Обещай ми вечността

19

Въпреки усилията на Сара, Коледата мина плачевно. Единствената ободряваща новина беше, че корабът на Жан Лафит „Каролина“ атакувал англичаните от едната страна, докато американските войски ги нападали от другата, притъпявайки острието на английската атака. Лили не преставаше да се пита дали Матю е там, в разгара на битката, помагайки на флотата на Лафит. Отчаяние и съжаление завладяваха съзнанието й, когато си спомнеше колко сърдит беше заминал Матю и какви ужасни неща му беше наговорила. Само да можеше да си вземе думите назад, да съживи това кратко време, когато се опитваше да отрече любовта си към Матю.

На 1 януари 1815 г. Джеф замина, за да се присъедини към боевете около канала Родригес, където англичаните били струпали войските си за атака. Говореше се, че генерал Джаксън ще се укрепи при широкия ров, и като че ли целият град се беше стекъл на бъдещото бойно поле. Дни наред се чуваше заплашителният грохот на оръдията и никой не знаеше със сигурност какво всъщност става там.

Един ден Сара се върна тичешком у дома, след като беше ходила на пазар, и донесе добри новини.

— Корабът на Жан Лафит „Луизиана“ нападнал англичаните и предотвратил атаката им — възкликна тя въодушевено. — Не е ли прекрасно? От корабите на Лафит свалят големи оръдия и ги разполагат около канала Родригес, под командата на Доминик Ю и канонирите му.

Лили помисли, че новините наистина са много добри, но в ума й се въртяха далеч по-важни неща.

— Ами „Морският ястреб“ и „Лейди Хоук“? Чу ли нещо за тях? Или за Матю?

Погледът на Сара помръкна.

— Не, нищо, само знам, че са в залива и пазят града от неприятелските атаки. Нямам и новини от Джеф. Ще умра, ако му се случи нещо. Лили, аз… не съм казала още на никого, освен на Джеф, че ще си имаме бебе.

Лицето на Лили блесна.

— О, Сара, колко хубаво! Иска ми се…

Спря и се загледа в пространството. Колко би искала да има дете от Матю. Не бяха говорили за деца, но тя инстинктивно усещаше, че Матю би бил добър баща. Тъй като това досега не се беше случило, тя беше започнала да подозира, че изобщо няма да се случи. Никак не й се искаше да остане бездетна, да няма кой да я нарече своя и да няма върху кого да излива любовта си.

— Ще се случи и с тебе един ден, просто почакай и ще видиш — каза Сара, усещайки копнежа на Лили.

Тя нямаше сърце да й противоречи, но в душата си знаеше, че детето няма да попречи на Матю да се отклонява от нея. Не му беше в характера да проявява вярност.

На 8 януари шумът от битката беше оглушителен. Целия ден новините за хода на боя пристигаха в града заедно с ранените. Сара и Лили едни от първите предложиха услугите си на болницата. И двете работеха неуморно, попивайки кръвта, превързвайки ужасни рани, давайки утеха на умиращите. Всеки ден се връщаха изтощени и потиснати от безсмислената загуба на човешки живот.

Ревът на оръдията ставаше все по-оглушителен и по-заплашителен, докато жените от улица „Дюмейн“ очакваха вести за съпрузите си. Седяха на масата на обед, ровейки разсеяно в чиниите си, когато канонадата спря внезапно и без предупреждение. Тишината беше страшна.

— Оръдията! — възкликна напрегнато Лили. — Спряха!

— Какво означава това? — запита се Сара с приглушен глас.

— Сигурно означава, че битката е свършила — изрече Лили с надежда. — Господи, нека американците да победят!

Възклицанието отекна от устата на Сара.

Много след полунощ жените научиха какъв е резултатът от битката за Ню Орлиънс. Не си бяха легнали; притеснението за съдбата на съпрузите им правеше невъзможно да заспят. Изведнъж вратата се отвори и влезе Джеф — мръсен и изтощен, но невредим. След като прегърна Сара и я целуна нежно, той започна да описва битката пред нетърпеливите жени.

