Отвличането

Ден четвърти

Докато портите се отваряха пред колата му, специален агент Юджийн Девро отдаде чест на униформения пазач, който си беше закачил значка с образа на Грейси. Брайьр- уик Фармс олицетворяваше американската мечта - бога­ташки комплекс, до който се достигаше през черни железни порти, заобиколен от триметров тухлен зид и пазен по двайсет и четири часа в денонощието от частна охранител­на фирма; място, където всяка къща струваше поне един милион долара, където всички родители бяха преуспяващи хора, а всички деца се чувстваха в безопасност.

Тези стени и порти не бяха предпазили Грейси.

Беше понеделник сутрин - шейсет часа след отвличане­то - и Девро беше озадачен. Имаше команден център с те­лефони, факсове и компютри, оборудвани с „Рапид Старт“, модернизираната информационна система на ФБР, която можеше да съхранява, подрежда, сравнява и съпоставя хи­ляди улики едновременно. Той обаче не разполагаше с ни­каква улика.

От момичето нямаше и следа.

Девро спря на кръстовището пред началното училище. Полицайка със стоп палка в ръка преведе няколко деца през платното; над ризата си с дълъг ръкав жената беше обляк­ла бяла тениска със снимка на Грейси на гърба под надпи­са: „Виждали ли сте ме?“ Отдолу пишеше: „Обадете се на 1800.“

Полицайката му махна да продължи. На следващата пресечка той зави надясно. Униформените полицаи, разположени в края на Магнолия Лейн, познаха колата му и дръпнаха дървените прегради, които блокираха улицата. Когато излезе от завоя, той видя, че медийният цирк е ста­нал повсеместен. Бяха пристигнали и националните теле­визии.

- Мамка му. Тя ще го направи.

- Мисис Брайс, моля ви, недейте. Всички луди в тая страна ще започнат да ни звънят, но това няма да помогне. Трябва да изчакаме.

- Приключих с чакането.

Елизабет остави аг ент Девро насред кухнята, явно ядо­сан, че майката на жертвата отказва да приеме отредената й роля. Е, проблемът си беше негов. Бяха изтекли шейсет и един часа от изчезването на Грейси и майката заяви, че сла­га край на бездействието - вече нямаше да чака да се оба­дят за откуп, да арестуват похитителя, кучетата да открият мъртвото тяло на дъщеря й или Господ да я спаси. Майката искаше дъщеря си жива, или похитителя - мъртъв. Или и двете. Майката взимаше нещата в свои ръце.

Беше облечена като за съда, с прическа и грим, който прикриваше торбичките под очите й. Днес нямаше да бъде безпомощната скърбяща майка с ужасяващ вид, която се моли от екрана перверзникът да пощади живота на детето й. Днес тя щеше да бъде суров адвокат, преговарящ за сделка, точно както всеки друг ден преговаряше за други сделки: ти имаш нещо, което искам; аз имам нещо, което ти искаш. То­гава да се споразумеем, тъпако.

Тя продължи по коридора. Познатият прилив на адрена­лин й вля енергия за предстоящата изява както когато при­стъпваше в съдебната зала преди началото на някой процес. Всички глави се обърнаха към нея, когато влезе в библиоте­ката, която в момента приличаше на телевизионно студио. Трите национални мрежи бяха представлявани от камери и персонал, който стоеше зад кадър. Интервютата щяха да се проведат от водещите на сутрешните нюйоркски блокове и щяха да бъдат излъчени на живо. Това бяха изискванията на Елизабет.

- Пет минути, мисис Брайс! - извика някакъв дребен мазник със слушалки на главата и разпери пръсти насреща й, в случай че е глуха.

Тя седеше до Джон на стол с права облегалка, поставен пред рафтовете на библиотеката - фон, който оставяше впе­чатление по-скоро за адвокатска кантора, отколкото за дом. Елизабет беше планирала събитието до последната подроб­ност, така както правеше, когато преговаряше с прокурора за свободата на свой клиент. Сега обаче щеше да преговаря с един перверзник за живота на дъщеря си. И само тя може­ше да направи сделката. Беше дала на съпруга си същите ясни инструкции, които даваше на клиентите си преди пле­доарията: Дръж си устата затворена!

Джон беше обул евтини черни мокасини, бели чорапи, дънки и жълта риза; носеше глупава синя вратовръзка с анимационни герои - най-строгата в гардероба му, и беше положил усилия да укроти косата си. Гледаше втренчено в празното пространство. Тя се наведе към него и каза:

- Разхлаби вратовръзката си! - Докато той послушно разхлабваше възела, тя махна парченцата тоалетна хартия, залепени по лицето му, където се беше порязал при бръсне­нето, и забеляза следите от своите плесници преди два дни. Чувство на угризение се опита да се промъкне в мислите й и този път тя ие успя да го прогони така лесно.

Елизабет въздъхна. Впоследствие винаги се мразеше - след като яростта поутихнеше. След като излееше гнева си върху Джон. Той не го заслужаваше. Никога не беше я пре­дизвиквал. Беше го ругала стотици пъти, но никога не го бе­ше удряла. Този път яростта й беше пресякла границата... и това я плашеше. Тя погледна съпруга си и се запита дали и той я мрази толкова, колкото се мразеше тя.

Върху цветния монитор в съзнанието на Джон се появи неговата представа за похитителя - груб, дебел, космат, мръсен, злобен и грозен - човек, който по случайност из­глеждаше точно като побойниците от военните бази, които го тероризираха като малък.

Отново си ги спомни и особено Лутър Рей - зачуди се къде ли бе отвел животът това безпросветно селянче. Не­съмнено в някоя двойна каравана в провинциална Алабама. Джон винаги си беше представял Лутър Рей седнал в коже­ното си кресло под флага на Конфедерацията, закачен на стената, с нетърпение очакващ големия ден, когато ще сед­не зад волана на мръсния си пикап и ще отиде в града да си вземе паричното обезщетение за безработни (след като са го уволнили от местната птицеферма). На път за вкъщи той не пропуска да си напазарува от „тротоарния мол“ (преравя кофите за боклук на богаташите с надеждата да намери не­що, което да пасне на наредбата в караваната му). Във фан­тазиите на Джон Лутър Рей е махмурлия след срещата си в местния клуб на Ку-клукс-клан предната нощ, когато раз­гръща сутрешния вестник и прочита, че Джон Брайс е ми­лиардер.

- Мамка му! Това нашият Джони Брайс ли е? - подвик­ва Лутър Рей на жена си, която забърква овесена каша на печката. - Тоя смоганяк е станал милиардер? - И тогава се изсмива и добавя. - По дяволите, навремето сритвахме кльощавия му задник ей така, да стане весело.

Тогава жена му (която е дебела, с дупка на мястото на един от предните зъби) пръдва и казва нещо от сорта на:

- Е, Лутър Рей, май е трябвало да бъдете по-любезни с малкия Джони и може би тогава щеше да ти намери някак­ва прилична работа и ние с децата нямаше да живеем в то­зи проклет паркинг с каравани.

От този ден насетне всеки път когато двамата се карат за пари или за пиенето (негово всекидневно занимание), жена му ще бълва тези думи както момичето от филма „Заклинателят“ повръща зелен бълвоч, напомняйки на Лутър Рей до края на жалкия му живот, че Малкия Джони Брайс има един милиард долара, а той живее в каравана.

Джон беше разигравал различни версии на този сцена­рий поне веднъж дневно през последните деветнайсет годи­ни, създавайки го по време на първото си пътуване до Ма- еачусетския технологичен институт, когато си беше поста­вил за цел да стане милиардер, преди да навърши четирийсет, Многократно беше допълвал сценария, а жената на Лутър Рей се беше появила преди няколко години.

Ето защо Джон имаше фикс идея да стане милиардер. При този фондов пазар и бума в недвижимите имоти буквално всички бяха милионери. Но да станеш милиардер за един ден като момчетата от „Гугъл“ - ето това би накарало всеки вестник в страната - дори онзи в неизвестното затън­тено градче някъде в Алабама - да отрази новината.

