Още един скандал

2

— Май ханът се е изпарил във въздуха, откакто за последно бяхме тук — подхвърли с треперещ глас мис Елинор де Лейси, компаньонка и братовчедка на Мадлин, докато надничаше от луксозната карета.

Мартенското обещание за слънчеви лъчи беше забравено с настъплението на океанските мъгли. Прозорците на хана блещукаха неясно в далечината. От вратата му гърмяха мъжки гласове. Доколкото Мадлин можеше да види, дворът беше затрупан с боклуци. И все пак кочияшът не проклинаше вдън земя оборските ратайчета, следователно конете получаваха добри грижи.

Всъщност само това имаше значение. Конете трябваше да са в добро състояние, за да ги отведат утре до Лондон.

— Можехме да стигнем за един ден, ако не бяхме тръгнали толкова късно.

— Трябваше да подберем внимателно гардероба ти — със спокойна увереност възрази Елинор. — Апелът на една привлекателна жена има по-добри шансове да бъде изслушан благосклонно от апела на една разпасана мъжкарана, на каквато ще заприличаш ако те изпусна от поглед.

— Допускам, че си права — неохотно изръмжа Мадлин. Елинор беше експерт по въпросите на женствената изтънченост.

Двайсет и четири годишната й братовчедка беше хубава, много по-хубава от нея самата. С блестящата си черна коса, порцеланов тен и томителни сини очи, Елинор изглеждаше като принцеса, излязла от вълшебна приказка. Мадлин също имаше черна коса, но кожата й беше загоряла от безразсъдното излагане на слънце, а сините й очи играеха. Въпреки това по всеобщо мнение братовчедките си приличаха, особено когато бяха облечени в тъмни пътнически костюми както тази вечер.

За жалост Елинор беше плаха и неуверена в себе си — белег от детството, прекарано в смазваща бедност, съчетана със загубата на майка й и несполучливия втори брак на баща й.

Но пък Мадлин я обичаше до безкрай. Сега тя потупа Елинор по рамото и бодро заяви:

— Горе главата, момиче. Сравни това място с онзи контрабандистки хан в Португалия. — Мадлин подаде ръка на лакея и слезе по стълбичката.

— О, да, онази дупка. — Елинор също излезе от каретата. — Но тогава нямахме очаквания за нещо кой знае какво.

— И липсата ни на очаквания беше напълно оправдана.

И тогава, пред вратата на този провинциален хан, двете братовчедки размениха съзаклятнически усмивки. Какво друго им оставаше при спомена за онази агонизираща нощ, прекарана в компанията на дървениците? Френските войници на долния етаж всеки момент можеха да решат, че им трябват английски заложници. Братовчедките се разбираха добре, въпреки че бяха съвършено различни по характер. Четири години заедно на някои от най-горещите точки на земното кълбо бяха укрепили и без друго здравата връзка помежду им. Малко англичани, било то мъже или жени, бяха преживели подобни опасности.

Дики Дрискол, конярят на Мадлин и мъжът, който бе техен неизменен спътник по време на европейската им обиколка, избърза при господарката си.

— Мястото ми прилича на долнопробно, мис Мадлин.

— Да, но Лондон е твърде далеч, за да продължим, а и вече се стъмни. — Мадлин хвърли поглед назад. Беше пристигнала тук в пълния си блясък: луксозна карета, авангард, който да известява за пристигането й, двама лакеи, най-добрия кочияш на баща й плюс Дики. Всичко това трябваше да им осигури безопасност. Е, това и зареденият пистолет, затъкнат в черната й кадифена чантичка.

Тя потупа коняря по рамото:

— Вземи момчетата, идете в кухнята и си хапнете едно хубаво. До Лондон има още четири часа път. Ще тръгнем рано.

Жените влязоха в общото помещение. Елинор потръпна от гърмящата песен и мириса на потни, некъпани тела, но Мадлин я хвана здраво и я помъкна навътре.

Мистър Форсайт, ханджията, ги видя и забърза към тях през син облак тютюнев дим.

— Милейди — той стори бегъл поклон и заговори скорострелно, скривайки ги от погледите на шумната тълпа: — Колко се радвам, че отново ви виждам след толкоз време! Да ви отведа ли в частния салон?

