Отвличането

15

Съботната закуска в дома на семейство Буун премина доста напрегнато. Както обикновено, Тео и Джъдж поглъщаха овесени ядки (Тео пиеше портокалов сок), а Уудс Буун ядеше поничка и четеше спортната страница във вестника. Марсела проверяваше последните новини на лаптопа си с чаша кафе в ръка. В кухнята беше съвсем тихо, поне през първите двайсет минути. Спомените от предишни разговори все още витаеха във въздуха и скандалът можеше да избухне всеки момент.

Имаше няколко причини за изострената обстановка. Първата и най-очевидната беше дълбоката тъга, обхванала семейството още в сряда сутринта, когато полицията ги бе събудила с молбата да се явят в дома на Ейприл Финмор. Дните се нижеха без новини за момичето и настроението на всички видимо се влошаваше. Уудс и Марсела Буун се опитваха да се усмихват и да пускат шеги, но усилията им бяха напразни. Втората и по-маловажна причина се криеше във факта, че днес Тео и баща му щяха да пропуснат седмичната игра на голф. Почти всяка събота в девет сутринта те отиваха в клуба и Тео чакаше с нетърпение този момент.

Играта беше отменена заради третата причина за напрежението. Господин и госпожа Буун трябваше да заминат извън града за едно денонощие, а Тео настояваше да го оставят сам вкъщи. И преди тримата се бяха карали на същата тема и сега Тео губеше битката за пореден път. Той внимателно им обясни, че ще затвори прозорците и вратите, ще пусне алармата и ще се обади на съседите и полицията при необходимост. Обеща им да заключи вратата на спалнята и да държи стика за голф до леглото си. Джъдж щеше да спи до него и да го пази. Тео знаеше как да се грижи за себе си и не обичаше да го възприемат като дете. Не искаше родителите му да викат бавачка, когато излизаха на вечеря или отиваха на кино, и се ядосваше, че не може да бъде сам по време на пътуванията им.

Родителите му не отстъпиха. Тео беше едва на тринайсет — твърде малък, за да остане без компания. Те отказваха да обсъждат въпроса, преди синът им да навърши четиринайсет. Засега се нуждаеше от контрол и сигурност. Марсела беше уредила Тео да прекара нощта при Чейс Уипъл, което щеше да бъде приемливо при нормални обстоятелства. Чейс обаче беше обяснил, че неговите родители също ще отсъстват. Ето защо момчетата трябваше да прекарат времето с голямата сестра на Чейс Дафне. Тя беше на шестнайсет и доста неприятна. Винаги си седеше вкъщи, тъй като нямаше социален живот, и обожаваше да флиртува с Тео. Той бе преживял една кошмарна вечер с нея преди три месеца, когато родителите му бяха отишли на погребение в Чикаго.

Тео протестираше, мяташе се, хленчеше и мърмореше, но без резултат. Съботната вечер щеше да премине в сутерена на къщата на семейство Уипъл. Той си представи как пълничката Дафне ще говори безспирно и няма да сваля очи от него, докато двамата с Чейс се опитват да играят на компютъра или да гледат телевизия.

Уудс и Марсела бяха обсъдили варианта да се откажат от пътуването заради инцидента с Ейприл и напрегнатата обстановка в града. Планът им беше да заминат за известния курорт Брайър Спрингс, на около триста километра от Стратънбърг. Там ги очакваше интересна среща с колеги от целия щат. Първо щяха да присъстват на поредица от следобедни семинари и доклади, а после на коктейл и дълга вечеря, където да слушат речите на мъдри съдии и скучни политици. Уудс и Марсела бяха активни членове на Щатската асоциация на юристите и никога не пропускаха годишната среща в Брайър Спрингс. Настоящото събитие беше още по-важно, тъй като Марсела трябваше да изнесе доклад за най-новите тенденции в бракоразводния процес. Уудс от своя страна държеше да присъства на семинар за кризата с ипотекираните имоти. И двамата се бяха подготвили добре и нямаха търпение да заминат.

Тео ги увери, че всичко ще бъде наред. Стратънбърг нямаше да усети липсата им за двайсет и четири часа. По време на петъчната вечеря те решиха да предприемат пътуването. Освен това прецениха, че е редно Тео да остане при семейство Уипъл въпреки протестите му. Той бе загубил битката и макар че се беше примирил с поражението, в събота се събуди в много лошо настроение.

— Съжалявам за голфа — заяви господин Буун, без да откъсва очи от спортната страница.

Синът му мълчеше.

