Още един скандал

4

— Мис Де Лейси!

Мадлин осъзна, че укоризненото обръщение е насочено към нея.

Лейди Табард се пулеше срещу пътническата карета, а дребният й нос потръпваше от възмущение.

— Мис Де Лейси, не зная как сте си разигравали коня пред херцогинята благодарение на роднинската ви връзка, но ей сега ще разберете, че хич не съм лековерна като нея. Аз и Тамзин ще се возим отпред.

Мадлин огледа луксозната карета с кадифени завеси и кожени седалки.

— О!

Разбира се. За пръв път в живота си херцогиня Магнус щеше да заеме задната седалка.

— Приемете извиненията ми, лейди Табард. — Мадлин бързо се дръпна и подви крака, докато гневната матрона се наместваше.

Тамзин също се качи, вратата беше затворена и Мадлин полетя напред, когато кочияшът подкара конете. Лейди Табард изгледа злобно новата компаньонка.

— За в бъдеще ви моля да запомните, че аз първа влизам в каретата.

— Но разбира се. — Мадлин се чувстваше глупаво — доста ново усещане за нея.

— А роклята ви…

Мадлин погледна небесносиния муселин. Полата на Елинор беше в семплия, скромен стил, предпочитан от братовчедка й. Мадлин не можеше да си представи що за възражения има сега лейди Табард.

— Да?

— С нея очите ви изглеждат толкова вулгарно сини. Когато придружавате лейди Тамзин, ще носите нещо друго.

— Когато съм с лейди Тамзин, никой няма дори да ме забележи. Дъщеря ви е много хубава. — Мадлин се усмихна без капка престореност. Във воднистата светлина на утрото лицето на Тамзин, обрамчено от просто сламено боне, беше още по-миловидно. Ала момичето не отвърна на усмивката, а извърна глава и се загледа през прозореца в движещия се горски пейзаж.

Значи Тамзин не беше суетна. Но очевидно беше нещастна и недружелюбна.

— Въпреки това, мис Де Лейси, ще изпълнявате нарежданията ми.

Мадлин отново насочи вниманието си към лейди Табард и се зачуди дали въпросната матрона беше източник на цялото нещастие на Тамзин, или нещо друго тежеше на момичето.

— Ще опитам, милейди, но гардеробът ми не е разнообразен. — Повечето дрехи на Елинор си бяха заминали с Елинор. — От време на време ще трябва да прибягвам и до тази рокля.

— Щом се завърнем в Лондон, ще я заменя с нещо, подобаващо на една компаньонка. — Лейди Табард изучи критично Мадлин. — Нещо в кафяво, струва ми се, или в ръжда.

И двата цвята гарантирано щяха да придадат на Мадлин жълтеникав, нездрав вид.

— Вижте! — посочи лейди Табард. — Езерото! Наближаваме Шалис Хол.

Обширният парк не беше поддържан добре, но подобно нещо можеше да се очаква от имение, толкова близо до Ламанша, изложено на ветровете и бурите, които опустошаваха крайбрежието. Наемът на подобно място наистина струваше цяло състояние и това наведе Мадлин на въпроса й:

— Кой е мистър Ръмбилоу?

По неодобрителния поглед, фиксиран в нея, Мадлин разбра, че лейди Табард я смята за нахалница и побърза да се оправдае.

— Нейна светлост не беше чувала името му.

Очевидно незнанието на херцогиня направи питането й допустимо.

— Мистър Ръмбилоу… — лейди Табард притисна ръце към гърдите си и се усмихна широко. — Богаташ с обикновено родословие.

— Нима? И какво е това родословие?

— Той идва от Езерната област, където семейството му е живяло години наред. Потеклото му е добро, защото води началото си от рицар на краля. — Лейди Табард смушка Тамзин. — Кой крал?

— Хенри Седми — безизразно отговори Тамзин.

Мадлин не беше убедена. Езерната област винаги е била дива планинска местност, насечена от реки, и семействата, живеещи там, бяха разделени от естествени бариери, които значително затрудняваха придвижването. Беше лесно който и да е да каже, че произхожда оттам — ако съответният човек притежаваше богатство, или поне лустро на богатство — никой никога нямаше да провери твърдението му.

Лейди Табард продължи:

— За нещастие семейното богатство се изчерпало и се наложило мистър Ръмбилоу да се заеме със задачата по възстановяването му. По всичко личи, че се е справил превъзходно.

След един голям завой Мадлин зърна огромното имение.

— Така изглежда — пророни тя.