— Ако не беше Жан Лафит със смелия си екипаж, можеше и да не спечелим победата — заразказва въодушевено Джеф. Възхищението му от пирата беше безгранично. — Канонирите му наредиха огромните си оръдия по бойната линия край канала Родригес и не преставаха да гърмят по неприятеля, докато корабите му атакуваха англичаните по вода. Трябваше да видите това, Сара, Лили, наистина беше страшно. Вече никой няма да се съмнява в лоялността на Лафит.

Една мисъл не излизаше от ума на Лили.

— Корабите на Матю влязоха ли в боя?

— „Лейди Хоук“ и „Морският ястреб“ бяха в центъра на боя — отвърна Джеф, отмествайки поглед в жест, който Лили намери за смущаващ.

— Значи битката с свършила и британците са отблъснати — въздъхна Сара с благодарност. — Това означава ли, че войната е свършила и можем да продължим да живеем спокойно?

— Британците понесоха сериозно поражение днес — увери ги Джеф, — това беше голяма победа за американците. Англичаните няма повече да ни нападат. Остатъците от флотата им вече отплаваха към Англия, за да си ближат раните.

— Кога предполагаш, че ще се върне Матю?

Очите на Джеф отново отказаха да срещнат тези на Лили. Въздъхвайки със съжаление, той осъзна какво ще причинят ужасните му новини на Сара и Лили. Но знаеше, че с по-добре да им го каже той, отколкото някой чужд човек.

Лили усети как някакъв възел стяга гърдите й, когато в главата й прозвучаха тревожни камбани. Странното поведение на Джеф я изплаши. Дълбоко в сърцето си тя почувства, че той нарочно Крис нещо от нея, нещо съкрушаващо. Да не би Матю да е ранен? Дали Джеф не търси начин да й каже точно това? Страх се надигна като тъмен призрак, преследвайки я с плашещи мисли.

— Джеф, моля те, ако нещо се е случило с Матю, трябва да знам. Ранен ли е? Веднага ще ида при него.

— О, не — ахна Сара, внезапно осъзнавайки нарочното нежелание на Джеф да говори за Матю. — Какво се е случило, Джеф?

Тя погледна очаквателно към съпруга си и той събра всички сипи за ужасната новина, която щеше да признае пред Лили и Сара.

— Лили, бих дал всичко, за да мога да ти кажа, че Матю е добре, но истината е, че… не знам. „Морският ястреб“ беше улучен право в барутната камера и потъна в разгара на боя.

Цветът изчезна от лицето на Лили и тя се отпусна безсилно. Джеф побърза да я подхване. О, господи, как можа да се случи такова нещо? Нима беше изпратила Матю на смърт убеден, че тя не го обича? Ако е мъртъв, тя нямаше да има нищо, абсолютно нищо, което да и напомня за любовта, която бяха споделили на острова. О, защо не можеше да е бременна като Сара?

— Съжалявам, Лили — каза тихо Джеф, обгръщайки с другата си ръка Сара, която хлипаше тихо.

— Има ли оцелели? — запита остро Лили, отказвайки да приеме смъртта на Матю.

— Около десет мъже — каза мрачно Джеф, — повечето прибрани ат „Лейди Хоук“. Всички бяха закарани обратно в града. Матю не е сред тях. Когато Дик Марлоу се върне, ще ви каже повече. Само съобщавам какво ми каза, когато говорих с него малко след като „Лейди Хоук“ се върна в пристанището.

Сара вече плачеше с глас и Джеф я прегърна здраво, за да я утеши. Той знаеше колко обича брат си. Матю беше всичко за нея, след като родителите им бяха починали, и връзката помежду им беше силна.

Когато първоначалният шок отмина, Джеф каза на Лили, че генерал Джаксън е наредил да издирят Матю и другите, които може да са оцелели от морската битка.

— Винаги има възможност оцелелите да са стигнали със собствени сили до брега — каза той, опитвайки се да внесе надежда в безнадеждната ситуация.

В действителност, и той почти не вярваше, че Матю може да е оцелял.

В следващите дни Лили живееше в някаква празнота, в кошмар, от който нямаше спасение. Когато Дик Марлоу най-накрая дойде, тъжно разказа всичко, което си спомняше за последните мигове на „Морския ястреб“. Лили попиваше всяка дума.

