Омагьосана

15

Замъкът Франчът бе прелестен. Страховит в масивното си величие — особено привечер — и все пак определено красив. Пипа напусна прикритието на голяма каменна урна, преливаща от бръшлян и цветя и се плъзна по терасата, до която тайничко бе проследила Кейлъм Инес.

На вечеря той бе говорил много малко и веднага след това се бе извинил и оттеглил. Пипа искаше веднага да го последва. Но благоприличието и здравият разум я накараха да изчака няколко минути, а когато най-сетне изтъкна умората като причина и тя да стане от масата, вече се опасяваше, че няма надежда да открие къде е отишъл Кейлъм — ако въобще бе отишъл другаде, а не в спалнята си.

Но като по чудо, тъкмо когато излезе от трапезарията в съседния елегантен салон, обзаведен в синьо и златисто, видя Кейлъм да стои на една от вратите към кънтящия каменен проход отвъд.

Ако я бе видял, то по нищо не му бе проличало. Сега той премина през осветеното от лунните лъчи пространство по широкото стълбище, водещо от тази тераса към друга, разположена по-ниско.

Той крачеше бързо, мълчаливо, все надолу — и продължи да слиза и след втората и третата тераса до напълно скритата в сянка морава, осеяна с фигури от чемшир и обградена с висок, прилежно подрязан жив плет. Разумно бе сега Пипа да се върне и да иде в спалнята си, преди някой да е забелязал отсъствието й.

Пипа притисна ръка към сърцето си и усети лудото му туптене.

И дума не можеше да става да се върне. През целия си живот бе преследвала това, което най-силно я интересуваше, и то с неотклонна решителност.

Ако се забави, дори и само с няколко мига, той може да изчезне. Тя бързо стигна до моравата и притича до прикритието на един храст, грижливо оформен като огромен, перфектен конус.

Сега Кейлъм спокойно се разхождаше между храстите, подрязани от армията градинари на замъка като мечки и птици и в какви ли не причудливи форми.

Пипа се люшкаше между силното, почти нетърпимо вълнение и някакво окаяно и мрачно предчувствие, което сякаш всеки миг щеше да я сграбчи и погълне.

Кейлъм беше вълнението.

А мрачното предчувствие беше ужасяващата сигурност, че всеки миг, прекаран в компанията му — дори и когато той не съзнава присъствието й — я приближава все повече към неизбежността да не го види никога повече.

Тя остана скрита в плътната сянка на живия плет. Оттам можеше ясно да вижда профила му, очертан срещу сребристите лунни лъчи. Той изглеждаше като хипнотизиран от онова, което виждаше, или може би от онова, за което мислеше, докато се взираше в мрака.

Една душа, която се наслаждаваше на самотата.

— О! — внезапно възкликна Пипа, и то много по-силно, отколкото бе възнамерявала. Изведнъж забеляза, че Кейлъм вече не стои до статуята пред прохода във високия жив плет.

Изтича към прохода и премина през него. От другата страна склонът към морето ставаше по-стръмен.

Тя въздъхна, обърна се, препъна се в някаква цепнатина между плочите… и се блъсна в нечии масивни гърди.

— Каква изненада — каза Кейлъм, като постави ръце свободно около врата й. — И двамата случайно сме решили да се поразходим.

Лицето й пламна и тя мислено благослови тъмнината.

— Мислех, че сте напред… искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. Бях пред теб. После ти се разсея и ми даде възможност да ти се изплъзна.

Сърцето й биеше така силно, че бе сигурна, че и ток го чува.

— Откъде разбра къде съм? Как така разбра, че съм навън?

— Защото направи точно това, което исках — рече той. — Постарах се да видиш къде отивам. После тръгнах, като се надявах да ме последваш. И ти така и стори.

Пипа дълбоко си пое дъх, но все още се чувстваше замаяна.

— Бил си съвсем сигурен какво ще сторя!

— Не. — Той постави палци на върха на брадичката й и повдигна лицето й нагоре. — Не бях напълно сигурен.

— Не ме бива много в двусмислиците, Кейлъм.

— Вярвам, че наистина много те бива във всичко, което сметнеш, че си струва усилията. Но ти не си кокетка. И слава Богу!

— Сгреших, като те последвах.

