Отвличането

Ден девети

- Нам йен! Нам йен!

Той крещи на виетнамски „Наведи се, наведи се!“, за да не им откъснат главите въртящите се перки. Скупчили са се на покрива на посолството, където е кацнал хеликоптерът, и почти са изпаднали в паника, защото чуват танковете на Се- верновиетнамската армия в покрайнините на града и из­стрелите от битката между комунистите и последните южновиетнамски сили на летище „Тан Сон Нхут“. Над главите им изсвистява ракета и се взривява на булевард „Тонг Нхат“ точно пред стените на посолството; паниката ескалира. Шест етажа по-долу хиляди граждани на Южен Виетнам са се събрали в двора на посолството, а още стотици се кате­рят по високите бетонни стени и се заплитат в бодливата тел, единни в отчаяните си опити да избягат от своята горя­ща страна и в наивната вяра, че американците ще ги спасят. Краят е близо и те го осъзнават. Не знаят обаче, че този хе­ликоптер ще е последният американски хеликоптер, който ще напусне Виетнам.

Сряда, 30 април 1975: падането на Сайгон.

От полунощ той стои на покрива на американското по­солство в центъра на Сайгон и помага на хиляди бежанци да се качват във военните хеликоптери, които ги евакуираха на корабите на Седми флот край брега на Южнокитайско мо­ре. Операция „Бърз вятър“ - последната му мисия във Ви­етнам. Вече е сутрин и времето изтича. Този хеликоптер от самолетоносача „Мидуей“ ще вземе последните американ­ски войници и американското знаме, което се ветрееше над посолството. „Никакви цивилни! Така ми е наредено!“ - бе­ше казал пилотът, но той му показа пагона и оръжието си. Затова сега отделението за войниците в хеликоптера е пъл­но с тълпа бежанци от комунизма, изоставили всичко, за­щото вещите не означават нищо без свобода. Двигателят е запален, деца плачат, жени вият, сирени пищят, а отвъд по­солството река от бежанци се излива от Сайтон - напускат с автобуси, камиони, мотори и колела; плячкосването вече е започнало. Друга ракета избухва още по-наблизо и пило­тът крещи на последния американски войник във Виетнам да си качва задника в хеликоптера.

Той обаче отстъпва мястото си на младо момиче, което е само, явно осиротяло във войната; ще застане на странич- ната ска на хеликоптера по време на полета до „Мидуей“. Повдига я и босите й крака увисват през отворената врата заедно с други два чифта крака и той си спомня как децата в Западен Тексас се возеха на камионите с провесени от ръба на каросерията крака. Той се обръща и изкрещява: „Край! Това е!“, на хората в началото на опашката - млада жена и малкото й момиченце, което, ако се съдеше по чер­тите на лицето, беше изоставено от американския си баща. Жената е от онези виетнамки, които американските войни­ци предпочитаха - стройна, с гладка кожа, нежни кафяви очи и плътни устни; на врата й виси сребърно кръстче. По­гледите им се срещат и тя вижда истината в очите му: аме­риканците няма да се върнат, за да спасят семейството й. Свободата им свършва днес. Двигателите на хеликоптера реват все по-силно, перките се въртят все по-бързо, маши­ната се напъва да издигне човешкия си товар и ето че жена­та целува бебето си и му го подава.

Той се поколебава, после взима детето. Със свободната си ръка откъсва нашивката с името си и значката със сребъ­рен орел на полковник от Американската армия и ги слага в малката ръка на жената, за да може да открие детето си, ако оцелее, или да умре с надеждата, че детето й ще живее свободно в Америка. Той стъпва на ската и протяга свободната си ръка, за да се хване за кабината; бебето се е свило в дру­гата му ръка, пръстчетата стискат униформата му, кафяви­те очи са широко отворени, главичката е притисната в гър­дите му.

Докато хеликоптерът се издига, очите му не се отмест­ват от жената; сълзи се стичат по лицето й, едно лице сред хилядите други, ръцете са протегнати към американците, към самия господ, молят за спасение, съзнавайки, че съдба­та им се решава от комунистите. Гледайки тези отчаяни хо­ра, които сега Америка и Бог изоставяха, очите му се за­мъгляват от сълзи. Бен Брайс беше дошъл в страната им, за да освободи потиснатите. Но се бе провалил. Затваря очи засрамен - от себе си, от страната си, от бога си.

- Полковник!

Бен рязко отваря очи. Пред него не беше виетнамката, а Мисти, хубавичката закръглена приятелка на Дики, облече­на в тясна тениска. Тя им се усмихва и им маха, докато хеликоптерът се отделя от земята. Шерифът беше спазил обе­щанието си. Бяха се срещнали точно в шест часа и подкара­ха на юг от града, където откриха Дики - с огледални слън­чеви очила и бейзболна шапка „Катърпилар“ с обърната ко­зирка - и Мисти, с тясна тениска, застанала до един стар хе­ликоптер. Свръхбогатият син на Бен беше наел Дики и хе­ликоптера му за сутринта.

- Навява спомени, нали, полковник? - опита се шерифът да надвика рева на двигателя. Бен кимна. - Само дето не се­дим в каските си, за да не ни гръмнат топките!

Шерифът подаде на Бен една карта.

- Номерирал съм лагерите!

Дики наведе носа на хеликоптера, за да набере скорост. Скоро летяха над величествения пейзаж на Северно Айдахо. Бен погледна Джон. Очевидно стомахът му не понасяше друсането на тази височина.

Джан Йоргенсон почувства, че й призлява.

Беше дошла в кабинета си в събота сутринта, за да про­учи всички замесени в процеса срещу Уокър преди десет го­дини - съдиите, прокурорите, агентите на ФБР - и беше разбрала, че повечето от тях са мъртви. Съдията от федерал­ния съд Бърнард Епстайн, 72-годишен, се беше удавил пре­ди три години, докато ловял риба в малко езеро край вила­та си в Северен Мичиган.

Първият заместник-министър на правосъдието Джеймс Кели, 57-годишен, главният обвинител по делото „Уокър“, бе убит през същата година при въоръжен грабеж, докато правел сутрешния си крос по улиците на Лос Анджелис.

Заместник-министърът на правосъдието Раул Гарсия, на четирийсет и осем, вторият обвинител, бе застрелян и убит преди две години при въоръжен грабеж на автомобила му в покрайнините на Денвър. Без свидетели. Без заподозрени.

Прокурор Уилям Голдбърг, четирийсетгодишен, се бе са­моубил преди четири години в Кливланд, Охайо. С изстрел в главата. Току-що бе започнал нова работа в адвокатска кантора. Съпругата му бе бременна с първото им дете.

Бившият заместник-директор на ФБР Тод Йънг, на шей­сет и една години, оглавяващ отдела за вътрешен терори­зъм, бе починал при злополука по време на ски преди пет го­дини. Опитен скиор, спускащ се по позната писта във Върмонт, Йънг се бе забил в дърво поради обилния снеговалеж. Бяха го открили два дни по-късно с разбит от удара череп.

Специален агент на ФБР Тиодор Елис, петдесет и пет го­дишен, загинал преди три години при ловджийски инцидент в Мейкън, щата Джорджия. Командвал полицейската хайка по залавянето на Уокър.

Агенти на ФБР, федерални прокурори и един съдия - об­що шест души бяха мъртви. Различни места, различни при­чини за смъртта, но нишката, която ги свързваше, бе майор Уокър. Който също беше мъртъв. Десет години след смърт­та му всички основни участници в процеса срещу него бяха мъртви, освен директора на ФБР Лорънс Маккой, сега пре­зидент Маккой, и помощник-прокурор Елизабет Остин, се­га Елизабет Брайс.

Елизабет чете, легнала с гръб към него. Ръката му се плъзва по рамото й и обгръща гърдата й върху нощницата. Първата й мисъл е: „Минаха ли вече две седмици?“

След това осъзнава, че наистина са минали две седмици, откакто за последно му позволи секс; той сигурно си запис­ва датата в своето „Блакбъри“. Сексът не я интересува, но Джон е добър баща на децата и освен това тя не иска той да потърси секс от някоя очилата служителка във фирмата, ко­ято можеше да му поиска нещо по-сериозно от едно забав­ление или да реши, че ако забременее извънбрачно от бъ­дещ милиардер, ще спечели повече, отколкото от акциите; или да го отчужди от децата.

Затова тя оставя папката на нощното шкафче, сваля би­кините си и гърбом се опира в него. Той обича да го прави заднишком, да докосва стегнатото й дупе, Няма да издържи дълго. Затваря очи и мисли, че ще се върне към документи­те най-много след пет минути.

Този път обаче той не бърза. Плъзга другата си ръка под нея и пъхва крак между нейните. Телата им са преплетени между копринените чаршафи. Ръката му обгръща тялото й, хълбока и бедрото й, нежна е като ръката на жена. Другата му ръка леко гали гърдата й. Обикновено извива зърната й, като че ли се опитва да настрои радиото на рейндж роувъра; тази нощ я гали много умело. Дали някоя не учи кучен­цето й на нови номера?

Ръката върху бедрото й се плъзга от вътрешната му страна и се придвижва нагоре. Бавно. Мускулите й инстинктивно се свиват в очакване на обичайното му изпълнение: опитва се да разпали бързо огън с две пръчки, а след това пъхва пръст в нея с романтиката на автомеханик, който проверява маслото на колата. Изненадва се, когато от уст­ните й се отронва тиха въздишка. Тази нощ той не атакува грубо клитора й. Пръстите му го галят леко. Сега правят кръгови движения в долната част на корема й и пак слизат надолу. Тя несъзнателно се притиска към ръката му. Зали­ва я горещина, превзема слабините й, надига се в корема й, в гърдите й, по врата й и в главата й. Тя облизва устни­те си.

