Обещай ми вечността

15

Матю беше прекарал нощта сгушен под едно бананово дърво; усещаше как му липсва — топлината на Лили. Пожела си да не бяха толкова далече един от друг. Изненада се, като установи, че островът е голям. Ако се съдеше по времето, което му трябваше, за да стигне до противоположния бряг, беше широк повече от осем мили. Но сега явно бе стигнал до другата му страна, защото усещаше дъха на морето и чуваше крясъците на чайките и разбиващия се прибой. И други далечни звуци проникваха през джунглата до него, но Матю бе още твърде далече, за да ги разпознае. Заприличаха му на човешки говор, но знаеше, че крясъците на птиците често наподобяват човешки глас.

Това, което най-много го изненада на острова, беше фактът че е толкова хълмист. Плоският полумесец на плажа преминаваше в гора, покриваща ниските хълмчета, които сигурно стигаха чак до другия бряг. Много трудно беше да се върви в джунглата и най-вече през гъстия храсталак. Надяваше се Лили да не се тревожи много, ако той не се върне в определеното от самия него време, но ако всичко вървеше добре, щеше да закъснее само с няколко часа.

Провирайки се през дърветата, Матю зърна морето и вече нямаше търпение да се гмурне с главата надолу в прибоя. Беше му горещо, чувстваше се уморен и мръсен от пътешествието през трудния терен. Става богу, че ботушите му бяха още в добра форма, помисли той, макар че дрехите висяха като парцали от отслабналото му тяло.

Звуците, които беше чул преди малко, сега ставаха все поясни и той спря, долавяйки познатите интонации на човешка реч. Или ушите го лъжеха, или на плажа под дърветата имаше хора. Той инстинктивно ускори ход, но изведнъж размисли, осъзнавайки, че не е задължително хората, отбили се на острова, да са дружелюбно настроени. Можеше да са англичани… или пирати. Както и да е, трябваше да бъде предпазлив.

Матю вече беше много близо до брега и различи през дърветата блясъка на синята вода, който едва не го ослепи. Спря там, където полумесецът от бял пясък се срещаше с гората, и се взря невярващо в кораба, закотвен в дълбоката вода на няколкостотин ярда от брега. Личеше, че по пясъка са газили доста хора, но сега нямаше жива душа. Тъкмо вдигаха една лодка на борда на кораба и Матю виждаше хора да се суетят насам-натам, готови да вдигнат платната и да отплават. Сърцето му биеше така яростно, че проглушаваше ушите му. Корабът му бе толкова познат, както и собственото му име.

„Морският ястреб“.

Проклятие, помисли трескаво Матю. Корабът му щеше да замине, без екипажът да е разбрал, че той и Лили са тук, на острова. Матю нагази във водата, сви ръце около устата си и завика силно към кораба. Явно шумът на борда заглушаваше гласа му. Смъквайки ризата си, той я размаха и започна да подскача. Ако корабът тръгнеше сега, никога нямаше да се върне.

На борда на „Морския ястреб“ Дик Марлоу тънеше в мрачно мълчание, докато приготвяха платната за вдигане. Колко още от седемстотинте острова и островчета трябваше да посети, преди да бъде готов да признае, че Матю и Лили са мъртви? Всички — отговаряше съвестта му. Той знаеше, че Матю е изобретателен, и беше уверен, че двамата с Лили са стигнали живи до суша. Но след като посети безброй много голи острови и островчета, на които явно не можеше да има живот, той започна да се отчайва. Сега трябваше да прибави още един остров към безкрайния списък с места, където нямаше признаци на живот.

С намръщено лице Дик се изкачи по стълбата към мостика и хвана руля. Вятърът още не беше изпълнил платната, но той чакаше търпеливо, подготвяйки се да изведе „Морския ястреб“ от поредния остров в безкрайното търсене на капитан Хоук и жена му. Очите му отчаяно се отправиха за пореден път към плажа, търсейки нещо, което знаеше, че няма да намери там. Изведнъж една фигура изскочи от гората, затича се към брега и започна да маха с ръце.

— Свали платната! — извика Дик.

Смаяни, но послушни на заповедта, моряците веднага се спуснаха да я изпълнят.

— Какво има, господин Марлоу? — запита вторият помощник, наблюдавайки как екипажът изпълнява заповедта на Дик.

