Отвличането

10

Майката на Чейс Уипъл също беше адвокат. Баща му продаваше компютри и бе инсталирал цялата система в кантората „Буун и Буун“. Двете семейства бяха доста близки. По някое време в късния следобед майките решиха, че малко развлечение ще се отрази добре на момчетата. Всички имаха нужда да се разсеят.

Марсела и Уудс Буун отдавна купуваха сезонни карти за домакинските мачове по баскетбол и футбол на колежа „Стратън“ — малко учебно заведение с хуманитарен профил, намиращо се на осем преки от центъра на града. Вземаха картите поради няколко причини. От една страна, държаха да подкрепят местните отбори, а, от друга, да гледат някои мачове, въпреки че госпожа Буун не харесваше нито футбол, нито баскетбол. Освен това не искаха да разочароват спортния директор на колежа — амбициозен мъж, който обикновено се обаждаше лично на феновете, за да ги покани на мачовете. Такъв беше животът в малкия град. Ако не можеха да присъстват, родителите на Тео преотстъпваха сезонните си карти на свои клиенти. Системата функционираше безупречно.

Двете семейства се срещнаха пред касите на „Мемориал Хол“ — гимнастически салон, построен в двора на колежа през двайсетте години на миналия век. Влязоха бързо вътре и заеха места на десетия ред, в средата на трибуните. Мачът бе започнал преди три минути и феновете на „Стратън“ аплодираха разгорещено отбора. Тео и Чейс седнаха в края на реда. Майките им не спираха да поглеждат към тях, сякаш момчетата се нуждаеха от допълнително наблюдение в този ужасен ден.

Подобно на Тео, Чейс харесваше спорта, но беше по-скоро зрител, отколкото атлет. Наричаха го „Лудия професор“, тъй като беше истински гений в някои области. Обичаше да прави опасни химични експерименти. Веднъж взриви бараката за инструменти заради един от проектите си, а друг път за малко не срути целия гараж. Опитите му бяха легендарни и учителите по химия го държаха под око. Когато Чейс се намираше в лабораторията, нищо не беше сигурно. Той разбираше и от компютри. Често се проявяваше като хакер, с което също си навличаше неприятности.

— Какви са прогнозите? — прошепна Тео на Чейс.

— Очаква се „Стратън“ да спечели с поне осем точки разлика.

— Кой го твърди?

— „Грийншийт“.

Баскетболните отбори от Трета дивизия не привличаха играчите и букмейкърите, но няколко чуждестранни уебсайта организираха залози. Тео и Чейс не участваха в тях, нито познаваха такива хора, но винаги се интересуваха кой е фаворит в мача.

— Разбрах, че сте били при реката, когато полицията е намерила трупа — заяви Чейс, като внимаваше никой да не ги чуе.

— Откъде знаеш?

— Уди ми каза всичко.

— Не видяхме труп. Във водата плуваше нещо, но ние бяхме твърде далеч.

— Едва ли е било друго. Все пак полицията е открила мъртво тяло, а вие сте гледали акцията.

— Нека сменим темата, Чейс. Съгласен ли си?

До момента Чейс не бе проявявал особен интерес към момичетата, а още по-малко към Ейприл. Тя определено не го харесваше. Вълнуваше се само от Тео.

По-късно бе обявена почивка и мажоретките на „Стратън“ излязоха на игрището. Започнаха да скачат, да танцуват и да се мятат във въздуха. Тео и Чейс замлъкнаха, приковали очи в тяхното изпълнение. За две тринайсетгодишни момчета гледката беше изключително любопитна.

След края на почивката отборите се върнаха на полето и мачът продължи. Госпожа Буун се обърна към момчетата. Майката на Чейс направи същото.

— Защо ни следят непрекъснато? — промърмори Тео.

— Тревожат се за нас, Тео. Затова сме тук. След мача ще ни заведат на пица. Мислят, че сме уязвими, защото някакъв избягал затворник е отвлякъл наша съученичка и я е хвърлил в реката. Според майка ми повечето родители са притеснени за децата си.

Гардът на „Стратън“, доста по-нисък от метър и осемдесет, вкара с трясък топката в коша и тълпата избухна във викове. Тео и Чейс се опитаха да забравят за Ейприл и да се концентрират върху играта. В следващата почивка отидоха да си купят пуканки. Тео звънна на Уди, за да се осведоми за последните събития. Уди и брат му следяха полицейските честоти и непрекъснато проверяваха новините в интернет, но засега не знаеха нищо ново. Специалистите все още не бяха идентифицирали тялото. Никой не се осмеляваше да коментира.

„При Санто“ беше автентична италианска пицария близо до колежа. Тео я харесваше, защото тук винаги се тълпяха студенти, които гледаха мачовете на големите плоски екрани. Двете семейства заеха места и си поръчаха от „световноизвестните сицилиански пици на Санто“. Тео нямаше сили да разсъждава върху тези гръмки думи. Ореховите гофрети на Гъртруд и ментовият сладкиш на господин Дъдли също претендираха, че са много популярни. Нима един малък град като Стратънбърг бе успял да се прочуе по света с цели три специалитета?

Той реши да не мисли повече за това.

Отборът на колежа „Стратън“ беше изгубил мача в последната минута. Според господин Буун треньорът им бе допуснал груба грешка, тъй като не бе използвал максимално обявените почивки. Господин Уипъл не споделяше мнението му и мъжете се впуснаха в оживена дискусия. Майките на Тео и Чейс скоро се отегчиха от приказките им и обсъдиха предстоящия ремонт на главната съдебна зала. Тео се интересуваше и от двата разговора и се опитваше да ги следи едновременно. Чейс предпочете да поиграе на мобилния си телефон. Няколко студенти започнаха да пеят в далечния ъгъл на пицарията. Тълпата на бара аплодираше отборите по телевизията.

Всички изглеждаха щастливи и сякаш изобщо не се притесняваха за Ейприл.

Тео нямаше търпение да се прибере у дома.