Обещай ми вечността

17

Изтощена от работата, на която не беше свикнала, Лили довърши задачата, дадена й от Плешивия, и седна на чувала с жито, за да си почине, преди да се измъкне от кораба, докато още не е отплавал. Понеже имаше ясна представа за ненаситния сексуален апетит на Матю, тя не мислеше, че „Морският ястреб“ ще отплава скоро. Поне не и докато той не се насити на Клариса. Облягайки глава на една бъчва, тя изкриви от болка лице, преживявайки отново в мислите си начина, по който Матю беше посрещнал любовницата си на борда на своя кораб.

Това беше моментът, когато любовта към Матю, разцъфтяла в сърцето й, увехна и умря. Ако се озовеше лице в лице с него точно сега, щеше да го заплюе. Последните няколко месеца бяха само една лъжа, за да я накара да стане доброволна участничка в любовните игри. Не, поправи се тя безмълвно, не на любовните, а на сексуалните. Любовта нямаше нищо общо с това, което той изпитваше към нея. Той искаше тялото й, защото нямаше друго на разположение. Похот. Чисто и просто сексуалните апетити на Матю изискваха да има повече от една жена в леглото му. Тя трябваше да разбере, че момиче като пея, без никакъв опит, не може да го задоволи така, както Клариса.

Цялата любов към Матю, която Лили беше носила в сърцето си, се превръщаше в жестока омраза.

Когато се усети отпочинала, тя стана и се прокрадна към стълбата, за да се махне колкото може по-скоро от този кораб, преди Плешивия да се е върнал и да й попречи. Вече не искаше да плава с кораба заедно с Матю. Ако Клариса не беше останала на борда, за да задоволява сексуалните нужди на Матю, той щеше да я използва, за да утолява страстта си, докато е в морето. Беше й обещал неща, които нямаше намерение да изпълни. Не знаеше какво означава думата верен. А любовта беше чувство, чуждо на природата му.

Корабът изведнъж се раздвижи под краката на Лили и я връхлетя ужасен страх. Бяха потеглили! „Морският ястреб“ беше отплавал, преди тя да успее да слезе. Господи, какво да прави сега? Колко време щеше да крие пола и самоличността си? Какво ще направи Матю, когато разбере, че се е промъкна да на борда без негово позволение?

Полека подаде глава през люка, виждайки колко по-оживена беше палубата сега, когато корабът беше потеглил на път. Бързо се огледа и вида, че са много далече от брега на реката, значи нямаше време да скочи и да се добере до там. Нямаше избор, трябваше да се смеси с моряците и да Крис самоличността си възможно най-дълго.

— Хайде, излизай на палубата, Люк! — Лили трепна и се обърна, виждайки Плешивия, който се беше надвесил над нея и клатеше глава неодобрително. — Да не беше заспал в трюма?

— Н-не — заекна тя, нахлупвайки по-ниско шапката. — Свърших работата.

— Иди да помагаш на Дедето в кухнята. Какъвто си кльощав, май само за това ще те бива.

— Дедето ли? — запита Лили, измъквайки се от люка. Плешивия се изсмя.

— Наричаме го така, защото е най-старият на кораба. Ще видиш какво искам да кажа, като отидеш там. Не се плаши от него, той е кротък като агне.

После мъжът се обърна и тръгна да си върши работата, избухвайки се в гръмък смях, който отекна надалече по палубата.

Лили побърза към кухнята, оглеждайки се за Матю. Той още беше на палубата, хванал руля, и водеше кораба по реката надолу към залива. Когато погледна към нея, тя наведе глава и ускори крачка. Запита се какво ли с станало с моряка, който досега готвеше в кухнята на „Морския ястреб“. Казваше се Пейт и ястията му бяха изненадващо добри, макар и доста еднообразни. Може би, предположи тя, се е преместил на „Лейди Хоук“, когато Дик Марлоу бе поел командването на пленения кораб.

— Време беше Плешивия да ми прати помощник, но като те гледам, нямаш сила да си извадиш оная работа, за да пикаеш.

