Отвличането

11

Петък сутринта. След неспокойна нощ, изпълнена с кошмари, чести събуждания, гласове и видения, в 6:30 ч. Тео най-после се предаде и реши да стане. Докато седеше на ръба на леглото и си мислеше за лошите новини, които щеше да му поднесе денят, той долови безпогрешния аромат на наденички от кухнята. Майка му пържеше палачинки и наденички в редките случаи, когато смяташе, че Тео (и понякога Уудс) се нуждае от допълнителна енергия. Но днес той не беше гладен. Нямаше апетит и се съмняваше, че някога ще си го възвърне. Джъдж, който спеше под леглото, вдигна глава и го погледна. И двамата бяха уморени и недоспали.

— Съжалявам, ако съм те събудил, Джъдж — заяви Тео.

Кучето прие извинението му.

— Но ти и бездруго ще си почиваш цял ден.

Джъдж отново не възрази.

Тео се изкушаваше да отвори лаптопа си и да прочете актуалните новини, но бързо се отказа. Посегна към дистанционното, за да включи телевизора. Поредната лоша идея. Вместо това си взе душ, облече се и приготви раницата си за училище. Тъкмо тръгна към стълбите, когато мобилният му телефон иззвъня. Търсеше го Айк.

— Здравей — каза Тео.

Беше изненадан, че чичо му е буден толкова рано. Обикновено обичаше да си поспива.

— Тео, обажда се Айк. Добро утро.

— Добро утро, Айк.

Въпреки че беше в началото на шейсетте, Айк настояваше Тео да се обръща към него на малко име. Не искаше да му вика „чичо“. Айк беше сложен човек.

— Кога ще отидеш на училище?

— След трийсет минути.

— Имаш ли време да се отбиеш при мен? Научих някои интересни клюки. Само аз ги знам.

Според семейния ритуал Тео трябваше да посещава чичо си всеки понеделник следобед. Срещите им траеха около половин час и невинаги бяха приятни. Айк обожаваше да го разпитва за оценките, домашните и бъдещите му планове. Тео се отегчаваше от тези въпроси. Айк често го наставляваше. Собствените му деца бяха големи и живееха далеч от дома, а Тео беше единственият му племенник. Сега той се чудеше защо Айк държи да го види в петък сутринта.

— Разбира се — заяви Тео.

— Побързай и не казвай на никого.

— Дадено, Айк.

Тео затвори и си помисли колко странна е цялата ситуация. Но в момента нямаше време за повече разсъждения, а и мозъкът му беше достатъчно претоварен с друга информация. Джъдж започна да дращи по вратата, привлечен от миризмата на наденички.

Пет пъти седмично Уудс Буун закусваше в едно кафене в центъра на града. Там се виждаше с група колеги адвокати точно в седем часа. Ето защо Тео рядко виждаше баща си сутрин. Когато слезе в кухнята, майка му го целуна по бузата. Тя все още беше по халат. Двамата се поздравиха и си разказаха как са спали миналата нощ. Когато не се налагаше да се явява в съда, госпожа Буун прекарваше петъчната сутрин в козметични процедури. Ходеше на фризьор, маникюр и педикюр. Като професионалист, обръщаше огромно внимание на външния си вид. За разлика от нея съпругът й беше доста небрежен.

— Няма новини за Ейприл — отбеляза госпожа Буун.

Малкият телевизор до микровълновата печка не беше включен.

— Това какво означава? — попита Тео и седна.

Джъдж стоеше до фурната, възможно най-близо до наденичките.

— Нищо, поне засега — отвърна майка му.

Тя сложи една чиния пред Тео, като нареди отгоре купчина палачинки и няколко наденички. После му сипа чаша мляко.

— Благодаря, мамо. Мирише страхотно. А за Джъдж има ли закуска?

— Разбира се — заяви госпожа Буун и постави чинийка пред кучето.

За него също бяха предвидени палачинки и наденички.

