Обещай ми вечността

ЕПИЛОГ

— Не ме оставяй, Матю — молеше се Лили. Очите й бяха помътнели, тялото — изпънато от болка. — Моля те, стой при мене.

Матю хвърли поглед към лекаря, който сви неодобрително устни и поклати глава. Пренебрегвайки неизреченото предупреждение на лекаря, Матю отказа да помръдне от мястото си до главата на Лили.

— Тук не е място за мъже, капитан Хоук — изрече докторът с укор, когато видя, че Матю има намерение да стои тук до края на раждането. Според него съпрузите само усложняваха нещата. — Оставете на мене и госпожа Гиъри.

— Съпругата ми иска да остана и аз ще остана — настоя Матю с тиха решителност. — Лили се намира в това положение заради мене и няма да позволя да посрещне трудностите сама.

Изражението му беше така неумолимо, че добрият доктор вдигна ръце и остави Матю да прави каквото иска, макар и доста неохотно.

Още от самото начало беше ясно, че раждането не върви както трябва. В късната сутрин Лили почувства как водата й изтича, а след минути последва и първата контракция. Сега, часове след този момент, тя лежеше изтощена и измъчвана от непоносими болки. Детето не бързаше да се появи на бял свят, което накара лекаря да се разтревожи и да започне да подготвя инструментите, необходими за подпомагане на раждането.

— Матю, тук ли си? — обади се Лили със слаб глас.

— Тук съм, любов моя, до тебе съм — увери я той, коленичил до главата й, и стисна слабата й ръка.

Лили веднага се успокои, обляна от някакво светло спокойствие. Щом Матю беше до нея, можеше да посрещне всичко.

Когато лекарят започна поредния болезнен преглед, който накара Липи да застене и да започне да се мята в агония, Матю изръмжа сърдито:

— Необходимо ли е това? Съпругата ми вече достатъчно се измъчи.

— Върша си работата, капитане — отвърна сърдито докторът и промърмори нещо за съпрузите, които се месят там, където не им е работата. — Родилните болки на съпругата ви продължават вече доста време, но мога да ви уверя, че няма опасност за живота й. Стига да ми позволите да си гледам работата, без да ми пречите — добави той с лек укор.

Смъмреният Матю обърна цялото си внимание към Лили, която лежеше бледа и отпусната под чаршафите. Огромната издутина на корема й потрепваше с всяка контракция и Матю с последни сили пазеше остатъците от спокойствието си, докато съпругата му се бореше да изкара на бял свят плода на тяхната любов. Ако знаеше, че нещата са такива, би… Мисълта умря моментално, когато си спомни какво удоволствие изживяваше, когато се любеше с Лили. Но ако неговата наслада застрашаваше живота й, той щеше да си наложи обет за целомъдрие, дори това да го убиеше.

— Ще умра ли, Матю? — запита Лили, вперила огромните си очи в него.

— Не, всичко ще се оправи, любов моя — увери я Матю, без ни най-малко да се чувства сигурен. — Докторът каза, че се справяш добре, но нашият син или дъщеря малко се колебае да се покаже на бял свят. Продължавай така, не остава много.

Но докато часовете минаваха един след друг, Матю започна да се съмнява в собствените си думи. Госпожа Гиъри се помъчи да го убеди да си почине поне малко, но той упорито отказа да се отдели от леглото на Лили. Дори лекарят от време на време излизаше от стаята, за да се освежи и да се подкрепи с кафе, щедро подправено с най-доброто бренди на Матю, но Матю не се отделяше от леглото на съпругата си, за да подкрепя намаляващата й сила.

Ами ако я изгуби, питаше се той с неизмерим ужас през всичките тези часове, докато се укоряваше заради това, че и е причинил тези страдания. Защо трябваше да бъде такъв алчен любовник, да се люби с нея до безкрайност, докато семето му не намери благоприятна почва в плодовитата й утроба? Лили означаваше всичко за него. Тя беше целият му живот. Не, отрече неистово Матю, тя нямаше да умре. Беше силна, млада и в прекрасно здраве. Тогава защо детето му не искаше да влезе в този свят? Какво го караше така упорито да се вкопчва в топлото си гнездо вътре в тялото на Лили?

Угриженият поглед на госпожа Гиъри се стрелна към Матю; икономката се учудваше на това, че той, изглежда, страдаше почти колкото съпругата си. Кой би помислил, че мъж като капитан Матю Хоук ще се разстрои така от едно раждане? Дрехите му бяха изпомачкани, синята сянка на покаралата брада личеше по челюстта му. Очите му бяха зачервени, с огромни виолетови сенки, свидетелстващи за огромното му притеснение.

Когато лекарят отново прегледа Лили, навъсеното му изражение се смени с доволство.

— А, най-накрая — обяви той с умерен оптимизъм. — Детето ви се готви да се появи, капитан Хоук.

Едва беше произнесъл думите, когато Лили изпищя и подскочи. Само силните ръце на Матю я спряха да не се изплъзне от окъпаното в пот легло. Тихите му насърчителни думи я успокоиха достатъчно, за да може тя да последва наставленията на лекаря, докато се напъваше, за да изкара детето на бял свят. С един окончателен напън Лили усети как полека потъва в територията на сенките и спокойствието. Последният звук, който чу, беше някакво шляпване и пронизителен плач. Това беше най-сладкият звук, който някога беше чувала. Последва го облекченият смях на Матю и тя потъна в нищото.

Слънчевата светлина бодеше клепачите на Лили и тя размърда глава насам-натам, за да се спаси от ярките лъчи. Помръдна любопитно, но тялото й протестира. Макар всички мускули да я боляха, тя се чувстваше странно доволна. Усмихна се скрито, после отвори очи, когато чу нисък, гърлен смях точно до ухото си.

— Матю.

Въздъхна и посегнала хване ръката му.

— Изглеждаш като котка, която току-що е излапала цяла купа със сметана — каза нежно Матю. — Как се чувстваш, любов моя?

— Може би по-добре, отколкото изглеждаш ти — отвърна Лили, набръчквайки нос.

Той изглеждаше и миришеше така, сякаш дни наред не беше сменял дрехите си и не се беше къпал.

Точно тогава силен бебешки рев раздра въздуха и Лили погледна жадно към люлката до краката на леглото.

— Имаш ли име за нашия син, любов моя? — запита Матю, едва сдържайки гордостта си.

— Момче? — запита Лили и сви вежди. — Надявах се да е момиче.

— Надявам се да не си твърде разочарована.

— Може би малко — призна полека Лили. — Но имаме много време и за дъщеря.

— Не! — каза Матю, разтърсвайки глава в яростен протест. — Няма да те карам отново да минаваш през това.

Лили се усмихна с любов на силния си, мъжествен съпруг, който беше срещал смъртта много пъти, но едва не умря, присъствайки на едно раждане.

— Ще видим, любов моя, ще видим — каза тя загадъчно. — В момента само искам да прегърна сина си, след като бащата на сина ни целуне майката на сина ни. Ако не му представлява особено голямо затруднение.

— Нищо, свързано с тебе, не е затруднение, Лили. — Очите му бяха станали подозрително влажни и макар да знаеше, че това не се смята за мъжка постъпка, не направи никакво усилие да ги вътре. — Благодаря ти, любов моя, за нашия син. Ако нямаш нищо против, бих искал да го наречем Кристофър, на братовчед ми. Ако не беше той, никога нямаше да се срещнем.

Целувката му беше нежна като летен дъжд и възнаграждаваща като цветята, които идваха след дъжда.