Още един скандал

30

Обича ли ме Гейбриъл? Мадлин трябваше да си зададе този въпрос.

— Искам си моята част сега. — Лорн продължаваше да държи Ръмбилоу на прицел.

— Да не мислиш, че мога да я разделя на парчета с голи ръце? Гледай си работата и заплашвай с това един от тях. — Ръмбилоу посочи с палец отчаяните аристократи. — Няма как да се измъкна от спалнята без да ме видите. Скоро ще се върна. Ето. — Той подаде една торба на Мадлин и се обърна към Лорн. — За да не ти хрумне да изчезнеш с плячката.

— Не можеш да я вземеш — възпротиви се лакеят. Големия Бил се изправи зад Лорн и го цапна по главата. Лорн му налетя, но Големия Бил му заби един в мутрата и онзи се свлече на пода като чувал с картофи.

— Ръмбилоу ще й се порадва малко. — Големия Бил изгледа Мадлин яростно. — После всички ще я минем.

Мадлин притисна ръка към гърлото си. Лорн разтърка окървавения си нос и измънка:

— Не искам да я минавам. Искам си парите.

— Скоро ще се върна, за да отворя сейфа и да разделя пачките. — Тонът на Ръмбилоу стана саркастичен. — Ако искате, може да поставите охрана пред вратата.

Ръмбилоу поведе Мадлин към вратата и Гейбриъл ги изпрати с поглед. Мадлин крачеше бавно и отпуснато. Както обичайно, движенията й бяха пропити с чувственост и увереност, подходящи за жена родена с богатство и привилегии. Изглежда не осъзнаваше — или не се интересуваше — че върви върху тънък лед.

Но Гейбриъл я познаваше добре. Знаеше, че Мадлин добре разбира опасността, която Ръмбилоу представлява за нея. За всички. Тя щеше да направи необходимото, за да спаси човешки живот, и за да изправи Ръмбилоу пред бесилото.

Мадлин беше най-храбрата жена — най-храбрият човек — който Гейбриъл познаваше. Докато я гледаше как изчезва през вратата, той искаше да хукне след нея, да я изтръгне от лапите на Ръмбилоу, да го убие, задето се е осмелил да докосне неговата жена. Единственото, което го възпираше, беше дълбокото желание да си отмъсти за Джери, нуждата да залови френския кораб, който безнаказано плячкосваше английския бряг и увереността, че Мадлин ще му стъжни живота, ако се издъни сега.

Беше й казал да му се довери. Сега беше негов ред да й се довери относно залавянето на Ръмбилоу. В момента за помощ можеше да разчита само на нея.

Игралният салон беше меле от плачещи дами, възмутени лордове и ликуващи крадци.

Гейбриъл забеляза как един брутален лакей е притиснал разплаканата мис Грийн в ъгъла и я опипва похотливо, докато сваля бижутата й. Ръцете му бродеха по тялото й и си позволяваха волности, които всяваха страх у младото момиче и предизвикваха хлиповете му. Това му дойде твърде много: като знаеше, че същото може би се случва и с Мадлин и всеки момент в спалнята може да прогърми изстрел… а той не знае дали Мадлин ще е пред или зад пистолета…

Гейбриъл беше наясно, че трябва да отпусне на Ръмбилоу достатъчно време, за да избяга през тунела. Не твърде много — колкото да го отведе при кораба. Междувременно щеше да влезе в действие тук. Той изсули острието от ръкава си, изправи се зад лакея и го притисна към врата му.

— Пусни я — изръмжа той — и ми дай оръжието си.

Плещестият лакей се изсмя.

— К’ъв си ти, че да ме плашиш с тая ножка?

— Никой. — Гейбриъл заби кокалчета в адамовата ябълка на негодника, и когато мъжът изхърхори и се преви надве, той вдигна една масичка и го фрасна по главата.

Пистолетът изхвърча. Лакеят падна по лице на каменния под и си счупи носа. Гейбриъл чу звука от пращящия хрущял и видя локвата кръв.

Един от другите лакей направи крачка към Гейбриъл. Гейбриъл го погледна и зае бойна позиция с нож в ръка:

— Ела, ела. Ако знаеш как ме сърбят юмруците.

Лакеят се омете. По-лесно беше да обира жените. Проблеми не му трябваха.

Гейбриъл вдигна пистолета, затъкна го под колана си и се отправи към вратата. Подмина Големия Бил, който държеше под око вратата на спалнята и следеше дейността в игралния салон с пистолет в ръка. Така значи. Големия Бил нямаше много вяра на господаря си. Големия Бил можеше да бъде използван. Големия Бил можеше да се окаже ценен.

— Хайде, идвай — викна му Гейбриъл.

— Ей, ти къде отиваш? Я се връщай. Ограбваме ви!

— Всъщност Ръмбилоу не е там.

— Как да не е?! — Гейбриъл успя изцяло да прикове вниманието на Големия Бил.

— Не е. — Гейбриъл закрачи заднешком по коридора и дружески погледна Големия Бил, който първо помисли усилено със зяпнала уста, после последва Гейбриъл.

— Защо да те слушам, по дяволите? Ти ми открадна жената!