— Ще наваксаме следващата седмица. Тогава ще играем за осемнайсет дупки. Какво ще кажеш?

Тео изсумтя.

Майка му затвори лаптопа и се обърна към него.

— Тео, скъпи, тръгваме след час. Какви са плановете ти за следобед?

След няколко секунди Тео отвърна:

— Не знам. Може би просто ще изчакам убийците да се появят. Вероятно ще бъда мъртъв, докато стигнете до Брайър Спрингс.

— Не се прави на интересен — сряза го Уудс и вдигна вестника, за да скрие усмивката си.

— Ще си изкараш страхотно при семейство Уипъл — отбеляза Марсела.

— Нямам търпение.

— А сега обратно към въпроса ми. Какво ще правиш следобед?

— Не съм сигурен. С Чейс ще идем на мач в два часа в училище или на кино в „Парамаунт“. Днес се играе и хокей.

— Нали обещаваш да не търсиш Ейприл, Тео? Вече водихме този разговор. Нямате никаква работа по улиците. Не бива да се правите на детективи.

Тео кимна. Баща му свали вестника, погледна го в очите и попита:

— Ще се закълнеш ли, Тео? Край на издирването?

— Имате думата ми.

— Искам да ми изпращаш есемес на всеки два часа. Започни в единайсет тази сутрин. Ясно ли е? — добави майка му.

— Да.

— Усмихни се, Тео. Превърни света в едно по-щастливо място.

— В момента не ми е много весело.

— Стига, Теди — каза Марсела и се засмя.

Фактът, че го наричаше „Теди“, не му подобряваше особено настроението, нито пък постоянните й напомняния „да превърне света в едно по-щастливо място“. Тео носеше грозни шини от две години и копнееше да ги махне. Изобщо не можеше да си представи как такова количество метал в устата е в състояние да разведри някого.

Тръгнаха точно в десет, за да стигнат в Брайър Спрингс до един и половина. Докладът на Марсела щеше да започне в 14:30 ч., а семинарът на Уудс — час по-късно. Тъй като бяха заети адвокати, те винаги спазваха определен график и всяка минута беше ценна.

Тео изчака половин час, след което взе раницата си и отиде в кантората. Джъдж го последва. Родителите му и останалите служители във фирмата рядко работеха през уикендите. Той отвори входната врата, изключи алармата и пусна осветлението в библиотеката. Високите й прозорци гледаха към моравата и улицата отпред. Тео обожаваше авторитетната атмосфера на стаята и често си пишеше домашните там, когато адвокатите и асистентите не я използваха. Сега сложи купичка с вода пред Джъдж и извади лаптопа и мобилния си телефон.

Миналата вечер бе прекарал няколко часа в търсене на информация за „Плъндър“. Все още му беше трудно да повярва, че Ейприл е заминала посред нощ с баща си, но теорията на Айк звучеше най-достоверно от всичко, което му хрумваше. А и какво друго можеше да прави през уикенда?

До момента не бе открил и следа от групата. В Роли, Дърам и Чапъл Хил имаше десетки концертни зали, клубове, помещения за частни партита, барове и домове за сватбени тържества. Половината притежаваха уебсайтове или профили във Фейсбук, но никъде не се споменаваше името „Плъндър“. Тео попадна и на три бюлетина, в които фигурираха стотици заведения с музика на живо.

Той взе офисния телефон и започна да звъни наслуки по азбучен ред. Първо се обади в клуб на име „Абис Айриш Роуз“ в Дърам. Отговори му дрезгав глас:

— „Абис“.

Тео почти шепнеше.

— Здравейте, интересува ме дали групата „Плъндър“ ще свири довечера.

— Изобщо не съм чувал за тях.

— Благодаря — каза Тео и побърза да затвори.

В „Барбекюто на Брейди“ в Роли една жена заяви:

— Днес нямаме група.

Тео, който се стремеше да събере възможно най-много информация, попита:

— Преди изнасяли ли са концерти при вас?

— Не, никога.

— Благодаря.

Той продължи нататък, но без резултат. Елза вероятно щеше да се учуди защо телефонната сметка е толкова висока този месец. Тео беше готов да поеме разходите. Смяташе дори да й каже предварително за разговорите, като я помоли да не го издава на родителите му. Щеше да се справи с тях по-късно. Сега не му оставаше друго, освен да използва служебния телефон, тъй като Марсела стриктно следеше сметката на джиесема му. Ако разбереше, че се е обаждал в множество барове в Роли и Дърам, щеше да се наложи да й дава излишни обяснения.

