Отвличането

24

Свети Ник говореше бавно и ясно:

— Предметът на настоящото изслушване е временното настаняване на Ейприл Финмор. Не става въпрос за постоянно попечителство, а за настаняване. Получих предварителен доклад от социалните служби, в който се препоръчва Ейприл да отиде в приемно семейство, докато другите въпроси се изяснят. Последните може да включват — и тук наблягам на може — бракоразводни процедури, подвеждане на бащата под наказателна отговорност, психиатрична експертиза на родителите и така нататък. В този момент не сме в състояние да предвидим всички съдебни спорове. Моето задължение днес е да определя къде да отиде Ейприл, докато родителите й се опитват да приведат в някакъв ред своя живот. Предварителният доклад приключва с убеждението, че момичето не е в безопасност у дома си. Госпожо Буун, имахте ли време да прочетете документа?

— Да, господин съдия.

— Съгласна ли сте с неговото съдържание?

— И да, и не. Снощи Ейприл беше при двамата си родители и се чувстваше добре. Предишната вечер остана с майка си, без да бъде застрашена по никакъв начин. Миналата седмица обаче, в понеделник и вторник вечерта, тя е била сама и не е знаела къде са родителите й. Около полунощ във вторник баща й се е появил в къщата и Ейприл е заминала с него, защото се е страхувала. Всички знаем края на историята. Ейприл иска да живее със своите родители, но аз не съм сигурна, че те желаят същото. Нека чуем тяхното мнение, Ваша Чест.

— Разбира се. Господин Финмор, какви са плановете ви за близкото бъдеще? Смятате ли да си бъдете вкъщи, или ще заминете отново? Ще тръгнете ли на турне с групата си, или най-после ще се откажете? Ще си намерите ли постоянна работа, или ще продължите да живеете ден за ден? Възнамерявате ли да подадете молба за развод, или ще потърсите професионална помощ? Помогнете ни, господин Финмор. Трябва да знаем какво да очакваме.

Том Финмор се почувства безпомощен пред хилядите въпроси, насочени към него. Дълго време не проговори. Присъстващите зачакаха търпеливо, но в даден момент им стана ясно, че няма да чуят конкретен отговор. Когато Том най-сетне наруши мълчанието, гласът му прозвуча пресипнало и сподавено.

— Не знам, господин съдия. Просто не знам. Миналата седмица взех дъщеря си от къщи, защото се страхуваше ужасно. Мей беше изчезнала. След като заминахме, й звъннах няколко пъти, но тя не вдигна. После престанах да й се обаждам. Изобщо не съм си представял, че целият град смята Ейприл за отвлечена и убита. Допуснах сериозна грешка. Много съжалявам.

Той избърса очите си, изкашля се и продължи:

— Турнетата на групата наистина приключиха. Стигнахме до задънена улица, нали разбирате? Но нека премина към въпроса, Ваша Чест. Отсега нататък ще си бъда у дома по-често. Искам да прекарвам повече време с Ейприл, но не съм сигурен дали мога да бъда с майка й.

— Обсъждали ли сте развод?

— Господин съдия, ние сме женени от двайсет и четири години. Разделихме се за пръв път два месеца след сватбата. Разводът винаги е бил възможен вариант.

— Как ще коментирате заключението на доклада, според което Ейприл трябва да бъде преместена на по-безопасно място?

— Моля ви, не го правете, сър. Ще си остана вкъщи, обещавам. Не знам какви са плановете на Мей, но се заклевам пред този съд, че Ейприл няма да бъде сама.

— Звучи добре, господин Финмор. Честно казано обаче, не ви вярвам особено.

— Не съм учуден, Ваша Чест. Разбирам. Но, моля ви, не ми вземайте Ейприл.

Той отново избърса очите си и потъна в мълчание. Свети Ник изчака, след което се обърна към другата страна и заяви:

— А вие?

Мей Финмор стискаше носната си кърпичка. Изглеждаше така, сякаш бе плакала с дни. Започна да заеква, преди да овладее гласа си.

— Домът ни не е идеален, господин съдия. Повече от очевидно е. Но той е нашият дом. И този на Ейприл. Всичко нейно е там: стаята, дрехите, книгите й. Двамата с Том често отсъствахме, но ще се постараем да станем по-добри родители в бъдеще. Не бива да отчуждавате Ейприл от семейството й и да я оставяте при непознати. Моля, не го допускайте.

— Какви са вашите планове, госпожо Финмор? По същия ли начин ще продължавате, или смятате да се промените?

Мей Финмор извади няколко документа от папката си. Подаде ги на пристава, който връчи по един на съдията, Том Финмор и госпожа Буун.

— Това е писмо от моя психотерапевт. Вътре той обяснява, че е поел грижата за мен и е оптимистичен относно бъдещето ми.

Присъстващите прочетоха писмото. Въпреки че беше пълно с медицински термини, от него ставаше ясно, че Мей Финмор има емоционални проблеми. За да се справи с тях, бе прибягнала до различни лекарства.

— Докторът ме включи в рехабилитационна програма — добави тя. — Всяка сутрин в осем часа ми правят тест.

— Кога започнахте? — попита Свети Ник.

— Преди седмица. Срещнах се с терапевта веднага след изчезването на Ейприл. Вече се чувствам доста по-добре. Наистина, Ваша Чест.

Свети Ник остави писмото и се обърна към Ейприл.

