Омагьосана

17

Роклята бе за него.

Пипа се усмихна на Жюстен и разбра, че и двете знаят едно нещо: тази сутрин Пипа се бе облякла така, че да се хареса на Кейлъм Инес.

Но това, което Жюстен не можеше да знае, бе необузданото и греховно разочарование, че Кейлъм не бе удържал на обещанието си. А дали това не бе заплаха, да дойде при нея предишната нощ?

— Не бива да обличам това — каза тя.

Жюстен, чието чело се бе набраздило от съсредоточаването й, подръпна златната дантелена панделка, зашита под диплите на корсажа.

— Напротив, днес трябва да облечеш точно това. Настроението ти се нуждае от всичката помощ, която може да получи. Освен това то напълно подхожда на разходката сред моите предци. Те са били наистина колоритни личности.

Пипа съвсем не бе сигурна какво да мисли за тази забележка.

— Но какво ще каже вдовицата? — попита тя, застанала напълно неподвижна в средата на нарцисово жълтата всекидневна на Жюстен, докато тя я обикаляше, за да огледа от всички страни роклята, моделирана лично от нея и ушита под строгия й контрол. Пипа леко се наклони.

— Вдовицата ще каже, че тази рокля е абсолютно неподобаваща. Баба е твърдо решена да не излиза от покоите си, затова и няма да я видим. Освен това тя е една стара жена с остарели представи. Ти си млада. Млада, красива и жизнена, затова и роклите ти трябва да го подчертават.

— Но, Жюстен, маково червено…

— Да, маково червено. Та на кого повече би подхождала една рокля от маково червен муселин и златни дантели, освен на момиче с черни коси и бяла кожа и очи, сини като кръгът около луната през зимата? Както и да е, нали ти ми каза, че много си харесала роклята, която ти изпратих върху куклата. Нали не се подиграваше с мен?

— Разбира се, че не! — Пипа почувства как се изчервява, но не толкова от смущение, колкото от щастие. — Ти си толкова добра към мен, Жюстен!

— Така е, защото те обичам. — Другата жена го каза толкова небрежно, сякаш отбелязваше, че времето днес е хубаво. — Ти си като сестрата, която никога не съм имала. Да, тази рокля ми харесва. Дори може и аз да си направя една такава, в различен цвят, разбира се.

— Чудесно! Тогава ще очаквам с още по-голямо удоволствие да шокирам херцогинята в твоя компания.

Роклята на Жюстен бе от кафяво-червено моаре с червеникави оттенъци в по-дълбоките дипли. Очите й чудесно отразяваха променящите се нюанси. Около врата й висеше единственото украшение, което тя винаги носеше, семпъл златен медальон с дискретно гравирана, вероятно религиозна, емблема, окачен на тежка златна верижка. Цялостният ефект на тоалета на Жюстен бе драматично опростен и Пипа си помисли колко прелестна изглежда бъдещата й зълва.

Бъдещата й зълва.

Стомахът на Пипа се сви.

— Какво да правя, Жюстен?

Погледите им се срещнаха и нямаше нужда Пипа да повтаря историята, която вече бе разказала, за съобщението на Сейбър предишната вечер.

— Да говоря ли с херцогинята? — попита тя.

Жюстен се замисли върху това.

— Не мисля, че трябва. Макар че вестта, донесена от Сейбър, малко ме тревожи.

— Не се опитвай да щадиш чувствата ми — рече Пипа, като отиде до голямото огледало в барокова рамка, за да огледа новата си рокля. — Ти си дълбоко разтревожена, тревожа се и аз. Но трябва да бъда честна с теб. Трябва, защото и ти си толкова мила с мен. Не съм… не съм сигурна дали искам… — Тя просто не можеше да довърши.

Жюстен се приближи и застана до Пипа. Приглади гърба на роклята и сложи ръце върху раменете й.

— Ти не искаш да се омъжиш за Етиен — каза тя и погледна Пипа в огледалото. — Знам това. И не зная какво да кажа, освен че вярвам, че си истински добра и, че твоята доброта бе забелязана от друг, който също е добър и честен, и силен.

Сега бе ред на Пипа да се смръщи.

— Говориш красиви думи, но не мога да ги разбера.

— Може би баба няма да позволи на Етиен да застраши репутацията ти, като даде храна на клюкарите. Може би си мислиш, че вече си виждала най-властните прояви на баба. Божичко, не си видяла още нищо в сравнение с бурята, която ще се разрази над този замък, ако Етиен стори нещо, с което да навлече лоша слава на името Франчът.