Сега обаче Лутър Рей щеше да го гледа по телевизията; щеше да научи, че дъщеря му е била отвлечена в обществен парк, докато той е бил там, и щеше да се произнесе:

- Никой перверзник не би отвлякъл Ели Мей, докато аз съм наблизо, какво остава да се измъкне жив. Малкия Джо­ни Брайс има кинти, но не е истински мъж. И никога не е бил. - И жена му щеше да кима в знак на безусловно съгла­сие.

И щяха да бъдат прави.

- Мисис Брайс!

Елизабет откъсна очи от Джон и се съсредоточи върху предстоящата задача и невзрачния асистент-режисьор, кой­то стоеше пред нея. Беше се привел с ръце на коленете, доближил кръглото си лице на две педи от нейното.

- Ще има встъпителна част, три минути. - Той показа три пръста и след това посочи един телевизионен екран от­страни. - Можете да гледате тук. След това Диан ще ви интервюира на живо.

Този път вдигна четири пръста.

- Четири минути, след това реклами. Когато дам сиг­нал, млъквате. Не говорете повече, защото ще ви отрежем.

Когато асистент-режисьорът се махна от полезрението й, Елизабет се оказа точно срещу агент Девро, който стоеше зад камерите, облегнат на вратата, и я гледаше втренче­но. Майната ви, смотлъовци от ФБР! Вие не намерихте дъщеря ми!

- Тишина! - изкрещя асистент-режисьорът и посочи те­левизионния екран.

Затекоха първите кадри от сутрешния блок. Водещият представи репортера от Тексас, застанал на предната мора­ва, със значка на Грейси на ревера. Зад него се извисяваше огромната къща.

- Диан, Грейси Ан Брайс е десетгодишна - на екрана се появи снимката на Грейси по футболен екип - и днес не е сред нас. Била е отвлечена от рус мъж с черна шапка и кари­рана риза след футболния мач в петък вечерта тук, в Поуст Оук, Тексас, богат квартал на шейсет километра от Далас. Имението зад мен, в което живее семейството й, се оценява на три милиона долара - обичайна гледка в този богаташки квартал.

На екрана течеше репортаж за Брайъруик Фармс, показ­ващ медийния цирк пред дома им. Гласът на репортера обясняваше:

- Паркът, където е била отвлечена, е превърнат в импро­визиран мемориал на Грейси. - Сега на екрана се появиха кадри от парка и павилиона, плакатът на Грейси, цветята. - Децата са донесли букети и листчета с молитви за приятел­ката си. Миналата нощ там се проведе бдение на свещи. Стотици жители се събраха да се молят Грейси да се върне невредима. Отвличането й е потресло обитателите на квар­тала.

Появява се разтревоженото лице на съсед.

- Това не би трябвало да се случва в такъв квартал. Тук би трябвало да сме в безопасност.

Репортерът изтъква усилията да бъде намерена Грейси на фона на още кадри.

- Агенти от ФБР и местната полиция безуспешно тър­сят Грейси вече повече от два дни. От нея няма друга следа освен футболните й шорти и едната й маратонка, които бя­ха открити от специално обучени кучета в събота. Центърът за издирване „Хайди“ организира масирана доброволна акция за претърсването на полетата и фермерските земи в покрайнините на града.

На монитора се появиха хора, които се прегръщаха и бършеха сълзите от лицата си.

- Тук сме, защото нашето дете може да е следващото - каза един от участниците в акцията.

- В училището на Грейси - текат кадри от двора на на- чалното училище в Брайъруик Фармс - днес родителите ся­каш не смеят да изпуснат децата си от поглед.

Появява се лицето на млада жена, а под него - надпис „Нора Ъндъруд, учителка на Грейси от четвърти клас“:

- В нашето училище обикновено не се молим, но днес всички се молят.

Показват в близък план Ейми Апълуайт, директор на училището.

- Поканихме психолози, за да могат децата да разгова­рят с тях, да споделят страховете си.

Камерата се връща към репортера пред къщата им, хва­нал листовката със снимката на Грейси.

- Диан, приятели и съседи са разпространили хиляди подобни листовки из целия район, както и хиляди розови панделки, за да изкажат подкрепата си. Националният цен­тър за изчезнали и малтретирани деца е качил снимка на Грейси в своя сайт. Също и ФБР. Лицето й ще бъде видяно по целия свят. Случаят се третира като похищение от непо­знат. ФБР са изключили всякакво участие на семейството след проведените тестове с детектор на лъжата. Родителите на Грейси се надяват на най-доброто, но се страхуват от най-лошото. Повечето деца, отвлечени от непознати, нами­рат смъртта си до няколко часа. Грейси е изчезнала преди повече от шейсет часа. Това е от мен. Диан?

Елизабет извърна поглед и видя Сам, седнал на дивана в задната част на стаята, който гледаше екрана с каменно лице. Съзря страха в очите му. Къде е тъпата Хилда? Ели­забет се опита да привлече вниманието на Сам, за да му направи знак да излезе, но онзи невзрачен асистент- режисьор отново ръкомахаше и сочеше екрана. Елизабет погледна монитора.

Видя загриженото лице на Диан, водещата от Ню Йорк, която беше сложила показалеца си пред стиснати устни и бавно и тъжно поклащаше глава. Каква съпричастност тол­кова рано сутринта, помисли си Елизабет, и то точно преди материала, посветен на липосукцията. Сега тя щеше да ин­тервюира притеснените и облени в сълзи родители, покор- но хленчещи и молещи по националната телевизия дъщеря им да бъде върната, което щеше направо да качи главолом- но рейтинга на медията. Това беше сценарият. Така трябва­ше да протекат нещата.

Е, Диан, дръж се, приятелко, защото днешният ти сутрешен блок ще бъде по-различен.

Диан от Ню Йорк:

- С нас тази сутрин от дома им в предградие на Далас, Тексас, са родителите на Грейси, Джон и Елизабет Брайс.

Невзрачното асистентче ги посочи; камерите оживяха.

- Джон Брайс е основател на компанията „БрайсУер- точка-ком“, която след два дни става публична, и той миг­новено ще се превърне в поредния милиардер от сферата на високите технологии. Елизабет Брайс е известен адвокат по наказателни дела от Далас. Мистър Брайс, отвличането на дъщеря ви е на първа страница в днешния брой на „Уол- стрийт Джърнъл“. Деляха ви само няколко дни от мечтата ви, но сега дъщеря ви е отвлечена. Това сигурно е тежък удар за вас. Как се чувствате?

По дяволите, помисли си Елизабет, подготвяйки се за поредното високотехнологично бръщолевене на Джон по националната телевизия, нещо от сорта на „Диан, цялата ми система е изпържена! Някакъв откача/шик е деинсталирал дъщеря ми от мрежата, а това е изключително нагло и гру­бо!“

Джон обаче вдигна очи към камерата и тихо каза:

- Чувствам се съкрушен.

Елизабет отново погледна съпруга си и видя един непо­знат.

Диан от Ню Йорк:

- Защо според вас похитителят е оставил шортите и ма­ратонката на Грейси в гората?

Елизабет отчаяно се мъчеше да спре сълзите си. Отгово­рът на Джон я срази:

- Забравих да завържа връзките й след мача.

- Разбирам. Но това явно не е похищение с цел откуп. Дъщеря ви е изчезнала, но тя не отговаря на нито един от рисковите фактори, наблюдавани при отвлечени от сексманиаци деца. Каква според вас е целта на похищение­то?

Джон поклати глава.

- Не знам.

- Имали ли сте проблеми вкъщи? Възможно ли е да е избягала?

- Не. Тя знае, че я обичаме.

Диан бе видимо разочарована.

- Мислите ли, че е още жива?

- Да.

Никакви сълзи.

- Мистър Брайс, имали ли сте проблеми в брака си?