— „Лейди Хоук“ изпадна една английска фрегата и беше на известно разстояние, когато едно гюлле улучи барутната камера на „Морския ястреб“. Не разбрах какво е станало, докато не чух експлозията. Когато погледнах нататък, видях трупове да плуват навсякъде и корабът гореше. Потъна след минути. Веднага започнах да прибирам оцелелите. Не бяха много…

— Видя ли Матю? — запита Лили.

Макар че описанието на Дик сломи сърцето й, тя трябвате да узнае и най-малките подробности.

Очите на Дик отразяваха нещастието й.

— Аз… не, Лили, съжалявам. Прибрахме и мъртвите, но Матю не беше сред тях.

Малко след това Дик си тръгна, за да отиде на кораба си, който беше претърпял минимални повреди и трябваше да се ремонтира. Твърде рано беше да пита Лили какво ще реши за останалите кораби на Матю. Освен „Лейди Хоук“ имаше още „Гордостта на Хоук“, някъде в Атлантика. Един стар приятел на Матю, Андрю Калдър, беше капитан на този кораб. От началото на войната почти не бяха получавали новини за него и Дик не беше сигурен дали още плава.

Сама в стаята си, Лили даде воля на ужасната си мъка. Агонията я притискаше със съкрушаващата си тежест, докато тя си припомняше всяка горчива дума, която беше хвърлила в лицето на Матю в деня, когато той тръгна на бой с англичаните. Сега той нямаше да разбере, че не е искала да каже това, че независимо какво беше правил или с кого, тя още го обича. С тежко сърце осъзна, че беше постъпила неразумно, беше се показала неотстъпчива и отмъстителна. Това, което правеше болката от смъртта на Матю още по-непоносима, беше съзнанието, че той може би й беше говорил истината.

Празнотата на живота без Матю се простираше ужасяващо пред нея, карайки я да осъзнае безплодните дни, месеци и години без него. Изтощена, Лили легна като мъртва, пожелавайки си животът да продължи без нея.

В следващите дни тя обиколи болниците, пристаните и щаба на генерал Джаксън, надявайки се, молейки се за чудо, което да й върне Матю. За съжаление, молитвите и надеждите й не получиха отговор. Никъде не чу нищо за Матю и за съдбата му.

Когато генерал Джаксън нареди да престанат да търсят оцелели в морето, Лили беше неутешима. Упорито отказваше да повярва, че Матю е мъртъв, въпреки убедителните доказателства, които сочеха противното. Не може да е мъртъв, нали, самоубеждаваше се тя противно на здравия разум. Щеше да го почувства в сърцето си, в костите си, с всяка фибра от съществото си. Щеше да го усети с всеки дъх, който поемаше. А сега чувстваше само огромна празнота. Дълбоко в нея се таеше убеждението, че Матю ще се върне при нея благодарение на някакво чудо.

Денят, в който името му се появи в списъците на официално обявените за мъртви, беше траурен ден за Лили. Тогава тя повика Дик Марлоу и изказа желанието си да отплава на борда на „Лейди Хоук“. Искаше да се върне в Бостън и в Хоуксхейвън. Тази къща беше домът на Матю и там тя щеше да се чувства по-близо до него. Въпреки ужасната си мъка беше сигурна, че Матю би искал тя да се върне в неговия дом, че би очаквал тя да поеме юздите на управлението и да ръководи делата му така, както той би го направил.

— Не можеш да заминеш, Лили — завайка се Сара, вече в напреднала бременност. — Не и докато не се роди бебето ми. Искам да си тук, при мене.

— Джеф ще бъде с тебе — напомни й нежно Лили.

Не че завиждаше на Сара за щастието, но не би могла да понесе да живее всеки ден с гледката на такова щастие, каквото беше пожелавала за себе си и Матю.

Всеки път, щом погледнеше Сара, толкова приличаща на Матю, я нападаше усещане за вина. До смъртта си щеше да помни как беше пратила Матю на бой с гневни думи и обвинения, вместо с целувки и уверения в любов. Не можеше да прости на себе си и това беше още едно мъчение, което трябваше да понася.

Тъжна малка група се събра на кея в деня, когато Лили напусна Ню Орлиънс. Сара хлипаше тихо на гърдите на съпруга си, докато Лили смело се бореше да преглътне сълзите си.

