Още един скандал

14

— Моя скъпа мис Де Лейси, бяхте права! — Лейди Табард спря до стола на Мадлин, който се намираше в дъното на балната зала, зад редиците млади дами и матрони. — Тамзин е красавицата на бала.

Мадлин не подценяваше това признание. Беше готова да се обзаложи, че лейди Табард много рядко казва на когото и да е, че е бил прав.

— Благодаря, милейди — отвърна тя, надявайки се да е придала на гласа си подобаваща скромност. — Щастлива съм, че бях от полза.

Лейди Табард махна към дансинга, където двойките описваха в кръгове стъпките на селски танц.

— Вярвам, че мистър Ръмбилоу я гледа благосклонно. Това е вторият му танц с драгоценната ми дъщеря.

— Лорд Хърт също я гледа благосклонно, а семейството му е старо и уважавано. — Под полата си Мадлин отмерваше с крак ритъма на жизнерадостната музика. — Лейди Тамзин твърди, че се е врекла на някакъв младеж… не си спомням името…

— Мастър Джеф Радли — обречено отвърна лейди Табард. — Непоправим прелъстител.

— Тамзин го обсипва с хвалебствия.

— Разбира се. — Лейди Табард снижи глас. — Той е красив и умел в танците. Освен това флиртува с всяка млада дама, която пресече пътя му, а миналата година се закле в любов на три различни момичета. Ето защо отделихме Тамзин от него. Връзката им няма бъдеще.

Точно както Мадлин подозираше. Тя щедро върна комплимента на лейди Табард:

— Ако случаят е такъв, имате право, разбира се.

— Колко щедро е да ми изкажете одобрението си — кисело заяви матроната.

Мадлин трябваше да изостави надменното си държание. Ролята й на херцогиня предизвикваше киселини в стомаха на лейди Табард.

— От друга страна мистър Ръмбилоу е несметно богат. — Лейди Табард посочи пълната с цветя, подчертано синя бална зала, оживена от бъбренето на трийсет и пет гости и мелодиите на челото, цигулката и блокфлейтата. — Носят се слухове, че той има двайсет хиляди годишен доход!

Мадлин нацупи уста.

— Нима? — Проточената дума толкова недвусмислено изразяваше съмненията й, че нямаше начин лейди Табард да не забележи.

— Не го ли вярвате?

— Никога не съм го чувала, а аз съм Де Лейси.

— Е… да, но…. — Лейди Табард приглади гръдта си като стара кокошка, която бухва перата си. — Но публично демонстрира богатството си и устройва тази игра.

— Така е, наистина, но колко хора познаваме, които са пръскали пари, а сега са съсипани? — Преди лейди Табард да отговори, Мадлин я възпря с ръка. — Може и да греша. Но ми се ще да зная кои са родителите му.

— Да… не би било зле. Както, и да е, уверена съм, че той е от върха на елита. — Но докато гледаше как Тамзин се носи в ритъма на танца с мистър Ръмбилоу, лейди Табард свъси вежди. — Лорд Хърт, значи. — Дамата тръгна решително към съпруга си.

Мадлин се отпусна и впери поглед в танцуващите двойки. Лейди Табард не беше чак толкова ужасна, колкото първоначално си мислеше. Не че беше по-малко проста, но окото й зорко се взираше в бъдещето, а може би в душата й се таеше някаква привързаност към Тамзин. Добре. Мадлин щеше да се озори, ако трябваше да се разправя и със злобна мащеха. Щом беше насочила лейди Табард по вярната следа, дългът й към Тамзин се изчерпваше.

Сега можеше да помисли за себе си. Унило видя как Гейбриъл се носи през балната зала към нея с пълна чиния. Още не беше измислила друг начин да си върне тиарата освен чрез помощта на Гейбриъл, нито пък се сещаше за нещо друго, което да го удовлетвори толкова пълно — тя си пое дълбоко дъх — като нея.

— Мис Де Лейси, помислих си, че може би ще желаете да опитате някои от деликатесите, с които предвидливият ни домакин е решил да ни угости. — Гейбриъл се поклони, поднасяйки салфетката и чинията, пълна с храни, подбрани така, че да възбудят апетита й. Изглежда той си спомняше всичките й предпочитания, а появата му съвпадаше с момента, в който я мъчеше адски глад.