Езикът му докосва тила й, нежно и възбуждащо. Ще й се да го попита кой го е научил на всичко това, но не иска той да спира. Протяга ръка назад и хваща хълбока му, който е по-стегнат, отколкото тя си спомня. Цялото му тяло е стег­нато и жилаво. Да не би малкият й компютърен специалист да е тренирал в салона на компанията?

Ръката й се плъзга по тялото му. Готов е. За нейна изне­нада тя също е готова. Насочва го в себе си и от устата й се изплъзва стон. Обръща се по корем и свива крака под тяло­то си. Джон коленичи отзад и прониква в нея, после се от­дръпва и пак се притиска, тласъците му се усилват, посте­пенно той започва да прониква мощно и дълбоко и тя усеща как напрежението нараства в нея, облива я горещина и крайчетата на нервите й се възпламеняват... то всеки момент ще се случи, о, боже, тя е на ръба да пропадне в блажените дъл­бини на оргазма за първи път от...

И миналото й се завръща, прогонва настоящето, превзе­ма съзнанието й и сковава тялото й. За нея всичко приклю­чи. Няма да получи оргазъм тази вечер, никога няма да по­лучи оргазъм.

Обсебена е от миналото.

Елизабет се събуди и по лицето й се стичаха сълзи. Захлипа неудържимо. Грейс беше изчезнала, а тя обвини Джон.

Сега Джон също го нямаше. Джон, който обичаше Грейс толкова, че да последва един пияница чак в Айдахо, надя­вайки се противно на всякаква логика, че може да е още жи­ва. Беше загърбил един милиард долара, за да открие дъще­ря си. Беше заложил всичко заради нея. Беше направил как­вото би направил един мъж. Никога не беше отдавала дъл­жимото на Джон Брайс като мъж и никога не беше го оби­чала достатъчно като съпруг.

Той заслужаваше повече.

Бяха се сблъскали преди десет години в Министерство­то на правосъдието. Буквално. Той вървеше с наведена гла­ва и се блъсна в нея, събаряйки я на земята и разпилявайки документите й. Тя му хвърли само един поглед и реши, че е от студентите, които наемаха почасово. Той обаче обясни, че има докторска степен по алгоритми от Масачусетския технологичен институт. Беше дошъл във Вашингтон като консултант по някакъв правителствен проект, свързан с компютърната система на министерството. Изглеждаше странен, но безобиден.

Но ето че започна да я преследва. Чрез електронната по­ща. На следващия ден и на всеки следващ ден оттогава. Всеки път, когато пристигнеше на работа, в пощата й се мъдреше ново писмо. Кой знае защо, тя не настоя той да спре да й пише. Кой знае защо, дори започна да очаква пис­мата му с нетърпение.

И тогава злото дойде.

След това тя започна да потъва в депресия и мисли за са­моубийство и убийство. Католическата й вяра - макар и неприлагана дели двайсет години - не й позволяваше да из­бере нито един от тези варианти за бягство. За един католик самоубийството означаваше вечно проклятие, а убийство­то - доживотно чувство за вина. Точно когато мислеше, че за нея няма надежда, той застана на вратата на кабинета й. Тя заведе Джон Брайс на вечеря, напи го и го използва. Бе­ше бременна, когато му предложи да се ожени за нея.

Беше обичал детето й повече от себе си.

Елизабет Брайс избърса лицето си и взе решение: щеше да обича съпруга си. Но не можеше да го обича, докато я обсебваше миналото. Тя седна. Има само едно място, къде­то можеш да отидеш, когато те обсеби злото.

- Айдахо! - изкрещя шерифът. - Всички откачалки ид­ват в Айдахо!

Кръжаха над поредния лагер. Първите три на запад от града отдавна бяха изоставени. Бен гледаше през бинокъла, надвесен през отворената врата: десетина хижи, изпотро­шени коли и разглобен автобус, повдигнат на бетонни тух­ли; дърва за огън, изтърбушено канапе пред една от хижите и фотьойл пред друга; тънка струйка дим се издигаше от елен на шиш, който се печеше над открито огнище. Край него стоят трима мъже, пет жени и четири деца, точно като във филма „Избавление“.

Никъде обаче не се виждаше бял ван.

Бен искаше да огледа по-добре и извади сваления мер­ник на пушката си. През силната оптика той можеше да раз­бере дали някой мъж се е бръснал с бръснач или с електри­ческа самобръсначка. Мъжете в този лагер изобщо не се бя­ха бръснали. Имаха бради и сплъстени дълги коси, никъде не зърна къси руси кичури; носеха дънки и тениски, а не ка­муфлажни дрехи. Наоколо не се виждаха оръжия или аму­ниции. Тези тук не бяха бивши войници, още по-малко бив­ши зелени барети.

Обитателите на лагера забелязаха хеликоптера. Децата започнаха да сочат към небето и всички се скупчиха, като че ли ставаха свидетели на слънчево затъмнение. Бен видя мръсни деца, изморени жени и липсващи зъби. Всички из­глеждаха изключително бедни. Знамето на Конфедерацията лениво се ветрееше на висок прът. Един от мъжете разкоп­ча якето си и след това ризата си; огромният му корем бе­ше покрит с татуировки, а на гърдите му бяха изписани бук­вите ККК със странен шрифт. Вероятно беше нещо като вожд на малкото си племе.

Дики изкрещя:

- Тия ми напомнят за един виц, дето го чух в града: ако мъж и жена се преместят от Алабама в Айдахо, по закон още ли се водят брат и сестра?

- Колко време ще я държиш там?

Джако беше заварил Джуниър с увиснал нос, сякаш ку­чето му е било прегазено.

- Докато я пречупя.

- Тя да не е кон? - Той дръпна дълбоко от цигарата си, издиша дима и поклати глава. - Кво, по дяволите, очакваше, да те обикне и да си заживеете щастливо?

Джако въздъхна. Синът изобщо не приличаше на баща си. Може би Джуниър щеше да е по-различен, ако имаше майка, който да го отгледа, но тя беше починала внезапно, когато Джуниър беше още малък. Джако се чувстваше от­говорен за смъртта й. По заповед на майора той й беше вка­рал куршум в мозъка и я беше погребал зад хижата, поне­же се беше превърнала в заплаха за сигурността им. Майка­та на Джако ги беше зарязала, когато той беше само на пет, защото баща му непрекъснато се напиваше и я пребиваше от бой, но той си беше съвсем нормален.

- Виж какво, момче, в този кафез лежат двайсет и пет милиона долара. Ако ще я оставиш да умре там, поне вземи парите!

Джуниър го изгледа свирепо. Майната му, помисли си Джако. Парите щяха да им дойдат добре, но важното беше, че момичето, живо или мъртво, щеше да му доведе Бен Брайс. За мъж на възрастта на Джако уреждането на стари сметки беше далеч по-удовлетворително от парите. Той взе ключовете за колата от един пирон до вратата.

- Отивам в Крестън.

Джако излезе и провери дали в багажника няма останали оръжия - да не би някой канадски граничар да претърси колата и да открие металните кутии. Как щеше да обяснява, че напалмът не е негов?

Качи се във вана, запали и тръгна надолу. Веднъж месеч­но той изминаваше трийсет и пет километра до Канада. Имаше гръдна жаба - от много алкохол, червено месо и ци­гари, беше казал докторът. Но не възнамеряваше да се от­каже от тези си навици. Затова вземаше нитроглицерин, ко­гато сърцето го стягаше, което се случваше почти всеки ден. Лекарствата му струваха сто долара, но в Канада бяха двойно по-евтини. Затова си ги купуваше оттам. Терорис­тичната група, която планираше да убие президента, няма­ше здравна застраховка, за да ползва тук намаление.

- Мистър Върнън?

- Да, агент Йоргенсон, намерих картона.

Агент Джан Йоргенсон беше сигурна, че между майор Чарлс Удроу Уокър, Елизабет Брайс и отвличането на Грей­си Ан Брайс има някаква връзка. Уокър обаче беше мъртъв. И само двама души, свързани с процеса срещу Уокър, бяха живи. Елизабет Брайс и президентът Маккой. Нямаше как да говори с президента. Затова се беше обадила в болница­та в Айдахо, където Уокър беше завел сина си преди десет години. Доктор Хенри Върнън все още беше завеждащ спешното отделение и беше единственият човек, за когото тя знаеше, че е виждал майор Чарлс Удроу Уокър жив.

- Никога няма да забравя този ден - каза докторът. - ФБР арестуваха най-търсения човек в Америка в моята за­ла за спешни случаи.

- Можете ли да опишете Уокър?

- Едър мъж, руса коса, сини очи - никога няма да забра­вя тези очи, как ме гледаше само. Побиха ме тръпки. Каза, че бил извън страната и когато се върнал, заварил сина си така. Веднага го беше довел.

- Синът му е умирал?

- Отравяне от насекомо. Беше ухапан от насекомо. От черната вдовица. Хората винаги я бъркат с кафявия отшел­ник, защото симптомите при ухапването са почти същите, но отшелниците са рядкост тук. - Тя чу шумолене на хар­тия. - Да видим, ето го: Чарлс Удроу Уокър, Джуниър, бял, на четиринайсет години. Симптоми: силно главоболие, ви­сока температура, треска, гадене, мускулни болки и кожни лезии, довели до некроза на цял пръст, атрофирал до кост­та. Никога не бях виждал такава напреднала форма. Приех­ме момчето, сложихме го на системи, включихме му анти­биотици, кортикостероиди, но трябваше да ампутираме пръста, за да спрем разпростирането на некрозата. Десният показалец. Момчето беше оставено без лечение толкова дълго, че не вярвах да се оправи. След като ФБР арестува баща му, отидох да проверя как е. Той обаче беше изчезнал. Предполагам, че е умрял в планината. Няма данни да се е лекувал при нас оттогава.