- В брака?

Яростта се размърда и протегна. Елизабет трябваше да събере всички сили, за да я възпре, макар да съзнаваше, че ако тази излъчвана по националната телевизия семейна те­рапия продължи още малко, яростта й ще се изплъзне от хватката й.

- Диан - намеси се тя и камерата се насочи към лицето й, - не сме тук за брачна консултация. Тук сме, защото ня­какъв непознат е отвлякъл дъщеря ми. И ние си я искаме обратно. И сме готови да платим, за да си я върнем. Ще платим двайсет и пет милиона долара в брой на всеки, пре­доставил ни информация, която да доведе до връщането на дъщеря ми.

Елизабет си представи как зрителите из цяла Америка се задавят със сутрешното си кафе: току-що беше приковала вниманието им.

- Ако сте видели Грейс, обадете ни се и ще станете бо­гати.

Тя направи кратка пауза за повече ефект, но не достатъчно дълга, за да позволи на Диан да я прекъсне.

- Имам още едно предложение, този път към похитите­ля: освободи дъщеря ми жива и здрава и тогава ти ще полу­чиш двайсет и петте милиона. Ще преведем сумата по смет­ка на Каймановите острови с ПИН код, което гарантира абсолютна анонимност. Данъчната служба не може да про­следи парите, нито ФБР може да проследи теб. Можеш да преведеш парите навсякъде по света. Можеш да се качиш на всеки самолет до Коста Рика, Тайланд, Филипините и да се забавляваш с колкото си щеш момичета. Ще си богат и сво­боден да преследваш перверзните си желания - какво пове­че можеш да искаш? Аз искам само дъщеря си. Предложе­нието ми остава в сила до полунощ в петък, местно време. Двайсет и пет милиона долара за дъщеря ми. Сделката е добра. По-добре я приеми.

Елизабет се приведе леко и отправи към камерата своя най-застрашителен поглед, с който стряскаше свидетелите на обвинението.

- Защото ако не приемеш тази сделка, ако не пуснеш дъ­щеря ми до крайния срок или ако не можеш да я пуснеш, за­щото си я убил, чуй ме добре: мъртъв си. Предлагам за гла­вата ти награда, точно както правителството предложи на­града за главата на Осама Бин Ладен, Тя ще влезе в сила ед­на минута след полунощ в петък и ще платим двайсет и пет милиона долара на всеки, който те проследи и убие като долно животно, каквото си. Чуй и това: няма да влезеш в затвора, за да излежиш няколко години и като те освободят, да насилиш друго момиченце! Това просто няма да се слу­чи! Или ще освободиш дъщеря ми, или си мъртъв! Изборът е твой.

Диан от Ню Йорк изгуби самообладание.

- Мисис Брайс! Това е национална телевизия! Не може­те...

Елизабет изрече заключителните си думи:

- Приеми сделката. Вземи парите. Върни ни Грейс.

Елизабет щеше да повтори офертата си и в сутрешните блокове на останалите национални телевизии.

- Не е ли страхотно! Сдобихме се с космически джак­пот! - изкрещя кметът и запрати преспапието към стената на кабинета си. Имаше доста чевръст замах за килограмите си. Началникът на полицията Пол Райън се отдръпна, но продължи да гледа майката на екрана и да търпи изблиците на кмета.

- Двайсет и пет милиона! С толкова пари тя просто га­рантира, че детето й ще е по новините всеки божи ден!

Този път негова милост изля гнева си, като захвърли тел- бода,

- И ние също ще бъдем по новините, докато не открие­те трупа или убиеца.

- Имаш предвид похитителя.

- Имам предвид убиеца. Тя е мъртва, както каза онзи ре­портер, и ти го знаеш. По дяволите, Пол, намери този пер- верзник.

- Проверяваме всички извършители на сексуални пре­стъпления в областта, но...

Кметът тикна дебелия си пръст в лицето на Райън.

- Никакво „но“, Пол! Намери го, арестувай го и ни из­мъкни от националния ефир! Иначе си търси работа.

Пол Райън излезе от кабинета на кмета, представяйки си как седи в количка за голф с примигваща жълта лампа и ка­ра из някой паркинг по дванайсет часа на ден, и се зачуди ка­къв ли пенсионен план предлагаха в „Уолмарт“ на пазачите си.

- Имате ли двайсет и пет милиона долара в брой? - по­пита специален агент Юджийн Девро.

Елизабет отговори, без да го поглежда.

- Съпругът ми уреди кредит. Обявил е акциите си за продажба. След два дни компанията му ще струва един ми­лиард долара. Да, имаме ги.

Още преди образът на майката да е изчезнал от екрана, всички факсове в командния център забълваха хартия, всич­ки лампички на телефонните линии засвяткаха и една дузи­на федерални агенти светкавично започнаха да вкарват дан­ни в компютрите.

- Видели сте я в Хюстън?

- Сигурни ли сте че е била тя? Къде в Оклахома?

- Арканзас?

- Луизиана?

- Мексико? Щатът Ню Мексико или държавата Мекси­ко?

Девро лично щеше да провери анализите на компютъра и да прецени кои нишки да проследят. С цялата си душа се надяваше да са истински, но разумът му подсказваше, че са безплодни обаждания от разни маниаци, преследващи на­градата, които докладваха за всяко русокосо момиче, попаднало пред погледа им, с надеждата, че ще уцелят като на лотария.

Чу как агент Флойд казва в телефона:

- Не, госпожо, не можете да получите част от наградата за „логично“ предположение. Това не е лотария.

Агент Йоргенсон казваше:

- И с кого е тя? Мъж и жена? И вие в момента сте с тях в магазин в Абилин? Чувам глас да казва „мамо“. Това мо­мичето ли е? Ако детето казва на жената „мамо“, то тя на­истина му е майка, госпожо.

- Е, мисис Брайс - обърна се Девро към майката на Грейс, - получихме близо петстотин обаждания през двата часа, откакто обявихте наградата.

- Чудесно.

- Не, госпожо, не е чудесно. При този наплив няма да имам достатъчно служители да отсея толкова много следи.

Майката погледна Девро, като че ли току-що му беше разказала виц, който той не можеше да схване.

- Не очаквам това от вас. Грейс не се разхожда из някой магазин. Да не мислите, че той й купува нови шорти? Ако е жива, тя е с него. Предложих наградата, за да го накарам да я пусне. Това е единственият шанс да си я върнем жива и вие го знаете.

Девро си припомни собственото си правило: споровете с майката нямаше да го приближат и на сантиметър до от­криването на момичето, нито до залавянето на похитителя. А и без това най-вероятно детето вече беше мъртво.

- Тялото й... студено е.

Анджелика Рохас беше висока само метър и петдесет и тежеше деветдесет килограма. Беше облечена в розов ан­цуг. Беше вдигнала косата си в стегнат висок кок на върха на кръглата си глава и беше сложила повечко грим. Днес ис­каше да изглежда перфектно.

Анджелина работеше в квартал на Далас, наречен Мал­ко Мексико, Обикновено в понеделник сутрин тя контакту­ваше с духовете на мъртвите роднини на бедни мексиканци или им гледаше на ръка или на карти таро. Angelina Rojas, si medium. Беше екстрасенс. Или поне така гласеше визит­ката й.

Предишния ден обаче тя беше отворила неделния вест­ник. беше видяла снимката на отвлеченото момиче и беше привлечена от образа му. Остана втренчена в снимката, след това я докосна. Почувства нещо, долови и звук. Този път нещо истинско. И то я уплаши. La madre de dios, про­шепна тя. Божия майко.

Тази сутрин тя стана, облече се и помоли Карлос да си метне някаква риза и да я закара. Когато стигнаха до голе­мите порти, тя обясни на пазача причината за посещението си, но той отказа да ги пусне. Тя го помоли да се обади на сеньора Брайс, но той отново отказа. Тогава Карлос запла­ши, че ще излезе и ще срита дебелия му бял задник. Паза­чът прецени, че е по-добре да се обади по телефона, откол­кото да рискува някакъв латинос да го прасне с мускулестата си ръка, върху която се мъдреше татуировка на Дева Ма­рия. Той се обади на сеньор Брайс, който нареди да ги пус­нат.

