясно какви щети е претърпял „Безстрашни“, картината не беше особено светла. Освен че бяха загубили гротмачтата, рулят беше пукнат и трюмът беше пълен с вода. Няколко моряци се гмурнаха под кила, но съобщиха, че рулят не може да бъде поправен, поради което „Безстрашни“ и екипажът му трябваше да се оставят на милостта на капризните ветрове и течения, за да стигнат някак си там, накъдето се бяха запътили.

— Не сме се отдалечили твърде много от основните морски пътища — каза капитан Уейвърли донякъде самоуверено, когато разбра колко сериозни са повредите на кораба му. — Сигурен съм, че някой кораб на негово величество скоро ще пресече пътя ни.

Всъщност той мислеше, че по-вероятно е да се натъкнат на американски капер, отколкото да бъдат спасени от сънародници, но разумно премълча тази информация.

В следващите няколко дни безцелното им дрейфуване в безкрайното море изглеждаше на Лили като идилично пътешествие. Освен скуката и очакването да ги намери някой английски кораб, всичко си беше все същото. Докато капитанът не реши, че водата и храната трябва да се разпределят на порции, в случай че спасението не дойде скоро. Но Лили не се безпокоеше, защото капитан Уейвърли я увери, че теченията ще ги отведат близо до сушата. Въпреки това, поради някаква необяснима причина тя не можеше да се освободи от предчувствието за неизбежно нещастие, което ставаше все по-отчаяно с всеки изминал ден.

Един ден унилият й дух като по чудо се възстанови, когато чу вик от мачтата:

— Платно на хоризонта!

— Къде? — запита капитанът.

— Ляво на борд, сър! — дойде развълнуваният отговор.

Безцелното люлеене по вълните, на произвола на стихиите не се нравеше на моряците и те с радост посрещнаха възможността за скорошно избавление.

— Можеш ли да видиш знамето? — продължи да пита капитанът.

— Много далече е, сър.

— Английски ли е? — запита тревожно Лили, присвивайки очи, за да види далечното петънце, което растеше с всяка изминала минута.

— Още не може да се каже, милейди — измърмори капитанът. Имаше подозрения, но реши да не ги изказва, докато не бъде напълно сигурен.

Лили зачака настръхнала приближаването на кораба, който идваше към тях, тласкан от силния вятър. Замоли се да е английски и нервно започна да се пита какво ще стане с нея, ако бъдат пленени от американски капер.

— Вдигна знамето, сър! — извика морякът, кацнал на върха на мачтата високо над тях. — Звезди и черти! Божичко, американски е, капитане! Господ да ни е на помощ!

За момент Лили изпадна в паника.

— О, не!

— Всичко е наред, милейди — започна да я успокоява капитанът, потупвайки треперещите й рамене. — Нищо лошо няма да ви се случи. Тъй като сте благородничка, ще ви откупят и ще ви пратят у дома при баща ви.

— Смятате да се предадете без бой ли? — запита невярващо Лили.

— Нямаме избор — беше умореният отговор. — Ако можехме да се движим, щяхме да дадем на тези дяволи такова сражение, че да го запомнят. „Безстрашни“ е толкова добър, колкото и всеки друг кораб, независимо дали американски или английски. Корабът ми е добре въоръжен и можехме да влезем в бой с американците, но тъй като рулят ни е повреден и нямаме гротмачта, това е невъзможно. Само чудо би могло да ни помогне да победим.

— Ами оръдието? — настоя Лили, когато осъзна, че капитанът смята да се предаде без нито един изстрел.

— Когато няма възможност за маневриране, оръдията са безполезни — обясни търпеливо Уейвърли. — Но, милейди, безсмислено е да влизаме в бой, когато не можем да спечелим. Освен това, вашият живот и животът на хората ми са твърде ценни, за да ги излагаме на опасност в безсмислена битка.

Капитан Уейвърли беше разумен и предпазлив човек.

Той се качи на мостика, за да бъде близо до екипажа си, докато моряците чакаха каперът да даде изстрел по тях. Лили гледаше в безмълвен ужас как американският кораб бързо скъсява разстоянието. Когато стигна достатъчно близо, за да се различат фигурите, бързащи по палубата, Уейвърли й извика:

— Приберете се в каютата си, милейди. Най-добре е да не ви виждат, докато сам не кажа на американския капитан за присъствието ви тук и не говоря с него за откупа ви.

Лили кимна, не искайки да усложнява проблемите на капитан Уейвърли, като не се подчини на заповедите му. Хвърли последен поглед към застрашаващия ги кораб и бързо слезе долу.

