Омагьосана

27

Кейлъм срещна погледа на Струан и това им бе достатъчно безмълвно да се разберат, че повече няма да бъде поставяно под въпрос дали е благоразумно да се върнат в замъка.

Рамо до рамо, те крачеха под надвисналите буреносни облаци, все нагоре по широкия път към портите, върху които стояха на пост каменните соколи.

Под каменния щит на арката с изрисуван герб на Франчът портите зееха отворени.

— Странно — рече Струан.

Кейлъм спря дорестия си кон, обърна се в седлото и потърси с поглед пазача на портите. Вратата към неговата къщичка също беше отворена.

— Вероятно това нищо не значи. — Той отново погледна Струан.

— Пипа не би му казала — рече Струан.

— Не.

— Благодаря ти — каза му той. — Не мога да се откажа от нея, Струан. Просто не мога.

— Аз пък трябва да се уверя, че с Елла и Макс всичко е наред. Така че и двамата има защо да се върнем. — Струан подкара коня си напред.

Кейлъм се изравни с приятеля си.

— Франчът не е участвал в заговора, състоял се тук навремето.

— Той е лош човек.

— Да, но не е виновен за престъплението срещу мен, просто е бил използван.

— И затова — Струан го погледна косо и в сивата светлина на ранното утро слабото му лице изглеждаше изпито и мрачно — си решил да му оставиш всичко, което вярваш, че е твое?

Денят и двете нощи, откак Кейлъм бе напуснал това място, бяха най-дългите в живота му, а и го бяха научили на много неща. Той каза:

— Всичко, освен Пипа.

Струан се усмихна.

— Наистина вярвам, че ще я имаш. Та коя жена би устояла на мъж, готов да се откаже от благородническа титла и толкова много други неща само заради ръката й?

Кейлъм се обърна с лице към замъка.

— Ако успея да я убедя да повярва, че искам само нея. И ако и тя ме иска.

Излязоха от алеята между дърветата и поеха по стръмнината преди големия портал.

Струан още веднъж спря и обърна коня си.

— Кой е там? — Имаше предвид една фигурка, която тичаше надолу по широките стъпала от отворените двойни врати. — Тук нещо не е наред.

— Нели — рече Кейлъм. — А и Жюстен идва след нея. А след Жюстен пък идваше Макс.

Нели и Макс стигнаха до тях едновременно.

— О, господин Инес — каза Нели и хвана ръката му, когато той слезе от коня. — О, сър!

— Видях ги, като избягаха — каза Макс, докато подскачаше нагоре-надолу. — Видях ги!

— Тихо, Макс — нареди Жюстен, пристигнала при тях почти без дъх. И тримата изглеждаха разрошени и усилващият се вятър подмяташе косите им. Жюстен погледна Струан. — Щях да изпратя да ви повикат, ако знаех къде е хижата на Пипа. Нали бяхте там?

— Да…

— Ще ми се и аз да знаех, ваша светлост — рече Нели, като мачкаше престилката из ръцете си. — Тук не остана никой, освен жените и децата. Останалите всички хукнаха да търсят.

— Мен ли? — рече Струан, като набърчи чело.

— Видях ги! — извика Макс. — Чернокосият мъж и един голям кон. От ноздрите му излизаше огън, на коня — и пушек. И ония черни кучета, големи като мечки, пък веригите им ги държаха призраци! И бухлатата лейди влезе в каретата с другия кон отзад.

— Тихо, Макс — рече Жюстен. — Много е превъзбуден и трябва да му простим. Това е ужасно изпитание и е прекалено тежко за децата. Баба пък отказва да излезе от покоите си.

— Горкичката Елла направо не е на себе си — рече Нели. На Струан тя заговори много разпалено: — Тя е ужасно разстроена заради майка си, ваша светлост. Мисля, че след всичко, което се случи, спомените й се връщат. Все говори как майка й умира, и то тъй, все едно току-що се е случило.

— Тъй си е — рече Макс. — Трябва да тръгнете след тях, господин Инес! Преди да е станало късно!

— Да тръгна след кого? — Кейлъм хвана момчето за раменете.