Майор Уокър беше мъртъв, най-вероятно синът му също.

- Благодаря ви за помощта, докторе... А как изглежда­ше момчето?

- Едро, като баща си. Същата руса коса, същите сини очи.

Дики сочеше надолу и крещеше, за да заглуши рева на двигателя.

- Фермите „Елк Маунтън“. Отглеждат хмел за бира „Будвайзер“,

Бен виждаше под себе си полета, изпъстрени с петна сняг, покрай виещата се през долината река. Бяха прелете­ли над всичките седем известни лагера на запад от града и сега се отправяха на изток.

- Най-добрият риболов в страната! - изкрещя Дики. - Страшна пъстърва, костур, бяла риба! Горе в планините пък има едър дивеч - лосове, елени, дори мечки!

След няколко минути той отново извика:

- Национален резерват „Кутнай“! Три хиляди акра, сто­тици различни животински видове! През лятото можеш да видиш белоглави орли!

- Дики - ядоса се шерифът, - затваряй си устата и управ­лявай тази машина! Да не се каниш да се кандидатираш за проклетата търговска камара! Тези хора не са туристи, дош­ли да гледат птиците! Дошли са тук да си търсят момичето!

Телефонът звънеше.

Елизабет Остин беше младши помощник-прокурор по процеса срещу Уокър. Беше нова в министерството и вече беше един от евентуалните кандидати за висок пост, когато изведнъж си подаде оставката само две седмици след смъртта на майора в Ню Мексико. Две седмици след това тя се беше омъжила за Джон Брайс и се беше преместила в Далас. Все едно бягаше. Но от какво? От кого?

В съзнанието на специален агент Джан Йоргенсон се оформяше някакво предположение, което тя все още не мо­жеше да формулира.

Трябваше й повече информация за Елизабет Брайс и за­това беше прегледала досието за имена на нейни колеги, сред които откри номера на Марджи Робинс. Понастоящем Марджи Робинс работеше като секретарка на юристите в Министерството на земеделието. Беше събота сутринта и Джан набра домашния й телефон. След десетина иззвънявания се чу нежен глас.

- Ало?

- Марджи Робинс?

- Да.

- Мисис Робинс, казвам се Джан Йоргенсон и съм агент на ФБР. Разследвам отвличането на Грейси Ан Брайс.

- Да, дъщерята на Елизабет. Ужасно.

Бинго.

- Познавате ли Елизабет Брайс?

- Фамилията й беше Остин, когато работех за нея. Дори не знаех, че е нейното дете, докато не я видях по телевизи­ята.

- Работели сте за нея в Министерството на правосъдието?

- Пет години. Бях й секретарка. Открили ли са тялото на дъщеря й?

- Не, госпожо.

- Мислех, че случаят е приключен.

- Опитвам се да изясня някои неща. Разкажете ми за ми­сис Брайс.

- О, Елизабет беше прекрасен човек. Прекалено сериоз­на и малко тъжна, всъщност сякаш нещо в живота й липс­ваше. Никога не говореше за това, само веднъж спомена, че баща й бил убит, когато била малка, и оттогава не била хо­дила на църква. Много добре си спомням този разговор. Бе­ше изключително умна и толкова начетена. Всички смятах­ме, че някой ден ще стане министър на правосъдието. Но това беше преди онзи процес.

- Срещу майор Уокър?

- Да, срещу майор Уокър.

- Мисис Робинс, знаете ли, че освен президента Маккой и Елизабет Брайс, всички членове от прокурорския екип по процеса срещу Уокър са мъртви?

Настъпи мълчание.

- Мисис Робинс?

- Не, не знаех това. Четох нещо за съдията, някаква зло­полука с лодка. И за мистър Гарсия в Денвър. Кой друг?

- Джеймс Кели, Уилям Голдбърг...

- Бил? Последното, което чух за него, беше, че се е вър­нал в Охайо.

- Тод Йънг, Тед Елнс от ФБР.

- Всички са мъртви?

- Да, госпожо.

- Това е работа на Уокър.

- Той е мъртъв, мисис Робинс.

- Зло като него никога не умира. - Чу се въздишка. - То­зи процес унищожи всички, до които се докосна, особено Елизабет. Тя не беше същият човек.

- Затова ли е напуснала министерството толкова вне­запно?

- Коя жена би се върнала на работа, все едно нищо не се е случило? Когато я върнаха...

- Върнаха? Откъде?

- От майор Уокър - тя беше заложникът.

- Километър и половина спускане! - крещеше Дики. - Хората идват от цял свят на рафтинг по Мойе.

Бяха прелетели над три от четирите лагера на изток от града и се отправяха към четвъртия, на север. Дики кръже­ше над дълбока клисура, над която минаваше двулентов ви­сящ мост; долу, където водата се разбиваше, се виждаше бяла пяна.

Скоро летяха над следващия лагер, на стотина метра от върховете на дърветата. Този не беше толкова голям: съ­стоеше се от седем хижи и няколко автомобила, но нямаше бял ван. Бен веднага забеляза какъв ред цари. Хижите бяха подредени като бараки в казарма, с лице към покрита с ча­къл площ, където бяха паркирани колите. Дори отвисоко се забелязваше охранителен периметър, насипи, разположени на петдесетина метра един от друг, които образуваха полу­кръг на стотина метра надолу по склона. На определено разстояние по черния път, виещ се в планината към лагера, имаше ръчно изкопани ровове, върху които бяха сложени метални плочи; ако плочите се махнеха, всички коли щяха да затънат в рововете, освен може би танк „Патън“. Ровове­те по пътищата бяха стандартна военна тактика на Виет- конг.

Този лагер беше подготвен за битка.

Бен го разгледа с бинокъла и огради местонахождение­то, отбелязано на картата с името Ред Ридж. Досети се, че това е лагерът, който търсят - заради охранителния периме­тър, рововете по пътя и заради едно желязо за жигосване.

Специален агент Джан Йоргенсон изтича от сградата на ФБР и пресече улицата до колата си, оставена на паркинга. Щеше да прекара остатъка от съботния ден в Поуст Оук, щата Тексас.

Майор Чарлс Удроу Уокър беше мъртъв. Синът му също се смяташе за мъртъв. Син, който би трябвало да е на двай­сет и четири години, горе-долу на възрастта на похитителя. Син, който имаше руса коса и сини очи, точно като похити­теля. Син, който беше с телосложението на похитителя спо­ред първоначалните свидетелски показания на треньора.

Оставаше липсващият пръст.

Бен разкопча колана си и скочи от хеликоптера, преди той да докосне пистата. Наведе се, за да не го ударят въртя­щите се перки, и изтича до колата на шерифа. Разгъна кар­тата на задния капак.

- За колко време се стига до този лагер? - попита той шерифа.

- Предполагам, за около час, зависи колко разкалян е пътят. Видя ли нещо?

Бен кимна.

- Желязо за жигосване до вратата на една от хижите.

- Желязо за жигосване?

- Отрядът на зелените барети носеше същото това же­лязо, с формата на змия.

- И?

- Виетконговците бяха будисти и конфуцианци. Вярва­ха, че ще прекарат вечността с предците си, но при условие, че получат подходящо погребение. Ако не бъдат погребани или телата им са осакатени, няма да има среща с предците. Затова специалните отряди отрязваха ушите им или други части на тялото, белязваха ги по някакъв начин. Отряд „Пе­пелянка“ жигосваха челата им. Психологическа война.

- По дяволите - изсумтя шерифът. - А как са нагорещя- вали желязото насред джунглата?

- Запалвахме няколко експлозива С-4. Не избухват без детонатор.

Шерифът се облегна на колата, свали шапката си и про­кара ръка през косата си.

- Чувах за такива извращения, но реших, че са просто слухове.

- Вярно е. - Бен се обърна към картата. - Аз бях в от­ряд „Пепелянка“.

Шерифът помълча, но накрая отсече:

- И все пак, полковник, ще ми е нужно нещо повече от желязо за жигосване, за да издействам заповед за арестуване.

- Не ми трябва заповед - отвърна Бен.

Треньорът Уоли обядваше с жена си и дъщеря си в кух­нята, преди да застъпи на смяна в „Тако Хаус“. От мястото си на масата той погледна през прозореца. Видя как черни­ят седан паркира в алеята. Видя младата жена да излиза от колата. Видя също и как си облича якето, за да прикрие пис­толета на кръста си. Уоли Фейгън остави вилицата и побут­на чинията си.

- Аз съм агент Джан Йоргенсон от ФБР - каза жената и Уоли Фейгън осъзна, че е избрал грешния път. Тя беше дош­ла да разбере истината и той щеше да й я каже. И животът му щеше да се промени завинаги.

- Бен, ако си сигурен, че е там, тогава да тръгваме да си я вземем!

Джон седеше срещу Бен на масата до прозореца в мест­ния ресторант за бързо хранене на Мейн Стрийт. Бен кла­теше глава.

- Джон, не можем просто да отидем горе в планината и да почукаме на вратата. Те няма да ни я дадат ей така. Ние ще трябва да си я вземем. А това е нощна операция.

- Тогава веднага щом се стъмни. Да не губим повече време в „Ръстис“.

- Синко, отиваме в „Ръстис“ с отчаяната надежда да из­вадим късмет в събота вечер и да получим малко повече ин­формация за тези мъже. Ще се качим в планината след по лунощ, ще огледаме лагера, ще планираме нападението и ще действаме на развиделяване. Трябва да ги изненадаме и не можем да рискуваме, докато Грейси е там.

Джон се облегна и въздъхна. Бен беше прав, той не раз­бираше от подобни работи. Беше толкова неумел в мъжки­те дела. Спомни си думите на майка си: Прави точно как­вото Бен ти казва и може да си върнем Грейси. Това е не­говата работа.

