Омагьосана

21

Пурпурно сияние се издигаше под безлунното нощно небе над мястото, където се намираше панаирът.

Смях и музика, писъци и рев на животни се сливаха около тях в невъобразима бъркотия.

— Ще разгледам всичко — извика Макс на Кейлъм през шумотевицата. — И ще опитам всичко!

— Наистина ли? — Кейлъм не изпускаше из очи останалите от групичката и се оглеждаше навсякъде за фургона на Майлоу и Миранда.

— Лейди Жюстен ми даде това — похвали се момчето и протегна длан, пълна с монети. — Ели е голяма глупачка.

Кейлъм сепнато изгледа Макс.

— Защо Елла да е глупачка? — Същевременно той сгъна тънките пръстчета на детето около парите. — И не ги показвай, ако не искаш бързо-бързо да те разделят от тях.

Макс се разсмя и заподскача наоколо.

— Ще трябва да са доста бързички, та да свият нещо от един… — Той моментално млъкна и сви рамене. — Ще си пазя джобовете.

— Да — замислено рече Кейлъм. — Какво искаше да кажеш за Елла?

— Тя се измъкна и се върна обратно. Каза, че не й харесвало тук.

Кейлъм не бе забелязал отсъствието на момичето.

— Значи е по-умна от някои от нас — рече той. — Сигурно е уморена. А ти гледай да не се отдалечаваш от мен.

— Отивам да видя мечката — и с тези думи Макс хукна нанякъде, като току се обръщаше, за да му помаха.

Пурпурното сияние върху небето идваше от откритите огньове, които хвърляха искри в извисяващите се спирали дим. Около огньовете весело подскачаха клоуни, готови да правят какви ли не смешни номера за няколко гроша. Група танцьори размахваха дайретата си и вдигаха оглушителен шум. Полите и широките им панталони от ярки воали се въртяха в танца, а около тях се бе събрала тълпа, която пляскаше в такт.

Но нямаше и следа от боядисаната табела, обещаваща лек за всички болежки. Стомахът на Кейлъм се сви. Наистина не беше очаквал да открие Миранда тук, но искрено се бе надявал.

— Ех, вие, Кейлъм, човек би предположил, че идвате за първи път на панаир!

Нямаше нужда да поглежда лицето на жената, която се притисна плътно до него, за да разбере коя е тя.

— Аз съм човек, който се интересува от всичко — каза той на лейди Хорвил. — А вие, милейди? Откривате ли неща, които да са ви интересни тук?

— О, да! Някои много интересни неща.

Под прикритието на блъскащата се тълпа тя успя да застане така, че полите й да скриват действията й и плъзна ръка между бедрата му.

Скръстил ръце, Кейлъм остана напълно неподвижен и се престори, че е погълнат от гледката на две бели кученца с червени надиплени яки около вратовете си. Те вървяха на задните си крака и изправени прескачаха пръчките, които собственикът им постоянно поставяше високо пред тях.

— Много интересно — каза лейди Анабел, а в гласа й вече се долавяха нотки на раздразнение. — Струва ми се, че ви е нужна помощ.

— Не и от вас, милейди.

Тя силно стисна члена му.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Ръката й го пусна.

— Ще трябва да намерим възможност да изпробваме решителността ви. Изслушайте ме, моля ви. Има нещо, което трябва да сторите.

На Кейлъм му бе омръзнало това създание, а и имаше да върши много работа. Колкото по-скоро се отърве от нея, толкова по-добре.

— Вярвам, че не ме излъгахте, когато казахте, че не сте нает от лейди Филипа, за да накара Етиен да ревнува.

— Много мъдро, от ваша страна — рече той, като се оглеждаше за Франчът и неговия противен приятел Сен Люк. Те изглеждаха неразделни, освен когато Сен Люк можеше да бъде забелязан как преследва Сейбър Авенал. Сен Люк очевидно смяташе, че Кейлъм ще запази джентълменско мълчание относно срещата им в бордея в Уайтчапъл.

Кейлъм се замисли за близостта между Франчът и Сен Люк, както и за намерението на Франчът да се ожени за Пипа. И направо му се доповръща.

— Тя е ей там — каза лейди Хорвил гневно и натъртено. — Със Сейбър. Където се хвърлят монети.

Кейлъм се обърна и видя Пипа. Двамата със Сейбър се смееха, докато младежът хвърляше монети по разчертаните върху дъска квадрати, обозначени с числа.