— Нима? — Зъбите му проблеснаха, съвсем бели в мрака. — Позволи ми да ти помогна да промениш мнението си, сладка моя. Ако не бе дошла да ме откриеш, то аз със сигурност щях да тръгна да те търся.

— Помолих те да не идваш тук.

— Помоли ме, защото знаеше, че искаш да дойда повече от всичко на света.

— Не. — Тя отстъпи назад, и той моментално отмести ръцете си. — Говорех сериозно, когато ти казах да не приемаш поканата на херцога.

Кейлъм се обърна към морето и хвърли един камък високо във въздуха. После наклони глава и се заслуша.

— Нищо — каза той след, поне така й се стори, много дълго време.

Още едно бяло камъче полетя към небето и падна, без да издаде звук.

— Намираме се много високо над твоя каменист бряг — рече Кейлъм и започна да хвърля и останалите камъни, първо с едната, а после и с другата ръка, с еднаква сила и точност. — Знаеш ли дали това е каменистият бряг, на който лейди Жюстен е претърпяла злополуката в детството си?

— Така мисля.

— Хмм. Тя е очарователна, нали?

— Вече я обичам като сестра.

— Имаш добър вкус. — Той я озадачаваше.

— Знаеш ли, Пипа, лейди Жюстен ме харесва не по-малко, отколкото я харесвам аз.

— Самонадеяността не подхожда на никого.

— Аз не съм самонадеян, просто съм честен. — Той й предложи ръката си. — Лейди Жюстен отбеляза, и то съвсем правилно, че ти и аз се привличаме. Ако тя открие отсъствието ти, ще предположи, че си заедно с мен и няма да каже нищо. Хвани ръката ми.

— Прислужницата ми може да съобщи за отсъствието ми. — Пипа притисна ръце към диплите на полите си. — Трябва да заминеш от замъка още утре сутринта.

— Невъзможно. — Той продължаваше да държи ръката си протегната към нея. — Прислужницата ти е романтичка. Тя гледа на нас като на мъж и жена, които са предопределени да се обичат.

— Не бива да говориш така — рече Пипа. — Страхувах се, че може да създаваш проблеми. Точно затова те помолих да останеш в Лондон. Херцогът не е човек, който да търпи друг да ухажва бъдещата му херцогиня.

— Ти каза, че не бива да идвам, и въпреки това ме гледаш непрекъснато.

Тя благослови тъмнината, която скри руменината й.

— Това е скандално, некавалерско изказване.

— Но е самата истина. На вечеря очите ти почти не се откъсваха от лицето ми.

Унижението прикова Пипа на мястото й. Тя слушаше, и слушаше падащата вода, после каза:

— Гледах те тази вечер, защото се страхувах. Негова светлост ще пристигне тук много скоро, и ти трябва да си заминал, преди да е пристигнал той.

— Няма да замина — заяви той съвсем невъзмутимо. — И много бих искал да поплуваме заедно в морето. Няма да се успокоя, докато не го сторя.

— Но аз не мога да плувам.

— Тогава ще те науча.

Пръстите му се плъзнаха между нейните и се сплетоха с тях в бистрата топлина на копринената вода.

Тя извърна лице и затвори очи. Той говореше така, сякаш го беше грижа. Как само бе объркана!

— Сигурно има някоя плитчина, където децата плуват. Трябва да си срещала подобно място, когато си идвала тук през лятото.

— Има наистина, но аз няма да ида там — категорично заяви тя. — А сега е време да се връщам в замъка.

— Нищо подобно. — Той продължаваше да държи ръката й. — Когато те уча да плуваш, ще бъдеш облечена само по тънка риза. Ще бъде приказно да съм с теб, да те държа и да те гледам. Косите ти ще се разпръсват по повърхността и ще целувам мокрите ти устни, докато се отпуснеш в прегръдките ми и забравиш моминския си свян.

Пипа се опита да издърпа ръката си — уви, безнадеждно беше.

— Но това ще бъде някой друг ден — рече той. — Ти се страхуваш, защото ме гледаше по време на вечерята и си мислеше за последния път, когато бяхме заедно.

— Стига, моля те!