— Обещайте, че ще ми идвате на гости, когато бебето порасне достатъчно, за да може да пътува — каза Лили, натъжена не по-малко от Сара. — И не забравяйте да ми пишете, когато бебето се роди. Ще бъда на тръни, докато не узная, че ти и детето сте добре.

— Можеш да останеш тук с нас — напомни й Джеф, когато мъката окончателно надви Сара. — Защо трябва да заминаваш толкова скоро?

— О, да — обади се Сара с надежда в гласа. — Не е късно да промениш намеренията си.

Лили тъжно поклати глава.

— Хоуксхейвън е моят дом, искам да бъда там, където мога да усещам присъствието на Матю. Когато се върне, искам да ме намери у дома, да ръководя делата му.

Сара ахна, очевидно шокирана.

— Лили! Защо си причиняваш това? Колкото по-скоро приемеш факта, че Матю никога няма да се върне, толкова по-лесно ще ти бъде да продължиш живота си.

Лили прехапа долната си устна. Не беше искала да стряска Сара, но не можеше да се отърси от убеждението, че има чудеса. Въпреки че полагаше възможно най-големи усилия, думите излизаха, без да може да ги спре.

— Съжалявам, Сара, скъпа, знам, че нямам доказателства или надежда, че съществуват чудеса, но усещал, че Матю не е мъртъв. В сърцето ми той е жив.

— Нека бъде в сърцето ти, Лили — изрече Сара, задавяйки се от хлипове, — защото винаги ще бъде в моето.

Разделиха се с целувки и обещания за бъдещи посещения и след минути Лили вече стоеше самотна до перилата на „Лейди Хоук“, наблюдавайки как Джеф и Сара все повече се смаляват, докато корабът се плъзгаше надолу по Мисисипи.

Когато стигна в Бостън, беше успяла да убеди донякъде колебаещия се Дик Марлоу да управлява корабите на Матю, докато тя вземе окончателно решение какво да прави. Макар че той беше още млад, Лили беше напълно убедена в способностите му. Нали Матю му беше поверил командването на „Лейди Хоук“?

Когато Лили застана пред масивните порти на Хоуксхейвън, усети, че животът й е описал пълен кръг. Не толкова отдавна се беше надявала да прекара дните си тук с Матю и децата им. Сега, както изглежда, нямаше да има деца и животът й щеше да бъде празна черупка на копнеж и мечти за онова, което можеше да бъде.

Натъжените служители я посрещнаха на вратата. Джоузеф, икономът, беше тържествен, но мрачен, а икономката госпожа Гиъри направо захлипа, когато видя Лили. Огромните сини очи на Джени бяха изпълнени със сълзи, но Джоузеф се обърна към нея от името на всички.

— Загубата на капитан Хоук беше огромна трагедия за всички ни, госпожо Хоук. Нищо няма да е същото без него.

— Как… как разбрахте? — запита Лили, преглъщайки буцата в гърлото си.

Не можеше да се пречупи сега, пред целия персонал.

— Адвокатът на капитан Хоук, Клей Уинслоу, ни каза за… смъртта му. Искаме да знаете, че ще ви служим с каквото можем.

— Благодаря, Джоузеф. Сега, ако ме извините, бих искала да си почина. Пътят ме изтощи. Ако имате някакви въпроси, господин Марлоу ще ви отговори.

Слава богу за Дик, помисли Лили, когато го чу да говори с прислугата. Всички с изключение на Джени, която беше последвала Лили на горния етаж, ловяха всяка дума на Дик. Лили нямаше сили да преживее наново смъртта на Матю. През цялото пътуване между Ню Орлиънс и Бостън беше се оплаквала от морска болест. Изненадващо, като се има предвид фактът, че никога преди не беше страдала от морска болест. Предположи, че неразположението й е резултат от всичко случило се в последните седмици, и не му обръщаше внимание. Сега се запита дали все пак не се е разболяла от нещо. От някаква странна болест, чието присъствие не осъзнаваше.

За изключително кратко време Лили се настани в Хоуксхейвън и установи ред, който запълваше празните й часове, макар да не успяваше да залъже празното й сърце. Разсейваше се с приятелството на камериерката си Джени и с присъствието на Дик Марлоу, който идваше често в къщата заради задълженията, които беше поел към делата на Матю. Неизбежно беше да срещне отново и Клей.