Двете с Тамзин проточиха вратове, за да го огледат и веднага се дръпнаха.

Шалис Хол изглеждаше така, сякаш по време на проектирането архитектът е бил в състояние на алкохолен ступор, но накрая беше изтрезнял и всячески се бе опитал да замаже грешките си. Триетажната сграда от бледорозов камък сияеше на слънчевата светилна като изплезен кучешки език. Всеки ъгъл беше окичен с кръгла куличка, а тук-таме се мяркаха декоративни балкончета, които прогонваха всеки намек за елегантност. Зданието беше увенчано със зашеметяваща комбинация от минарета и куполи. Незнайно защо — може би от претенциозност? — от всяко ъгълче и всяка пролука се хилеха фантастичните фигури на водоливниците.

Мадлин се засмя гласно на тази нелепица и си спечели гневен поглед от лейди Табард.

— Но това е такъв кич — опита се да обясни Мадлин. — Паметник на лошия вкус.

Лейди Табард изправи гръб.

— Не мисля, че сте в състояние да преценявате висшестоящите.

— Майко, тя се е завърнала от четиригодишна обиколка на Континента — дръзна да се намеси Тамзин. — И тя е Де Лейси.

Значи Тамзин можеше да говори и без да я ръчкат. И то в защита на Мадлин. Прекрасно. Мадлин отново се усмихна на девойката.

А Тамзин отново се извърна към прозореца.

— Очевидно обиколката се е отразила облагородяващо на нейна светлост. Достолепната й осанка и царственият израз говорят за човек с ненадминат вкус. — Лейди Табард се намръщи на Мадлин. — Но ме съмнява, че по-низшите членове на фамилията Де Лейси са благословени с кой знае каква култура.

— Нейна светлост е изключително културна — съгласи се Мадлин с ведра усмивка и щедро количество ирония.

— Да не намекваш, че аз не съм? — лейди Табард се стегна.

Мадлин примигна при неочакваната атака.

— Подобно нещо не ми беше хрумвало.

Лейди Табард продължи с щурма си:

— Защото аз отдавна съм на мнение, че културата е непристойна у една жена. Преди да се усетиш, жените почват да четат, да мислят, въобразяват си, че са равни на мъжете, а няма нищо по-неприятно от жена с претенции за интелигентност.

Мадлин зяпна и отчаяно опита да си събере ума, което най-накрая й се удаде.

— Мисля, че в това отношение можете да сте напълно спокойна, милейди.

— Дано!

Лейди Табард се обърна към Тамзин, която внезапно беше почнала да кашля и да сумти:

— Не се разболявай, миличка, чака те прием.

Тамзин, която държеше ръка пред устата си, закима енергично, погледна Мадлин и за пръв път в очите й проблесна чувство за хумор.

Аха. Тамзин имаше пъргав ум, поне докато този ум бе насочен срещу мащехата й.

Когато кашлянето поутихна, лейди Табард пое лицето на завареницата в ръцете си и я нащипа по бебешките бузки, докато те запламтяха. През цялото това време Тамзин седеше покорно.

— Тамзин, май ние сме първите гости. Зарежи го тоя твой вечен меланхоличен израз и завладей с щурм мистър Ръмбилоу!

Когато излязоха от каретата, здравеняците от хана вече бяха налице — поеха поводите на конете и разтовариха багажа. Мадлин реши, че това са едни от най-страшните слуги, които е виждала през живота си. Тя се вгледа в мъжа, който ги ръководеше и запамети чертите му. Черната коса висеше на мазни кичури около тясното му лице, носът му беше подпухнал и зачервен, сякаш го беше блъскал в твърде много стени и накрая го беше размазал. Мъжът отговори на погледа й и я огледа с волност, която граничеше с нахалството. Е, нали я мислеше за прислужничка.

Както го гледаше, той изхрачи на земята дълга струйка кафяв тютюн и опръска близкостоящите мъже. Двамата зловещи типове изпсуваха, а единият страховито размаха юмрук.

Лидерът го погледна. Само го погледна. Юмрукът се отпусна и грозният мъжага се върна към задълженията си.

— Ще си поговоря с мистър Ръмбилоу за конярите му — изсумтя лейди Табард. — Такъв език не е подходящ за ушите на една дама!

Когато втората карета, превозваща багажа на лейди Табард и камериерката й, затрополя по пътя, широката, тежка, боядисана в червено врата се отвори и навън излезе един атлетичен джентълмен с необичайно красиво и приветливо лице.

— Лейди Табард! Колко се радвам, че дойдохте.