— Спомняше си, скъпа Пипа. Спомняше си какво е да бъдеш в прегръдките ми, да ме докосваш и да бъдеш докосвана от мен. Спомняше си как призна увереността си, че не би могла да се сдържиш да не ме докосваш отново, и отново интимно, ако сме близо един до друг.

Пипа затаи дъх, после бавничко издиша.

— Да — простичко отвърна тя. — Да, спомнях си. И сега си спомням. — Макар той все още да държеше ръката й, тя се извърна от него. — Тази нощ тръгнах след теб, защото не можех да остана далеч от теб.

Очакваше той да й отвърне сърдито. Вместо това той каза:

— А аз съм тук, защото и аз не мога да стоя далеч от теб.

Пипа затвори очи. Бе започнала да пулсира на всички онези места, които със сигурност не бяха съществували, преди Кейлъм Инес да навлезе в живота й.

— Разликата между нас е, че ти се страхуваш от онова, което изпитваш към мен. Но аз всеотдайно приемам чувствата си към теб, сладка моя Пипа — той прочисти гърло. — Ако наистина искаше да не идвам тук, нямаше така бързо да намериш място за… за децата.

— Децата са много мили. — Всяка предпазливост относно това, какво говори, изглежда, бе изчезнала. — За миг, след като виконтът разказа за дилемата си, забравих, че това ще е прибързана постъпка. Мислех само за отчаяното положение на двете му деца.

Странният шум, който издаде Кейлъм, можеше да бъде покашляне или пък смях.

— Толкова си сладка, милейди.

— Децата са най-хубавото, което някога сме били — каза му тя, като се обърна отново към него, за да го погледне сериозно право в очите. — Те са смях и светлина. Те са надежда. Бели страници, върху които може да се напишат велики неща, или пък просто добри и мили неща. Трябва добре да пазим децата си, защото те са нашето бъдеще.

Лицето му ясно се виждаше под лунните лъчи. Пипа видя как извитите му вежди се сключиха и в очите му се появи някакво неописуемо изражение.

— Не си ли съгласен? — попита тя, съзнавайки, че отговорът му означава за нея повече, отколкото би трябвало.

— Ти ме оставяш без дъх — каза й той и сякаш за да се увери, че тя ще му повярва, поднесе мократа й ръка към гърдите си и я притисна към себе си. — Откъде се появи, вълшебна моя? И къде беше толкова дълго време?

— Бях… бях… — бе единственият отговор, който успя да даде тя.

— Да, беше — кимна той. — И аз бях, но когато си помисля, че можеше никога да не те срещна, ме обзема страх.

— Елла и Макс наистина са деца на Струан, нали?

Той се намръщи.

— Не.

Пипа се усмихна.

— Разбира се, че са. Защо иначе би се грижил толкова за тях? Женен ли е бил?

— Не.

— Майка им е починала.

— Много вероятно.

— И сега виконтът е вдовец?

— Не.

— Хайде де! — възкликна тя, раздразнена от тайнствеността му. — Тогава ми кажи каква е истината.

Той приближи лице към нейното и още преди тя да успее дори да се опита да се дръпне, целуна връхчето на носа й.

— Ти, скъпа моя, си много настойчива. Слушай внимателно. Ще ти кажа това само веднъж и можеш да го приемеш или да го отхвърлиш. Изборът е твой. Но няма да давам повече обяснения. Съгласна ли си с тези условия?

Тя се замисли, преди да промълви:

— Съгласна съм.

— Добре тогава. Елла и Макс бяха в много опасно положение в Лондон, макар и не по своя вина. Струан набързо взе решение. Видя, че ако не бъдат спасени от бедата, в която са изпаднали, животът им ще бъде съсипан. И ги спаси. Това е всичко.

Сега бе ред на Пипа да се намръщи.

— Вярвам ти. Но сега аз искам да се съгласиш за нещо заради мен. Жюстен вярва, че те са деца на виконта от някакъв… необичаен съюз, и това заключение напълно я задоволява. Предлагам да не я тревожиш с истории, които биха я разстроили. Тя не е много щастлива и не бих желала съзнателно да й причинявам повече тревоги.

— Добре — незабавно рече той. — Засега ще оставим нещата, както са си. А кое прави лейди Жюстен нещастна?

Не беше нейна работа да обсъжда личния живот на бъдещата си зълва. Затова Пипа сви рамене.