— Макс не е спал от два дни — рече Жюстен, като потръпна и обви ръце около раменете си. — Знаете как все си измисля разни истории, но, моля ви, простете му. — След тези думи извади една бележка от джоба си и я подаде на Кейлъм. — Прочетете това. Оттогава насам всички обикалят да я търсят.

Докато Струан надничаше иззад рамото му, Кейлъм зачете.

— Когато Нели отишла при нея вчера сутринта, нея я нямало — рече Жюстен. — Мислим, че е заминала през нощта. Любимият й кон липсва. Но засега никой не е дошъл да каже, че са я забелязали някъде.

— Къде е… къде е брат ви? — попита Кейлъм.

— Търси заедно с останалите. Взеха със себе си всеки здрав мъж от имението. И селяните искаха да помогнат, дойде и една групичка от Клаудсмур.

— Видях ги как тръгнаха — извика Макс. — Видях ги! Хилеха се и шепнеха. Беше ужасно, казвам ви!

Нели поклати глава и се опита да вземе момчето на ръце.

— Все разказва неговите си истории, още откак това се случи. Горкичкото сираче!

— Горката Пипа — каза Жюстен. Черни кръгове се виждаха под уморените й очи. — Страхувам се за нея. Ще има ужасна буря, и тя е някъде навън сама.

Всичко бе по негова вина! Кейлъм погледна Струан.

— Нека ги заведем вътре. После тръгваме.

— Не и преди да се върне някой — рече Жюстен. — Какъв смисъл има да ходите там, където другите вече са били?

— Трябва да направя нещо. Ще ида до Клаудсмур Хол.

— Вече знаем, че не е ходила там.

— Господи! — възкликна Кейлъм. — Само аз съм виновен за всичко!

— Не — простичко каза Струан и го погледна предупредително, преди да хване под ръка лейди Жюстен. — Елате, милейди. Ще ви изпратим на сигурно място вътре и ще обмислим откъде ще е най-добре да започнем. Ела, Нели, ти също, Макс.

— Бухлатата дама помогна на високия мъж да я метнат на коня — каза Макс, когато останалите бяха изчезнали в замъка. — Никой не иска да ме изслуша!

Блъскан от вятъра, Кейлъм тръгна към конюшните.

— Ела и ми помогни — каза той на момчето. — Двамата с виконта ще се нуждаем от силни коне.

— Не, няма да ви трябват — Макс подтичваше до Кейлъм. — Щях и сам да ида. Честно, щях да ида! Ама ме е страх от онзи големия мъж и не ме е срам да си го призная.

— Бухлати дами и високи чернокоси мъже — рече Кейлъм. Той беше виновен. Той я бе накарал да хукне из нощта сама. — И огнедишащи коне и гигантски кучета, водени от призраци.

— Само една бухлата дама. Вие я познавате. Оная. Не й знам името, ама тя беше на панаира с гадния херцог, дето е негова тая къща, и с оня другия мъж, дето веднъж ме ощипа по бузата.

Кейлъм се закова на място.

— Анри Сен Люк? Ощипал те е по лицето?

— Да, да. Точно тоя. Тъй се казваше. Той искаше един ден да ида с него в стаята му, ама аз не щях. Той караше каретата, когато замина бухлатата дама.

— Лейди Хорвил?

— Не й знам името. Оная със сребърната коса и…

— Анабел — рече Кейлъм, като клекна пред Макс. — Та какво общо има тя с лейди Филипа?

Макс разпери ръце.

— Туй се опитвах да ви кажа. Ама никой не ще да ме слуша!

— Сега аз те слушам.

— Исках някой да помогне на Ели, щото тя не щеше да спре да плаче. Опитах да ви намеря, ама вас ви нямаше. Затова отидох да намеря лейди Филипа, защото Ели беше се измъкнала до панаира и открила, че нашата майка била мъртва. Когато Ели се върна, не можеше да спре да плаче. Пък аз не познавах нашата майка добре.

Кейлъм стоеше като онемял.

— Както и да е, отидох да доведа лейди Филипа да помогне. И ги видях.

— Да? — сърцето на Кейлъм биеше лудо.

