Отвличането

Ден пети

Лейтенант Бен Брайс носи черна снайперска карабина ХМ21 с оптически мерник „Старлайт“ и заглушител „Сионикс“. В раницата му има двайсет пълнителя, шест мощни осколочни и две фосфорни гранати, пистолет четирийсет и пети калибър, експлозив С-4, противопехотна мина и малко морфин. Картечният пистолет „Узи“, резервното му оръ­жие, също е в раницата. На десния му прасец е закопчан четирийсетсантиметров нож „Бауи“. Носи инструменти за убиване, защото е професионален убиец, войник от специ­алните части, от зелените барети. „Убиваме за мир“, пише на татуировката на лявата му ръка. През седемнайсетте де­на, които прекара във вътрешността, Бен Брайс се нагледа на убийства за цял живот. Но предусеща, че убийствата те­първа започват.

След тази нощ никога нямаше да има мир и спокойствие.

Крачи през пепел и гъст като мляко дим, опитвайки се да се измъкне от тлеещото селце в провинция Куанг Три в Южен Виетнам. Остави там Китайската кукла и своята душа.

Спира.

Стои над един напоителен канал, където се вижда камара от бледи тела. Миризмата на смърт се носи из въздуха като гъста мъгла. Звуците на смъртта отекват отдолу, последни агонизиращи въздишки и пъшкания. Той хвърля пушката си и скача в канала. Трескаво проверява всяко тяло, отчаяно търси искрица живот. Но живи няма. Има само трупове. Преброява ги - четирийсет и един - трупове на старци, же­ни и деца.

Ботушите му са потънали в кръв. От ръцете му капе кръв. Кръвта и мозъкът на Китайската кукла са се пропили в униформата му.

Дави се в кръв.

Той протяга окървавените си ръце към небесата и крещи в неподвижната тъмнина:

- Защо, господи, защо?

Чувства се слаб, тялото му се олюлява. Затваря очи. Па­да напред, върху това бяло одеяло на смъртта.

Но не пада. Носи се във въздуха.

Отваря очи, Под него бледите тела сега са искрящо бе­ли - докъдето поглед стига, се простира ослепително бял свят.

Над него парашутът му се е отворил, но той не си спомня рязкото подръпване при изпълването на парашута с въздух.

Сега се рее близо до повърхността, сигурно може да се протегне и да докосне белотата, чиста като... сняг. Чист бял сняг. Един бял свят с дълбок небесен сняг. Носи се по-бър­зо и по-бързо, все по-високо над снега.

Под него се появяват тъмни силуети. Дървета. Високите дебели дървета на тази гориста страна. И там сред дървета­та, свито и треперещо, увито в одеяло от сняг, като подарък под коледно дърво, стои Божието създание.

Той се носи към създанието и се приземява на два крака. Откопчава ремъците на парашута и го оставя да падне и из­чезне в дълбокия сняг, през който той гази без усилие към измръзналото треперещо създание. Сега е облечен в парадната си униформа, със зелена барета и закачени върху курт­ката медали, а на врата му виси Почетният медал за храб­рост. Той сваля куртката си, прикляква и загръща създание­то с нея, нежно го вдига от снега, прегръща го и го притис­ка да го затопли. Избърсва снега от личицето и през сълзи съзира своята Грейси.

- Бен, събуди се! Хванали са го!

И тя изчезва.

Бен отваря очи и вижда Кейт, надвесена над него.

- Кого са хванали?

- Мъжът, който е отвлякъл Грейси.

- Може и да е той. Не съм сигурен.

Треньорът Уоли Фейгън гледаше през огледаното за наблюдение към тъжния млад мъж в бяла затворническа уни­форма, седнал пред металната маса в голата стая за разпит. Ръцете му с белезници бяха протегнати с дланите надолу вър­ху масата и той изглеждаше замаян и объркан. Имаше руса коса и сини очи, но не беше толкова едър, колкото мъжа, по­търсил Грейси след мача. Просто изглеждаше различно.

- Имайте предвид - каза началникът на полицията, - че този тип е осъждан за изнасилване и в колата му открихме детска порнография и фланелката на Грейси. Откъде мислите, че ги е взел?

- Ами тогава... предполагам, че е той.

И все пак в него имаше нещо, което го караше да се колебае. Уоли просто не беше сто процента сигурен.

Бен седна на края на леглото и потри голите си ръце и гърди, за да потисне треперенето.

- Грейси не е била с него, нали? - попита той Кейт.

- Откъде знаеш?

- Анджелина беше права. На Грейси й е студено. Завели са я на север.

- Кои?

Бен потри лицето си.

- Похитителите.

Кейт включи телевизора. На екрана течеше видео мате­риал на полицейска акция. Двама мъже разбиват вратата на някакъв апартамент във вторник рано сутринта. Те извик­ват: „Полиция“ и влетяват вътре с извадени пистолети; ми­нути по-късно извеждат някакъв сънен млад мъж от апарта­мента под ярките светлини от прожекторите на медиите. Той изобщо не изглежда опасен в червената си карирана пи­жама и приковани на гърба му ръце с белезници между два­ма полицаи, които се извисяват над него. По-скоро прилича на кльощаво хлапе. Зад него се влачи разтревожена бремен­на жена, загърната в халат. Акцията по арестуването в ранния сутрешен час е като направена за телевизията. Кейт по­сочи екрана.

- Той е похитителят.

Няма вид на извратен, помисли си Джон, докато наблю­даваше заподозрения през прозореца на стаята за разпит. Не приличаше на побойниците от армията; не беше груб, дебел, космат, мръсен и грозен. Но пък и как би трябвало да изглежда един перверзен тип? Снимките, които публикуваха във вестниците, винаги бяха на разни небръснати мерзавци с мазни коси, белези от акне и липсващи зъби. Този тип бе­ше чист и гладко избръснат. Всъщност дори му се струва­ше смътно познат, като някое от току-що завършилите ко­лежа хлапета, които работеха в „БрайсУер.ком“, но пък Джон срещаше такива лица всеки ден в света на високите технологии.

Сега Джон осъзна, че никога повече няма да види Грей­си. Никога нямаше да я прегърне, да поговори с нея, да се порадва на закръгленото й личице. Този тип му я беше от­нел. Завинаги. Джон искаше да се разбеснее, но не можеше да извика в себе си никаква ярост. Едва успяваше да намери сили да стои на разтрепераните си крака. Той се наведе и се облегна на стъклото. В очите му бликнаха сълзи. Поне бол­ката й беше спряла. Той осъзна, че отново й завижда: него­вата болка никога нямаше да отмине.

Похитителят нямаше какво да сложи на масата за прего­вори.

Не можеше да сключи сделка.

Сделката й не се състоя.

Елизабет също стоеше пред стъклото и гледаше похити­теля. Беше толкова близо до него, че можеше да удуши ку­чия син, все едно не ги делеше преграда, и се питаше дали ще успее да влети в стаята за разпит и да го умъртви, пре­ди началникът на полицията Райън и агент Девро да реаги­рат. Погледна Джон. Беше се облегнал на рамката, опрял чело в стъклото, а ръцете му висяха отстрани; гледаше по­хитителя както дете гледа горила в зоологическата градина.

Елизабет отново се взря в похитителя и си го представи върху дъщеря си: тя лежи неподвижна, безмълвни сълзи се стичат по лицето й, и се пита защо бог я е изоставил. В тя­лото на Елизабет се разля горещина, ръцете й се свиха в юм­руци. Цялото й същество копнееше да удуши това копеле.

Тя погледна към Райън и Девро, застанали на няколко крачки зад нея, увлечени в разговор, без да забелязват раз­строената майка на жертвата пред стаята за разпит. Тя се промъкна към вратата. Пулсът й се ускори.

- Получихме анонимно обаждане - обяви полицейският началник Райън.

- Трябваше да издействате заповед за обиск - каза Де­вро. - Пол, твоят човек е извършил незаконно претърсва­не - „под стелката на колата“ и „под покривалото“ не оз­начават „в полезрението“. Тази снимка и фланелката дори няма да влязат в съдебната зала. Какво друго имате?

- Треньорът го разпозна.

- Със сигурност ли?

- Почти.

Девро повдигна вежди.

- Това няма да има особена тежест в залата. Някакви други веществени доказателства?

- За момента, не.

- А в апартамента му?

- Нищо.

- Нещо друго в колата?

- Не... но хората ти я претърсват и проверяват за мате­риал за ДНК тест.

- И по-добре да открият нещо, Пол, защото това, което имаме, не можем да го представим на съдебните заседатели.

Райън едва не се изсмя.

- Можем и още как! Съдебните заседатели в нашия окръг ще признаят за виновен и някой автобус, ако им ка­жем.

- Шефе!

Някакъв полицай тичаше по коридора към тях.

- Шефе - задъхано изрече той, - открихме мобилния му телефон. Миналата седмица се е обаждал девет пъти в дома на семейство Брайс.

Елизабет беше на крачка от вратата на стаята за разпит, когато думите на полицая я разтърсиха. Тя се обърна към него и рязко посочи похитителя зад стъклото.