Глад, който въобще не интересуваше членовете не висшето общество, защото компаньонките не бяха поканени на вечерята с истинските гости, нито пък можеха да получат чаша пунш, нито дори да отдъхнат в гримьорната на дамите, въпреки че Мадлин беше нарушила това последно правило, навличайки си яростните погледи на лейди Табард. Работата й беше да си седи тихо и да наблюдава Тамзин, да е на разположение, ако Тамзин има нужда от помощ с роклята, да пази Тамзин от буйни ухажори. Тези задачи я изтощаваха и отегчаваха, тъй като събирането беше малко, а момичето се държеше възможно най-благовъзпитано.

За най-голямо нещастие Мадлин не можеше да устои на този красавец, който я изкушаваше с чиния вкусни изкушения. Тя пренебрегна скандализираните погледи на матроните и прие храната.

— Благодаря ви, лорд Кемпиън — изрече тя официално и протегна ръце към чинията.

— За нищо, мис Де Лейси. — Отговорът му не отстъпваше на нейния по сардоничност. — Ще ми направите ли удоволствие с компанията си, докато вечеряте? — той посочи празния стол до нея.

Мадлин видя как матроните изоставиха всякакви добри обноски и проточиха вратове, за да ги наблюдават по-добре. Тя снижи глас и изсъска:

— Да, да, спри да стърчиш. Привличаш вниманието.

Лека усмивка затрептя на устните му, докато изпълняваше нареждането й.

— Когато си гладна, винаги си в лошо настроение.

— Не е вярно. — Тя отхапа от чаения кейк. Уханието на лимон изпълни устата й със слюнка и тя въздъхна от задоволство.

— Очевидно съм грешал. — С мрачна интензивност той започна да наблюдава как тя облизва глазурата от пръста си и това я накара да постели салфетката в скута си и да яде като дама.

Не случайно жените не биваше да ближат нищо в присъствието на мъж, преди Мадлин просто не осъзнаваше причината.

— В лошо настроение съм заради неприличното ти предложение.

Той вдигна вежда и кимна с глава към любопитните матрони пред тях.

— Искаш ли да поговорим за това сега?

Тя мразеше правотата на Гейбриъл почти колкото нуждата от дискретност. Пое си дъх, за да възстанови самообладанието си, и попита:

— Балът харесва ли ти?

— Пълна досада.

Мадлин се ухили. Беше го видяла да съпровожда всички млади дами за задължителния марш при откриването на бала. После той танцува с двете млади госпожици Ачард, с трите госпожици Грийн и с всичките четири дъщери на Вавасьор. Списъкът изглеждаше безкраен, защото този прием беше претъпкан с млади дами, облечени в светли рокли, които се развяваха и прилепваха по телата им. Мадлин беше доволна, че Гейбриъл не се е забавлявал. Но ако се влюбеше в друга, щеше да загуби интерес към нея.

Тя не се задълба в собствената си ирационалност.

Той я гледаше как дъвче макароните със същата интензивност отпреди малко.

— Длъжен съм да те информирам: мосю Вавасьор твърди, че те е разпознал и те определя като херцогинята.

Мадлин преглътна, задави се и се закашля в салфетката си.

— Мислех, че достатъчно съм го избягвала — каза тя, когато се оправи.

— Очевидно те е забелязал този следобед, когато ме пръждосваше по дяволите на пътеката към плажа.

— Не съм те пръждосвала по дяволите! — Не биваше да използва такъв език, а и обвинението му я беше отклонило от главния въпрос, а именно: — Плъзнала ли е клюката?

— Чух го да я разказва, когато връщах очарователната му щерка след танца ни.

— Коя от всичките му очарователни щерки имаш предвид? — гадничко попита тя.

— Какво? — Той изглеждаше истински объркан.

— Той има четири очарователни дъщери. За коя ми говориш?

— Представа си нямам — нетърпеливо отвърна Гейбриъл. — Тези глупачки не ме интересуват. Интересуваш ме само ти.

— О. — Устните й оформиха думата, но не й стигна дъх да я изговори. Смяташе да го подразни, а с обичайната си целеустременост той я хвана в собствения й капан.