— Би трябвало вече да е омъжена и да има собствени деца. Също като мен, тя е била родена, за да бъде утеха за съпруга си и любяща майка на своите деца, а изглежда съдбата й е отредила да остане стара мома. Моля те, не бих искала да обсъждам повече това.

Умислен, той повдигна влажната й ръка към устните си и целуна всяко от кокалчетата й, бавно и старателно.

Тя не би могла да го спре — дори и съвсем ясно да си спомняше, че трябва. Докосването му бе опияняващо. Пипа почувства как устните й се разтвориха и не успя да ги затвори. Повдигна се на пръсти и не можа да накара петите си отново да се върнат на земята.

Допрял ръцете й до устата си, той наведе глава и Пипа повече не виждаше лицето му. Тя гласно въздъхна. Кейлъм не повдигна лице.

— Сърдит ли си ми?

Веднъж, два пъти, той притисна чело към свитите й в юмруци ръце. После я пусна. Пусна я и съвсем умишлено я отдалечи от себе си.

— Не съм сърдит, Пипа.

— Искаш вече да те оставя сам — каза тя и отстъпи назад.

— Не ме оставяй!

Стаената ярост в гласа му я остави без дъх.

— Какво има, Кейлъм? Какво е всичко това? Какво става с нас? — Тя пристъпи към него, но той се отдръпна. — Моля те, кажи ми как да те утеша.

— Никой не може да ме утеши — каза й той. Сега в гласа му се долавяха ледени нотки.

— Но ти изпитваш болка.

— Какво знаеш ти за болката? — Грубото му изсмиване я нарани. — Никога не си познавала объркването. Никога не си изпитвала съмнение, нито за миг. Не и за това, коя си или какво ще стане с живота ти.

— Да — бавно рече тя. — Прав си.

— Е, а пък аз… — По челюстта му потрепнаха някакви мускулчета. — Много се безпокоя за един мой приятел. Познавам го отдавна, а напоследък той се промени. И това много ме тревожи.

— Аз познавам ли този човек?

— Той се движи из среди, съвсем различни от твоята. Най-вече в Шотландия.

— А, разбирам. — Единственото й пътуване до Шотландия бе преди доста години. — Защо смяташ, че този твой приятел се е променил?

— Той е човек, който се носи по течението — рече Кейлъм. — Студено ли ти е? Той не знае каква да е следващата стъпка в живота му. Сблъскал се е с ужасна трагедия. Безсмислена, безполезна трагедия.

Широката му бяла риза се бе издула от ветреца. Лунните лъчи проникваха през фината тъкан и разкриваха тъмния силует на силното му тяло.

Тя искаше да вмъкне ръце в ризата му и да почувства топлината на плътта му.

Греховно, плътско същество.

И вече не можеше да й се помогне.

Пипа отвърна очи.

— Каква бе… Искаш ли да ми кажеш каква бе тази трагедия?

— Той се сблъска с истината — каза Кейлъм, а гласът му бе така тих, че й се налагаше да напряга слух, за да го чува, — истината, че е загубил нещо много ценно, без въобще да го е притежавал.

— Не разбирам.

— Та как би могла? Той откри, че родителите му са умрели, преди дори да се срещне с тях.

— О! — Пипа неволно пристъпи към Кейлъм и този път той не се отдръпна. Тя плъзна ръце около кръста му и вдигна очи към него. — Как би могло да се случи толкова ужасно нещо?

— Станала е някаква грешка. Той е бил изгубен за родителите си, а когато се е върнал, тях вече ги нямало.

— Горкичкият!

— Горкичкият, наистина. Горкичкият объркан човек. Той изпитва болезнено чувство за загуба.

— Трябва да му помогнем.

Тогава той я погледна.

— Ние? — Докосна с опакото на пръстите си бузата й и наклони глава настрани, за да се вгледа в нея.

Пипа болезнено преглътна.

— Бедите не са ми чужди. В Дауънхил именно при мен идваха хората с проблемите си.

— И ти им раздаваше по малко храна и съвети как да постигнат по-голямо благополучие в бъдеще, несъмнено.

Би трябвало да му се разсърди, но просто не можеше да го стори.

— Ти страдаш заради приятеля си — каза тя. — А това страдание те прави груб. Но аз съм добър слушател, Кейлъм. Понякога на хората най-много им трябва това, да бъдат изслушани.