Джон изгълта отвратителното кафе - тези хора не бяха ли чували за „ Старбъкс “? Отвън гражданите на Бонърс Фери се разхождаха безгрижно, несъзнаващи факта, че в то­зи момент дъщеря му е заложница в планините на север от града.

- Бен, мислиш ли, че Грейси е добре?

- Жива е, Джон.

- Мислиш ли, че тези мъже... нали знаеш... мислиш ли че...

Очите на Бен станаха жестоки.

- Не казвай това, Джон. Дори не си го помисляй.

- Не мога да спра да мисля за това, Бен... и да се питам дали някога ще бъде същата.

- Джон, чуй ме. Каквото и да са й сторили, ние ще й по­могнем да го преживее. Тя е силна. Ще я заведа в Таос. Ще живее с мен, докато не стане готова отново да се върне сред хората.

Бен стисна челюсти и се загледа през прозореца.

- Бен, искам да убия тези мъже.

- Ако се наложи да се убива, ще го направя аз. В това съм най-добър.

Бен рязко стана и излезе. Джон скочи и хвърли една десетдоларова банкнота на масата. Отвън огледа улицата и ви­дя Бен на една пряка разстояние. Затича се да го настигне.

- Какво става? - попита той.

- Мъжът отпред - руса коса, камуфлажни панталони, метър и осемдесет, деветдесет-сто килограма.

Русият мъж влезе в магазин за цигари. Джон и Бен сед­наха на пейка пред магазина. Приличаха на двама приятели, които се наслаждават на слънчевия пролетен ден, а не на ба­ща и син, които търсят мъжете, отвлекли момиченцето им. След десетина минути мъжът излезе от магазина с пура в уста и тръгна по тротоара. Те го последваха.

След две пресечки спряха. Две момиченца се затичаха към мъжа, той се наведе и вдигна по-малкото. Една жена се приближи и го целуна.

Семеен мъж.

- Мамо, вече си имам семейство.

Джуниър стоеше пред гроба на майка си, на малкото разчистено пространство зад хижата, което той поддържа­ше. Той говореше с майка си почти всеки ден. Понякога тя му отговаряше.

- Разбира се, че ще я пусна, мамо. Утре сутринта. Две нощи в кафеза би трябвало да й избият от главата мислите за бягство. Много е сладка, нали, мамо?

Джуниър беше израснал като мамино момче, което иска да прилича на баща си. Но майорът ги оставяше с месеци наред. Работа, казваше той. Джуниър никога не беше ходил на училище в града - майорът не разрешаваше. Майка му го беше научила на всичко, което знаеше; майорът го научи да стреля, да ловува, да мрази евреите. Странно, но майка му изглеждаше най-щастлива, когато майорът беше далеч по работа. Само тогава тя можеше да слиза в града и да се вижда с приятелите си; вземаше Джуниър със себе си и се смееше и пееше, докато готвеше, и двамата сядаха под ня­кое дърво и тя му четеше стихотворения. Джуниър и майка му правеха всичко заедно. Тя беше прекрасна.

Изведнъж обаче си отиде.

И Джуниър никога не прочете друго стихотворение.

- Ти поеми този. Аз ще тръгна след другия отсреща през улицата.

Джон проследи Бен, който изчака една кола да мине, и след това пресече улицата. Джон се отпусна на най-близка­та пейка. Проследяваха всички по-големи бели коли на Мейн Стрийт. Трите автомобила, които бяха забелязали до този момент, бяха собственост на стара жена, тийнейджър- ка, облечена с невъобразимо тесни дънки, и някакъв стар глупак, който дъвчеше тютюн.

Наближаваше пет часът. Слънцето щеше да залезе зад планините и топлият пролетен ден щеше да се превърне в студена зимна нощ. На Грейси щеше да й е студено.

Гари Дженингс имаше десет пръста на ръцете си, когато завърза единия крачол на затворническите панталони около противопожарната тръба в килията си, а другия около вра­та си и скочи от затворническото легло.

Един невинен човек беше мъртъв.

Което означаваше, че Грейси Ан Брайс може би беше жива.

Специален агент Джан Йоргенсон вече знаеше, че отвли­чането на Грейси няма нищо общо с полковник Брайс или с отмъщение за войната във Виетнам. То беше заради Елиза­бет Брайс и един син, който иска да отмъсти за смъртта на баща си. Явно Чарлс Удроу Уокър Джуниър смяташе, че правителството е убило баща му и че той може да убие всички, отговорни за смъртта му. Но защо не беше убил и Елизабет Брайс? Защо беше отвлякъл дъщеря й? И имаше ли някакви планове за президента?

Джан Йоргенсон имаше нужда от опит. Имаше нужда от агент Девро. Но мобилният му телефон се включваше на гласова поща вече пети път.

- Юджийн, пак съм аз. Събота е, в Далас наближава се­дем. Моля те, обади ми се възможно най-скоро. Дженингс е бил невинен. А Грейси може би е още жива.

Тя прекъсна връзката.

Джан седеше на дивана в кабинета на Брайс и чакаше мисис Брайс. В ума й непрекъснато изскачаха въпроси: ако похитителят е бил синът на майора, то къде се намира той сега? Ако Грейси е жива, къде е тя? Навремето майорът и синът му бяха живели в Айдахо, възможно бе синът му все още да е там. Полковник Брайс смяташе, че Грейси е в Ай­дахо, защото някой се беше обадил, че я е видял в Айдахо Фолс. Агент Къри обаче лично беше разпитал източника от Айдахо и беше докладвал, че той не е могъл да разпознае Грейси, нито мъжете или татуировката. Странно.

Джан трябваше да говори с източника в Айдахо. За цел­та й беше необходим списъкът с обажданията на хората, предложили сведения за Грейси. Списъкът стоеше на бюро­то й в Далас на шейсет и пет километра на юг от сегашно­то й местонахождение. В събота вечер надали някой беше в офиса, освен охраната.

Ред вдигна още на първото иззвъняване. Най-вероятно седеше зад бюрото си във фоайето и гледаше телевизия, ко­ето правеше всяка вечер през последната седмица, когато тя си тръгваше от работа. Ред беше петдесетгодишен самот­ник. Всяка вечер й се сваляше.

- Ред, обажда се агент Йоргенсон.

- О, здравей!

- Имам спешен случай. Можеш ли да ми помогнеш?

- Искаш да дойда у вас?

- Ммм, не. Искам да отидеш в кабинета ми.

- Е, смятам, че мога да се кача след малко.

Да, след като свърши „Колелото на съдбата“.

Джан Йоргенсон имаше кръглото лице, големите очи и набитото телосложение на фермерка от Минесота. Повече­то мъже я смятаха за апетитна. Носеше косата си късо под­стригана, беше висока метър и седемдесет и тежеше точно петдесет и осем килограма. Често мъжете я поглеждаха и решаваха, че е лесбийка, но тя беше напълно хетеросексу­ална. Просто не беше открила мъжа, който да заслужава да го допусне до себе си. И Ред от охраната определено не бе­ше той, макар да му се искаше. Джан не беше от жените, ко­ито подвеждат мъжете, но разпечатката наистина й трябва­ше.

- Знаеш ли, Ред, когато този случай приключи, ще имам повече свободно време и може би двамата с теб ще...

- Веднага се качвам!

- Добре тогава. На бюрото ми има дебела компютърна разпечатка с няколко жълти лепящи се листчета. Прегледай ги и намери обаждане от Айдахо Фолс. Започни отзад на­пред. Като го намериш, обади ми се на този номер от теле­фона в кабинета ми.

Тя продиктува мобилния си телефон и Ред хукна. Отбе­ляза си да смени номера на телефона си, когато всичко то­ва приключи.

Ред се обади след по-малко от десет минути. Кпейтън Лий Тъкър, Айдахо Фолс, щата Айдахо. Имаше и номер.

- Чао, скъпа - каза Ред.

Хвана ме.

Джан провери телефона на семейство Брайс - имаха де­сет линии. Определено можеха да си позволят едно обажда­не до Айдахо. Тя набра номера, надявайки се Тъкър да рабо­ти до късно. Мъжки глас се обади след тринайсетото позвъ­няване.

- Ало? Работи ли този телефон?

- Клейтън Лий Тькър?

- Да. Не знаех, че са поправили телефона ми. - И след това на някой друг: - Идвам след минутка! - После в теле­фона: - Имам клиент.

- Мистър Тъкър, аз съм агент Джан Йоргенсон от ФБР. Разследвам отвличането на Грейси Ан Брайс.

- Те бяха тук вчера.

- Полковник Брайс и бащата ли?

- Да.

- По кое време?

- Малко след като дойдох. Около осем.

- Мислите ли, че момичето, което сте видели, е Грейси.

- О, сигурен съм, особено след като видях снимките.

- Какво ви накара да промените мнението си?

- От кога?

- От когато агентът на ФБР ви е показал снимките?

- Както казах и на тях, никакъв агент на ФБР не е идвал тук.

Какво? Джан се опитваше да осмисли тази информация, но Тъкър я прекъсна.

- Имам клиент.

- Мистър Тъкър, накъде се отправиха полковник Брайс и мистър Брайс?

- Към Бонърс Фери. Горе в окръг Баундъри.

- Заместник-шериф Коуди Кокс - отговори мъжки глас.

- Обажда се агент Джан Йоргенсон от ФБР, Далас. Тряб­ва да говоря с шерифа.

- Шериф Джонсън? Той е с госпожата, имат годишнина от сватбата. Всъщност годишнината им беше вчера, но ше­рифът имаше работа...

- Случайно полковник Брайс и Джон Брайс да са се сре­щали с шерифа?

- Срещнаха се. Тази сутрин летяха с хеликоптера на Ди­ки. Шерифът каза, че дължал живота си на полковника.