Мъжът бе слаб, жилест, на възраст, когато повечето мъже се оттеглят в люлеещите се столове. Дълбоките бръчки и спечената кожа придаваха постоянен мрачен израз на лицето му, издаващ напредналата му възраст. Рошавите вежди и редките бакенбарди бяха бели като туфите рядка коса, стърчащи под невъзможен ъгъл от почти плешивия му череп. Изглеждаше като проклет, свадлив дядка.

Лили се изчерви силно от думите на стареца. Досега никой не й беше говорил така.

— Аз… по-силен съм, отколкото изглеждам — заекна тя, поглеждайки към Дедето с ужас в очите.

Старият моряк се намръщи, поклати глава и измърмори:

— Капитанът сигурно е закъсал, за да наеме слабак като тебе. Добре, не стой така, момче, захващай се за работа. Обели картофите. Като свършиш, изстържи желязното гърне, че да ги сложа да се варят.

Така започна вечерта.

След като яденето беше изядено и съдовете бяха изстъргани, Лили почувства такава умора, че едва успя да се довлече до едно усамотено ъгълче на палубата и да си легне там. Малко кораби имаха помещения за моряците и те трябваше да спят където намерят на палубата. И понеже никой не знаеше, че Лили е жена, и тя трябваше да постъпва като мъжете. Нямаше представа колко време ще издържи на непосилната работа, която й беше възложена, но благодари на бога, че не й бяха заповядаш да се катери по вантите, както беше видяла да правят останалите.

Минаха няколко дни, през които крехките мускули на Лили заякнаха и тялото й стана жилаво и гъвкаво от работата, която й се налагаше да изпълнява. Беше постигнала нелеко примирие с Дедето и той дори като че ли беше започнал да я харесва. Зад намусената му физиономия, както подозираше Лили, се криеше мека душа, която той позволяваше само на малцина да зърнат, и докато тя изпълняваше задълженията си, без да се оплаква, той я удостояваше с любезно пренебрежение. Да работи в кухнята, реши тя, беше далеч по-добре, отколкото да позволява на Матю да се възползва от нея. А точно това би направил той, ако разбереше, че е на борда на кораба му.

Почти не го виждаше, откакто напуснаха Ню Орлиънс, и сега бе убедена, че може да продължава играта си колкото пожелае. Повечето моряци я приемаха като един от тях и се отнасяха добре с нея, защото беше най-малкият и най-дребният „моряк“ на борда. И тъй като Дедето изглеждаше доволен от работата й, я зачислиха за постоянно в кухнята. Всичко като че ли вървеше добре до деня, когато тя излезе от камбуза, за да подиша малко чист въздух, и й заповядаха да се качи по мачтата до марсовата площадка.

Плешивия, който всъщност се казваше Болдуин, беше трети помощник и реши, че „Люк“ трябва да научи за корабите повече от това, какво ядат моряците.

— Хайде, момче — насърчаваше я той. — Ако искаш да станеш моряк, трябва да научиш още нещо освен готвенето.

Лили пребледня. Височините я плашеха, особено ако трябваше да се качи на нещо толкова високо като мачтата.

— Можеш. Ще те повдигна.

Плешивия я хвана през кръста, вдигна я до първото стъпало на въжената стълба и я побутна нагоре.

Неизразим гняв се надигна у нея, когато погледна към палубата и го видя, застанал на няколко стъпки под нея, с неумолимо лице. Нямаше начин да й позволи да се спусне долу. Поемайки си дъх, за да се успокои, Лили започна да се изкачва, люлеейки се под ветреца, като стискаше здраво дървените пречки на стълбата.

— Не спирай, момче! — извика Плешивия отдолу. — Добре се справяш.

Лили погледна надолу и замръзна. Водата сякаш беше на една миля под нея, а тя дори не беше стигнала до средата на мачтата. Не можеше да продължи, просто не можеше! Наведе глава, за да каже на Плешивия, че не може да го направи, че слиза, когато видя Матю, застанал до третия помощник. Гледаше към нея със странен поглед, набърчил озадачено лице. Каза нещо на Плешивия, но Лили не можеше да чуе думите му. Само разбра, че да се оттегли сега, ще означава проява на страхливост. Проклета да бъде, ако издаде коя е и бъде накарана от Матю да сподели леглото му! За последен път се беше любила с него в Ню Орлиънс. Пое си дъх на пресекулки и полека продължи да се изкачва нагоре.

