Отвличането

9

Измина цял час и навън започна да се смрачава. Тео седеше зад малкото си бюро — всъщност сгъваема маса — отрупано с типичните за един адвокат вещи: бележник, миниатюрен цифров часовник, няколко евтини химикалки и дървена табелка с неговото име. Беше разтворил учебника си по алгебра и го гледаше втренчено, неспособен да се концентрира върху думите или да прелисти страниците. Тетрадката му също беше недокосната.

Не спираше да мисли за Ейприл и ужасяващия миг, в който полицаите я бяха извадили от мътните води на река Янси. Не бе видял самото тяло, но униформените мъже и гмуркачите ожесточено се опитваха да измъкнат нещо на сушата. Явно ставаше дума за труп. Мъртвец. Защо иначе биха предприели подобна акция? През последната година в Стратънбърг нямаше друг случай на изчезнал човек. В категорията попадаше само Ейприл и Тео не се съмняваше, че е мъртва. Отвлечена, убита и хвърлена в реката от Джак Лийпър.

Той чакаше с нетърпение процеса срещу Лийпър. Надяваше се, че делото ще започне скоро в окръжния съд, на няколко преки от кантората. Не смяташе да изпуска нито секунда от него, дори и ако се налагаше да отсъства от училище. Сигурно щяха да го призоват като свидетел. Тео не знаеше какво би заявил тогава, но беше готов на всичко, за да изпрати Лийпър завинаги зад решетките. Мечтаеше за звездния миг, в който щеше да влезе в претъпканата съдебна зала, да сложи ръка на Библията и да се закълне, че ще говори само истината. Представяше си как сяда на свидетелското място, усмихва се на съдия Хенри Гантри и оглежда самоуверено любопитните заседатели. После се обръща към огромната публика в залата и приковава безстрашно очи в отвратителното лице на Джак Лийпър. Тази мисъл му се струваше все по-привлекателна. Имаше голяма вероятност Тео да е бил последният човек, с когото жертвата е разговаряла преди отвличането. Той можеше да свидетелства, че Ейприл се е страхувала, защото е живяла съвсем сама. Ключовият въпрос по време на делото щеше да бъде проникването на похитителя в къщата. Как бе успял да нахлуе вътре? Навярно единствено Тео знаеше, че Ейприл бе заключила всички врати и прозорци. От уплаха тя дори беше подпряла дръжките на бравите със столове. На мястото липсваха следи от влизане с взлом. Следователно Ейприл бе познавала своя похитител. Джак Лийпър не й бе чужд. По някакъв начин избягалият затворник я бе убедил да му отвори вратата.

Докато разсъждаваше върху последния разговор с Ейприл, Тео си даде сметка, че обвинението несъмнено ще го призове като свидетел. Очите му се насълзиха. Гърлото му беше свито и стомахът го болеше. Той се нуждаеше от компанията на друг човек. Елза, Дороти и Винс си бяха отишли за деня. Майка му седеше в кабинета си с поредната клиентка, а баща му приключваше важна сделка на горния етаж. Тео се изправи, прескочи Джъдж и погледна рисунката на Ейприл. После отново докосна името й.

Тео и Ейприл се бяха срещнали още в детската градина, но той нямаше представа как точно са се запознали. При четиригодишните обикновено липсват официалности — те просто попадат на едно и също място и започват да си играят. По-късно, в училище, двамата бяха в класа на госпожа Сансинг. На третата година, когато естествените процеси си казаха своето, момчетата спряха да се интересуват от момичетата и обратно. Тео смътно си спомняше, че Ейприл бе заминала някъде за известно време. Тогава бе забравил за нея, подобно на повечето други деца. Но в паметта му ясно изникваше мигът на нейното завръщане. Случи се в шести клас, в един от часовете на господин Ханкок. От първия учебен ден бяха минали две седмици. Вратата изведнъж се отвори и Ейприл влезе при тях, придружавана от заместник-директора. Мъжът я представи и обясни, че семейството й току-що се е преместило обратно в Стратънбърг. Ейприл се смути от цялото внимание. Когато седна на чина до Тео, тя го погледна и каза:

— Здравей, Тео.

Той се усмихна, без да успее да отговори.

Голяма част от учениците я помнеха. Въпреки че беше тиха и срамежлива, Ейприл лесно възобнови приятелството си с момичетата. Не се радваше на особена популярност, тъй като не се стремеше към такава. Но децата я харесваха, защото беше добронамерена и по-зряла от останалите. Някои я смятаха за странна. Тя се обличаше като момче и подстригваше косата си много късо. Не се увличаше по спорта, телевизията и интернет. Вместо това предпочиташе да рисува и да чете книги. Непрекъснато повтаряше, че иска да се премести в Париж или Санта Фе и да стане художничка. Ейприл обичаше модерното изкуство. Всички бяха изумени от познанията й в тази област.

