Отвличането

16

Тео намери един плик с гевречета и две диетични коли в малката кухня, където служителите на фирма „Буун и Буун“ водеха негласни битки за храната. Правилата бяха прости: ако някой донесеше нещо и не искаше да го дели с останалите, трябваше да напише отгоре инициалите си и да се надява да проявят разбиране. Ако върху продуктите липсваше обозначение, те принадлежаха на всички. Действителността обаче беше по-сложна. „Заемането“ на храна от чужди запаси се случваше често и не се отхвърляше напълно. Възпитанието изискваше тя да бъде върната при първа възможност. Последното водеше до оживени спорове. Господин Буун наричаше кухнята „минно поле“ и отказваше да влиза в нея.

Тео предположи, че гевречетата и напитките са на Дороти — секретарката, която вечно се опитваше да свали килограми. Той си обеща наум да й възстанови запасите.

Чейс му бе предложил да отидат в училището в два часа, за да присъстват на първия баскетболен мач на Стратънбърг за сезона. Тео се съгласи. Беше се отегчил от ровенето в интернет и смяташе усилията им за напразни. Изведнъж обаче му хрумна една идея.

— Тъй като купоните в щатския университет са били снощи, е добре да проверим всеки от клубовете. Може да влезем в профилите им във Фейсбук и да разгледаме снимките.

— Ти спомена, че там е имало десет партита, нали? — попита Чейс, който отхапваше от едно дебело геврече.

— Да, но само четири споменават имената на музикантите. Остават ни шест, които са все с непознати групи.

— И какво точно търсим?

— Всичко, свързано с „Плъндър“. Неонови надписи, плакати, инициали на групата върху барабаните.

— И ако открием, че снощи са свирили на някой от купоните в щатския университет? Това означава ли, че днес ще изнесат концерт в лагера на противника?

— Вероятно. Виж, Чейс, просто опипваме почвата. Стреляме в тъмното.

— Да, знам.

— Хрумва ли ти по-добра идея?

— Не и за момента.

Тео изпрати на Чейс линкове към страниците на три клуба във Фейсбук.

— „Сигма Ну“ е с осемдесет членове — каза Чейс. — Колко…

— Да вземем по пет от всеки клуб. Ще ги избираме на случаен принцип. Разбира се, трябва да прегледаме откритите профили без защита.

— Да, да.

Тео отвори профила на някакъв член на „Кай Псай“. Казваше се Бъди Зайлс, второкурсник от Атланта. Бъди имаше много приятели и стотици снимки, но нито една не беше от вчерашния купон. Тео и Чейс продължиха да търсят мълчаливо. Скоро и двамата се отегчиха от безкрайните кадри на студенти, които позираха, крещяха и танцуваха. Повечето държаха бира в ръка.

Изведнъж Чейс се съживи и каза:

— Намерих снимки от снощното парти. Там е свирила група. — Той бавно ги разучи и добави: — Нищо.

Стотина снимки по-късно Тео застина на място, примигна два пъти и увеличи изображението. Намираше се в незащитения профил на един от членовете на „Алфа Ну“. Момчето се казваше Винс Снайдър, студент от Вашингтон, окръг Колумбия. Беше качил десетина снимки от купона.

— Чейс, ела тук — заяви Тео така, сякаш бе зърнал призрак.

Чейс се приближи и надникна през рамото му. Тео посочи екрана. На него се открояваха група танцуващи студенти.

— Виждаш ли? — попита той.

— Да, какво е това?

— Бейзболно яке на „Минесота Туинс“. Тъмносиньо, с червено-бял надпис.

В центъра се забелязваше малък дансинг. Фотографът бе заснел как приятелите му танцуват в ритъма на музиката. Едно от момичетата носеше доста къса пола и Тео предположи, че тя е причината за снимката. В лявата част, почти в средата на тълпата, стоеше певецът на групата. Държеше китара и свиреше със затворени очи. Зад него се намираше мястото, посочено от Тео. В сянката на няколко големи колони изпъкваше дребен силует, който наблюдаваше публиката. Тъй като стоеше странично, само първите букви от думата „Туинс“ се различаваха на гърба на якето му. Фигурата имаше къса коса и макар че лицето й бе почти скрито, Тео не се съмняваше кого вижда.