- Трябва да говоря с шерифа. Спешно е.

- Дайте ми номера си, ще видя къде е и ще го помоля да ви се обади.

Елизабет затвори вратата на кабинета след себе си.

- Какъв е спешният случай, агент Йоргенсон? Тъкмо отивах на църква.

Младата жена си пое дълбоко въздух.

- Разкажете ми за майор Чарлс Удроу Уокър.

- Той е мъртъв.

- А знаехте ли, че има син?

- Благослови ме, отче, съгреших. Не съм се изповядва­ла цели трийсет години.

Съботната вечер преди Великден винаги беше натоваре­на. Досега отец Ранди беше изслушал около четирийсет анонимни изповеди на хора, коленичили от другата страна на преградата в католическата църква „Света Ана“. Всички те бяха изповядали обичайни грехове, за които той налага­ше обичайните изкупления: десет пъти молитвата „Отче наш“ и десет пъти „Аве, Мария“. Той обаче се стресна, ко­гато чу следващия глас от изповедалнята, по две причини. Трийсет години бяха твърде дълъг период без покаяние и можеше да се наложи да измисля нетрадиционно изкупле­ние; освен това този женски глас му се струваше странно познат. Следващите й думи потвърдиха подозренията му.

- Отче, обладана съм от злото. А сега злото е обладало и дъщеря ми. - Гласът й пресекваше. - Отче, Грейс може да е жива!

Отец Ранди познаваше Грейси, бедното момиче, и цяло­то й семейство. Виждаше ги всяка неделя сутрин. Но Ели­забет Брайс никога не беше стъпвала в църквата му.

- Грейси може да е жива?

- Да!

- Какво значи „обладана от злото“?

- Отвел я е в Айдахо.

- В Айдахо? Кой?

- Синът на дявола.

Раменете на отец Ранди се отпуснаха. Синът на дявола ли? Бедната жена сигурно беше обезумяла. Реши да се от­несе с разбиране към нея.

- А защо не сте изповядвали цели трийсет години?

- Баща ми беше убит, когато бях едва на десет. Обвиня­вах Господ.

- Цели трийсет години?

- Да.

- И не сте били на литургия трийсет години?

- Не.

- Причастие?

- Не.

- Живели сте без вяра трийсет години?

- Да.

- А защо се изповядвате сега?

- Искам да избягам от миналото. Искам дъщеря ми да се върне. Искам Бог да ни даде още една възможност.

Не беше лесно да си католически свещеник тези дни. При толкова много свещеници, обвинявани в сексуални престъпления срещу деца, католическата църква се превръ­щаше в любимата изкупителна жертва на адвокатите на ищ­ците и той често се замисляше да напусне. Какво добро пра­веше? Прекарваше повече време в свидетелски показания, отколкото в разпространяване на Божието слово. И изобщо някой вече вярваше ли в Бог? В Сатаната? Вярваше ли ня­кой в това, че злото и доброто наистина водят ежедневна битка в душите ни и за душите ни? Спасил ли беше поне ед­на душа през тези петнайсет години? Обзе го странно чув­ство и той разбра: Бог му даваше възможност.

- Злото ме обсеби преди десет години - каза мисис Брайс. - Не ме освобождава.

- Защото не притежавате силата да се борите с него. Вя­рата е единствената ни защита срещу злото - борим се чрез вярата.

- Но защо дъщеря ми?

Отец Ранди изрече думи, които сам не разбираше:

- Защото двете с Грейси имате връзка, връзка със зло­то, която трябва да нарушите.

- Отче, как да наруша тази връзка?

- Не можете. Някой трябва да умре, за да скъсате тази връзка.

- Не! Не я взимайте!

Жената подскочи и отвори вратата от неговата страна на изповедалнята. Хвърли се върху него и сграбчи голямото разпятие, което висеше от одеждите му.

- Господи, вземи мен!

- Пати, чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

Устата на Джуниър беше прилепена към отвора за въз­дух, така че го чуваше много добре. Просто се инатеше.

- Научи ли си урока?

Отново никакъв отговор.

- Правиш ми се на сърдита, а? И аз пробвах тоя номер на майора, когато ме вкарваше тук, но той не се връзваше. Аз също няма да се вържа. Чуваш ли?

Тишина.

- Добре, да видим как ще се инатиш след още една нощ.

Джуниър се изправи и се върна в хижата.

Когато специален агент Джан Йоргенсон влезе в апарта­мента си, телефонът й звънеше. Беше шериф Джей Ди Джонсън от окръг Баундъри, Айдахо. Той потвърди, че пол­ковникът и Джон Брайс са в Бонърс Фери.

- Смятат, че момичето е в планината. На някакво място, наречено Ред Ридж.

- Аз също смятам, че е там.

- Аз пък мислех, че ФБР приключи случая, когато похи­тителят се обеси.

- Грешали сме. Шерифе, чували ли сте за майор Чарлс Удроу Уокър?

- Чувал съм и още как. Вашите хора го арестуваха в болницата преди колко, десетина години? Не знам какво се е случило с него след това.

- Починал е в Мексико. Знаете ли нещо за процеса сре­щу него?

- Съвсем малко, беше заради някакво клане във Виетнам.

- Да, в Куанг Три. Полковник Брайс е свидетелствал срещу него.

- Само не ми казвайте, че този майор е бил част от от­ряда с кодово название „Пепелянка“?

- Той го е ръководел.

- По дяволите! Полковник Брайс откри лагера им. Каза, че става въпрос за стари сметки.

- Синът на майор Уокър е отвлякъл Грейси, но не зара­ди полковник Брайс. Отвлякъл я е, защото майка й е била един от прокурорите на процеса срещу баща му. Всички останали са мъртви, освен мисис Брайс и президента.

- Президентът?

- Да, президент Маккой. Тогава е бил директор на ФБР.

- Е, полковник Брайс откри вашия човек и това като че ли е добре.

- В какъв смисъл?

- Защото не трябва да играе по правилата ви.

- Индианска територия, лейтенант, сами създаваме пра­вилата си. Правило номер едно е да не следваме тъпите пра­вила за бойно поведение и особено правилото, че не можем да стреляме по врага си, ако първо той не стреля по нас. Ни­кой не може да стреля безнаказано по отряд „Пепелянка“. Убиваме го, преди той да ни убие.

Правило номер две. Всички изглеждат еднакво - врагът, който би трябвало да убиваме, и цивилните, които би тряб­вало да спасяваме. Войниците от Северновиетнамската армия са в униформа, но не и тези от Виетконг. Те са партизани, бащи и синове на селяни. Навън в джунглата не знаеш дали някой селянин ще те поздрави с добре до­шъл, или ще те застреля. Ако се съмняваш, просто гръм­ни жълтата муцуна.

Правило номер три. Съвестта е опасно нещо по време на война. Съвестта ти може да бъде причина за смъртта ти, но това си е твой проблем. Но съвестта ти може да застраши другарите ти от отряда, а това вече е мой проблем. Затова остави съвестта си тук, в Сайгон. Не я взимай с теб в джун­глата. Там няма добро и зло. Там можеш само да убиеш вра­га или да се върнеш вкъщи в чувал.

Майорът привършва яденето си и побутва чинията си встрани.

- Правило номер четири, най-важното: не водиш тази война в името на американския народ. На тях не им пука за теб, за тази война или за тези хора, нито пък за комунисти­ческата заплаха. Те са си вкъщи, пушат трева и правяг любов, а не война и се наслаждават на мира и благополучието, кое­то им осигуряваме. Никога не очаквай подкрепа от цивилни­те. Водиш тази война заради армията си. Армията от Уест Пойнт. Защото на твоята армия й пука за тази война и иска да спре комунизма на седемнайсетия паралел. Твоята армия знае, че американските граждани няма да подкрепят битката срещу комунизма по света, докато руските атомни бомби не се взривят над Ню Йорк. Тогава ще дойдат да ни плачат да ги спасим, да им запазим мира и благоденствието и да се бием за свободата им. А ние го нравим в този момент, но те прос­то не го знаят. Армията обаче го знае. Твоята армия ще стои зад гърба ти, твоята армия никога няма да те предаде.

Кристално сините очи на майора се впиват в очите на Бен.

- И ти, лейтенант Бен Брайс, никога не трябва да преда­ваш армията си.

- Да, сър.

1 декември 1968 година. В американския бар на Ту До Стрийт в Сайгон се чуват звуците на рокендрол, хихикането на азиатски куклички и пиянските викове на американски войници. Лейтенант Бен Брайс изпитва страхопочитание пред мъжа срещу него. Чарлс Удроу Уокър е завършил Ака­демията петнайсет години преди Бен, но Бен знае всичко за него, както и всички кадети, постъпили в академията след майора. Всички смятат, че Чарлс Удроу Уокър е следващият Макартър.

- Взех те в отряда ми - продължава майорът, - защото командирът ти във Форт Браг смята, че си най-точният снайперист, когото някога е виждал. Получи татуировката с пепелянка, сега получаваш това.

Майорът бутна един продълговат плосък пакет през ма­сата към Бен.

- Добре дошъл в отряд за специални операции „Пепе­лянка“.

Бен отваря пакета. Вътре има лъскав нож „Бауи“ с над­пис ПЕПЕЛЯНКА върху трийсетсантиметровото острие.

- Всички войници от отряд „Пепелянка“ носят ножове „Бауи“. Наръгай някой с дръпнати очи и със сигурност ще му развалиш деня.

- Да, сър.

Майорът подава на Бен карта за самоличност със сним­ка на Бен, името му, ранга, кръвната група и серийния но­мер. На картата с тъмен шрифт пише:

ВОЕННО УПРАВЛЕНИЕ ВИЕТНАМ

ОТРЯД ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ

ЧОВЕКЪТ С ТАЗИ САМОЛИЧНОСТ ДЕЙСТВА ПОД ПРЕ­КИТЕ ЗАПОВЕДИ НА ПРЕЗИДЕНТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ! ДА НЕ СПИРАН ИЛИ РАЗПИТВАН!