— Бяхте ли вече с нея?

Кейлъм се намръщи и удостои с вниманието си лейди Хорвил.

— Моля?

— Пипа. Спахте ли вече с нея? — Тя многозначително сви рамене в неподходящо екстравагантното си, гарнирано с лебедов пух, синьо наметало. — Няма значение. Онова, което има значение, е, че съм много великодушна и познавам кога двама души са влюбени.

Анабел беше усойница. Алчна, безскрупулна вещица, която нямаше достатъчно мозък, че да се опита поне да прикрие нахалството си.

— Извинете, но трябва да тръгвам — каза й той.

— Не, не ви пускам — пръстите й се забиха в ръката му. — Смятам да ви помогна.

— Да ми помогнете ли?

— Знаех си, че това ще ви накара да ми обърнете внимание.

Кейлъм се окопити.

— Моля да ме извините.

— Ако се ожените за лейди Филипа, ще получите зестрата й — каза лейди Хорвил, като се държеше така, сякаш на света нямаше нищо по-интересно от малките бели кученца. — Това интересува ли ви?

Сигурно Франчът я е пратил. Разпитва го, за да види как ще реагира той.

— Лейди Филипа е сгодена за херцог Франчът и ще се омъжи за него след няколко седмици. А това, милейди, превръща предложението ви в шега.

— Никога не се шегувам с неща от жизненоважно значение — рече тя.

— От жизненоважно значение за вас — отвърна Кейлъм.

— С моята помощ вие можете да напуснете замъка Франчът и да отведете лейди Филипа със себе си.

— За да ви оставя вие да заемете мястото й като херцогиня Франчът?

— Би трябвало да се интересувате само от собствените си работи.

— И точно това правя. Приятно прекарване на панаира.

Пръстите й, впили се в ръката му, го задържаха достатъчно дълго, за да успее да му каже:

— Помислете за това, което ви казах. Ще промените мнението си и ще се радвате на помощта ми. Помислете, Кейлъм. Отведете я и ще имате Клаудсмур и всичко, което върви заедно с него.

— Приятна вечер, мадам.

— Бихме могли да се насладим един на друг, Кейлъм.

Той я погледна.

— Видяхте част от онова, което бих могла да ви предложа, още на бала у Естерхази — рече тя, като се усмихна със самоуверено задоволство. — А вие ме желаехте. Тогава не беше удобно. Но сега е.

— А защо е нужно това?

— Защото вярвам, че е добре да плащам за нещата, които желая. Много мъже биха платили богато, наистина богато за онова, което аз бих сторила за вас…

— Благодаря ви, но не.

Очите й се разшириха, после се присвиха.

— Предлагам ви да купя това, за което вие би трябвало да ми платите! С моето предложение искам да откупя заминаването на вас и Пипа оттук. Ще ви доставя удоволствие, за да ви убедя да грабнете цяло състояние, глупак такъв!

— Благодаря — каза той. — Но не.

— Проклет да сте! Тогава пари. Ще ви платя, за да я отведете.

Той нямаше нито време, нито нерви за това. Поклони й се с насилена усмивка.

— Много сте щедра, мадам. Ще обмисля предложението ви.

Тя се олюля от възмущение.

— Ще обмислите предложение за пари вместо… Много добре! Но не мислете дълго. Скоро ще е прекалено късно.

— Ще ви уведомя за решението си достатъчно скоро — рече той. — Струва ми се, че виждам херцога ето там. Ще поговорим пак. — Като се отдръпна, за да направи път на редица младежи от селото, които пееха и криволичеха из тълпата, Кейлъм отиде при Сейбър и Пипа.

— Успя ли вече Сейбър да ви спечели някоя хубава дрънкулка? — попита Кейлъм, като се усмихна на поруменялата Пипа.

— Сигурно тук има някакъв трик — възмути се Сейбър пред ухилената беззъба жена, която събираше падналите монети по джобовете на мърлявата си престилка.

Младежът се наведе напред, доколкото му позволяваше преградата, и се опита да хвърли монетата с леко извиване на китката.

Малката монета стигна до ръба на игралната дъска и тупна сред талаша, разпилян наоколо.

— Безнадеждно е! — заяви Кейлъм. — Нека ви покажа как.

— Много сте неучтив, сър — каза му Пипа. — Моля ви, не ни се подигравайте.