Скоро плъзнаха слухове за необикновеното й семейство. Учениците обсъждаха странния факт, че майката на Ейприл е нарекла децата си на различни месеци от годината. Говореше се, че тя разнася козе сирене из града, а съпругът й рядко се появява вкъщи. В шести и седми клас Ейприл съвсем се затвори в себе си. Почти не вземаше участие в дискусиите и неведнъж отсъстваше от часовете.

Когато хормоните се разбудиха и бариерата между половете изчезна, сред момчетата стана модерно да си имат гаджета. Те ухажваха по-красивите и популярни момичета, но не и Ейприл, която не се интересуваше от подобни неща и не умееше да флиртува. Беше дистанцирана и често потъваше в своя собствен свят. Тео я харесваше, но не смееше да предприеме решителния ход. Не знаеше как да действа, а и Ейприл му се струваше недостижима.

Случи се в часа по физическо възпитание, в един студен февруарски следобед. Две групи седмокласници току-що бяха започнали мъчителните упражнения под командата на господин Барт Тайлър — младия учител, който се държеше така, сякаш обучаваше отряд морски пехотинци. Децата тъкмо приключваха със серия изтощителни спринтове, когато Тео изведнъж усети, че се задъхва. Изтича до раницата си в ъгъла, извади инхалатора и вдиша няколко пъти от лекарството. Налагаше му се да го прави често и макар съучениците му да разбираха, Тео винаги се смущаваше. Всъщност той беше извинен от часовете по физическо, но все пак настояваше да ги посещава.

Господин Тайлър прояви загриженост и го заведе до една пейка на трибуните. А Тео потъна в земята от срам. Докато учителят се отдалечаваше и надуваше свирката си, Ейприл Финмор се отдели от групата и седна до Тео.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да, всичко е наред — отвърна той и си помисли, че астмата си има своите предимства.

Ейприл сложи ръка на коляното му и го погледна разтревожено.

В този миг някой изкрещя:

— Ейприл! Какво правиш?

Беше господин Тайлър.

Тя се обърна и хладнокръвно отговори:

— Нуждая се от почивка.

— Така ли? Не си спомням да съм ти позволил. Връщай се при останалите.

— Казах, че се нуждая от почивка — повтори невъзмутимо Ейприл.

Учителят замълча за миг, след което добави:

— И защо?

— Защото страдам от астма. Също като Тео.

Присъстващите не бяха сигурни дали Ейприл казва истината, но никой, особено господин Тайлър, не искаше да я разпитва повече.

— Добре, добре — заяви той накрая и наду свирката.

За пръв път в своя кратък живот Тео се зарадва на болестта си.

Двамата продължиха да седят на трибуните до края на часа. Наблюдаваха как съучениците им се потят и измъчват, кикотеха се на по-тромавите и се подиграваха на господин Тайлър. Одумваха децата, които не харесваха особено, и обсъждаха различни теми от ежедневието. Същата вечер станаха приятели във Фейсбук.

Тео се стресна от внезапното чукане на вратата. После чу гласа на баща си.

— Отвори, Тео.

Той скочи бързо от стола и отключи.

— Добре ли си? — поинтересува се господин Буун.

— Да, татко.

— В кантората току-що дойдоха двама полицаи. Настояват да те разпитат.

Тео беше прекалено объркан, за да каже нещо.

— Не знам какво точно искат — добави баща му. — Може би просто събират информация за Ейприл. Чакат ни в библиотеката. С майка ти също ще присъстваме.

— Ами хубаво.

Инспекторите Слейтър и Капшоу стояха в библиотеката и разговаряха сериозно с госпожа Буун, когато Тео влезе при тях и ги поздрави. Всички седнаха. Тео бе подкрепен от един родител/адвокат от всяка страна. Полицаите се бяха настанили срещу тях. Както винаги Слейтър взе думата, а Капшоу започна да си води бележки.

— Съжаляваме за внезапната ни поява — заяви Слейтър, — но вероятно сте чули, че днес следобед в реката беше намерен труп.

Тео и родителите му кимнаха. Той нямаше да си признае, че е наблюдавал отблизо полицейската акция. Не смяташе да издава повече от необходимото.

Слейтър продължи:

— В момента колегите от криминалната лаборатория се опитват да установят самоличността на трупа. Не е много лесно, тъй като тялото е в напреднал стадий на разложение.

