Още един скандал

25

Докато мъжете се смееха на Бил, Мадлин и Тамзин бързо се изнизаха рамо до рамо. Веднага, щом се измъкнаха от конюшнята, Мадлин изруга:

— Merde! Не трябваше да си изпускам нервите. Големия Бил ще се озлоби… още повече.

— Не е възможно наистина да съжаляваш. Той е отвратителен. Обиди те, принизи те до нивото си и — какво искаше да каже? Защото иначе идвал? — Тамзин гневно закрачи към имението. — Искам да се оплача на папа и то незабавно.

— Не. — Мадлин се огледа зад себе си, но не забави темпо. — Не можеш. Това ще съсипе всичко.

— Какво ще съсипе? Приема на мистър Ръмбилоу? Много ми е неприятно да ти го кажа, но за мен той вече е съсипан. — Тамзин беше развила характер. — Как искаш да танцувам и да се смея още два дни, когато онзи тип буквално заяви, че съм затворничка? Откъде накъде? Аз съм аристократка. Тук би трябвало да съм гостенка.

— Би трябвало.

На запад небето бе сребристосива амалгама и пейзажът тънеше в сянка. Вятърът духаше откъм морето и стоновете на дърветата заглушаваха всеки шум зад гърбовете им. Тамзин се препъна в туфа трева. Мадлин я улови под ръка и й помогна да възстанови равновесието си, но дори този инцидент не ги накара да забавят крачка. Дебнеше ги опасност.

— И защо трябва да си държа затворен… плювалника? — Тамзин дишаше тежко от възмущение и от усиленото темпо.

— Той искаше да каже, че ако някоя от нас вдигне тревога, лошо ни се пише.

— Нищо не може да ти направи.

— Тамзин, ти въобще имаш ли мозък в главата? — разяри се Мадлин. — Ако случайно не си видяла, там имаше твърде много мъже с твърде много оръжия, и те уверявам, че това не са ловджии, изпуснали лисицата. — Тя направи пауза. — Изолирани сме. Играта е започнала. Матроните, дъщерите и синовете им — никой няма да ни повярва какво се случи. Ще ги интересува защо искаме да си тръгнем.

Тамзин беше поразена от тази логика.

— Но не можем да оставим мистър Ръмбилоу да ни държи в плен! Той сигурно крои нещо нечисто. — Момичето удари с юмрук в дланта си. — Никога не съм му вярвала!

На Мадлин й се щеше да прихне, но ситуацията не беше за смях.

— Ако на мене ми вярваш, тогава ти казвам: познавам един човек, който ще знае какво да направи. — Или поне така се надявам.

— Кой? Всички джентълмени играят.

— Кемпиън. Той ще ми повярва.

Дори ако трябва да му набия истината в главата.

Двете се изкачиха по стълбите и отвориха парадната врата.

— Междувременно…

— Междувременно с теб отиваме да се забавляваме на вечеринката. Мистър Ръмбилоу се е погрижил за жените и децата.

Тамзин първо погледна омачканата си ежедневна рокля, после Мадлин.

— Миналия път ти закъсня модно. — Те изприпкаха по стълбището и пъхнаха чантите си под леглото. — Довечера ще закъснеем много модно.

Въоръжен единствено с посребрената четка за дрехи, Макалистър стоеше в спалнята на Гейбриъл и се дивеше на новините, които Мадлин му беше сервирала.

— И как, по дяволите, го разбра?

— Опитах се да си тръгна както Гейбриъл ми нареди.

— Не можа ли да се сетиш малко по-рано, преди негово благородие да влезе във вдовишката къща? — Макалистър потупа четката в дланта си. — Сигурна ли си, че точно това са ти казали? Че никой не може да си тръгне без разрешение от Ръмбилоу?

— Бяха въоръжени. — Гневно и ясно, Мадлин наблегна на всяка дума.

— Ех, и на мен неведнъж ми се е искало да ти видя сметката.

— Не е време за шеги.

— Не се шегувам. Да можех да кажа на негово благородие, но сега няма спиране на играта.

— Можеш ли да му предадеш съобщение? — Ако Макалистър не се заемеше, тя щеше да премине към действия.

— Ръмбилоу не позволява камериерите на джентълмените да ги обслужват. Казва, че това било, за да няма измами, обаче ние му разбрахме играта. — Макалистър поглади брадичката си. — Тъй че най-добре да го ударя пешачка до селото, където чакат войниците на негово благородие.

— Гейбриъл има войници, които чакат до второ нареждане? — Мадлин се отпусна за пръв път от часове. — Слава богу.

— Нали не си мислела, че той ще се опита да залови подобен негодник с голи ръце? Негодник с частна армия. — Макалистър изсумтя — Негово благородие не е толкова голям глупак.

— Въпрос на мнение — тросна се Мадлин.