— Ти си по-мъдра, отколкото подобава на възрастта и пола ти — рече той. — Приятелят ми е изгубен, Пипа. Той е мъж, който никога не е познавал истински себе си. Човек, който винаги е играл роли и се е опитвал да бъде това, което се очаква от него, без никога да намери истинска утеха.

Някакъв студ обгърна сърцето на Пипа, и тя отново почувства напиращите сълзи.

— Разстроих те — нежно каза той. — Не исках да го правя. Никога не бих го сторил съзнателно.

Той изглеждаше удивен.

— Как така? Мисля, че този твой приятел познава сърцето ми — каза тя с глас, който потрепваше.

— Също като приятеля ти, и аз никога не съм била напълно сигурна кое е мястото ми. Или по-скоро знаех за какво копнея, но в същото време разбирах, че то никога не би било възможно.

— Това въобще не е същото — лаконично отвърна той.

Пипа застина и се опита да преглътне сълзите си.

— Бих искала да помогна на приятеля ти — каза тя, а клепките й се сведоха. — Кажи ми как да го сторя.

— Той ми е много близък. Моето щастие винаги го прави много по-щастлив.

— Така ли?

— Определено.

— А ти не си щастлив?

— Мисля, че мога да бъда. А ти можеш да ми помогнеш в това.

— Кажи ми как.

Уханието на сама китка достигна до нея с ветреца. Водата от фонтана се разпръсваше върху мрамора като парченца кристал върху обледенено стъкло. Откъм скалите под тях долиташе шумът на вълните, които тихо се плискаха о камъни и пясък.

— Как мога да ти помогна, Кейлъм?

Устните му бяха разтворени, когато се спуснаха върху нейните. Твърда и властна, устата му се плъзна по нейната. Гъвкави, умели, опитни, устните и езикът му търсеха и намираха, дълбаеха и вкусваха и открадваха онова, което търсеха. А Пипа сякаш се топеше в прегръдките му. Коленете й омекнаха и Кейлъм я прихвана, притиснал я плътно към тялото си.

Той бе твърд и възбуден, топъл и силен.

И пулсираше, и се притискаше, и бе огромен и горещ.

— Да — каза тя с въздишка. — Да, точно това е.

— Кое? — попита той. Ръцете му потърсиха и покриха гърдите й под неговото палто. С дланите си той направи кръгове върху зърната й и тя направо отмаля. — Кажи ми, Пипа.

Той подръпна корсажа й съвсем мъничко и хладният въздух погали оголените й зърна.

— Кажи ми!

Много нежно, само с върховете на пръстите си, той подръпна зърната й.

— Недей… спри! — ахна тя. — Исках да ти кажа да не… да… да не спираш! И искам да… искам… да те докосвам.

Тя чу едно ясно „плоп“, когато той издърпа с устни и пусна зърното й, преди да се насочи към другата й гърда. Като действаше само с връхчето на езика си, той поспря само толкова, че да каже:

— Та ти ме докосваш! — и продължи да върти зърното й напред и назад и да го заобикаля с езика си по начин, който отпъди и последната свързана мисъл от съзнанието на Пипа.

— Бих искала да сторя всичко, което ти поискаш от мен — каза тя на Кейлъм, вкопчила се в него, стиснала в шепи косите му.

— Всичко ли?

— Изцяло съм в ръцете ти.

— Искам да си моя, Пипа, и смятам да те имам.

— Можем да бъдем заедно, както сега, много дълго, струва ми се. — Тя докосна с пръсти ствола му. — Сигурно си прав. Никой няма да дойде да ни търси.

— Това няма да е достатъчно.

— Наистина.

— Съгласна си?

— Да. С какво?

— Съгласна си да плуваш гола заедно с мен. И да спиш гола с мен. И да споделиш с мен всичко, което може да бъде споделено между мъж и жена.

— Това наистина много би ми харесало.

Като отново прилепи устни към гърдата й, той притисна масивното си бедро между краката й и подпря крака си на нещо, което Пипа не можеше да види.

— О! — бе всичко, което успя да каже тя. Останалото й съзнание бе заето единствено с това, да се държи здраво за раменете му.