— Погледни — посочи Дик към брега. — Какво виждаш?

Вторият помощник плъзна поглед към брега.

— По дяволите, това е човек! Мислиш ли, че е капитанът?

— Готов съм да заложа всичко, което притежавам, че намерихме изгубения си капитан — изграчи възторжено Дик.

— Спусни лодката! — изкомандва той, източвайки от мостика.

Още няколко моряци бяха видели фигурата на брега и се натискаха за място в лодката; всеки искаше да е сред първите, които ще спасят капитана си. Оставиха място за Дик и след като той седна, лодката се заспуска към водата. Когато килът й се потопи, мъжете загребаха с всичка сила.

След като Матю се увери, че са го видели, престана да маха и сведе глава, за да благодари на бога, че е пратил „Морския ястреб“ на помощ. Не че не би могъл да прекара целия си живот с Лили на този остров, но много искаше да се върне към военните действия, ако вече не са свършили. А ако войната е приключила, той се замоли горещо дано победата да е била на страната на Съединените щати и те да са запазили свободата си.

Дъното на лодката опря в пясъка и Дик скочи във водата, втурвайки се към Матю. Младият мъж така се радваше, че вижда капитана си, че Матю не можа да не се усмихне.

— Време беше — каза той, когато Дик заразтърсва ръката му и взе да го тупа по гърба.

— Знаеш ли колко острова има в този проклет архипелаг? — оплака се Дик.

— Седемстотин, според последното преброяване. И не знам още колко островчета.

— Значи знаеш какво сме правили досега. По-лошото беше, че не можахме веднага да тръгнем да ви търсим. „Морският ястреб“ беше сериозно повреден от сблъсъка с „Горди“ и трябваше да се направи голям ремонт, преди да може да го спуснем отново на вода. Забавихме се няколко седмици, докато траеше ремонтът. Защо не се показа, когато слязохме на брега? Едва не те пропуснахме.

— Ние с Лили доплувахме до отсрещната страна на острова — обясни Матю. — Оттогава лагеруваме там. Едва вчера реших да огледам острова. Слава богу, че го направих.

Когато Матю спомена Лили, Дик почувства голямо облекчение.

— Като не видях госпожа Хоук, се уплаших… — Гласът му секна. — Къде е тя?

— Обувките й бяха в много лошо състояние, затова я оставих там — обясни Матю. — И тя много ще се зарадва да те види.

— Значи, и двамата сте добре? Виждам, че ти не си пострадал особено, но госпожа Хоук няма твоята издръжливост.

— Лили е много добре — усмихна се Матю — Смея да кажа, че двамата бихме могли да живеем тук за вечни времена. Какво става с войната?

— Британските сили държат Мисисипи до Илиноис, вражеските кораби опустошават бреговете на Чесапийк Бей и опожаряват обществени сгради във Вашингтон. Носят се слухове, че се подготвя много солидна интервенция през някое голямо пристанище. Никой не знае от кое, но вероятно мишената ще е Ню Орлиънс. Повечето хора смята това за необоснован слух, но генерал Андрю Джаксън и хората му са пратени в Ню Орлиънс да укрепят града срещу възможно нападение.

— Господи, Сара е в Ню Орлиънс и точно там мислех да заведа Лили — каза Матю. — Ако Бостънският залив още е блокиран, нямам друг изход, освен да идем с Лили в Ню Орлиънс.

— Невъзможно е да се влезе и излезе от Бостънския залив — обясни Дик, — така че Ню Орлиънс е най-добрият избор. Възможно е приказките за нападения да не са нищо друго освен слухове. Да отидем да вземем госпожа Хоук. Сигурно и двамата ще искате да се махнете оттук. Часовият вчера забеляза „Черната птица“ и смятаме, че Френчи може да слезе на някой от близките острови да попълни запасите си от прясна вода и плодове.

— Френчи Байо? Господи, защо не ми каза веднага? — избухна Матю. — Не искам това садистично копеле да припарва до жена ми, дори на десет мили!

— Съжалявам, Матю, не се сетих за това. А пък и като не видях други кораби, закотвени край острова, съвсем забравих за него.

— Не знаеш какво мисли човек като Френчи или да предскажеш какво ще направи — каза тихо Матю. — Може да е хвърлил котва от другата страна на острова, дори вече може да е там.