— Един голям мъж, дето никога дотогаз не бях го виждал, изнасяше лейди Филипа от стаята й. Оная дама беше там, същата, дето вие казахте. Проследих ги и те сложиха лейди Филипа на един кон. Тя беше заспала. Мъжът замина нанякъде заедно с нея, а другата дама тръгна с онзи Анри.

Кейлъм се опита да говори спокойно.

— И ти каза всичко това на херцога?

Макс поклати глава.

— Никой не щеше да ме…

— Разбирам. — Кейлъм се изправи. Бог да му е на помощ, не знаеше в коя посока да тръгне.

— Аз ще дойда с вас, господин Инес. Мога да съм много храбър, стига само и вие да сте с мен.

Кейлъм се опита да се усмихне.

— Благодаря ти, приятелю. Но първо трябва да реша откъде да започна да ги търся.

— Ама аз знам! Видях ги!

Като съсредоточи поглед върху зелените очи на момчето, Кейлъм наклони глава.

— Видял си ги? Искаш да кажеш, видял си, когато тръгват?

— Да. А после ги проследих. Не мислех, че ще ги намеря. Ама лейди Филипа все се изплъзваше от коня, както спеше, та затова вървяха бавно, пък и не отидоха далеч, нали разбирате. Конят беше вързан отвън, та затова разбрах, че съм бил прав. Само че никой не…

— Аз те слушам — рече Кейлъм.

Пипа едва различаваше лицето на новодошлия в мрака.

— Излез — нареди той рязко на похитителя й. — Иди, където и да отиваш всеки път, и чакай там.

— Но ти не биваше да си тук. Тя…

— Дръж си езика зад зъбите, иначе ще съжаляваш, че не си го сторил. Направи голяма грешка. Онези, за които говориш, току-що ми разкриха какво ужасно нещо са сторили. Претърсвах околността, когато тя… когато ми казаха.

— А сега ти ме изслушай…

— Не. Ти ще ме изслушаш. Ако мълчиш в течение на един месец, може да очакваш някаква изгода. Ясно ли се изразих?

— Много ясно, ваша светлост — каза мъжът. — Но мисля, че ще имаш проблеми с…

— Ти ще се справиш с този проблем. Погрижи се повече да не идват при мен в замъка. Сега незабавно ни остави сами.

След съвсем кратко колебание, мъжът се обърна и излезе от помещението на фара, а по стъпалата се чуха забързаните му тежки стъпки.

— Скъпа моя Филипа — херцог Франчът се приближи към нея с протегнати ръце. — Слава Богу, че узнах за този подъл план, преди да е станало твърде късно. Не мога да повярвам, че си прекарала тук две ужасни нощи! Търсих те. Но вече си в безопасност, скъпа моя!

Тя затвори очи и нямаше сили да му се противопостави, когато той я притегли в силна прегръдка.

— Инес смяташе да убие и двама ни — рече Франчът. — После е смятал да каже, че аз съм те убил, защото си повярвала, че той е законният херцог.

Тя трепереше толкова силно, че чак зъбите й тракаха. Надигащата се буря нахлуваше на ледени пориви в стаята, но не студеният вятър я смразяваше.

— Горкичкото невинно същество! — каза Франчът. — Но той не успя с коварния си план. Намерих начин да се подсигуря, че интересите ми няма да бъдат накърнени. А твоите интереси са и мои интереси. Сега ще напуснем това ужасно място.

— Какво се случи? — попита тя, като се опитваше да се отдръпне от него.

Франчът я повдигна на ръце.

— Той не е заловен, но скоро ще бъде. Междувременно аз трябва да те отведа, да отведа и двама ни, на безопасно място. Трябва на всяка цена да запазим честта ти неопетнена. Не се бой, скъпа моя, лесно ще сторим това. В заливчето под фара имам лодка. Ще доплаваме до някое място по на юг оттук и ще се венчаем незабавно. Всичко е уредено.

— Но аз нищо не разбирам! Защо не се върнем и не му се противопоставим?

Франчът се отдалечи заедно с нея от фара и тръгна по каменистата пътека надолу към брега.

