Омагьосана

20

— Повтаряй след мен — каза Пипа на Елла. — Толкова се радвам да чуя това.

Елла се намести грациозно в стола си с права облегалка, леко свъси чело от съсредоточаването си и каза:

— Толкова се радвам да чуя т’ва.

— Да чуя това — поправи я Пипа, като се приближи към прозорците на класната стая, за да погледне към двора на конюшнята под тях.

Да чуя това — каза Елла с приятен глас. — Толкова се радвам да чуя това. Май напредвам, нали тъй… нали така?

Пипа се усмихна на момичето.

— Напредваш толкова бързо, че направо не мога да повярвам. Майка ти ще бъде наистина много доволна — добави тя, преди да успее да сдържи желанието си да научи повече за мистериозните си ученици.

Тъмните очи на Елла отново приеха добре познатото затворено изражение, както ставаше всеки път.

— На колко години е Сейбър? — попита тя, а леко вдигнатата й брадичка показваше решителността й да запази тайните си за себе си.

— Графът е на двадесет и три — рече Пипа, като се притисна по-близо до стъклото, за да погледне към главите на двама тъмнокоси мъже, застанали до един-единствен кон. — Лорд Авенал е човек с голям житейски опит, Елла.

— Не мисля така — рече Елла.

Кейлъм и Струан бяха в двора. Пипа видя как Струан се качи на коня, махна с ръка и пришпори животното в галоп.

— Хмм? — Тя погледна назад към Елла. — Какво каза?

— Казах, че не мисля, че Сейбър има голям житейски опит. Не и като някои други, във всеки случай.

— Той ли ти каза да го наричаш с малкото му име?

— Разбира се.

Пипа се намръщи, без да знае точно как да отговори.

— Той е много по-възрастен от теб, госпожице, и ще е добре да не подхранваш някакви романтични представи относно него.

— Ама е тъй, да знаете — обади се Макс, нарушил мълчанието, което неизменно съпътстваше старателните му усилия по краснопис.

— Затваряй си устата, Макс — сгълча го Елла.

— Тихо! — рече Пипа. — Кое е така?

— Ами, дет’ го казахте. Хлътнала е по оня млад лорд.

— Не е тъй… не е така! — възрази Елла.

— Разбира се, че не е — каза Пипа, като се усмихна бегло на леката руменина, която се бе появила върху медената кожа на Елла. Желанието да я закриля и съчувствието, които изпитваше към момичето, донесоха на Пипа тайна радост. — Макс, справяш се чудесно с твоите „Д“-та. Явно някой ден ще станеш велик учен.

Макс, прехапал език, довърши последната си буква с леко смачкана завъртулка.

— Като господин Инес — рече той. — Мисля, че ще правя много неща като него. Татко трябваше да замине за, ъ-ъ, Дорсет. Ама ще се върне. Той каза тъй, нали, Елла?

— Така — поправи го Елла. — Разбира се, че ще се върне. — Пипа се обърна към прозореца. Кейлъм стоеше в двора и се взираше в празното пространство, където бе изчезнал виконт Хънсингор. Дори и от разстояние тя почувства, че мъжът, останал на двора, се нуждае от нещо.

О, какво ли ще се случи? Нищо не вървеше както трябва. Със сигурност Франчът не би търпял още дълго присъствието на мъж, когото мрази. От пристигането на херцога бе изтекла цяла седмица, а той избухваше всеки път само щом погледнеше Кейлъм. А към Пипа Франчът въобще и не поглеждаше, и слава Богу.

— Елла — рече Пипа, — ако обичаш, би ли ме заместила с уроците на Макс, докато стане време да обядвате? Обядът ще е съвсем скоро. А аз ще дойда при вас утре сутринта.

Докато успее да слезе от култа, Кейлъм, яхнал дорест кон, излезе в лек галоп от двора и вече се изгубваше от погледа й.

Ако се забави, за да потърси кон и за себе си, никога няма да разбере накъде е тръгнал. Краката й едва докосваха земята, докато тя се опитваше да не обръща внимание на учудените погледи на конярите и момчетата от прислугата. Прихванала поли над глезените си, тя се втурна от двора по каменистата пътека, която лъкатушеше към главния път към замъка.