Пипа я загледа замислено.

— Ти не си съвсем невежа — каза Жюстен, свела клепки. — Знаеш, че жената започва да нараства, след като познае съпруга си в библейския смисъл. Това естествено не бива да се случва преди венчавката. Ако възникне някакво подозрение, че сватбата е прекалено прибързана, може да плъзне слух, че не си била невинна в сватбения си ден.

Лицето на Пипа пламна. Тя погледна в очите на Жюстен и там забеляза тревога.

— Моля те, недей да се тревожиш толкова — каза Жюстен. После прихвана косите на Пипа и ги изтегли назад зад врата й. Като взе дълга златна дантелена лентичка, същата като тази, която бе използвала, за да гарнира роклята й, тя започна да я прокарва през черните къдри на Пипа. После сплете косите в тежки плитки и ги закрепи върху главата на Пипа, докато тя заприлича на някакво екзотично създание, което й се стори напълно непознато.

— Жюстен, не искаш ли да се омъжа за херцога?

— Не ме карай да ти отговарям.

— Трябва. Ти ме окуражаваше да прекарвам времето си заедно с Кейлъм Инес. Дори и в момента ме приготвяш да се срещна с него в картинната галерия. Дойде при мен, докато бях още в леглото, и ми каза, че си го поканила да ни придружи там. Ти ме подтикваш към този мъж. Защо?

— Не задавай тези въпроси.

Пипа напрегнато скръсти ръце.

— Ти не ме искаш за съпруга на брат си. Не мога да се сетя за друга причина.

— Така е! — Жюстен подпря чело на рамото на Пипа и немощно промълви: — Не съм сигурна дали въобще познавам брат си. Познавала съм го през целия му живот и въпреки това за мен той е непознат. Ти дойде при нас само преди няколко седмици и вече чувствам, че не бих понесла да се разделя с теб.

— Тогава обясни ми защо!

Жюстен повдигна лице. Довърши прическата на Пипа и отстъпи назад.

— Не мога да опиша с думи онова, което не мога да осмисля ясно. Мога само да ти кажа, че чувствам, че Кейлъм Инес е… Той не е такъв, какъвто изглежда. Това би трябвало да ме плаши, но не е така.

— Нито пък мен — прошепна Пипа. — Но не зная какъв е той, нито пък защо е тук.

— Не знаеш ли? — Жюстен се усмихна над рамото си към Пипа. — Наистина ли не знаеш защо?

Страх, дълбок, изгарящ страх прониза Пипа.

— Това не е възможно. Херцогът ще го убие.

— Може и да опита.

— Не мога да го позволя.

— Не можеш да промениш съдбата.

Пипа отиде до прозореца със стъкла, разположени като диамант, и го отвори. Слънцето стопляше утринния въздух, а сред най-високите клонки на една магнолия пъстър дрозд редеше кръшната си песен като флейта срещу бледосиньото небе.

След като пое дълбоко кристалния въздух, Пипа каза:

— Кажи ми какво да правя. Кажи ми как да го отпратя и да приема дълга си към Франчътови и баща ми без неудоволствие.

— Нито едно от тези неща не е по силите ми — отвърна Жюстен. — А не е и по твоите сили. Не бива да се опитваш да променяш онова, което е писано да се случи.

— Но ние вече знаем какво ми е писано.

— Вероятно е така. — Накуцването на Жюстен бе по-ясно изразено, задето бе коленичила на пода, за да огледа подгъва на маково червената рокля. Тя докуцука до прозореца и седна върху меко, тапицирано с кадифе, столче. — Виконтът е красив мъж, не мислиш ли?

Пипа скри една усмивка.

— Много красив. — Все се надяваше, че Жюстен може и да прояви нещо повече от учтив интерес спрямо Струан.

— Чудя се как ли се е споминала жена му.

Точно това бяха въпросите, които Пипа бе очаквала и се бе страхувала от тях.

— Досега не го е казал — каза тя на Жюстен, благодарна, че това е самата истина.

Жюстен изглеждаше замислена.

— Като съдя по говора на тези две мили деца, смятам, че е била с по-ниско положение от неговото, но въпреки това съм сигурна, че той никога не би го казал.

— Не зная.

— Мисля, че той много се старае да бъде за тях не само баща, но и майка. А това не е лесна задача.