Русата му коса сияеше на слънцето като златен ореол. Черното кадифе на миглите му обрамчваше сините му очи и ги открояваше като сапфири. Белите му зъби блестяха и добре поддържаният рус мустак му придаваше мъжественост.

Ръмбилоу пое ръката на лейди Табард, наведе се и я целуна през ръкавицата, докато очите му я гледаха настоятелно. Едва когато матроната се изчерви, той я пусна и се обърна към Тамзин.

— Драга лейди Тамзин, надявах се, че ще пристигнете тук рано. Вашето изящество ще подейства отпускащо на другите момичета.

Тамзин също се изчерви и отвърна на усмивката му.

— Разбира се, ще бъда щастлива да помогна с каквото мога — промърмори тя. Веднага щом джентълменът насочи вниманието си към Мадлин, Тамзин пребледня и го изгледа с нещо като негодувание или може би презрение.

Но Мадлин нямаше време да мисли върху реакцията на девойката, защото мистър Ръмбилоу пое ръката й. Не беше толкова висок, колкото първоначално си беше помислила. Всъщност не беше по-висок от нея, но имаше масивно телосложение, широки рамене и огромни ръце.

— Моля ви, лейди Табард, представете ме на неочакваната ми гостенка, за да я поздравя както е редно. — Той отправи към Мадлин толкова чаровна усмивка, че по гръбнака й неусетно пробягна тръпка.

— Младата дама е Мадлин де Лейси от съфолкското разклонение на рода Де Лейси. Тя е компаньонка и камериерка на Тамзин — лейди Табард метна към Мадлин поглед, който трябваше да заглуши всякакви протести.

Но сега Мадлин не можеше да се занимава с лейди Табард, защото беше покорена от непоколебимото възхищение в усмивката на мистър Ръмбилоу.

— Добре дошли, мис Де Лейси. Уверен съм, че присъствието ви значително ще допринесе за удоволствието на лейди Тамзин от нашето малко събиране.

Не целуна ръката й, но не беше нужно. Мадлин се опиваше от неприкрития интерес, допреди малко насочен към лейди Табард, после към Тамзин, а сега към нея. Мъжкото внимание — какъв рядък и ценен артикул! Повечето жени почти не успяваха да се доберат до него, а този мистър Ръмбилоу го раздаваше като италианско жиголо.

Очите му се разтвориха широко, сякаш нещо в лицето й го изненада, и той се усмихна като човек, който се забавлява страхотно.

Какво беше забавното тук? Мадлин би искала да знае. Ръмбилоу се завърна при лейди Табард и й предложи ръката си.

— Каня ви във временното си убежище, въпреки че то не съответства на изискания ви вкус.

Мадлин хвърли поглед на ужасната постройка, която в никакъв случай не съответстваше и на нейния вкус. Близкият оглед не подобри мнението й за къщата.

— Ала се надявам, че ще харесате престоя си тук. — Ръмбилоу поведе лейди Табард към дома си. — Предполагам, че съпругът ви скоро ще дойде?

Тамзин поизостана от мащехата си. Мадлин пък поизостана от Тамзин и внимателно започна да наблюдава мистър Ръмбилоу.

До такава степен бе под силата на магията му, че неколкократно трябваше да си напомни, че един чистоплътен и красив мъж не е задължително стока.

Не че преди четири години подобна фасада я бе заблудила. Заблудило я беше нещо много по-примитивно.

Гейбриъл не беше нито красив, нито чаровен — той се беше проявил като мрачен и навъсен човеко-звяр, който не даваше пукната пара за приличието, да не говорим пък за елементарната учтивост.

Но въпреки това я бе заинтригувал от първия миг, в който погледът й се спря на него. Ха! Нея и всички жени в залата. Около него витаеше излъчване, което приковаваше женското внимание, ухание, което привличаше като магнит. Променливите зелени очи улавяха възхитения женски поглед и го пленяваха, превръщайки го в безволев роб. Походката му… о, боже! Той вървеше, а хълбоците му се полюшваха по грациозно-хищнически начин. Ами ръцете му: с широки длани, с дълги, сръчни пръсти, които издаваха умелост в картите, в боксирането… в любовта. Ами широките му плещи, които създаваха илюзията за сигурност…

Не, за какво му беше изтрябвал чар на Гейбриъл? Едно кимване с брадичката и тя го следваше като кученце.

Как я унижаваше този спомен!