— Да, ако обичате. — Мадлин проточи врат и огледа масите, които бяха претъпкани с типа мъже, който добре беше опознала по време на странстванията си. Здравеняци, които обичаха да се бият, да пият и да развратничат.

— Насам. — Мистър Форсайт грабна една свещ и ги поведе по тесния коридор, без да им дава време да размислят. Според Мадлин очевидното му нежелание да остави дамите в общото помещение беше уместна проява на здрав разум.

— Ще се погрижите ли за хората ми?

— Че как, милейди. Както винаги с госпожата няма да ви разочароваме. — Ханджията хвърли неспокоен поглед зад гърба си. — Те обещаха да си отидат сутринта, ама дотогава времето ще тече бавно. Скрил съм дъщеря си в спалнята и съм врътнал ключа. Да не се засегнете, милейди, не че ще поучавам дама като вас как да се държи, ама ще ви помоля да не слизате долу като се навечеряте. Направо си лягайте в спалнята до задното стълбище и здраво заключвайте вратата.

— Да разбирам ли, че не държите много на тези ваши гости? — Елинор зададе въпроса си нерешително.

— Не че можех да ги отпратя, пък и плащат много добре, но вече четири дена откак са тук и за това време превърнаха всичко в кочина. — Мистър Форсайт отвори широко вратата и се дръпна, за да пропусне дамите.

Весели пламъци горяха в огнището, пред което бяха разположени пейка и удобно кресло. Оставаше ханджийката да донесе вкусна вечеря и обстановката щеше да бъде перфектна.

— Как така да разбирам, че не сте могли да ги отпратите? — Мадлин започна да крачи пред огнището и повлече Елинор със себе си.

— Тези мъже пристигнаха рано, за да работят за мистър Търстън Ръмбилоу, джентълменът, който нае Шалис Хол до края на годината. Те имат грижата всичко с Играта на века да мине като по вода.

Мадлин бързо се обърна към мистър Форсайт:

— Играта на века? Какво ще рече това?

— Не сте ли чули, милейди? Това е в устата на всички, тъй са ми казвали — възкликна мистър Форсайт, доволен, че му се удава възможност да сподели толкова пикантна клюка.

— Напоследък отсъствах от страната — мрачно отвърна Мадлин.

— Хазарт! Великолепна игра на пикет. За ограничен кръг гости. Играчи се допускат само с покана и плащат десет хиляди за блатото. Всеки, който е важен, и всеки, който играе, гледа да дойде. Посланици, търговци, френски благородници в изгнание — носят се слухове и за най-висшия от родните благородници! Подозирам, че това ще да е самият принц, ама някои друго казват.

Най-висшия от родните благородници? Принцът беше кралска особа, не благородник. Най-висшата титла на английската аристокрация беше херцог, а херцози не се срещаха под път и над път: братята на Принца-регент, няколко древни титли, разпръснати тук-таме сред английския провинциален пейзаж… и бащата на Мадлин. Сърцето й се сви. Нали Магнус беше казал, че има план как да я избави от мистър Найт…

Елинор добре разбра причината за вцепеняващия ужас, който обзе Мадлин. Помогна й да си свали наметалото, шапката и ръкавиците, и небрежно попита:

— Мистър Форсайт, не съм чувала за този мистър Ръмбилоу.

— Мистър Ръмбилоу е богат джентълмен — то се подразбира, щом е могъл да наеме Шалис Хол. — Ханджията запали свещите, докато весело бъбреше. — В цялата околност няма по-голямо имение.

— Но кои са родителите му? — Мадлин се настани удобно. — Откъде произхожда?

— Истинска мистерия е този Ръмбилоу. — Мистър Форсайт разпали огъня. — Бая щедро го раздава обаче. Не е щадил средства за приема, виното и ейла ще се леят като реки. От местните търговци е купувал, не от Лондон. Допълнително е наел няколко тукашни момичета да помогнат на прислугата с почистването на имението — години са минали откакто за последно Шалис Хол си е имал наемател — и въпреки че тия долу хич не ми харесват, повече от хубаво е, че Ръмбилоу се появи сега.