Той вече бе далеч под нея. Без да я е грижа, че и някой друг би могъл да я чуе, тя извика:

— Кейлъм! Почакай! Кейлъм!

Дорестият кон продължаваше да избира пътя си по хлъзгавите шисти и Кейлъм не поглеждаше назад.

— Уф! — възкликна Пипа. — Всичко е такава досада! — И се втурна в безразсъден бяг надолу по хълма, като се препъваше, възвръщаше равновесието си, и отново се подхлъзваше.

— Кейлъм! — Гласът й се извиси до писък, когато Пипа за пореден път се подхлъзна и този път не успя да запази равновесие.

Пипа се удари в земята с глухо тупване, от което дъхът й секна. Щом падна, се изтърколи и се плъзна — и точно тогава чу силно, бързо трополене, което знаеше, че е звукът от връщащите се назад копита.

О, как само мразеше да се унижава така!

— Не мърдай — извика Кейлъм. — Не се помръдвай, Пипа! Стой напълно неподвижна.

Тя стисна здраво очи, после ги отвори само мъничко и видя краката на дорестия кон.

После видя и краката на мъжа.

Дългите му мускулести крака, после панталона от еленова кожа и високите ботуши, прилепващи плътно върху силните му прасци.

— Скъпа моя — рече Кейлъм. — Милата ми!

Той коленичи до нея.

Пипа затаи дъх.

Много нежно Кейлъм погали освободената й коса и я отдръпна от лицето й.

— Чуваш ли ме, Пипа?

Тя лекичко кимна.

— Слава Богу! — Ясно чу въздишката му. С внимателни ръце Кейлъм опипа първо едната й ръка, после и другата. — Къде те боли?

— Не зная — съвсем честно отвърна тя.

След кратко колебание, той започна да проверява глезените й, после и прасците. Когато стигна до коленете, Пипа повече не можеше да търпи да го заблуждава.

— Толкова съм непохватна! — каза тя. — Наистина, много е неприятно. Баща ми вината ми го е казвал и… и…

Той й се усмихна, плъзна едната си ръка около гърба й и другата под коленете й и с лекота я вдигна в прегръдките си. Щом се изправи, огледа лицето й така, сякаш я виждаше за първи път.

— Нима те чух да викаш името ми преди малко? — попита той.

— Да. И вече можеш да ме пуснеш. Не се нараних, ако не броим наранената ми гордост.

Той отметна глава назад и се разсмя. И докато се смееше, се показаха прекрасните му силни зъби, а гърдите му кънтяха, притиснати до рамото на Пипа.

— Не намирам нищо смешно в наранената си чест, сър.

— Наистина — рече той, като се опитваше да потисне смеха си. — Но пък намирам за истинско чудо липсата на всякаква кокетност и притворство у теб. Никога не съм срещал друга жена, която охотно би признала слабостите си, дори и слабостите, които не притежава.

— Къде отиваш? — попита Пипа, тъй като не желаеше да продължават с анализа на характера й.

Кейлъм я погледа още миг, после я повдигна на седлото си и скочи зад нея. Като я намести по-удобно, той я притисна силно до едрото си тяло и подкара коня обратно по пътеката, която бе поел, преди Пипа да успее да се прояви като пълна глупачка.

Тя би се сгушила в прегръдката на Кейлъм, но утехата, която откриваше с него, сладостния копнеж, да забрави, че извън тази гора съществува и друг свят, бяха помрачени от смътната болка в сърцето й. Всичко това не можеше да трае вечно — а само в тези няколко откраднати мига.

Най-сетне стигнаха до място, откъдето се видя краят на гората. В далечината Пипа различаваше поляна, която се спускаше до стените на крепостта, а отвъд тях блещукаше морето.

Кейлъм спря коня си.

Пипа седеше напълно неподвижна, облегната на него, очакваща.

Сякаш дочул мислите й, той обви ръце около нея и погали ръцете й, облегна буза върху главата й и я притисна толкова силно, че тя едва успяваше да диша.

Мълчанието продължаваше, и продължаваше.