— Какво има, господин Болдуин?

От известно време Матю наблюдаваше Плешивия и юнгата и забеляза, че момчето не иска особено много да се качва по вантите. Нямаше представа защо Плешивия настоява момчето да изпълни такава рискована задача, защото на кораба никой не караше новаците да се катерят по мачтите, докато не свикнат с морето. Матю трябваше да признае, че момчето, макар и проявяващо страх, все пак бе решено да се справи. Но когато го видя да се люлее от вятъра, рискувайки да изпусне въжето, го обзе ужасен страх. Нещо в движенията на момчето, във формата на краката, които се виждаха изпод широките крачоли, събуди някакъв спомен у него.

— Мислех, че е време момчето да научи какво е да си моряк — каза Плешивия, впил очи в крехката фигура, която се люлееше на стълбата.

— Изглежда уплашен — забеляза Матю.

— Жилаво дяволче е, признавам — каза Плешивия с лека гордост. — Виждал съм по-стари от него, които отказват да се качат.

— Как се казва? — запита Матю.

— Люк. Само това каза. Малко се изненадах, че наемате такива хлапета. Не е достатъчно тежък, за да издържи на силен вятър. Помага на Дедето в кухнята. Не съм чул оплаквания.

— Не съм го наел аз — изрече Матю замислено.

— Сигурно е бил Дикънс.

Сякаш повикан от думите им, Дикънс се приближи към Плешивия и капитана. Полюбопитства да разбере за какво говорят, загледани към върха на мачтата.

— За мене ли говорите, капитане?

— Да — кимна Матю. — Ти ли нае това момче?

И той посочи нагоре към Лили, която беше спряла, за да си поеме дъх.

Дикънс присви очи, за да я погледне, сложил ръка над челото си, за да се предпази от слънчевите лъчи.

— Не си спомням това момче. Бих запомнил подобен дребосък, пък и обикновено такива ги отпращам.

— Мислите ли, че е избягал отнякъде? — запита Плешивия.

Матю отново погледна нагоре, за да види докъде се е качило момчето, и сърцето му заби диво в гърдите, когато видя, че кракът му се изплъзва и то увисва във въздуха. Тялото му се залюля безпомощно под напора на вятъра и Матю усети страха на хлапето, чу уплашения му вик. Една ругатня се изтръгна от устата му. Защо не беше забелязал това момче, запита се той. Младостта му, очевидната липса на опит, неспособността му да се справя с моряшките задължения — трябваше да забележат всичко това, преди да му позволят да се запише в екипажа на каперски кораб. Той се закатери по стълбата.

— Аз ще отида, капитане — предложи Плешивия.

— Не, аз ще сваля момчето — възрази Матю; искаше лично той да смъкне хлапака долу.

Ако беше избягало отнякъде, той щеше да разнищи историята и да го свали в първото пристанище. В никакъв случай нямаше да си прекарва времето в морето, занимавайки се с някакво хлапе с жълто около устата, едва напуснало училищната скамейка.

Лили затвори очи и се хвана за въжето със сила, каквато не беше подозирала у себе си. Пръстите й бяха замръзнали около парчето дърво, което крепеше тежестта й, усещаше ръцете си като измъкнати от ставите. Беше сигурна, че ще падне, и ще тупне право в краката на Матю. Това щеше да му бъде за урок, помисли тя злобно. Може би, когато я видеше просната на палубата, щеше да изпита угризения за изневярата си.

— Идвам, момче, не се плаши!

Лили отвори очи. Осмели се да погледне надолу и видя Матю да се изкачва полека по мачтата към нея. Толкова беше шокирана, че едната й ръка се изплъзна и тя се олюля отчаяно, опитвайки се да запази равновесие.

— Дръж се!

— Побързай!

