Омагьосана

4

— Знаех си, че въобще не трябва да се съгласявам — мрачно заяви Струан. Той седеше сгушен в ъгъла на раздрънкания уличен файтон, който Кейлъм бе наел, за да ги откара в пълна анонимност до Уайтчапъл.

Потънал в размисли за събитията, които предстояха тази нощ и утре призори, Кейлъм почти не чуваше оплакванията на Струан, които се точеха непрестанно, откак Кейлъм се бе върнал от „Пал Мал“ в ранния следобед.

Отиваха да се срещнат с двама души — брат и сестра, които той бе открил, докато търсеше истината за себе си. Въпросната двойка пътуваха от панаир на панаир из страната, за да продават някакви чудодейни илачи, за които гарантираха, че безотказно церели всичко: като се започне от треска, та се стигне до превръщането на грозния нос в съвършен. Майлоу и Миранда — те отричаха да имат каквото и да е друго име — по всяка вероятност държаха разковничето към загадката, която Кейлъм се опитваше да разреши. Но дали биха се съгласили с охота да му дадат търсения отговор, беше твърде съмнително.

— Кога ли ще се науча да се вслушвам в собствения си здрав разум? — упорстваше Струан. — В края на краищата аз съм човек, при когото хората често идват за съвет. Давал съм съвети и съм получавал поздравления за трезвия си разсъдък. Славя се като благоразумен човек. Надежден. Човек, който…

— Човек, който е на път да бъде удушен, ако не си спести проповедите — прекъсна го Кейлъм. — Човек, който явно е забравил, че едва преди година се върна в замъка Къркълди, преструвайки се, че все още е свещеник.

— Но то беше…

— То беше онова, което много хора биха нарекли богохулство. Ти се върна у дома и накара Арън да повярва, че цялата отговорност за създаването на наследник и за запазването на семейните имения продължава да тегне единствено на неговите плещи. Ти го преметна да се ожени.

— Аз? — Всяка следа от апатичност се изпари от Струан и той се наведе напред, седнал на ръба на седалката. — Аз ли съм го преметнал? За Бога, ей на това му се вика безочие! Ти дойде в Лондон и осигури булка за Арън. Ти го преметна да повярва, че тя напълно съзнавала какъв невъзможен отшелник бил той. Пък преди това бе преметнал нея, че щяла да се омъжи за някакъв старец, който нямало да иска от нея нищо повече от хладна ръка върху челото си и няколко утешителни слова, за да му помогнат да умре спокойно.

— Свърши ли? — любезно попита Кейлъм.

— Да!

— Не съм преметнал никого — рече Кейлъм. — Просто направих малка магия, и то повече чрез онова, което не казах, отколкото с това, което казах наистина. А и събрах двама прекрасни хора заедно. Нима ще отречеш, че Грейс Рен е идеалната жена за Арън?

Струан измърмори нещо, после рече:

— Не мога да отрека.

— А отричаш ли, че Арън, и единствено Арън можеше да стане идеалния съпруг за Грейс?

— Стига вече — сопна се Струан. — Нека се върнем към по-неотложния въпрос.

— А Арън стана ли добър съпруг на Грейс и възхитителен баща на дъщеричката им?

— Той е баща само от няколко седмици. Но щом питаш, да. Да, радвам се на Арън и Грейс не по-малко от теб. Обаче не виждам какво общо има това с идиотщината, която ни навлече. Дуел, за Бога! Дуел!

Кейлъм надникна през зацапаното със сажди прозорче към безразборно скупчените ниски сгради покрай пътя. Тук, в Ийст Енд, улиците през нощта бяха не по-малко оживени, отколкото в западната част на града, но едва ли можеше да се говори за някаква прилика между важните особи, които се мотаеха по Хановър Скуеър, и тукашното опърпано стълпотворение.

— Не съжалявам, че отидох на „Пал Мал“ тази сутрин — рече Кейлъм, сякаш мислеше на глас. — И пак бих го сторил.

— Поне да ми беше споменал за намеренията си! Лично аз щях да намеря начин да те спра.

Кейлъм не си направи труда да спори, че никой не би могъл да го спре.

— Лейди Филипа е красива.

Струан барабанеше с пръсти по коляното си.

— Май имаше някаква мъдрост, че красотата е нещо субективно. Въобще не трябваше да ходиш там.

Като се изключи дуелът, срещата му сутринта бе оставила Кейлъм по-разтърсен, отколкото би могъл да си представи.

— Тя въобще не харесва този човек — отбеляза той.