Лицето му се изкриви от болка и той започна да върти в ума си тази мъчителна мисъл. Защо не беше настоял Лили да дойде с него? По гърба му пролазиха тръпки, когато го връхлетя едно стряскащо предчувствие.

Страховете му се предадоха и на Дик, който каза:

— Влизай в лодката и да отиваме на кораба. Колкото по-скоро стигнем до госпожа Хоук, толкова по-добре. Сигурен съм, че всичко е наред, но ще се почувстваме по-добре, когато тя се качи на борда на „Морския ястреб“.

Матю замря за мит в безмълвно размишление.

— Имам странното чувство, че трябва да се върна по пътя, по който дойдох дотук. Ако „Черната птица“ е закотвен от другата страна на острова, предпочитам пиратите да не знаят, че сме тук. Ако са там и са открили Лили, по-добре ще е да ги нападнем тихомълком. Остави половината хора на борда на „Морския ястреб“, а другите ще дойдат с мене. Тъй като вече проправих пътека през джунглата, ще се придвижваме много по-лесно. Ако имаме късмет, ще стигнем там преди свечеряване.

Мина повече от час, преди отрядът, който щеше да тръгне с Матю, да се събере на брега. Бяха двадесет души, включително Дик Марлоу — до един въоръжени и готови за битка.

Вече се стъмняваше и стомахът на Лили започна да къркори от глад. Никой не се беше сетил да й донесе малко задушено от костенурка — добре дошло за нея, защото тъкмо това желаеше най-много. Замоли се пиратите изобщо да забравят за нея и да напуснат острова. За съжаление, май нямаше да стане така. Френчи взе да й обръща внимание, хвърляйки й безсрамни погледи, докато надигаше бутилката с ром. Лили знаеше за какво говорят пиратите, защото дочуваше откъслеци от разговорите, засягащи очевидните й природни дадености, след което неизменно избухваше дивашки смях.

Тя затвори очи и се опита да мисли за Матю. Питаше се къде ли е той сега и какво ще стане с него, ако се натъкне на пиратите. Единствената й утеха бе, че Матю е твърде хитър, за да влезе съзнателно в бърлогата на морските разбойници. Надяваше се той да не реши да излезе сам срещу целия екипаж на „Черната птица“ и се замоли дано да реши да не се показва, каквото и да става с нея. Лили обаче достатъчно добре познаваше Матю, за да знае, че той няма да я остави на милостта на пиратите, ако разбере какво става тук. Ако видеше, че тя е в опасност, щеше да пренебрегне всичко, което го застрашава, за да я спаси. И щеше да предизвика собствената си смърт.

Накрая се случи и това, от което Лили най-много се страхуваше. Френчи се приближи към водата, с показни жестове си изми ръцете и лицето и се запъти, олюлявайки се, към нея.

— Дай й да разбере! — извика Дули и направи неприличен жест.

Мъжете един през друг започнаха да дават всевъзможни съвети, от които Лили цялата се изчерви.

Тя затаи дъх, когато Френчи спря на няколко инча от нея, застанал с широко разкрачени крака и скръстил ръце на широките си гърди.

— Да не би да помисли, че съм те забравил, скъпа?

— Надявах се — отвърна тя през зъби.

— Никой никога не бива да казва, че Френчи Байо пренебрегва красивите жени.

Лили си пое дъх разтреперана, когато той извади ножа си и преряза въжетата й. Последва миг на силна болка, но тя бързо я преодоля. Не можеше да си позволи да отслаби бдителността си, защото знаеше какво с намислил да прави пиратът с нея.

— По едно време реших да почакам, за да те взема в удобното си легло на борда на „Черната птица“ — изрече той, — но сега разбрах, че твърде силно те искам.

Той сграбчи китките й и я изправи на крака.

— Къде ме водиш?

— Освен ако не искаш моите хора да гледат, скъпа, реших да отидем малко по-навътре в гората.

— Никъде не отивам с тебе — каза тя, отказвайки да помръдне от мястото си.

Грозен кикот се изтръгна от гърдите на Френчи.

— Нямаш избор.