Дъхът на Матю запушваше болезнено гърлото му и той изруга онзи, който беше наел такова слабосилно момче. А ако беше избягало отнякъде, първо щеше да го натупа здравата, задето го излага на такива притеснения. Никак не му се искаше да види момчето да пльосва на палубата.

Озова се зад Лили, хвана я със здравите си, загорели ръце и насочи стъпките й надолу по стъпалата.

— Не гледай надолу. Не бой се, държа те. Няма да паднеш.

В мига, когато Матю я хвана, Лили разбра, че е в безопасност. Насилвайки се да остане спокойна, тя накара вкочанените си пръсти да отпуснат хватката и той да я поведе обратно по стълбата. Когато стигнаха долу, разтрепераните й крака отказаха да действат и тя щеше да падне, ако Матю не я беше подхванал здраво. Лили нямаше представа, че той я гледа със странно любопитство или че черните му очи бяха станали мрачни и замислени.

— Глупаче такова — изфуча Матю. — За какъв дявол ти беше да се наемаш за моряк, като не знаеш нищо за корабите? Ако наистина си се наел. Никой не си спомня да те е записвал. — Очите му се присвиха опасно. — Да не си избягал отнякъде?

Държейки главата си сведена и очите забити в пръстите на краката, Лили измърмори нещо неразбираемо. Видимо шокирана, тя не беше в състояние да каже нещо смислено. Усети как горещият поглед на Матю я пронизва и се олюля като пияна. Да не би да беше открил тайната й?

— Какво да правим с момчето, капитане? — запита Плешивия, изпитвайки угризения, че беше пратил такива неопитно хлапе да се катери по вантите, когато явно никак не го биваше за това. — Добре се справяше в кухнята.

Лили затаи дъх, когато Матю се замисли. Накрая той каза:

— Трябва ми момче за помощник в каютата. Той сигурно ще може да се справи. Скоро ще разбера дали се е записал по законен път, или се е вмъкнал контрабанда на кораба. Нали, Люк?

Лили кимна, питайки се кое с по-лошото — да се катери по вантите или да бъде принуждавана на интимен контакт с Матю през безкрайните дни и нощи. Веднага след тази мисъл дойде и въпросът, колко време щеше да мине, преди той да разбере коя е.

— Засега ще подреждаш каютата ми и ще се грижиш за нуждите ми, намери си сламеник, ще спиш там, при мене.

Добре, че Лили беше навела очи, защото не видя дяволския блясък в очите на Матю.

Лили се бе свила на един стол, почти заспала, когато Матю се върна в каютата си късно вечерта. Беше направила каквото й бе заповядал, подредила дрехите му и поразчистила. Макар че, честно казано, нямаше какво много да прави, защото Матю не беше от разхвърляните хора. Държеше нещата си прибрани, чисти и внимателно подредени. Когато свърши възложената й задача, тя се възползва от отсъствието на Матю, бързо се съблече и се изкъпа — нещо, което не беше имала възможност да направи от няколко дни насам. След като се вмъкна отново в широките си дрехи, нямаше какво друго да прави, освен да мисли за Матю и как я беше заблудил, за да му повярва, че ще й бъде верен. Всеки път, когато си представеше Клариса в прегръдките му, гневът й растеше, докато любовта, която беше изпитвала към него, не се оказа погребана под тонове омраза.

Колко време можеше да го заблуждава, че е момче, запита се тя отпаднало. Не можеше да остане тук, в една каюта с него, през цялото време, докато бяха в морето, това поне бе сигурно. Ако двамата живееха толкова близо един до друг, той щеше да стане подозрителен, макар че тя се радваше, че ще бъде отделена от екипажа и ще има възможност да се занимава с личните си работи. Поне в каютата на Матю щеше да бъде сама през повечето време. Една лампа висеше от гредите на тавана, забулвайки каютата в пурпурни сенки, които обгръщаха Лили. Тя се сви на стола, надявайки се да остане невидима възможно най-дълго време.

Матю нямаше нужда да поглежда към нея, за да разбере, че тя е там.

— Хапна ли нещо?

