Отвличането

3

Последният звънец би в 15:30 ч. Само минута по-късно Тео се бе качил на колелото и препускаше с бясна скорост по алеите и страничните улички, за да избегне оживения трафик. Пресече Мейн стрийт, помаха на полицая на кръстовището и се престори, че не чува виковете му да кара по-бавно. После мина през близкото гробище и зави по Парк стрийт.

Родителите на Тео бяха женени от двайсет и пет години. Вече двайсет работеха като съдружници в адвокатска фирма „Буун и Буун“. Кантората се намираше на Парк стрийт 415, в сърцето на Стария Стратънбърг. Бяха основали фирмата с още един партньор — Айк Буун, чичото на Тео. Впоследствие обаче той бе принуден да напусне, защото имаше проблеми с властите. Сега Марсела и Уудс бяха единствените собственици. Госпожа Буун имаше модерен кабинет на първия етаж и се занимаваше предимно с бракоразводни дела. Уудс Буун седеше сам в огромна разхвърляна стая на втория етаж. Навсякъде около него се виждаха овехтели рафтове, а подът беше покрит с купчини папки. Из въздуха постоянно се носеше облак ароматен дим от лулата му. В кантората работеше и Елза. Тя вдигаше телефона, посрещаше клиентите, подготвяше различни документи и се грижеше за кучето Джъдж. Останалите служители бяха Дороти — секретарката на господин Буун, която според Тео вършеше най-скучните неща, и Винс — правният асистент на госпожа Буун.

Джъдж, кучето на Тео, прекарваше дните в офиса, като се местеше тихо от стая на стая и наблюдаваше случващото се. Често следваше хората към кухнята, за да получи храна, но повечето време дремеше в квадратното си легло до рецепцията, където Елза му говореше, докато пишеше на компютъра.

Последният служител във фирмата беше Тео. Той с гордост твърдеше, че е единственото 13-годишно момче в Стратънбърг със собствена адвокатска кантора. Разбира се, Тео беше твърде малък, за да бъде истински правист, но помощта му понякога се оказваше безценна. Обикновено носеше различни папки на Дороти и Винс или изчиташе дълги файлове в търсене на ключови думи. Компютърните му умения бяха отлични и му позволяваха да проучва правни въпроси и да търси важни факти. Най-любимото му занимание обаче беше да подава документи в съда от името на фирмата. Тео обичаше величествената сграда и си мечтаеше за деня, в който щеше да застане в огромната зала на втория етаж и да произнесе вдъхновена реч в защита на своя пръв клиент.

Точно в 15:40 ч. той остави колелото на тясната веранда пред кантората и си пое въздух. Всеки ден Елза го поздравяваше със силна прегръдка, болезнено ощипване по бузата и бърза проверка на облеклото му. Тео отвори вратата, влезе вътре и получи очакваното посрещане. Както винаги там беше и Джъдж. Кучето се изправи и изтича към Тео.

— Съжалявам за Ейприл — заяви Елза.

Изглеждаше доста разтревожена, въпреки че не бе виждала никога момичето. Но както при всяка друга трагедия жителите на Стратънбърг се държаха така, сякаш познаваха лично Ейприл, и се изказваха само положително за нея.

— Някакви новини? — попита Тео и погали Джъдж по главата.

— Не. Цял ден слушам радио. Няма развитие. Как беше в училище?

— Ужасно. Обсъждахме единствено изчезването на Ейприл.

— Горкото дете.

Елза огледа ризата му, след което сведе очи към панталоните. Тео замръзна на място. Всеки ден Елза инспектираше външния му вид и правеше по някой унищожителен коментар от рода на: „Ризата наистина ли отива на панталоните ти?“ или „Не дойде ли със същата фланелка преди два дни?“. Забележките й ядосваха ужасно Тео и той се бе оплакал на родителите си, но без резултат. Елза беше като член на семейството, втора майка на Тео, и се интересуваше от него само защото го обичаше.

