Още един скандал

17

— Да не си полудял? — Мадлин го заблъска по раменете. — Утре татко може да пристигне.

— Може — охотно се съгласи Гейбриъл. — Тогава ще използва тиарата като залог и семейният завет ще изчезне вдън земя.

— Освен ако не го разубедя. — Мадлин щеше да го разубеди.

— Освен ако не го разубедиш. — Гейбриъл очевидно й нямаше вяра.

— Когато това стане, ще се окаже, че падението ми с теб е било напразно. Позорна сделка, Гейбриъл. Позорна!

— Да. — Палецът му бавно и нежно описа кръг около зърното й.

— Недей. — Тя отблъсна ръката му, но познатата тръпка пробягна по гръбнака й. Безумната слабост атакува колената й. Това беше Гейбриъл и както винаги близостта му събуди у нея порочни желания. Изпълни я… с греховни копнежи.

Той размачка схванатите й рамене.

— Като всеки добър комарджия, ти трябва да прецениш шансовете и да действаш.

Гърдите й се надигаха и спущаха, докато тя го зяпаше и оглеждаше… преценявайки шансовете си. Щеше ли баща й да пристигне навреме? Може би. Вероятно. Но в противен случай… можеше да спаси тиарата с едно просто действие.

— Позорна — отново измърмори тя. Чуваше как ботушите на Ръмбилоу тропат по стълбището и почти се надяваше, че той ще влезе в стаята и ще спаси… Гейбриъл от пистолета й. Но това нямаше да е спасение. Не се беше смахнала чак дотам, за да повярва в подобно нещо. Трябваше да се разберат преди Ръмбилоу да се появи.

— Ще се целуваме или не? Защото вече е време.

— Първо трябва да решиш. — Гейбриъл безгрижно се наведе към нея.

Този мъж беше луд!

— Ще ни спипат.

— Избирай.

Гласът й беше тих, но проникнат с възмущението на цялото й същество.

— Може и да не спечелиш.

— Лошият късмет не отминава и най-добрите играчи — призна той.

Но не и Гейбриъл. Той не разчиташе на късмета си. Мадлин добре познаваше хитростите на острия му като бръснач ум.

Опита се да бъде разумна. Той я беше натикал в миша дупка.

Пък и какво значение има една нощ? И преди беше спала с Гейбриъл. Вече беше виждала голото му тяло, беше го поела в себе си и оттам нататък той я беше поел. Не е като да беше девица. Тя беше… почти девица.

Извърна глава и се втренчи в открехнатата врата. Врата, от която сякаш я делеше безкрайно разстояние.

Но да спи с него… не, да наричаме нещата с истинските им имена: да развратничи с Гейбриъл след като четири години се стара да го забрави. Четири години, в които помнеше как я беше награбил и нацелувал въпреки протестите й. Как се беше разярила. А яростта се бе превърнала в страст. А страстта се беше превърнала в примитивна нужда от удовлетворение, за което Гейбриъл с удоволствие се бе погрижил. Болката от проникването се оказа силна, но бързо отшумя. Насладата, която той я застави да изпита, я беляза с клеймото си и Мадлин не можа да я забрави.

И сега той отново искаше да й натрапи тази наслада? Още четири години ли щеше да се мъчи да забрави тази нощ?

— Избирай. — Той изискваше отговор. Позата и изражението му бяха неумолими.

Мадлин имаше избор… но не истински. Защото Гейбриъл беше прав. Единствената постоянна черта на баща й беше неговото непостоянство.

— Добре — озъби се тя.

— Какво добре?

Мадлин чу как Ръмбилоу отвори първата врата в коридора.

— Гейбриъл, той идва!

С окаяна липса на загриженост, Гейбриъл настоя:

— Кажи ми с какво се съгласяваш.

Аха, значи тя трябваше да покаже, че разбира напълно всички последици от решението си.

— Ще преспя с теб, и ако ти се отвори възможност — и ако баща ми не пристигне — ще ми спечелиш тиарата, все едно честно или нечестно.

— А ще спиш ли с мен, докато аз пожелая? Идваш ли в леглото ми своя собствена воля преди и след като ти спечеля тиарата за време, което аз ще определя?

Мадлин толкова бързо се изправи, че за малко да му разбие брадичката с главата си.

— Не сме се договаряли така!

— Първоначално не, скъпа. — Ръцете му се плъзнаха по гърба й. — Но ти не прие тогавашните ми условия.