- Обаждал се е в моята къща?

- Не на вашите номера, госпожо - отвърна полицаят. - Обаждал се е на линията на Грейси. Взел е номера от указа­теля.

- Той е дебнал дъщеря ми!?

Чашата преля. Внезапен изблик на ярост подтикна Ели­забет към вратата и тя влетя в стаята за разпит, преди оста­налите да реагират. Похитителят се отдръпна, когато тя прескочи масата и се хвърли върху него. Столът полетя назад и двамата рухнаха на циментовия под. С оковани ръце и крака, той не успя да предотврати падането. Елизабет се стовари върху гърдите му, първо с коленете, избивайки въз­духа от дробовете му. Той отвори уста, за да си поеме дъх, докато тя го удряше по лицето, отново и отново, сякаш се опитваше да пробие дупка в черепа му. Адреналинът и яростта й даваха сили, които не подозираше, че притежава; слюнката хвърчеше от устата й заедно с думите:

- Къде е дъщеря ми, по дяволите?

Опита се да счупи носа му с кокалчетата на ръката си. Той изстена.

- Убил си я, нали?

Тя изопна назад десния си крак, както когато играеше гимнастика, и заби коляно в слабините му с надеждата да натика топките му в мозъка. Той подбели очи и изрева от болка.

- Вече не си отгоре, жалък мръснико!

Сграбчи копелето, което й бе отнело детето, за врата и започна да го души.

- Изрод перверзен!

Изведнъж чифт здрави черни ръце я обгърнаха през кръста и тя увисна във въздуха. Силните й ръце обаче оста­наха вкопчени в тънкия врат на похитителя. Стискаше до краен предел, но хватката й постепенно отслабна. Изрита го за последен път в ребрата, което предизвика тихо изскимтяване.

- Мисис Брайс, овладейте се!

Все още с ръце около кръста й, Девро се опитваше да из­веде майката от стаята за разпит, докато тя риташе, креще­ше и плюеше по заподозрения. Беше напълно превъртяла! Той я завлече до вратата, но тя се хвана с две ръце за рам­ката и се вкопчи в нея, продължавайки да бълва ругатни, а очите й пламтяха от дива ярост.

- Ще умреш, извратено копеле! Ще умреш и ще гориш в ада!

Мили боже, беше невероятно силна за ръста си! Девро се опита да разтвори пръстите й, без да отпуска хватката около кръста. Усещаше как силните й коремни мускули се свиват, как тялото й се изпълва с адреналин.

- Аз лично ще инжектирам отровата във вените ти, пер­верзник долен! Ти уби моето детенце! Проклет да си! Про­клет да си! Проклет да си!

Девро тежеше поне петдесетина килограма повече от майката, но не успяваше да я изкара от стаята! А беше немислимо да я стисне до задушаване, за да я омаломощи. Той реши да се наклони назад, за да добави и тежестта на тялото си към натиска и да види дали ще я откопчи от рам­ката. По дяволите! Сигурно адреналинът й даваше такава сила. Девро потърси с поглед началник Райън.

Райън обаче се опитваше да вдигне заподозрения, от чии­то нос и уста шуртеше кръв, а той притискаше с длани сла­бините си. Успя все пак да застане на колене. Райън го издър­па за металния колан на кръста му и буквално го повдигна във въздуха. Заподозреният стъпи на крака и повърна.

- Да се задавиш до смърт, кучи сине! - изкрещя майката.

След като закрепи заподозрения на стола, Райън изтича до вратата и разтвори един по един пръстите на Елизабет, докато тя продължаваше да кълне похитителя. Девро без малко да политне назад заедно с нея. Райън затвори врата­та на стаята за разпит.

- Пуснете ме, по дяволите! - заповяда майката.

Девро я пусна. Тя отблъсна ръцете му и пооправи дрехи­те си. Беше облечена с черно-бял анцуг, под който имаше черна тениска; лицето й беше почервеняло и блестеше от пот; гърдите й се надигаха при всяко вдишване. Тя изтри с ръкав сълзите и слюнките от лицето си.

- Искам да знам какво е направил с нея!

- Ние също, мисис Брайс, но той е задържан от полиция­та и вие не можете да изкопчите от него информацията с бой!

- Тогава вие я изкопчете с бой!

- Мисис Брайс!

Специален агент Юджийн Девро никога досега не беше крещял на майка на отвлечено дете. Но и никога не беше срещал майка като Елизабет Брайс. Повечето рухваха: ня­кои пропушваха отново, други започваха да пият, трети не ставаха от леглото, а други се озоваваха в психиатрична клиника с нервно разстройство. Елизабет Брайс преби от бой основния заподозрян.

Девро беше доволен, че не е негова съпруга, но въпреки това остана силно впечатлен.

Сега тя крачеше из коридора като животно в клетка, опитвайки се да се успокои и разглеждайки следите от кръв по ожулените кокалчета на ръцете си; пъхна ръка в уста и засмука кръвта.

- А сега всички се успокойте! - нареди началник Райън и се обърна към няколкото полицаи, които бяха дотичали да видят какво става. - Повикайте някой да почисти... и доведете лекар за заподозрения.

Доволен, че майката вече се владее, той се обърна към младия полицай, който беше съобщил за телефонните обаждания:

- Това ли е? Само телефонни обаждания?

- Не, сър. Той работи за мистър Брайс.

- Какво?

- Да, шефе, тоя тип работи в „БрайсУер“.

Началникът се обърна към бащата:

- Познавате ли го?

Повечето бащи молеха Девро да им позволи да прека­рат пет минути с похитителя. Този баща обаче беше оста­нал прилепен за стъклото през цялото време, докато май­ката налагаше заподозрения. Мистър Брайс поклати глава.

- Не.

- Шефе - каза полицаят, - телефонната компания може да идентифицира най-близката клетъчна базова станция до местоположението на телефонното повикване. До сградата на „БрайсУер“ има базова станция.

Райън погледна Девро и сви рамене, сякаш го предизвик­ваше: „Нали ти казах.“ Докато новата информация попива­ше в съзнанието им, всички очи се обърнаха и приковаха в младия мъж, който кървеше и хлипаше в стаята за разпит. Майката се обърна към Девро и го посочи с пръст.

- Разберете какво е направил с дъщеря ми.

- Имаш право да запазиш мълчание. Всичко, което ка­жеш, може да бъде използвано срещу теб в съда. Имаш пра­во на адвокат, преди да бъдеш разпитан, и той може да при­съства по време на разпита. Ако не можеш да си позволиш адвокат, имаш право на служебен, който ще ти се назначи преди разпита.

Полицейският началник Пол Райън вдигна очи и поглед­на основния заподозрян.

- Гари, разбираш ли правата си?

Стаята за разпит вонеше на препарата, с който бяха по­чистили пода и масата. Райън стоеше с гръб към огледалото за наблюдение; агент Девро седеше в единия край на правоъгълната метална маса срещу заподозрения. Носът на Дженингс беше подут и устните му бяха подпух­нали, а под лявото му око вече се появяваше синина. Той кимна на Райън.

- Синко, трябва да изречеш отговора за протокола.

По средата на масата имаше записващо устройство. Бя­ха решили да направят аудио запис вместо видео; размаза­ното лице на Дженингс щеше да предостави на адвоката му основание да твърди, че признанията са изтръгнати със си­ла. Никой съдия нямаше да повярва, че майката на жертва­та е набила основния заподозрян, докато е бил в ареста.

- Да - каза Дженингс,

- Тоест разбираш конституционните си права?

- Да.

- И се отказваш от правото на адвокат по време на раз­пита?

- Да.

С влизането на адвокат в залата всяка надежда за призна­ние се стопява. Получаването на бързо признание в този случай беше особено важно, тъй като доказателствата от ко­лата на Дженингс най-вероятно щяха да бъдат отхвърлени от съда, но и поради факта, че признанията биха свалили случая от вечерните новини и следователно кметът нямаше да диша във врата на Райън. Затова Пол сключи ръце на ма­сата и каза меко, сякаш беше разочарован баща, който мъм­ри порасналия си син за това, че е взел семейната кола без разрешение.

- Гари, защо отвлече Грейси?

- Не съм я отвличал!

- Мистър Брайс твърди, че тя е ходила в офиса на „БрайсУер“ почти всеки ден през коледната ваканция. Там ли се запознахте с Грейси?

- Да... тоест не! Не сме се запознавали!

- А какво?

- Нищо! Просто работя за мистър Брайс, това е всич­ко!

- Но си я виждал в офиса?

- Да. Тя доставяше пощата, на ролери.

- И ти знаеше, че е дъщеря на мистър Брайс?

- Естествено, всички знаехме.

- Мистър Брайс добър работодател ли е?

- Да, работата е страхотна.

- Добра заплата, добри бонуси?

- Да.

- Право на акции?

- Да.

Райън посочи с палец огледалото зад гърба си.

