Омагьосана

10

— Тази твоя тайнственост вече изчерпва търпението ми — каза Кейлъм.

Като се преструваше, че дреме, Струан се друсаше между възглавничките в градската карета на Стоунхейвън, с която пътуваха в нощта. Откак се бяха върнали на Хановър Скуеър в късния следобед, той не бе излизал от покоите си, докато не се появи внезапно, за да съобщи за това налудничаво излизане. Отказваше да обясни каквото и да е относно посещението си в заведението на госпожа Лъшботам предната вечер, само спомена някои съвсем общи неща.

— Струан — остро рече Кейлъм, — ако не ме удостоиш с вниманието си, ще наредя каретата да обърне към дома.

— Моята карета — обади се Струан, без да отваря очи.

— Колко вярно! — Подобни забележки никак не бяха в стила на приятеля му, затова Кейлъм се намръщи още повече. — В такъв случай, ще сметна, че тази нощ е прекрасна за разходка пеша.

Той вдигна бастунчето си, за да почука на кочияша, но Струан моментално се втренчи свирепо в Кейлъм.

— Отиваме в Уайтчапъл — заяви той.

— Това вече ми го каза — възропта Кейлъм. — Но не разбирам защо отиваме точно с това превозно средство, на което е изрисуван фамилният ти герб и недвусмислено показва кои сме. И защо и аз трябва да участвам в тази сложна игра на гатанки, за която твърдиш, че била абсолютно необходима.

— Обясних ти съвсем ясно — рече Струан, видимо ядосан, и се отпусна обратно на мястото си. — И не мога да разбера защо, след като положих толкова усилия да ти помогна в глупавата ти мисия, ти ще се сърдиш, щом аз те помоля за нещо.

— Не съм те молил да ходиш самичък в Уайтчапъл и да се месиш.

— Трябва да си ми благодарен, че се опитвам да сторя нещо полезно.

Кейлъм настръхна.

— Сигурно си ги подплашил и вече са хукнали да търсят ново скривалище. Тъкмо държах нещата под контрол.

— Под контрол? — изсумтя Струан. — Толкова под контрол, че сега ни караш тържествено да идем право в замъка на негодника, за Бога! И то за негово удоволствие, бих добавил.

— Така ще е по-лесно да го държим под око — отбеляза Кейлъм достатъчно спокойно. — А и по-лесно ще търся улики, които биха ме довели до доказателства за самоличността ми.

— А и ще ти е по-лесен достъпът до красивата лейди Филипа — скастри го Струан, като отново изсумтя.

— Лейди Филипа може да се превърне в най-голямата ми дилема — Кейлъм знаеше, че така изрича на глас собствените си засилващи се страхове.

— И как така?

— Тя е благородна, с добро сърце. Чувствам го. Бих искал да й спестя болката, но това може би няма да е възможно.

Струан се повдигна на ръце.

— Искаш да кажеш, че би жертвал очарователната Филипа, ако тя започне да пречи на плановете ти?

Кейлъм гледаше навън в мрака.

— Да се надяваме, че това няма да е необходимо. Но не мога да се преструвам, че ако всичко потръгне както искам, — тя няма да открие, че в известен смисъл съм я използвал. И когато този момент настъпи… ами, тогава ще му мисля. — Не биваше да се разсейва от належащия проблем. — Защо точно аз трябва да отвлека вниманието в заведението на госпожа Лъшботам?

Струан изглеждаше оскърбен.

— Както вече ти казах, и то няколко пъти, след снощното ми посещение се съмнявам, че тази жена ще ме пусне отново в заведението си. Наистина смятам, че Майлоу и Миранда са й платили, за да се подсигурят, че нито един от двама ни няма да се доближи до тях.

— Нищо няма да излезе, ако вляза в спор с това същество.

