Отвличането

2

Закусвалнята на Гъртруд се намираше на Мейн стрийт, на шест преки западно от сградата на съда и на три южно от полицейския участък. Собственичката се хвалеше, че ореховите й гофрети са прочути в цял свят, но Тео се съмняваше да е така. Нима в Япония и Гърция знаеха за нейния специалитет? Едва ли. Той имаше съученици, които не бяха чували за гофретите на Гъртруд, въпреки че живееха в Стратънбърг. На няколко километра извън града, до магистралата, се издигаше стара дървена барака с бензинова колонка отпред. На огромна табела пишеше: „Световноизвестният ментов сладкиш на Дъдли“. Като малък Тео предполагаше, че всички местни жители обожават този десерт и не спират да говорят за него. Иначе как би постигнал подобна популярност? Веднъж обаче по време на една дискусия в училище бе повдигната темата за вноса и износа на стоки. Тео отбеляза, че ментовият сладкиш на господин Дъдли се експортира в големи количества, тъй като е много популярен. Поне така изтъкваше надписът край пътя. За негова изненада само един от съучениците му знаеше за сладкиша. Тео си даде сметка, че десертът далеч не е толкова известен, за колкото го представяше господин Дъдли. Тогава за пръв път разбра за триковете на фалшивата реклама.

След въпросния случай той започна да се отнася доста скептично към подобни гръмки изявления.

Тази сутрин обаче не мислеше за гофрети и сладкиши. Вниманието му бе изцяло погълнато от Ейприл и отвратителния образ на Джак Лийпър. Тео седеше заедно с родителите си на една малка маса в претъпканото заведение. Из въздуха се носеше миризмата на бекон и силно кафе. Скоро стана ясно, че водещата новина в градчето е отвличането на Ейприл Финмор. Вдясно от тях четирима униформени полицаи обсъждаха възможността Лийпър да е някъде наблизо. Отляво група възрастни мъже говореха компетентно на различни теми, но изглеждаха особено заинтересовани от изчезването на Ейприл.

В менюто отново се прокрадваше твърдението, че ореховите гофрети на Гъртруд са „най-прочутите в целия свят“. В знак на протест срещу подвеждащата реклама Тео поръча бъркани яйца и наденички. Баща му си избра порция гофрети, а майка му — препечена филийка ръжен хляб.

Щом сервитьорката се отдалечи, госпожа Буун се втренчи в Тео и заяви:

— Добре, нека чуем. Сигурна съм, че знаеш доста повече неща за Ейприл.

Тео не спираше да се учудва на нейната досетливост. Разкажеше ли й само част от дадена история, Марсела веднага искаше да научи и останалото. Опиташе ли се да скалъпи дребна лъжа, тя мигновено го улавяше. А когато започнеше да увърта, госпожа Буун го атакуваше с поне три допълнителни въпроса. Тео предполагаше, че е придобила тези умения благодарение на дългогодишния си опит като бракоразводен адвокат. Марсела често повтаряше, че не очаква клиентите й да казват истината.

— И аз мисля същото — добави господин Буун.

Тео не можеше да прецени дали баща му действително споделя мнението й, или просто застава на нейна страна, както правеше обикновено. Уудс Буун също беше адвокат, но беше специалист по сделките с недвижими имоти и никога не се явяваше в съда. Макар и малко неща да убягваха от вниманието му, госпожа Буун имаше по-голям успех при разпитите на сина им.

— Ейприл ме помоли да пазя тайна — обясни Тео.

— Приятелката ти е в голяма беда — побърза да отговори тя. — Ако знаеш някоя важна подробност, по-добре ни се довери. Сега.

Марсела сведе очи и вдигна вежди. Тео се досещаше накъде отива разговорът и реши да послуша родителите си.

— Снощи, когато се чух с Ейприл, госпожа Финмор я нямаше — заяви той. Беше оклюмал, а очите му се стрелкаха нервно наляво-надясно. — Отсъстваше и предишната вечер. Напоследък пие хапчета и се държи странно. Ейприл живее сама.

— Къде е баща й? — попита господин Буун.

— Заминал е на турне с групата си. Още преди седмица.

— Не ходи ли на работа? — поинтересува се госпожа Буун.

— Мисля, че купува и продава старинни мебели. Според Ейприл изкарва някакви пари, след което изчезва за две-три седмици с групата си.

— Бедното момиче! — възкликна майка му.

— Ще кажете ли на полицията? — попита Тео.

Двамата отпиха от кафето и се спогледаха замислено. Накрая се разбраха да го обсъдят по-късно в кантората, докато Тео е на училище. Госпожа Финмор очевидно бе излъгала полицията, но Марсела и Уудс не искаха да се замесват в случая. Те се съмняваха, че майката на Ейприл е замесена в отвличането. Беше им се сторила твърде притеснена. Може би се чувстваше виновна, че е оставила дъщеря си сама вкъщи.

Храната пристигна и сервитьорката им наля още кафе. Тео пиеше мляко.

Ситуацията беше изключително сложна и той си отдъхна, след като поговори с родителите си. Сега и двамата споделяха тревогата му.

— Има ли друго, Тео? — попита баща му.

— Не се сещам.

— Ейприл каза ли ти, че е уплашена, по телефона? — продължи госпожа Буун.

— Да. Страхуваше се ужасно и се притесняваше за майка си.