Капитан Матю Хоук стоеше на мостика на „Морския ястреб“, балансирайки на широко разкрачените си крака, с далекоглед пред очите, разглеждайки кораба, който като че ли безпомощно дрейфуваше по вълните.

— Какво виждаш от кораба, Дик? — запита той първия си помощник, който стоеше плътно до него, наблюдавайки фрегатата.

— Трудно е да се каже, капитане — отвърна Дик Марлоу, млад мъж от добро потекло, който се беше присъединил към екипажа на Матю, за да защитава страната си срещу английските нашественици. — Като че ли се рее насам-натам, без видим курс. Вече от доста време го виждаме и ми се струва, че се носи по вятъра. Мисля, че е повреден, сър. Гротмачтата му я няма.

— От тебе ще стане добър моряк, Дик — усмихна се Матю, доволен от избора си на първи помощник, въпреки че на младия мъж му липсваше опит. — Когато стигнем достатъчно близо, дай заповед да стрелят по него.

— Тъй вярно, сър. — Дик сръчно отдаде чест и лицето му се оживи от предчувствие. — Надявам се, че ще влезем в бой. Хората нямат търпение да се сбият с тези отвратителни англичани.

Матю погледа как младият мъж се отдалечава с олюляваща се походка, после отново вдигна далекогледа, за да види палубата на фрегатата. Бяха вече толкова близо, че можеше да прочете името, изписано с едри букви — „Безстрашни“. Стори му се добър кораб: беше чувал доста за него и за храбрия му капитан. Със сигурност щеше да се окичи със слава, ако успееше да го плени. Изведнъж, докато оглеждаше палубата, ръката му с далекогледа се отпусна. Той премига няколко пъти, фокусирайки върху едно цветно петно, което се движеше по палубата. Ярките слънчеви лъчи отразиха нещо червено, внезапно вълнообразно движение, което бързо изчезна по стълбата, водеща към долната палуба.

— По дяволите — изруга Матю на висок глас.

Да не би английският капитан да имаше жена на борда? Съпруга? Или любовница?

Мисълта на Матю се върна към последния път, когато беше видял точно такава червена коса, и трънка необуздано желание го потопи в бездна от копнеж, толкова осезаем, че го усети като физическа болка. Лили. В месеците, когато беше далече от нея, тя навестяваше сънищата му — по-често, отколкото би искал да си признае. Беше му реагирала толкова сладко в последната им нощ, че с огромни мъки успя да се отдели от нея рано на другата сутрин.

Почти можеше да усети замайващия аромат на кожата й, за почувства кораловите й зърна да се надигат срещу устата му, са вкуси сладостта на плътта й. Желанието прогаряше слабините му, когато си спомни за щедрите й устни и издължените топли очи с цвета на гъст мед. Господи, помисли той с леко самопрезрение. Никоя жена не му беше действала така, както Лили. Винаги се беше гордял със способността си да взема удоволствието си без никакви ангажименти и без да признава неща, които не чувства. Но сега изпадаше в лирично настроение заради една жена на ученическа възраст, която не познаваше мъжете дори на една десета колкото Клариса. Когато се върнеше в Бостън, помисли той, имаше сериозно намерение да изследва чувствата, които изпитваше към съпругата си. Дори това да означаваше, че ще научи неща, които не би искал да узнава.

Ревът на оръдието изтръгна Матю от мислите му. Той отправи поглед напред, докато хората му изстрелваха снаряд по „Безстрашни“, и с изненада видя бяло знаме, издигнато почти незабавно.

— Няма да се бият, Дик — измърмори Матю, когато първият помощник се появи до него.

— Нищо чудно — ухили се Дик. — Ясно се вижда, че са претърпели сериозни щети. Обзалагам се, че и рулят им е счупен.

— Явно, скорошната буря не им се е отразила добре. Какъв късмет, че трябваше да останем в Насау, иначе и ние щяхме така да закъсаме. Но все пак — изрече той замислено, — не вярвам на англичаните. Когато се приближим още малко, ще поговоря с капитана им.

След изненадващо кратко време „Морският ястреб“ се приближи с лекота към катастрофиралия „Безстрашни“. Свивайки ръце пред устата си, Матю извика:

— Хей, вие там, на „Безстрашни“! Искам да говоря с капитана ви!

След секунди един глас отвърна:

— Говори капитан Уейвърли от флотата на негово величество.