— Нека чуем и твоето мнение — каза той със сърдечна усмивка. — Какво мислиш, Ейприл? Какво искаш?

Гласът й прозвуча много по-самоуверено от този на родителите й.

— Искам невъзможното, господин съдия. Искам онова, за което си мечтае всяко дете: нормален дом и нормално семейство. Но аз нямам нито едното, нито другото. Отдавна съм свикнала с факта, че родителите ми са по-особени. Брат ми и сестра ми също са се примирили. Те напуснаха къщата преди години и се справят добре с живота. Успяха да оцелеят. И аз ще оцелея, ако получа малко помощ. Искам баща, който не отсъства с месеци, без дори да се обади. Искам майка, която е способна да ме защити. Бих се преборила с всичко, но не и с мисълта, че не са около мен. — Гласът й се сподави, но тя бе твърдо решена да завърши. — Някой ден, когато съм достатъчно самостоятелна, ще напусна дома си. Засега обаче ги моля да не ме изоставят.

Ейприл погледна баща си и майка си. И двамата плачеха.

Свети Ник се обърна към адвокатката.

— Госпожо Буун, имате ли препоръка като настойник на Ейприл?

— Да, Ваша Чест. Подготвила съм и план — отвърна Марсела Буун.

— Не съм изненадан. Слушам ви.

— Моята препоръка е Ейприл да си остане вкъщи тази вечер и утре. После ще решаваме ден за ден. Ако господин или госпожа Финмор желаят да отсъстват през нощта, трябва да ме уведомят предварително, за да мога да съобщя в съда. Освен това препоръчвам на родителите незабавно да посетят брачен консултант. Предлагам им доктор Франсийн Стрийт, най-добрата в града. Позволих си да ги запиша при нея за пет часа днес следобед. Доктор Стрийт ще ме държи в течение относно напредъка им. Ако някой от тях не се появи на срещите, тя ще ми се обади веднага. Смятам да се свържа с новия терапевт на госпожа Финмор и да се информирам как върви рехабилитацията й.

Свети Ник приглади брадата си и кимна одобрително.

— Харесва ми — заяви той. — Вие как смятате, господин Финмор?

— Звучи разумно, Ваша Чест.

— А вие, госпожо Финмор?

— Готова съм на всичко, господин съдия. Просто не ми отнемайте Ейприл.

— Тогава предложението се приема. Нещо друго, госпожо Буун?

— Да, Ваша Чест. Купих мобилен телефон на Ейприл. Така ще може да ми звънне, ако се чувства застрашена или несигурна. В случай че съм заета, тя ще има номера на асистента ми или на някого в съда. А и Тео винаги е на разположение.

Свети Ник се замисли за миг, засмя се и каза:

— Той също ще я намира по-лесно.

Високо над главите им, в дълбините на Окръжния съд, Теодор Буун се усмихна на себе си.

Заседанието приключи.

Спиди се върна и затътри краката си по пода. Остави парцала, случайно изрита кофата и промърмори ядосано нещо. Тео беше хванат в капан, а наистина му се налагаше да отиде на училище. Реши да изчака. След няколко минути долови познатото хъркане на Спиди. Слезе тихо по рафтовете и стъпи на земята. Чистачът седеше на любимия си стол, нахлупил шапката върху очите си. Устата му беше отворена. Тео се промъкна покрай него и излезе навън. Затича по широкия коридор и тъкмо стигна до просторното стълбище, когато някой извика името му. Беше почитаемият Хенри Гантри, любимият съдия на Тео.

— Тео! — изкрещя силно мъжът.

Тео застина на място и се върна назад.

Както обикновено, Хенри Гантри не се усмихваше. Държеше дебела папка и не носеше черната си тога.

— Защо не си на училище?

Тео неведнъж беше бягал от часовете, за да присъства на някой важен процес. Съдията го бе хващал поне два пъти на местопрестъплението.

— Бях на едно заседание с майка ми — обясни Тео и вдигна очи към съдия Гантри, който го гледаше отгоре.

— Да не е свързано с Ейприл Финмор? — попита той.

Стратънбърг не беше голям град и тук трудно се пазеха тайни, особено сред адвокатите, съдиите и полицаите.

— Да, сър.

— Чух, че си я довел у дома — добави Хенри Гантри и на лицето му се появи лека усмивка.

— Нещо такова — заяви скромно Тео.

— Браво на теб, Тео.

— Благодаря.

— Исках да те уведомя, че насрочих новия процес срещу господин Дъфи. Ще започне след шест седмици. Сигурен съм, че ще се радваш на хубави места.

Тео не знаеше какво да каже. Първият процес за убийство срещу Пийт Дъфи беше най-нашумелият в историята на Стратънбърг. Благодарение на Тео съдията бе обявил делото за невалидно. Вторият щеше да бъде още по-напрегнат.

— Естествено, господин съдия — каза накрая Тео.

— Ще го обсъдим по-късно. А сега тръгвай за училище.

— Разбира се.

Тео слезе по стълбите, качи се на колелото и бързо се отдалечи от сградата на съда. Имаше уговорка за обяд с Ейприл. Двамата щяха да се срещнат пред училище в дванайсет часа и да се промъкнат в стария гимнастически салон, където никой нямаше да ги открие. Госпожа Буун им беше приготвила вегетариански сандвичи (любимите на Ейприл и най-безвкусните според Тео) и бисквити с фъстъчено масло.

Тео държеше да чуе всички подробности, свързани с отвличането.