Още един скандал

29

— Спечелих! Спечелих! — Ръмбилоу отметна глава и се изкиска весело.

Мадлин не можеше да си поеме дъх. Не можеше да повярва.

— Спечелих всичко, при това честно и почтено. Кой би помислил? Стоте хиляди лири са у мен без да се налага да ги крада!

— Да ги крадете? — Лорд Ачард се изправи на крака. — Как така да ги крадете? Та вие организирахте тази игра!

Мистър Грийн зяпна грозно.

— Нали не искате да кажете, че сте планирали подобно чудовищно престъпление?

Мадлин продължаваше да се подпира на рамото на Гейбриъл. Чувстваше топлото му здраво тяло под плата на жакета. Не можеше да повярва, че и е причинил това.

Той пое ръката й, поднесе я към устните си и още веднъж целуна дланта.

Този нежен жест изтри предателството му, направи го нереално като халюцинация.

Тогава той подаде ръката й на Ръмбилоу.

— Твоя е.

Светът беше полудял. Гейбриъл беше полудял.

— Тя не може да тръгне с него — повелително заяви лейди Табард. — Не го знаем откъде произхожда.

Мадлин се втренчи невярващо в Ръмбилоу и потрепери. От отвращение. Опита да издърпа ръката си, но Гейбриъл я стисна здраво за китката.

— Та е бъдещата херцогиня Магнус, не някакъв състезателен кон — възрази Хърт.

Как се случи това? Умът й не го побираше. Гейбриъл никога не губеше, никога, а сега се беше провалил в играта на живота си. На нейния живот.

— Скандално — Мосю Вавасьор поглади разкошните си мустаци. — Немислимо.

— Не можете да направите това. — Тамзин застана до масата. — Вие… вие мъжете…

Гейбриъл се изправи толкова внезапно, че събори стола си.

— Загубих. — Той се наведе към Ръмбилоу. — Загубих, така че по-добре се грижи за нея.

Мадлин се чудеше дали му вярва. Или му вярваше, или не. Нищо не се беше променило отпреди петнайсет минути. Щом Гейбриъл я беше загубил, значи имаше план.

Щом Гейбриъл имаше план, значи се нуждаеше от помощ.

— О, да. — Ръмбилоу се пресегна и улови ръката й. — Не се и съмнявай.

Как да му помогне?

Мадлин спокойно вдигна ръкавицата си от масата и я подаде на Ръмбилоу.

Не ръката си, ръкавицата си.

Ръмбилоу разбра, че тя е склонила да бъде негова и същевременно му се е подиграла и под цивилизованата маска е прозряла неговия варварски лик.

Гейбриъл отново се наведе към Ръмбилоу и го скри от очите й.

— Ще я оставиш да си събере багажа.

— Разбира се — отвърна Ръмбилоу. Високомерният му тон не съответстваше на гнева в очите му. — Аз не съм някакъв примитивен варварин.

— Лейди Тамзин — Гейбриъл улови момичето за ръката — опаковайте багажа на Мадлин. Уверете се, че тя разполага с всичко необходимо за дълго пътуване. С всичко необходимо за опасно пътуване.

В този момент на Мадлин й просветна. Разбра какво желае Гейбриъл. Досети се — поне донякъде — какъв е планът му.

— Определено нищо подобно няма да правя! — Очите на Тамзин блеснаха гневно.

Изведнъж всички заговориха едновременно: „Не можете…“, „Тя не може“, „Плачевно“, „Жалко!“ „Потресаващо“.

Мадлин спря тази глъчка с едно махване на ръката.

— Багажът ми вече е събран. По-миналия ден с Тамзин се опитахме да си тръгнем оттук, но хората на мистър Ръмбилоу ни спряха.

Отново се разнесоха възклицания: силни и тихи, мъжки и женски, едни насочени към Ръмбилоу, други към Гейбриъл, трети към Мадлин.

Мадлин се обърна към Тамзин и изрече много бавно и много сериозно:

— Моля те, донеси ми чантата, която опаковах.

— Не възнамеряваш да ходиш никъде, нали? — Тамзин очевидно се чудеше дали Мадлин не е полудяла.

Суматохата поутихна и всички се напрегнаха да чуят тази размяна на реплики.

— Бях заложена с мое съгласие. Ще изпълня своята част от уговорката. — Мадлин решително положи ръка върху рамото на Тамзин. — Сега, приятелко моя, трябва да ми донесеш чантата.

От удивление Тамзин зяпна с широко отворена уста.

— Моля те, Мадлин, недей… той е… — тя хвърли поглед към Ръмбилоу. — Той е ужасен. Отдавна показа, че е ужасен, а сега… Просто недей!

— Тамзин, ако си ми приятелка, прави каквото ти казвам — отговори Мадлин с искреност, породена от отчаянието.

Тамзин неохотно кимна и се спусна към вратата. Един лакей й препречи пътя.

— Пусни я — нареди Ръмбилоу. — И освен това, лейди Тамзин…

Тя го погледна право в очите.