- Това е картата ти за излизане от затвора - казва майо­рът. - Рапортуваме директно на президента. Никой не се бу­далка с отряда за специални операции.

- Да, сър.

Майорът отпива от бирата си.

- Академията, Брайс, е велика школа. Обаче трябва да забравиш всичко, което си научил за войните - двете све­товни, Корея... Всичко, което си научил там, не струва и пукната пара тук. В тази война напалмът е най-добрият ти приятел.

Някакъв американски офицер на средна възраст с по ед­на виетнамска проститутка на всяка ръка застава до тяхната маса. Бен вижда трите сребърни звезди, веднага скача и отдава чест на генерал-лейтенанта. Майорът едва вдига по­глед и отпива от бирата си.

- Великият майор Чарлс Удроу Уокър - фъфли генерал-лейтенантът. - Легенда в собственото си съзнание.

Майорът отпива от бирата си и казва на Бен:

- Последния път, когато някакъв командир от Сайгон ми прекъсна вечерята, го натирих на майната му.

Момичетата се разкикотват и лицето на генерал-лейте­нанта почервенява.

- Стани и отдай чест, мамка ти! Аз съм с по-висок чин!

Майорът фокусира цялото си внимание върху генерал-лейтенанта, който леко отстъпва.

- Първо, аз не отдавам чест на запасняци, които ще по­душат комунисти в тази война колкото да изчукат няколко виетнамски момичета. Второ, докато съм в джунглата, само президентът е с по-висок ранг от мен. Ако имаш проблем - обади му се.

Генерал-лейтенантът като че ли всеки момент ще избух­не, но не казва нищо и отминава.

- В тази война срещу комунистите всяка минута умират американски войници. Генералът си седи тук в Сайгон и лъ­же пресата за убитите и се притеснява повече за Уолтър Кронкайт, отколкото за Хо Ши Мин.

Той поклаща глава с отвращение.

- Изнасяме се при изгрев слънце и се пускаме до Дак То да се срещнем с отряда. После нагоре към Ланг Вей, съби­раме се и на следващия ден отиваме до Лаос. Разузнаване­то казва, че по пътя има голям конвой. Ще го спрем.

Бен е прекалено развълнуван, за да яде. Майорът е из­пълнил повече от сто мисии на вражеска територия. Сто мисии! И Бен Брайс щеше да бъде част от следващата. Ве­ликото приключение започва.

- Това е войната, за която си пропътувал шестнайсет хи­ляди километра. - Той се засмива, като че ли е казал нещо смешно. - Какво ще кажеш, лейтенанте - последна възможност да си промениш решението и да останеш тук в Сайгон и да се наслаждаваш на удоволствията.

Майорът се протяга и хваща едно красиво виетнамско момиче, което минава покрай масата им, и го придърпва в скута си.

- Най-красивите жени на света са виетнамките. Искаш ли една? Черпя.

Съдържателката на бара, мадам Ле, елегантно облечена, красива и обвита в облак парфюм, който е по-главозамайващ от бърбъна, се приближава към масата им за втори път тази вечер, слага изящната си ръка със съвършен маникюр на рамото на Бен и казва с английски, научен в най-добрите училища във Франция.

- Не съм ви виждала вас двамата каубои тук преди.

Бен примигна няколко пъти, за да проясни съзнанието си; когато погледът му отново се фокусира, той погледна към женската ръка на рамото му, която беше всичко друго, но не и изящна с тези изгризани нокти. Той вдигна поглед към лицето на жената; имаше кожа на алкохоличка и бръч­ка за всяка година от живота си. Вонеше на тютюн и евти­но уиски. И не беше мадам Ле.

- Вие, момчета, искате ли малко компания? - Тя изви якия си ханш към тях. - Имаме съботен специалитет за два­ма. - И жената се ухили престорено скромно, разкривайки беззъбата си усмивка.

- Не, благодаря - отвърна Бен. Жената му се стори оби­дена и той се насили да добави. - Нищо лично.

Тя присви очи и погледна Джон, после пак Бен.

- Ние сме хомо - изтърси Джон. - Да, ние сме... рабо­тим във филмовия бизнес.

- Аха - отвърна жената. Изглежда, остана доволна от обяснението и си тръгна.

Бен се обърна към Джон.

- Ние сме хомо?

- Е, нали я накарах да се махне - сви рамене Джон.

Седяха на високите столове на бара в „Ръстис“ вече пове­че от час. Заведението беше долнопробно. От музикалния ав­томат се носеше кънтри музика. Подът беше дървен и покрит със стърготини. Неонови лампи светеха над бара, а зад него тихо бръмчеше телевизор. В единия ъгъл имаше маси за би­лярд. Наоколо седяха груби мъже и още по-груби жени.

Бен видя в огледалото зад бара, че жената е отишла да изпробва късмета си на маса с четирима мъже. Тя посочи Бен и Джон и им каза нещо. Те се изсмяха. Погледът му се премести към вратата. Едър бял мъж, няколко години по- млад от Бен, облечен с камуфлажни панталони и старо зе­лено военно яке, влезе, запъти се към бара и тежко се отпус­на през два стола от Бен. Лицето му беше насинено.

- Какво, по дяволите, се е случило с теб, Буба? - попи­та го барманът.

- Джуниър ме цапардоса с шибаната лопата.

Буба говореше с южняшки акцент. Свали якето си. Носе­ше тениска с къс ръкав, разкриваща част от татуировка, с ко­ято можеше да се снабдиш само в Сайгон. Барманът сложи една бира и три шота текила пред Буба, без да чака поръчка.

Буба изгълта първия шот, потръпна, когато текилата се разля по вените му, и каза:

- Ал, Джуниър ме изрита от лагера.

Барманът се засмя.

- Какво си направил този път?

Буба избърса уста с опакото на ръката си.

- Виетнамските проститутки не бяха по-големи, не виж­дам за кво толкова се вбеси. Щом има мензис, значи е дос- татъчно голяма да се чука.

Бен сграбчи коляното на Джон, за да го възпре. Буба по­гълна и втория шот.

- И къде, по дяволите, ще спя тая нощ?

- Върни се пак там - предложи Ал.

Буба гаврътна и третата текила и поклати глава.

- Не става. По пътя има капани.

- Добре, Буба - отвърна барманът, - можеш да спиш тук, но не на билярдната маса като миналия път. - А на Бен и Джон подхвърли: - Тия момчета не знаят, че войната свърши преди трийсет години.

Бен планираше стратегията си спрямо Буба, когато чу пиянски глас:

- Хей, приятелко, какво ще кажеш за една свирка?

Бен се обърна. Един от пияниците, най-едрият от гру­пичката, беше сложил ръка на рамото на Джон. Лицето на Джон беше замръзнало.

Малкия Джони Брайс беше пребиван от бой поне вед­нъж седмично, понякога и два пъти. Но най-близкото му преживяване до юмручен бой беше преди няколко години, когато някакъв луд идиот с черно беемве беше ударил новия му корвет, след което излезе от колата и нарече Джон малоумник. Без да се замисля за евентуалните последствия, Джон извика:

- Аз ли съм малоумник? Коефициентът ми на интели­гентност е 190, имам докторска степен от Масачусетския технологичен университет и притежавам интернет компа­ния, която всеки момент ще излезе на борсата! Ти какви дипломи имаш, пич?

Това определено затвори устата на онзи.

Сега обаче Джон реши, че дори да осведоми тази лоена топка, надвесена над него, относно своя коефициент на ин­телигентност, научните си степени и преуспяващата си ком­пания, надали ще постигне същия ефект в провинциален Айдахо, както в центъра на Далас. Затова той внезапно се парализира от познатото чувство за малоценност. Малкия Джони Брайс погледна към Бен.

- Чупката - каза Бен на мъжа.

Джон не видя и капка от страха си в очите на Бен. Он­зи кретен обаче беше прекалено пиян, за да забележи. Той направи крачка към Бен; Джон разбра, че прави грешка. Мъжът изведнъж спря и гърлено изохка. Джон погледна надолу. Ботушът на Бен беше забит в чатала му. Пияни­цата се приведе като старец, хвана гениталиите си с ръце, а лицето му се изкриви от онази мъчителна болка, която мъжете изпитват, когато им смачкат топките. Бен стана, хвана го за раменете, обърна го и леко го побутна към ма­сата му.

Малкия Джони Брайс искаше да бъде такъв мъж.

Бен седна и кимна на Буба.

- Не мога да понасям невъзпитани пияници.

Буба пресуши бирата си и се оригна.

- Нито пък аз.

- Татуировката ти - посочи Бен, - Хайлендс или Делта?

- Делта. Ти?

- Хайлендс - отвърна Бен.

- Зелена барета?

- Дааа.

- Е, можеш да ме цунеш отзад. Колко време беше в джунглата?

- Седем години.

Буба поклати глава.

- Мамка му. Аз имах само две мисии. Можеше да оста­на през цялата шибана война, но се забърках в неприятнос­ти.

- Какви неприятности?

- От ония, дето убиваш грешните хора. - Буба замъл­ча. - Седемдесет и един души, нощна операция на юг от Као Ланх, зона за свободна стрелба. Направо рокендрол.

Зона за свободна стрелба означаваше, че всичко, което се движи, е дивеч - мъже, жени, зверове. Рокендрол означа­ваше да настроиш оръжието си на автоматична стрелба и да се целиш безразборно.

- Когато слънцето изгря, видяхме, че не сме стреляли по виетконговците, а по жени и деца. - Той сви рамене. - Случват се и гадни работи, човече, нали е шибана война. От армията ме отзоваха заради шумотевицата покрай Куанг Три и Май Лай. - Буба въздъхна тежко. - Най-добрите го­дини от живота ми.