Думите му бяха изречени остро, сякаш се намираше на ръба на гнева, и той започна да се занимава с нещата на бюрото си. Лили трепна силно. Не я беше забравил!

— Да — измърмори тя, опитвайки се да сведе разговора до минимум. — Дедето ми донесе ядене.

Матю само кимна; от напрежението на тялото му и от бръчките по челото му Лили отсъди, че е недоволен от нещо или от някого. Може би от нея, заподозря тя. Вече сигурно беше научил, че „Люк“ е беглец, и щеше да излее ужасния си гняв. Тя трепна, очаквайки бурята да се разрази.

Матю се обърна бавно, отправяйки поглед към нея — за първи път, откакто влезе в каютата Изражението му не казваше нищо, освен, може би, че смята да се разправи с младия беглец.

— Откъде си, Люк?

Тъмните му очи я приковаха към стената. Стресната, Лили се прокашля и изграчи:

— Н-Ню Орлиънс.

— На колко си години? — изстреля Матю следващия въпрос, без да й даде време да помисли.

— М-м… на петнайсет.

— Кой те нае?

— Аз… — Трудно й беше да лъже, когато Матю се взираше така В нея. — Никой. Исках да се бия срещу англичаните.

— Значи, се промъкна тайно на кораба?

Лили не каза нищо, държейки главата си извърната под пронизителния му поглед.

— Сега съм много уморен, за да реша какво да те правя. Но съм сигурен, че ще стигна до добро решение, след като се наспя.

Той приседна на ръба на копката и започна да сваля ботушите си. След това свали ризата и я хвърли настрана. Когато ръцете му се насочиха към панталоните, Лили отвърна очи. Шумът на плата й подсказа, че той вече е гол. Едва когато чу изскърцването на койката под него, тя се осмели да хвърли един поглед. Матю лежеше по гръб, придърпал чаршафа само до кръста. Колкото и да искаше, Лили не можеше да откъсне очи от тъмните, къдрави косми, покриващи голите му гърди. Той погледна към нея с неразгадаемо изражение.

— Има още чаршафи и одеяла в сандъка до стената. Предлагам да поспиш.

Загледа как Лили се смъква от стола и се придвижва към сандъка.

— От друга страна пък, има много място на койката, можеш да легнеш и тук.

Той се отдръпна, оставяйки място за тънкото тяло на Лили. Тя преглътна буцата, заседнала на гърлото й, и поклати отрицателно глава.

— На пода ми е добре.

— Както искаш… Люк.

Матю я загледа внимателно, докато тя нагласяваше сламеника на пода и се приготвяше за сън.

— Няма ли да се съблечеш?

— Предпочитам да спя с дрехите — каза тя с възможно най-ниския си глас.

Матю изсумтя, но не протестира и само се обърна с гръб към нея. Поемайки си неравен дъх, Лили се осмели да погледне крадешком към него, после веднага заспа. Денят беше пълен със събития и тя беше изтощена. Утре щеше да има достатъчно време да мисли как да намери начин да стои извън полезрението на Матю и той да не открие коя е.

Тя се събуди през нощта и се намери на койката на Матю, легнала напълно облечена до него. Усещаше топлината на тялото му през слоевете дрехи и в главата й прозвъняха предупредителни камбани. Започна да се смъква от койката, страхувайки се да не събуди Матю, но откри, че той вече е буден.

— Къде отиваш?

Тя не отговори на въпроса му, но на свой ред го запита:

— Как се озовах тук?

— Пренесох те. Стори ми се, че не ти е удобно, а това легло е достатъчно голямо за двама. Много пъти съм го споделял с други и ми се струва доста удобно.

— Сигурно. — Сарказмът й не убягна на Матю. — Не е редно, сър — продължи тя, говорейки като необразовано хлапе от низините. — Вие сте капитанът, нали така? Подът е за такива като мене.

— Напротив, Люк, харесва ми да си тук, до мене.

Ръката му се обви около кръста й и я притегли към него.

Лили ахна и замря, не искайки да повярва на това, което подсказваха думите на Матю. Никога, откакто го познаваше и споделяше леглото му, не би заподозряла, че харесва момчета. Какъв извратен човек беше той? Нима жените не му бяха достатъчни? Явно не, защото сега притискаше тялото си към нейното и тя чувстваше топлината, която се излъчваше от него.