Карлос остана в колата в края на улицата пред полицей­ското заграждение. Беше нервен поради факта, че беше влязъл нелегално в Америка през Рио Гранде близо до Ла- редо. Анджелина тръгна по улицата и застана пред входна- та врата на къщата, голяма колкото офис сградата, която чистеше всяка вечер, преди да стане медиум. Обикновено настояваше клиентите да й плащат в брой предварително; Анджелина не приемаше чекове и кредитни карти. Не че клиентите й имаха банкови сметки или пък кредитни карти. Днес обаче парите не я интересуваха. Тя дори не ги искаше.

Желанието й бе да предаде съобщението на момичето и да се прибере вкъщи.

Анджелина Рохас се страхуваше, че може наистина да се окаже медиум.

Сега тя седеше в кухнята срещу сеньор Брайс и още ня­колко бели; очите й бяха затворени и тя притискаше бялата футболна фланелка на момичето към лицето си, опитвайки се да осъществи връзка. През внушителното й тяло преми­на още една студена тръпка, по-силна от предишната. Но не на Анджелина й беше студено.

- Тялото й... много е студено.

- Дъщеря ми не е мъртва!

Анджелина отвори очи и видя жената от телевизията. Майката. Беше много красива, дори когато беше ядосана.

- Не, сеньора. Не е мъртва. Студено й е. Трепери.

Майката извъртя очи.

- О, за бога! Една проклета дъска за гадаене ще ни каже повече. Тук сте само заради наградата.

- Не, сеньора, не ви искам парите. Тук съм, защото на момичето й е студено и вика един човек.

Майката сложи ръце на хълбоците си както навремето хазяйката на Анджелина, когато тя закъснееше с наема.

- Наистина ли? И кого вика?

- Вика човек на име Бен.

- Бен! Бен!

Кейт Брайс се надига на пръсти да надникне в един от ръкавите на международно летище Сан Франциско. До нея стои шестгодишният Джон. Годината е 1975-а и Бен Брайс се завръща у дома. Проклетата война най-накрая е свър­шила.

Пътниците се появяват в ръкава. Очите й претърсват тълпата с надеждата да забележат зелена барета, но сърце­то й се свива от притеснение да не се повтори случката от­преди пет години на същото това летище. Крачеха през тъл­пата, Бен беше облечен в униформата си и буташе количка­та на Джон; опитваше се да не обръща внимание на полу­гласните коментари по негов адрес: „убиец на бебета“. Из­веднъж се появи млад мъж с дълга коса, който застана пред него и заяви:

- Брат ми беше убит във Виетнам заради офицери като вас! - И той се изплю в лицето на Бен.

Бен сграбчи младежа за гърлото и го прикова към сте­ната. Младежът се стресна, но Кейт се стресна повече от не­го. Тя никога не беше виждала тази страна на Бен Брайс - сините му очи бяха пометнели. Лесно можеше да убие мла­дежа и за момент Кейт си помисли, че ще го направи. Сини­те му очи обаче се проясниха, той изтри плюнката от лице­то си, пусна ужасения младеж и каза:

- Съжалявам за брат ви.

Бяха се оженили три дни след като Бен завърши Акаде­мията. Церемонията в катедралата в Уест Пойнт беше като от приказките. След бракосъчетанието по стара военна традиция минаха под арката от саби - тя в бялата си сват­бена рокля, а Бен в бялата си парадна униформа. Приказ­ката продължи точно три седмици. След двайсет и един де­на съпругът й я остави и замина на специално обучение във Форт Браг. Бен Брайс отиваше на война. Замина след Деня на благодарността през 1968 година. Тя го изпрати на лети­щето и никога повече не видя същия мъж.

Тази проклета война провали приказния брак, за който беше мечтала като малка. Днес Кейт се молеше за едно но­во начало.

Ето го! Тя вижда една зелена барета над морето от гла­ви... след това лицето му, ъгловато и загоряло от слънцето и толкова красиво. Той също я вижда и се усмихва.

Сега Бей отново я погледна: същото лице, все така за­горяло и ъгловато и все така красиво. Но усмивката я няма. Разхождаше се около къщата край басейна, когато го изви­ка. Седнаха на задната веранда.

- Кога тръгваш? - попита тя.

- Когато разбера къде е.

Кейт изучаваше лицето на съпруга си.

- Грейси ли?

Той кимна.

- Вярваш ли на тази жена?

Той отново кимна.

- Бен, наистина е странно, че тя знаеше името ти, но...

- Тя е жива, Кейт.

Вика човек на име Бен, беше казала жената медиум. Но защо не мен? Защо не майка си?

За Грейси Бен винаги беше на първо място. И Елиза­бет го мразеше, защото двамата с дъщеря й имаха връз­ка, която не съществуваше между тях двете. Сега седеше сама в спалнята на Грейс и в мислите й нямаше ярост; те бяха насочени към собствения й баща и връзката помеж­ду им.

Спомняше си времето, което прекарваха заедно.

Артър Остин беше адвокат, но не продаваше живота си на час и винаги имаше време за дъщеря си.

През последната им година заедно, когато тя беше на де­сет, той я водеше поне веднъж седмично на мачовете на „Мете“ и често си тръгваше по-рано от работа, за да ги гле­дат през седмицата. Майка й не си падаше по бейзбола и те винаги ходеха сами. Чувстваше се толкова горда, седнала до красивия си баща с костюм и вратовръзка, който привли­чаше погледите на жените с острите си черти и гъстата черна коса. Той обаче беше само неин. Тя мислеше, че тези славни дни никога няма да свършат.

Как може един трийсет и пет годишен мъж да бъде убит?

Когато затвореше очи, можеше да си го представи в лег­лото в католическата болница „Сейнт Мери“, със затворени очи и придърпани до брадичката му бели чаршафи (които, както осъзна след години, бяха прикривали раните му). Ко­жата му беше бледа и студена, а майка й каза, че е време да си вземат сбогом. Ревностната католичка Елизабет Остин отвърна:

- Не, Бог ще го спаси.

Сетне коленичи до леглото му, взе студената му ръка и се помоли на Бог да спаси баща й. Бог й отказа. Беше я изоставил.

- Никога няма да ти простя - зарече се тя пред Бог и ни­кога не му прости.

Болезнено тъгуваше за баща си, но успя да продължи живота си, макар непрекъснато да мислеше за нещата, кои­то никога нямаше да направят заедно. Това беше, преди зло­то да нахлуе в живота й. След това изпитваше облекчение, че баща й го няма: сърцето му щеше да се пръсне от болка, ако беше видял в какво се е превърнала щастливата му де­сетгодишна дъщеря - в четирийсетгодишна изпълнена с ярост лунатичка, неспособна да се отърси от срещата си със злото. Точно както се късаше нейното сърце, когато си представяше в какво ще се превърне собствената й десетго­дишна дъщеря... ако оживее след срещата си със злото.

Ами ако не оживее?

Как можеше животът на това дете да свърши така? След като бе започнал по такъв начин? Тя беше дарила живот на това дете и то беше спасило собствения й живот. Как може­ше да продължи без Грейс? Как щеше адвокат Елизабет Брайс да се събуди някой ден - кога ли, следващата седми­ца или по-следващата, - да отиде в кантората си и отново да работи за виновните си клиенти? Как можеше отърваването на някой богаташ да запълни празнотата в нея?

Личният й телефон иззвъня. Беше майка й, предлагаше й всяческа помощ, което означаваше никаква. Отне й само няколко минути, за да я убеди да си остане в Ню Йорк.