- А след като напусна армията, какво? - попита Бен.

- Върнах се в Мисисипи, но нещата не бяха същите. Ония глупости за правата на гражданите, негрите, които се държаха все едно са господари, от ФБР се ебаваха с нас. За­това дойдох тук на запад, свързах се с тези момчета и отто­гава съм тук. Имаме си лагер в Ред Ридж. Цял отряд. Всич­ки сме зелени барети освен Джуниър.

Значи бяха дванайсет мъже.

- Този Джуниър ли те изрита от лагера?

Буба се намръщи.

- Тъпанар. Дори не е бил в армията. Но планината си е негова.

- И какво правите така укрепени горе в планината?

Буба се наведе напред; дъхът му беше горещ от текила­та.

- Ще променим света, приятел. Истински ще го проме­ним. - Буба погледна покрай Бен и каза. - Твоят приятел ис­ка още.

Бен погледна в огледалото и видя едрия пияница да се приближава почти тичешком; държеше бутилка бира като тояга. Когато вдигна бутилката над главата му, Бен се за­въртя надясно. Бутилката се разби в бара вместо в главата му. Той заби пета в дясното коляно на пияницата; чу се ряз­ко изпукване. Онзи се строполи на пода и се сгърчи от бол­ка.

Бен отново седна до Буба, който погледна смръщено проснатото на пода туловище.

- Повече няма да ни досажда - каза и протегна месеста­та си ръка. - Аз съм Буба.

Бен разтърси ръката му.

- Аз съм Бъди.

Лицето на Буба светна.

- Баща ми се казваше Бъди, какво съвпадение. Какво те води в Айдахо, Бъди?

- Ловът.

- Е, Бъди, тук имаме страхотен дивеч - елени, рисове, мечки. Самият аз вчера убих една страхотна сърна. Джу­ниър, той ще ми разреши да се върна след ден-два, щом се успокои за малката си мръсница. Искаш ли да дойдеш при нас? Ще ловуваме, ще се запознаеш с момчетата...

Бен дари Буба с най-широката усмивка, която успя да докара.

- Буба, нищо не би ми било по-приятно от това да се срещна с приятелчетата ти. Какво ще кажеш за още едно?

Джон шофираше ленд роувъра. Бен беше на задната се­далка с онзи пън от „Ръстис“. Истинското му име беше Арчи, но всички му викаха Буба.

Буба беше мъртво пиян, когато най-накрая си тръгнаха. Бен беше успял да налее цяла бутилка текила в гърлото му, но самият той не беше близнал и капка. Буба нямаше къде да преспи освен в бара, така че Бен му предложи да дойде в хотелската им стая. Буба прие и се качи в роувъра. Сега от­пусна глава назад и захърка.

Час по-късно стигнаха моста над река Мойе, простиращ се над дълбоката клисура, която сутринта бяха видели от хеликоптера.

- Отбий - каза Бен.

Джон спря колата и изключи двигателя. В този час на нощта по пътя нямаше други коли. Бен излезе, заобиколи откъм Буба и отвори вратата. Той зашлеви спящия, за да го събуди, и го изкара навън.

- Стигнахме ли? - попита Буба.

- Трябва да си проясня главата - отвърна Бен. - Ами ти?

Буба изсумтя. Джон заобиколи, докато Бен прикрепяше Буба да стигне до парапета на моста. Буба разкопча ципа си и започна да пикае върху крака си. Издаде въздишка на облекчение. Пенливата вода се разбиваше в скалите и искреше на лунната светлина.

- Какво правим... тук?

Студеният въздух съживяваше остатъка от мозъка на Буба.

- Какви оръжия имате в лагера? - попита Бен.

- Стингъри... гранатомети... напалм... - Буба говоре­ше бавно и завалено и леко се поклащаше.

- Как е осигурен периметърът? С ровове?

Главата на Буба се килна и той се изсмя.

- С експлозиви... бодлива тел...

- Момичето в лагера русокосо ли е?

- Аха, истинска красавица.

- Защо му е на Джуниър?

- Казва, че тя... е негова... казва, че е негова... - Буба привършваше с пикаенето. - Но тя е само една... - Той се изсмя с пиянски глас. - И аз се опитах да намажа, ама... малката кучка ме изрита право в... шибаните топки.

Той се обърна, очите му бяха като цепки в тлъстото ли­це; хилеше се и държеше в ръка члена си.

- Джуниър я иска само за себе си, но старият Буба съ­що ще намаже.

- Мисля, че не.

С едно рязко движение Бен заби юмрука си в адамовата ябълка на Буба и го метна върху парапета. После сграбчи краката му, повдигна го и го хвърли от моста. Ченето на Джон увисна, докато наблюдаваше как едрото тяло на Бу­ба прелита сто и трийсет метра и изчезва в разпенената вода.

- По дяволите, Бен! Ти го уби!

Бен погледна надолу и кимна.

- Освен ако не тренира воден скок.

- Трябва да се обадим на ФБР!

- Намесим ли ги тях, Джон, онези мъже ще я убият. Или пък ФБР ще я убият, докато се опитват да ги ликвидират. — Бен вдигна поглед от клисурата и каза: - Синко, ФБР няма да спаси Грейси. Ние ще я спасим.

Джон се помъчи да се успокои. Бен си знаеше работата.

Трийсет минути по-късно те отново спряха встрани от магистралата. Джон нямаше никаква представа какво тър­сят. Бен беше тръгнал нагоре по пътя и Джон виждаше са­мо светлината от фенерчето му. Изведнъж светлината за­подскача към него и Бен дотича.

- Това е пътят - каза той.

- Откъде знаеш?

Бен протегна ръка. Джон освети с фенерчето дланта му, в която лежеше малък продълговат предмет с една-единст­вена дума върху опаковката: „Тампакс“.

- Казах ти. Тя е умно момиче.

Лунната светлина, отразяваща се в снега, предоставяше достатъчна видимост за Бен и Джон, които се изкачваха по стръмния склон. Вървяха на зигзаг през гъстата гора от ви­соки борове.

Бяха си сложили черни плетени шапки, бяха намазали лицата си с черна боя и носеха черни ръкавици и черни гащеризони; ако стояха на една място, спокойно можеха да се слеят с дърветата. Бен беше преметнал снайпера през рамо, на единия му крак беше вързан картечен пистолет калибър .45, а на другия - ножът „Бауи“. Рани­цата му беше пълна с амуниции, мерник „Старлайт“ и акумулатор от кола, който да използват като портативен стартер. Бен го беше прехвърлил от джипа си в новия . ленд роувър.

Джон носеше спален чувал.

Бен шареше с поглед по земята, но се чувстваше като някой деветнайсетгодишен американски войник, който па­трулира из виетнамската джунгла и си мисли за любимата у дома вместо за земята пред него. Премества крака си на­пред и веднага осъзнава, че е стъпил върху тел, скрита в шубрака; вече знае съдбата си: бамбуков боздуган ще го удари с адска сила; арбалет точно пред него ще изстреля стрела право в сърцето му; дъски с пирони, инфектирани с фекалии, ще се забият в лицето му; или от някое високо дърво ще полети огромен заострен кол.

Бен забеляза телта на петдесетина метра извън охра­нявания параметър. Обикновено беше невъзможно да я забележиш в гората, но в случая тя се открояваше на бе­лия сняг.

- Седни - прошепна Бен и Джон незабавно се смъкна на земята. - Не мърдай. Имам малко работа.

Бен остави сина си и проследи телта през дърветата.

Седемте мъртви виетнамски комунисти са наредени в права редица; на челата им ясно се вижда черен знак V, прогорен с нагорещеното до червено желязо за жигосване. Лей­тенант Бен Брайс никога няма да забрави миризмата на го­ряща човешка плът.

Сега Бен виждаше същото желязо: оптическият мер­ник произвеждаше образ, 75 000 пъти по-ярък, отколкото го виждаше човешкото око. Един добър снайперист може­ше да различи вражеско движение на около шестстотин метра разстояние. Щом във Виетнам започнаха да използ­ват мерници „Старлайт“, нощта вече не беше непроглед­на.

Джон се беше заровил в спалния чувал. Беше изтощен от двучасовото катерене и замръзваше от студ. Бен стоеше зад едно дърво и разучаваше лагера, за да намери най-подходящата позиция за стрелба. Пред основната хижа беше паркиран бял ван. Желязото за жигосване висеше на врата­та на съседната. Два стари пикапа бяха паркирани пред дру­гите хижи, блокирайки траекторията на стрелбата му към вратите на хижата от сегашното му положение. Дърветата му осигуряваха прикритие от източната, западната и южната страна на лагера.

Доволен от разположението на лагера, Бен насочи мерника нагоре и разучи района от двете му страни. Един хребет на около петстотин метра на запад би бил идеал­ната позиция за стрелба, ако това беше единствената му цел; мисията му обаче беше спасителна. Трябваше да се приближи до лагера. Той тъкмо се канеше да остави би­нокъла, когато мярна нещо на хребета: движение. Не бе­ше забележимо с просто око, но ясно се виждаше през оптиката. Може би беше някакво животно. Той отново фо­кусира уреда.

Това не беше животно.

Пийт О’Брайън беше бесен.

Да си ниско в йерархията, означаваше събота вечер в планината. В Бюрото помията се изливаше от горе на долу, а в отряда за освобождаване на заложници това ставаше най-бързо. Той постави бинокъла за нощно виждане пред очите си.