Презрителното изсумтяване на Струан бе единственият отговор.

— Дори мисля, че го мрази.

Още едно изсумтяване.

— Той се нуждае от нея. Без онази сигурност, която зестрата й би донесла на деловите му начинания, състоянието му в крайна сметка ще се стопи.

— Това няма никакво значение нито за мен, нито пък за теб.

— Но за мен би могло да означава много — рязко рече Кейлъм. — Очевидно дамата не мрази мен.

Струан моментално вдигна лице.

— Накъде биеш?

Накъде биеше, наистина? Че би могъл и ще заеме мястото на Франчът при лейди Филипа?

— Просто размишлявах на глас — най-сетне отвърна той. Франчът се нуждаеше от лейди Филипа; той не я желаеше, поне в това Кейлъм бе сигурен. Възможността да отнеме онова, от което този мъж имаше нужда, му се стори доста примамлива.

— Трябва да намеря начин да те откажа от тази глупост — рече Струан.

Кейлъм почти не чу думите на приятеля си. Дали би могъл да падне дотам, че да използва лейди Филипа Чонси? Заради удоволствието да придобие надмощие над Франчът? И то голямо надмощие?

— Ама че работа! Часът и мястото на смъртта ти вече са уговорени, а ние сме хукнали да ти търсим така наречените свидетели — каза Струан. — Не мога да повярвам, че ме изнуди да се включа в тая откачена история.

— Не съм те изнудил. Казах ти, че тръгвам. Ти не искаше да ме пуснеш да ида сам. Позволих ти да дойдеш, и ето те тук, за мое най-голямо неудобство.

Струан се намръщи.

— Още колко трябва да пътуваме?

— Пристигаме съвсем скоро. Надявам се, че съм пресметнал дните правилно.

— Аз пък се надявам да не си — измърмори Струан. — Все още не е прекалено късно да обърнем каретата.

Кейлъм се замисли, после рече:

— Още когато е започнала цялата история, е било вече прекалено късно. А тя е започнала дори преди да се родиш ти.

— Да можеше просто да зарежеш тая работа, Кейлъм. Всичко, като че ли съвпада, но не можеш да вярваш на историите, които са ти разправяли.

— И така да е — отвърна Кейлъм. — Но все пак им вярвам. А когато и самият ти ги чуеш, няма да можеш така прибързано да ги отхвърлиш.

— Ще видим — каза Струан. — Готов ли си най-сетне да ми кажеш какво се случи между теб и онази жена, Хорвил, снощи на бала?

— Уайтчапъл Хай Стрийт е пред нас. — Кейлъм не искаше да се замисля за предложението на лейди Хорвил.

— Дявол да те вземе, Кейлъм, какво потайно куче си! Първо прекарваш години наред да събираш всичката тази информация за така наречения ти произход…

— Това е истинският ми произход.

— Може би. После хукваш, Бог знае накъде, за да преследваш панаирите и пътуващите артисти. По дяволите, човече, как очакваш да приема насериозно приказките на някакви си заклинатели?

— Те не са заклинатели. Правят талисмани и… магии — довърши той под носа си.

— Именно. Заклинатели. Виж какво, мой човек, очевидно се палиш по всяка история, на която ти се ще да вярваш. На тези шарлатани това им е работата, да угаждат на отчаяните балами.

Свил юмруци върху коленете си, Кейлъм прикова вниманието си изцяло върху Струан.

— Върви по дяволите! — яростно извика той. — Дължа живота си на семейство Стоунхейвън, но ти нямаш право да ме изкарваш глупак.

— Не те изкарвам…

— Точно такъв ме изкара.

Струан заговори по-сдържано:

— Много се палиш. А именно това ме убеждава, че съм прав. Бил си изигран от тези шарлатани и ако някой не се намеси, пътят, който си избрал, ще те отведе до ужасни последствия. — Той смъкна цилиндъра си и го хвърли на седалката до себе си. — Дори и до смъртоносни последствия. Ако упорстваш и отидеш на дуела сутринта, може и да имаш късмета да се отървеш само с лека рана. Но ако след това продължиш да се инатиш и се противопоставиш на Франчът с някое скандално изказване за обстоятелствата около раждането му, този човек отново ще те извика на дуел.

— Нека го стори.

— За Бога! Помисли, човече! Репутацията на Франчът е направо легендарна. Говори се, че е убил трима мъже и е ранил толкова много други, че не можеш да ги преброиш. Ако застанеш на мушката му и втори път, бъди сигурен, че ще те прибави към списъка на мъртвите си врагове. И то, ако още преди това не те вържат, ранен или не, и не те хвърлят в някоя лудница да си правиш компания с врещящите побъркани.