Той я грабна на ръце и я метна на рамото си като чувал картофи. Когато тя заудря с юмруци по гърба му и започна да рита, той й нанесе няколко силни удара по седалището. Останалите пирати избухнаха в гръмък смях, докато той се отдалечаваше сред дърветата. Нямаше представа, че враждебни очи следят всичките му действия, както и тези на изпълнения със завист пиратски екипаж.

— Остави това копеле на мене — изръмжа Матю през зъби. — Ако е направил нещо на Лили, ще го накарам да страда така, че садистичните му игрички ще изглеждат безобидни.

Той се втурна напред, но Дик Марлоу го възпря.

— Ще го хванем, капитане, но трябва да се отдалечи от хората си. Тогава ние двамата ще тръгнем след него, докато другите нападнат останалите на брега. Те са почти четиридесет срещу нашите двадесет. Винаги си ни съветвал, че трябва да прилагаме изненада, когато сме по-малобройни.

Матю и хората му бяха пристигнали преди няколко минути и се бяха скрили в гъстите храсти, наблюдавайки какво става на брега. Почти веднага видяха къде е Лили и разбраха, че не могат да се приближат неусетно, защото Френчи вече се беше запътил към нея. Съвсем ясно беше какво смята да прави, когато я вдигна на рамо и се запъти към гората.

— Нямаме никакво време за губене — прошепна Матю, когато Френчи се скри в гората с Лили. — Явно хората му са се напили и не очакват атака. Аз тръгвам след Френчи, а вие се промъкнете изотзад и ги обезвредете.

— Ще дойда с тебе — настоя Дик.

— Не, мога и сам да се справя с тоя негодник. Ти трябва да водиш другите. Само ми дай десет минути да настигна Френчи и тогава атакувайте.

Дик изглеждаше разочарован, но не протестира.

— Тъй вярно, сър. Късмет.

— И на вас, господин Марлоу.

Матю се сниши и се запромъква безшумно в тъмнината. Стъпките му бяха толкова тихи, че нито един лист не изшумоля, за да издаде движенията му.

Лили разбра, че няма смисъл да пищи, затова пазеше силите си, за да се бори с Френчи. Рамото му се забиваше болезнено в стомаха й, седалището още я пареше от силните му удари, но това в момента не я притесняваше особено. Навлязоха в гората и Френчи можеше всеки момент да я тръшне на земята и да я похити. Пиратският капитан беше едър, силен мъж и лесно щеше да превие съпротивата й, но Лили възнамеряваше да се бори до последен дъх. Как би могла да понесе той да я изнасили, след като беше познала нежността на Матю?

Къде е Матю, питаше се тя отчаяно. Трябваше вече да се е върнал. Слава богу, че не беше. Представяше си го как нахлува в пиратското свърталище и пада убит. Изведнъж мислите й се разпаднаха на милион парчета, когато Френчи я тръшна на земята и се изправи над нея. В осветената от луната тъмнина тя виждаше алчната му усмивка и почувства похотливите му намерения като физически удар, докато той бавно сваляше елегантния си жакет.

— Сега, малката ми, ще видим колко си опитна. Можем да го направим без много шум, а можеш и да се бориш. Както и да е, аз ще съм победителят. Никога не съм се притеснявал да бия жени, така че ако решиш да се бориш, обещавам ти, че ще съжаляваш.

Той посегна и раздра тънката и риза от деколтето до полите. Лили изпищя, съзнавайки, че виковете й без съмнение представляват удоволствие за неговите хора, но не можеше да се въздържи. Когато Френчи се отпусна на земята до нея, тя сръчно се изтърколи. Но победата й беше краткотрайна, защото той я сграбчи грубо и я дръпна под себе си.

— Дойде времето, скъпа. Отвори си краката.

— Твоето време дойде, Френчи, махни се от жена ми.

Стреснат, Френчи изви глава нагоре и черните му очи блеснаха зловещо.

— Кой смее да се намесва? — изрева той.

— Матю Хоук — изсъска Матю. — А ти извърши непростимия грях да пипаш жена ми.

Матю държеше нож в дясната ръка, напрегнат и изчакваш Френчи да предприеме първия ход.

Френчи се отпусна назад на пети и се взря замислено в Матю. Изглеждаше спокоен, но Матю знаеше, че вътрешно е напрегнат като струна и само чака точния миг, за да скочи.