Първите признаци за успех се появиха в клуба „Тракшън“ в Чапъл Хил. Едно отзивчиво момче на възраст колкото Тео спомена, че „Плъндър“ са свирили при тях преди няколко месеца. После го помоли да изчака и отиде да попита някакъв човек на име Еди. Когато стана ясно, че групата наистина е била там, момчето попита:

— Не смяташ да ги ангажираш, нали?

— Защо не? — поинтересува се Тео.

— Недей. Много са зле.

— Благодаря.

— Свирят най-често по студентски партита.

Точно в единайсет часа Тео прати съобщение на майка си: Сам вкъщи. Сериен убиец в мазето.

Отговорът й гласеше: Не е смешно. Обичам те.

Тео позвъни на още места, но не откри повече следи от „Плъндър“.

Чейс пристигна около обед и извади лаптопа си. Дотогава Тео бе успял да се свърже с над шейсет собственици, бармани, сервитьорки, бодигардове и дори един мияч на чинии, който почти не знаеше английски. От кратките обаждания ставаше ясно, че „Плъндър“ са бездарни музиканти с малко фенове. Някакъв барман от Роли, който твърдеше, че познава „всяка банда, свирила в града“, никога не бе чувал за тях. В три случая групата бе наречена „колежанска“.

— Нека проверим студентските клубове — предложи Чейс.

Скоро научиха, че в района около Роли и Дърам са концентрирани доста учебни заведения. Най-известните бяха „Дюк“, Университетът на Северна Каролина и щатският университет. Но на съвсем близко разстояние от тях се намираха десетки по-малки. Тео и Чейс решиха да започнат с големите. Минаха минути. Всяко от момчетата тракаше по клавиатурата, нетърпеливо да открие първата следа.

— В „Дюк“ няма студентски клубове — отбеляза Чейс.

— А къде се организират купоните? — попита Тео.

— Не съм сигурен. Нека оставим „Дюк“ за после. Ти вземи щатския университет, а аз ще проверя Северна Каролина.

Щатският университет имаше общо трийсет и три студентски клуба — двайсет и четири за момчета и девет за момичета. Къщите, където се помещаваха повечето от тях, се намираха извън кампуса. Всички поддържаха уебсайтове, но качеството им беше различно.

— Колко са клубовете в Университета на Северна Каролина? — поинтересува се Тео.

— Двайсет и две за момчета и девет за момичета.

— Нека прегледаме страниците им.

— Точно това правя в момента.

Пръстите на Чейс не спираха да шарят по клавишите. Тео също боравеше бързо с лаптопа си, но не можеше да се сравнява с Чейс. Двамата продължиха да се съревновават, твърдо решени да се доберат до някоя полезна следа. Джъдж, който обичаше да спи под всякакви мебели — бюра, легла, столове — хъркаше тихо под заседателната маса.

Уебсайтовете скоро започнаха да им изглеждат еднакво. Всички предлагаха информация за членовете, списъци със завършилите студенти, проекти, награди и предстоящи събития. Имаше безброй снимки — от купони, ски екскурзии, пикници на плажа, състезания по фризби и официални вечери с безупречно облечени студенти. Тео очакваше с нетърпение да отиде в колеж.

Футболните отбори на двете учебни заведения щяха да играят мач в два часа. Тео го знаеше; с Чейс вече бяха обсъдили залозите. Щатският университет бе сочен за фаворит. Сега обаче това нямаше значение. По-важното беше, че събитието предоставя добър повод за безкрайни купони. Отборите щяха да се срещнат в Чапъл Хил, така че студентите от щатския университет бяха празнували снощи. Клубовете от другия университет плануваха същото за съботната вечер.

Тео затвори поредния уебсайт и отчаяно изсумтя.

— Вчера в щатския университет са били организирани десет купона, но само на четири се споменават кои групи са свирили. След като съобщаваш за парти в интернет, защо ще криеш имената на музикантите?

— И при мен е същото — заяви Чейс. — Рядко се говори за групата.

— Колко купона се очакват в Чапъл Хил днес? — попита Тео.

— Към десетина. Явно ще падне голямо забавление.

Когато приключиха с търсенето, часовникът показваше един часа.

Тео написа на майка си: С Чейс сме. Убийци с брадви по петите ни. Няма да оцелеем. Моля те, грижи се за Джъдж. Обичам те.

Няколко минути по-късно Марсела отвърна: Радвам се, че си добре. Пази се. Обич, мама.