Искаше й се да тропне с крак, но това щеше да е признак на незрялост… а и Ръмбилоу вървеше към тяхната врата.

— Не е честно!

— Животът не е справедлив и който държи козовете, той диктува условията. В този случай това съм аз — любезно я осведоми Гейбриъл.

— Знам у кого са козовете! Но какво ще стане с положението ми в обществото? Ами мистър Найт? Ако се съглася на сделката, не мога да се оженя от страх, че ще предявиш претенциите си! — Мадлин посочи към вратата. — А онзи човек е въоръжен!

— Обещавам да бъда дискретен и да не накърня положението ти в обществото. Обещавам, че ако ти не се оправиш с мистър Найт, аз ще имам грижата. Освен това обещавам, че изречеш ли брачните клетви, сделката ни се прекратява.

В обещанията му беше заложена клопка, но колкото и да се мъчеше, Мадлин не успяваше да я види. Прецени изгледите и реши, че това е изходът, така че защо да му придиря за допълнителните изисквания? Имаше си начини да се отърве от него.

Разбира се, веднъж беше избягала в Европа и той щеше да очаква някой трик. Тя го погледна: мургав, силен, намръщен, бдителен. Имаше да урежда сметки с нея и я желаеше. Фатална комбинация. Просто ще скалъпи някаква интрижка, с която да му се изплъзне.

— Да бъде както искаш.

— Обещаваш ли, че всичко ще бъде както го искам? — Той сякаш не забеляза сарказма й.

— След като се съмняваш м думата ми….

— Има защо.

— …какъв смисъл има да ми изтръгваш обещания?

— Искам да видя на какво те е научило четиригодишното ти изгнание. Искам да знам коя си.

От всичко, казано досега, това беше най-близо до заплаха.

— Знаеш коя съм.

— Знам коя беше — жена от огън и плам, която животът така беше наплашил, че тя не смееше да ми се отдаде. Още ли си такава, Мадлин? Или си се превърнала в жената, която можеше да бъдеш?

— Говориш глупости. — Думите ти ме плашат. — И аз бих могла да кажа същото за теб.

— Ще бъде вярно. Не спечелих онова състояние от любов към теб. Спечелих го, за да спася гордостта си, за да не завися от прищевките ти. И двамата бяхме ужасни страхливци.

Това не й харесваше. Изглежда той беше прозрял причините, довели до събитията с четиригодишна давност.

По-лесно беше да му прехвърли цялата вина. Подхранването на нейния собствен гняв й даваше сили. Докато беше концентрирана върху прегрешенията му, нямаше да признае собствената си вина, затова никога не бе пробвала да види нещата от негова гледна точка.

Трябваше да прекрати този разговор. Сега.

— За бога, Гейбриъл, Ръмбилоу почти е тук!

— Така е.

Накрая тя отстъпи.

— Обещавам всичко да бъде както го искаш — в леглото.

— В леглото не е точната формулировка. — Той я изгледа премрежено. — Сексуално. Обещаваш да се покоряваш на сексуалните ми желания.

Мадлин кимна.

— Кажи го.

Тя разбра играта му: караше я да изрича на глас неща, които една дама дори не биваше да знае.

А това беше само началото. Щеше да излезе от това мъчение с непокътната гордост. Нямаше да предаде самата себе си. Несигурността й бе погребана дълбоко в нея и той никога нямаше да я открие.

— Обещавам да се покорявам на сексуалните ти желания. — Роклята се плъзна по раменете й. Гейбриъл я разкопчаваше дълго преди тя да се съгласи на условията му.

Тя дори не беше успяла да ахне, когато той я прегърна, повдигна полата й с една ръка и впи устни в нейните с отдавна сдържана страст. Въпреки своята ненадейност жаждата му беше истинска, и когато той проникна с език в устата й, тя се помъчи да превъзмогне усещането за покушение срещу нея, сграбчи го за косата и дръпна силно.

Той изръмжа и намести бедрото й около кръста си.

На вратата някой се смееше триумфално. Ръмбилоу им се смееше! Унижението връхлетя Мадлин и тя се опита да избута Гейбриъл.

Приведените му рамене скриваха Ръмбилоу от погледа й. Очите на Гейбриъл горяха, когато се обърна към вратата.

— Чупката оттук. — Гласът му беше гърлен, заплашителен и — очевидно — убедителен. Ръмбилоу отново се изсмя и Мадлин чу стъпките му да заглъхват по коридора.

Гейбриъл я подпря на колоната.