— Пази си силите — рече той, като дишаше тежко. — Има прилив и ще ни се наложи да гребем здравата срещу него.

Не беше възможно Кейлъм да е извършил онова, което казваше Франчът.

— Моля те — припряно каза тя. — Не мисля, че е разумно.

— Но така ще стане — отвърна Франчът, а мускулите на челюстта му се стегнаха. — Онзи мъж няма да ме надхитри, нито пък който и да е друг. Моето си е мое, и няма да ми бъде отнето!

Пипа затвори уста и почувства как в гърлото й се надига писък. Франчът изглеждаше напълно полудял.

Лодката, спомената от Франчът, беше старо рибарско корито, извадено, наред с още няколко подобни, на тясната пясъчна ивица. Франчът остави Пипа в нея, избута широкия, но много малък плавателен съд до ръба на водата и го отблъсна към пенещите се вълни.

— Морето е прекалено бурно — каза Пипа, щом и той скочи в лодката и хвана веслата. — Много по-благоразумно е да се върнем в замъка и да се изправим лице в лице с проблема.

Дори и да я беше чул, той не го показа. Бледите му очи някак странно блестяха и по челото му бе избила пот. Елегантните му дрехи вече бяха изцапани.

Той бавно започна да гребе, все по-далеч от брега.

— Ще има буря — извика Пипа и посочи към оловносивото небе. Тежки дъждовни капки плющяха по морето около лодката и мокреха обърнатото й нагоре лице. — Трябва да се върнем и да се погрижим за всичко както трябва!

— Ще ги надвия всичките — каза Франчът, докато дъждът мокреше косата му. — Всеки, който се изпречи на пътя ми, ще умре!

И се разсмя, по лицето му вече се стичаше вода, но той гребеше все по-навътре и по-навътре в бушуващото море.

Да вкара Макс в замъка и да даде строги нареждания момчето да не го последва, му бе отнело твърде много време. Кейлъм нареди на Макс да разкаже историята си на Струан. Молеше се само Струан да се вслуша в думите му и да го последва незабавно.

Пред фара Кейлъм скочи от коня си още преди животното да е спряло напълно. Друг кон, оставен незавързан, и който той лесно разпозна, че е от конюшните на Франчът, сега повдигна глава и изгледа как Кейлъм изтича покрай него.

Той изкачи стъпалата във вътрешността на фара през две — през три и нахлу в стаята на върха, присвил крака, готов за бой.

Там беше празно.

Отчаян, той се огледа наоколо. Една свещ лежеше паднала до остатъци от хляб и сирене върху мръсна кърпа.

Дъждът шибаше през отворите в стената на кулата и Кейлъм излезе, за да огледа навън. Конят сигурно бе същият, който Макс е видял, но къде ли бяха мъжът и Пипа? Не беше възможно да са тръгнали без кон.

Той огледа сушата и не видя нищо, което да помръдва.

Под него се виждаше единствено брегът с няколко малки лодки, издърпани на пясъка. Съвсем скоро щеше да се наложи да бъдат издърпани още по-навътре, иначе собствениците им със сигурност щяха да ги загубят. Без съмнение и рибарите бяха заети в издирването на Пипа.

Бурята се беше разразила напълно и вълните с рев се разбиваха о брега.

С душа, изпълнена от черно отчаяние, Кейлъм погледна към надигащото се море и застина. Една лодка, също като тези на брега, се отдалечаваше от сушата. В лодката имаше двама души, мъж и жена.

Дългите черни коси на жената се развяваха като черен флаг. Пипа.

Негодникът, който я беше отвел, сигурно е видял Кейлъм да приближава и е решил да избяга заедно с нея — дори ако така убие и двама им. Очевидно лейди Хорвил е предложила огромна награда, за да се отърве от съперницата си.

В лудешкия си бяг надолу по стълбите Кейлъм на няколко пъти се блъсна в стените, а ботушите му се запързаляха по мокрите шисти, когато се втурна по пътеката към брега. Щом погледна към морето, Кейлъм видя как лодката, в която се намираше Пипа, се подмята, издига се на гребена на всяка вълна само за да се спусне стремглаво към низината между прииждащите пенести вълни.