— Не е — съгласи се Пипа. — Никак не е лесно.

— Ти харесваш ли виконта?

— Харесвам го, и то много.

Жюстен отпусна ръка под отворения прозорец и вдигна лице, за да вдъхне летните аромати.

— Винаги съм смятала честността и храбростта за най-важните от всички добродетели.

Пипа втренчи поглед в потрепващите листа на магнолията.

— Така ли?

— О, да. Виконтът очевидно е напълно честен, когато се изправя пред света, и има куража да стори онова, което честността му повелява. Много мъже биха оставили своите, останали без майка, деца при някой роднина или пък биха ги предоставили на грижите на платени слуги. А вместо това неговото честно сърце приема факта, че той, и само той, може да даде на децата си грижите и възпитанието, от които се нуждаят. Наистина изключителен човек. Много необикновен.

— Наистина — съгласи се Пипа, като се бореше с неудобството си в това положение.

Жюстен примижа на слънцето и се усмихна.

— Видях Макс тази сутрин. Следеше господин Инес из парка. — Тя се изсмя на глас. — Казвам ти, момчето се опитваше да подражава във всичко, дори и на походката на този мъж. Да, господин Инес си е спечелил голям почитател. Моля се само да не започне да съжалява за този факт.

— Кейлъм много ще внимава да не нарани душата на детето — каза Пипа и се зачуди на невнимателния си език.

— На колко години смяташ, че е виконтът, Пипа?

Това бе още един очакван въпрос.

— Не съм сигурна. Вероятно горе-долу колкото теб.

— Не се и съмнявам, че виконт Хънсингор ще си намери някое красиво младо момиче, което ще приеме отговорността за Елла и Макс и ще му стане добра съпруга — продължи Жюстен без следа от завист в гласа. — Искрено се надявам това да се случи скоро. Той очевидно е доста затруднен от задачите си като родител и все говори, че трябва да се погрижи за делата си в Дорсет.

— Нима? — Пипа замислено разглеждаше лицето на Жюстен и реши, че в изражението й не се забелязва копнеж. Явно щеше да се наложи да търси по-старателно съпруг за Жюстен. Пипа бе решена да се заеме с това търсене, и то веднага, щом й се представи възможност, да речем, по време на празненствата по случай собствената й сватба.

— Благодаря ви, че ме поканихте, милейди — каза Кейлъм на лейди Жюстен, докато вървеше между нея и Пипа по западния коридор на замъка, разположен най-далеч от морето.

— Често идвам тук сама — каза лейди Жюстен, — но пък и често ми се иска да мога да споделя с други онова, което знам за семейството си.

Кейлъм възкликна учтиво и погледна Пипа. Тя гледаше право напред.

— Сигурен съм, че лейди Жюстен ще се съгласи с мен, ако отбележа, че сте като приказно видение в червено и златно, Пипа — каза той.

Тя все още не го поглеждаше.

— Нали? — рече лейди Жюстен. — Моля ви, насърчавайте я да е по-дръзка в избора на дрехите си, господин Инес. Боя се, че прекалено много се съобразява с добрия вкус за сметка на стила.

— Жюстен! — очите на Пипа блестяха. — Знаеш, че онези ужасни дрехи не са… — Тя рязко затвори уста и продължи да върви напред.

Пътят им минаваше през коридори, дълги сякаш цели мили, по няколко стълбища, през стая с врати от двете страни и покрай чиито стени бяха наредени високи шкафове с книги, спуснаха се още веднъж към галерия, изпълнена със старинни рицарски доспехи и оръжия, и най-сетне до рязък завой, откъдето започваше изкачване нагоре.

На четвъртото стълбище Кейлъм вмъкна ръка под лакътя на лейди Жюстен. Тя го дари с едва забележима, но изпълнена с благодарност усмивка, и се облегна на него.

— Боя се, че кракът ми наистина се уморява — каза тя. — Но е добре да не го глезя твърде много. Поне в това съм убедена.

Пипа, за която Кейлъм си мислеше, че напълно се е вглъбила в сръднята си, моментално спря и се върна, за да подхване и другия лакът на Жюстен.

— Не съм пълен инвалид — весело отбеляза лейди Жюстен. — Но благодаря и на двама ви, че ми помагате.

— Да ти помагаме е радост за нас, нали, Пипа?

Тя бе прехапала долната си устна и вече той със сигурност забеляза сълзите. Те се бяха събрали до миглите й и блещукаха в очите й.