Майка й беше само на двайсет и девет, когато баща й умря. Беше се омъжила за него веднага след като беше за­вършила гимназия, докато той все още учеше право. Той бе­ше нейният живот. След смъртта му майка й се изолира на­пълно, рядко излизаше от къщи и се чувстваше безпомощ­на в суровия свят. На практика майка й също беше умряла.

Елизабет Остин израсна сама.

- Не искам да съм единствено дете.

Джон стисна рамото на Сам и се опита да спре сълзите си. Беше отишъл, за да утеши петгодишния си син. Също като него Сам постепенно беше осъзнал, че може никога повече да не види Грейси.

- Не искам стаята й, нито пък нейните неща - каза Сам. - Само искам тя да се върне. Липсва ми. - Той изтри нос в ръ­кава си. - Онзи репортер по телевизията каза, че сигурно е умряла.

- Не е умряла - каза Джон, като се опитваше да звучи убедително. - Скоро ще се върне, момчето ми.

- Но не си сигурен, нали?

- Не, Сам, не съм сигурен.

- Значи ми го казваш само за да ме успокоиш, защото съм едно глупаво дете.

Джон прегърна малкия си син, който представляваше не­опровержимо доказателство, че клонирането съществува.

- Сам, първо, коефициентът ти на интелигентност е сто и шейсет, така че не си никак глупав, и второ, казвам ти го, защото вярвам, че Грейси ще се върне.

- Защо?

- Защо какво?

- Защо вярваш, че ще се върне?

Олеле! Сам беше като „Майкрософт настъпващ сре­щу конкуренцията!

- Ами... защото вярвам.

- В Бог ли?

- Ъъъ, да, точно така.

- Значи вярваш в Бог?

Джон се поколеба. Всъщност не беше сигурен, че вярва в Бог. Като дете Малкия Джони Брайс често беше молил Бог да го спаси от побоищата на момчетата, но той не му беше помогнал. А Джон Р. Брайс не беше прекарвал особе­но много време през съзнателния си живот в мисли за Бог, тъй като беше достатъчно зает с докторската си дисертация, а след това с кода за своето компютърно приложение уби­ец, а сега пък с акциите. Ходеше на църква с децата само за­щото майка му щеше да бъде разочарована, ако не го пра­веше. Ако Сам му беше задал този въпрос само преди сед­мица, той щеше да превключи на режим отбягване и да му отговори като по-голям брат:

- Виж, приятелче, Бог е един труден философски избор, който всеки хуманоид трябва да направи за себе си, като например дали да ползваш „Уиндоус“ или „Мак“. Не се при­теснявай за тези сериозни неща сега, изчакай да пораснеш и да си създадеш собствена компания. Я да отидем в кухнята и да хапнем сладолед.

Това беше ролята, която беше играл пред децата си през всичките тези години, ролята, която предпочиташе - на по- голям брат, на приятел. От Джон Р. Брайс не се искаше ни­що повече. А и с Елизабет в къщата ролята на мъжа вече бе­ше заета.

Сега обаче, като гледаше очите на Сам, той осъзна, че детето има нужда от нещо повече.

В офиса си Джон беше Големия Кахуна, защото винаги имаше отговора на най-трудните технически въпроси на подчинените си. Техните въпроси обаче бледнееха пред въ­проса на Сам за Бог. Отговорът не присъстваше в нито ед­но помощно меню. Джон искаше да каже нещо от сорта на „По дяволите, нямам никаква представа дали Бог същест­вува“. Петгодишният му син обаче нямаше нужда от по-голям брат, той имаше нужда от зрял баща. И затова Джон го излъга:

- Естествено, че вярвам в Бог.

- Но не знаеш със сигурност дали Бог съществува, нали? В смисъл, че нямаш неопровержими доказателства, на­ли?

- Да.

- И все пак вярваш, че Бог е истински?

- Да. - Втората лъжа не изискваше толкова размисъл.

- Значи вярваш, че Грейси ще се върне, защото вярваш в Бог и Бог се грижи за децата, така ли?

- Точно така - отвърна Джон механично.

- Ето затова реших, че Бог е фалшив.

- Сам, не говори така, Бог не е фалшив.

- Ами ако на Бог му трябва толкова много време, за да спаси Грейси, защо е позволил на онзи кретен да я вземе?

Джон се предаде:

- Не знам, Сам.

Сам се намръщи и каза:

- Мислиш ли, че този кретен иска повече от двайсет и пет милиона долара, за да я пусне?

- Не знам...

За момент Сам се вгледа в Джон и после каза:

- Лицето ти изглежда по-добре. Оттогава, когато мама те фрасна.

- Моля те, вземи парите.

Елизабет докосна образа на дъщеря си на компютърния екран и нежно проследи очертанията на лицето й. Беше влязла в сайта на ФБР в страницата за отвлечени и изчезна­ли лица. Имаше две колони със снимки и имената на деца, отвлечени в Сагино, щата Тексас, Делтона, щата Флорида, Санта Фе, щата Ню Мексико, Орегон, щата Орегон, Джаксън, щата Тенеси, Оклахома Сити, щата Оклахома, Чикаго, щата Илиной, Сан Луис Обиспо, щата Калифорния, Лае Вегас, щата Невада...

Къде в Америка децата бяха в безопасност?

Тя кликна върху образа на дъщеря си. Появи се същата снимка на Грейс върху страница, на която пишеше:

ОТВЛИЧАНЕ

Поуст Оук,

Тексас Грейси

Ан Брайс

ОПИСАНИЕ

Възраст: 10 Месторождение: Далас, Тексас

Пол: женски Коса: къса, руса

Ръст: 140 см Очи: сини

Тегло: 36 кг Раса: бяла

ПОДРОБНОСТИ

Грейси Ан Брайс е била отвлечена след футболен мач, в който е взела участие, около шест часа вечерта в петък, 7 април, в парка в Поуст Оук, Брайъруик Фармс, Тексас. По­следно е видяна облечена във футболен екип, златиста фла­нелка с надпис „Торнадо“ отпред и цифрата 9 отзад, сини шорти, сини чорапи и бели маратонки „Лото“. Носела е сре­бърно синджирче с висулка звезда. Най-вероятно я е отвля­къл бял мъж на възраст между двайсет и трийсет години, деветдесет-сто килограма, руса коса, сини очи, карирана ри­за и черна бейзболна шапка. В парка е потърсил Грейси по име.

ЗАБЕЛЕЖКИ

Грейси Ан Брайс е с мускулесто телосложение, светла ко­жа и къса коса. По лактите й може да има пресни охлузвания.

НАГРАДА

Родителите на Грейси Ан Брайс предлагат награда от двайсет и пет милиона долара за информация, водеща до откриването й.

Приканваме гражданите, които разполагат със сведения по случая, да не предприемат никакви самостоятелни дейст­вия, а незабавно да се свържат с най-близкия офис на ФБР или друга местна правоохранителна агенция. Всички, които смятат, че са разпознали жертвата извън пределите на САЩ, моля да се свържат с най-близкото американско по­солство или консулство.

Елизабет хвана монитора е две ръце и допря лицето си i до образа на дъщеря си.

- Вземи парите! Пусни я! Моля те!

Всяко отвлечено от непознат дете задължително получа­ва кратък репортаж в сутрешните програми на телевизиите и се споменава във вечерните новини. Когато обаче майката на детето обяви награда от двайсет и пет милиона дола­ра за главата на похитителя, жив или мъртъв, това се пре­връща във водеща новина.

По нареждане от централата специален агент Юджийн Девро беше дал интервюта на живо за вечерните новини на телевизионните мрежи. На възражението му, че е прекале­но зает с търсенето на момичето, му беше отговорено, че нареждането идва лично от директора на ФБР Уайт. Висши­те чиновници от Бюрото обичаха агентите им - особено онези като него, които умееха да се изразяват - да се появя­ват по телевизията. Беше добра реклама. И подпомагаше бюджета за следващата година.

Девро въздъхна; разследването му се беше превърнало в проклето съпътстващо шоу за двайсет и пет милиона долара.