— Този човек е абсолютно глух! — Струан разпери ръце, сякаш се предаваше. — Въобще не проумява, че докато той отвлича вниманието на Лъшботам, аз ще използвам суматохата, за да се кача горе и да проверя дали наистина нашите знахари са заминали, както ме убеждаваше госпожа Лъшботам снощи. Питам те — в действителност той нищо не питаше, — толкова ли е трудно да вникнеш в същността на този план?

Вратичката на каретата се отвори и кочияшът, с абсолютно безизразно лице, постави стъпалата на място.

— Тръгвай — припряно прошепна Струан. — Кажи й, че искаш нещо по-добро от всичко, което ти е показала досега.

Все още клатейки глава, Кейлъм излезе от каретата и се приближи към входната врата на заведението на госпожа Лъшботам. По прозорците от двете му страни пърхащите клепки и потайните смигвания бяха единствените признаци, че е бил забелязан от работливите „шивачки“, прилежно заети с иглите и конците.

Като се съсредоточи върху бронзовата котка в ляво, той почука и събра кураж да се изправи пред устатата госпожа Лъшботам.

Чу се изскърцване. Тясна ивица светлина се появи и се разшири върху излъсканите му ботуши. Моментът бе настъпил.

— Охо, виж ти — прозвуча познатият глас на госпожа Лъшботам. — И това ако не е един от нашите истински клиенти джентълмени! Аз пък си мислех, че сте останал недоволен от качеството на работата ни предния път.

Кейлъм вдигна очи към ъгловатото, лишено от устни, лице на жената.

— Добър вечер. — Кейлъм прекрачи прага. — Бих искал… — той преглътна, — тоест, чудех се дали няма да имате нещо… с наистина изключително качество.

Откъм стаята, където двамата със Струан бяха наблюдавали представлението, долитаха звуците на дървена флейта. Госпожа Лъшботам кимна към стаята.

— Наистина не обичаме прекъсвания по време на представлението, но бих могла да направя едно изключение за…

— Не — побърза да каже Кейлъм. — Предпочитам удоволствията в по-интимна обстановка.

— Не отказваме на никакви изисквания — каза жената, преди да извика: — Вероник! Ела тук, ако обичаш. — После затвори входната врата.

Миг по-късно някаква жена излезе от помещенията с еркерните прозорци. Беше дребна и тъмнокоса, изрисуваното й лице бе хубавичко и Кейлъм не можа да отгатне възрастта й.

— Oui, madame? — каза тя на госпожа Лъшботам.

— Този господин смята да се възползва от най-специалните ни услуги. Струва ми се, че иска да се качите горе. Най-горе, предполагам.

— А, не, няма нужда — рече Кейлъм, опитвайки се да хвърли един поглед назад, без да бъде забелязан. — Няма ли някоя стая тук?

Смехът на госпожа Лъшботам звучеше наистина ужасно.

— О, сър! — възкликна тя, подръпвайки дантелите над кльощавите си хълбоци. — Все пак да не забравяме, че не всеки разбира по-тънките намеци. Точно тук? О, Боже, не! Макар че мисълта изглежда примамлива. Някой може да влезе през входната врата по грешка и какво ще стане тогава?

Искаше му се вече да приключват с този противен маскарад.

— Ще му покажеш ли пътя нагоре, Вероник? — попита госпожа Лъшботам. — Последния етаж. Любимата ти стая.

— Знам пътя — рече Кейлъм.

— Но не знаете пътя, който Вероник ще избере за вас, сър. Заведи го горе, скъпа, и се погрижи да получи точно каквото желае.

С отчайващото усещане, че здравата е оплескал нещата и трескаво обмисляйки възможен изход от ситуацията, Кейлъм последва Вероник по стъпалата чак до последния етаж.

В тесния, слабо осветен, коридор, който водеше към спалните — а и към стаята на Майлоу и Миранда, — жената спря и се облегна на стената.

— Значи искаш нещо наистина специално? — рече тя, а акцентът й си бе на коренячка лондончанка. — Понякога Лъши не схваща тънките намеци така, както ги усеща Вероник. Туй, дето го искаш, е среща насаме, дето да не е насаме, нали? Искаш да ни гледат, докато си вършим работата?