Кейлъм с мъка преглътна.

— Аз съм напълно нормален.

— Ти знаеш, че си. Аз знам, че си. Но един човек, който цял живот е живял като херцог и всички са го приемали за херцог, несъмнено лесно би си намерил слушатели, които да му повярват, че не си съвсем с всичкия, щом искаш да заемеш неговото място. Тези хора, при които отиваме, колко им плати за тяхната историйка?

— Аз… — По дяволите този Струан! Бе способен да накара дори и Кейлъм да се съмнява в онова, за което бе сигурен, че е истина. — Дадох им малка сума като благодарност за помощта им. Нищо повече.

— Знаех си — възкликна Струан. — И се обзалагам, че тази нощ те потриват ръце, докато очакват следващата вноска от поредния шаран на въдицата.

— Те не знаят, че идвам — изтърси Кейлъм.

Колелата на каретата подскочиха над някакъв дълбок коловоз, при което Струан бе изхвърлен напред. Кейлъм го хвана за лакътя и го запържа.

— Нали ми каза — рече Струан прекалено спокойно, — че тези Майлоу и Миранда живеели под наем на Уайтчапъл Хай Стрийт и тази вечер щели да са там.

— Да. Но не казах, че очакват да ги посетя.

— А откъде знаеш, че въобще ще бъдат там?

Кейлъм изпълни с въздух дробовете си, докато обмисляше внимателно отговора си.

— Те живеят в къщата на една дама. Преди няколко дни ходих там и се уверих, че тя очаква да се върнат днес. Очевидно използват квартирата си в Лондон, за да приготвят, ъ-ъ, смеската, която продават по панаирите и пазарите.

— Не мислиш ли, че щеше да е по-удобно да им изпратиш бележка и да си уговорите среща?

— Не.

— И защо?

— Можеше и да не искат да се срещнат с мен.

Струан възкликна раздразнено.

— Не мога да те разбера! Първо ми казваш, че въобще не те очакват, после, че дори не знаеш дали тези хора ще са там. Сега пък искаш да повярвам, че може по някаква причина въобще да не искат да те видят.

— Не съм те карал да идваш с мен — рече Кейлъм, който вече започваше да се дразни.

— Трябваше да дойда. Все някой трябва да се опита да те спаси от собствената ти глупост и в името на тази благородна цел предлагам просто да накараме кочияша да обърне каретата и да ни върне на Хановър Скуеър. И после ще се постараем да духнем от Лондон още преди изгрев слънце.

Когато Струан приключи с речта си, каретата изтрополи и спря, а кочияшът извика:

— Пристигнахме, господа.

Преди Струан да успее да каже още нещо, Кейлъм скочи от каретата и плати на кочияша.

— Чакай ни тук — нареди му той. — Ще ти платим добре за услугите.

— Пълна глупост — рече Струан, като и той на свой ред скочи в калната канавка. — Какво, по дяволите, е това място?

Мястото представляваше тясна пететажна сграда, притисната между подобни на нея постройки. Подобни по размери и височина, но по нищо друго.

Приземният етаж на заведението на госпожа Лъшботам имаше два осветени еркерни прозореца, разделени от позлатена входна врата, до която стояха на стража две еднакви бронзови котки. Голяма табела, окачена на видно място над единия прозорец, обещаваше:

ПЕРФЕКТНИ РАЗМЕРИ И КРОЙКИ ЗА ВСЕКИ ГОСПОДИН. НАШИТЕ ШИВАЧКИ ЩЕ ПОСРЕЩНАТ НУЖДИТЕ ВИ. ПРИЕМАМЕ И НАЙ-НЕОБИЧАЙНИ ПОРЪЧКИ. НЕ ОТКАЗВАМЕ НА НИКАКВИ ИЗИСКВАНИЯ.

— Мили Боже! — измърмори Струан. — Публичен дом!

До всеки от осветените с розови лампи прозорци седяха по две жени, които очевидно си говореха за шиене.

— Находчиво, не мислиш ли? — рече Кейлъм, като се стараеше забележката му да прозвучи безцеремонно. — А и чух, че се славело като най-доброто заведение от този род, и то от дълги години. Явно се справят особено ефективно с поръчките и на най-едрите господа. Поне така ми каза госпожа Лъшботам.

Струан завъртя цилиндъра върху бастунчето си и повдигна вежди.

— В такъв случай сигурно ще се надпреварват коя по-напред да ни вземе мярка.

