Още един скандал

15

Когато Мадлин рязко отвори очи, свещта почти беше догоряла. Младата жена незабавно си спомни какво трябва да направи.

Да открадне тиарата.

Тя тихо се надигна и провери леглото на Тамзин. Момичето спеше дълбоко, изтощено от триумфа си на бала, където джентълмените се биеха за вниманието й, а останалите млади дами й завиждаха.

Мадлин отиде до прозореца и дръпна тежките завеси. Единствено слабата светлина на звездите разсейваше абсолютния мрак навън. Вятърът разпръскваше облаците и всичко изглеждаше пусто и тихо.

Мадлин доволно си пое дъх. Оттук виждаше очертанията на вдовишката къща — двуетажна постройка, която се извисяваше отдясно зад Шалис Хол. И една светлинка не трепкаше от прозорците й. Къщата пустееше в очакване на играта утре вечер — и на нея нощеска.

Тя измъкна пистолета от куфара си и внимателно го зареди с барут и сачми. Пъхна го в специалния кобур от черно кадифе и го завърза около кръста си. Не възнамеряваше да го използва, но когато човек се промъква, за да отмъкне собственото си съкровище, съкровище без съмнение охранявано от някой и друг главорез, трябва да е готов за всичко.

Тя направи конус от едно късче хартия, напълни го с барут и сгъна върха му. Един френски войник й беше показал трика как се гръмва ключалка. Винаги си беше мислила, че той някой ден ще й влезе в употреба. Подозираше, че въпросният ден е дошъл.

Най-накрая тя пъхна кремъка и недогорялата свещ в джоба си, навлече си най-тъмното боне на Елинор с широка периферия, която засенчваше лицето й, и се измъкна от стаята.

Докато се прокрадваше в коридора, чу как часовникът удари три и реши, че е щастливка, задето не се натъкна на някой джентълмен, припкащ към сладостите на изневярата.

Мадлин взе допълнителни мерки, докато минаваше покрай спалнята на Гейбриъл. Този човек изглежда бе надарен с шесто чувство относно разгадаването на намеренията й, а надали някой би одобрил сегашните й намерения. Пък и на Гейбриъл нямаше да му пука, че не й е оставил избор. Той щеше да я наругае, да я застави да спре и да поиска на място възнаграждението за работата, която не бе извършил.

Стъпката й се разколеба. Затова тя побягна, изплъзвайки се от изкушението с кожените си пантофки. Беше възмутена от изискването да плати за услугите му с тялото си. И все още беше. Освен това се чувстваше унижена от лекото въодушевление, което бе изпитала, когато той предяви претенцията си. Тя я отрече и щеше да я отрича до деня на смъртта си. Може би щеше да си признае — в потайните кътчета на душата си — че желае Гейбриъл, но нямаше да бъде безпомощна. Горчивият опит я беше научил колко е страшно да си уязвим, а времето я беше научило на ум и разум.

Следователно, когато си върнеше тиарата, нямаше да злорадства над Гейбриъл. Вместо това поне веднъж щеше да се вслуша в съвета на Елинор и да побегне с наградата в ръка. С малко късмет щеше да е изчезнала преди изгрев слънце.

Напусна имението през страничната врата, оставена отворена без съмнение от някой лакей, измъкнал се за среднощна любовна игра. Тъмносинята рокля на Елинор може би не удовлетворяваше лейди Табард, но забележително добре прикриваше Мадлин, която се промъкваше сред непознатия пейзаж, придържайки се към сенките на дърветата и високата мрежа от увивни растения.

Полъхът беше чист и свеж. Веселите му пръсти на дърпаха полите й. Вятърът се притаяваше зад нея и я блъсваше към целта. Клоните стенеха. Листата плющяха. Очите й различаваха черните очертания на по-светлия фон: дърво, беседка, вдовишката къща.

Изпита необуздана възбуда. Само всичко да минеше успешно и тя отново щеше да поеме контрола над живота си.

Чувството й за всемогъщие поизбледня, когато сви зад ъгъла и долови мирис на тютюн. Застина на място и се втренчи в мрака. Ето там. Пурата димеше, някой от хората на Ръмбилоу пафкаше. Тя предпазливо се отдръпна назад и размисли.

Мистър Ръмбилоу съхраняваше тиарата в сейфа на вдовишката къща. Беше разположил стражи, но може би всички стражи бяха отвън.

А може би не. Мадлин се усмихна скръбно.

Оставайки в най-гъстите сенки, тя се придвижи покрай стената, като на всеки изминат метър спираше да се ослушва.

Опитът й показваше, че хората виждаха проблеми там, където ги нямаше, а тя полагаше усилия и преодоляваше проблемите, когато те възникваха. Повечето пъти трудностите можеха да се преодолеят с малко смелост и решителност, качества, които Мадлин притежаваше в изобилие. А ако към тях прибавим и пистолет…

Но първо трябваше да се промъкне вътре. Взривяването на ключалка и чупенето на прозорец бяха шумни възможности, така че… тя откри страничния вход и завъртя бравата.

Вратата се отвори без дори да изскърца.

Мадлин се намръщи. Вратата в Шалис Хол беше отворена. Тази врата беше отворена. Сякаш някой вече беше дошъл във вдовишката къща от Шалис Хол. И защо? По същата причина? Или въпросният някой си имаше други основания?

Е, този някой го чакаше изненада, защото херцогиня Магнус беше страшен противник, а тиарата беше нейна.

Тя тихо влезе на пръсти, очаквайки всеки миг някой да й налети. Нищо. Съдейки по тихия звук от стъпките си, помещението беше обширно и високо, вероятно кабинет, но пердетата бяха дръпнати — и беше тъмно.