Той пристигна един ден, малко след като Лили беше дошла в Хоуксхейвън. Тя чакаше съобщение за притежанията на Матю и когато Клен пристигна, тя разбра, че ще трябва да се справи с огромната задача да поеме юздите на управлението, поне докато Матю се върне. Дължеше му това — да опази собствеността му непокътната.

— Надявам се да не е много рано за посещението ми — каза Клей, поглъщайки Лили с поглед. Явно, още хранеше нежни чувства към нея и се бореше да контролира емоциите си. Когато тя замина от Бостън преди две години, той помисли, че никога повече няма да я види. — Има някои неща, засягащи работите на Матю, с които трябва да се заемеш. Има и завещание. Просто и ясно, оставя всичко на тебе, с изключение на дела на Сара.

Клей протегна документа към Лили и тя прекара няколко мъчителни минути, докато го четеше. Когато свърши, го подаде на Клей.

— Нямах представа, че Матю е толкова богат.

— Доскоро ресурсите му се състояха в кораби и недвижими имущества. Имаше малко пари на ръка. Но войната промени всичко. Той започна да прави редовни вноски в банките, откакто започна да се занимава с каперство… и то доста големи. Матю натрупа забележително състояние от каперството и го инвестира разумно. Ти си извънредно богата, Лили, и смея да твърдя, че напълно заслужаваш всяко пени, което Матю ти е оставил.

— Свършил си прекрасна работа, Клей, и знам, че Матю ще бъде доволен от това, когато се върне.

Клей трепна силно.

— Какво? Какво говориш, Лили? Първият кораб, който дойде в Бостън след атаката над Ню Орлиънс, съобщи за смъртта на Матю. Дик Марлоу го потвърди, когато се свърза с мене. Кога научи, че е жив?

— Няма официално съобщение, Клей, но знам, че Матю е жив. Въпрос на време е да се върне.

Мъка насълзи очите на Клей, когато се взря в нея.

— Лили, Лили, бъди реалистка. Матю е мъртъв. Няма да се върне.

— Не, Клей, грешиш — настоя упорито Лили. — Мислех, че поне ти ще ми повярваш.

— Никога не съм престават да те обичам, Липи — призна Клей, — и ще бъда до тебе, когато имаш нужда. Надявам се, че с времето ще ме обикнеш поне мъничко. Винаги съм те искал, но не и с цената на смъртта на Матю. Съжалявам, че е мъртъв, но сега за мене има шанс. Ние с Матю бяхме приятели дълго преди той да те доведе в Бостън. Никога не съм одобряват отношението му към тебе. Можеше да те обича така, както те обичам аз.

Погледът на Лили се обърна навътре, когато си спомни любовта, която бяха изпитали с Матю на своя остров.

— Матю ме обичаше, Клей, сега съм сигурна в това. Никога няма да си простя, че го отхвърлях накрая. Пратих го на война, без да му кажа, че…

Гласът й секна и тя замълча.

— Нямам представа за какво говориш, но нищо от това, което се с случило, не е твоя грешка. Матю не заслужаваше любовта ти, а аз знам, че ти го обичаше. Беше ми ясно още от самото начало.

Лили сви вежди и Клей разбра, че я смущава, като се противопоставя на твърдото й убеждение, че Матю е жив. И сръчно смени темата.

— Нека да поговорим за корабите на Матю, Лили. Искаш ли да ги задържиш? Ако не, няма проблем да намеря купувач.

— Тези кораби бяха животът на Матю — изрече замислено Лили. — Той обичаше морето. Не мога да ги продам. Ако Дик Марлоу реши да остане, бих искала да ги използва за търговия. С твоя помощ, разбира се — добави тя.

— Идеята ти е добра, Лили, Дик ми изглежда интелигентен човек, макар че е млад. Ще се радвам да работя с него в управлението на твоите работи.

Лили стана, показвайки, че с дошъл краят на посещението. Напоследък енергията й беше намаляла и често усещаше нужда да подремне следобед, какъвто лукс рядко си позволяваше. Днес луксът стана необходимост и тя нямаше търпение да се пъхне сред прохладните чаршафи. Още не беше ходила при лекар, но знаеше, че вече няма за кога да отлага.