Сейбър не изглеждаше като човек, който приема подигравките на сериозно. Той се загледа покрай Кейлъм.

— Къде е Елла? Казаха, че ще дойдат заедно с вас.

Кейлъм срещна погледа на Пипа и бързо погледна встрани.

— Тя се върна обратно.

Усмивката на Сейбър помръкна.

— Сигурно грешите. Макс каза, че всички просто нямали търпение да… — После усмивката му изчезна и той направи опит да изглежда незаинтересован. — Мисля, че ще ви оставя двамата да се мъчите с този невъзможен подвиг. Младият Макс ще си навлече някоя беля, ако е оставен сам. Ще проверя дали не е загазил.

— Елла е само на петнадесет — каза Пипа, когато младият мъж изчезна сред тълпата.

— Сейбър добре знае това. — Кейлъм откри, че иска да защити братовчед си и да отбележи, че въпреки младостта си, той е напълно почтен. Този копнеж, да признае, а и да бъде признат от истинското си семейство вече се превръщаше в нещо, което направо го задушаваше.

— Забелязах как го гледа Елла — рече Пипа и се намръщи.

— И знаеш как изглежда една жена, когато е влюбена?

Пипа откровено срещна погледа му.

— Да, зная как изглежда. И знам как се чувства. Не може да има бъдеще за тях двамата. И ти го знаеш. Те са от различни, несъвместими светове. Не ми харесва това, че подобни незначителни неща биват превръщани в непреодолими препятствия, но това е факт.

— Сейбър знае с какво се е заел.

Пипа взе един фартинг от ръката на Кейлъм и го преобърна в дланта си.

— Сейбър е добър. Но е мъж. Елла не е… Как да кажа? В някои отношения тя изглежда по-голяма от годините си, а на външен вид определено изглежда по-възрастна. В отсъствието на виконта ти трябва да се грижиш за безопасността й.

— Мисля, че започваш да вярваш на нашата малка лъжа — тихо й каза Кейлъм.

— А какво друго ми остава? — язвително попита Пипа. — Елла и Макс са чудесни деца и аз много се радвам за тях. Радвам се, че по каквато и да е причина са били спасени от обстоятелствата, които, сигурна съм, са били непристойни. Ако ти не желаеш, аз ще се грижа за тях.

Той поклати глава.

— Аз ще се грижа за тях, Пипа. Знаеш, че ще го сторя. — Грижовността й просто го плени.

Пипа си поигра с фартинга, после се обърна, за да го хвърли върху дъската.

— Нямаш късмет, ваша светлост — каза червендалестата жена, като бързо мушна монетата в джоба си. — Опитай отново.

— Май е по-добре просто да забравя за онази хубава дрънкулка — дълбоко въздъхна Пипа.

— Коя дрънкулка? — попита Кейлъм.

— Ами, ветрилото от пурпурни пера, разбира се.

Като присви очи, Кейлъм огледа наредените зад дъската награди и откри ужасния предмет, който Пипа бе описала. Когато отвори уста, за да каже какво мисли за него, тя тайничко го смуши в ребрата и поклати глава.

— Нейна светлост има много добър вкус — каза жената. — Наградата на наградите, това е то. И за него трябват четири фартинга върху двайсетачката, тъй да знайте. Опитай си късмета, ваша светлост!

— Не си прави труда, Кейлъм — каза Пипа. — Просто ще забравя…

— Отдръпни се — рече Кейлъм, като нави ръкавите на жакета си над маншетите на ризата и разкърши рамене.

Смехът на Пипа го очарова.

— Ти си невъзможен! — възкликна тя.

— Но няма да говориш така, когато вече държиш хубавичкото пурпурно ветрило в изящните си ръце.

Тя се облегна на стълба на палатката и скри лице.

— Само гледайте, милейди — каза Кейлъм. После хвана едната монета, както би хванал обло камъче за хвърляне в езерото близо до Къркълди. С леко извиване на китката, той лекичко запрати монетата към наклонената дъска, където тя се плъзна и се спря на косъм в точното квадратче. — Един фартинг — обяви той.

— Ооо! — възхитено възкликна беззъбата собственица. — Точна ръка имаш, ваша светлост.

— Още нищичко не сте видели! — Втори фартинг достигна до целта.

Пипа изпляска с ръце.

— Ти си невероятен! Нямах представа, че имаш и такива дарби.