Изхвърлил всяка мисъл от главата си, Кейлъм издърпа една от другите лодки в кипящия прибой. Още от най-ранно детство често бе излизал да гребе по шотландските езера, но никога не го бе правил в бурно море.

С гръб към преследваните от него, той натискаше веслата с цялата отчаяна сила на яростта и страстта си.

Изминаха минути — а дали не бяха и часове? Кейлъм гребеше, навеждаше се напред, докато гърдите му се притисваха към коленете, после се надигаше мощно назад през стени от стоманеносив гняв.

Гребенът на огромна вълна блъсна лодката отстрани и се издигна като ревяща стена от стъкло. Когато се стовари върху му, Кейлъм целият прогизна.

А на не повече от стотина метра от него подмятаната от вълните лодка, на която беше Пипа, все още се носеше по повърхността.

Тя не го бе забелязала.

Но Франчът го беше видял.

Кейлъм не забелязваше нищо друго, освен Пипа, която се бе привела напред, и мъжа, който внезапно пусна веслата.

И Кейлъм започна да се моли. Чувстваше в себе си силите на сто мъже, но знаеше, че те не са достатъчни.

Известно време Франчът се мъчи с нещо, което Кейлъм не виждаше, после рязко се изправи. В едната си ръка държеше гребло — другото се беше плъзнало в океана.

Кейлъм гребеше неистово, направляваше лодката и натискаше яростно веслата, за да успее да се приближи.

— Внимателно… — едва достигна до слуха му викът на Франчът през воя на вятъра.

Вкопчена в планшира на лодката, Пипа се втренчи в Кейлъм.

— Не прекалено близо… — извика Франчът.

Кейлъм разбра. Ако се приближи прекалено много, може да се сблъскат и заедно да потънат.

Като отново седна, Франчът протегна останалото му гребло към Кейлъм. Той пък на свой ред се настани, колкото може по-стабилно, протегна и собствените си гребла, и след няколко неуспешни опита успя да закачи греблото на Франчът.

Двете лодки се издигаха и спускаха по вълните. Кейлъм коленичи във водата, събираща се на дъното на лодката му, и се протегна, използвайки греблото на Франчът като опора, докато хвана планшира на другата лодка.

Но мощното дръпване, което го събори в ревящата вода, го свари съвсем неподготвен.

Франчът бе използвал греблото, за да събори Кейлъм. Тази мисъл бе единствената, останала в съзнанието му, когато той потъна в парализиращия студ на морето.

Някакво чудо го издигна на повърхността точно под корпуса на лодката. Не го бе грижа, че врагът му може да го очаква и да го удари с веслото отгоре. Като се приготви да поеме евентуалния удар, Кейлъм задраска по борда на лодката и увисна на ръце.

Сгушена на едната скамейка, прогизнала и с подивели очи, седеше Пипа. От Франчът нямаше и следа.

Устните й се движеха. Тя сграбчи ръцете и китките му, за да се опита да го изтегли на борда.

— Не! — Ужасен, че би могла да падне в морето, той успя да я отблъсне назад и да се изтегли сам нагоре, докато увисна през борда.

Водата достигаше до седалките и Кейлъм разбра какво е търсел приведен Франчът. Запушалката. Той бе извадил запушалката на дъното, за да се напълни лодката с вода и Пипа да потъне.

Лодката рязко загреба голямо количество вода и се преобърна.

През сивата стена, която ги разделяше, Кейлъм видя как полите й се издуват. Черната коса бе полепнала по лицето й и ръцете й лудо се размахваха.

Тя му беше казала, че не умее да плува.

Кейлъм мощно се оттласна с крака, преплува светкавично разстоянието помежду им, извъртя я така, че гърбът й да опира в тялото му, и се оттласна към повърхността.

Морето ще те отнесе на брега.

Глас, който той никога досега не беше чувал, нашепваше в изнуреното му съзнание.

Ще те отнесе, отнесе, отнесе.

Притиснал Пипа към гърдите си, той се издигна на високия гребен на една вълна. И после отново пропаднаха в бездната. Кейлъм се огледа наоколо, но никъде не видя ни следа от лодката.