— Матю Хоук — повтори пиратът, привидно развеселен. — Чувал съм това име. Носят се слухове, че британците са определили голяма награда за главата ти. Твърде много техни кораби си пленил, за да ти позволят да продължиш да вредиш на корабоплаването им.

— Стани, Лили — каза тихо Матю, — и се дръпни от това пофранцузено копеле.

Лили се изправи и се приближи към Матю. Не можеше да повярва, че той е тук. Нима не знаеше, че намесата му в този момент е равнозначна на смърт? Дори да победи Френчи, трябваше след това да се справи с целия му екипаж.

— Ти си смел мъж, Матю Хоук — проточи лениво Френчи, — макар и глупав. Целият ми екипаж е на брега и ме чака да се върна. Докъде ще стигнеш на този малък остров? Не можеш да им избягаш. Ти и жена ти ще бъдете убити. Ако наистина ти е жена.

Злобното му подхилване намекваше, че не вярва на думите на Матю, че Лили е негова съпруга.

— Матю, вярно е — намеси се разгорещено Лили. — На брега има около четиридесет души. О, защо не си остана скрит, когато видя какво става?

Той се усмихна с такова влудяващо спокойствие, че на Лили й се дощя да го удуши. Нима не разбираше, че е в опасност и може да загуби живота си?

— Не ми харесва това копеле да те опипва, Лили. Направи ли ти нещо? Ако те е наранил, ще му отрежа пръстите, после ръцете, после ще го режа на парчета, докато не умре бавно.

Лили потръпна.

— Не, не ме е наранил.

— Мъртъв си, Хоук — изсъска Френчи, надигайки се бавно. — Много си смел, приятелю, но не разполагаш с никакви подкрепления.

Изведнъж откъм брега се чуха викове и Френчи се намръщи озадачен.

— Положението не е точно такова — изрече Матю бавно и с наслаждение. — И не съм ти никакъв приятел. Това, което чуваш, са моите хора, които нападат твоите. Изненадата е на наша страна и екипажът ти вече е победен и разоръжен.

Лили си пое дълбоко дъх.

Френчи се извърна с лице към Матю, със заплашително потъмнели очи и лице, пурпурно от гняв. Посегна към камата на колана си.

— Хайде, Френчи, много ми се ще да те разцепя отгоре надолу. Ако мислиш, че не мога, пробвай.

Вслушвайки се в шума, идващ откъм брега, Френчи чу виковете на ранените и разбра, че неговите хора са твърде натъпкани с храна и ром, за да се борят. Беше и достатъчно хитър, за да осъзнае, че няма смисъл сега да предизвиква Матю. Отпусна ръце. Когато иззад дърветата се чу гласът на Дик Марлоу, който викаше капитана си, пиратът разбра, че е постъпил разумно.

— Къде сте, капитане? Добре ли сте? — викаше Дик, пробивайки си път през храсталака.

— Насам, Марлоу — отвърна Матю. Не изпускаше Френчи от поглед, нямаше му никакво доверие. — Погрижихте ли се за екипажа на „Черната птица“?

— Да, капитане, всичко е наред — отвърна Дик с радостен тон. — Сега се преброяват колко са оцелели. А с него какво да правим?

Махна с ръка към Френчи, внимавайки да не поглежда към Лили, която стоеше зад Матю и неуспешно се опитваше да се прикрие с жалките останки от ризата си.

— Френчи ще отиде при екипажа си на брега. Когато пристигне „Морският ястреб“, оцелелите пирати ще бъдат оставени на острова, докато не дойде друг кораб, за да ги спаси. Ако бъде английски, всички ще увиснат на бесилката. Конфискувам този кораб и нареждам половината от нашия екипаж да се прехвърли на „Черната птица“.

— Вземаш ми кораба? — ахна Френчи.

— Ще ми свърши добра работа — отвърна Матю. — Още един кораб, с който да воювам против англичаните. Заведете Френчи на брега, господин Марлоу, но първо, моля ви, заемете ми палтото си. Ризата ми е също толкова прокъсана, колкото и тази на Лили, и не бих искал тя да се притеснява пред екипажа ми.

— Разбира се, капитане — отвърна бързо Дик, свали жакета си и го подаде на Лили. — Смея да кажа, госпожо Хоук, че се радвам да ви видя жива и здрава. Когато видях наблизо „Черната птица“, нямах представа, че ще хвърли котва точно при този остров.