Кейлъм се ухили и каза:

— Уверявам те, мадам, дарбите ми са безчет.

Третият фартинг се приземи в левия ъгъл на квадратчето.

— Не мога да повярвам! — възкликна Пипа. — А използваш и двете си ръце!

— Понякога забравям — каза той, като сви устни. — Често забравям уроците от ученическите си дни.

— Няма да успееш — предупреди го тя. — Надуваш се от успеха си като пиян паун. Откажи се и ще вземем зелената мишка с пружинка за три фартинга върху двадесет.

Кейлъм съблече жакета си и го подаде на Пипа. Подръпна предницата на жилетката си и зае позата на професионален боксьор. Под съпровода на звънливия смях, който обичаше повече от всичко на света, той метна и четвъртия фартинг.

— О! — извика Пипа, застинала на мястото си с притиснати една към друга ръце. — О, о, о!

Монетата се удари в дъската прекалено ниско и много бавно се плъзна нагоре.

— О! — извика Пипа. Заподскача наоколо, като лудо пляскаше с ръце. — Успя, Кейлъм! О, ти успя!

Очите й, стиснатите й ръце, наклоненото й напред тяло подсказваха за едва сдържаното й желание да го прегърне от радост. Той взе ветрилото от старицата и се поклони.

— За теб е, скъпа моя — промълви той, като погали лицето на Пипа с пурпурните пера, станали безмерно красиви от досега с кожата й. — Не плачи, любима. Моля те, или ще ме съсипеш! И двамата ще бъдем изгубени.

Тя поклати глава и се усмихна — и непролятите сълзи блещукаха в тъмносините й очи.

— Благодаря, сър. Ще пазя този дар като истинско съкровище. — Тя пое ветрилото и му подаде жакета. — Бих искала да сме… бих искала нещата да са по-различни.

— И аз. Ела, нека видим какво друго може да ни предложи тази лудост.

Те бродеха от сергия на сергия. Пипа не обичаше да гледа как играят животните. Не обичаше да вижда и деца, принудени да си изкарват хляба с просия или кражби. Той гледаше как израженията се сменят по нейното умно, красиво лице и започна да чувства, че със сигурност не би могъл да живее, ако не я направи своя.

— Виж — каза Пипа, сепната от видяното. — Толкова малко дете да е още будно в такъв час и в подобна компания!

Кейлъм погледна. Отначало не видя друго, освен върволицата от хора. После разбра за какво говори тя.

Едно дете, момченце на четири или пет годинки, облечено в неописуема смесица от разноцветни дрипи, си пробиваше път около единия от огньовете. В ръцете си държеше железен тиган за дългата му дръжка.

— Проси — рече Пипа. — Как ли оцелява едно такова мъниче?

— Просто оцелява — моментално каза Кейлъм и се приближи, като бръкна в джоба си за дребни монети.

— Чудесно представление, дами и гос’да — подвикваше детето. — Елате на чудесното шоу! — Той разклати тигана и Кейлъм видя, че е прекалено тежък за тънките китки, които го носеха.

Повече не чуваше думите на Пипа. Като тръгна напред, той хвърли една златна монета в тигана.

Малкото хлапе се надвеси над монетата по почти комичен начин. Бавно неговото чернооко личице се повдигна нагоре.

— Благодаря — прошепна то. — Никога не съм виждал такваз в моя тиган.

Кейлъм безмълвно се усмихна.

Наблизо пращеше огън.

Гласовете се издигаха и затихваха.

Пъстри платове. Звезди по тъмно небе. Огньове.

Картини от миналото, примесени с картините от тази нощ.

Миризма на дим и прашене на искри. Дрехи, които се вихрят, червени и жълти и златни.

Някъде наблизо се дочу подрънкване. Едно момиче танцуваше в костюм, обшит със стъклени мъниста, ръцете й се извиваха над главата й, мънистата подрънкваха едно о друго.

Продупчени монети, пришити по забрадките на жените. И монети, които дрънчат върху метала на тигана, който той държи в ръката си. „Много си малък, че да си толкова самоуверен, момчето ми.“

— Елате да видите представлението — каза момчето пред Кейлъм.

Виждате ли го как се държи? Като принц, който се перчи сред поданиците си, а не като просяче сред господари.

Кейлъм — рече Пипа, като го извади от унеса. — Добре ли си?

— Да, да — отвърна той и успя да й се усмихне.