Тогава зърна как една ръка се показа на повърхността на няма и десетина метра от него. Ръката на мъж, с конвулсивно свиващи се пръсти.

Франчът заслужаваше да се удави.

Ръката отново се появи, после и главата на Етиен. И Кейлъм се протегна, докато успя да хване размахващата се във въздуха ръка.

Ще те отнесе, отнесе. Морето ще те отнесе нагоре.

Пипа лежеше върху Кейлъм. Главата на Франчът бе притисната към дясното му рамо. Кейлъм плуваше само с крака, отдавна престанали да усещат болката, и си поемаше дъх с дробове, които вече не можеха да болят.

Аз ще те отнеса у дома! Гласът шептеше приглушено като тихи води.

Гърбът му срещна нещо твърдо и помръдващо.

Пипа беше повдигната от ръцете му и Франчът бе откопчен от дясната му ръка.

Силни ръце го изтеглиха гърбом върху каменистия бряг и невероятно, но той се олюля и падна в ръцете на Струан.

— Та това е чудо! — извика приятелят му срещу вятъра. — Всички сте живи, макар че вече мислехме, че всички ще загинете!

Кейлъм се издигаше през сенките на мрака. Когато отвори очи, се появиха примамващите отблясъци на огъня по стените и мебелите в неговата спалня в замъка.

Една врата се отвори и тихо се затвори.

— Прислужницата каза, че момичето все още си почива — каза вдовицата с крехкия си глас, и то съвсем не тихо.

— Шшт — Жюстен бе тази, която отвърна на баба си. — Кейлъм трябва още да поспи.

— Спи вече цял ден.

— И Етиен спи.

— Етиен е преживял ужасно изпитание.

— Щеше вече да е мъртъв, ако не беше Кейлъм Инес.

Кейлъм остави очите си отново да се затворят. Тялото му бе отпаднало и го болеше.

— Етиен нямаше да се удави — каза вдовицата.

Когато Жюстен не отвърна, старата дама зацъка с език.

— Знаеш, че просто не би могла. Също както и ти не се удави, когато морето щеше да те погълне преди толкова години.

— Това е заради булото — тихо каза Жюстен.

— Наистина, заради булото е — рече вдовицата. — Ти и брат ти сте родени, без да изтекат водите на майка ви. Такива деца се раждат на света вече научени да плуват и завинаги са защитени от удавяне. Забелязвам, че ти никога не се разделяш с твоето було.

— Нали ми го даде в медальона, бабо.

— А ти беше с него, когато се заклещи между скалите. Носиш го винаги, защото вярваш, че без него щеше да се удавиш.

— Етиен не носеше своето було днес. Никога не го носи. Дори не желае да говори за това.

Вдовицата се покашля.

— Той го държи на сигурно място. А днес случилото се с него доказа, че обстоятелствата при раждането му винаги ще го спасяват, независимо дали в момента носи булото, или не.

— Кейлъм го спаси, бабо — каза Жюстен. — Кейлъм го спаси, бабо. Кое те кара да се тревожиш, когато става въпрос за Кейлъм?

— Не ставай нагла, Жюстен. Не се интересувам от Инес повече, отколкото повелява елементарното човешко състрадание и желанието да го видя жив и здрав и изпратен да върви по своя път.

— Неговото място е тук.

Кейлъм затаи дъх.

— Дръж си езика — каза вдовицата. — И никога повече не казвай подобно нещо. Не е прилично да стоиш тук заедно с него. Излез веднага.

— Но аз…

— Излез! Може и да имаш право, че е помогнал малко на Етиен. Аз ще се погрижа да не се събуди самичък.

— Бабо, бих искала да остана.

— А аз бих предпочела да излезеш. Дължиш ми уважение, момиче.

Без да каже нищо повече, Жюстен излезе и Кейлъм чу шумоленето на черната коприна, когато вдовицата се приближи към леглото и застана над него.

Лампата до него припламна и той погледна в набразденото лице на жената.

— От колко време сте буден? — попита тя.

— Достатъчно дълго.

— Можете ли да станете?