Пипа чу шум от разпаряне и разбра, че корсажът й не е устоял на изпитанието.

О, Кейлъм, роклята ми!

Забрави роклята! — Той още не бе довършил думата, когато я притисна към себе си с едната си ръка и с другата повдигна полите й нагоре около кръста й. — Искам да ти даря наслада, Пипа. Ти си една страстна мечта, и искам аз да бъда страстният мъж, от когото се нуждаеш. Отдай ми се!

Като я залюля, той я принуди да язди бедрото му така, сякаш бе възседнала жребец.

— Кейлъм…

— Шшт! — Големите му ръце покриха гърдите й и пръстите му, приковани под ръцете й, я придържаха като в окови.

Безпомощна в плена на усещанията, които я раздираха на вълни откъм гладката й сърцевина към места, дълбоко в нея, за които тя не знаеше име, Пипа сграбчи ризата на Кейлъм и остави главата си да се отпусне назад.

— Колко си красива! — прошепна той. — Господи, ще те имам, Пипа. Ще те направя своя и никой друг мъж няма никога да е в състояние да те задоволи. Никой, освен мен.

— Аз не би трябвало да из… изпитвам това! — Пулсиращи ритмични вълни от огън започнаха да се разбиват в нея. — Това е възможно само защото ти не си моят съ… съпруг.

Той целуна шията й и прокара пръсти между краката й.

— О, Кей… лъм! — Тя просто не можеше да понесе това. Но не можеше да понесе и то да престане. — Моля те!

Когато почувства пръстът му да се притисва в нея, тя се опита, безуспешно, да се стегне.

— Не бива да го правим — каза му тя.

Пръстът му бе в нея и палецът му галеше напред и назад малката пъпчица плът, която й се струваше набъбнала и влажна. Той я галеше отвътре и отвън и огнените вълни се разбиваха в нея.

Пипа рязко се наведе напред и зъбите й откриха нещо — нещо, което съвсем не бе достатъчно, но поне й позволяваше да не пропадне някъде извън времето и пространството завинаги.

Огнените вълни се превърнаха в огнени пръстени, които се разливаха навън, сякаш тялото й бе нажежена огнена течност, в която Кейлъм е потопил сребърна стрела, току-що извадена от пещта.

Пипа не знаеше колко време е изминало, докато отшумят последните вълнички, после Кейлъм вече я държеше в прегръдките си и я притискаше толкова силно, че чак болеше. Но не я бе грижа.

Тогава осъзна, че онова, в което бе впила зъби, е било рамото му, и извика:

— Ухапала съм те!

— Ти беляза рамото ми — каза той. — И аз ще нося твоята дамга с гордост, сладка моя.

— Не мога да разбера себе си — каза тя, когато най-сетне можеше отново да говори.

Кейлъм отри нос в бузата й и целуна затворените й очи.

— Знам, че не можеш. Ти удивляваш и мен. Какво съкровище си ти! Моето съкровище. Помисля ли, че е можело никога да не те открия, душата ми плаче.

Тя се чувстваше съвсем отмаляла. А роклята й висеше на парчета. Освен това имаше и толкова много неща, които трябваше да бъдат казани. Толкова неща, с които трябваше да се справи. Оказало се бе, че е неспособна да предотврати онова, което току-що се бе случило, но знаеше, че то въобще не биваше да се случва.

— Това не бива да се случва отново — каза тя, докато ясно съзнаваше, че желае повече от всичко на света да го преживее пак.

— Ти няма да пострадаш, Пипа. Това мога да ти обещая.

— Нито пък ти — каза му тя. — Това, което се случва между нас, е изцяло по моя вина.

Тя чу как той си пое дъх и го задържа.

— Да, Кейлъм. Сега, когато се замисли за истината, ти си обезпокоен. Аз те изкуших да се държиш така. Аз те последвах, защото не мога да стоя далеч от теб. И съм безпомощна да се сдържам, освен ако не идеш далеч, където няма да мога да те открия.

— Устните ти ми казват да замина. Но сърцето ти ми казва друго.

— Ти си опасен като дявол, изкушаваш ме, омагьосваш ме, докато вече не познавам себе си. Ако не открия начин да те държа далеч от себе си, ти си обречен… и аз съм обречена.