Лили излезе замаяна от лекарския кабинет. Бременна. Последния път, когато се бяха любили с Матю, се беше заченало дете. Изведнъж денят стана по-светъл, а бъдещето — не така мрачно. Възможно беше Матю никога да не се върне, но тя щеше да има част от него, която да обича и закриля. Обгърна с ръце раменете си, представяйки си син или дъщеря с чертите на Матю. Искаше да го беше разбрала, преди да напусне Ню Орлиънс. Колко щеше да се зарадва Сара, научавайки, че винаги ще има нещо от Матю, което да обича. Лили реши веднага да й пише. Когато пристигна у дома, Клей я очакваше.

— Изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях — забеляза той, очарован от искриците в кехлибарените очи на Лили.

У нея имаше някакво сияние, което Клей не можеше да разгадае, особено предвид трагичната смърт на Матю.

Лили нямаше търпение да каже добрата новина на някого. Беше бременна вече във втория месец и искаше да сподели радостта СИ с някого.

— Току-що научих, че нося детето на Матю — разкри тя с щастлива усмивка.

Клей беше смаян.

— Аз… Колко хубаво — изрече той с половин уста.

— Мисля, че Матю ще се радва.

— Лили, плашиш ме, когато говориш така. Просто трябва да приемеш, че той е мъртъв. Поне сега ще имаш част от него, но колкото по-скоро престанеш да смяташ, че той ще се появи изневиделица, толкова по-добре ще е за тебе. Мисли за детето си.

Суровите думи на Клей като че ли отприщиха нещо у Лили, нещо тъмно, заплашително и неизразимо. Ужасно беше да помисли, че Матю е наистина мъртъв, че тя живее в един свят на сънища, където действителността не съществува. Лицето й помръкна и тя се отпусна е прегръдките на Клей, докато сълзи избиваха в ъгълчетата на очите и.

— Не… — Гласът й беше писък и дрезгав, очите празни. — Бебето ми има нужда от баща.

— Нека аз да бъда бащата на детето, Лили — каза тихо Клей. — Ще го възпитам с цялата любов в сърцето си. Обещавам, че няма да му позволя да забрави баща си и ще обичам двама ви еднакво.

— Моля те, Клей, не искам да говорим за това — каза Лили, преглъщайки буцата в гърлото си. — Защо щастието трябва да е толкова кратко? Сега си върви, трябва да остана сама.

— Не искам да те оставям в това състояние. Беше много щастлива, когато дойдох. Не исках да те разстройвам, но трябва да приемеш действителността.

— Аз… ще се оправя. Просто трябва да остана сама.

— Помни какво ти казах. Говорех напълно сериозно.

Той я изведе от приемната и двамата тръгнаха към предната врата. Тя я отвори, но вместо да си тръгне веднага, Клей я прегърна и положи нежна целувка на челото й. Нямаха представа, че една жена, минаваща с карета по улицата, ги наблюдава втренчено.

Сара загледа любопитно през прозореца към високия, слаб, мъж, който излезе от една карета и закуцука към предната врата. Смрачаваше се и тя не различаваше добре чертите му, но нещо познато събуди вниманието й. Когато каретата спря, Сара естествено предположи, че това е Джеф, който вече трябваше да се прибере у дома след работа. Но веднага видя, че този мъж е по-висок от съпруга й. Накуцването също я озадачи. Мъжът като че ли изпитваше болка, левият му крак забележимо се влачеше. Отмествайки се от прозореца, Сара пусна завесата, чакайки странният посетител да почука на вратата.

Почукването дойде почти едновременно с мисълта й. Тъй като Флита помагаше на готвачката в кухнята, Сара сама отвори вратата. Гаснещата вечерна светлина засенчваше лицето на непознатия, а гъстата брада, покарала по бузите и челюстта му, му придаваше страшен вид и Сара не можа веднага да го познае, фактически, тя изпита желанието да затръшне вратата пред лицето му. Той сигурно я беше познал, защото пристъпи към нея и тихо изрече името й.

— Сара.