— Да, госпожичке, хич не е щастлив с тебе. Сега пък какво си забъркала?

Несправедливото му обвинение я жегна:

— Той не желае да се ожени за мен.

— Не, това не е вярно.

— Уверявам те, че по-вярно не може да бъде.

— Четири години линя и чезна по теб и днеска аз най-накрая да взема да му дам благословията си — и изведнъж се оказва, че не те щял? — Гримасата на Макалистър беше красноречива. — Сигурно си оплескала нещо.

— Очевидно съм оплескала много неща, включително… — Внезапно болката отново я проряза. За кратко — в обора и докато тичаше да уведоми Макалистър за новия развой на нещата — беше забравила неочаквания отказ на Гейбриъл. Сега не можеше да се отърве от спомена и затова извърна глава.

— Успокой се, де. Нали не плачеш? — Макалистър я заобиколи, за да зърне живото доказателство с очите си.

Тя го изгледа с предизвикателно-яростен поглед и обърса лицето си.

— Просто малък теч.

— Значи най-после имаш сърце на жена.

— А ти какво си мислеше? — озъби му се Мадлин. — Че сърцето ми е кучешко?

— Не, кучетата са верни. По-скоро мислех, че имаш сърце на язовец.

Никой не се осмеляваше така да говори с Мадлин — освен Макалистър. Старият шишко беше непоправим, свадлив вмешател — и точно в този момент единствена надежда за гостите на приема.

Той я гледаше като ботаник — необикновена издънка.

— Чудя се сега пък каква лудост е обзела негово благородие.

— Не знам, но няма да обсъждам подобна тема с камериера му. — Тя решително постави Макалистър на мястото му, не че той даде признаци да го е забелязал. — Има ли как да се защитиш, ако се натъкнеш на някой от хората на Ръмбилоу?

— Ножовете ми са с мен.

— И Гейбриъл има ножове.

— И кой, мислиш, го е научил да ги използва? — Макалистър поклати глава. — Тъпа женска. Нищо не разбираш.

Пет маси, наредени една до друга. Десет стола с твърди облегалки.

Четирима лакеи със съмнителен произход.

Стени в цвят бордо. Тъмнозелени пердета, спуснати над високите прозорци. Празни лавици за книги.

Десет джентълмена, до един комарджии, които не забелязваха нито изолацията, нито факта, че лакеите стоят пред вратите като тъмничари.

Турски килим със зелени и черни шарки. Струйка дим от нечия пура. Притихналият игрален салон, неподвижният въздух.

Часовникът, биещ полунощ.

Гейбриъл чуваше силните пориви на вятъра, признак, че откъм морето се задава буря.

В игралния салон джентълмените залягаха над картите си, концентрирани сякаш животът им висеше на косъм. Тишината се нарушаваше единствено от спорадични възклицания на триумф или от някоя ругатня.

Дори Ръмбилоу — напълно неподвижен — беше съсредоточен изцяло в картите си и не говореше излишно.

Затова Гейбриъл взе думата. Трябваше. Беше мъж, който играе, за да печели, а за победа се изискваше стратегия. Не просто игрова стратегия, а стратегия, която да наруши концентрацията на останалите.

Всъщност беше доста забавно да ги гледа как се гърчат от раздразнение. Това му идваше като разтуха от нужното за победата съсредоточаване. А той трябваше да спечели на всяка цена.

Или не съвсем. Щеше да реши когато залозите и обстоятелствата станат напълно ясни.

В края на играта му с мистър Пейборн — естествено, Гейбриъл спечели и щеше да е много изненадан, ако до сутринта Пейборн не беше загубил всичко — той подхвърли:

— Трябва да отворим прозорците. Нека влезе малко въздух в тази стая.

Никой не отвърна. Няколко играча разместиха картите в ръцете си. Лорд Табард дръпна от пурата си.

— Ръмбилоу, нали не възразяваш да отворя някой прозорец? — настоя Гейбриъл.

— Да, да както искаш. — Седналият на съседната маса Ръмбилоу махна с ръка.

Аха. Ръмбилоу не обичаше да го прекъсват, докато играе.

— Чудя се дали да не накарам прислужника ти. Даваш ли?

— Да. Прави каквото искаш, за бога! — Ръмбилоу надигна глава и го изгледа яростно.

Гейбриъл го разгледа внимателно: избилата по лицето му червенина, опънатите устни, издутите ноздри — живото доказателство, че можеше да подтикне Ръмбилоу да разкрие чувствата си, а може би и картите си.

Тогава Ръмбилоу се усети. Отпусна се, усмихна се и пусна в действие целия си чар:

— Хитрец си ти, Кемпиън, но втори път няма да ме провокираш.

Масата с лорд Табард и мосю Вавасьор пренебрегна прекъсването и размяната на реплики и продължи да пляска картите с нескрито презрение.