Кейлъм се ухили и нахлупи цилиндъра си ниско над очите.

— Абсолютно прав си, стари ми приятелю. Някои неща са очевидни. Но аз смирено ще се оставя в ръцете на благодарната победителка.

Той пъргаво отбягна закачливото замахване на Струан и се приближи към позлатената врата, за да почука.

— Само гледай — рече той. — Още отсега се карат коя ще се справи най-добре с удивителните изисквания, наложени от размерите ми, да не говорим пък за качеството на материите, които се полагат на конте като мен.

— Ще продължим този…

Струан не довърши изречението си, а остана с отворена уста, зазяпал се в големите кафяви очи на една мургава красавица, която стана от стола си и се приближи към прозореца.

— Мили Боже! — промълви той. — Какво екзотично създание!

Кейлъм отново почука.

— Само я погледни, Кейлъм!

Тъмнокосата жена притисна към стъклото изящната си ръка с дълги пръсти. С другата си ръка тя притискаше черното си кадифено наметало плътно около себе си, като не преставаше да се взира в Струан. Кейлъм преглътна и каза:

— Не забравяй, че сме дошли по работа.

— Наистина — рече Струан, сякаш останал без дъх. — Какъв късмет, че работата ни включва и простичкото удоволствие пътьом да се наслаждаваме на гледката.

— Гледай — каза Кейлъм, докато и самият той правеше точно това. — Но не си и помисляй да правиш нещо повече. На такова място не бива да се помайваш по друга причина, освен тази, която ни е довела.

Струан въобще не го слушаше.

— Кейлъм, искам да се запозная с нея.

— Да се запознаеш? — невярващо повтори Кейлъм. — Човек не се запознава с жени като нея. Тя е…

— Не го казвай. Никога не съм виждал подобно лице. Та тя е като произведение на изкуството!

Най-сетне вратата се отвори и Кейлъм едва се сдържа да не поблагодари гласно. Той безцеремонно прихвана Струан под лакътя и го издърпа напред, за да се срещнат с удивителната госпожа Лъшботам.

— Добър вечер, мадам — каза Кейлъм, като се поклони и дръпна Струан да стори същото. — Може би помните, че се отбих при вас преди две седмици?

Жената не отговори и той бавно вдигна поглед чак до хлътналите й, плътно напудрени, бузи, тъмно боядисаните вежди и луничавия нос, който се извисяваше над главата му поне на няколко сантиметра. Госпожа Лъшботам беше висока най-малко два метра. Раменете й бяха тесни, гърдите — плоски, а и, като че ли изобщо нямаше бедра. Носеше черна копринена рокля със строга кройка, но гарнирана с изобилие от тежки дантели. Същата дантела бе прикрепена и като мантия за черния костен гребен, забучен на върха на главата в черната й коса.

Най-сетне тя просъска:

— Дошли сте за проба?

Кейлъм се опита да превърне смеха си в покашляне.

— Да — бързо рече Струан. — За проба.

— Не — намеси се Кейлъм също толкова бързо, като свирепо изгледа приятеля си. — Не, благодаря, госпожо Лъшботам. За лош късмет, точно тази вечер нямаме време да се възползваме от услугите на, ъ-ъ, на вашия талантлив персонал. Не ме ли помните? Бях тук през януари, а после и преди две седмици. При последната ни среща ме уведомихте, че вашите наематели трябва да се върнат горе-долу по това време. Е, върнаха ли се?

— Може би — гласът й звучеше като свистене на вятър в комин.

— Как се казва тя? — попита внезапно Струан, като влезе в къщата и издърпа и Кейлъм със себе си.

— Нали ти казах — Кейлъм вече започваше да се ядосва. — Госпожа Лъшботам.

Въпросната дама бе отстъпила навътре и бе скръстила ръце.

— Не, не — обади се Струан и Кейлъм забеляза, че приятелят му не гледа госпожа Лъшботам. — Тя как се казва?

Момичето, за което говореше Струан плавно премина по дебелия килим, изпъстрен с огромни розови рози и решетки от зелени листа.

— Майлоу и Миранда — заяви Кейлъм, вече сериозно обезпокоен от напрегнатото изражение в тъмните очи и по изпитите черти на Струан. — Госпожо Лъшботам, да разбирам ли, че те са у дома?

— Защо сам не се качите да проверите? — каза му тя. — Последният етаж. Сигурно помните пътя.

— Да, да. Благодаря. Ела, Струан. Става късно.

Той тръгна нагоре по стълбите, но усети, че Струан не го последва.