- Гари, мистър Брайс стои от другата страна на огледа­лото, гледа те и слуша всяка твоя дума. - Дженингс поглед­на към огледалото. - За бога, синко, поне му кажи къде е тя­лото на дъщеря му, за да може да я погребат подобаващо. Не я оставяй в някое поле, да я кълват лешояди.

- Нямам представа къде е! - Дженингс се опита да се из­прави, но белезниците на краката му попречиха. Обърна се към огледалото и каза: - Мистър Брайс, кълна се в бога, не съм я отвлякъл!

Изглеждаше така, сякаш всеки момент отново ще се раз­плаче.

- Но си вършил подобни неща и преди.

Дженингс се отпусна в стола.

- Не, не, не съм. Онова беше в колежа, на купон на брат­ството, бяхме пияни... Откъде можех да знам, че е само на шестнайсет.

Агент Девро направи знак на Райън да му подаде папка­та на Дженингс. Райън я плъзна по масата към Девро, кой­то започна да я разлиства, докато Райън продължи разпита.

- Законът не изисква да знаеш на колко точно е, а един­ствено, че жертвата е била непълнолетна, когато си правил ceкс с нея.

- Жертвата? Още следващия уикенд тя се предлагаше на момчетата на друг купон. Видях я!

Райън сви рамене.

- Освен това от теб се изисква да се регистрираш в по­лицейския участък, когато смениш местожителството си. Ти не си го направил, Гари.

- Ако бях отишъл, снимката ми щеше да е по всички вестници с надпис „изнасилвач“. Белязан съм за цял живот, а тя е омъжена за лекар.

- Защо не се регистрира?

- Защото не исках жена ми да разбере. Исках да започна на чисто. - Очите на Дженингс се напълниха със сълзи. - Просто се напих на купон на братството. Бях само пет дена по-възрастен.

Едно изключение, вписано в Тексаския закон срещу из­насилването, гласеше, че ако обвиняемият е по-малко от три години по-възрастен от жертвата, то престъпление не съществува. Дженингс бе на деветнайсет години и двайсет и седем дни по времето на сексуалното деяние; момичето беше на шестнайсет години и двайсет и два дни. Пет дни разлика го превръщаха в извършител на сексуално престъпление за цял живот.

- И ти не си педофил?

- Не!

Райън отвори папката и побутна към Дженингс пъхната­та в найлоново пликче снимка на голо момиче, намерена в пикапа му.

- Тогава защо са ти подобни снимки, синко?

Дженингс погледна снимката и потръпна от отвращение.

- Никога досега не съм виждал тази снимка!

- Беше в пикапа ти, под стелката.

- В моя пикап?

- Да, синко. Притежанието на детска порнография е фе­дерално престъпление, Гари. Само тази снимка може да те вкара в затвора за по-голямата част от живота ти.

- Нямам никаква представа как се е озовала в пикапа ми.

- А какво ще кажеш за фланелката? Как е попаднала тя в колата ти?

- Каква фланелка?

- Футболната фланелка на Грейси. Беше в задната част на пикапа ти, под покривалото.

- Нейната фланелка е била в колата ми?

- Да.

- Това е някаква шега, станала е огромна грешка!

- А какво ще кажеш за деветте телефонни обаждания до Грейси, които е получила от теб миналата седмица? И те ли са грешка?

- Никога не съм й се обаждал!

- Проследихме разговорите и те идват от твоя мобилен телефон.

- Моят ли? Не знам... оставям го в колата. Не я за­ключвам.

- И защо?

- Защото в този район няма престъпления, точно както твърди кметът! Вие заключвате ли колата си? Може някой да е използвал телефона ми, докато съм бил на работа.

- А, значи някой те е натопил?

- Да!

Райън се облегна в стола си, скръсти ръце и изгледа вни­мателно Гари Дженингс. Двайсет и седем годишен, с мом­чешко лице, той изобщо не изглеждаше като типичния извършител на сексуално престъпление; всъщност прили­чаше на зетя на Райън, който беше лекар в Далас. А и пове­чето насилници не бяха толкова убедителни в твърденията си, че са невинни - голям артист беше Дженингс. Беше ми­навал през системата и знаеше как да отрича, да отрича и пак да отрича; подобно упорство се харесваше на съдебни­те заседатели, когато слушаха записа на разпита. Райън ре­ши да усили натиска, да предостави на момчето храна за размисъл.

- Добре, Гари, нека да обобщим защитата ти пред засе­дателите: някакъв сексманиак планира отвличането на Грейси седмици преди деянието. Проучва базата данни на щата за осъждани и открива теб, осъден за сексуално пре­стъпление, който случайно пасва абсолютно точно на него­вото описание, случайно живее на пет километра от парка и случайно работи за бащата на Грейси. След това, една сед­мица преди отвличането, той отива до работата ти, намира пикапа ти, който е отключен, поставя порнографска снимка на дете под стелката и се обажда на Грейси девет пъти. След като отвлича Грейси, я изнасилва и я убива в гората зад пар­ка, скрива тялото й, отива да сградата, в която живееш, и хвърля фланелката й в пикапа ти, за да те накисне. - Райън обърна ръце с дланите нагоре. - Гари, ти си умен човек, на­истина ли очакваш съдебните заседатели да повярват на та­зи история?

Дженингс бавно поклащаше глава, сякаш сам не вярваше.

- Не... искам да кажа, да! Може да е направил точно та­ка, нямам представа. Но не съм го направил аз!

- Гари, на кого ще повярват съдебните заседатели, кога­то треньорът на Грейси се изправи и те посочи с пръст? - Самият Райън в момента също го сочеше с пръст. - И каже „Това е мъжът, който отвлече Грейси“?

- Не съм я отвлякъл!

- Добре, Гари. Последен въпрос. Какво друго ще откри­ем в пикапа ти? Специалисти от ФБР проверяват всеки сан­тиметър от него - дали ще открият отпечатъци от Грейси, косми, кръв?

- Не! Никога не е била в колата ми!

Райън се изправи и тръгна към вратата, но в последния момент се обърна и изстреля необоримия аргумент, който със сигурност щеше да накара младежа да направи сълзли- ви самопризнания още днес.

- Надявам се да си прав, синко, защото ако открият от­печатъци с нейното ДНК в колата ти, това означава, че тя е била там, а ти отиваш на смърт.

Бен беше пристигнал, докато агент Девро и началникът на полицията Райън разпитваха заподозрения. Лицето на момчето му се стори познато. Само след миг Бен си го спомни: това беше младежът с бременната жена, дошли при Джон на бдението в неделя вечерта, за да му изкажат събо­лезнования. Бен стоеше до прозореца на стаята за разпит, когато Девро и Райън излязоха.

- Секс на пияна глава? - казваше агент Девро на начал­ника на полицията. - Това ли е единственото му престъпле­ние? Двамата са се напили на купона на братството, но на следващата сутрин тя съжалява и повдига обвинения. Дже­нингс се признава за виновен, защото само така ще получи условна присъда. И това го прави престъпник?

Началник Райън сви рамене.

- Обвинението е за изнасилване. Освен това се е при­знал за виновен.

- Признал се е за виновен за непристойни действия с ма­лолетна, Пол, за да не прекара двайсет години в затвора! Младежът не е получавал дори глоба за превишена скорост последните осем години и изведнъж решава да отвлече и убие едно дете?

Бен пристъпи напред.

- Не пасва на профила. Нe е самотен психопат. Женен е, съпругата му е бременна, съвсем скоро ще спечели доста пари. В живота му няма нещастие, което да го подтикне към отвличането, както каза профайлърът ви. - Бен посочи пап­ката със скицата на заподозрения, която беше разпростра­нена на медиите непосредствено след отвличането. - Той изобщо не прилича на този тип. Освен това треньорът опи­са похитителя между деветдесет и сто килограма и висок метър и осемдесет. А това момче е не повече от метър и седемдесет и е най-много седемдесет кила.

- Може да му се е сторил по-висок с черната шапка. - каза Райън. - Вижте, полковник, спипахме лошия, нали? Треньорът го идентифицира, в колата му са открити фла­нелката на Грейси и снимка с детско порно и освен това е звънял на Грейси девет пъти миналата седмица. - Райън вдигна ръце. - Какво повече искате?

- Истината.

Райън го изгледа остро.

- Съжалявам. Законът раздава само присъди.

- Трябва да изпипаме нещата по правилника, иначе фе­дералният съдия ще отхвърли смъртната присъда.

По-малко от час след разпита на Дженингс кметът и на­чалникът на полицията застанаха на стълбите пред община­та и обявиха Гари Дженингс за виновен в отвличането и убийството на Грейси Ан Брайс. Местните винаги отчаяно желаеха да приключат случай на отвличане на дете - влия­еше зле на цените на имотите, но специален агент Юджийн Девро отказа да участва. Притесняваше го поведението на Дженингс, той не се държеше като виновен човек. Толкова ли изпечен лъжец беше? Възможно бе. Девро обаче реши да изчака доклада на екипа за събиране на доказателства, пре­ди да оформи мнението си за Гари Дженингс; щеше да изча­ка, за да разбере дали отпечатъците на Грейси са били от­крити в колата на Дженингс. ДНК-то не лъжеше.