Когато се върна в командния център, простатата го бо­леше зверски, все едно някой е заврял в задника му горел­ка. Отпусна се в стола и непрекъснато се местеше ту на левия си хълбок, ту на десния, за да не притиска възпале­ната жлеза, и в същото време разглеждаше последните сведения. Все още не попадаше на следа, която да му зву­чи достоверно.

- Простатата ли?

Девро вдигна поглед и видя полковник Брайс.

- Познавам позата - поясни полковникът.

- И вие ли страдате?

Полковникът кимна.

- Опитайте със семе от плода на сао палмето, облекча­ва болката. Продава се във всички магазини за здравослов­ни храни.

- Чувал съм, че има такива магазини.

Полковникът посочи купчината листове.

- Открихте ли нещо?

- Да, около две хиляди души са я видели - отвърна Де- вро. - След още няколко дни ще знаем къде точно живеят всички руси момичета със сини очи от югозападните щати.

- Мислиш, че ламтят за парите?

- За съжаление да, полковник. - Полковникът седна в близкия стол; Девро премести тежестта си на другия хъл­бок. - Награда от няколко хиляди долара може да се окаже ефикасна, но двайсет и пет милиона са съвсем друго нещо. Две хиляди сигнала означава да изгубим прекалено много време в проследяване на фалшивите. - Той сложи ръката си върху купчината. - Но ако се окаже, че тук има една истин­ска следа?

- Може ли да погледна?

- Разбира се. Ето тези съм ги прегледал. - Девро побут­на купчина хартия към полковник Брайс и се прозя.

- Нужен ви е сън. Позволете на простатата ви да отпо- чине.

- Ще спя, след като намерим Грейси.

Полковникът го погледна в очите.

- Вие сте добър човек.

- А вие сте били велик войник.

Полковникът не отговори. Настъпи неловка тишина, за­това Девро я наруши, изповядвайки се на един американски герой:

- Аз не бях. Просто исках да се върна у дома. Оставаха ми деветнайсет дена. Бях на пост и си мислех, че ще бъда последният американски войник, който ще умре във Виет­нам, когато някакъв виетконговец изскочи иззад едно дърво на два метра пред мен с насочен пистолет. Мъртъв съм. Са­мо че пистолетът му засече - беше някакъв скапан стар модел със затвор. Вдигнах моята М-16 и го застрелях. Като се приближих, видях, че е почти дете, на около четиринайсет години. - Девро беше прекалено засрамен, за да погледне полковника в очите. — През по-голямата част от съзнател­ния си живот съм носил оръжие, но това беше единствени­ят път, когато съм убивал човешко същество. - Той замъл­ча и поклати глава. - Явно и двамата споделихме по нещо. На никого не съм разказвал това, дори на съпругата ми.

Полковникът прошепна едва чуто:

- Не е лесно да говориш за убийство... или да живееш с него.

Двамата замълчаха, унесени в мисли за войните и смъртта, но Девро отново наруши тишината:

- Колко време изкарахте като военнопленник? - Пол­ковникът си придаде вид на изненадан и Девро отговори на неизказания му въпрос: - Агент Рандъл е видял белезите по гърба ви при детектора на лъжата.

Полковникът кимна.

- Шест месеца. Недостатъчно, за да свикне човек.

- В „Ханой Хилтън“ ли?

Той поклати глава.

- В лагера, „Сан Би“. След бягството ни Северновиетнамската армия затвори всички лагери и премести всички американци в Ханой.

Изведнъж Девро осъзна защо името Бен Брайс му се струваше познато.

- Сещам се кой сте. Вие сте спасили онези пилоти. - Той замълча и се вгледа в полковника. - Спасили сте много вой­ници през онзи ден.

Полковник Брайс не показа никакви емоции. Той отвър­на поглед и присви очи, сякаш се опитваше да фокусира не­що в далечината. Или в миналото. Когато заговори отново, гласът му беше тих:

- Командир Рон Портър.

- Кой?

Той отново погледна Девро:

- Един от пилотите, сега лети от Албъкърки.

- Заслужили сте си почетния медал за храброст.

Полковникът взе листовете, изправи се и каза:

- Да речем, - И излезе от стаята.

Шест месеца преди деня, в който влезе във военноплен- ническия лагер „Сан Би“ в Северен Виетнам, полковник Бен Брайс живееше във виетнамската джунгла с монтанярите, коренните жители на страната, доста наподобяващи амери­канските индианци. Мъжете носеха препаски; бронзовите им тела бяха слаби и мускулести, чертите на лицата им - суро­ви и изсечени, но хуморът и интелигентността не им бяха чужди. Възрастните туземци свободно говореха френски, който бяха усвоили, когато злочестите носители на този език безуспешно се бяха опитали да колонизират Виетнам. Единайсет милиона души смятаха Виетнам за своя родина; монтанярите наброяваха един милион, разпръснати сред множество племена. Племето на Бен беше седанг.

При първото назначение във Виетнам основната мисия на зелените барети беше да организират племената на монтанярите в граждански защитни формирования, за да възпрат проникването на комунистите в Южен Виетнам през западните граници с Лаос и Камбоджа. Задачата на Бен беше да обучи партизаните от седанг на военна такти­ка, но в крайна сметка по-скоро седанг го научиха на мно­го неща: как да се изхранва от земята, как да проследява дивеч и войниците на Виетконг в планините, които се из­дигаха на повече от две хиляди метра височина, и в гъста­та джунгла, която покриваше долините, и как да се при­движва през нощта като сянка. Племето седанг бяха роде­ни ловци и убийци и той се превърна в един от тях. Те до­ри му подариха ръчно изработена пиринчена гривна, коя­то символизираше принадлежността му към племето и бе­ше голяма чест за един бял мъж. Бен Брайс се беше превърнал в„коренен жител“.

Изпълняваха операция в Северен Виетнам точно на се­демнайсетия паралел - който разделяше Виетнам на Севе­рен и Южен, на комунистически и свободен, - когато забе­лязаха американски самолет „Фантом F-4“, който летеше ниско над главите им и изпускаше дим. Беше ударен по вре­ме на нападение над Ханой. Двучленният екипаж катапулти­ра точно преди самолетът да се разбие и да избухне в пла­мъци; двата парашута се отвориха и Бен и монтанярите хук­наха към американците. Пристигнаха прекалено късно: вой­ниците от Северновиетнамската армия ги бяха заловили.

Отведоха ги във военнопленническия лагер „Сан Би“. В тихи нощи Бен дочуваше смразяващите викове на измъчва­ните американци от лагера, който се намираше на около петстотин метра. Една сутрин Бен ги чу да пеят „Бог да благослови Америка“. Заедно с монтанярите Бен планира да освободят американците, което изискваше самият той да бъде пленен. Войниците от Северновиетнамската армия имаха изрична заповед да убиват американските военно­пленници при опит за бягство. Успешното бягство можеше да се осъществи единствено с помощ отвън.

Сега, след шестмесечно военнопленничество. той щеше да избяга заедно със сто американски пилоти с помощта на монтанярите. Бен Брайс също ги беше научил на няколко неща, сред които и как да използват експлозиви С-4. Заед­но бяха разрушавали складове за оръжие на врага, бяха прекъсвали конвои с провизии по линията Хо Ши Мин, бя­ха залагали засади на виетконговци, бяха убивали офицери на Северновиетнамската армия, бяха изпращали коорди­нати за бомбените нападения на самолетите Б-52 и бяха успели да освободят онзи ловък военен шофьор, пленен в Лаос.

Днес щяха да спасят американските военнопленници.