— Хайде, започвай.

Тя седна, огледа обилната закуска на масата и отпи от кафето си. Тео се нахвърли върху апетитната храна. След няколко хапки каза:

— Много е вкусно, мамо.

— Прецених, че се нуждаеш от допълнителна енергия.

— Благодаря ти.

След като го наблюдава известно време, Марсела Буун попита:

— Добре ли си, Тео? Случилото се е ужасно. Как се справяш със ситуацията?

Беше му по-лесно да дъвче, отколкото да говори. Не знаеше какво да каже. Как можеш да опишеш емоциите си, когато твоя близка приятелка е отвлечена и вероятно захвърлена в реката? Как изразяваш мъката си от факта, че същата тази приятелка е била изоставена от странните си родители и никога не е имала късмет в живота?

Тео продължи да дъвче. Тъй като трябваше да отвърне на въпроса, промърмори:

— Всичко е наред, мамо.

Последното не беше истина, но в момента му се струваше непосилно да сподели чувствата си.

— Искаш ли да го обсъдим?

Любимият му въпрос. Тео поклати глава и заяви:

— Не, мамо. Така само ще влошим нещата.

Тя се усмихна.

— Разбирам.

Петнайсет минути по-късно Тео се качи на колелото, погали Джъдж по главата и се сбогува с него. Профуча по алеята пред къщата и излезе на Малард Лейн.

Айк бе започнал да работи като адвокат дълго преди раждането на Тео. Той бе основал фирмата „Буун и Буун“ заедно с родителите му. В началото тримата юристи се разбирали добре и кантората процъфтявала, но впоследствие Айк допуснал сериозна грешка. Каквото и да се бе случило, Уудс и Марсела Буун не го обсъждаха пред Тео. Отраснал в семейството на адвокати, Тео беше доста любопитен. В продължение на няколко години се бе опитвал да разплете мистерията около Айк, но без особен успех. Уудс отговаряше на настоятелните му въпроси с острия коментар: „Ще чуеш историята, когато пораснеш“. Марсела обикновено казваше нещо от рода на: „Някой ден ще научиш всичко от баща ти“.

Тео знаеше само основните факти: 1) навремето Айк бил способен данъчен адвокат; 2) после лежал в затвора за няколко години; 3) тогава изгубил завинаги правото да упражнява професията си; 4) докато бил зад решетките, съпругата му поискала развод и напуснала Стратънбърг с трите им деца; 5) първите братовчеди на Тео бяха много по-големи от него и той не ги познаваше; 6) Айк и родителите на Тео не бяха в блестящи отношения.

Айк изкарваше прехраната си като данъчен консултант. Обслужваше малки фирми и частни лица. Живееше сам в миниатюрен апартамент. Възприемаше се като аутсайдер, истински бунтар срещу системата. Обличаше се със странни дрехи и имаше дълга побеляла коса, вързана на опашка. Носеше сандали (дори в студените месеци) и слушаше „Грейтфул Дед“ или Боб Дилън на евтината стереоуредба в офиса си. Работеше над един гръцки ресторант, в стара занемарена стая, пълна с неизползвани книги.

Тео се качи по стълбите, почука на вратата и влезе вътре бодро и наперено, макар че се чувстваше доста зле. Айк седеше зад бюрото, което изглеждаше по-разхвърляно дори от това на Уудс. Пиеше кафе от висока картонена чаша.

— Добро утро, Тео — промърмори сърдито той.

— Здрасти, Айк — отвърна Тео и се отпусна на скърцащия дървен стол срещу него. — Какво става?

Айк се облегна на лакти и се приведе напред. Очите му бяха зачервени и подпухнали. През годините Тео бе чувал редица слухове за алкохолните навици на чичо си. Предполагаше, че именно поради тази причина Айк се събужда толкова трудно сутрин.

— Вероятно си разтревожен за малката Финмор — заяви Айк.

Тео кимна.