— Не! — Отчаяният й вик накрая привлече вниманието на Матю и той я поотпусна, което позволи на Лили да се дръпне. — Не съм… от онези! Моля ви, пуснете ме да ида горе при екипажа. Там ми е по-удобно.

Сега имаше още една причина да го мрази. Клариса знаеше ли, че той харесва момчета?

Нещо изръмжа подозрително в гърците на Матю, но Лили не му обърна внимание, когато ръцете му се обвиха отново около нея и я задържаха здраво на мястото й. Когато той повече не можеше да се сдържа, смехът заизлиза от устата му на шумни тласъци.

Лили замръзна, внезапната му веселост я обърка. На какво се смееше той? Какво беше направила, че да предизвика развеселяването му?

— Пуснете ме! — настоя тя; гневът й растеше с всяка изминала минута.

— Глупаче такова, просто исках да видя колко време ще се преструваш.

— Ти си разбрал?

Лицето й стана бяло като стена. Взря се невярващо в Матю и замръзна на място.

— Да не мислиш, че няма да позная собствената си жена? Познавам всеки разкошен инч от красивото ти тяло. В мига, когато те докоснах, разбрах, че си ти. Защо, според тебе, те пратих в каютата? Трябваше да ми се махнеш от погледа, докато се успокоя. Не знаеш колко малко ми трябваше да те ступам. Още не съм сигурен, че ти се е разминало. Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш на борда на „Морския ястреб“?

— Аз… аз…

Проклета да бъдеше, ако му каже, че първоначално беше искала да бъде с него, че не можеше да понесе мисълта за дълга раздяла.

— Толкова непоносима ли беше мисълта да се разделиш с мене? — запита Матю.

В гласа му имаше нежност, която Лили отчаяно се опита да пренебрегне.

— Не! Изобщо не е това. Аз… исках да помогна във войната.

— Лъжеш. По дяволите, Лили, не знаеше ли, че няма да успееш с преструвката? Не знаеше ли на каква опасност се излагаш? Не само от британците, но и от моите хора. Сред тях няма много джентълмени и някои, особено ако дълго време са лишени от жени, се задоволяват с млади момчета по същия начин, както ти предположи за мене. Защо, според тебе, не съм си взел момче за прислужник в каютата? Страхувах се, че екипажът ще го вземе за женчо. Мога да те уверя, че го сторих нарочно.

— Какво ще правиш с мене? — запита Лили, рискувайки гнева му.

— Първо ще те любя, а после ще те откарам обратно в Ню Орлиънс.

— Не.

— Какво „не“? Не искаш да се любиш с мене или не искаш да се връщаш в Ню Орлиънс?

— Искам да се върна в Ню Орлиънс — каза Лили, вдигайки предизвикателно брадичка, — но решително няма да ти позволя да си с мене.

Матю се намръщи.

— Това пък откъде ти хрумна? Само преди броени дни много искаше да се любиш с мене.

— Това беше… преди.

— Преди кое?

— Лъжливо копеле такова! — избухна тя, отвратена от преструвките на Матю. — Видях те, че качи Клариса на кораба вечерта преди отплаването! Видях те да я целуваш и да я отвеждаш в каютата си. Да не мислиш, че съм глупава и не знам какво е ставало тук?

Матю изстена ядосано.

— Какво, според тебе, се е случило?

— Защо ме измъчваш така? Вярвах ти. Обеща да ми бъдеш верен, но господ знае колко често си се срещал с Клариса в Ню Орлиънс, докато се преструваше, че си много зает с различни неща, свързани с военните приготовления.

— Бързо умря вярата ти, Лили — изрече Матю. — Какво трябва да кажа, за да те убедя, че не съм нарушил обета си към тебе?

— Твърде късно с — заяви Лили снизходително.

— Господи! Кажи ми защо се маскира и дойде на кораба, а аз ще ти кажа защо Клариса дойде да ме търси тук.

— Пусни ме, отивам горе.