— Точно така — Кейлъм се втренчи в нея. — Не, боя се, че не те разбрах. Но пък ми се струва, че и ти не ме разбра. Не, че има някакво значение.

Тя се изкикоти.

— Много си особен, да знаеш. Ама те разбирам. Искаш да се преструваме, че ни наблюдават, обаче не искаш наистина да ни гледат. Нали така?

— Ами, така. Искам да кажа…

— Добре де, и аз това искам — рече Вероник, като присви нацупено червените си устнички. — Ще останем точно ей тук. Изпъчи се и помахай на тълпата, патенце.

Той я зяпна, опитвайки се да измисли как да разкара и двама им — а и госпожа Лъшботам — от този коридор.

— О, добре тогава — каза момичето. — Да бъде, както щеш, ама аз не чета мисли, да знаеш. Аз ще им помахам.

Тя се усмихна наляво и надясно, вдигна високо ръка, като кралица, която поздравява обожаващите я тълпи, наредени покрай каляската й, после започна да развързва връзките на скромната си сива рокля.

— Виж ги само как ревнуват — каза тя и посочи празния коридор. — Пък и можем ли да ги виним, патенце?

Тя остави роклята да се свлече до глезените й. Онова, което се разкри отдолу, бе всичко друго, само не и скромно.

Кейлъм погледна крачетата, обути в пурпурен сатен, огледа копринените чорапи, закрепени над пухкавите колена със златни панделки и погледът му бързо премина през добре заоблените й бедра… и пурпурния корсет.

Вероник представляваше етюд в малко пурпур и абсолютно нищо друго.

— Хайде, давай — рече тя, като се зае да разтваря наметалото му и посегна към панталоните. — Не бива да разочароваме публиката, нали? Най-добре е да започваме.

С едната си ръка Кейлъм хвана и двете й китки и я задържа на разстояние от себе си. Ако я вмъкнеше в най-близката стая, вероятно тя щеше да вдигне достатъчно шум, та да доведе госпожа Лъшботам на последния етаж.

— Искаш само да гледаш? — попита Вероник. В кафявите й очи не личеше някакъв особен интерес. — Това ли е? Нямам нищо против, патенце.

Внезапно Кейлъм се почувства, необяснимо защо, някак уморен.

— Това е всичко, което искам — каза й той. Това кухо създание, заслужаваше повече съжаление, отколкото отвращение.

Очевидно отговорът му й хареса.

— Ами добре тогава — и тя изпъчи напред голите си гърди. — Гледай, колкото си искаш. А те там ли са още? — и тя посочи празното пространство, заето от публиката, която той уж желаеше.

— Там са — увери я той. Не му оставаше нищо друго, освен да импровизира. — Викай — нареди той на жената. — Искам да се разпищиш.

Вероник отвори малката си уста и изпищя. Изражението й не се промени.

— Викай за госпожа Лъшботам — нареди й отчаяно Кейлъм. — Развикай се тя да дойде тук веднага.

Това породи известно съмнение в празния поглед.

— Лъши? Искаш Лъши да дойде? И тя да гледа?

— Направи го! — нареди й той, а когато тя се поколеба, той лекичко и окуражително я разтърси. — Накарай тази жена да дойде тук веднага!

Ако Вероник бе избрала сцената за свое професионално поприще, най-вероятно прочутата госпожа Сидънс никога нямаше да познае славата. Смразяващите кръвта писъци на Вероник Лъши да дойде и да я спаси, бяха достатъчно правдоподобни, та Кейлъм чак тръпки го побиха.

Но той все пак постигна желания резултат. Подът под краката му се разтресе от приближаващите тежки стъпки. Изчака достатъчно дълго, за да види как госпожа Лъшботам се появява на върха на стълбището, преди да отвори най-близката врата и да избута вътре борещата се пищяща Вероник.

Съвсем скоро пристигна и главната шивачка.