Доволен, че я е накарал да млъкне, Гейбриъл продължи:

— Вярвам, че потуших слуховете. Уверих мосю Вавасьор, че съм бил сгоден за херцогинята и със сигурност мога да я разпозная. — Той вдигна монокъла си и на пръв поглед се вгледа в танцуващите, но Мадлин знаеше, че цялото му внимание е насочено към нея. — Разбира се, не отрекох, че си херцогинята. Само казах, че щях да разпозная херцогинята. Храня надежди, че той няма да схване различието.

— Защото за теб лъжата е недопустима — саркастично подметна тя.

Той отново вдигна монокъла си и го насочи към нея.

— Да. Недопустима е.

Мадлин отново си спомни, че желае услуга от него. Трябваше да е мила въпреки провокациите му.

Очевидно Гейбриъл прочете мислите й, защото попита без да трепне:

— Колко мъже целуна, докато беше в чужбина?

— Шшт! — тя погледна девойките и матроните, които седяха пред тях и си шепнеха бясно. — Репутацията ми ли се опитваш да съсипеш?

— Съвсем не. Въпросът ми е разумен.

— И защо мислиш, че съм целувала когото и да е? — Възмущението надви на здравия й разум.

— Познавам те. — Той провеси монокъла на сребърната му верижка. — Колко мъже целуна, докато се опитваше да изтриеш вкуса ми от устните си?

— Много. — О, той беше толкова суетен. — Имам мъж във всеки град.

— О, Мадлин.

Недоверието му я вбеси.

— Наистина. Така е. Ти не си единственият, на който му харесва да ме целува.

— Повечето мъже са твърде уплашени от теб, за да опитат. — Той залюля монокъла си напред-назад, напред-назад. — Колко мъже целуна?

Хипнотизирана, тя се втренчи в равномерното движение.

— Десетки.

Той размаха пръст под носа й. Значи беше прекалила с числото.

— Десет.

— Така е по-добре.

Не знаеше защо си дава труд да лъже, като се изключи че… мразеше тази негова увереност. Трябваше да прекрати разговора, а той бе упорит като булдог и нямаше да я остави на мира, докато не научи истината. Тя изяде една ябълкова паста, изтръска трохите, полепнали по пръстите й, и вирна брадичка.

— Петима.

— Петима мъже? Това ли е цялата истина?

За момент закачливият му тон я върна във времето, когато бяха безумно влюбени — и каквато глупачка си беше, дощя й се това време пак да се върне.

— Четирима мъже и половина.

— Джудже ли си целувала? — Смехът му сякаш бе ръждясал от неупотреба.

— Онова беше само половин целувка. Накарах го да спре. Не ми хареса. Имаше лош дъх и скоро беше пушил.

— Горкичката — изтананика Гейбриъл.

Не че наистина я окайваше. Широките му, гладки устни се усмихнаха, очите му бяха зелени като дърветата и погледът му я замая, омаломощи. Как го правеше? Как успяваше да я направи глуха за здравия разум?

— А с колко мъже си спала? — Тонът му беше шокиращо нагъл.

— Нахалник!

— С колко?

Само с няколко думи Гейбриъл пробуди страстта у нея и руменина заля страните й. Мадлин остави чинията на пода, изправи се и се престори, че червенината е резултат на този „пропуск“.

— Матроните ни гледат и клюкарстват.

— Отговори ми и те оставям на мира.

Как може да си е въобразявала, че е влюбена в този отвратителен тип? Един паникьосан поглед към дамите потвърди, че те са скандализирани.

— Николко. Елинор не би ми дала. — Мадлин не искаше никой друг, но нямаше да признае това на Гейбриъл.

Очевидно не беше и нужно.

— Твоята собствена придирчивост е свършила работата.

Трябваше да открие как да се докопа до тиарата. Внезапно й хрумна един дързък план. Дали не можеше… но не. Беше опасно.

Отново погледна Гейбриъл. Той беше опасен. Седнал на стола с лице към нея, кръстосал крак на коляното. Разкошният тъмен плат на сакото му разкриваше тези широки рамене, този тънък кръст. Красив, смел и невероятно, несравнимо желан.