— Аз съм капитан Хоук от „Морският ястреб“, капер с разрешение от президента на Съединените щати. Обявявам „Безстрашни“ за мой пленник. Хората ми ще се качат на борда ви, за да вземат товара и ценностите, и ще бъде по-лесно, ако не се противите — осведоми Матю със студен глас.

— Корабът е сериозно пострадал, капитан Хоук, и се оставя във ваши ръце — отвърна Уейвърли. — Иначе щяхме да приемем предизвикателството ви и да се бием. Аз не съм страхливец, сър!

— Никога не съм предполагал такова нещо — отговори Матю, докато се приготвяше да се прехвърли по дъската, придържана здраво от хората му.

Абордажните куки бяха вече закрепени и двата кораба се движеха един до друг над леките вълни.

След минути Матю се озова пред капитан Уейвърли на палубата на пленения „Безстрашни“, докато хората му обкръжаваха английския екипаж. С намръщени и войнствени физиономии англичаните се качиха на борда на „Морския ястреб“, където бяха заключени в трюма, без да окажат физическа съпротива. Никак не им хареса, че трябваше да се предадат без бой.

— Имате ли пътници, капитан Уейвърли? — запита Матю, все още любопитен да разбере нещо повече за жената, която беше зърнал за миг.

Или вече толкова време беше без жена, че бе започнало да му се привижда?

— Да, на „Безстрашни“ има една пътничка — призна Уейвърли. — Много важна пътничка. Дъщеря на член на парламента. Връщаме я при баща й и настоявам дамата да не бъде подлагана на унижения.

Матю изсумтя отвратено.

— Да не мислите, че американците са диваци? Имате думата ми, че нейна светлост няма да бъде наранена по никакъв начин. Аз съм последният човек, който би навредил на такава ценна собственост. Тя ще бъде задържана за откуп заедно с вас и екипажа ви. Къде е нейна светлост? Бих искал да се запозная с нея.

— Помолих я да слезе долу — отговори Уейвърли, не искайки да излага Лили на милостта на безскрупулни американски капери като този капитан Хоук.

— Господин Марлоу! — извика Матю на първия си помощник. След секунди младият човек се появи пред капитана си. — Тук долу, в една от каютите, има една дама, бъди така добър да я придружиш до горе.

— Тъй вярно, сър — изрече първият помощник и бързо се отдалечи, за да изпълни заповедта на капитана си.

— Капитан Хоук — разнесе се глас до лакътя на Матю. Беше Роб Фриймънт, вторият помощник.

— Какво има, господин Фриймънт?

— Няколко души от екипажа на „Безстрашни“ казват, че са били взети насила от американски кораби и принудени да служат чук от тези британски копелета, ако ме извините за езика. Какво да правим с тях?

— Отделете ги от другите, докато ми остане време да говоря с тях.

— Тъй вярно, сър.

Матю се обърна към капитана, но думите замряха на гърлото му, когато видя Дик Марлоу да идва отдолу, ескортирайки нерешителната си красива пленничка.

— Намерих дамата, капитан Хоук — каза Марлоу, явно омагьосан от красивата млада жена, която беше открил в една от каютите.

Държеше я здраво за китката, дърпайки я напред, докато тя упорито се теглеше назад, отказвайки да помръдне от мястото си. Но съпротивата й беше безсмислена, защото скоро се озова пред застрашителната фигура на Матю.

Отправи му презрителен поглед, но това, което видя, я накара да ахне шокирана.

— Матю! Не! Не може да бъде!

Трепна, осъзнавайки върховното учудване в погледа му. Двамата замръзнаха зашеметени на местата си. Замаяна от оглушителното туптене на сърцето си тя го чу да произнася името й:

— Лили!

Тогава го връхлетя гневът. Съкрушителен, свиреп гняв, че намира съпругата си на английски кораб, когато мислеше, че е на сигурно място в Бостън.

— Какво, в името на всичко свято, търсиш тук?

Думите му полетяха към нея като камъни, сразявайки крехката й защита.

Лили преглътна и раздвижи беззвучно уста, докато кехлибарените й очи се впиваха безмилостно в него. Матю, изглежда, беше толкова вбесен, че едва ли би я оставил жива, помисли тя в пристъп на ужас. Устата му се опъна в тънка, ядна черта, ноздрите му се разшириха, а очите му… Те бяха изпълнени с измъчената вцепененост на неверието.

— Познавате ли лейди Монтегю? — запита капитан Уейвърли, наблюдавайки как напрежението между капера и дамата всеки момент ще избухне.