Тя вдигна роклята, която се беше свлякла по краката й. Той отиде до вратата и така я затръшна, че стените се разтресоха.

— Гейбриъл — задавено изрече тя. — Знаят, че сме тук. — Когато се обърна към нея, гърдите му се надигаха бурно. Устата му бе леко разтворена, докато той мощно си поемаше въздух. Ръцете му бяха на кръста. Той създаваше впечатление за неуловима заплаха… и възбуда.

— По-добре тия негодници да знаят, че не давам пукната пара за пушките им и заплахите им.

Тя почти виждаше как жегата го обгръща като щит и би се заклела, че той беше готов да атакува. Тях… или нея. Е, не и нея. Не и ако тя решаваше.

— Какви ще бъдат желанията ти? — В гласа й нямаше и капка емоция.

Избликът му на неудържима агресивност отшумя… но не и възбудата му. Все още задъхан, той скръсти ръце пред гърдите си и вирна брадичка.

— Искаш да ти кажа… колко дълго, колко силно, колко бързо… колко пъти?

— Да. — За да се въоръжа с безразличие и примирение.

С ленива усмивка, изразяваща типично мъжко задоволство, той се втренчи в пръстчетата на краката й, плъзна поглед нагоре и двамата се озоваха лице в лице.

— Искам те по всички възможни начини.

Сърцето й подскочи. Как го правеше Гейбриъл? Как превръщаше омразата си към Ръмбилоу в знойна страст, която я навеждаше на мисли за дълбоки, бурни целувки в мрака на нощта, които ще събудят любовни трепети във всяка частица от тялото й? Трябваше да се стегне, да се подготви за изпълнението на дълга си, и да мисли за Англия. Вместо това между краката й се разля влага и тя откри, че стиска корсажа си, който се е смъкнал и е оголил ризката й.

Гейбриъл се обърна към вратата, завъртя ключа, подпря със стол бравата и затъкна кърпичката си в ключалката.

— Тук сме в капан. Доколкото познавам Ръмбилоу, хората му патрулират по коридора с пушки. Не можем да си тръгнем.

Впримчена — не само от един мъж и обещанието си към него. Впримчена от лошия късмет, от съдбата, от домакин без никакъв морал и с криминално минало.

Гейбриъл закрачи към нея като някакъв див езичник.

— Та това, което ще се случи тази нощ е от личен характер, между теб и мен. Ще пазя тайната до гроб. — Разкошните му зелени очи грееха в очакване. — Ти разполагаш с пълната свобода да вършиш и говориш каквото си поискаш. Бъди самата ти.

— Искам да си вървя.

Той се засмя ниско, гръдно.

— Не, не искаш.

Беше прав. Не можеше да излезе оттук дори ако вратата бе широко отворена и пред нея бе постлан червен килим. Усещаше тялото си тежко, сякаш желанието й бе толкова силно, че тегнеше върху всичките й движения. Тя вдигна ръка до главата си и движението се получи прекалено осъзнато, бавно и чувствено — но не и благоразумно.

— Защо го правиш? Мислиш ли, че така ще те харесам повече? — попита Мадлин.

— Не ми пука дали ме харесваш или не. Правя го за себе си. За мое собствено удоволствие. — В мрачната му усмивка имаше хумор. — От теб се иска да лежиш кротко.

— Да — прошепна несигурно тя.

— Нима? — Той се извисяваше над нея, притискаше я към колоната. — Ще можеш ли? Да лежиш там, докато аз се забавлявам с теб, а после да станеш и да си гледаш работата, сякаш онова, което съм правил с тялото ти, няма значение?

Тя бавно и мъчително си пое дъх. Как го мразеше!

За този мъж бе мечтала, копняла, плакала. Сега той беше тук и я принуждаваше да се подчинява на желанията му, а тя искаше да се радва. Да се радва, защото по-късно в името на семейната чест тя трябваше да лъже себе си, че докосването му я е омърсило.

Но той я познаваше прекалено добре. Знаеше точно как да срине защитните й прегради и да я изправи лице в лице с истината.

Пръстът му проследи брадичката й, плъзна се надолу, по сънната артерия, и спря на гърдата й.

— По-прекрасна си отколкото в спомените ми. Кожата ти блести като сатен. Тялото ти е великолепно. — Пръстите му погалиха един копринен кичур. — Колко недоверчиво ме гледаш само. Ще се наслаждавам да прогоня тази предпазливост. Каква наслада ще изпитам с теб!