Продължава да лежи на бетонния под в същото положе­ние, в което го бяха оставили преди пет часа, в очакване на сутрешния пазач. Скоро дочува познатия звук от подрънк­вате на ключове, толкова познат, че усеща точното место­положение на пазача в коридора, докато се приближава към килията му. Пазачът застава отпред и удря по вратата, след това поглежда през процепа с решетка и вижда амери­канския полковник все още проснат на пода, а кръвта е за­съхнала и се е спекла по изранения му гръб. Плъховете гри­зат краката му. Бен чува как метал стърже в метал, докато пазачът пъха ключа в ръждясалия катинар. Ключът се за­върта и катинарът щраква. Вратата проскърцва и се отваря. Стъпките, малко уморени, се приближават, пазачът се чуди дали американският офицер с най-висок чин в затвора е оце­лял след жестокия побой с каиша на Големия Уг. Бен се под­готвя да не реагира при ритника, който със сигурност ще последва, и потиска стенанието си, когато ботушът на паза­ча потъва в слабините му. Затворникът не реагира, пазачът го заобикаля и прикляква да провери пулса му.

Това е последното му движение.

Бен сграбчва пазача за гърлото с ръце като клещи, заяк­нали в петролните полета на Тексас и джунглите на Виет­нам, заглушава всеки звук и го просва на пода. Не го убива, за да му отмъсти; убива го, защото се налага. Хрущенето от счупения врат на пазача е като прекършването на пилешки кокал.

Бен се изправя и оглежда килията си за последен път. Тежката миризма, полепнала по стените, се смесва с вонята на прясна урина и изпражнения, когато тялото на пазача приема смъртта и се прощава с достойнството си. Ще по­следва още смърт. Трябва да убива, за да спаси онези пило­ти. Убийствата не му носят удоволствие, но той е добре обучен в това изкуство.

Това е занаятът му.

Подобни моменти съставляват голямата човешка траге­дия, позната като войната във Виетнам.

Джон се провря под жълтата полицейска лента и влезе в стаята на Грейси. Натисна ключа и запали лампата.

- Здрасти, приятел - винаги казваше тя, когато той чу­каше на вратата й, след като се прибереше вечер. Обикно­вено я заварваше просната на пода да чете спортните стра­ници, да си пише домашното или да пее някоя песен. Тази вечер стаята й беше празна. Вещите й още бяха там, но без нея стаята беше мъртва. Както и цялата къща. Грейси Ан Брайс съживяваше този дом.

Той запали нощната лампа и загаси другата. Отметна пухената завивка и зарови глава във възглавницата й. Пре­гърна голямото й плюшено мече. Затвори очи и вдъхна аро­мата на дъщери си. Връхлетяха го спомени.

- Един ден ще пееш по радиото - беше казал той на дъ­щеря си веднъж.

Тя беше смръщила чело и беше отвърнала:

- Знаеш ли колко е трудно да накараш някоя радиостан­ция да пусне песните на нов певец?

- Не. Много ли е трудно?

- Страшно.

- Значи ще купя няколко радиостанции и ще пускаме са­мо твои песни.

- Не можеш.

- След като акциите излязат на борсата, ще мога. На Сам ще му купя отбора на „Ред Сокс“.

- Искам да кажа, че нещата не стават така. Трябва да се боря дълго и едва след това да пробия по радиостанциите, за да имам материал за песните си.

- А, значи така става.

- Разбираш ли, например „Дикси Чикс“ се опитвали много дълго време и трябвало да се преместят в Нашвил. Сигурно и на мен ще ми се наложи.

- И да ме изоставиш? Няма да стане, приятелко. Ще ти купя един самолет да ходиш дотам да записваш. Или по- добре да ти построя звукозаписно студио тук и те ще идват при теб. Ще видиш.

- Да, бе. Знаеш ли колко велики певци има, които на всичко са готови да пробият в кънтри музиката?

- Не знам. Колко са?

- Ами... доста.

Той беше поклатил глава.

- Факторът случайност не играе роля за статистически уникалните явления.

- Какво?

- Има само една Грейси Ан Брайс.

Тя го беше погледнала със странно изражение, което ни­кога не беше виждал върху сладкото й личице, и той си по­мисли: „Да му се не види, казах нещо грешно! Ах ти, глупа­ко, така и не се научи да разговаряш с момичета!“ Тя обаче ненадейно го прегърна и каза:

- Ти си най-добрият баща. който едно момиче би могло да желае. - Когато го пусна, големите й сини очи бяха влажни. - Благодаря ти, че не се подиграваш с мечтите ми.

Той хвана съвършеното й лице в две ръце и каза:

- Грейси, някой гаден кретен може да ти скапе интер­фейса, да ти развали хардуера, да ти изключи периферните устройства, да деинсталира компонентите ти, но мечтите ти са технология, която не се поддава на вмешателство.

- Моля?

- Никой не може да ти отнеме мечтите.

Излиза, че бе сгрешил. Някой беше отнел неговата мечта.

Бен седеше на кухненската маса и преглеждаше купчи­ната с документи с различните постъпили обаждания от очевидци. Обикновено по това време на нощта той вече бе­ше много пиян и заспиваше. Сега отчаяно се нуждаеше от едно питие, само глътка уиски. Или две. Усещаше топлина­та му в себе си.

Но за него нямаше да има повече питиета. По пътя от Таос до летище „Албъкърки“, сам в часовете преди съмване, той даде обет пред Грейси, обет, който изискваше от него да се върне почти четири десетилетия назад, за да намери си­лата да преодолее кризата: когато го биеха в „СаН Би“, той си беше мислил за Кейт и Джон и беше намирал сили да оцелее; сега, когато ненаситната жажда го налегнеше, той мислеше за Грейси и откриваше същата сила.

Отиде до хладилника с индустриални размери, скрит зад дървен панел с цвета на кухненските шкафове. Намери портокалов сок и реши, че една чаша би могла да утоли жаждата за алкохол. Отвори няколко шкафа, за да си вземе чаша, но попадна на барчето с напитки. Загледа бутилките. Протегна ръка и взе половинлитрова бутилка уиски „Джим Бийм“. Беше едва третата му трезвена вечер, но познатият етикет усили жаждата му. Все още гледаше бутилката, кога­то чу някой да го вика.

Обърна се и видя жена си - и мъката в очите й. Той вър­на бутилката в шкафа и затвори вратата.

- Няма да я разочаровам, Кейт.

Няма нищо по-мъчително за един адвокат от това да ви­ди как сделката относно клиента му се проваля. Е, може би освен вероятността да не си получи хонорара. Колко пъти се случваше адвокат да седне на масата за преговори, готов да сключи споразумение, а от другата страна да вдигат раме­не и да разперват длани? Не е въпрос на пари. Няма какво да сложат на масата за преговори. Не могат да постигнат споразумение. Лежейки в леглото, сама, както се беше чув­ствала през по-голямата част от живота си, Елизабет Брайс си мислеше: Ами ако похитителят няма какво да сложи на масата за преговори? Три четвърти от всички отвлечени деца биват убити до три часа. Грейс беше отвлечена пре­ди седемдесет и осем часа.

Ами ако дъщеря й беше мъртва?

Патрулиращият полицай Еди Йейтс мразеше да дава двойни смени, особено вечер и нощем - между 3 часа следобед и 7 сутринта - най-вече защото не можеше да пре­кара четири часа гимнастическия салон. Но по заповед на шефа всички полицаи даваха двойни смени и проверяваха всички извършители на сексуални престъпления. Еди беше установил, че в района има страшно много перверзници. Надяваше се убиецът на момичето да е в неговия списък - един арест на детеубиец щеше да е голям плюс в биографи­ята, която се канеше да представи в Далаския полицейски участък.

Той провери на монитора следващия извратен в списъка си: Дженингс, Гари М., бял, двайсет и седем годишен, рус, сини очи, сто и шейсет сантиметра, седемдесет килограма (ха, Еди можеше да се справи с този с една ръка), обвинен в изнасилване, отървал се с признание за непристойно пове­дете с малолетна, получил условна присъда; оттогава насам нямаше дори и глоба за превишена скорост. Трето рисково ниво: без основание за притеснение от повторно престъпление. Това беше всичко записано, но Еди можеше да чете между редовете. Младежът е бил на деветнайсет по време на престъплението, вероятно в колежа; двамата с мо­мичето сигурно са били на купон, завършили са в леглото, а после тя го е натопила. Едва ли обаче е била малолетна, иначе не биха допуснали той да се отърве толкова леко. Са­мо че за цял живот беше белязан като извършител на сек­суално престъпление.