— Чудесно шоу, сър — каза малкото момче, очевидно все още слисано от златната си монета. — Вижте змиеукротителя и прекрасната му помощничка.

Ударите на сърцето му замлъкнаха.

— Да си ходим — настоя Пипа. — Едва ли ще ни хареса подобно представление.

Той я хвана под ръка.

— Само да надникнем. Така се разширява мирогледът.

Звукът от сребърни звънчета досега му бе убягвал. Като проби път за себе си и Пипа, той откри място, откъдето можеха да гледат как един престарял, мургав мъж поклаща малки звънчета, прикрепени към пръстите му, и обикаля властно в кръг около гледката, приковала омаяните погледи на публиката.

— Кейлъм — прошепна напрегнато Пипа, — това сигурно е опасно!

— Не — отвърна той. — Въобще не е опасно.

Кейлъм не й обясни, че змиите, които се увиваха по прекрасното тяло на оскъдно облечената жена, вече не можеха да впръскват отрова във врага си.

— Не мърдайте! — нареди мургавият мъж, а рунтавите му вежди се сключиха. Звънчетата около пръстите му издадоха звук, някак странно противоречащ на плавното и заплашително движение на гъвкавите тела на змиите върху голата женска плът.

— Тя не се страхува — каза Кейлъм за жената, чиято уста зина в преувеличен ужас, щом една змия повдигна главата си само на сантиметри от лицето й. — Няма защо да се страхува. Всичко е само представление.

— Ужасяващо представление.

Не мога повече да правя това. Не мога, казвам ти. Ще трябва да си намериш някоя друга.

Новият глас, уморен глас на жена, досега не беше идвал в спомените на Кейлъм.

Нямаме избор. Ти не поиска достатъчно злато за труда си. Заради глупостта ти вече трябва да храним и още едно гърло.

Гласът вече беше мъжки. Познат. По-познат от гласа на жената. И те говореха за него.

— Моля те, може ли вече да си вървим? Всичко свърши.

Кейлъм сведе поглед към Пипа.

— Още мъничко търпение! Има нещо, което трябва да свърша тук.

Тя кимна и остана близо до него, докато представлението свърши и тълпата почна да се разотива в търсене на нови забавления.

Змиите бяха отлепени от жената и прибрани в кошници. Кейлъм се взря в лицето на помощничката на змиеукротителя и се прокле за собствената си глупост. За миг се бе надявал да разпознае някого от детството си. А помощничката на змиеукротителя бе млада, на не повече от осемнадесет години. Онази Рейчъл, която търсеше той, би трябвало да е… би трябвало, най-малкото, да наближава петдесетте. Но той пък въобще не си спомняше чертите или фигурата й.

— Кейлъм!

— Имай малко търпение, моля те — каза той на Пипа и продължи да чака, макар и сам да не знаеше какво.

Змиеукротителят свали звънчетата от пръстите си и ги мушна в джобовете на панталоните си. После вдигна поглед, видя Кейлъм и се намръщи.

— Следващото представление е чак след час, ваша светлост — рече той, като леко наведе глава, за да вижда по-добре през ярката светлина на огъня.

— Може ли да поговоря с вас? — попита Кейлъм.

Ръката на Пипа здраво стисна неговата. Като избърса ръце върху жълтата си риза с широки ръкави, мургавият мъж предпазливо се приближи.

— Какво искате от мен?

Кейлъм погледна лицето, което бе видяло много зими и лета на открито, много пътувания с каруца във време, при което повечето хора се крият в домовете си, и видя чертите такива, каквито са били някога.

— Кейлъм?

— Чакай малко. — Той хвана ръката на Пипа върху лакътя си. — Помните ли ме? — попита той змиеукротителя. — Познат ли съм ви?

— Че защо да сте ми познат? — Още една крачка намали разстоянието помежду им само на няколко стъпки. — Защо…

Тъмните очи на мъжа станаха пронизителни и нетрепващи.

— Как е името ви, сър? — попита Кейлъм.

— А вашето? — бе бързият отговор.

— Кейлъм. — Той с мъка си пое дъх. — Кейлъм Инес.

Ако това бе възможно, то кожата с цвят, по-тъмен и от износена кожа на седло, стана по-бледа.

— Аз съм Гуидо. И никога не сме се срещали.

— Гуидо? — Дали това име му бе познато? — А вие познахте ли ме?