Беше Ейприл.

В 23:39 ч. миналата вечер, в момента на снимката тя е била жива.

— Сигурен ли си? — попита Чейс и се наведе напред.

Носовете им почти докосваха екрана.

— Подарих й якето преди година. Бях го спечелил в една игра. Беше ми малко. Когато казах на полицията за него, инспекторите заявиха, че не са го намерили в къщата й. Предполагат, че Ейприл го е облякла, преди да изчезне.

Тео отново посочи към снимката и добави:

— Обърни внимание на късата коса и профила, Чейс. Сигурен съм, че е Ейприл. Ти как смяташ?

— Може би. Не знам.

— Тя е — повтори Тео.

Момчетата се дръпнаха назад и Тео започна да крачи из стаята.

— Майка й не се беше прибирала у дома три нощи. Ейприл се страхуваше ужасно. Вероятно се е обадила на баща си или той се е свързал с нея. Качил се е на колата и е дошъл в Стратънбърг. После е отключил вратата, взел е Ейприл и двамата са заминали от тук. От няколко дни тя пътува с групата.

— Не е ли редно да уведомим полицията?

Тео обикаляше неспокойно и се почесваше замислено по брадичката.

— Не, не още. Ще го направим по-късно. Сега ти предлагам следното. Щом знаем къде е била снощи, можем да разберем къде ще бъде довечера. Нека звъннем на всички клубове в Университета на Северна Каролина, „Дюк“, „Уейк Форест“ и останалите учебни заведения. Трябва да научим на кой купон ще свирят „Плъндър“.

— Да започнем със Северна Каролина — каза Чейс. — Там се организират поне десетина партита.

— Дай ми списъка.

Тео се зае с телефона, а Чейс го наблюдаваше и си водеше бележки. В първия клуб никой не вдигна. Второто обаждане беше до „Капа Делта“. Младата дама, която отговори, не знаеше името на музикантите. Третото позвъняване също не даде резултат. Едно момче от „Делта“ им каза, че очакват друга група. Тео продължи нататък. Бе въодушевен от факта, че Ейприл е невредима. Нямаше търпение да я намери.

На осмия път се случи истинско чудо. Някакъв студент от „Капа Тета“ заяви, че не е чул нищо за групата и закъснява за футболния мач. После обаче помоли Тео да остане на линията и когато се върна, добави:

— Да, името им е „Плъндър“.

— Кога ще започнат да свирят? — попита Тео.

— Нямам представа. Сигурно към девет. А сега ще тръгвам, приятелче.

Скоро гевречетата свършиха. Истината беше, че Тео не знаеше какво да прави. Чейс настояваше да уведомят полицията, но Тео самият се колебаеше. Две неща бяха ясни поне според него. Първо, момичето от снимката беше Ейприл. Второ, тя придружаваше групата, която същата вечер щеше да свири на партито на „Капа Тета“ в Чапъл Хил, Северна Каролина. Вместо да се обади на полицията, Тео се свърза с чичо си.

Двайсет минути по-късно Тео, Чейс и Джъдж изкачиха тичешком стълбите до офиса на Айк, който току-що бе обядвал в гръцкия ресторант на долния етаж. Двамата с Чейс се запознаха, а Тео се зае да търси снимката на компютъра.

— Ейприл е — заяви той.

Айк разучи внимателно изображението, сложил очилата на върха на носа си.

— Сигурен ли си?

Тео повтори историята за якето. Описа височината на Ейприл, прическата и цвета на косата й, след което посочи профила на снимката.

— Трябва да е тя.

— Щом казваш.

— Ейприл е с баща си, Айк. Точно както ти подозираше. Джак Лийпър няма нищо общо с изчезването й. Полицията е заловила грешния човек.