— О, напротив. — Гейбриъл предизвика Ръмбилоу с поглед и отново се зачуди: Защо му беше да си дава толкова труд с картите, при положение, че планираше да избяга с всички залози? Предизвикателство ли търсеше? Досега беше надхитрил най-добрите английски полицаи. Да не се готвеше да сложи в джоба си и най-добрите английски комарджии?

Беше ли станал арогантен?

Ръмбилоу погледна картите си и отново върна поглед на Гейбриъл:

— Никой не може да надиграе Търстън Ръмбилоу.

Ако Ръмбилоу си просеше предизвикателство, Гейбриъл охотно щеше да му го предостави. Той вещо разбърка колодата карти — показен жест, който обаче свърши работа:

— И той ще си намери майстора.

Ръмбилоу видя вещината на Гейбриъл с картите. Видя как другите мъже хвърлят погледи към двама им.

— Лесно е да се каже, трудно е да се направи. Тепърва ще видим кой кого ще надиграе — ако някой от тези прекрасни играчи не те елиминира преди да сме имали възможност да поиграем.

Гейбриъл небрежно кръстоса крак върху коляното си и впери поглед в картите, които разбъркваше.

— Или ако ти първи не си подвиеш опашката след някоя позорна загуба. — Гейбриъл определено смяташе, че Ръмбилоу ще клъвне на това предизвикателство.

— Може би има начин да разнообразим играта — проточи Ръмбилоу. — С допълнителен облог между нас двамата.

Погледът на Гейбриъл се отклони към тежкия, черен метален сейф, подсилен с катинар.

— Допълнителен облог? Звучи добре, но още не съм видял доказателството, че твоята част от залога съществува.

— Какво? — озъби се Ръмбилоу. — Да не ме наричаш мошеник? Да не намекваш, че не съм депозирал моите десет хиляди лири в сейфа?

— Бих желал да се уверя със собствените си очи. Откривам, че ми е по-лесно да се съсредоточа в играта, когато знам, че има какво да спечеля. — Гейбриъл с удоволствие забеляза руменината, обляла страните на Ръмбилоу. Този човек беше обирджия и мошеник, но се докачаше, когато ставаше въпрос за неговата чест. Възхитително.

Сега вече всички ги гледаха с интерес, а неколцина дори бяха така нетактични да кимнат одобрително.

Ръмбилоу бавно и раздразнено остави картите си на масата, скочи на крака и отиде при сейфа. Показа на мъжете ключа, висящ на колана му.

— Има още един ключ, но той е в лондонската ми банка.

Той коленичи, отвори сейфа и вътре Гейбриъл видя девет купчинки пари, натрупани от отделни пачки. Ръмбилоу измъкна една пачка и я показа на играчите. Двете външни банкноти бяха от по хиляда лири.

— Доволен ли си? — попита той Гейбриъл.

Фалшификат, може би? Или истински банкноти, които прикриваха хартиени правоъгълници?

— Доволен съм. — Щом хората на Ръмбилоу бяха тук и щом корабът го чакаше, за да надуе платна, Гейбриъл нямаше да отлага предизвикателството си. — Допълнителният облог е отлична идея. — Той кимна към деветте купчинки. — Тези много ми харесват. Тъй че дай да заложим по още десет хиляди лири.

— На теб така ти се иска. На мен ми се иска нещо по-различно. Нещо уникално. — погледът на Ръмбилоу беше повече от красноречив. — Нещо… твое.

Факт е, че въпреки волята си Гейбриъл беше изненадан. Нещо негово?

Аха. Досещаше се накъде бие Ръмбилоу, но не се поколеба и за миг.

— Каквото назовеш — твое е. Собственоръчно ще ти го предам, независимо от болката, каквато една такава неправдоподобна загуба би представлявала за мен.

Налагаше се да обмисли новия развой на нещата. Това щеше ли да му даде преимущество? Или не?

Усмивката на Ръмбилоу беше ослепително чаровна — и невероятно жестока.

— Облогът е сключен. Всички тук са ни свидетели. Ако с Кемпиън играем на финалния тур, залогът е десет хиляди лири от моя страна и едно от притежанията Кемпиън по мой избор.

— Адски тъп облог, Кемпиън — обади се мистър Грийн. — Той би могъл да ти отнеме Кемпиън корт.

— За тази цел първо трябва да спечели. — Гейбриъл хвърли поглед към другите комарджии. — Кой може да се похвали, че някога ме е побеждавал? — Той щракна с пръсти на един от кръвожадните лакеи. — Отвори прозореца, да влезе малко свеж въздух.

— Ще си приказваме или ще играем? — Лорд Ачард удостои Гейбриъл с гневен поглед.

— Ще играем, разбира се. — Гейбриъл раздаде по още една ръка.