— Защо такива като мен да познават такива като вас? — Гуидо бавно отстъпи назад, но Кейлъм го последва. — Каква работа имате с мен?

— Нуждая се от помощта ви — рече Кейлъм. — Моля ви. Няма защо да се боите от мен. Само ми кажете дали виждате в мен нещо, което да ви напомня за едно дете, което сте познавал някога.

Гуидо остана неподвижен и устните му се разтвориха. Внезапно той се огледа наляво и надясно.

— Умът ви не е наред, сър. Сигурно не сте на себе си.

— Така ли? Но това не е ваша грижа, нали? Зададох ви въпрос и смятам да получа отговор. Срещали сме се и преди, нали? Вие познавахте едно малко момче, много приличащо на това, което работи за вас сега. Онова момче беше доведено при вас от Рейчъл.

В очите на Гуидо за миг проблесна тревога, страхът му пролича и в напрегнатата стойка на тялото, затова Кейлъм почувства надигащото се у него тържество.

— Помогнете ми! За първи път сте ме видели тук, на това място. Преди много години. Не съм можел да си помогна сам тогава, а и вие не сте пожелал да ми помогнете. Но сега можете да промените това.

— Махайте се — изсъска мъжът. — Грешите, казвам ви. Грешите!

— Прав съм, и ще ви преследвам, докато го признаете.

— Казах й, че ще страдаме — простена Гуидо. После, изглежда, се окопити. — Не знам за какво говорите.

— Знаете. Току-що го признахте.

— Не съм признавал нищо! Ако имахте доказателства, нямаше да сте тук тази нощ.

— Няма да престана да ви преследвам, докато не получа своите доказателства — рече Кейлъм. — Ще ви преследвам до края на живота ви, ако се наложи.

Мъжът широко разпери ръце в жест, признаващ поражението му.

— Аз съм невинен, казвам ви. Питайте нея.

Триумфът пламна като пожар в гърдите на Кейлъм.

— Само ми кажете къде мога да я намеря, и с радост ще я попитам.

Гуидо избърса с ръкав изпотеното си лице.

— Нея я няма — рече той.

Стомахът на Кейлъм се сви на топка и му прималя.

— Но нали току-що казахте, че мога да я питам?

— Объркал съм се. Тази, която търсите, вече я няма. Идете при гадателката. — И той посочи с неочаквано елегантната си ръка една пътека между шатрите и сергиите. — Идете при Сибил, и питайте нея. Кажете й, че аз съм ви изпратил.

Кейлъм изсумтя и поклати глава.

— Не съм дошъл тук да узная бъдещето си, приятелю.

— Идете при нея, казвам ви — рече Гуидо, като отстъпи назад. — Тази, която предсказва бъдещето, трябва да познава и миналото. Първо трябва да определи откъде идвате, иначе не може да ви каже къде отивате.

Пипа бе уплашена. За Кейлъм и за себе си. Мъжът, който стоеше до нея с пребледняло лице, страдаше на някакво далечно място, където тя не можеше да го достигне.

Разтърси го леко.

— Гадателката трябва да е насам — рече тя, като се опитваше да го издърпа нататък.

— Ти не биваше да си тук — рече той, а гласът му звучеше така, сякаш почти не съзнаваше присъствието й. — Там, където отивам аз, ти не можеш да дойдеш. Ще те върна в замъка.

— Но аз няма да ида — каза му тя, като стъпи здраво на посипаната с талаш земя. — Ти не си готов да ми кажеш за какво е всичко това, и аз няма да те питам. Но ще ида при гадателката, и ти ще дойдеш с мен.

— Не.

— Ти искаш да го сториш.

— Божичко! — Той вдиша лице към нощното небе и затвори очи. — Невъзможно е да знаеш какво искам или не искам. Искам покой.

Пипа чувстваше, че направо ще избухне от насъбралото се желание да го притисне с въпросите си.

— Направи ми това удоволствие, Кейлъм, а в замяна аз няма да те питам нищо. Ела при гадателката. Още сега.

Като човек, изтощен от тежък труд, той остави главата си да клюмне напред. Не продума нищичко, но се отправи в посоката, която змиеукротителят му бе указал. По пътя често ги спираха залитащи гуляйджии, които подхвърляха пошли забележки и шеги. Кейлъм сякаш не забелязваше никого.