Мадлин затвори вратата и се промъкна вътре, хранейки отчаяната надежда да не си удари пищялките в мебелите. Без да бърза, тя пресече застлания с килим дъсчен под, и когато очите й свикнаха с още по-плътния мрак, тя съзря изхода. Пое към вътрешността на къщата и се зачуди дали ще й се наложи да използва остатъка от свещта, за да намери сейфа. Сейфът със сигурност беше в игралния салон, но къде беше игралният салон?

В библиотеката или във всекидневната, място просторно и луксозно, където мъжете можеха да залагат огромни суми, докато страдат от илюзията, че са неуязвими.

Следващата стая беше голяма, но без мебелировка и Мадлин лесно се оправи в нея. В по-следващото помещение тя разбра, че е достигнала целта си. Във въздуха се носеше мирис на тютюн. Откри пет масички, столове с прави облегалки и големи, меки кресла. Потърси сейфа. Ритна пищялките си в отоманката и прошепна Merde!, но дори това прозвуча твърде силно в тишината на къщата. Най-накрая ръцете й напипаха масивна, студена стоманена кутия — сейфът. Тя плъзна пръсти по предницата му, следвайки контура на вратичката, и откри заключващото устройство. Бръкна в джоба си, намери недогорялата свещ…

Някъде зад нея й се затръшна врата.

Тя изпусна свещта, бързо опипа пода, намери я и я прибра. Чу мъжки гласове, които шумно спореха, и си вдъхна увереност, като положи ръка върху пистолета. През вратата проблесна светлина. Мадлин се наведе до ръба на масата, затаи дъх и се замоли никой да не чуе бумкащото й сърце.

— Казвам ти, всичките ти гости се промъкваха, зяпаха през прозорците, пробваха ключалките и видях как някой влезе.

Големия Бил. Мадлин разпозна гласа му, въпреки че в мазния му тон нямаше и следа от предишната самоувереност.

— Вратата беше заключена. Всичко беше обезопасено — Мистър Ръмбилоу говореше студено и рязко.

Мадлин повдигна вежди. Вратата била заключена? Но тя не беше заключвала след себе си. Как беше възможно?

— Казвам ти…

— Вярвам ти. — Те се приближиха и по тона на Ръмбилоу си личеше, че е недоволен. — Но защо не знаеш кой е? Твоя работа е да пазиш сейфа.

— Пазих! Хората ми патрулират нощ и ден, ама не могат да се запознаят с надутите ти гости!

— По-добре да започнат да ги свалят. — Ръмбилоу не криеше нетърпението си. — Ако знаеха кой си, щяха да напуснат къщата и играта, искайки обратно залога си.

— Тъпи крави — измърмори Големия Бил.

Мъжете влязоха в стаята. Светлината от свещта на мистър Ръмбилоу изглеждаше прекалено ярка и Мадлин сведе глава.

— Извиненията ти не ме интересуват. Ако искаш дял от плячката, по-добре да си гледаш работата. Предположи. Кой е бил? — В мрака мистър Ръмбилоу звучеше по-малко като аристократ и повече като… Големия Бил.

— Мъж е — намуси се Големия Бил.

Мъж? И мъж ли имаше тук? Това обясняваше отворената врата, но добавяше нов елемент на опасност.

Очевидно мистър Ръмбилоу беше направил гримаса, защото Големия Бил му се тросна:

— Не можах да видя повече. Ако не си забелязал, друже, тук е по-тъмно отколкото в подземното царство.

— Ще се наложи да претърсим къщата. Накарай охраната да скъси периметъра. Аз се качвам горе и постепенно ще сляза. Постави някого на пост пред вратата, за да го залови, докато бяга.

— Да го застреля ли?

— Първо искам да поговоря с него. Може би един от онези аристократични идиоти се опитва да си опече играта.

— Като ли че може да опече нещо. — Големия Бил се смя до прегракване.

Мистър Ръмбилоу се засмя сърдечно:

— Да-а.

После Мадлин чу глух удар, задавен звук и суровия глас на Ръмбилоу:

— А може и да е направил сериозна беля.

Мадлин подаде глава иззад ръба на масата. Мистър Ръмбилоу беше сграбчил Големия Бил за гърлото и го притискаше към стената, а ръката му служеше като лост. Свещта обливаше лицето на Ръмбилоу с демонични сенки… или просто изражението му, намеренията му бяха демонични?

— Никога не подценявай тези копелета. Някои от тях са умни. Някои от тях са почтени. Някои от тях дори са двете, но повечето ще ме ограбят като едното нищо, и на всичкото отгоре ще се фукат с това — от безопасно разстояние.

Големия Бил извика нещо със запушена уста. Ръмбилоу го пусна и Големия Бил се свлече на пода. Ръмбилоу още държеше пистолета и го насочи към носа на слугата си.

— Никога не забравяй кой командва тук.

— Няма. — Големия Бил дишаше тежко. — Няма. — Въпреки че още беше с пушка в ръка, той приличаше на най-изпаднал главорез.

Мадлин си беше имала вземане даване с много такива хора по време на странстванията си. Те бяха опасни, но с тях човек можеше да се погоди. Интелигентните, зли мъже като Ръмбилоу бяха коварните усойници.

Кой беше той? Какво беше намислил? Тези въпроси никога не бяха изглеждали толкова важни.

Докато вървяха по коридора и отнасяха свещта със себе си, Мадлин бавно се изправи. Трябваше да разбере какво става тук. Но първо трябваше да се измъкне от тази къща, а с охраната на вратата това беше…

Някой я сграбчи за ръката. Тя си пое въздух, но преди да изпищи, една мъжка ръка затисна устата й.

Тя замахна с лакът и фрасна човека в ребрата.

Тогава Гейбриъл изръмжа и свирепо прошепна:

— Какво правиш тук, по дяволите?