— Слугите са мои хора. Ако извършиш някоя глупост, ще убия майка ти и баща ти.

Очите на девойката се отвориха още по-широко и тя затисна устата си с юмрук.

— Какво значи това, че ще ни убиете? — Червендалестото лице на лорд Табард стана бледо като тебешир.

— Тамзин, побързай, моля те — подкани я Мадлин.

Тамзин хукна.

— Затворници ли сме? — прогърмя гласът на мистър Пейборн.

— Какво искаше да каже нейна светлост с това, че не са могли да си тръгнат? — попита мистър Дарнел.

— Откъде-накъде ще тръгвате така с дъщеря ми? — обърна се към Мадлин лейди Табард.

— Да, Ръмбилоу, за какво са ти всички тези мъже? — настоя лорд Ачард.

„Сега откриват в каква опасност са“ — отвратено си помисли Мадлин. — „Не можеха ли да го открият по-рано, докато Ръмбилоу ги водеше като овци на заколение?“

Ръмбилоу бръкна под масата, извади пистолет и го насочи към мистър Пейборн.

— Затворници? По-лошо. Освен ако не изпълнявате точно нарежданията ми, гответе се за разстрел.

Една от госпожиците Ачард изпищя.

— Папа! — Мис Пейборн се притисна към баща си. Пистолетът на Ръмбилоу се насочи точно към момичето.

— Ако искаш да пощадя дъщеря ти, Пейборн, тя трябва да ми даде перлите, които носи около мършавата си шия.

Пейборн и дъщеря му стояха като заковани и само гледаха грозното черно око на пистолета.

— Мистър… Ръмбилоу! — Гръдта на лейди Табард се разтресе, докато тя си поемаше дъх. — Какво си въобразявате, като насочвате пистолет срещу това младо момиче?

Сякаш някакъв демон се бе вселил в тялото на Ръмбилоу. Очите му се присвиха, устните му се опънаха в тънка линия.

— Дай ми ги сега!

Мис Пейборн ахна ужасено и посегна към закопчалката. Баща й я избута зад себе си.

— Не знам какво си въобразяваш, Ръмбилоу, обаче…

Ръмбилоу насочи пистолета към него.

— Пръстените. Кутийката за енфие. Сега!

— Не ви разбрах! — изкряка мистър Пейборн. Двойната му брадичка се тресеше от възмущение.

— Ще разбереш — закани се Ръмбилоу, кимна на хората си и изведнъж всеки от тях измъкна пистолет.

Мосю Вавасьор прегърна домочадието си, сякаш можеше да го защити с мършавото си тяло.

— Това е злодеяние! — извика той.

— Да. Аз съм крадец и негодник — а вие така и не се досетихте. — Презрението на Ръмбилоу гореше и пареше като киселина. — Вие сте куп абсолютни идиоти…

— Мистър Ръмбилоу, мерете си приказките! — Лейди Табард още не бе уплашена.

— Затваряй си плювалника, стара чанто! — Пистолетът описа кръг около гостите. — Всички вие, тъпаци такива, ме мислехте за благородник. Точно като вас. Сега ще си платите за глупостта. — Той посочи тълпата с ръкохватката на пистолета:

— Оскубете ги, момчета. Пълнете шепи.

Лакеите с ръмжене започнаха да обират всяка скъпоценност.

Младите дами ревяха.

Хърт вдигна юмрук, за да защити майка си. За старанието си получи удар с пистолет в главата. Той се строполи на пода в безсъзнание. Лейди Марджърисън коленичи до него и започна да хълца, докато сваляше пръстените си, а лорд Марджърисън се опитваше да подкупи лакея, за да ги остави на мира. Лакеят взе парите, но не си отиде.

Лакеите искаха, аристократите даваха. Забележителна смяна на ролите.

Докато траеше грозната сцена, Гейбриъл се притисна към Мадлин.

— Макалистър? — прошепна в ухото й той.

— Замина преди две нощи и засега ни вест, ни кост.

— По дяволите.

Тамзин влезе пуфтейки в салона. Чантата на Мадлин се удряше в коляното й. Момичето се вцепени, ужасено от гледката на толкова насилие, и не помръдна, преди Ръмбилоу да й направи знак.

— Дай да видя какво има вътре.

Тамзин отиде при него, превита под него тежестта на пътническата чанта. Ръмбилоу я постави на масата и Мадлин бавно си пое дъх.

— Дали ще ви се понравят чорапите ми, мистър Ръмбилоу? — попита тя с нескрита подигравка.

— Ще видим. — Ръмбилоу отвори чантата и надникна вътре. — Ах! — Докато тършуваше из нещата й, той измъкна кутията с тиарата. — Значи Кемпиън ти я е подарил? Браво.

Той положи кутията на масата и извади ключ от джоба си.

— Значи през цялото време си криел ключа!

— Точно така. — Той отвори ключалката и повдигна капака.