Ръцете й се преместиха и сграбчиха ризата му, където топлината на тялото му пулсираше в ръцете й и се втурваше по вените й.

— Не! — Тя се отблъсна от него толкова, колкото позволяваше позата й, прихвана косите си назад с една ръка и извърна лице, когато той понечи да я целуне отново. — Престани!

— Защо? И двамата искаме да бъдем заедно.

— Защо искаш да бъдеш с мен?

Ръцете му пълзяха нагоре и надолу по гърба й. Когато конят неспокойно се раздвижи, Кейлъм го успокои, без да откъсва ръка от врата й под оплетената й коса.

— Кейлъм — рече тя и се насили да го погледне право в сериозните очи. — Какво искаш от мен?

— Време — простичко отвърна той.

Тя отново отбягна целувката му.

— Време за какво?

— Има неща, които не мога да ти кажа.

— Но въпреки това ме преследваш.

Той тихо се засмя и я принуди да обърне лице към него. След като страстно я целуна, каза:

— Мисля, че този път ти беше тази, която ме преследваше, любима. И ме намери. Радвам се, и ти се радваш. Нужно ли е да пилеем ценно време с въпроси, на които няма да отговоря днес?

— А кога ще им отговориш? — попита тя и ахна, когато той погали гърдата й. — Недей. Моля те, недей!

Тя покри ръката му върху гърдите си и прехапа устни, за да устои на сладостното, опияняващо усещане, което извираше от мястото, което пръстите му бяха открили, и се стичаше като горещ, бавен поток към стомаха й.

Кожата на Пипа бе пламнала и плътта под нея трептеше. Когато отново можеше да говори, тя каза:

— Питам те още веднъж, Кейлъм Инес от Шотландия, който е отседнал в замък, чийто господар не го желае, и се грижи за деца, които не са негови, и разгневява една възрастна дама, която няма никаква причина да му се гневи, и преследва жена, която е обещана на друг… какво искаш от мен?

— А аз ти казвам още веднъж — каза той, като решително я обърна така, че отново да бъде с лице към него, — че искам да ми дадеш време. Можеш ли да го сториш? Ще ми дадеш ли време?

Конят тръгна напред и Пипа не отвърна на Кейлъм.

От гората те преминаха към наклонени поляни, обсипани с жълти огнивчета и незабравки. После Кейлъм насочи коня към тясна пътека, водеща към едно възвишение, откъдето се откриваше гледка към селцето Франчът. Той подпря брадичка върху рамото й и нежно подухна до бузата й.

— Ти не си тук заради мен, нали? — Тя отдавна знаеше, че рано или късно трябва да му зададе този въпрос. — Не е било случайност, че се срещнахме в Лондон.

Устните му откриха чувствителната кожа отстрани на шията й.

— Нека засега оставим нещата така, Пипа — прошепна той в ухото й. — Нека ги оставим, засега.

— Има нещо, което смяташ да направиш тук. И то е опасно.

— Никога няма да сторя нещо, с което да ти навредя.

Стегнаха до хребета на хълма и пред тях се ширна долината, в средата на която се намираше селото.

— О, виж! — Тя се надигна на седлото. — Виждаш ли?

Каруци, натоварени с високи купове разноцветни товари, бяха осеяли общинската мера извън селцето, фигурки, смалени от разстоянието, се суетяха навсякъде.

Зад Пипа Кейлъм се напрегна и застина.

— Съвсем бях забравила за панаира — каза му тя. — Но, разбира се, вече е време. Жюстен казва, че било много забавно. Чудя се дали ще можем да отидем там довечера.

Кейлъм издаде някакъв звук дълбоко в гърлото си.

— Аз ще отида — заяви той с глас, който Пипа не беше чувала досега. — О, да! Наистина ще отида на панаира още тази вечер.

Пипа още веднъж сведе поглед към ръцете му. Кокалчетата му бяха побелели.

— Нещо не е наред ли? — попита го тя.

— Нещо винаги не е било наред — отвърна Кейлъм. — Да се надяваш на чудо, означава да рискуваш да бъдеш горчиво разочарован. Но аз цял живот чакам да поема този риск.