Изявлението на кмета беше събрало цялото семейство в командния център и сега Девро стоеше срещу родителите и бабата и дядото на Грейси.

- Съдът трябва да назначи адвокат, който да представля­ва Дженингс и който да има опит в случаите със смъртна присъда, защото апелативният съд ще нареди повторно разглеждане, ако адвокатът не знае какво върши. Тогава целият процес ще започне наново и не ни мърдат поне три години.

- Но ние трябва да открием Грейс! - извика майката.

Девро мразеше тази част.

- Мисис Брайс, ако Дженингс е похитителят, а Грейси не е била при него, това означава...

- ...че е мъртва - отрони майката.

- Да, госпожо. Ако Дженингс е човекът.

- Поне може да ни каже къде е.

- Да, госпожо, ако знае.

- Не сте сигурни, че той е похитителят, нали? - попита полковник Брайс. - Нещо не пасва.

- Да, сър, винаги нещо не пасва.

- Накарайте го да мине на детектора на лъжата - пред­ложи полковникът.

- Ако го подложим на детектора, преди да му бъде на­значен адвокат и той не издържи, ние ще знаем, че е вино­вен, но всичко, което научим от детектора, може да не се приеме от съда.

- А ако мине?

- Пускаме го. Детекторите не са допустими в съда, но са 95 процента сигурни, което е далеч по-надеждно от съдебни заседатели.

- Ами другият мъж от записа на мача?

- Не знам, полковник. Може да не са били заедно. Може Дженингс наистина да не го познава, както твърди.

- С колко време разполагаме? - попита майката.

- С няколко дена. Съдът ще назначи адвокат днес, той ще бъде призован утре. Обикновено е нужно повече вре­ме, за да се изпипа всичко, но, ако пропуснем момента, ако оплескаме нещата, присъдата му ще бъде отхвърлена и никога няма да успеем да осъдим Гари Дженингс за убий­ството на дъщеря ви.

- Е, Еди, издъни се с тая фланелка - изръмжа началник Райън. - Била е в полезрението ти, а? В каросерията на ня­какъв пикап, под покривалото? Да не би да имаш рентгено­ви очи?

Патрулиращ полицай Еди Йейтс се потеше. Началник Райън му се беше обадил вкъщи и го извика да се яви в участъка, преди да започне смяната му. Това не се беше случвало никога досега. Еди реши, че началникът иска да го поздрави за добре свършената работа. Грешка.

- А порнографската снимка... е, това вече е интересно, Еди, защото единствените отпечатъци, открити върху нея, са твоите. Какво ще кажеш за това?

Едри капки пот избиваха по челото на Еди.

- Шефе, аз...

- Влязъл си в колата, претърсил си я, гледал си под стелката, извадил си снимката и след това си я върнал на място. Що за глупости?

- По дяволите, шефе, мислех, че съм изтрил отпечатъ­ците си.

- Еди, не би трябвало да говориш такива неща пред на­чалника си, мамка му! - Райън поклати глава. - По дяволи­те, Еди, този кучи син може да се измъкне заради теб! По- добре се моли хората на ФБР да намерят нейни отпечатъци в колата му.

- Наистина съжалявам, шефе.

- Да ие би да си разбил ключалката?

- О, не, шефе, кълна се, не съм! Беше отключен и отпред, и отзад.

- Къде беше телефонът?

- В жабката. Не е ли тъпо? Тъй де, никой тук не заключ­ва колата си, но да си оставиш телефона вътре? Можех да му го взема, да си седна на паркинга и да му навъртя разговори, а той нямаше да разбере, докато не пристигне сметката му.

Еди се изсмя; шефът му - не. Той направи знак на подчинения си да напусне офиса му. Еди тръгна към врата­та, но се сети нещо. Не беше сигурен дали моментът е под­ходящ, но не можеше да чака повече.

- Ъъъ, шефе... Има ли начин да получа част от награда­та?

Началникът примигна.

- Ти шегуваш ли се?

Еди излезе точно когато секретарката на Райън надник­на в стаята и каза:

- Съпругата на Дженингс е тук.

Тя беше просто едно дете.

Райън остави вратата на кабинета си отворена, за да мо­же секретарката му да ги вижда и чува. Деби Дженингс бе­ше дошла да пледира за невинността на съпруга си. Той й напомни, че не може да бъде принудена да свидетелства срещу съпруга си, а тя отвърна, че нямат какво да крият. Беше на двайсет и пет и беше бременна в седмия месец. Бяха се оженили преди две години и тя не знаеше за присъдата му от колежа.

- Това не означава, че е педофил - каза тя. - Гари нико­га не би направил нещо такова.

Изглеждаше така, сякаш не е спала след арестуването на съпруга й. Задъхваше се.

- Добре ли сте? - Тя кимна, но Райън не беше много си­гурен. - Мисис Дженингс, къде беше Гари в петък вечерта?

- С мен. Прибра се малко след пет часа и отидохме на разходка - докторът ми каза да се разхождам всеки ден. После вечеряхме, гледахме телевизия. И избирахме име на бебето. Момиче е.

- Решихте ли?

- Какво да сме решили?

- Решихте ли как ще се казва?

- Сара.

- Хубаво име. - Пол Райън искаше да има внучка, но зет му, лекарят, искаше порше. - И Гари не е напускал апарта­мента онази нощ?

- Не.

- И вие също не сте излизали навън?

- Не.

- Има ли други свидетели?

- Обикновено гостите ни не остават да спят у нас. Някой друг освен съпругата ви може ли да потвърди къде сте би­ли вие миналата нощ?

Тя имаше право.

- Вашите полицаи не откриха нищо, когато обискираха апартамента ни. Преровиха дори чекмеджето с бельото ми, за бога!

- Мисис Дженингс, знаете ли нещо за фланелката на Грейси, как може да е попаднала в колата на Гари?

- Не, хиляди пъти съм му казвала да заключва пикапа, но той винаги повтаряше, че сме напуснали града точно за­щото тук няма престъпност. Всеки може да я е сложил там.

- Не всеки, мисис Дженингс. Само похитителят. Защо би направил това?

- Не знам.

- Ами телефонните обаждания?

- Не знам.

- Гари някога споменавал ли е Грейси?

- Не. Единственият път, когато говори с мистър Брайс, беше на бдението.

Тя поклати глава.

- Гари работи там от шест месеца. Мистър Брайс пре­карваше повечето време в Ню Йорк заради акциите.

- А защо Гари отиде на бдението?

- Тя беше дъщерята на шефа му. Целият град отиде.

- Поведението на Гари променило ли се е от петък ве­чер?

- Да, в два часа тази сутрин, когато полицаите разбиха вратата ни и насочиха пистолети срещу нас. Той полудя.

- Наскоро да е изхвърлял някакви дрехи?

- Не.

- Мил ли е колата си този уикенд?

- Не.

- Гари някога да е показвал необичаен интерес към де­ца?

- Не. Хлапетата го влудяват.

- Някога споменавал ли е, че децата са „чисти“ и „не­винни“.

- Не. Той мисли, че децата на сестра ми са изпратени от сатаната. Господин началник, откъде измисляте тези въпро­си, от наръчник за педофили ли?

Отново имаше право.

- Има ли приятели, които бихте описали като различни от обикновените хора или странни?

- Били ли сте в работата му? Хората там имат обеци по ушите, носовете, езиците, пъповете, зърната на гърдите, ге­ниталиите. Това е странно.

Трябваше да се съгласи с нея.

- Мисис Дженингс, двамата с Гари имате ли... нормални съпружески отношения?

- Питате ме дали правим секс?

-Той кимна.

- Да, инспекторе, правим секс. Гари обича да прави секс с жена си, не с малки момичета.

Райън се поколеба. Не стигаше до никъде с нея. Разбира се, още не й беше казал за снимката с детска порнография. Поколеба се дали да й каже, но реши, че така или иначе, та­зи информация ще изникне по време на процеса и дори по- рано. Следователно няма да излезе, че я тревожи умишле­но. Тя може би щеше да осъзнае, че съпругът й е виновен, и щеше да го принуди да направи самопризнания. Пол Райън отчаяно се нуждаеше от самопризнания, за да запази рабо­тата си. Той извади снимката от чекмеджето на бюрото си и я постави в скута си.

- Мисис Дженингс, съпругът ви интересува ли се от порнография?

- О, не, никога не ме е карал да правя такива неща... Е, веднъж ме помоли за френска любов, но аз му отвърнах, че е грях. Оттогава не ме е молил.

- Не, ъъъ, искам да кажа, има ли порнографски матери­али вкъщи, нали се сещате, списания, филми?

- Не, той дори вече не получава „Плейбой“, откакто прие Господ в живота си.

- Някога притежавал ли е детска порнография?

- Не!

- Мисис Дженингс, открихме това в колата на Гари.