Мадлин се втренчи в невероятното творение от злато и диаманти, рубини и изумруди. Тежка корона. Кралска корона.

Непозната корона.

— Какво е това? — изграчи тя.

Гейбриъл погледна тиарата и се втренчи в Мадлин. Ръмбилоу погали диамантите с дългите си пръсти.

— Това е короната на принц Ренар.

— Това не е тиарата ми! — Шокът на Мадлин беше по-голям от всякога.

— За бога! — измърмори Гейбриъл.

Смехът на Ръмбилоу отначало беше тих, после премина в кресчендо.

— Мислела си, че това е твоята корона? Мислела си, че баща ти я е изпратил? Това ли търсеше тук в мизерната си дегизировка? Това е залогът на принц Ренар. Предполагам, че английската блокада е възпрепятствала участието му.

Мадлин знаеше, че Ръмбилоу е опасен. Знаеше, че е жесток, безпринципен и вероятно луд. Но никой не дръзваше да се присмива на херцогиня Магнус. Тя вдигна ръка, за да го зашлеви.

Гейбриъл я улови за китките.

— Пусни ме — настоя тя.

— Трябваш ми жива — измърмори той точно толкова силно, че да го чуе през какофонията от пищящи жени и крещящи мъже.

Мадлин обаче вилнееше и се мъчеше да се отскубне от хватката му.

— Пусни я! — Ръмбилоу я изтръгна от ръцете му. — Тя е моя.

В този миг Мадлин видя как лицето на Гейбриъл се изкриви от болка и тялото му се напрегна за атака. Помисли си, че ще й се наложи да го озаптява, за да не се нахвърли той върху Ръмбилоу.

Но Гейбриъл се отдръпна.

— Съгласих се, че е твоя.

— Не я докосвай. — Ръмбилоу я прегърна през раменете.

Гейбриъл кимна.

— Лорд Кемпиън! — Тамзин трепереше от възмущение. — Как може да търпите това?

Мадлин преглътна. Едно беше да се довери на Гейбриъл, друго беше Ръмбилоу да я докосва. Усещането беше по-неприятно дори от целувките на онези четирима мъже и половина. През ръцете му в тялото й проникваха злобата, отчаянието и устрема към победа, които тласкаха този мъж. Той беше причинил толкова смърт и разруха. Мадлин го презираше, но и се боеше от него.

— Носите ли си всичко необходимо, ваша светлост? — Гейбриъл посочи чантата й. — Предполагам, че ще напуснете родна почва.

Ръмбилоу натъпка короната обратно в чантата.

— И то на френски кораб. Какво приключение те чака, скъпа моя херцогиньо!

— Хм. Да — отвърна Мадлин, докато тършуваше в чантата за кобура от черно кадифе. За един ужасен момент й се стори, че е изчезнал, и сърцето й заби като лудо. Но после напипа черното, кадифе и облекчено въздъхна.

— Какво е това там? — Резкият глас на Ръмбилоу беше изпълнен с подозрение.

— Чантичката ми. — Тя повдигна кобура и му го показа. — Предполагам, че няма защо да се плашиш от една дамска чантичка. — Тонът й беше подигравателен напук на подозрителността му. — Или може би смяташ, че вътре има нещо, което хапе!

Той не отговори, но Мадлин долови лекия мирис на пот и страх, който се излъчваше от него. Беше стигнал чак дотук и искаше да избяга, преди да се е озовал в собствения си капан.

— За какво ти е чантичка?

— Аз съм жена. — Тя го погледна право в очите. — Веднъж месечно…

— Добре. — Ръмбилоу пребледня. — Добре. Дръж си чантичката.

Понякога — макар и твърде рядко — да си жена си имаше своите предимства.

— Ваша светлост, бяхте прекалено откровена — немощно възрази лейди Табард, докато сваляше диамантите си.

Мадлин промуши кобура през китката си и го хвана както би постъпила жена, която държи в кесията си носна кърпичка и няколко монети. Ала тежестта на пистолета и действаше успокоително, защото сега имаше оръжие и съдбата на пътническата чанта вече нямаше значение.

Тя се обърна Гейбриъл, който бавно наклони глава. Погледна го само веднъж. За да си вдъхне увереност.

Пред лицето на вероятната смърт Мадлин изведнъж осъзна, че не й трябва увереност. Не искаше Гейбриъл да изпитва вина заради предателството си. От него тя искаше само едно — любовта му. Но не бе сигурна дали я има.

— Я чакай. — Лорн насочи пистолета си към Ръмбилоу. — Тази корона ще я делим наравно с останалата плячка.

— Първо отивам с херцогинята в спалнята за едно бързичко — каза Ръмбилоу с жест, едновременно вулгарен и красноречив.

Мадлин погледна отчаяно към Гейбриъл, който имаше безочието да изглежда облекчен.

— Не го гледай. — Ръмбилоу разтърси ръката й. — Той няма да те спаси.

Тогава ще трябва да се спася сама.