— Много добре я познавам — изрече сковано Матю, вдъхвайки неизразим страх у Лили с диамантената твърдост на погледа си. — Дамата е моя съпруга. Кажи на добрия капитан, скъпа. Кажи му, че наистина сме женени. Не бъди плаха.

Гласът на Матю беше равен и умерен, но привидното му спокойствие не успя да заблуди Лили. Тя ясно долови стоманеното острие, криещо се в него. Капитан Уейвърли я изгледа въпросително, но изведнъж тя усети, че устата й сякаш е пълна с памук. Можа само да го погледне нямо, докато по гърба й пълзяха студени тръпки.

— Е, Лили, капитан Уейвърли чака отговора ти — настоя Матю с тиха заплаха в гласа.

— Вярно е — прошепна тя с треперещ глас. — Капитан Хоук е мой съпруг. Не съм искала да ви заблуждавам, но не мисия, че бихте ме отвели в Англия, ако знаехте, че съм омъжена за американец.

— Точно така — каза Уейвърли с лек укор. — А че сте дъщеря на лорд Монтегю, и за това ли ме излъгахте?

— О, това е съвсем вярно — каза Матю, изпреварвайки отговора на Лили, — но се съмнявам, че негова светлост би бил очарован да я види пред прага си.

— Съжалявам — изрече Лили с разкаяние, недоволна, че беше трябвало да прибягва до заблуда, защото добрият капитан се беше постарал всички на борда да се отнасят възможно най-добре към нея.

— Нямах представа, че се намесвам в семейни спорове — каза мрачно Уейвърли, поглеждайки неодобрително към Лили.

Изведнъж Матю се обърна към първия си помощник.

— Заведете госпожа Хоук на „Морския ястреб“ и я заключете в каютата ми, господин Марлоу. — Внезапен хлад повя от думите му. — Погрижете се багажът и също да бъде пренесен.

— Матю!

Гласът на Лили трепереше.

— Веднага, господин Марлоу! — изрева Матю, страхувайки се, че не може да остане още една минута в присъствието на съпругата си.

Тя имаше дяволски късмет, че не я натупа още тук, на място. Беше го унизила пред хората му, беше го направила на глупак и той не бе сигурен, че може да й го прости. Бягството й беше безразсъдна постъпка, а още по-смущаващ беше фактът, че той не знаеше какво я е накарало да замине. Не бе я виждал със седмици, за бога!

Кипейки в безсилен гняв, Лили държеше главата си високо вдигната, когато Дик Марлоу я поведе по дъската между корабите и после и в уютната каюта на Матю.

— С-съжалявам, госпожо Хоук — заекна шокираният млад мъж, затваряйки вратата на каютата. — Само изпълнявам заповедите на капитана. Т-трябва да ви заключа.

— Не сте виновен, господин Марлоу — отвърна Лили, насилвайки се да се усмихне. — Длъжен сте да се подчинявате на капитана си.

Ключът изщрака в ключалката и Лили се отпусна на твърдата повърхност на койката, осъзнавайки, че този път е стигнала твърде далече, предизвиквайки Матю по такъв начин, че той да покаже най-лошото от себе си. Знаеше, че ще трябва да понесе пълния размах на гнева му.

Всъщност, тя не знаеше какво да очаква. Беше виждала Матю разярен, но се съмняваше, че това, на което беше ставала свидетелка досега, не се и доближава до гнева, който той изпитваше в този момент. От всички капери, плаващи из океана, защо трябваше точно „Морският ястреб“ да се натъкне на катастрофиралия „Безстрашни“, запита се тя отчаяно. Щеше ли Матю да я набие? Никога не бе била малтретирана физически от съпруга си и усещаше, че и сега той няма да прояви грубост към нея, физическата разправа не беше в стила му. Но тя знаеше с непоклатима сигурност, че той щеше да измисли някакво изтънчено мъчение. Противоречиви емоции бушуваха у нея, докато размишляваше над методите, които Матю имаше на разположение.

Глухо простъргване на метал я накара да стане на крака. Не искаше да бъде в неизгодно положение, когато се изправи пред съпруга си. Висок и заплашителен, Матю пристъпи през прага, едва удостоявайки с поглед непокорната си съпруга. През присвитите си клепачи тя видя как Матю съблича жакета си и го хвърля небрежно на копката. Ризата го последва и Лили се размърда неловко при вида на мощните му гърди, леко окосмени и оголени до кръста. С нарочна бавност той измъкна колана от гайките на панталона си.

— Ка… какво правиш?