— Ти доставяш радост на всички, Жюстен — тихо рече тя.

Кратък коридор и три последни стъпала ги отведоха в дългата картинна галерия на замъка. От мястото, където стоеше Кейлъм, той виждаше портретите, наредени по двете стени. Тръстикови рогозки се стелеха по внушително дългите блестящи дървени подове, износени до копринена лъскавина от стъпките на поколения Франчътови, от техните приятели и гости.

— Признавам, че кракът ми се оплаква пряко волята ми — иронично отбеляза лейди Жюстен. — Пипа, бъди така любезна да разведеш господин Инес. Можеш да започнеш, с каквото искаш. Струва ми се, че аз ще поседна заедно с прапрадядо Франчът, докато си почина мъничко.

Без да чака отговор, лейди Жюстен се отдалечи от тях и седна на пейката в една от близките ниши.

Кейлъм направи жест на Пипа да го води.

Грациозна е, мислеше си Кейлъм, докато се наслаждаваше на възможността спокойно да наблюдава как тя се полюлява, докато върви.

Чувствено грациозна. Снощи, когато бе копнял да иде при нея и поне веднъж се бе насилил да се вслуша в здравия разум и да остане в леглото си, той бе изпитвал сексуална неудовлетвореност, каквато не бе го тормозила толкова силно още от юношеските му години.

Тя вкопчи ръце една в друга и ги притисна към челото си.

— Обсадена съм. — Гласът й пресекна. — Когато съм с теб, съм като обсадена. Объркана съм. Съсипана съм от собствения ми греховен копнеж. Отчаяна съм!

За първи път той почувства, че думите са го изоставили. Пипа бавно разтвори ръце и прокара пръсти по лицето си.

— За мен това не е игра, Кейлъм. Има толкова много неща, които не разбирам, а искам да разбера.

— Ти ми каза — напомни й той, — че когато си с мен, изпитваш желание да ме докосваш. Каза ми, че се страхуваш, че може да не успееш да се сдържиш да ме докосваш интимно. Бях поласкан, но помислих, че преиграваш и не повярвах, че говориш искрено.

— Бях искрена.

Ако я докоснеше, и двамата щяха да бъдат изгубени.

— За мен не е възможно да си отида от теб, Пипа.

— Но е невъзможно и да останеш.

— Защото ако остана, ти ще дойдеш при мен? Това ли те ужасява, че ще дойдеш при мен и ще бъдеш изцяло моя?

Меките й устни потрепнаха, преди да каже:

— Струва ми се, че знам много за живота, а в същото време знам толкова малко. Дори не разбирам напълно какво би означавало да бъда изцяло твоя.

Кейлъм се извърна от нея.

— Бих искала да лежа гола заедно с теб под нежни летни дървета и да мълча — каза му тя. — Бих искала да слушам птиците и вятъра и да усещам топъл дъжд върху кожата си, докато гледам как той мокри твоята кожа и я кара да блести.

— Пипа — рече той, молейки за милост, каквато всъщност не желаеше.

— Бих искала да отпусна тяло върху твоето, докато ти ме прегръщаш. Мисля, че ако можех да сторя това само веднъж, истински ще разбера какво означава един мъж и една жена да бъдат едно цяло.

Кейлъм се молеше. Молеше се с напълно объркани слова, но, изглежда, не му оставаше какво друго да стори.

— Сигурна съм, че съм греховно, плътско създание — тихо каза Пипа, като докосна врата му и плъзна пръсти в косите му. — Но дори и за е така, бих искала също и да почувствам изцяло онова.

Той отвори очи и рече:

— Пипа, на двама ни е писано да… — Той се покашля високо. — Писано ни е да поздравим лейди Жюстен, която напуска прапрадядо си и тръгва към нас в тази галерия.

Ръката й се сгърчи в юмрук върху гърба му и се отпусна надолу.

— Извинявам се, че се забавих толкова — извика Жюстен, а усмивката й ясно се виждаше дори и от това разстояние. — Показа ли на Кейлъм всички, Пипа? Не, разбира се, че още не си успяла, а и всъщност все още не ги познаваш съвсем добре, нали?

— Не много добре — рече Пипа, като пристъпи до него и посочи една картина, на която бе изобразен едър тъмнокос мъж във военна униформа. — Спомням си твоя чичо Франсис. Този, който е загинал, когато испанците превзели Минорка през осемдесет и втора.