Веднъж Пипа дори забеляза херцога, но той изглеждаше пиян и прекалено погълнат от компанията на лейди Хорвил от едната му страна и на Анри Сен Люк от другата. А от Сейбър и Макс нямаше и следа.

— Насам — чу се дрезгав глас откъм тъмния отвор на малка шатра. — Насам, Кейлъм Инес. Гуидо ми каза, че се нуждаеш от услугите ми.

Пипа го погледна.

— Тук трябва да е.

— Не можеш да влезеш с мен.

— Не мога да остана и отвън, и то сама — напомни му Пипа.

Той се отказа да спори. Прихванал я около кръста, Кейлъм влезе в палатката.

Една жена, облечена от глава до пети в тъмнозелена коприна, седеше зад малка масичка. Тя повдигна забуленото си лице и направи знак на Кейлъм да седне на един стол точно срещу нея.

Когато Кейлъм се спря, Пипа го подкани да продължи напред, изчака го да седне и застана до рамото му.

— Наричай ме Сибил — рече жената. От тясната пролука между забрадката върху главата й и булото, прикриващо лицето й, гледаха най-черните очи, които бе виждала Пипа. Очи, които бяха и млади, и невероятно стари. — Ела по-близо, да мога да те виждам — нареди Сибил на Кейлъм.

Той се поколеба, но стори, както му бе казано.

— Търся Рейчъл — каза той. — Чувала ли сте за нея?

Вместо да отговори, Сибил се наведе над масата, отрупана с карти, камъчета и стъклени мъниста. Разпери длани върху нея и се втренчи в Кейлъм.

— Ти си красив мъж — каза тя. — Животът се е отнесъл към теб добре. Не си намерил покой, но си постигнал много. И така е трябвало да бъде.

— Рейчъл? — повтори той.

— Няма смисъл да се занимаваш с Рейчъл. — Толкова бързо, че Пипа нямаше време дори да се стресне, гадателката докосна лицето на Кейлъм, погали високите му скули и ясно очертани челюсти, прокара пръст по линията на правия му нос. После притегли главата му към себе си и подпря чело о неговото. Погали косата му и каза, много тихо: — Откажи се от миналото!

Въздишката му накара Пипа сепнато да докосне шията си.

— Не мога да се откажа — рече той. — Ти не разбираш какво е заложено. Трябва да намеря Рейчъл! Мислех, че съм открил следа у Майлоу и Миранда, които продават илачи, но те са изчезнали.

Ръцете на Сибил застинаха в косата на Кейлъм.

— Това, което търсиш, е опасно.

Той вдигна лице и се отдръпна от нея.

— Ако знаеш това, значи можеш да ми помогнеш.

Тя сведе клепки и хвана и двете му ръце.

— Аз гадая за неща, които не зная. Нека видя дланите ти.

Той обърна ръце.

Сибил ги подпря върху своите длани и Пипа чу как жената простена, много тихо:

— Използваш и двете си ръце така, както повечето хора използват само едната — рече тя.

— Да.

С единия си пръст жената проследи широк лъскав белег върху лявата му длан.

— Това унищожава линиите.

— Но не унищожава съдбата ми — рече той. — Не помня как се е случило.

— Бил си много малък — рече тя монотонно.

— Винаги съм го имал. Изоставили са ме в Шотландия. Бил съм много болен, трябвало някой да се погрижи за мен и са ме оставили в замъка Къркълди. Там ме отгледаха. Винаги са се грижили за мен.

— Огън — едва чуто промълви Сибил.

Пипа постави ръка върху рамото на Кейлъм и почувства как напрежението се събира в стегнатите му мускули.

— Огън — повтори Сибил.

— Огън! — Кейлъм скочи и едва не преобърна масата. — Дръжката на тигана беше нажежена от огъня и аз го хванах.

— Трябва да вървя — рече Сибил. — Знаеш, каквото знаеш. Не настоявай за повече. Случилото се не може да бъде променено.

— Трябва да бъде променено, казвам ви — каза Кейлъм, като тръгна към жената.

Сибил вдигна ръка предупредително.

— Уморена съм. Трябва да поспя. Остави ме сега, и не се връщай.

— Кажи ми какво се е случило! — настоя той. — Кажи ми как съм попаднал при панаирджиите и защо! Кажи ми кой е наредил животът ми да бъде откраднат и даден да друг. Няма да намеря покой, докато не разбера!