— Лили, няма да излезеш от това легло. Защо се промъкна на борда на „Морски ястреб“?

— Защото бях глупачка! — избухна тя. Викът й завърши с нещо, подозрително приличащо на изхлипваме. — Обичах те! Исках да бъда с тебе, дори ако е опасно. Заблуждавах се, че и ти ме обичаш.

— Не си се заблуждавала, аз наистина те обичам. Ако стоиш мирно, ще ти кажа какво правеше тук Клариса.

— Не искам да го чуя — настоя упорито Лили.

Можеше ли сърцето й да понесе още една лъжа? Матю толкова често го беше разкъсвал на парченца, че вече не можеше да бъде цяло. Тя започна да се бори със стисналите я ръце.

— По дяволите, Лили, ще чуеш всичко, дори ако трябва да те вържа за леглото, докато ми повярваш. Не съм канил Клариса да идва на кораба онази вечер.

— Можеше и да ти повярвам.

Матю изскърца със зъби.

— Имаше нужда от една услуга и само аз бях в състояние да й помогна.

— Мога да си представя каква услуга й е била необходима. По-страстна ли е от мене, Матю? Присмивахте ли се на моята неумелост?

— Нищо не се е случило, любов моя. Клариса беше в каютата ми не повече от петнадесет минути.

— Много неща могат да се направят за петнадесет минути.

— Любенето не е сред тях, би трябвало вече да го знаеш. Клариса имаше нужда от пари. Беше в отчаяно положение. Опитваше се да се срещне с мене, дни наред, но аз съзнателно я отбягвах. В отчаянието си дойде на пристанището.

Лили не му повярва. Жена като Клариса можеше да намери пари от най-различни „покровители“. И тя му го каза, наред с това, какво мисли за мъж, който лъже за нещо толкова важно като любов и вярност.

Матю едва не полудя. Лили не чуваше нищо от думите му. Дощя му се да я разтърси така, че да я свести, но знаеше, че никога не би посегнал на жената, която обичаше повече от собствения си живот. Можеше да направи само едно — да й покаже колко много означава тя за него. Знаеше, че ще трябва да се бори, за да убеди Лили да му позволи да я люби, но беше изпаднал в отчаяние.

— Ще сваля тези проклети дрехи от тебе, за да мога да те любя.

— Как ли пък не! — протестира Лили, измъквайки се от хватката му.

Нямаше особена полза от маневрата й, защото Матю просто я затисна под себе си. После започна да съблича слоевете дрехи.

Първо махна дебелото подплатено палто и го хвърли на пода, изсумтявайки доволно. Смая се, като видя с колко дрехи се е навлякла, но решимостта му помогна да съблече цялата тази обвивка.

— Проклет да си! Мразя те! — изпъшка Лили, когато видя как той бавно и методично я лишава от защитата на дрехите.

— Не, не ме мразиш — озъби се Матю. — Просто си прекалено упорита, за да се вслушаш в гласа на разума.

— А ти си прекалено хедонистичен, за да разбереш, че не всяка жена е твоя. Не те искам, Матю. Единственият мъж, достоен за любовта ми, е онзи, който държи на обещанията си.

— Знам как да те убедя — изрече Матю, сигурен в себе си и в реакцията на Лили.

— Знам ги аз твоите начини за убеждаване, много пъти съм ги изпитвала.

Той беше успял да свали всичко с изключение на ризата й, в която тя се беше вкопчила така упорито, че не оставаше съмнение колко силно иска да се възпротиви на съблазънта на Матю. Той я бе използвал твърде много пъти досега, за да му се поддаде отново, без да протестира с всички сили.

— Нямаш достатъчно сила, за да ми се противиш — напомни й Матю, когато откопчи ръцете й от ризата.

Сръчно я смъкна и я хвърли настрана.

— Ако го направиш против волята ми, кълна се, никога няма да ти го простя — изрече мрачно Лили. — Аз… мразя те!

— Ще рискувам омразата ти, любов моя — прошепна Матю, пленявайки устните й в целувка, от която душата й се зарея в небесата. — Рискувал съм и преди.