— Той трябва да е бил брат на баща ви? — попита Кейлъм лейди Жюстен, когато тя се приближи. — Или може би на майка ви?

— Най-малкият брат на баща ми. Майка ми е била единствено дете. А мъжете от рода Франчът винаги са били по-известни като философи и учени, отколкото като войници.

Кейлъм се замисли за собствените си интереси и не откри някакво противоречие с описанието на лейди Жюстен. Тя отново тръгна пред тях, и той се осмели да погледне към Пипа. Когато тя отвърна на погледа му, кичур от косите й се отдели и прилепна към устните й, а той го отмести оттам. За миг останаха така, тя — повдигнала лице към неговото, той — задържал върховете на пръстите си върху бузата й.

— Елате да видите татко — рече Жюстен. — Тогава ще разберете какво имам предвид, като говоря така за мъжете от семейството.

Магията, приковала Кейлъм и Пипа, се разпръсна. Дълбокият дъх, който си пое той, бе като ехо на нейната въздишка и един до друг те последваха лейди Жюстен.

— Ето го — каза тя и спря пред доста малък портрет на мъж, седнал пред писалището си. Изобразен в профил, той седеше с дясната си ръка, отпусната върху бедрото му, и се взираше напред, докато върхът на перото му почиваше върху лист хартия.

За втори път през тази незабравима сутрин Кейлъм почувства смайващо вълнение.

— Изглежда, сте права — предпазливо каза той. — Наистина човек на науката.

Мъж с тъмна къдрава коса, завързана на врата му. Мъж с червеникави отблясъци в тази тъмна коса и с изражение, което бе толкова познато на Кейлъм, че той се почувства така, сякаш гледа собствения си портрет.

Бащата на лейди Жюстен.

Неговият баща.

— А точно до татко е дядо — рече Жюстен. — Човек би си помислил, че гледа един и същи мъж. Ако не броим дрехите, разбира се.

Кейлъм заразглежда втори, много по-голям портрет, и почти не знаеше как да сдържи всичко, което изпитваше. Сякаш художникът на по-малката картина бе копирал позата от тази втора, по-стара, творба.

— Красиви мъже — отбеляза Пипа, а гласът й звучеше така, сякаш отдавна не е бил използван. — Толкова тъмнокоси и стройни.

— Хмм. — Лейди Жюстен се усмихна, повече със задоволство, отколкото с гордост. — Бих искала да можехте да се запознаете с тях.

— Ти приличаш на тях — рече Пипа. — Херцогът сигурно прилича на майка си.

— Всъщност не — рече лейди Жюстен. — Тя… О, Божичко! Баба! Тя е тук! И е взела бастуна.

Като се чудеше, защо ли е толкова важен този бастун, Кейлъм остана на мястото си заедно с дамите и се загледа в бавно приближаващата по тръстиковите рогозки съсухрена белокоса жена, облечена в черно. Гърбът й бе абсолютно изправен, но въпреки това тя използваше бастуна и подчертаваше всяка стъпка със силно тупване върху дървения под отстрани на рогозките.

— О! — възкликна лейди Жюстен така, сякаш се бе опомнила. — Бабо, нека ти помогна!

— Остани си на мястото, момиче — нареди старицата. — Ти си недъгавата, която се нуждае от помощ. А аз съм напълно способна да вървя и сама.

И това, помисли си Кейлъм, бе неговата обична баба.

— Радвам се да видя, че състоянието ви се е подобрило, херцогиньо — каза Пипа.

— Не се е подобрило — отвърна вдовицата. — Просто съм принудена да се погрижа за задълженията си въпреки болестите. Дългът винаги стои на първо място. Това е правило, което ще е добре по-скоро да научиш, момиче.

Вдовстващата херцогиня на Франчът се спря на няколко метра пред Кейлъм и придружителките му. Ноздрите й се присвиха, когато тя погледна Пипа. Лейди Жюстен не получи абсолютно никакво внимание.

— Какво си въобразяваш, че си облякла? — каза вдовицата на Пипа. — Вулгарния костюм на някоя оперетна танцьорка?

— Бабо…

— Тишина! — изсъска възрастната дама. После вдигна очи към Кейлъм и той видя как сбръчканите й устни се отпуснаха.

— Добро утро, херцогиньо — рече той и учтиво й се поклони. — Очарован съм най-сетне да се запозная с вас.