— Някакъв загадъчен джентълмен изисква десет хиляди лири, за да ви допусне до играта в дома си, и комарджиите най-охотно плащат и му дават парите, за да ги пази. — Мадлин се усмихна с превъзходството на египетския сфинкс. — Вярата на комарджиите в честта завинаги ще си остане непонятна за мен.

Мистър Форсайт изглеждаше разстроен. Както на всеки друг, и на него му се щеше да има лесни пари.

— Да… Хм… Но той също така е поканил и семействата им.

— Нима? — смая се Мадлин.

— Аха, съпругите, и дъщерите, и синовете. Обещал им е забавления, лов и танци. Оркестърът пристига с утрешния дилижанс. Това ще бъде истински прием, какъвто не сме виждали много отдавна. — Мистър Форсайт се усмихна колебливо.

— Добре тогава. — Мадлин го беше притеснила, а каква вина носеше той за нейните тревоги? — Какво ни е приготвила мисис Форсайт?

— Не е кой знае какво с тая тълпа, дето я храним долу — отвърна ханджията с явно облекчение. — Прекрасна агнешка яхния с бял хляб и пита стилтънско сирене. Ще искате ли греяно вино?

— Да, ако обичате. — Мадлин едва изчака мистър Форсайт да свърши с дежурния поклон и да затвори вратата след себе си, скочи на крака и започна да крачи из стаята. — Благородникът е татко! — извика тя.

— О, Мади, няма как да си сигурна — помъчи се да я утеши Елинор.

— Че кой друг може да е?

— Трябва да е друг, защото помисли: откъде ще вземе Магнус десет хиляди лири?

— Папа ми каза, че има план, с който да върне нещата на мястото им. Той знае само да играе хазарт.

— И да разбива сърцето ти — промърмори Елинор.

Мадлин вдигна вежди. Елинор рядко се изказваше с такава категоричност, а досега към Магнус беше проявявала единствено най-голямо уважение.

— Май драматизираш. — Мадлин се опита да заглади нещата с хумор.

— Може би, но то е защото баща ти толкова пъти те е наранявал с безразличието си. Ти си като костенурките, които подават глава от черупките си, само когато не ги грози опасност.

— Страхливка ли ме наричаш? — Мадлин се разкъсваше между изумлението и неверието.

— Само щом става дума за любов, скъпа братовчедке. — Елинор прехапа устни. — Но те моля за извинение. Нямах право да говоря така за баща ти. Той прояви голямо благоволение, като ни позволи да останем заедно толкова много години. Но да те проиграе! — Възмущението й отново се разрази. — Какъв срам!

— Но не му го каза, нали?

Елинор се изчерви виновно.

— О, не! Така си наляла още масло в огъня! Възприел е думите ти като предизвикателство. Разбира се, че ще участва в Играта на века. — Но Мадлин не знаеше какво да мисли за обвинението на Елинор в малодушие. Не се беше имала за неуязвима срещу стрелите на Амур. Ха, че само преди някакви си четири години се отдаде с цялото си сърце и душа на човек, който беше прочут зестрогонец. Несъмнено това беше смела постъпка.

Но в такъв случай защо съвестта я гризеше? Значеше ли това, че Елинор е имала право?

— Забрави това, което ти казах преди малко — помоли я Елинор. — Нямах право да ти говоря така.

— Вече забравих.

Това щеше да е вярно, ако Мадлин не знаеше, че Елинор е говорила с истинска загриженост, надхвърляща далеч границите на обикновеното родство. Братовчедките бяха по-близки от сестри, защото можеха да разчитат единствено една на друга. Сега Мадлин си даде сметка, че е подценявала схватливостта на Елинор.

До слуха им долиташе шумотевицата отдолу.

— Кой е тоя мистър Ръмбилоу и защо му е да наема такава сган за охрана на приема? — попита Мадлин.

— Не знам, но може би е почтен човек. — Елинор застана пред огъня и простря наметките им да съхнат.

— Както много комарджии, докато не загубят всичко и не почнат да бягат от кредиторите си. — Мадлин неспокойно прокара ръка през косата си. — Дали и аз ще бъда сред тях?

Елинор се изправи и постави ръце на кръста си.