Райън постави снимката на бюрото и бавно я плъзна към нея. Очите й се впиха в образа, устата й се отвори, но от нея не излезе звук. Погледна към Райън, после обратно към снимката. Най-накрая проговори.

- Това е било намерено в колата на Гари?

- Да, госпожо.

Тя пребледня. Постави ръце на бюрото и се отблъсна от стола. Още не беше се изправила, когато изведнъж изохка и притисна закръгления си корем ниско долу. Присви се и из­пищя от болка. После припадна.

Мили боже!

Райън се втурна към нея. По голите й крака имаше кръв.

- Извикай лекар! - изкрещя на секретарката си.

По отношение на престъпници от трето рисково ниво няма основания за притеснения, че индивидът представлява сериозна опасност за обществото или ще продължи да из­вършва криминални сексуални деяния.

Гари Дженингс беше престъпник от трето рисково ниво. Елизабет беше влязла в базата данни за извършители на сексуални престъпления в сайта на Тексаския департамент за обществена безопасност. Написа името Дженингс, Гари в прозорчето „търсене“ и клики а с мишката. На монитора се появи снимката на Дженингс и данните за него.

ДЖЕНИНГС, ГАРИ МАЙКЪЛ

№ 156870021

ДАТА НА РАЖДАНЕ 10/03/1979

РИСКОВО НИВО 3

ПОЛ мъжки

РАСА бяла

ТЕГЛО 70 кг

КОСА руса

ВИСОЧИНА 170 см

ОЧИ сини

НОМЕР ОБУВКИ 40

ПСЕВДОНИМИ няма

НАСТОЯЩ АДРЕС 1100 Ингьрстейт, № 45 Оуквил Апартмънтс, Ап. 121 Поуст Оук, Тексас 78901

ДАННИ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО:

ПРЕСТЪПЛЕНИЕ: непристойни действия с малолетна, сексуален контакт

БРОЙ ДЕЯНИЯ: 1

ПОЛ НА ЖЕРТВАТА: женски

ВЪЗРАСТ НА ЖЕРТВАТА: 16 г.

ДАТА НА СЪД. РЕШЕНИЕ: 08/07/1998

ПРИСЪДА: 1 година, условна

СТАТУТ: освободен

В щата Тексас живееха четирийсет и две хиляди регист­рирани извършители на сексуални престъпления. Един от тях беше отвлякъл и убил дъщеря й.

„БрайсУер.ком“ се помещаваше в един изоставен мага­зин за хранителни стоки в невзрачен търговски център от друг ата страна на магистралата срещу изобилието и богатството на Брайъруик Фармс. Специален агент Юджийн Девро, заедно с агенти Стивънс и Йоргенсон, последва ба­щата на жертвата през автоматичните стъклени врати. Бяха дошли да проверят работнотс място на Гари Дженингс и служебното му досие.

Подобното на пещера пространство наистина представ­ляваше празен хранителен магазин. Големи неонови табели - МЛЕЧНИ ПРОДУКТИ, МЕСО, ХЛЯБ, АПТЕКА, ВИ­ДЕО, все още осветяваха стените. От тавана още висяха флуоресцентни лампи, все още личаха следите от някогаш­ните рафтове с надписи на продукти. Вместо самите рафто­ве сега имаше редици от ниски кабини, над които се вижда­ха главите на служителите. Млади мъже и жени, буквално още момчета и момичета, се плъзгаха край тях на кънки или скутери, със слушалки на главите. Ушите и носовете им бя­ха украсени с обеци, ръцете и глезените им с татуировки, а косите им бяха във всички цветове на дъгата. Някои бутаха пазарски колички, пълни с поща или кутии; всички бяха об­лечени като за рок концерт, а не за работа. Девро още не бе­ше видял човек над двайсет и пет гоцишна възраст. Офисът на тази компания за високи технологии приличаше по-скоро на кафенето в гимназията на дъщеря му през голямото меж­дучасие. А бащата на жертвата приличаше повече на кльощав тийнейджър, отколкото на главен изпълнителен дирек­тор на компания, струваща милиарди долари.

Младата рецепционистка с лилава коса и тесни очила с черни рамки рязко се изправи, когато видя бащата; неоново червената й риза не покриваше пъпа й, който беше украсен със сребърна обеда. Тя пристъпи към бащата и положи ша­ва върху гърдите му, след което го прегърна. Той я потупа сковано.

- О, Кахуна - нежно каза тя. Освободи го от прегръдка­та си и изтри очи. - Как е могъл да я нарани? Изглеждаше мил и готин. Та той си седеше тук вчера, все едно не е сто­рил нищо. - Тя поклати глава. - Истинският свят е твърде произволен.

Момичето прехапа долната си устна, на която също има­ше и пиърсинг.

- Тя ще ми липсва.

Бащата кимна и едва чуто прошепна:

- Кажи на всички, че акциите ще бъдат пуснати на борсата угре. Те заслужават да знаят.

Тери кимна.

- Добре, шефе. Това с борсата е страхотно, но ние сме тук заради теб. Ти си нашият човек.

Бащата въздъхна и за момент се загледа в празното пространство.

- Да - промърмори след малко... - аз съм вашият човек. Къде е мястото на Дженингс?

Момичето провери в компютъра си.

- При „Сладкиши и бисквити“, кабина двайсет и три.

Девро и агентите му последваха бащата към табелата

„Аптека“, покрай секцията „Видео“, където се мъдреше ко­лекция от джаги, маси за въздушен хокей и симулатори за автомобилни състезания; зала за гимнастика, кафе машина, открито пространство с баскетболен кош и десетина маши­ни за безалкохолни напитки, които стояха подредени край стената като заподозрени за разпознаване. Младеж от латиноамерикански произход с платиненоруса коса блъскаше машината с „Ред Бул“. Бащата спря и те всички спряха.

- Тая бракма пак ми взе парите! - Той вдигна поглед и видя бащата. - О, съжалявам, шефе. Аз не за това, ъъъ, на­ли разбирате...

Бащата погледна младежа, а след това машината, както дъщерята на Девро гледаше към вратата на противника, готвейки се за свободен удар. Изведнъж той изнесе десния си крак с каратистки замах и удари машината от едната страна: тя се заклати напред-назад, после спря и изплю две кутии „Ред Бул“.

Младежът се ухили победоносно » грабна кутиите.

- Супер! Една безплатна! - После се обърна към баща­та: - Ти си нашият човек. - Протегна ръка, двамата удари­ха юмруците си както правят професионалните спортисти и се отдалечиха в различни посоки. Завиха по пътека, над която имаше табела „Сладкиши и бисквити“. Докато ми­наваха покрай кабинките, столовете се отблъскваха от компютрите и иззад преградите щръкваха главите на слу­жителите.

Стигнаха до номер двайсет и три, тясно отделение, в ко­ето не можеха да се поберат двама души едновременно, тъй като по-голямата част от пространството беше заето от компютър, кацнал на тясна маса, а на пода бяха сместени няколко шкафчета с чекмеджета и кашони. Стените бяха покрити с лепящи се листчета, циркулярни писма и снимки на Дженингс със съпругата му - усмихнати, целуващи се, прегръщащи се и една, на която Дженингс потупваше изду­тия корем на жена си. Изобщо не приличаше на спотайващ се ненормалник. На една от снимките носеше черна бейз- болна шапка.

- Стивънс - каза Девро, - ти поеми кабинката. Разбери дали Дженингс се е свързвал с Грейси чрез компютъра си и дали е влизал в сайтове с детска порнография. Подготви конфискуването на личните му вещи. - След това се обър­на към бащата: - Трябва ми служебното му досие.

Бащата мълчаливо поведе Девро и Йоргенсон към сек­цията МЛЕЧНИ ПРОДУКТИ на компанията.

Елизабет насочи дистанционното към телевизора и уве­личи звука.

„Мъж, осъждан за сексуално насилие - съобщаваше гово­рителката, - ще прекара тази нощ в ареста. Той е задържан ра­но сутринта по обвинение в отвличането на Грейси Ан Брайс миналия петък. Гари Дженингс е работил за бащата на жерт­вата, където очевидно се е запознал с нея. Звънял й е девет пъ­ти през седмицата преди отвличането. Фланелката на моми­чето е била намерена в колата му заедно с порнографска снимка на дете. Според непотвърдени източници в колата му са открити и следи от кръв. В момента се правят ДНК тесто­ве, за да се установи дали кръвта е на Грейси. Дженингс ще бъде съден за отвличане, убийство и притежание на детска порнография. Въпреки че жителите на квартала не губят надежда, властите допускат, че Грейси Ан Брайс е мъртва.“

Жива е.

Връзката им не е прекъсната. Беше му се явила. Показ­ваше му пътя.

Някъде на север е, където е студено. Където има сняг. И където дърветата са високи.

Но къде на север?

Бен включи телевизора в къщата край басейна на канала за метеорологични прогнози. Цялата северна част от стра­ната беше покрита с бяла пелена след късните пролетни снеговалежи. Къде беше Грейси, в щата Вашингтон, в Мон­тана, Мичиган, Минесота или Мейн? Нямаше време да пре­мине пет хиляди километра. Трябваше да знае точната по­сока.