Според слуховете Елза харчеше голяма част от спестяванията си за дрехи, което определено си личеше. Днес тя явно одобряваше избора му. Преди да успее да каже нещо, Тео я попита:

— Майка ми тук ли е?

— Да, но в момента говори с клиент. Господин Буун също е зает.

Обикновено се случваше така. Когато не беше в съда, майката на Тео прекарваше деня в срещи с клиентите си. Повечето бяха жени, които 1) искаха развод, 2) нуждаеха се от развод, 3) очакваха да го получат или 4) се бореха с последствията от него. Работата не беше лесна, но Марсела Буун беше сред най-добрите бракоразводни адвокати в града. Тео се гордееше с нея. Радваше се и на факта, че тя съветва всяка нова клиентка да потърси помощта на професионален консултант, за да се опита да спаси брака си. За съжаление обаче някои случаи бяха безнадеждни.

Тео се качи по стълбите, следван плътно от Джъдж, и влезе в просторния и уютен кабинет на адвокат Уудс Буун. Баща му седеше зад бюрото, потънал в задачи. В едната ръка държеше лулата си, а в другата — химикалка. Наоколо бяха разпръснати безброй листове.

— Здравей, Тео — заяви той с широка усмивка. — Как мина в училище?

Господин Буун му задаваше този въпрос пет пъти на седмица.

— Ужасно — отвърна Тео. — Не биваше да ходя. Пълна загуба на време.

— Защо?

— Стига, татко. Моя приятелка и съученичка е в ръцете на избягал затворник, лежал зад решетките заради отвличане. Подобни инциденти не се случват често тук. Всички трябваше да се включим в издирването на Ейприл. Вместо това седяхме в училище и говорихме празни приказки.

— Глупости. Остави търсенето на професионалистите, Тео. Полицията в Стратънбърг си знае работата.

— Да, но до момента не са я открили. Може би се нуждаят от още хора.

— От кого по-точно?

Тео се изкашля и стисна зъби. Втренчи се в баща си и се подготви да сподели истината. Родителите му го бяха научили, че не е хубаво да лъже или да премълчава истината. Съветваха го винаги да бъде искрен, независимо от последствията. Той понечи да каже: „От нас, татко. Приятелите на Ейприл. Вече организирах група за издирване. Скоро ще тръгнем по улиците“, но точно в този миг телефонът иззвъня. Баща му вдигна слушалката, измърмори: „Уудс Буун“, и се заслуша.

Тео замълча. След няколко секунди господин Буун закри с ръка слушалката и прошепна:

— Ще ми отнеме известно време.

— До после — заяви Тео, скочи от стола си и излезе от стаята.

Слезе на долния етаж, следван от Джъдж, и отиде в малкото помещение, което наричаше свой кабинет. Извади от раницата учебниците и тетрадките си, като създаде впечатлението, че смята да се заеме с домашните. Но не беше така.

Групата за издирване, организирана от него, се състоеше от около двайсет приятели. Планът им беше да се разпределят на пет групи от по четирима души и да обиколят улиците на колела. Всеки разполагаше с мобилен телефон и радиостанция. Уди имаше айпад с инсталиран „Гугъл Ърт“ и приложения за джипиес. Действията им щяха да бъдат координирани, а Тео, разбира се, оглавяваше операцията. Смятаха да търсят Ейприл в различни части на града и да раздадат флайъри с нейна снимка. Предвиждаха възнаграждение от хиляда долара за човека, който им предостави ценна информация за намирането й. Децата бяха събрали около двеста долара от съученици и учители. Тео и приятелите му се надяваха да получат останалата сума от своите родители, в случай че някой се появеше с важни подробности, свързани с изчезването на момичето. Тео не се съмняваше, че майка му и баща му ще се съгласят да му дадат парите при необходимост. Операцията криеше доста рискове, но залогът беше висок, а времето течеше безмилостно.

Тео излезе през задната врата, като остави Джъдж сам и объркан. После се промъкна към верандата и се качи на колелото.