— Лорд Кемпиън би могъл да ни помогне — каза тя.

Мадлин затаи дъх при изричането на името му на висок глас.

— Не.

— Все си мислех, че ще те последва — продължи Елинор с несвойствена за нея настойчивост.

— Но не го направи.

— Нямаше как. Блокадата на Наполеон ни откъсна от света…

— Винаги си го харесвала. — Думите на Мадлин прозвучаха като обвинение.

— Да, харесвах го. Той бе толкова любезен. Но ти го обичаше! — В очите на Елинор проблесна гняв — нещо, което се случваше много рядко.

— Това е минало. Всъщност какво обсъждаме Гейбриъл? — Мадлин си придаде весел вид и изчурулика: — Доколкото знам вече е женен с три деца, а четвърто е на път.

— Не е — категорично отсече Елинор.

— Не е. И Мадлин не го вярваше, най-вече защото подобна мисъл й се струваше непоносима.

— Всеки път, когато се натъкнех на вас двамата, вие се целувахте и… Мади, страх ме беше за добродетелта ти! — заяви Елинор с неприсъща за нея откровеност.

Мадлин потръпна от неудобство.

— Когато се събирахте, ти го желаеше толкова силно, че аз буквално — Елинор описа неясен кръг с ръка — надушвах страстта, която витаеше във въздуха.

— Ти пък какво знаеш за страстта? — Мадлин направи някакъв уж пренебрежителен жест.

— Знам, ще решиш, че съм лицемерна превземка, но ако знаеш колко мразех да съм ти компаньонка тогава! Трябваше непрекъснато да те придружавам, а ти все гледаше да се отървеш от мен и ми намираше всякакви абсурдни занимания, за да се промъкнеш в градината и да се… целуваш. — Елинор вирна предизвикателно брадичка. — И, боя се, далеч не беше само това.

На Мадлин й стана неудобно, защото Елинор никога не беше изразявала гласно задръжките си.

— Прости ми, отношението ми към теб е било ужасно.

— Не си прося извинение, просто ти обяснявам защо според мен трябва да потърсиш лорд Кемпиън и да му поискаш помощ.

— Не. — Елинор не знаеше цялата истина, в противен случай нямаше да настоява за подобно нещо. — Нищо не мога да искам от него. Лорд Кемпиън да има много здраве.

— Искрено му го желая.

— Ще се оправим сами. — С мислене за Гейбриъл до никъде нямаше да я докара. Мадлин опря ръце на масата и се загледа в огъня. — Папа трябва да плати десет хиляди долара или еквивалента им като залог, а той е запазил само едно нещо.

— Кралската тиара! — Самообладанието на Елинор се пропука.

— Майка ми го накарала да се закълне, че ще я запази. — Мадлин постави длан върху раненото си сърце. — Не мога да го оставя и нея да пропилее. Просто не мога.

— Разбира се, че не. — Подкрепата на Елинор беше незабавна и решителна. — Ще направим нещо, за да го спрем — заяви тя и седна на ръба на пейката.

— Да. — Мозъкът на Мадлин фабрикуваше план след план. — Но мистър Ремингтън Найт ме очаква и ще вдигне страхотен скандал, ако не се появя в уреченото време.

— Ще успееш ли да го убедиш в неудачността на тази женитба?

— Умея да убеждавам. Ще бъде проява на малодушие да не опитам.

— Аз… бих могла да замина преди теб и да опитам да те извиня.

Мадлин добре познаваше ненавистта на братовчедка си към самостоятелните пътувания. Елинор мразеше запознанствата с нови хора. Но преди всичко мразеше скандалите, а най-вероятно мистър Найт щеше да й спретне доста противна сценка.

— Много смело от твоя страна, мила — заяви Мадлин с искрено възхищение — но може да ми се наложи… Вдъхновението пламна толкова внезапно, че Мадлин подскочи рязко и за малко не скъса шнуровете на корсета си. — Не! Не! Нищо подобно няма да правиш!

— Мисля, че се налага. — Елинор изправи рамене. — Обещавам да дам най-доброто от себе си в тази мисия. Направила си ми толкова добрини.

— И ще ти направя още. — Мадлин едва дишаше от вълнение. — Ще те направя херцогиня.