Да, трябваше да се добере до тиарата без неговата помощ, и щом единственият начин, по който това можеше да стане, беше кражбата — добре, щеше да краде.

— След онази нощ с теб наистина съм придирчива.

Гейбриъл въобще не изглеждаше впечатлен от сразяващия й отговор.

— Значи си се целувала с четирима мъже и половина, не ти е харесало и не си била склонна да преспиш с който и да е от тях. Човек би могъл да предположи, че увлечението ти по мен още не е стихнало.

— Също така човек би могъл да предположи, че заради теб съм се наситила на мъжете до края на живота си — отвърна тя. — Ти си като дете — импулсивен, безотговорен…

Устните му се опънаха в мрачна, тънка линия.

— Описваш баща си, не мен.

— Има ли разлика между вас двамата?

— Да.

Категоричният му отговор за пореден път предизвика учудването й. Защо Гейбриъл толкова ненавиждаше баща й? Обикновено хората харесваха папа. Той беше веселяк, който играеше карти, пиеше и се движеше с цвета на нацията. Какво у лорд Магнус предизвикваше грубостта на Гейбриъл?

Гейбриъл наблюдаваше как концентрацията й, която бе насочил изключително към себе си, се прехвърля върху баща й. Мъжът, на когото толкова му пукаше за нея, че я беше проиграл на някакъв американски негодник.

— Още го няма — промърмори тя и се огледа наоколо, сякаш очакваше да види как червендалестия възрастен веселяк нахлува в балната зала, потупва мъжете по рамото, целува дамите по бузите и най-накрая забелязва единственото си дете, единствения си роднина.

— Единственото, за което може да се разчита на баща ти, е че на него за нищо не може да се разчита — безизразно рече Гейбриъл.

— Картоиграческият инстинкт никога няма да го подведе. Във всичко друго на него…

— Не може да се разчита, както вече казах. — Когато Мадлин изчезна, Гейбриъл се закле, че тя отново ще бъде негова. Дълго премисляше къде е сбъркал и стигна до заключението, че е бил твърде щедър в уверенията си в пламенна любов. Ако искаше да я управлява правилно, трябваше да я държи в неизвестност относно действията си и чувствата си спрямо нея.

В края на краищата баща й правеше точно това, а тя го обичаше безумно. Съгласието й за характера лорд Магнус беше показателно за степента й на безпокойство.

— Знам. Помня… писмата, с които трябваше да упълномощи управителя да ми преведе издръжка за управление на именията, и които забрави да изпрати. Колко пъти обещаваше да си е вкъщи за Коледа и все не идваше. — Внезапно Мадлин млъкна, затисна устатата си с ръка и огледа балната зала, сякаш флиртът на мадам Вавасьор с лорд Уитард я интересуваше.

За пръв път тя признаваше колко мъка й е причинил баща й. Гейбриъл не подценяваше важността на откровенията й — или факта, че тя се бе обърнала към него, за да си върне кралската тиара.

Всичко вървеше като по вода.

— Навремето разсеяността на папа ми изглеждаше особено трагична, докато не разбрах, че просто не трябва да допускам той да забравя за отговорностите си — заяви Мадлин с престорена небрежност. — Въпрос на организация от моя страна.

— Каква находчивост. — На Гейбриъл страшно много му се искаше да докосне ръката й, да я увери, че се е справила отлично. Но трябваше да я извади от равновесие. Искаше тя да си представя, да се страхува, вълнува, мисли за съдбата, която я очаква. — Нямаше те четири години. Лорд Магнус как се оправяше без теб през това време?

— Бях наела добър управител. Той се оказа доста способен, а и честен. Аз съм добра съдница на човешките характери. — Мадлин си затвори устата и скръцна със зъби, сякаш беше осъзнала или че не е била добра съдница на неговия характер, или че е допуснала грешка, когато го е отхвърлила.

Той не започна да се бие в гърдите. Тя беше умно момиче и си знаеше.

— Някаква си компаньонка! — Пронизителният глас на лейди Марджърисън се разнесе до тях. — Непристойна и нахална. Трябва да я държат под око!

Гейбриъл й се намръщи.

— Гейбриъл, трябва да си вървиш, но първо… По-рано… — огромните очи на Мадлин бяха сериозни, докато задаваше въпроса си — когато говореше за целувки… и…и…

— Сношение? — услужи й той с думата.