Той като че ли едва сега я забеляза.

— Нищо… засега. — Големите му загорели ръце се раздалечиха, докато той опитваше еластичността на кожения колан; после го плесна нехайно в бедрото си. Лили трепна, без да изпусна от поглед ивицата необработена кожа. — Първо най-важното, скъпа. Честно казано, сега повече ме интересува да чуя как се озова на борда на „Безстрашни“, отколкото да нашаря деликатния ти гръб.

Лили си пое дъх дълбоко, накъсано, изправяйки се безстрашно пред гнева на Матю. Малката й остра брадичка се вдигна предизвикателно, когато тя изсъска остро към него:

— Напускам те, Матю. Какво друго бих могла да правя на борда на английски кораб?

— Какъв живот щеше да имаш в Англия, когато собственият ти баща не те иска? — възрази отмъстително Матю. — Нямаш собствени пари, щеше да зависиш изцяло от него и от новата му съпруга.

— А какъв живот имам с тебе? — отвърна гневно Лили. — Взе състоянието ми и го използва, за да нападаш родината ми. Развяваш се с любовницата си пред цял свят и сякаш това не ти е достатъчно, идваш при мене, когато нямаш друга жена под ръка.

Стомахът й се сви под унищожителния му поглед, но тя не помръдна от място. Матю можеше само да й се възхищава.

— Няма да ме напуснеш, Лили. — Дълбокият тембър на гласа му изпрати тръпки по целия й гръбнак. — Ти си моя и аз ревниво пазя своето.

Лили го изгледа учудено. Защо толкова настояваше да я задържи, запита се тя.

— Защо си даваш този труд, Матю, когато явно изобщо не си подхождаме? Когато се махна от живота ти, ще бъдеш свободен да задоволяваш страстта си с Клариса.

— Проклета да е Клариса! — избухна Матю. — Не съм я виждал от месеци и честно казано, изобщо не ме интересува. Казах ти, преди да замина от Бостън, че Клариса е част от миналото ми и няма място в бъдещето.

Нима долавяше леко смекчаване в ястребовите му черти, запита се безмълвно Лили. Отчаяно се опита да приведе обърканите си емоции в някакво подобие на ред. Сякаш плуваше в мъгла от противоречия, без никакви приемливи отговори. Защо Матю настояваше, че Клариса не означава нищо за него? Нима най-накрая бе разбрал, че собствената му съпруга не му е безразлична? Сигурно не! Никога не си бе признавал да изпитва някакви чувства към нея, може би само страст. Тя знаеше със сигурност, че Матю се е срещат с Клариса, защото самата Клариса го беше признала.

Следващият въпрос на Матю окончателно я изнерви.

— Кой ти помогна да намериш кораб до Англия? Сара? Или Джеф? Ще трябва да си помисля дали да им позволя да се оженят, ако са ме предали.

Лили нямаше намерение да казва на Матю, че Клей й беше помогнал да уреди пътуването до Англия. Вместо това насочи разговора в друга посока.

— Не можеш да направиш нищо. Сара и Джеф се ожениха преди няколко месеца.

Тази неочаквана информация накара Матю да се намръщи.

— Трябваше да чакат, докато се върна.

— Кой знае колко ще трае тази война? Можеш да минат месеци или дори години, преди да могат да се оженят, ако те бяха изчакали. Чичото на Джеф му предложи място в Ню Орлиънс и двамата със Сара се ожениха, преди да заминат.

— Сара е в Ню Орлиънс? — Матю се намръщи още повече. — Изглежда, нямам особено голяма власт над роднините си от женски пол.

— Сара и Джеф толкова се обичат, че ги посъветвах да не чакат, докато се върнеш.

Внезапна, ужасна мисъл нахлу в мозъка на Матю, отказвайки да бъде пропъдена.

— Ти си била сама в Хоуксхейвън през цялото това време? Клей Уинслоу беше ли наблизо, за да разсейва самотата ти?

Лили се изчерви, осъзнавайки, че само беше отложила неизбежното, като насочи разговора към женитбата на Сара и Джеф. Но се изправи безстрашно пред него.

— Не намесвай Клей. Не съм нарушила брачните си обети, ако това намекваш.

— Кажи ми, Лили — настоя Матю с такъв студен и спокоен глас, че кожата на Лили настръхна.

Спокойствието в гласа му трудно прикриваше бурята в душата му и Лили разбра, че това е само прелюдия към насилието, скрито в съпруга й.