— Аз съм силен мъж. — Той отметна завивките и спусна крака на земята, благодарен, че имаше прикритието на дългата нощна риза, в която някой го беше облякъл.

— Елате до огъня — нареди старата дама. — Има неща, които трябва да бъдат казани и забравени.

Стъпил върху треперещите си крака, Кейлъм я последва и се отпусна в едно кресло.

Вдовицата седна срещу него. От диплите на полите си тя извади тъмна кадифена кесия, завързана при отвора. Развърза я и отвътре измъкна мъничък портрет.

Остави образа с лице надолу в скута си и пак от кесията извади писалка. Подаде я на Кейлъм. Той послушно я пое.

— Опитваха ли се да те отучат насила от навика, когато си бил малък? — попита тя.

Той се намръщи и последва погледа й към писалката в лявата си ръка.

— А, това ли. Да, опитаха се и опасявам се, не успяха.

— Използваш и двете ръце еднакво добре?

— Така е. Понякога този недостатък се оказва особено полезен. — Както когато се налагаше да изтегли двама давещи се от морето. — Предпочитам лявата.

— Голямо нещастие — заяви вдовицата, като обърна портрета и го постави в скута на Кейлъм. — Моят съпруг.

Той вдигна портретчето и видя още едно изображение на тъмнокос мъж до писалище с писалка в лявата си ръка.

— Човек, който трудно се забравя — каза той. В момента тази жена май признаваше, че знае кой е Кейлъм.

— Никога няма да го забравя. Както всички Франчътови, и той се беше посветил да запази честта и името на този род неопетнени.

Погледите им се срещнаха.

За нещастие той притежаваше този недъг, да е левичар, но никога не позволяваше на никого да намеква, че не е като другите. За хора като него често се говори, че не са нормални. Преди него, при баща му, положението беше същото, както и при моя син. Но какво щастие, че Етиен няма нужда да се защитава от подобни обвинения! Първият от поколения насам. Голяма благословия.

— Може би е време да говорим направо, ваша светлост — каза Кейлъм.

Тя си взе обратно портрета и го върна в кесийката му.

— Момчето ми, — уморено рече тя, — понякога има неща, които не могат да бъдат променени, въпреки желанието ни да не е така. Прекалено много ще бъде изгубено.

— Вие знаете кой съм аз, нали? — Той я наблюдаваше внимателно.

Вдовицата отбягваше погледа му.

— Сигурна съм, разбираш, че семейната чест е неприкосновена — рече тя. — А някои скандали никога не могат да бъдат преживени.

— Как е възможно да се е случил подобен абсурд? Как е било възможно да бъда…

— Не! — Тя вдигна ръка. — Не го изричай. Бъди сигурен, че ако наистина се е случило подобно нещо, то е било без знанието на никой, който е можел да го промени. — Най-сетне тя го погледна право в очите. — Но също така бъди сигурен, че има хора, които са се чудили на някои неща. Не мисля, че ти… Има ли нещо, което смяташ, че трябва да ми покажеш? Нещо, което си успял да запазиш?

Дори и когато му казваше, че няма да го приеме обратно, тя искаше да бъде сигурна, че Кейлъм не притежава никакво доказателство, доказателство като това, което се беше надявал да получи от Миранда.

— Нямам нищо, което да ви покажа.

Не бе възможно да сбърка облекчението, което накара чертите й да се смекчат. Тя леко се усмихна.

— И аз така предполагах.

— И няма да ме признаете?

— Не те познавам — каза тя. — Но ти желая всичко най-добро.

— Способна сте да сторите това?

— Трябва да го сторя или да видя как семейството ми става за присмех. — Тя се наведе към него. — Ще ти кажа само това. Ако беше наистина този, за когото се мислиш, би сторил всичко, само и само да избегнеш скандала, който би предизвикало подобно разкритие.

Кейлъм въртеше писалката из ръцете си.

— Значи трябва да жертвам себе си заради честта на едно семейство, което не желае да ме признае за свой член?

— Разбираме се добре. Ще ми се да те бях опознала по-добре. — Тя стана. — Ще намеря начин да ти се отплатя до известна степен.