Айк кимна и се усмихна, но в жеста му липсваше всякаква ирония. Той не откъсваше очи от екрана.

— Според Чейс е редно да съобщим на полицията — добави Тео.

— Така е — потвърди Чейс. — Защо не?

— Нека помисля малко — заяви Айк, бутна назад стола и скочи на крака. После включи стереоуредбата и започна да обикаля из стаята. Накрая продължи: — Не бива да намесваме властите, поне засега. Ето какво може да се случи. Полицаите тук ще звъннат на колегите си в Чапъл Хил, а ние не знаем какво биха направили те. Сигурно ще отидат на купона и ще се опитат да намерят Ейприл. Това едва ли ще е толкова лесно, колкото предполагаме. На партито ще има много студенти, които ще пият и ще се забавляват. Нещата често излизат извън контрол в такива ситуации. Не е ясно как ще реагират ченгетата. Твърде вероятно е изобщо да не обърнат внимание на някакво момиче, което пътува с групата на баща си. Може би самата Ейприл не иска да бъде спасена. Съществуват безброй сценарии и повечето не са добри. Полицията не е издала заповед за ареста на господин Финмор, защото срещу него няма обвинения. Той все още не е заподозрян.

Айк крачеше зад бюрото си. Момчетата следяха всяка негова стъпка и дума.

— А и без да са сто процента убедени, че момичето от снимката е Ейприл, полицаите не биха предприели нищо.

Айк се отпусна на стола и се втренчи в компютъра. Намръщи се, почеса се по носа и приглади бакенбардите си.

— Знам, че е тя, Айк — каза Тео.

— А ако грешиш? — попита мрачно чичо му. — В света няма само едно яке на „Туинс“. На снимката не се виждат очите й. Мислиш, че е Ейприл, защото отчаяно ти се иска да е така. Но какво ще стане, ако бъркаш? Нека си представим, че отиваме в полицията още сега. Те се въодушевяват и се обаждат на колегите си в Чапъл Хил, които решават да посетят купона. Там те: 1) не намират момичето, или 2) намират момичето, но то не е Ейприл. Бихме изглеждали доста глупаво, нали?

Настъпи дълга мъчителна пауза, докато Тео и Чейс обмисляха последствията. Чейс проговори пръв.

— Защо не кажем на майка й? Обзалагам се, че тя ще я разпознае най-лесно. Така ще се подсигурим.

— Идеята не ми харесва — възрази Айк. — Тази жена е способна на всичко. Не е в интерес на Ейприл да намесваме майка й в този момент. Доколкото разбрах, госпожа Финмор подлудява ченгетата и те се стараят да я избягват.

Отново мълчание. Тримата приковаха очи в стената.

— Какво предлагаш, Айк? — попита Тео.

— Най-разумното решение е някой да доведе Ейприл обратно в Стратънбърг и чак тогава да звънне в полицията. Трябва да е човек, на когото момичето има доверие. Например ти, Тео.

Тео отвори изумено уста, но не успя да проговори.

— Чака те дълъг път с колелото — отбеляза Чейс.

— Тео, помоли Марсела и Уудс да те закарат. Отиди при Ейприл, увери се, че е добре, и я доведи тук. Веднага. Нямаме време за губене.

— Мама и татко са извън града, Айк. Заминаха за Брайър Спингс на годишната среща на Асоциацията на юристите. Ще се върнат утре. Довечера ще спя при Чейс.

Айк погледна към Чейс и попита:

— Твоите родители могат ли да свършат тази работа?

Чейс поклати глава.

— Едва ли. Трудно ми е да си представя, че ще искат да се забъркат в такъв случай. Освен това имат среща с приятели, за която се подготвят отдавна.

Тео се обърна към чичо си и забеляза блясъка в очите му. Приличаше на дете, готово за голямо приключение.

— Значи ти си подходящият човек, Айк — заключи Тео. — Хайде, нямаме време за губене.