— Не съм знаела, че сте очаквал чак толкова дълго време да се запознаем — каза тя с глас, който се извисяваше с всяка следваща дума. — Вие сте онзи млад мъж, който накара лейди Филипа да се изложи на бала у Естерхази, нали?

— Аз съм…

— Господин Инес танцува с мен, ваша светлост — каза Пипа. — Доколкото си спомням, никой от нас не се е излагал. Херцогът покани господин Инес и приятеля му, виконт Хънсингор, да…

— Всичко това ми е известно — заяви старицата, като с жеста на ръката си накара Пипа да замълчи. — И не разбирам нищичко от цялата история. Също така не разбирам какво търси той тук.

— Аз го доведох, бабо — напрегнато рече Жюстен. — Помислих си, че ще му е приятно да срещне някои от членовете на нашето семейство.

— Не говори глупости, момиче — каза вдовицата. Имаше проницателни очи, които проблясваха изпод дълбоките бръчки на отпуснатата й пергаментова кожа. — Това е моята галерия. И това са моите роднини. Не желая разни непознати да ги зяпат. — През цялото време, докато говореше, тя се взираше в Кейлъм. Ръцете й почиваха една върху друга върху дръжката от слонова кост на бастуна и Кейлъм забеляза как пръстите й напрегнато се вплетоха един в друг.

— Моля ви да ми простите — рече Кейлъм. — Не бих желал да ви безпокоя, по какъвто и да е начин, ваша светлост. Моля да ме извините.

Преди да успее да се сбогува и да се оттегли, старицата стрелна кокалестата си ръка и сграбчи неговата.

— Ще ви извиня, когато пожелая!

Действието й го слиса. И най-лекото движение, от негова страна, щеше да го освободи от хватката й, но въпреки това той откри, че е като прикован на мястото си.

— Кои са родителите ви? — попита го тя.

Той си наложи да диша бавно и дълбоко.

— Едва ли ще ги познавате, ваша светлост.

— Обяснете какво имате предвид.

— Аз съм намерено дете.

Тя присви очи.

— На колко години сте?

— Мисля, че съм на тридесет и четири. Вероятно почти на тридесет и пет.

— Откъде сте?

— От Шотландия — по навик отвърна той.

— Там ли сте роден?

— Не.

— Къде тогава?

Това не беше случайно любопитство.

— В Корнуол — отвърна той. — Или поне така мисля.

Тя трепна и погледна портрета на съпруга си.

— Той, изглежда, като да е бил мъдър човек — рече Кейлъм, изпитвайки някаква нужда, без да смее да си признае защо, да протегне ръка към това крехко създание.

Вдовицата се обърна отново към Кейлъм и се приближи още повече към него, за да се загледа по-внимателно в лицето му.

— Оставете ме! — рязко каза тя. — Махайте се, казвам ви! Всички!

Лейди Жюстен докосна рамото на баба си, но тя блъсна ръката й.

— Отведи го оттук — каза й вдовицата. — Той няма място сред онези, които обичам.

— Бабо…

— Тръгвайте веднага! И се погрижи повече никога да не го зърна.

— Не се разстройвайте, ваша светлост — рече Кейлъм, докато ударите на сърцето му отекваха в ушите. — Мога и сам да намеря пътя, дами. Желая ви приятен ден.

Той се отдалечи с големи крачки, сигурен, че лейди Жюстен и Пипа ще бъдат достатъчно благоразумни да го оставят да си тръгне без повече коментари.

Щом се отдалечи достатъчно от дългата галерия, той затича, търсейки път навън. Най-сетне откри една врата, която се отвори и го изведе в двор, с изглед към северните хълмове на земите на Чонси.

Кейлъм се облегна на студената каменна стена на замъка и отвори съзнанието си за всичко, което току-що се беше случило.

Не вярваше, че просто си измисля някакъв извор на доказателства в подкрепа на искането, което възнамеряваше да отправи.

Вярваше, че бе потресъл вдовстващата херцогиня на Франчът до мозъка на крехките й старчески кости.

И вярваше, че тя е познала съпруга и сина си в неговото лице и, че се страхува, да не би той да има силата да опетни безценното й фамилно име.

Кейлъм сведе глава. Или старицата го е помислила за някой извънбрачен син, копеле на покойния й потомък, дошъл да поиска своя дял в замяна за дискретността си, или е била част от заговора, който бе откраднал наследството му.