Бен се надяваше, че материалите на ФБР с евентуални следи ще успеят да му посочат поне това. След като се вър­на от полицейския участък, през останалата част от деня той изчете 3316 записани обаждания на хора, които твърдя­ха, че са я видели. Всички бяха от Тексас, Луизиана, Арканзас, Оклахома, Аризона и Ню Мексико, където рано през април нямаше сняг, нито пък високи дървета. Бен отгърна страницата и зачете следа № 3317: Айдахо Фолс, щата Айдахо.

Клейтън Лий Тъкър тъкмо беше завил болтовете на гу­мата, когато телефонът иззвъня. Е, да си звъни. Десет, пет­найсет, двайсет пъти - който и да звънеше, явно нямаше на­мерение да се откаже.

Работеше до късно, както обикновено. Откакто жена му умря, той нямаше какво друго да прави. Телефонът продъл­жаваше да звъни. По дяволите, сигурно някоя старица е за­късала. Клейтън Лий Тъкър не отказваше помощ на бедни­те старици, които закъсваха в този район на Айдахо.

Той бавно отблъсна седемдесет и пет годшлното си тя­ло от студения бетонен под, огледа се за някакъв парцал, но се отказа и обърса изцапаните си с масло ръце в крачолите на комбинезона си. Накуцвайки, измина десетината метра от канала до бюрото в магазина; артритът му се беше въз­палил от студа. Вдигна слушалката.

- Бензиностанцията.

- Мога ли да разговарям с Клейтън Лий Тъкър?

- На телефона.

- Мистър Тъкър, обаждам се за момичето.

- Чакайте малко да избърша тази грес.

Клейтън остави слушалката и отиде до мивката. Пусна силната струя върху напуканите си ръце и ги подържа под нея. След петдесет години поправяне на коли ръцете му приличаха на пътни карти; черната грес запълваше всяка линия и драскотина. Никога нямаше да станат чисти. Той избърса ръцете си и вдигна слушалката.

- Извинявайте. Вие от ФБР ли сте?

- Не, сър. Аз съм дядото на момичето. Бен Брайс.

- Аз самият имам три внучета, затова се обадих на ФБР.

- Видели сте момичето в неделя с двама мъже?

- Точно така, едва стигнаха дотук, към осем, осем и по­ловина, от двигателя им капеше масло като от спукана тръ­ба. Аз съм единственият глупак, който работи в неделя ве­чер. То май нямам какво друго да правя.

- Можете ли да я опишете?

- Руса коса, раздърпана, нисичка - отначало я помислих за момче, но беше прекалено хубавка. А и носеше розови дрешки.

- Защо мислите, че е била тя?

- Нали видях снимката й в интернет.

- Заради наградата ли се обадихте?

- Не ви искам парите, Бен. Обадих се, защото момиче­то приличаше на това от снимката и защото изглеждаше уплашено и измръзнало.

- Какво е времето при вас?

- По-студено е от задника на копач на кладенци. Нагоре има повече от метър сняг.

- Каква кола караха?

- Шевролет „Блейзър“, модел 90-а година, четири по че­тири, осемцилиндров, бял, мръсен. Бяха изминали доста път, казаха, че отиват на север. Много бързаха, искаха да съм го­тов още през нощта. Казах им, че тая работа не става бързо. Приключих снощи, в понеделник, около девет часа, двигате­лят заработи доста добре. Нямам помощник, така че това бе­ше най-доброто, което можех да направя. Онзи едрият взе ко­лата рано-рано тази сутрин. Плати в брой. След като си тръг­наха, влязох в интернет да си проверя сметката и видях сним­ката й с известието за отвличане. Тогава се обадих.

- Можете ли да опишете двамата мъже?

- Не видях шофьора много добре. Стоеше в колата с момичето.

- А другият мъж?

- Приличаше на онзи калифорнийски губернатор, Ар­нолд Шварценегер, много як и мускулест. Късо подстриган, камуфлажни панталони, военни ботуши, къса сива коса. Виждал съм ги такива, дето се правят на екшън герои.

- Записахте ли номера на колата?

- Не, но бяха с регистрация от Айдахо.

- Нещо друго?

- Ами не ме бива много да чета по устни, но мога да се закълна, че момичето промълви „Помогнете ми“.

- Мистър Тъкър, в Северен Айдахо отглеждат ли колед­ни елхи?

- Най-голямата индустрия е точно там.

- Благодаря ви за... Откъде разбрахте, че вторият мъж е мускулест?

Клейтън се изхили.

- Ами навън е минус петнайсет градуса, а онзи тип бе­ше само по черна тениска.

- Бил е с голи ръце?

- Да... Не бях виждал такава ужасна татуировка.

Джон ядеше вечерята си с лъжица: няколко натрошени шоколадови бисквити „Орео“, залети с прясно мляко. Лю­бимата му храна, но сега не усещаше никакъв вкус.

Защото в него вече нямаше живот. Просто извършваше необходимите действия подобно на онези създания от Лабо­раторията за хуманоидни роботи на Масачусетския техно­логичен институт. През целия ден бе ангажиран с привидно човешки дейности — ядеше, ходеше, заведе агентите на ФБР до офиса си, - но сякаш не го движеше съзнателна човешка мисъл.

В главата му беше единствено Грейси.

Той изплю част от напоените бисквити в кухненската мивка, купчинка безполезна тъмна каша. Като живота му.

- Искате ли и пържен боб с поръчката?

Във вторник треньорът Уоли пое късната смяна на про­зорчето за автомобили в „Тако Хаус“ на междущатската магистрала. Стоеше в малката будка и вземаше поръчки­те на шофьорите, дошли да изгълтат набързо едно бурито, чалупа или тако; пъхваше поръчката в хартиен плик, връщаше ресто и задаваше на всеки клиент един и същи въпрос:

- Искате ли и пържен боб с поръчката?

През високоговорителя се чу: „Не!“

Уоли отвърна:

- Това прави седем и двайсет и три. Моля, приближете колата към прозорчето.

Уоли Фейгън натисна копчето и изключи високоговори­теля, взе един плик и отиде в кухнята.

- Хей, Уоли, ти си нашата гордост, човече! - подкачи го Хоакин Харамильо, нощният готвач. - Браво, че вкара онзи педофил в затвора.

Хоакин размаха огромен черпак и накапа пода с пържен боб.

- Човече, ако някое копеле вземе да закача моите моми­чета...

Хоакин продължи да нарежда като същински рапър, до­като изсипваше върху две тортили пържен боб, после ги по­ръси с настъргано сирене „Чедър“, нави ги на рупо и ги за­тъна в салфетки с емблемата на „Тако Хаус“.

- ...ще свия оная му работа на бурито, ще му ливна малко чили и ще го дам на кучето си, човече.

Хоакин си въобразяваше, че е измислил голяма смешка.

- Разбираш ли кво ти казвам, човече?

Уоли кимна, пъхна в плика рулата със сирене и боб, добави картофките и салцата и пусна две пакетчета лют сос „Доктор Пепър“. Върна се в будката и се протегна през прозореца да вземе парите; подаде рестото на клиентите - зад волана седеше мъж, а жената до него се наведе и погледна Уоли.

- Вие сте треньорът на Грейси, нали?

Уоли кимна.

- Поздравявам ви, че тикнахте онзи перверзник където му е мястото - каза тя.

Мъжът се присъедини към думите й с вдигнат палец.

Уоли им подаде пликчето с храната. Те го взеха, махна­ха му и си тръгнаха; на задното им стъкло имаше лепенка с лика на Грейси и надпис „Изчезнало дете“. Уоли вяло им махна. Почувства, че му се гади, и то не заради буритото на Хоакин, с което се бе натъпкал преди малко; стомахът му се свиваше от съмнения. Нещо с Гари Дженингс не беше съв­сем точно. Ала не беше сигурен какво е то.

Уоли непрекъснато разиграваше петъчната вечер в мислите си, като се опитваше да разбере какво у Дже­нингс не пасва: След мача той стои с отбора недалеч от павилиона, ближе черешовия сладолед от фунийката... Грейси изтичва покрай него... Русокосият синеок мъж с черна шапка и карирана риза се приближава и казва: „Аз съм чичото на Грейси. Майка й, моята сестра, ме изпрати да я взема. Баба й получи инсулт. Къде е тя?“ Уоли отго­варя: “Отзад.“ - „Натам ли?“ - пита мъжът и сочи с дяс- ната си ръка, а пръстите му...

Високоговорителят прогърмя. Поредният клиент. Уоли протегна дясната си ръка, натисна копчето на високогово­рителя с показалец и попита:

- Искате ли и пържен боб с поръчката?

Изведнъж замръзна.

- Това е!

Вик Нийл вече шест години беше съдружник в „Крейн Макуортър“, престижна юридическа фирма на Уолстрийт с 1900 служители, и сега беше прехвърлен в даласката канто­ра на фирмата. Той погледна към най-новия си клиент, свит като ембрион върху нара в затворническата килия, с лице към бетонната стена.