— Защо го премълча от нас? — добави господин Буун.

— Защото й обещах да пазя тайна. Ейприл трябва да се справя с много проблеми и не обича да обсъжда личния си живот. Срамува се от близките си и иска да ги защити. Надяваше се, че майка й ще се появи всеки момент. Вместо нея в къщата е влязъл друг човек.

Тео съвсем загуби апетит. Толкова съжаляваше, че не е помогнал на Ейприл. Защо не се бе опитал да я защити, да разкаже за станалото на родителите си или на учителите? Все някой щеше да го изслуша. Но Ейприл го бе накарала да даде обет за мълчание. Непрекъснато му повтаряше, че всичко е наред — вратите са заключени, лампите светят и тъй нататък.

Докато пътуваха към къщи, Тео заяви от задната седалка:

— Не съм сигурен, че днес мога да отида на училище.

— Очаквах го — отвърна баща му.

— Каква е причината този път? — поинтересува се Марсела.

— Първо, не успях да се наспя като хората. Не забравяйте, че станахме в четири и половина.

— Значи искаш да се прибереш и да си легнеш? — попита Уудс.

— Не, но се съмнявам, че ще остана буден в училище.

— Едва ли. Двамата с Марсела ще бъдем на работа въпреки умората.

Тео за малко не изтърси нещо за следобедната почивка на баща си. Към три часа всеки ден Уудс заключваше вратата на своя кабинет и се отдаваше на кратка дрямка. Служителите в кантората „Буун и Буун“ знаеха, че по това време адвокатът винаги е на горния етаж. Той сваляше обувките си, качваше крака на бюрото и изключваше телефона. Никой не го безпокоеше в продължение на половин час.

— Ще се справиш — допълни Уудс.

Напоследък Тео бе усвоил лошия навик да се скатава от училище. Главоболие, кашлица, хранително отравяне, разтегнати мускули, стомашно неразположение — измисляше какво ли не, за да избяга от часовете. Не мразеше училището; всъщност му харесваше да бъде там. Имаше отличен успех и много приятели. Тео обаче искаше да присъства на делата и изслушванията в съдебната зала. Обичаше да наблюдава адвокатите и съдиите, да общува с приставите и секретарите, а понякога дори и с чистачите. Познаваше всички в съда.

— Този път съществува и друга причина — каза той, макар да знаеше, че вече е загубил битката.

— Нека я чуем — заяви майка му.

— Полицията издирва Ейприл и аз ще се включа в търсенето. Колко често се случва подобно нещо в Стратънбърг? Много е важно. Все пак става дума за моя близка приятелка. Трябва да им помогна да я намерят. Ейприл го очаква от мен. А и няма да успея да се концентрирам. Само ще си загубя времето. Постоянно мисля за отвличането.

— Добър опит — отбеляза Уудс.

— Никак не е зле — съгласи се Марсела.

— Говоря сериозно. Налага се да бъда на улицата.

— Малко съм объркан — каза иронично баща му. Той често твърдеше, че е объркан, когато спореше с Тео. — Прекалено си уморен, за да отидеш на училище, но се чувстваш достатъчно енергичен, за да издирваш Ейприл.

— Забравете какво ви казах. Просто не ми се ходи на училище.

Час по-късно Тео остави колелото си пред училището и неохотно влезе в сградата. Звънецът би в 8:15 ч. Във фоайето той срещна три разтревожени осмокласнички, които го попитаха дали е научил нещо повече за Ейприл. Тео отвърна, че знае само фактите, съобщени по-рано в новините.

Всеки жител на градчето беше гледал новините тази сутрин. По телевизията бяха показани портрет на Ейприл и затворническа снимка на Джак Лийпър. Говорителят обяви, че момичето най-вероятно е станало жертва на отвличане. Тео не можеше да разбере защо. Отвличането (той се консултира за по-сигурно с речника) обикновено се свързваше с откуп — пари, които се даваха за освобождаването на въпросния човек. Семейство Финмор едва смогваше да плати месечните си сметки — кой би очаквал от тях, че ще намерят солидна сума, за да спасят Ейприл? А и за момента похитителят мълчеше. В такива случаи, както Тео знаеше от филмите, престъпниците скоро се обаждаха на родителите на детето и искаха милиони долари за връщането му у дома.

После на екрана се появи госпожа Финмор. Тя седеше пред къщата си и плачеше. Полицаите не коментираха. Твърдяха само, че проучват няколко следи. Един съсед заяви, че кучето му започнало да лае към полунощ, което винаги било лош знак. Но колкото и да се опитваха да открият сензация, репортерите не съобщаваха подробности около изчезването на момичето.

Класният ръководител на Тео се казваше господин Маунт. Преподаваше му също по „Държава и право“. След като въдвори ред, учителят провери момчетата. Всички шестнайсет присъстваха. Разговорът бързо се насочи към изчезването на Ейприл и господин Маунт попита Тео дали е успял да научи нещо.

— Не — отвърна той и останалите видимо се разочароваха.

Тео беше един от малкото ученици, които общуваха с Ейприл. Повечето осмокласници я харесваха, но смятаха, че има труден характер. Тя беше тиха и често се обличаше като момче. Не се интересуваше от модни и клюкарски списания и произхождаше от доста странно семейство.

Скоро звънецът за първия час удари. Капнал от умора, Тео се затътри към кабинета по испански.