Тежестта в гърдите на Тео стана непоносима. Той усети как гърлото му се свива от болка и едва успя да потисне сълзите си. Нима инспекторът наистина говореше за Ейприл? Тео искаше да си отиде вкъщи и да се заключи в стаята си. Копнееше да се отпусне на леглото, да потъне в дълбок сън и да се събуди след година.

— Срещнахме се с майката на момичето — допълни тихо Слейтър с търпелив и състрадателен глас. — Тя твърди, че ти си най-добрият приятел на Ейприл. Доколкото разбрах, двамата сте прекарвали доста време заедно. Така ли е?

Тео кимна безмълвно.

Слейтър се втренчи в Капшоу. Той отвърна на погледа му, но не спря да пише в бележника си.

— Тео, интересува ни с какво е била облечена Ейприл, преди да изчезне — заяви Слейтър.

— Върху трупа бяха открити останки от дрехи — уточни Капшоу. — Информацията ще ни помогне да идентифицираме тялото.

Слейтър отново взе думата.

— С майката на Ейприл направихме опис на гардероба й. Според нея ти си дал на дъщеря й някои неща. Например едно бейзболно яке.

Тео преглътна тежко и се опита да събере мислите си.

— Да, сър. Миналата година подарих на Ейприл яке и шапка на отбора „Туинс“.

Капшоу си водеше ожесточено бележки.

— Можеш ли да опишеш якето? — попита Слейтър.

Тео сви рамене и отвърна:

— Разбира се. Беше тъмносиньо, с червени кантове. Цветовете на Минесота. На гърба имаше надпис „Туинс“ с червено-бели букви.

— А материята? Кожа, плат, памук, синтетика?

— Не знам, вероятно синтетика. Мисля, че подплатата беше памучна, но не съм сигурен.

Двамата инспектори си размениха мрачни погледи.

— Ще ни кажеш ли защо си й го подарил? — попита Слейтър.

— Естествено. Спечелих го в една онлайн игра на страницата на „Туинс“. Тъй като вече си бях купил две-три якета на отбора, реших да го дам на Ейприл. Беше детско, размер „М“, и не ми ставаше.

— Тя интересува ли се от бейзбол? — добави Капшоу.

— Не особено. Не харесва никакви спортове. Подаръкът беше по-скоро шега.

— Често ли обличаше якето?

— Никога не съм я виждал с него. Едва ли е носила и шапката.

— Защо точно „Туинс“? — продължи Капшоу.

— Наистина ли е важно? — намеси се госпожа Буун от другата страна на масата.

Капшоу се сви, сякаш някой току-що го бе ударил по лицето.

— Не, съжалявам.

— Накъде биете? — настоя да узнае господин Буун.

Двамата инспектори въздъхнаха едновременно.

Слейтър заяви:

— Не открихме такова яке в гардероба или стаята на Ейприл. Предполагаме, че го е облякла, преди да изчезне. Температурата навън е била около петнайсет градуса. Сигурно е взела първата попаднала й подръка дреха.

— А с какво е бил трупът? — попита Марсела Буун.

Мъжете се завъртяха нервно на столовете си и се спогледаха.

— Забранено ни е да го обсъждаме, госпожо Буун — обясни Слейтър.

Въпреки че отказваха да коментират този въпрос, езикът на тялото им беше достатъчно красноречив. Бейзболното яке съвпадаше с връхната дреха на трупа. Поне според Тео.

Родителите му кимнаха, сякаш напълно разбираха ситуацията. Той обаче се чувстваше объркан. Измъчваха го безброй въпроси, но нямаше сили да ги зададе.

— Зъбните отпечатъци показаха ли нещо? — попита господин Буун.

Инспекторите се намръщиха и поклатиха глава.

— Невъзможно е да бъдат снети — заяви Слейтър.

Думите му предизвикаха поредица от ужасяващи картини. Явно тялото беше толкова разложено, че челюстта липсваше.

— А ДНК анализ? — намеси се госпожа Буун.

— В момента се прави — обясни Слейтър. — Ще отнеме поне три дни.

Капшоу бавно затвори бележника и прибра химикалката в джоба. Слейтър погледна часовника си. Изведнъж полицаите нямаха търпение да си тръгнат. Бяха събрали нужната информация и очевидно не искаха да отговарят на повече въпроси, свързани с разследването.

Те благодариха на Тео, изразиха своята загриженост за Ейприл и се сбогуваха с родителите му.

Тео остана до масата, вперил очи в стената. Изпитваше странна смесица от страх и тъга. Просто не можеше да приеме случилото се.