— В мига, в който и тя влезе в стаята, Кейлъм затръшна вратата и се притисна гърбом към нея с борещата се Вероник, притисната в прегръдките му.

— Тоя си го бива — успя да изрече момичето между писъците. — Иска вие да го гледате как ме гледа. Чувала ли сте друг път подобно нещо?

— Готови сме на всичко, за което господинът е готов да си плати по тарифите — рече госпожа Лъшботам и скръсти ръце. — Неговите пари са нашето време, Вероник.

Кейлъм се молеше някакво чудо да подскаже на Струан, че точно сега е моментът да направи посещението си при Майлоу и Миранда.

Щом чу онзи дрезгав звук, който се издава, когато някой прочиства гърлото си, Кейлъм стисна още по-здраво Вероник и за първи път се огледа из стаята.

На обширно ниско легло се беше излегнал възрастен пясъчно рус господин, който не беше сам.

— Бъди добро момче и напомни на дамата за нашето присъствие? — рече той на Кейлъм, като посочи госпожа Лъшботам. Когато тя се обърна към него, господинът каза: — Май забрави за времето, което получаваме срещу нашите пари, а, Лъши?

Струан бе името, което Кейлъм безмълвно проклинаше, докато затваряше очи, за да ги предпази от гледката как дебелите пръсти на този едър мъж си играят с къдравите черни косъмчета по гърдите на Анри Сен Люк.

Понякога Анабел се чудеше защо ли толкова дълго търпи Етиен.

Макар и да бе лято, а и коженото й палто наистина я предпазваше от неприятния хлад на нощта, вече й бе омръзнало да седи на пост в каретата си и да върши онова, което Етиен би трябвало да си върши сам.

Държеше завеската на прозорчето разтворена, за да вижда входната врата на заведението на Лъши — както и на каретата, която бе довела Кейлъм Инес тук.

Наистина, ако не бе проявила благоразумието да провери лично какви ги върши Кейлъм Инес, глупавият Етиен въобще нямаше да разбере, че е в опасност, докато не стане прекалено късно.

Ако Етиен е в опасност, в опасност е и Анабел — но тя поне притежаваше достатъчно съобразителност, за да обърне развоя на събитията в своя полза.

— Лорд Хънсингор вътре ли е? — извика Кейлъм на кочияша, който го очакваше.

— Да, сър, той е…

— Дано да е! Хановър Скуеър, човече. И бързай! — Кейлъм се хвърли в каретата, строполи се върху седалката и затвори очи.

— Едва не тръгнах без теб — рече Струан. — Какво, за Бога, те забави толкова?

Кейлъм отпусна глава назад.

— Няма да го обсъждаме. Там ли бяха?

Единственият отговор бе трополенето на колелата и скърцането на ресорите.

Кейлъм отвори очи.

— Там ли… — Вниманието му моментално бе привлечено от една фигура, сгушена на седалката срещу Струан.

Наметало с качулка напълно прикриваше лицето на спътника им.

— Е? — попита Кейлъм, когато повече не можеше да се сдържа.

— Ами-и… — Струан здравата се намръщи и сбърчи нос. — Трудно ми е да ти обясня, наистина. По-добре да почакаме, докато стигнем Хановър Скуеър и останем сами.

— Как ли пък не! — избухна Кейлъм. — Кой е това?

— Боя се, че няма да си много доволен.

— Кой?… — Един проблясък в мислите светкавично се оформи в абсолютна увереност. — Струан, моля те, кажи ми, че греша! Това не е… — и той посочи закачулената фигура.

— Боя се, че е — каза Струан.

— Не!

— Хм. Стори ми се единственият изход.

— Значи цялата ужасна история е била заради това от самото начало?

— Така е.

Кейлъм присви очи и изгледа новопоявилия се проблем.

— Опита ли се да видиш Майлоу и Миранда?

— Те не са там.

— Но дори не си проверил, нали?

— Нямаше нужда — каза Струан. — Видях ги да си тръгват вчера, бяха си стегнали багажа.