— Защо ми зададе такива нагли въпроси?

Той се изправи, поклони се и се приготви да се оттегли — засега.

— Искам да знам дали си струваш стойността на тиарата.

Ръмбилоу си взе моментен отдих от танците, разговорите и умилкващите се около него момичета за да огледа залата. Всичко вървеше по план. Гостите се бяха отпуснали в познатата обстановка на провинциалния прием. Младите дами флиртуваха и се продаваха на най-близките богати джентълмени — точно като уличните курви.

Всички с изключение на малката лейди Тамзин, която бягаше от вниманието на лорд Хърт от единия до другия край на залата.

Ръмбилоу щеше да й се притече на помощ. Тя и него не харесваше, щеше да е забавно да види реакцията на лейди Тамзин, притисната между чука и наковалнята.

Комарджиите също се бяха отпуснали и обръщаха внимание на любимите си съпруги и отрочетата си, за да компенсират факта, че утре ще стоят заключени и ще играят, сякаш безсмъртната им душа е заложена на карта. Докато всъщност ставаше въпрос не за душите, а за портфейлите им. Душите им отдавна бяха проиграни.

Десет хиляди лири на играч, десет комарджии, общо сто хиляди паунда. Разходите бяха двайсет хиляди лири, но търговците не можеха да си изврънкат парите от длъжник, който е избягал от страната. Никога вече нямаше да му се наложи да захване работа. Евентуално би работил само за удоволствие.

Той се усмихна на блеещите овце, които си просеха да бъдат остригани. Да, би работил, за да си докаже, че не е забравил уменията си.

„Компаньонката“ на Тамзин се облягаше на стената с изражение, което можеше да бъде описано само като предизвикателно. Че как другояче? Кемпиън я преследваше като разгонена хрътка. Тя кроеше нещо и Ръмбилоу би дал преден зъб, за да разбере какво се крие под скромната й фасада.

Може би си мислеше единствено за новината, която мосю Вавасьор беше разпространил в залата. Че тя е херцогиня, а не компаньонка. Ръмбилоу оголи зъби в хищна усмивка. Ставаше интересно, точно както беше предвидил.

Разбира се, би дал много, за да узнае какво точно е надрънкал Големия Бил на нейна светлост този следобед. Големия Бил твърдеше, че само я е ухажвал. Големия Бил открай време си е бил глупак, че и пияница на всичкото отгоре, обаче никога не клинчеше пред обир или убийство. Затова го държеше близо до себе си и често си служеше с него. Ръмбилоу никога преди не го бе наричал опасен глупак, но ако бе издрънкал на „мис Де Лейси“ нещо, което да разклати увереността й в приема или в него самия, то тя не го показваше с нищо. Може би всичко беше наред.

А може би трябваше да елиминира Големия Бил, когато работата бъде опечена.

Ръмбилоу въздъхна. Сбогуването със старите другари беше трудно, но парите облекчаваха мъката.

Високият, елегантен и неестествено спокоен лорд Кемпиън стоеше и си бъбреше с мосю Вавасьор.

Кемпиън беше известен с безмилостната си репутация и беше гъст с Хоум Офис — организираше крайбрежната отбрана и правеше още бог знае какво за защитата на страната — Ръмбилоу се възхити на презрителната си усмивка в огледалото — но Хоум Офис не се интересуваше от обикновени измамници. Така че каква беше истинската игра на Кемпиън?

Каквато и да беше, херцогинята доста ефективно го бе разсеяла. Кемпиън знаеше истината за лейди Мадлин. Щеше ли да я хвърли на тълпата? Според Ръмбилоу — не. Не и преди да се е намърдал под полата й. После — Ръмбилоу беше сигурен — лордът щеше да си отмъсти пресладко. Поне Ръмбилоу би постъпил така.

Погледът му се спря на сочното й тяло. С удоволствие би се намърдал под полата й, а ако мълвата не лъжеше, тя имаше опит. Нямаше да му циври, че я боли — въпреки че понякога и това го възбуждаше.

Вместо това щеше да се наслаждава на мисълта, че оправя херцогиня.

Струваше си да помисли в тази насока.