Отвличането

6

Източната граница на Стратънбърг се образуваше от един завой на река Янси. Старият мост, по който минаваха коли и влакове, водеше към следващия окръг. Мостът не се използваше често, тъй като хората рядко напускаха града в тази посока. Целият Стратънбърг се намираше на запад от Янси, където бе съсредоточено и уличното движение. Преди десетилетия реката бе представлявала важен транспортен път за превозване на дървен материал и зърнени култури. В ранните години на Стратънбърг оживеният район под моста бе известен със своите барове, незаконни казина и други долнопробни заведения. Когато движението по реката бе намаляло, повечето от тях бяха затворили врати и съмнителните типове бяха изчезнали. Някои обаче бяха останали, за да поддържат лошата слава на мястото.

Разумните хора предпочитаха да избягват тази част от града. Там винаги беше мрачно. През деня отвесните брегове хвърляха дебела сянка, а нощем светеха само няколко лампи и почти нямаше трафик. В кръчмите и западналите заведения под моста посетителите можеха единствено да се забъркат в неприятности. Къщите бяха невзрачни бараки, построени върху дървени подпори, които ги предпазваха от придошлите води на реката. Местните жители често биваха наричани „водни плъхове“. Прякорът не им харесваше особено. Понякога ловяха риба в Янси и я продаваха на една консервна фабрика за кучешка храна. Но не работеха много-много. Бяха мързеливи и живееха от рибата в реката и социални помощи. Често се караха помежду си за дреболии и твърде лесно избухваха и стигаха до бой. Като цяло, пълни отрепки.

Полицията пристигна на моста в четвъртък сутринта.

В сряда един „воден плъх“ на име Бъстър Шел прекара почти цялата вечер в любимия си бар. След като пропиля всичките си пари за евтина бира и покер, той нямаше друг избор, освен да се прибере вкъщи, където го чакаха ужасната му жена и трите му мърляви деца. Докато вървеше по тесните непавирани улици, Бъстър се сблъска с непознат мъж, който бързаше нанякъде. Двамата си размениха няколко груби думи, както беше типично за района. За разлика от Бъстър обаче другият изобщо не искаше да се бие.

Бъстър продължи по пътя си, но изведнъж замръзна на място. Беше виждал мъжа по телевизията, и то наскоро. Ченгетата го издирваха. Как се казваше? Замаян от алкохола, Бъстър стоеше по средата на улицата и се опитваше да се сети за името му.

— Лийпър — извика той накрая. — Джак Лийпър.

Повечето жители на Стратънбърг знаеха, че полицията предлага възнаграждение от пет хиляди долара за всяка информация, която би могла да доведе до арестуването на Джак Лийпър. Бъстър вече надушваше парите. Огледа се наоколо, но непознатият отдавна бе изчезнал. Едно обаче беше сигурно — Лийпър се намираше някъде под моста (Бъстър не се съмняваше, че мъжът е издирваният затворник). Той бе навлязъл в неговата територия — район, който полицията предпочиташе да избягва. „Водните плъхове“ следваха свои собствени закони.

За броени минути Бъстър успя да събере малка добре въоръжена група от шестима мъже. Те изглеждаха също толкова пияни, колкото него. Слухът, че Лийпър е наблизо, плъзна из целия район. Хората край реката непрекъснато се караха помежду си, но когато ги заплашваха отвън, бързо обединяваха усилията си.

Тъй като никой не слушаше заповедите на Бъстър, издирването на Лийпър бе обречено на провал от самото начало. Мъжете имаха разногласия относно стратегията на търсенето. Всеки от тях носеше заредено оръжие и споровете им не бяха безобидни. Скоро обаче се споразумяха да поставят пазачи на главната улица, която водеше към града. Единственият шанс на Лийпър беше да избяга с лодка или да преплува река Янси.

Часовете минаваха. Бъстър и помощниците му обикаляха от врата на врата, като надничаха под къщите, зад бараките, в малките магазини и храстите. Групата нарастваше постоянно и Бъстър започна да се тревожи за поделянето на парите. Как да вземе по-голямата част за себе си? Нямаше да е лесно. Възнаграждението от пет хиляди долара щеше да доведе до истинска война между „водните плъхове“.

Първите слънчеви лъчи проникваха през облаците на изток. Търсенето на Лийпър не даваше никакъв резултат. Хората на Бъстър се чувстваха уморени и губеха ентусиазма си.

Госпожа Етел Барбър беше на осемдесет и пет години. Живееше сама, откакто съпругът й бе починал. Тя беше от малкото жители под моста, които не знаеха за организираната акция. Когато се събуди към шест сутринта и отиде в кухнята да направи кафе, долови слаб шум откъм задната врата на бараката си. Вдовицата държеше пистолет в едно чекмедже под тостера. Извади го бързо от там и включи лампата. Подобно на Бъстър, Етел Барбър застана лице в лице с мъжа, когото бе видяла по новините. Той тъкмо се опитваше да свали стъклото на вратата, за да проникне вътре. Етел насочи оръжието към него. Джак Лийпър отвори учудено уста и ококори очи. После промълви нещо, което старицата не успя да чуе (слухът й бе доста отслабнал напоследък). Лийпър бързо се наведе и избяга. Етел отиде до телефона и се обади в полицията.

След десет минути един хеликоптер започна да кръжи над моста и районът бе обграден от специален отряд.

Бъстър Шел беше задържан за поява в нетрезво състояние на обществено място, незаконно притежание на огнестрелно оръжие и съпротива при арест. След като му сложиха белезници, полицаите го закараха в градския затвор. Мечтите на Бъстър за голямо възнаграждение се провалиха завинаги.

Скоро намериха Лийпър в една обрасла с трева канавка до улицата, водеща от моста към града. Той се бе върнал обратно и явно смяташе да напусне квартала. Оставаше загадка защо изобщо е отишъл там.

Първи го забелязаха полицаите в хеликоптера. Специалният отряд бе изпратен веднага в скривалището му. След броени минути улицата вече гъмжеше от патрулни коли, въоръжени служители от различни отдели, снайперисти и кучета. На място пристигна и линейка. Хеликоптерът се сниши. Никой не искаше да пропусне залавянето на Лийпър. Телевизионен екип отразяваше на живо операцията.

Тео наблюдаваше всичко. Беше се събудил рано, след като се бе въртял в леглото цяла нощ. Тревожеше се за Ейприл. Сега седеше на кухненската маса с купичка овесени ядки и не откъсваше очи от малкия екран. Родителите му също следяха случващото се. Когато камерата показа отблизо как специалният отряд измъква човек от канавката, Тео остави лъжицата, взе дистанционното и увеличи звука.

Джак Лийпър изглеждаше зловещо. Дрехите му бяха скъсани и изцапани с кал. Не се беше бръснал от доста време. Гъстата му черна коса стърчеше във всички посоки. Държеше се необуздано, викаше на полицаите и дори плюеше към камерата. Когато той излезе на улицата, заобиколен от още полицаи, някакъв репортер извика:

— Ей, Лийпър! Къде е Ейприл Финмор?

Лийпър се ухили самодоволно и изкрещя:

— Никога няма да я намерите.

— Жива ли е?

— Никога няма да я намерите.

— Боже господи! — възкликна госпожа Буун.

Тео усети как сърцето му се свива. Изведнъж му се стори трудно да диша. Полицаите изблъскаха Лийпър на задната седалка на един микробус и потеглиха. Репортерът каза нещо пред камерата, но Тео не чу думите му. Зарови глава в дланите си и тихо заплака.