Кейлъм напълно застина.

— Тогава говори ли с тях?

— Виж — каза Струан, като се помести напред, — няма начин да представя действията си в по-малко цинична светлина, отколкото ги виждаш ти. Но просто нямах друг избор. С времето ще видиш, че съм бил прав.

— Съмнявам се. Говори ли с Майлоу и Миранда?

— Чух Лъшботам да им казва, че стаята им ще се използва за други цели, докато се върнат. Кейлъм примигна. Те си бяха отишли. Последният му шанс да получи доказателството, което Миранда би могла да предостави, бе пропилян… чак до зимата.

— Струан — рече той, като отчаяно се опитваше да намери търпение в себе си, — защо не се опита да поговориш с Миранда? Сигурно си можел да ги последваш.

— Бях зает с друго.

— Кейлъм погледна към третия пътник.

— Ти злоупотреби с приятелството ни — каза Кейлъм.

— Абсолютно.

— Няма лесно да забравя тази нощ.

— А и не бива — съгласи се Струан. — Аз съм един подлец.

— А на какъв език говори това създание? — попита Кейлъм, който вече обмисляше какъв да бъде следващият му ход, за да се свърже отново с Майлоу и Миранда.

— Не знам — рече Струан. — Но или може да чете английски, или е накарала някой да й прочете бележката, която й пратих. Дойде право към каретата и бе облечена така, че да не привлича вниманието, точно както я бях инструктирал.

— И аз говоря английски — ясно и отчетливо проговори момичето. Тя смъкна качулката си и отметна разрешената черна коса от незабравимо красивото си лице. После прикова вниманието си изцяло върху Струан. — Каквото и да желаеш, ще го сторя. Ти си добър човек, знам, наистина добър и мил. — И с тези думи тя намести рамо в ъгъла и затвори големите си издължени тъмни очи.

Кейлъм се наведе през каретата, придърпа ухото на Струан близо до устата си и прошепна:

— И сега, откачалка такава, какво ще правиш с нея?

Струан дълбоко и шумно си пое дъх, после каза:

— Бог ще се погрижи за това. Поне говори английски, малко или много.

Доверените кочияши на Анабел подкарваха конете да препускат с възможно най-голяма бързина. Малката елегантна карета летеше през улиците на Лондон към Хановър Скуеър.

Анабел не бе съвсем сигурна, но й се стори, че някаква сянка се плъзна от вратата на Лъши и влезе в каретата на Стоунхейвън няколко секунди преди Кейлъм Инес стремително да излети от входната врата. Вместо да ги чака и да ги преследва отново, тя реши да пристигне пред дома на Стоунхейвън първа и да се разположи някъде, където ще има още една възможност да види кой точно е пътувал в компанията на Инес.

Когато каретата й наближи Хановър Скуеър, заръмя ситен дъждец. Капчиците напръскаха прозорчетата, затова Анабел трябваше съвсем да доближи лице до стъклото, за да вижда по-добре. Но друга карета — която без никакво затруднение тя разпозна като една от каретите на херцог Франчът, — тъкмо бе пристигнала. И докато тя гледаше, кочияшът скочи от капрата и отвори вратичката.

Анабел затаи дъх. Какво ли можеше да търси Етиен тук? А и какво ли можеше да означава идването му, без да й е казал за намеренията си?

Въпросите й бързо се оказаха неоснователни. Не мъж, а жена слезе от каретата и поговори с кочияша. Той кимна и я загледа как тя изтича по стъпалата, за да почука на входната врата. Вратата се отвори и Анабел видя как един иконом надникна навън. Когато лейди Филипа бе пусната да влезе, каретата на Франчът потегли от жилището на Кейлъм Инес.

Анабел се усмихна. Не можеше да повярва на късмета си. Ето, че вече разполагаше с оръжието, от което се нуждаеше, за да разгроми невинната Филипа.

Като почука по прозорчето, Анабел даде знак да потеглят.