— Тя е херцогиня. — Гейбриъл не изпускаше от поглед пистолета. — Никога не ти е била жена.

Големия Бил оголи изгнилите си зъби.

— Знам какво искат жените, а тя ме искаше.

Гейбриъл допря ухо до вратата, но не чу нищо. Нищичко.

Никакви писъци. Никакви изстрели.

— От колко време ги няма? — попита той.

— Ми… не зная — изпелтечи Големия Бил. — Десет минути.

— Значи не е късно. — За тези десет минути Ръмбилоу беше срязал тапета, за да открие тайния проход. Мадлин не му създаваше проблеми, така че те бързо са се придвижили под земята. Излезли са при конюшнята, взели са коне и са потеглили към рандевуто с кораба.

— Ти чу ли нещо? — попита Гейбриъл и се изправи. — Нещо, каквото и да е.

Големия Бил показа с поглед, че смята Гейбриъл за луд и долепи ухо до вратата.

— Не.

— Ръмбилоу винаги ли е толкова тих, когато се кефи с младо парче?

Големия Бил вдигна глава.

— Не, обикновено има пищене и рев, а сега — нищо.

— Изчезнали са. — Гейбриъл видя как подозрението и удивлението се борят за място върху лицето на Бил. — Избягали са през прохода.

— Проход ли? Няма никакъв… — Кръвясалите очи на Големия Бил се избистриха.

— Ръмбилоу е измислил начин да заангажира вниманието на всички, докато трае бягството му.

Големия Бил изплю кафява струйка тютюн на лъснатия дървен под.

— Той няма да зареже току-така сто хиляди лири стерлинги. Парите още са в сейфа.

— Нима? — проточи Гейбриъл. — Така ли мислиш?

Големия Бил не се беше доверил на когото трябва, но не беше глупав. Той се прицели в бравата. Гейбриъл си запуши ушите.

Големия Бил простреля ключалката. Изстрелът отекна по коридора. Големия Бил ритна вратата и нахълта вътре. Спря се. Пое си дъх.

В стената зееше черна дупка с човешки размери и разкриваше черните дълбини на подземен проход.

Мадлин я нямаше. Беше под властта на един неморален, пропаднал крадец.

Точно по плана на Гейбриъл, Вина, тревога и страх бушуваха в кръвта му. Ами ако беше сбъркал? Отмъщението за Джери струваше ли си живота на Мадлин?

Но как би могъл да се откаже от възмездие, когато Ръмбилоу бе причинил толкова злини и направо си просеше да напусне този свят?

Големия Бил се втурна към игралния салон, псувайки мръсно.

Гейбриъл го последва по петите.

От напускането им сцената бе претърпяла промяна. Лорд Ачард посичаше двама лакей със страшния си бастуно-меч, докато те виеха и кървяха. Лейди Табард криеше Тамзин зад пищните си телеса и под бича на гневния й език техният нападател се обърна в бягство, като преди това изкозирува от силен уплах. Камериерът на мистър Дарнел бе повален на пода от юмрук в лицето и сега кървеше. Мистър Дарнел стоеше до него и го бранеше с хъс, който обикновено се вижда само на професионалния боксов ринг.

— Казах му на Ръмбилоу, че така няма да стане — яростно прошепна Големия Бил. — Казах му, че ще се бият до последно, ако любимите им са застрашени.

Когато някакъв лакей вдигна пистолета си, за да застреля лорд Ачард, Големия Бил сграбчи оръжието на един от кохортата си и застреля лакея в гърба. Човекът падна в предсмъртна агония. Стаята потъна в шокирано мълчание. Димът от пистолета обвиваше Големия Бил, когато той заговори намръщено:

— Не бива да стреляте по благородниците, малоумници такива. Ще ви намерят и бесилото не ви мърда.

Крадците смутено запристъпваха от крак на крак и увесиха носове.

Доволен, че ги е сплашил едно хубаво, Големия Бил се втурна към сейфа и коленичи до него. Извади ключ от джоба си — дотук с твърдението на Ръмбилоу, че имало само два ключа за сейфа — и отвори вратичката. Разпиля кесиите на пода, сряза връзките им… и откри бели листове хартия.

Гробна тишина.

— Къде са парите? — попита мистър Пейборн.

— И аз т’ва искам да знам — изпъчи се един лакей. — Къде са проклетите пари?

— Копеле — промърмори Големия Бил.

— Парите някой ги е омел. Отдавна. — Хладният поглед на Гейбриъл заплаши негодниците с въжето на бесилката. — Май и вие отдавна трябваше да сте се омели.

Един от лакеите захвърли скъпоценностите, които стискаше в ръка.

— Знаех си, че е прекалено лесно — заяви той, вдигна прозореца и скочи навън.

Битката между джентълмените и крадците се поднови, но този път силите бяха променени. Джентълмените знаеха, че лакеите не ще дръзнат да ги застрелят. Лакеите знаеха, че са малочислени.

— Копеле — отново избухна Големия Бил и с отвратен поглед се запъти към вратата.

Гейбриъл го последва по петите. Големия Бил знаеше накъде отива. Само дано стигнеха навреме…