- Дженингс - провикна се пазачът, - адвокатът ти е тук.

Дженингс не помръдна. Пазачът сви рамене, отвори вра­тата на килията, пропусна Вик, след това затвори и заклю­чи. Вик придърпа металния стол към нара, седна, вдигна ку­фарчето на коленете си, отвори го и извади жълт тефтер и химикалка. Затвори куфарчето и написа в горния край на листа: Гари Дженингс/ „Щатът Тексас срещу Гари Дженингс“/99999-9909. Името на клиента, другата страна по делото и сметката на клиента, в този случай номерът на маркетинговата сметка на фирмата. Беше възприел този навик още от първия ден в кантората; никой адвокат от „Крейн Макуортър“ не си мръдваше пръста, преди да напи­ше номера на сметката на клиента.

Разбира се, този клиент нямаше да получи сметка. Фир­мата беше поела този случай pro bono. Рекламен трик, който бе залегнал в маркетинговата програма на „Крейн Макуортър“, естествено. Един шумен процес, в който се иска смъртно наказание, гарантираше безценна реклама на кантората и адвоката, поел случая. Както старият Мак­уортър неведнъж беше казвал: „Клиентите не могат да те наемат, ако не те познават.“ И тъй като броят на адвокати­те, които шареха между Вашингтон и Лос Анджелис в тър­сене на клиенти, вече надхвърляше един милион, необхо­димостта да бъдеш известен придоби епидемичен харак­тер сред адвокатската колегия.

Човек вече не можеше да се обърне, без да се натъкне на някой адвокат, който отчаяно се опитва да стане известен. В името на маркетинга адвокатите се промъкваха във всеки градски съвет, общинска комисия, граждански комитет, благотворителни организации, църкви, клубове, конфликти, кризи, полемики, безредици, коридори на властта или слу­чаи с широк обществен отзвук. Вик Нийл имаше афинитет към шумните процеси, особено при вероятност от смъртно наказание; наскоро се беше прехвърлил в кантората на фир­мата в Далас, защото щатът Тексас екзекутираше затворни­ци по-бързо от самия Саддам Хюсеин в апогея си. Когато тази вечер му се бяха обадили, той веднага прие възмож­ността да представлява един сексуален насилник, застра­шен от смъртоносната инжекция.

По съвет на своя маркетингов консултант „Крейн Мак­уортър“ бяха започнали да приемат дела с вероятност за смъртна присъда година след като Вик се присъедини към компанията. Първоначално кантората поемаше само об­жалвания, дезинфекцираната версия на престъплението. Прочитането на стенограмата на един жесток процес за убийство беше значително по-лесно от четенето на съдебен трилър и адвокатите на компанията, възпитаници на Бръшляновата лига, не бяха изправени пред необходимостта да се срещат очи в очи с хладнокръвни убийци. Апелативните съдилища разглеждаха само технически въпроси на правото, независимо дали обвиняемите наистина бяха виновни, макар че, естествено, нямаха никакви съмнения относно тяхната вина. За голямо разочарование на компанията случаите на обжалване не предизвикваха почти никаква публичност, кое­то всъщност не беше толкова изненадващо, като се има предвид, че те се задвижваха година-две след присъдата, ко­гато жертвата отдавна беше избледняла в късата памет на обществото. Моментът да се постигне максимална публич­ност при едно жестоко убийство беше по време на процеса, когато емоциите и интересът на медиите бяха в разгара си. И така „Крейн Макуоргьр“ започна да поема дела в начал­ния етап, за да участва в процеса. Вик беше поел първия си клиент, застрашен от смъртна присъда, преди четири годи­ни; шестия пое това лято - някакъв негър, обвинен в изна­силване и убийство на бяла жена в Марфа, Тексас, в забраве­ния от бога Западен Тексас. Процесът беше продължил десет дни; десет дни на четирийсетградусова жега, на пиене на со­да след обедите с мексиканска храна и пържено пиле, десет дни на пресконференции на стълбите пред съда на окръг Президио след свидетелските показания, а десетки журна­листи и телевизионни камери - дори на Би Би Си - бяха на­сочени към Вик Нийл, защитник на потиснатите!

Най-много му харесаха репортажите на Би Би Си, чий­то кореспондент винаги казваше нещо от сорта на: „Аз съм Иън Смайт и се намирам в Марфа, щата Тексас, самотно прашно градче насред огромния пустинен пейзаж, известен като Западен Тексас, градче, което може да претендира за известност единствено поради факта, че Елизабет Тейлър и Рок Хъдсън са снимали тук филма,,Гигантът“ през 1955 го­дина. Днес, петдесет години по-късно, тук се разиграва още една американска драма. В главната роля е младият и еле­гантен адвокат от Ню Йорк Вик Нийл, който се бори да пре­дотврати екзекуцията на поредния беден негър...“ Това де­ло беше превърнало Вик Нийл във „виден“ съдебен адвокат. Обвиняемият - как му беше името? - беше осъден и екзекутиран миналата година. Каквато съдба очевидно очаква­ше и този обвиняем.

- Гари.

Никаква реакция.

- Гари, аз съм Вик Нийл, твоят адвокат. Назначи ме съ­дът.

Дженингс бавно се обърна, надигна се и седна.

- По дяволите, какво е станало с лицето ти? Ченгетата ли те пребиха?

Дженингс поклати глава.

- ФБР? Още по-добре.

Ново поклащане на главата.

- Майката - каза Дженингс.

- Майката? Елизабет Брайс те е... и ти е причинила това?

Гари кимна.

- Освен това ме изрита в топките.

- Ох.

Вик беше чувал за Елизабет Брайс - защитник на бога­таши, твърда като скала, с пиперлив език и страхотно тяло. Защитата по наказателни дела беше мъжко поприще, в кое­то тя се вписваше идеално.

- В такъв случай май не можем да се възползваме от то­ва. - Вик прелисти бележките си. - Наистина ли си имал ак­ции на стойност един милион долара?

Дженингс кимна.

- И си захвърлил парите на вятъра, за да правиш секс с малолетната дъщеря на шефа ти? Можем да пледираме за невменяемост.

Малко черен хумор за разчупване на леда. Вик се засмя, Дженингс - не.

- Целта ни, Гари, е да те спасим от смъртната присъда. Затова трябва да покажеш малко разкаяние. Ще се хареса на съдебните заседатели. Като начало можеш да кажещ на по­лицията какво си направил с тялото на момичето.

- Не съм я отвличал!

Вик се облегна в стола и въздъхна. Колко пъти беше чу­вал тези думи? Всеки обвиняем, застрашен от смъртна при­съда, когото беше представлявал, беше напълно и абсолютно невинен - натопили са ме! — до момента, когато усете­ше затегнатите ремъци и убождането на иглата. Тогава за­почваше да се моли на бог да му прости, че жестоко е умърт­вил едно четиричленно семейство например, за да си купи стерео уредба.

- Знаеш ли, Гари, ако лъжеш адвоката си, няма да мога да ти помогна. Разбери, в твоя случай не стои въпросът да­ли ще те осъдят или оправдаят, въпросът е живот или смърт. Твоят живот или твоята смърт. Една доживотна при­съда без право на обжалване ще бъде голяма победа, като се имат предвид неоспоримите доказателства срещу теб.

- Искам да се подложа на детектор на лъжата!

- Добре, Гари, може да се подложиш. И когато се прова­лиш и прокурорът разкаже пред целия свят, че не си издър­жал теста, тогава със сигурност ще получиш смъртна при­съда, защото всички съдебни заседатели ще знаят, че си ви­новен, още преди процесът да е започнал. Няма да можем да разчитаме дори на един-единствен съдебен заседател, за да те отървем с доживотна присъда.

- Но аз не съм го направил! Натопили са ме! Защо не намерите човека, който е сложил снимката и фланелката в колата ми и който й е звънял от телефона ми? Аз съм неви­нен!

- В колата ти има следи от нейната кръв и ти твърдиш, че си невинен?

- Кръвта на Грейси?

Вик кимна.

- От ФБР потвърдиха, че е нейна, чрез ДНК тестове. Медиите вече са разбрали, но информацията ще бъде съоб­щена официално утре, непосредствено преди призоваване­то ти в съда. Така че изобщо не си мисли за излизане под га­ранция. Това тук е твоят дом, приятел.

- Но как кръвта на Грейси е попаднала в колата ми?

Каква невинна физиономия докарваше този тип! Вик ед­ва не се разсмя.

- Спести си изпълнението ала О. Джей Симпсън за пред съда, Гари. Никой не беше сложил кръвта в бялата му лиму­зина и никой не е сложил кръв в твоя черен пикап.

Вик погледна часовника си и се изправи.

- Виж, трябва да тръгвам, ще се видим на предварител­ното заседание. Ще ме интервюира Синтия Макфадън от „Найтлайн“ и ще роптая пред нея срещу срещу смъртната присъда. Накрая тя ще реве като бебе за шишенцето с мляко.