Еди въздъхна. Гари Дженингс не беше изнасилвач, прос­то беше преспал с неподходящо момиче в неподходящо вре­ме. Какво казваше майката на Еди в подобни случаи? За миг Бог е отвърнал очи от него? Е, очертаваше се чиста загуба на време. И все пак защо Дженингс не се беше регистрирал в полицейския участък, когато се е преместил в града?

Дженингс обитаваше апартамент № 121 и на негово име беше регистриран черен форд пикап F-150, произведен през 1999 г. Еди мина бавно покрай паркинга пред сградата на Дженингс и забеляза черен форд пикап. Номерът беше същият.

Еди паркира зад пикапа и излезе от автомобила си; плъзна палката си в кобура, макар да не очакваше непри­ятности от Дженингс. Но можеше да си мечтае, нали? Стисна тежкия фенер, който на практика представляваше боен чук с лампа в единия край и беше доста ефикасно оръжие за укротяване на престъпници, въпреки че не му се беше налагало да го използва. Той освети купето с фе­нерчето и внимателно се опита да отвори вратата, без да активира алармата. Колата се оказа отключена, като по­ловината коли в града. Откакто Еди беше в участъка, в Поуст Оук, Тексас нямаше случай на открадната кола. Тук човек сякаш попадаше в измисления град Мейбъри от се­риала „Шоуто на Анди Грифит“, а той се чувстваше като полицай Барни Файф. Как може човек да се бори срещу престъпността, когато няма престъпност? Ето защо Еди Йейтс копнееше да работи в полицейския участък в Далас: там имаше истински престъпления, нали Дал ас беше най-опасният град в Америка.

Еди отвори вратата и прокара лъча на фенерчето из вът­решността. Купето беше абсолютно чисто. Отвори жабката и видя мобилен телефон. Дженингс дори не се притеснява­ше, че някой може да го открадне.

Еди провери под седалката. Нищо. Повдигна гумената стелка на мястото до шофьора. Нищо. След това повдигна стелката на шофьорското място. Какво беше това? Снимка? Освети листа с фенерчето си. Наистина беше снимка, като онези снимки на престъпници, които принтираха от ком­пютрите. Само дето това не беше снимка на престъпник, а на голо момиче. Малко голо момиче. Детско порно. Еди поклати глава. По дяволите, беше сгрешил за този Дже­нингс. Той наистина беше перверзник.

Естествено, наличието на снимка с голо момиче в кола­та не означаваше, че Дженингс е отвлякъл дъщерята на се­мейство Брайс. И как щеше да обясни на началника си как­во е правил в колата на Дженингс? Еди се замисли за мо­мент, след това изтри крайчето, където беше хванал сним­ката, и я постави обратно под стелката.

Тихо затвори вратата и отиде до каросерията на пикапа. Дженингс имаше от онези покривала от фибростъкло с ма­лък отвор, през който могат да се вадят предмети, без да се сваля цялото покривало. Еди пробва отвора и както очаква­ше, той беше отключен.

Пъхна фенера и главата си вътре. Огледа близкия ъгъл на каросерията и зашари с лъча из нея. Тъкмо се канеше да извади глава, когато... Какво, по дяволите, беше това? В предната част на каросерията имаше нещо, което прилича­ше на риза, златиста, с номер... тениска.

Адреналинът му скочи до небето.

Той извади глава и се опита да се успокои, за да измисли как да постъпи. Ако докладва какво е открил и се окаже, че това си е тениската за боулинг на Дженингс, момчетата щяха да го подиграват поне един месец. От друга страна, ако това беше тениската на мъртвото момиче, можеше да повреди уликите, претърсвайки пикапа без заповед. Той си спомняше бегло обучението по обискиране и конфискуване на вещи; някъде май се споменаваше, че ако уликата е в по­лезрението ти, то всичко е наред. Еди се зачуди дали надникването в каросерията и оглеждането с фенерче спада­ше към това условие.

Мамка му, нямаше смисъл да си навлича подигравки за цял месец. Ще извади дрехата и ако се окаже тениска за боулинг, голяма работа. Ако обаче излезе, че е фланелка­та на момичето, ще я върне обратно и няма да признава, че я е пипал.

Еди отиде до патрулната кола, отвори багажника и изва­ди крика. Върна се до пикапа, пъхна се до кръста в отвора и протегна металното рамо. Захвана фланелката и я придърпа към себе си. Разгърна я и я освети с фенерчето, за да проче­те надписа.

„Торнадо“.

Обърна тениската. На гърба имаше номер девет.

Еди се зачуди дали един патрулиращ полицай може да претендира за наградата от двайсет и пет милиона долара.

В апартамент № 121 Гари Дженингс не можеше да заспи. Обърна се към жена си и опря буза в гърба й - тя беше за­почнала да спи на една страна с възглавница между крака­та - и обгърна с ръка заобления й корем. Бременна в сед­мия месец, тя беше станала по-едра от него, но това не го притесняваше.

Щеше да става татко.

На Гари му се искаше собственият му баща да беше жив, за да види внучето си, но той беше починал от инфаркт преди осем години - точно след онзи инцидент в колежа. Баща му беше умрял от срам. Беше се срамувал от собствения си син. И Гари не можеше да го вини. Господи, в колежа се бе­ше държал идиотски и накрая се издъни. Напиваше се, купонясваше, играеше голф и едва събираше кредити колкото да не го изхвърлят. Освен това се чукаше с която му падне, но какво, по дяволите, правеше една шестнайсетгодишна ученичка на купон на братството?

Днес щеше да е напълно пропаднал, ако не беше срещ­нал Деби.

Деби промени живота му. Каза му, че ще се опропасти, ако не се откаже от порочните си навици. А той се беше уморил да живее като отрепка. Беше му писнало вечно да няма пари. Ето защо реши, че си струва да се опита да стане порядъчен човек. Тя го убеди, че трябва да ходи на църква, да престане да пие и да пуши трева и да прекъсне абонамен­та си за „Плейбой“.

И излезе права.

Само две години след като се отказа от пороците си, ве­че беше женен, скоро щеше да става баща и работеше на страхотно място, Беше постъпил там преди шест месеца и засега все още беше обикновен програмист, който бълваше , компютърен код по дванайсет часа на ден, поддържайки се с десертни блокчета и енергийни напитки.

Но скоро предстоеше да получи отплата за изтощител­ните работни часове: акциите, предоставени му от компа­нията, щяха да се продават на борсата и той щеше да полу­чи един милион долара. Един милион долара! Веднага след като блокиращият период приключеше, той щеше да ги ос­ребри. Щеше да дари 10 процента на църквата - сигурен беше, че Деби ще настоява за толкова, макар че може и да успееше да я предума за 7,5 процента, — щеше да плати 15 процента данъци и да му останат около 750 000 долара. Щеше да внесе 100 000 долара в някой образователен фонд за бебето, за да осигури бъдещето му, щеше да купи на Де­би една хубава къща и да използва останалите, за да осно­ве собствена интернет компания.

Лека усмивка се плъзна по устните на Гари, докато лежеше до Деби и планираше с наслада бъдещето си. Най-накрая беше намерил своето място под слънцето. Докато се унасяше в сън, Гари Дженингс благодари на Бога за всичко, което имаше.

Гари подскочи в леглото при трясъка от разбиването на входната врата. Деби се събуди и изпищя. Изведнъж спал­нята им се изпълни с мъже, които крещяха и ги осветяваха с фенери, насочили пистолети към тях. Бяха облечени с черни униформи, върху които с бели букви пишеше ПОЛИ­ЦИЯ.