— Хайде, човече — нетърпеливо рече той. — Тази нощ имаме да свършим много работа.

— Ммм.

— Имаме работа — повтори Кейлъм на висок глас.

— Явно ви харесва това, което виждате — каза на Струан госпожа Лъшботам с дълбоко задоволство. — Елла не е от работничките ми.

— Не — приглушено рече Струан. После тръгна към момичето така, сякаш бе риба, хванала се на въдицата й. — Елла? Какво изящно име! Отива ти.

— Както казах — продължи госпожа Лъшботам. — Елла е необикновено съкровище, което ми бе поверено.

Кейлъм поклати глава с безсилно раздразнение. Струан си беше чист идеалист. Именно идеализмът му го бе привлякъл в лоното на църквата, макар и само за кратко време.

— Може ли… — Струан не откъсваше очи от младата жена. — Бих ли могъл да поговоря с теб?

— Тя не говори с никого — заяви госпожа Лъшботам. — Дължи безопасността си, дори живота си, на мен. Но това не ви засяга. Тя не говори с никого.

Интересът на Кейлъм бе събуден.

— Хайде, хайде, мадам. Няма нищо лошо в тайнствеността, но съм сигурен, че тук няма нищо по-особено от… — той хвърли един поглед към Струан — от едно прелестно създание, което се нарежда сред най-доходоносните ви открития?

— Не!

Заявлението на госпожа Лъшботам накара Струан, който тъкмо бе пристъпил войнствено към Кейлъм, да се закове на място.

— Елла е девица — каза госпожа Лъшботам. — И ще остане такава, докато… докато получа най-доброто предложение за нея. Но дотогава тя е под мое покровителство.

Кейлъм почувства дълбоко отвращение. Старата вещица си бе намерила съкровище и смяташе да го продаде на този, който предложи най-висока цена.

— Струан — предупредително каза той, прочел мислите на приятеля си, — тази нощ е пълна със странни приключения. Нека не избързваме и да обмислим какво биха могли да означават. По-късно. Засега идваш с мен.

Госпожа Лъшботам щракна с пръсти към Елла и момичето плавно се отдалечи от тях, за да влезе през една двукрила врата в стая, от която долиташе женски смях и боботене на мъжки гласове.

— Ще дойда при теб по-късно — каза Струан.

— Чудесна идея — обади се госпожа Лъшботам. — Вие се качете, господин Инес. Приятелят ви ще остане в добри ръце тук, долу.

— Струан — натърти Кейлъм, но не пропусна да забележи, че съдържателката го помнеше достатъчно добре от предишното му посещение, за да помни даже и името му. — Трябваш ми за този… разговор.

— Те още не са се върнали — рече госпожа Лъшботам, а хлътналите й гърди се издигнаха при една въздишка. — Нищо не ви пречи да почакате тук заедно с приятеля си.

Вече съвсем вбесен, Кейлъм отиде до Струан.

— Но нали ми казахте, че са горе, мадам.

— Казах ви да проверите дали са там.

— Но сте знаела, че ги няма.

Тя се намръщи, при което сключи тъмните си вежди над много светлите си, дълбоко разположени, очи.

— Какво правят онези двамата, не е моя работа. Плащат си наема редовно и не ми създават проблеми. Това е, което имам да кажа по въпроса. — Като че ли тя се позамисли, после добави: — Останете или си вървете. За мен няма значение. Но ще ви кажа, че ще се върнат до час. Ако искате, върнете се тогава.

Струан продължаваше да зяпа към вратата, през която бе изчезнала Елла.

— Ще почакаме, благодаря ви — рече той с кратък, строг поглед към Кейлъм. — Ела. Какво ще ни стане, ако прекараме един час в приятната компания на опитните шивачки на госпожа Лъшботам? Намирам, че прекалено дълго време съм бил лишен от малко стимулиране.

— Е — обади се госпожа Лъшботам поверително, — ако ви трябва стимулиране, господа, тогава на всяка цена бъдете мои гости. Мисля, че ще оцените изключително високо качеството на онова, което предлагаме. — Тя се съсредоточи върху Струан. — А колкото до вас, може да ви се представи една наистина интригуваща възможност.

Кейлъм искаше да поспори още малко, но откри, че изпитва нещо повече от слабо любопитство към онова, което се криеше зад двукрилата врата.

— Нали ще ни кажете, щом се върнат Майлоу и Миранда? — попита той.

Госпожа Лъшботам царствено им даде знак да вървят.

— Ще ви кажа, господа.