После той взе оръжията на Френчи и го подкара към брега с острието на собствената му кама.

Лили погледна към Матю за обяснение. Но в момента той нямаше търпение за много думи, а просто я сграбчи в прегръдките си и я притисна здраво.

— Едва не полудях, когато Дик ми каза, че са забелязали „Черната птица“. Имах ужасното предчувствие, че ще изберат тъкмо този остров, за да попълнят запасите си от прясна вода и плодове.

И в следния миг той я зацелува по устата, брадичката, носа, показвайки й с действията си колко се е уплашил за нея. Толкова хубаво беше да се чувства защитена в обятията му, че тя се разтопи, отвръщайки на целувките му с пламенност, която красноречиво говореше за любовта й към него. Матю нерешително прекъсна целувката, осъзнавайки, че сега не е нито времето, нито мястото за тези нежности. Щяха да имат много време по-късно, когато останеха насаме.

— Колкото и да съжалявам, че спираме, любов моя, — каза Матю, — налага се. Хората чакат заповедите ми на брега.

Хвана я за ръка и я поведе към брега, където екипажът му беше подчинил пиратите бързо и експедитивно, което говореше много добре за умелото ръководство на Матю. Пиратите бяха вързани по двама, заедно с капитана си, и бяха оставени да лежат на пясъка.

— Какви са заповедите ви, капитане? — запита Дик, когато Матю и Лили се приближиха към него.

— Пратихте ли хора на „Черната птица“? — запита Матю.

— Да, сър, и те сигнализираха, че корабът е обезопасен. Само трима са били оставени на борда да го пазят.

— Кога очакваш да пристигне „Морският ястреб“?

— Ще бъде тук на разсъмване, за да ни вземе.

— Кажи на хората да се разположат за тази нощ на брега. Утре ще решим кой ще плава на „Черната птица“ и кой ще остане на „Морския ястреб“. Ние с Лили ще прекараме нощта в заслона, който построих край езерото.

Ръка за ръка, Матю и Лили се отдалечиха в светлата лунна нощ към заслона, който бе техен дом толкова дълго време, че тя вече бе загубила броя на дните и седмиците. Винаги щеше да пази нежно чувство към това малко късче от рая, където Матю за първи път й беше казал, че я обича. Беше щастлива тук и се страхуваше от бъдещето, което ги очакваше. Толкова лесно беше да обичаш и да си обичана на този пуст остров, където нямаше нищо и никой друг, само тя и Матю. Положението щеше ли да се промени, когато се върнеха в цивилизования свят? Навярно, предположи тя, питайки се дали някога ще бъде пак така щастлива.

— Толкова си тиха, любов моя — каза Матю, когато спряха до заслона. — Човек би помислил, че не ти се иска да напуснеш острова.

Лили прехапа долната си устна, за да не види Матю, че трепери. Честно казано, страх я беше да замине оттук.

— Толкова бях доволна тук, Матю.

Строгите черти на лицето му се разляха в усмивка.

— Аз също, но всички хубави неща си имат край.

— Точно от това се страхувам — изрече тя с тежка въздишка.

— Обичам те, Лили, няма от какво да се страхуваш. Пак ще отида на война, но след това ще си дойда при тебе. Кълна ти се.

— Заклеваш ли се да ми бъдеш верен? — осмели се да запита Лили.

— Дори и това — отговори тържествено той. — А сега, ако стоиш мирна известно време, ще ти покажа колко много те обичам.

Лили не протестира, когато той смъкна жакета на Дик Марлоу от раменете й съблече скъсаната й риза.

— Толкова си красива — изрече той благоговейно. — Тялото ти грее под лунната светлина. Искам завинаги да те запомня такава.

И започна да я целува, вплитайки пръсти в косата й, за да я задържи, докато похищаваше жадно устата й. Ръцете й се обвиха около врата му и тя се отдаде свободно, почти отчаяно, разбирайки, че вече няма да има Матю само за себе си. Ако се върнеше на война, можеше да го загуби завинаги. И двамата съзнаваха това и този факт придаваше някаква фаталност на любенето им, каквато досега не бяха изпитвали.