Пийт О’Брайън, който работеше във ФБР вече пет годи­ни, но беше новобранец в снайперския екип от седем души, отново беше нощна смяна. Водачът на екипа и старшите оператори бяха взели джипа и щяха да прекарат нощта в Кьор Д’Ален. В този момент те спяха в топли легла до не­познати жени, а на Пийт му замръзваше задникът. Добре поне, че вятърът беше отслабнал. Нощта беше толкова ти­ха, че можеше да чуе собственото си сърце. Ако нещо пом­ръднеше, той щеше да разбере.

Пийт се замисли за момичето.

Замисли се и за мотото на отряда за освобождаване на заложници: Servare vitas. Да спасяваме живот. Спомни си и мисията на отряда: освобождаването на американски граждани, пленени от вражески сили. Ако той имаше дъщеря и някой вражески задник я отвлечеше, със сигурност щеше да очаква елитният отряд на ФБР да я спаси или да умре, до­като се бори за живота й, а не да прави снимки, докато я из­насилват или убиват. Пийт О’Брайън обаче имаше запове­ди само да наблюдава „кризисното място“, тоест няколкото хижи, и да прави снимки, вместо да стреля.

Та тя беше истински заложник!

А ние, дявол да го вземе, сме спасителният отряд!

Какво можеше да бъде по-важно от живота на това мо­миче? Би трябвало да взривят проклетата врата на хижата и да я спасят! Или да умрат при опит да я спасят.

Пийт беше бесен!

Пийт О’Брайън се беше записал в отряда, за да спасява живот. Но след като убиха една майка в Руби Ридж и позво­лиха онези деца да умрат в Маунт Кармел в Уейко, отрядът за освобождаване на заложници беше с подрязани крила. Не можеха дори да си избършат носа без разрешение от цен­тралата на ФБР. След това кулите близнаци на Световния търговски център бяха поредният удар: този елитен отряд беше създаден със специалната цел да освобождава пасаже­ри, държани като заложници от терористи. Но ако терорис­тите, които отвличаха самолети, бяха готови да забият ма­шината, самите себе си и заложниците си в някоя сграда, какво можеха да направят те? Осъзнаването на този факт беше понижило духа на отряда до такава степен, че добре обучените снайперисти сега преследваха момичета, вместо да стрелят по лошите.

Ето това дразнеше Пийт. Отрядът за освобождаване на заложници беше по-добре обучен, по-добре екипиран и по- добре финансиран от всеки друг граждански правоохранителен отряд в Америка — та нали летим из страната със собствен С-130, по дяволите! Но никога не стреляме! Ни­кого не спасяваме! Не правим нищо!

Пийт О ’Брайън беше адски бесен!

Носим маскировъчните си дрехи, мажем лицата си с боя, въоръжени сме с МР-5 и М-16 и 9-милиметрови по­луавтоматични пистолети, но не правим абсолютно ни­що! Имаме бронирани джипове „Брадли“ и хеликоптери, имаме очила и бинокли за нощно виждане, оптични мер­ници и гранати, експлозиви, които взривяват врати, черни военни екипи и полипропиленови гащеризони, имаме .50- калиброви пушки с патрони, които буквално отнасят гла­ви... но нямаме кураж.

Ние сме шепа проклети бюрократи, които умират от страх да не се провалят и да не ги застигне административ- но наказание, криминално разследване или изслушване пред Конгреса. Страх ни е да не загубим работата си и пен­сиите си, вместо да правим онова, което трябва: да рискува­ме и да спасяваме живот.

Пийт О’Брайън докосна пушката до себе си. Беше добре обучен от ФБР, подготвен във военноморската школа за снайперисти, макар все още да не беше дърпал спусъка сре­щу друго човешко същество. Снайперистката школа го бе­ше научила да дебне целта, без да бъде разкрит, да изчаква добра възможност за стрелба, ако е нужно, с дни, да се прикрива така, че за света да бъде част от калта, тресавище­то, дърветата, храстите, всичко; беше се научил как да улу­чи точния момент, когато целта се разкрие пред него, да стреля, да убие лошия и да спаси живот. Пийт О’Брайьн ис­каше само да може да прави това, за което беше обучен по- добре от всекиго друг на света.

Почувства нещо студено до бузата си, студено като сто­мана. Като дулото на пистолет.

- Това е тя - каза агентът на ФБР.

Агент О’Брайън разглеждаше снимката на Грейси на светлината на фенерчето. Бен освети неговата карта на ла­гера. Той посочи основната хижа с двете си ръце, които Бен беше завързал с тиксо.

- Последно я видяхме в тази хижа.

- Кога беше това?

В пет нула нула онзи ден. Опита се да избяга, но не успя.

- И вие не й помогнахте?

Агентът въздъхна.

- Не, сър.

- И защо?

- Заповеди отгоре. Най-отгоре.

- Колко са?

- Единайсет. Всички спят. Двама от тях се сбиха вчера, единият си тръгна и не се е връщал. Не знаем какво е ста­нало с него.

- Ние знаем. Защо ФБР иска тези мъже толкова отчая­но, че е готово да пожертва едно десетгодишно момиче?

Младият агент поклати глава.

- Честно казано, не знам. Работим на принципа: ако трябва, знаем. Явно обаче не трябва. Но тези долу склади­раха достатъчно оръжия в основната хижа, за да започнат истинска война. А и изглеждат като истински войници. Как­вото и да са намислили, трябва да е много важно.

Бен изгаси фенерчето.

- Синко, няма нищо по-важно от това да измъкнем внучката ми жива.

- Юджийн, тя е жива!

- Кой?

- Грейси! Вчера звънях осем пъти на мобилния ти теле­фон.

Специален агент Джан Йоргенсон най-накрая беше успя­ла да се свърже с агент Девро в хотела в Де Мойн.

- Само секунда - каза Юджийн и след малко добави: - Мамка му, батерията на мобилния ми е паднала. Работихме до късно, хванахме нашия човек тук. Добре, какво казваш за Грейси?

- Жива е.

- Я започни отначало.

- След като майор Уокър е бил освободен от армията...

- Чакай малко, продължила си да разследваш Уокър?

- Юджийн, имах лошо предчувствие.

- Добре, Джан, и аз съм имал подобни предчувствия.

- Както и да е, той се установил в една планина в Айда­хо, оженил се, родил му се син. Планирал военен преврат. Във ФБР сме получили анонимна видеокасета преди два­найсет години. Нашите хора извадили късмет и го аресту­вали в Айдахо преди десет години. Секретна мисия.

- Значи затова не съм разбрал.

- Сигурно. Както и да е, преди да го изправят пред съ­да - Елизабет Брайс е била един от прокурорите на Мини­стерството на правосъдието по неговото дело, - неговите последователи взели заложник и заплашили да го върнат на парчета, ако Уокър не бъде освободен.

- Нека да позная - Елизабет Брайс е била заложникът.

- Точно така. Маккой освободил Уокър, а Уокър освобо­дил нея.

- Какво е станало с Уокър?

- Умрял в Мексико. Сърдечен удар. Вероятно предхож­дан от няколко куршума на ЦРУ.

- Вероятно. Важното е, че вече е мъртъв.

- Обаче има син, който по онова време е бил на четири- найсет, което означава, че сега е на двайсет и четири. Руса коса, сини очи. Заловили сме Уокър, когато е завел момче­то в болницата. Наложило се да ампутират десния му пока­залец, ухапване от отровен паяк. След арестуването на Уо­кър момчето изчезнало. Лекарят предполага, че е починал в планината.

- От едно ухапване от паяк?

- Бил е силно отровен, нещо като кафявия отшелник. Може да е фатално, ако не се лекува.

- Провери ли момчето?

- Не открих нищо. Но има и още Всички замесени в процеса срещу Уокър - съдията, тримата федерални про­курори, включително приятелят ти Джеймс Кели и двама агенти са мъртви. Всички, Юджийн, освен...

- Елизабет Брайс и Лари Маккой.

- Има и още нещо.

- Страхувах се, че ще го кажеш.

- Нашият свидетел, треньорът по футбол на Грейси, си спомни нещо, което не е разкрил, след като Дженингс се обеси.

- И какво си е спомнил?

- Похитителят нямал показалец на дясната ръка.

- По дяволите!

- И още нещо. Човекът, който се е обадил от Айдахо Фолс, е разпознал Г рейси в бял ван с двама мъже, единия с татуировка на пепелянка.

- Чакай малко. Имах агент там...

- Дан Къри.

- Посетил е източника и му е показал снимките. Според доклада му човекът не могъл да разпознае нито Грейси, нито мъжете, нито татуировката.

- Това е според доклада му, Юджийн. Аз обаче се оба­дих на източника. Къри не е ходил при него.

Юджийн замълча за момент.

- Надушвам нещо гнило.

- Да нямаш лошо предчувствие?

- Да, имам лошо предчувствие. Отново откриваме официално разследването по отвличането на Грейси Ан Брайс, а ако са я извели извън границите на щата, това ни дава федерални правомощия. Сега случаят е мой. Ще уведомя Ва­шингтон веднага след като се обадя на Стан.

- Директорът?

- Самият той. Нещо друго?

- Полковник Брайс и бащата са проследили мъжете до Северно Айдахо, до някаква планина на име Ред Ридж, бли­зо до Бонърс Фери. Мястото е сборище на онези типове от Арийската нация, паравоенни формирования и други отка- чалки. Това е доста близо до Руби Ридж.

- Чудесно. Два въпроса, Джан: първо, ако синът на Уо- кър избива всички, които според него са виновни за смърт­та на баща му, това означава ли, че следващият е президен­тът?

- Агент Къри надали е скрил доказателства по случай на отвличане без натиск. Юджийн, ако целят да убият Маккой и ние го знаем, ще поставим планината под денонощно на­блюдение, нали?

- Абсолютно.

- Чрез отряда за освобождаване на заложници?

- Да.

- А какъв е вторият въпрос? - попита Джан.

- Защо са отвлекли Грейси?