За телевизионните екипи тази нощ беше като нощта след президентските избори. Всички бяха фокусирани вър­ху една тема: Грейси Ан Брайс. Непознати отвличат деца да се гаврят с тях. Отвлеченото дете обикновено бива убито в следващите три часа. Кръвта на Грейси в колата на Дженингс. Предполага се, че е мъртва. По всеки канал звучаха същите думи, отново и отново, и отново. Елизабет плачеше в леглото, когато Джон влезе в спалнята им. Тя из­ключи звука на телевизора и бързо избърса лицето си.

Джон се вмъкна в своята баня, без да промълви дума. Тя увеличи звука и смени канала. Превключи на „Найтлайн“. Назначеният от съда адвокат на Дженингс не твърдеше, че клиентът му е невинен, а само че смъртното наказание е варварско. Как можеше да представлява един педофил убиец? Нейните виновни клиенти крадяха само пари, не дет­ски живот.

Петнайсет минути по-ьсьсно Джон излезе от банята, об­лечен в карирана пижама. Косата му беше мокра и сресана назад. С тези черни рамки на очилата приличаше на кльо- щаво копие на героя от комиксите Кларк Кент. Тя отново из­ключи звука на телевизора. Той се приближи до леглото и поспря, сякаш искаше да каже нещо, после се разколеба и тръгна към вратата.

Две нощи беше спал в стаята на Грейси; Елизабет го из­гони от спалнята им онази вечер и го замери с дистанцион- ното управление. Яростта. Сега обаче тя се чувстваше упла­шена и самотна. Предполагаше се, че детето й е мъртво - Господи, кръвта й бе намерена в колата на онзи тип! – и тя имаше нужда някой да я прегърне, но не се осмеляваше да помоли мъжа си, не и след онова, което тя му причини. Което яростта й му причини.

Ако го помолеше, той щеше да дойде и да я прегърне. Щеше да й каже, че я обича. Щеше да й прости. Винаги й прощаваше. Ако тя можеше да забрави миналото... Да го забрави ли? По-скоро ако можеше да избяга от миналото си - тогава може би щеше да обича Джон така както той я обичаше. Той жадуваше за любовта й и тя често осъзнава­ше, че иска да му я даде. У Джон Р. Брайс имаше нещо, не­що под фасадата на отвеян гений. Нещо, достойно за обич. Но тя не можеше да го обича, докато мразеше самата себе си. Миналото й не го позволяваше.

Джон спря до вратата и се обърна.

- Тя беше и моя дъщеря. И аз я обичах толкова, колкото и ти. - Той излезе и затвори вратата след себе си.

Бен стоеше на вратата на командния център. Агент Дев- ро си беше тръгнал, както и повечето от хората му. Млада­та агентка - Йоргенсон, доколкото си спомняше - беше пред компютъра си със слушалки на главата; разговаряше по телефона и записваше нещо. Но напрежението в команд­ния център забележимо беше спаднало, сякаш битката бе­ше приключила.

Бен остави разпечатката на обажданията на бюрото на Девро, очерта номер 3317, Айдахо Фолс, щата Айдахо, и на­писа в полето: Говорих с този Клейтьн Лий Тькьр. Твърди, че е видял русо момиче с двама мъже, единия с татуиров­ка, мускулест, с черна шапка, на бензиностанцията му в неделя вечерта. Ако това е била Грейси, значи сте аресту­вали грешния човек.

В затвора лежеше погрешно арестуван човек, а Грейси беше в Айдахо, където беше студено, дърветата се извися­ваха в небето и снегът покриваше земята като бяло одеяло. Надали ФБР щяха да пуснат Дженингс въз основа на съня на Бен. Щом обаче Клейтън Тъкър идентифицираше двама­та мъже - или татуировката, или Грейси - по снимките на ФБР, щяха да го пуснат. Ако не веднага, то със сигурност щеше да стане, след като Дженингс си вземеше адвокат и минеше през детектора на лъжата.

Бен Брайс беше прекарал шест месеца във военнопленнически лагер; предполагаше, че една нощ в градския зат­вор няма да убие момчето.

- Господи, човече, тя наистина те е бъхтила!

Джим Боб Башам, нощният надзирател, гледаше откаче­ния перверзник през металните решетки. Той се беше от­пуснал върху нара в килията и плачеше, заровил глава в ръ­цете си. Вестта за побоя, който му беше нанесла майката, обиколи целия град.

- Как са ти топките? Не ти ли иде да си изповръщаш червата след тоя ритник? Мамка му, на мен ми причернява само като си помисля.

Перверзникът не реагира. Джим Боб реши, че повече ня­ма да е мил с него.

- Дженингс, ако бях на твое място, щях да се моля да ми дадат смъртна присъда.

Перверзникът вдигна глава.

- Разбираш ли, така ще те отделят от останалите затвор­ници, докато те екзекутират. Ако обаче получиш доживотна, ще лежиш с гангстери, араби, латиноси, гейове. Те с удо­волствие ще ти пробват задника, и то не като майката.

Дженингс го погледна объркано. Тъпакът не разбираше какво му се говори. Джим Боб реши да му го обясни по-ясно, тогава перверзникът може би щеше да го разбере.

- Онези типове ще те чукат в задника по пет пъти на ден, приятелко. Като свършат с теб, дупката ти ще е като водосточна тръба.

Джим Боб се изхили доволно и се отдалечи по празния коридор.

Водосточни тръба, добре го измисли.

- Да - изкрещя той към перверзника, - те обожават педофилите.

Минути по-късно Гари Дженингс беше сам в тъмната затворническа килия, в която се процеждаше само червена­та светлина на табелите за аварийния изход.

Бяха му нужди осем години, смъртта на баща му, пре­местването в друг град, бракът с Деби и новата работа, за да превъзмогне онзи инцидент в колежа. Или поне така си мис­леше. Сега обаче знаеше, че това е невъзможно. Никога ня­маше да превъзмогне и случилото през последните 24 часа.

На следващата сутрин щяха да го отведат в съда, през тълпа от репортери с камери, където официално щяха да го обвинят в отвличането, изнасилването и убийството на Грейси Ан Брайс. Лицето му отново щеше да се появи по националната телевизия: Гари Дженингс, педофил, изнасил­ван, убиец. А Деби - милата сладка Деби не заслужаваше това. Те обаче щяха да тикат камерите в лицето й и да я представят като „съпруга на педофил, изнасилван и убиец“, бременна с детето им, което завинаги щеше да бъде заклей­мено като дъщерята на педофила, изнасилвана, убиеца.

Не беше разказал на Деби за присъдата си по време на следването си. Какво ли си мислеше тя за прекрасния си съпруг сега? И какво щеше да си мисли дъщеря му за ба­ща си, когато научеше? Нямаше да има пари за нейното об­разование. Той беше пропилял акции на стойност един ми­лион долара. Деби нямаше да има нова къща. Той нямаше да има собствена компания. Нямаше да има бъдехце. Ще­ше вечно да се срамува. Както и Деби. Тя щеше да бъде съ­сипана. Щеше да се наложи да се преместят в друг град - ако Деби изобщо му повярваше. Ако изобщо го оправда­еха.

Нима съществуваше шанс да го оправдаят? Бяха откри­ли кървави следи от Грейси в колата му. Порнографска снимка на дете и фланелката й. Бяха проследили обаждания до нея от мобилния му телефон. Треньорът го беше иденти­фицирал в съда. Неоспорими доказателства, така беше ка­зал адвокатът. Кой щеше да повярва на Гари Дженингс, про­падналия тип?

Единственият сблъсък на Гари със закона преди осем го­дини го беше научил, че американската правораздавателна система няма нищо общо с истината и справедливостта. За­това и се вслуша в препоръката на адвоката си, прие да се признае за виновен по по-леко обвинение и получи условна присъда.

- Гари - беше казал адвокатът му, - ако си готов да по­вериш живота си в ръцете на дванайсет граждани, които не са достатъчно умни, за да се измъкнат от ангажимента да станат съдебни заседатели и които биха предпочели да хва­нат разпродажбите в „Уолмарт“, вместо да седят в съда и да решават съдбата ти, то трябва да пледираме за оправдател­на присъда поради невменяемост, защото явно си луд!

Гари Дженингс със сигурност щеше да бъде признат за виновен. И тогава какво? Смъртна присъда. Ще чака десет години да умре от смъртоносна инжекция? Или доживотна присъда без право на обжалване и ще чака поредния съки- лийник, който ще го изнасили, в крайна сметка ще хване СПИН и ще умре от бавна и мъчителна смърт. Родителите му бяха покойници, нямаше братя и сестри и скоро нямаше да има никого. Обречен на позорна самотна смърт.

Тъмнината обгърна съзнанието му, докато сълзите се стичаха по лицето му. Чувстваше се толкова самотен, тол­кова сломен, останал без вяра, надежда или бъдеще. Живо­тът му беше свършил. Това, че още дишаше, беше формална подробност. Той погледна нагоре. Оставаше му само един изход.

Гари Дженингс разкопча ципа на белите затворнически панталони.