Трепет пролази по тялото на Сара и лицето й стана бяло като стена. Отстъпи, трепереща, една крачка навътре, боейки се, че халюцинира или й се привижда призрак. Неканеният призрак я последва.

— Не, моля ви, какво искате?

— Сара, аз съм, Матю. Не исках да те изплаша.

— Матю? Матю е мъртъв. Кой сте вие?

— Не съм мъртъв, Сара, жив съм, макар че господ знае, не те обвинявам, че не ме позна.

Изведнъж Флита се появи от кухнята с лампа в ръка. Едно от задълженията й беше да слага лампи из къщата, когато наближи вечерта. Светлината от лампата освети загриженото лице, което се взираше в Сара. Едва тогава тя позна скъпите черти и ярките очи на брат си.

— Матю! О, господи, наистина си ти!

Тя пристъпи напред и започна бавно да се свлича надолу. Матю я грабна на ръце още преди да беше докоснала пода.

Сара изплува от облаци бяла мъгла, за да се намери легнала на дивана в гостната. Нямаше представа колко време е била в безсъзнание, но през това време Джеф се беше върнал у дома и оживено разговаряше с някакъв друг мъж. Когато очите й започнаха да фокусират и умът й се проясни, всичко се върна в пристъп на радост, толкова дълбока, че й се дощя да изкрещи на света колко е щастлива.

— Матю. Не си мъртъв.

Двамата мъже се обърнаха едновременно, чувайки гласа на Сара.

— А ти си бременна, сестричке — каза Матю с усмивка в гласа.

— Как се чувстваш, скъпа? — запита загрижено Джеф. Помота й да се надигне, суетейки се около нея като квачка.

— Добре съм, Джеф, наистина, фактически, никога не съм се чувствала по-добре.

Усмихна се широко, стискайки ръката на Матю, който седна до нея и я привлече в прегръдките си.

— Трябва да призная, не съм много красив за гледане — забеляза кисело Матю.

— Изглеждаш прекрасно, но защо куцаш? — запита тревожно Сара, оглеждайки изпитателно брат си.

— Предполагам, че са ти разказали за експлозията. — Сара кимна. — Бях на мостика, когато се случи, и взривната вълна ме изхвърли във водата. Загубих съзнание почти веднага и когато се свестих, бях на борда на британски кораб. Казаха ми, че съм бил в безсъзнание почти няколко дни след битката и не съм можел да кажа нищо. Кракът ми беше сериозно наранен от експлозията, главата също. След като се оправих, научих, че съм бил много близо до смъртта, когато са ме извадили от водата.

— Как така са те прибрали британци? — запита Джеф.

— Английска фрегата била потопена от Лафит по същото време, когато „Морският ястреб“ хвръкна във въздуха. Явно съм бил изхвърлен далече от мястото, където потъна „Морският ястреб“, и англичаните са ме сметнали за един от своите. Тъй като не съм можел да им кажа кой съм, те ме задържали на борда и се погрижили за раните ми. Нямах представа, че съм на път за Англия.

— Слава богу, че се намери. Няма значение дали са те спасили англичани или американци, важното е, че си жив — каза Сара със задавен глас. — Бяхме съкрушени, когато ни казаха, че си потънал с кораба си. Отначало Лили отказваше да повярва, че си мъртъв. Но ти изглеждаш много отслабнал. Как се върна в Ню Орлиънс?

— Когато пристигнах в Англия, се записах като моряк на един търговски кораб. Не исках да губя време да отивам до Лондон и да искам пари от Крис, затова поех по единствения път, който ми остана. Знаех, че тук всички ме мислят за мъртъв, и исках да стигна по-бързо до дома. Не се бях възстановил напълно, а и пътуването не беше леко, но поне сега съм тук. — Изведнъж лицето му помръкна. — Джеф ми каза, че Лили е в Бостън. Какво я е прихванало да заминава от Ню Орлиънс?

— Опитах се да я убедя да остане, исках да е тук за раждането на детето ми. Но тя беше непреклонна — въздъхна Сара.

— Каза ли защо заминава така прибързано?

— Може би е искала да сложи в ред работите ти — предположи Джеф.

— Може би — изрече Матю с окаменял глас.

И може би е искала да получи утеха от Клей Уинслоу, който урежда работите ми, помисли той, но без да го изрича на глас.