Снощи за пореден път го беше сънувала. Но в съня си не помнеше унижението. В съня си го беше познала и тялото й бе овлажняло от нега. В съня си той й бе направил всички онези неща, които й бе показал онзи единствен път — галеше я, дразнеше я, отведе я до върха… и нагоре. Събуди се, докато тялото й се разтърсваше от тръпките на оргазма.

Тя огорчено бе вперила невиждащ поглед в мрака, питайки се ще го забрави ли някога. Откакто се бе завърнала в Англия, духът му кръжеше в близост до нея, дебнейки сгоден момент да я сграбчи в ноктите си, да я отведе на онова място на сподавен шепот и споделена страст.

Но не и на любов. Той никога не я бе обичал — в противен случай нямаше да я предаде без капка колебание.

— Мис Де Лейси, няма ли да ме чуете най-сетне? — Пронизителният глас на лейди Табард върна Мадлин в настоящето.

— Милейди?

— Придружете багажа ни до покоите и се погрижете да разопаковате всичко.

— Да, милейди. — Мадлин се сети да направи реверанс, чудейки се защо камериерката на госпожата не може да се оправи сама с тази задача.

— Но моля ви, лейди Табард! — намеси се мистър Ръмбилоу. — Хората ми ще пренесат багажа ви. Мис Де Лейси трябва да се освежи след изморителното пътуване.

Този развой изобщо не се хареса на лейди Табард, но тогава Тамзин улови ръката на Мадлин в първия приятелски жест от началото на запознанството им, само дето Мадлин беше сигурна, че това не е толкова приятелство, колкото предизвикателство, насочено към мащехата на момичето.

— Много мило от ваша страна, мистър Ръмбилоу — възкликна Тамзин. — Колко благородно, да се сетите за нуждите на компаньонката ми.

— Много мило. — Лейди Табард не обичаше да й противоречат. — Естествено, че може да останете, мис Де Лейси.

Докато вървяха през голямото преддверие, чиито стени бяха украсени с ризници и всякакви бойни снаряжения, лейди Табард попита:

— Предполагам, че сме първите ви гости?

— Не. — Мистър Ръмбилоу изглеждаше леко изненадан. — Не, всъщност три семейства вече са тук. Лорд и лейди Ачард пристигнаха в десет сутринта с двете си прелестни дъщери.

— Нима? Толкова рано? — Лейди Табард не скри недоволството си.

Тамзин се поусмихна и заби поглед в краката си.

— Мистър и мисис Грийн пристигнаха тъкмо за обяд заедно с трите си възхитителни дъщери.

— Боже мили! — възкликна лейди Табард. — Виж ти, колко много млади дами.

— О, да, аз съм истински щастливец, защото мосю и мадам Вавасьор с четирите си дъщери ви изпревариха с половин час.

Последното име привлече вниманието на Мадлин. Преди две години във Виена се бе запознала с бившия френски посланик. Той бе дребен, мустакат, елегантен мъж с проницателен поглед и — както подобава на един опитен дипломат — безупречна памет. Трябваше да го отбягва.

— Ще се освежат ли с нас?

Лейди Табард рязко извърна глава и я изгледа яростно.

— Те са на горния етаж и си почиват от уморителното пътуване. Имали са доста неприятности с армията на Наполеон.

— Мога да си представя.

Мадлин се учуди на силата на натрапчивия хазартен импулс, който беше довел мосю Вавасьор тук, защото той беше човек на Наполеон и ако правителството разбереше, че е на английска почва, французинът и семейството му щяха да бъдат задържани под стража.

Мистър Ръмбилоу говореше през рамо — на нея, както личеше по всичко.

— За мое най-голямо удоволствие поканата ми за игра на карти в дружески кръг доведе гост, за когото не съм и дръзнал да мечтая.

Херцог Магнус? Да не би Ръмбилоу да се хвалеше, че е осигурил присъствието на баща й, който никога не е устоявал на изкушението?

Домакинът продължи:

— Въпреки че напоследък води доста отшелническо съществуване, не се съмнявам, че го познавате, в игралните салони му се носи славата на най-хладнокръвния човек, който някога е печелил състояние.

Мадлин затаи дъх. Не ставаше дума за баща й, а за някой друг комарджия, прочут с късмета си. Със сигурност мистър Ръмбилоу нямаше предвид… не, съдбата не можеше да е толкова жестока.

Когато влязоха в дневната, един висок и навъсен джентълмен остави чашката и чинийката си на масата и се надигна от стола.

Ръмбилоу триумфираше:

— Мога ли да представя на вашето внимание Гейбриъл Ансел, граф Кемпиън?