— Не искам парите ви — процеди през зъби той. — Но искам лейди Филипа Чонси.

Старицата се поколеба и после изправи гръбнак.

— Лейди Филипа и внукът ми ще се венчаят съвсем скоро — веднага щом тя се посъвземе. Това е било решено още в деня на раждането й. Не се опитвайте да я видите. Тя е много отслабнала и трябва да бъде предпазвана от всякакви вълнения. Поспете. Ще уредим да заминете оттук веднага щом се почувствате достатъчно силен.

Кейлъм остана до огъня, след като вдовстващата херцогиня бе напуснала стаята. Силите отново потекоха из тялото му. Сила, гняв и решителност. Заради гордостта на семейството си той трябваше да се преструва, че не е един от тях. Той можеше да го стори. Но не можеше да остави Пипа на онзи пъклен убиец, който я искаше само заради зестрата.

Вратата отново се отвори, този път припряно, и накара Кейлъм да скочи на крака. Той заобиколи така, че да остави стола между себе си и посетителя.

Изправен пред Франчът, Кейлъм трябваше да стисне облегалката на стола, за да не сграбчи негодника за гърлото.

— Дойдох да ви благодаря — рече Франчът. Устните му се разтегнаха. — Да ви благодаря и да ви предупредя. Уведомиха ме за коварния ви заговор срещу семейството ми. Опасявах се, че имате някакви тъмни цели тук, но нищо не би могло да ме подготви за нещо толкова фантастично.

— Фантастично ли? — Кейлъм отвърна на нахалния му поглед, без да мигне. — Така ли мислите?

— Стига с тези глупости. Помогнахме си взаимно да се спасим от морето и за това дължим един на друг благодарности. А сега аз отдавам дължимото.

— Помогнали сме си взаимно? — Кейлъм се изсмя с горчиво изумление. — Та ти се опита да ме удавиш! Аз трябваше да те оставя ти да се удавиш.

— Сега трябва да си тръгнете оттук — каза Франчът. — Хънсингор и хлапетата му заминават с вас. И ако не желаете да бъдете изложен на присмеха на обществото, никога повече няма да говорите за това.

— Искам Пипа — накратко заяви Кейлъм. — И смятам да я получа.

Изражението на Франчът се промени от гняв към съжаление.

— Ах, трябваше да се сетя за това. Не мислете повече за нея, Инес. Тя не е за вас.

— Тя винаги е била обречена на мен.

— Тя никога няма да бъде ваша.

Кейлъм заобиколи стола и ръката на Франчът се стрелна към дръжката на вратата.

— Филипа много се зарадва, като ме видя във фара — каза Франчът. — Тя с ужас узна, че именно по ваше нареждане е била отвлечена там и, че сте смятал тя да умре там.

— Какви ги говориш, човече?

— Горкичката Филипа! Какъв шок, а? Да открие, че мъжът, признал й любовта си към нея, е бил готов да я жертва. Когато й казах, че планът ти е бил да направиш така, че всичко да изглежда сякаш аз съм я убил и, че аз също е трябвало да умра, за да можеш да поискаш наградата си, тя дойде при мен с желание и благодарност.

Кейлъм избута стола от пътя си и той се прекатури настрани.

— Не ти вярвам!

Франчът се изсмя.

— Разбира се, че няма да ми вярваш! Вероятно лъжа. Но аз бях във фара няколко часа преди да дойдеш ти, за да търсиш моята страстна малка годеница. Ах, да, очарователна изненада, наистина. Ако морето ни беше помогнало, щяхме да сме далеч оттук, и то вече женени. Но настоящето положение скоро ще бъде поправено.

— Тя не би го сторила — каза Кейлъм. — Не и по свое желание.

— Желание ли? — Франчът отвори вратата. — Само не ми казвай, че не си забелязал колко пламенна е дамата. В облекчението си, че е била спасена от интригите ти, тя бе особено щедра в благодарността си към мен.

Кейлъм се втурна към него.

— Не се опитвай да я докоснеш — рече Франчът. — Тя вероятно вече носи моето дете. Следващия херцог Франчът.

Вратата се затръшна в лицето на Кейлъм.