— Нима наистина смяташ, че Франчът би…

— Той би те убил, а ако пощади моя живот, скоро ще съжалявам, че не е убил и мен.

— О, скъпа моя! Никога няма да позволя да ти се случи нещо. Не, никога! Познавал съм и други жени. Ти сигурно знаеш това и без да ти го казвам. Но никоя не би могла да се сравнява с теб. Ти ме опияняваш. Ти си златен изгрев и ален залез. Ти си ледени рисунки по заскрежени зимни стъкла и слънчеви отблясъци върху летните листа. Ти ме омагьосваш.

Отново сълзи.

— От думите ти дъхът ми спира, Кейлъм.

— А ти съвсем открадна моя дъх.

— Моля те, пусни ме.

— Не искам никога повече да те пускам.

— Пусни ме на земята веднага! Моля те, Кейлъм.

Много внимателно, като я плъзна по крака си, той стори това, за което тя го бе помолила.

Пипа огледа пораженията по роклята си и се зае да я намества, да я приглажда и поправя.

— Безнадеждно е — рече тя. — Трябва да открия начин да вляза вътре, без никой да ме види.

— Не бива да действаме прибързано — каза Кейлъм. — Сега трябва да се замислим за останалите.

Някакъв шум долетя откъм градината над тях.

Пипа застина, притиснала палтото на Кейлъм около себе си.

— Какво е това?

Той вдигна брадичка и се заслуша.

— Идват! — извика момчешки глас. — Те идват! Идват! Вече са тук!

Кейлъм издаде нещо като ръмжене и измърмори:

— Малък негодник!

— Макс? — смръщи се Пипа. — Това е момчето, нали?

Кейлъм нямаше възможност да й отговори, преди слабичкото дребно червенокосо момче да изтича на големи скокове надолу по стълбите към площадката с езерцето.

— Аз съм от предните линии — извика той, като размахваше ръцете си в кръг. — Дойдох да ви предупредя за нападението!

— Макс — рече Кейлъм, и то много разумно, или поне така си помисли Пипа. — Бъди така добър да се върнеш веднага в замъка и в леглото си.

Пипа обърна гръб на момчето с надеждата, че той няма да забележи вида й.

— Ей сегичка се връщам — изкрещя Макс. — Трябва да се окопая. Видях ви как излизате с дамата и сметнах, че може да искате да се въоръжите. Ужасно е! Ужасно, казвам ви!

— Макс…

— Те ще ми отрежат ушите — извика момчето. — И носа, и езика ми.

Пипа потрепери от ужас.

— Попитай го за какво говори, Кейлъм.

— Пристигна един страшен господар — уверено съобщи Макс. — Господар с гневно лице и силен глас и искрящи очи, които направо те пронизват. Прониза ме чак до костите, казвам ви.

— О, не — прошепна Пипа. — О, каква досада!

— Досада, като че ли е слаба дума за положението — отбеляза Кейлъм. — Мисля, че ще е най-добре да те отведем в стаята ти.

— Добра идея, сър — рече Макс, докато подскачаше нагоре-надолу. — После най-добре да побързате към битката. Онзи, другият господин, искам да кажа, татко, та той е седнал върху гърдите на ядосания господар.

Пипа тревожно погледна Кейлъм. Той я притегли към себе си и забърза нагоре по хълма.

— Ей т’ва е — извика Макс. — Тичайте и спасете ядосания господар от моя татко. Или не го спасявайте. То вече май е все едно.

Кейлъм се спря толкова рязко, че Пипа се вкопчи в него, за да не падне.

— Защо да е все едно? — попита Кейлъм.

— О, ами… — Макс заподскача около тях. — Лейди Жюстен пищеше и виконт… татко се вбеси и уби ядосания господар. Той ми каза да седна върху трупа, докато той иде да убие и останалите, дето идват. Цялата армия.

— Кейлъм — рече Пипа, ужасена. — Етиен някак е узнал за моята… Открил е какво става и е дошъл с цяла армия.

— Цяла армия! Цяла армия — напяваше Макс, докато подскачаше и се въртеше намясто. — Цяла армия дойде и ние ги избихме до крак!

— О, Божичко! — възкликна Кейлъм. После вдигна Пипа на ръце и се затича нагоре по хълма заедно с нея, докато стигнаха замъка.