— Клей ми помогна да се настаня на „Безстрашни“, но това беше по моя молба. Бях решила да те напусна, Матю, и нищо нямаше да ме спре, дори ако Клей беше отказал да ми помогне.

— Ти нарочно не се подчини на желанията ми. Откога се виждаш с Уинслоу?

— Не съм твоя собственост, Матю Хоук! — избухна гневно Лили. — Какво трябваше да правя без приятели в Бостън? След като Сара замина, хората престанаха да идват. Аз съм англичанка, точно сега англичаните са блокирали Бостън, така че как искаш приятелите ти да ме приемат?

— И ти се обърна към Уинслоу.

— Не! Дори и тогава не. Видях Клей веднъж, след като лю… след като Клариса ми изясни, че старите навици умират трудно. Тя винаги е била на първо място за тебе, Матю, защо продължаваш да го отричаш?

Матю отвори уста и изригна поток ругатни, които шокираха слуха на Лили. Очите му бяха толкова студени и непрощаващи, че тя неволно потрепна. Щеше да се смае, ако беше разбрала, че яростта му този път не беше насочена към нея.

— Тази малка кучка! Грешиш, че й вярваш, Лили. Поне веднъж можеше да повярваш и на мене.

— Дал ли си ми причина да ти вярвам? — възрази предизвикателно Лили.

Устата на Матю се опъна на тънка черга, докато прокарваше заплашително колана между пръстите си. Лили загледа уплашено плътната кожена ивица. Още ли имаше намерение да я набие? Ако беше така, щеше да му се наложи да срещне съпротивата й.

— Хайде, набий ме! — предизвика го тя, опитвайки се да не обръща внимание на буреносните облаци, сгъстяващи се по лицето му.

Почти разсеяно Матю погледна надолу към колана в ръцете си, сякаш не осъзнавайки какво прави. После погледна към Лили, застанала гордо и дръзко пред него. Да я набие? Със сигурност си струваше да помисли върху това, но не му беше в стила. Макар че Господ знаеше, че тази малка вещица трябваше да научи един урок. Имаше много други неща, които би искал да прави с нея. И то далеч по-задоволяващи, отколкото да нарани нежната й плът.

— Може би трябва да те набия, тъй като го очакваш — заяви Матю със студен глас, все едно я плисна с ледена вода. — Свали си дрехите.

Лили пребледня. Не можеше да повярва, че Матю наистина има намерение да я набие. Решението и да го напусне сигурно го беше разярило много повече, отколкото си беше представяла.

— Не можеш да ме набиеш като непослушно дете, Матю.

— Защо не? Държиш се точно така. Порядъчните съпруги не се развяват сами по света.

Пристъпи по-близо. Лили се дръпна назад. Той се приближи още, сякаш тя беше хваната в клопка сърна. Лили се съпротивляваше, отстъпвайки все по-назад, докато той не я притисна към стената.

— Дрехите, Лили. Свали ги веднага.

Той несъзнателно погали колана, който държеше в ръка. Върхът на езика на Лили се показа, за да навлажни пресъхналите й устни. Това просто движение като че ли омагьоса Матю и той загледа с интерес как миниатюрните капчици влага блестят по устните й. Почти усещаше сладостта, оставена от езика й, и слабините му реагираха незабавно. Очите му се спуснаха към гърдите й, забелязвайки със задоволство бързото им повдигане и спадане. Господи, помисли той, как я беше стреснал. Нерешително вдигна тъмните си очи, изплашвайки я още повече с неотклонния си поглед.

Лили преглътна в безмълвен страх, виждайки, че е победена, но не искайки да го признае. Когато Матю посегна и докосна нежната дантела около шията й, тя очакваше роклята й да бъде разкъсана чак до подгъва. Но той започна да откопчава котетата, спускайки се надолу по корсажа с неизмеримо търпение.

— Нека го направя вместо тебе.

Гласът му накара тръпки да пропълзят по гърба й.

Пръстите на Лили се вдигнаха, за да заместят неговите, предпочиташе да го направи сама, вместо да понася докосването на Матю. Ако той узнаеше колко дълбоко й въздейства допирът му, тя никога нямаше да го преживее. Изглеждаше като пират, застанал пред нея с оголени гърди и мрачно лице, на чието изражение и дяволът би могъл да завиди. Лили искаше да прокара ръце по твърдите черни косми, покриващи гърдите му. Искаше да гали и милва всеки инч от великолепната му плът. И господ да й е на помощ, но искаше да го почувства как навлиза в нея и я докарва до забрава.

Мразеше го.