Сърцето на Матю биеше диво в гърдите му, когато се откъсна от нея и отстъпи, за да свали дрехите си. Лили го наблюдаваше как смъква окъсаната си риза и събува обувките и панталоните си. Беше силен, здрав и мускулест, невъобразимо мъжествен. Според нея никой не можеше да се сравнява с неговото прекрасно оформено тяло. Оскъдното хранене само с плодове и риба беше закалило и без това здравата му физика.

Очите й се плъзнаха надолу, по широките му гърди, задържайки се за един бездиханен момент на тясната извивка на хълбоците, преди да слязат още по-надолу към онова място, което й доставяше толкова удоволствие. Той вече беше в ерекция и Лили си пое дъх на неравни тласъци, когато Матю се приближи към нея, позволявайки й да почувства силата на любовта му. Лили внезапно поиска да го докосне и протегна ръка, обгръщайки твърдия му член в дланта см. Измъчен стон се изтръгна от устните на Матю и Лили дръпна ръка.

— Не, о, господи, не спирай!

Той върна ръката й на място, придържайки я със своята. После й показа движението, което му доставяше най-голяма наслада. Тя го усвои веднага и започна да го гали, докато дъхът му взе да излиза с къси, задавени пъшкания. Той я спря.

— Стига, любов моя, искам и аз да ти доставя удоволствие.

Двамата влязоха в заслона и легнаха на постелката от мека трева и листа, която Матю беше направил. Лежаха на хълбок, обърнати с лице един към друг, и Матю започна да я гали с бавни, възбуждащи движения. Гърдите, коремът, краката, нежното място между бедрата й. Въздухът се изпълни с тихите й пъшкания и накъсаното й дишане. Когато той взе едното й зърно в устата си и го подразни с върха на езика си, а после го обхвана плътно с уста и го засмука, Лили едва не изгуби самообладание. Когато пръстите му се вмъкнаха в нея, тя извика:

— Матю!

— Още не, любов моя, твърде рано е. Искам да отдам почит на всеки инч от тебе.

И той го направи. Лили хлипаше и стенеше в агония, когато Матю най-накрая се съжали и влезе в нея. Страстта и самообладанието му бяха великолепни, докато отвеждаше себе си и нея към най-съвършената кулминация, която някога бяха постигали.

— Събуди се, любов моя, „Морският ястреб“ отдавна пристигна, но ти спеше толкова дълбоко, че не исках да те будя до последната минута.

Лили промърмори нещо неразбираемо и се обърна по корем. Когато Матю я тупна по седалището, тя изписка възмутено и му хвърли яростен поглед.

— Махай се, Матю.

Нисък смях се раздаде в гърдите му.

— Време е да тръгваме, любов моя.

Да тръгваме.

Самата дума предизвика тръпка у Лили. Но тя бързо я прогони и намъкна дрехите, които толкова грижливо беше пазила. Бяха в ужасно състояние, но поне сандъкът й се намираше на борда на „Морския ястреб“ и тя скоро щеше да се облече както подобава.

След малко тя тръгна заедно с Матю към брега, където се бяха събрали моряците. Дик Марлоу беше определен за капитан на „Черната птица“, преименуван на „Лейди Хоук“ в чест на Лили, и гърдите му се издуваха от гордост. Няколко моряци от „Морският ястреб“ бяха определени за временен екипаж; двата кораба трябваше да се срещнат в Насау, където Матю се надяваше да набере достатъчно нови хора за двата екипажа. После смяташе да отведе Лили в Ню Орлиънс, където би могла да дочака края на войната при Сара и Джеф. Стига пристанището да беше още отворено за американските кораби.

Лили беше смаяна, когато Матю й каза, че се е качил на борда на „Черната птица“, докато тя е спяла, и е открил цяло съкровище в каютата на Френчи. Златни монети, скъпоценни украшения, сребро и произведения на изкуството, заключени в здрави сандъци. След като го поделеше с екипажа си, пак щеше да бъде достатъчно богат. Стига да успееше да го закара на сигурно място, преди нещо непредвидено да се е случило с него или с кораба му.

— Никога повече няма да се тревожим за пари, любов моя — каза Матю, докато я настаняваше в лодката, която щеше да ги откара до „Морския ястреб“.

Не, нямаше да се тревожи за пари, премисляше безмълвно Лили. Парите бяха най-малката й грижа.