— Е, престани да се тревожиш. Полицията не е намерила нейното тяло. По всичко личи, че трупът, изваден от водата, е на мъж. Експертите не са напълно сигурни. ДНК анализът ще бъде готов до два дни, но въпросният човек е висок около метър и седемдесет. Доколкото ми е известно, Ейприл е с десетина сантиметра по-ниска. Така ли е?

— Да.

— Трупът е в напреднал стадий на разложение. Следователно е останал във водата повече от няколко дни. Приятелката ти е била отвлечена във вторник през нощта или рано на следващата сутрин. Ако похитителят й я бе захвърлил в реката скоро след това, тялото й нямаше да бъде в подобно състояние. Трупът е почти обезобразен. Много части липсват. Навярно е бил във водата цяла седмица.

Тео се замисли над думите му. Беше изненадан и облекчен. На лицето му изгря усмивка. Той усети как напрежението в гърдите и стомаха му отслабва.

— Полицията ще направи официално изявление в девет часа. Предположих, че ще се зарадваш да научиш новините по-рано.

— Благодаря ти, Айк.

— Но те не биха признали очевидното. Ще премълчат факта, че са изгубили два дни в преследване на Джак Лийпър. Той не е отвлякъл и убил момичето. Лийпър просто е изпечен лъжец. Полицията се е насочила към грешния човек. Някой едва ли ще спомене тази подробност.

— Кой ти го каза? — попита Тео, но бързо си даде сметка, че няма да получи конкретен отговор.

Айк се усмихна и потърка зачервените си очи. Отпи от кафето и добави:

— Имам приятели, Тео. Те са различни от хората, които познавах преди години. Живеят от другата страна на града. Не работят в големи сгради и не обитават скъпи къщи. Намират се по-близо до улицата.

За Тео не беше тайна, че чичо му играе покер. Някои от приятелите му бяха бивши адвокати и полицаи. Айк обичаше да създава впечатлението, че общува със съмнителни типове, които наблюдават всичко от сенките и постоянно следят уличните клюки. В твърдението се криеше известна доза истина. Предишната година един от клиентите му бе осъден за разпространение на наркотици. Името на Айк се бе появило във вестника, когато той бе призован да свидетелства по делото в качеството си на счетоводител на обвиняемия.

— Чувам доста неща, Тео — продължи Айк.

— Тогава кой е мъжът, изваден от реката?

Айк отново отпи от кафето.

— Може би никога няма да разберем. Полицаите са претърсили район от триста километра нагоре по реката и не разполагат с данни за изчезнал човек през последния месец. Знаеш ли за случая „Бейтс“?

— Не.

— Нашумяло дело отпреди четирийсет години.

— Аз съм само на тринайсет, Айк.

— Да. Както и да е. Инцидентът станал в Руузбърг. Една нощ някакъв престъпник на име Бейтс инсценирал собствената си смърт. Нападнал непознат мъж, стоварил го на земята и го набутал в кадилака си. После зарязал колата в близката канавка и я запалил. Когато пристигнали на място, полицаите и пожарникарите заварили кадилака в пламъци. Намерили купчина пепел и решили, че това са тленните останки на Бейтс. След погребението съпругата му получила парите от неговата застраховка. Господин Бейтс бил забравен до мига, в който полицията го арестувала пред някакъв бар в Монтана. Докарали го тук и го изправили пред съда. Той пледирал „виновен“. Така и не станало ясно кой е човекът, изгорял в колата. Бейтс твърдял, че не го познава. Просто го качил на автостоп въпросната нощ. Три часа по-късно мъжът се превърнал в пепел. Горкият нещастник бил попаднал на грешната кола. Бейтс получил доживотна присъда.

— Накъде биеш, Айк?