— Онова, което искаш, не можеш да го получиш — рече Сибил. — Приеми живота, който имаш, Кейлъм Инес. Ако не оставиш миналото да умре, то ще те убие.

Посетителите на панаира бяха оредели. Когато Кейлъм и Пипа стигнаха до мястото, където чакаха каретите, откриха, че тази на херцога вече се е върнала в замъка. Очакващият ги кочияш, който, по всичко личеше, си бе пийнал повечко от силната бира, предлагана от кожени мехове на панаира, даде несвързано описание на заминаването на господаря си заедно с изисканите му приятели.

Мъжът, чийто размътен поглед трудно се фокусираше върху Кейлъм и Пипа, си спомни, че лорд Авенал си бил тръгнал много по-рано заедно с момчето.

— Остани тук — каза Кейлъм на кочияша. — Нощта е чудесна и не сме много уморени. Ще се поразходим. Ти ни чакай тук.

Не след дълго Пипа рязко се обърна към него.

— Повече не мога да мълча — рече тя, а лицето й беше бяло под слабата лунна светлина. — Има толкова много неща, които не си ми казал, че дори се страхувам да узная всичко.

— Не е нужно да знаеш каквото и да е — каза той, като се отдръпна от нея и се облегна на плета край тъмното поле.

Тя се приближи зад него и се долепи до гърба му. При лекия натиск на тялото й той затвори очи.

— Не биваше да те оставя тази нощ да дойдеш с мен.

— Точно за това си дошъл в Корнуол — каза тя, като разтриваше раменете му. — Запозна се първо с мен, после с Франчът. Даде му повод да те извика на дуел. Само се чудя откъде беше толкова сигурен, че той ще те покани тук? Ами ако те беше убил?

— Въобще не бях предвиждал той да ме предизвиква. Нямах намерение да отивам толкова… Не съм планирал всичко това.

— Не си смятал да отиваш толкова далеч? Това ли искаше да кажеш, а и почти го каза? Но ти отиде твърде далеч, Кейлъм. А сега не искаш да се откажеш. Права ли съм?

Твърде умна беше неговата малка годеница — негова, макар да не знае, че е обещана именно на него.

— Права си. Но не мога да ти обясня повече.

— А трябва.

— Не. Не трябва. — Той хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Ако си умна, ще разкажеш всичко, което видя и чу тази нощ.

— На херцога?

— Че на кого другиго?

— Няма да му казвам нищо. Но защо… Кейлъм, моля те, обясни ми какво става.

— Ще ти обясня, когато мога. — Как само копнееше да може да повярва, че този ден все някога ще дойде!

— Ти не си човекът, за когото се представяш. — Той затаи дъх. — Как да не се досетя за това след всичко, което чух и видях тази нощ?

Кейлъм се обърна, за да я погледне.

— Ако можеше, би ли ми помогнала?

— Знаеш, че да. Ще ти помогна — заяви тя без колебание.

— Тогава ми помогни, като ми се довериш и не ми задаваш повече въпроси. — Тя знаеше прекалено много. — Ще ми покажеш ли пътя към твоята тайна хижа, в която си обичала да се усамотяваш?

— Защо? Така и не успях да ида там отново.

— Мислиш ли, че мястото наистина е тайно? Никой ли не знае къде се намира?

— Никой.

— Може да ми потрябва място, където да се скрия. Място, където все още да мога да следя какво става в замъка. Ако това ми се наложи, ще те помоля ти да бъдеш моят съгледвач, Пипа.

— Кейлъм…

— Моля те, любима! Обещай ми да го сториш, а да се надяваме, че никога няма да ни се наложи да прибегнем до такива мерки.

Тя се хвърли в прегръдките му и го притисна.

— Ще ти помогна във всичко. Само, моля те, кажи ми какво става!

Той трябваше да я успокои и да се увери, че ще мълчи. Заради нейната собствена безопасност — както и заради неговата.

— Пипа — каза той, като повдигна брадичката й, — права си. Не съм този, за когото ме мислеше. Но не мога да ти кажа повече сега, а може и никога да не съм в състояние да ти разкажа всичко.

— Да не би някой да ти е сторил нещо, когато си бил дете? Ти каза, че си роден в Корнуол.

— Ще се върнем в замъка — рече той. — Помни само онова, което каза гадателката. Ако не се откажа от миналото си, то може да ме убие.

— Тя каза — прошепна Пипа, — че то ще те убие.