— Искам да кажа, скъпи Тео, че едва ли ще научим кой е трупът от реката. Съществува един особен тип хора: аутсайдери и бездомници, които обитават подземния свят. Те нямат име или лице; местят се от град на град, качват се на влакове, пътуват на стоп, спят в гората и под мостовете. Отдавна не са част от обществото, а понякога им се случват кошмарни неща. Живеят в ужасни условия и ние рядко ги виждаме, защото те държат да останат незабелязани. Трупът, намерен от ченгетата, едва ли ще бъде идентифициран. Но това не е важното в случая. Добрата новина е, че жертвата не е Ейприл.

— Благодаря ти, Айк. Не знам какво друго да кажа.

— Бях убеден, че ще се зарадваш.

— Така е, Айк. Страшно се притеснявах.

— Ейприл да не ти е гадже?

— Не, просто сме близки приятели. Ейприл произхожда от странно семейство. Аз съм от малкото деца, на които се доверява.

— Може само да е щастлива, че има приятел като теб, Тео.

— Благодаря.

Айк се отпусна и облегна краката си на бюрото. Носеше сандали с яркочервени чорапи. Той отпи от кафето и се усмихна на Тео.

— Какво знаеш за баща й?

Тео сви рамене. Не беше сигурен какво да отговори.

— Срещал съм го веднъж в дома на Ейприл. Преди няколко години майка й организира тържество за рождения й ден. За съжаление повечето гости не дойдоха. Родителите им не смееха да ги пуснат в къщата на семейство Финмор. Аз бях там с още три деца. Баща й също присъстваше. Беше с дълга коса и брада. Като че ли се чувстваше некомфортно в нашата компания. Ейприл ми е разказвала много за техните отношения. Господин Финмор често не си е вкъщи, но тя е по-доволна, когато го няма. Той свири на китара и пише песни, доста посредствени според нея. Все още си мечтае за бляскава музикална кариера.

— Познавам го — каза самодоволно Айк. — Или по-скоро съм чувал някои неща.

— Откъде? — попита Тео, който изобщо не беше изненадан от факта, че Айк разполага с информация за толкова странен човек.

— Един мой приятел свири понякога с него. Твърди, че Финмор е пълна отрепка. Прекарвал доста време с група застаряващи безделници. Ходели заедно на турнета и изнасяли концерти по барове и студентски клубове. Предполагам, че вземат наркотици.

— Не бих се учудил. Ейприл ми спомена, че веднъж баща й отсъствал цял месец. Той непрекъснато се кара със съпругата си. Семейството им е доста нещастно.

Айк бавно стана и отиде до уредбата, вградена в етажерката за книги. Натисна едно копче и от колоните се разнесе тиха фолклорна музика. След като усили звука, добави:

— Ако питаш мен, полицията трябва да провери господин Финмор. Вероятно той е отвлякъл приятелката ти.

— Не съм убеден, че би тръгнала с него. Ейприл не го харесва и никога не би му се доверила.

— Защо не се е опитала да се свърже с теб? Няма ли телефон или лаптоп? Нали всички деца киснат в интернет?

— Лаптопът беше открит в стаята й, а нейните родители така и не пожелаха да й купят джиесем. Ейприл ми каза, че баща й мрази мобилните телефони и също не използва такъв. Не иска хората да го намират, когато е далеч от дома. Сигурен съм, че тя щеше да ми се обади при първа възможност. Навярно похитителят не й позволява да го направи.

Айк седна отново и погледна бележника на бюрото си. Тео трябваше да тръгва за училище, което се намираше на десет минути оттам с колело, ако минеше по прекия маршрут.

— Ще се постарая да науча повече за бащата — заяви Айк. — Звънни ми се след часовете.

— Благодаря ти, Айк. Добрите новини за Ейприл са строго секретни, нали?

— Защо? Само след час полицията ще излезе с официално изявление. Според мен беше хубаво да съобщят на хората още снощи. Но за съжаление те обичат да свикват пресконференции и да драматизират нещата. Не ме интересува на кого ще кажеш. Всички имат право да знаят.

— Страхотно. Ще се обадя на мама на път за училище.