Отвличането

Ден първи

Бен Брайс отвори очи и видя кучето си, което явно има­ше нужда да се облекчи.

- Не се притеснявай, Бъди. Още съм жив.

Най-добрият приятел на човека още веднъж прокара влажен език през лицето на Бен, за да се увери, че е така. Бен избърса слюнката на златния ретривър в чаршафа си, надигна се и седна в леглото. Изпъшка. Всяко туптене на сърцето, което изтласкваше кръвта в главата му, беше като чук, блъскащ по черепа му. Не си спомняше как е изпил до­край бутилката уиски, която стоеше върху нощното му шкафче. Но кога ли си бе спомнял?

Разтри голите си ръце, настръхнали от хладината на априлското утро, и се изправи, ала трябваше да се хване за вратата, за да не падне. Стоя опрян на стената, докато пред­метите около него се върнаха по местата си, и внесе една борова цепеница в дневната на малката хижа. Пусна Бъди през задната врата и се свлече на пода.

Проснат по корем върху килимчето от остра вълна само по дълги долни гащи, той вдъхна аромата на племето навахо, с който беше пропита грубата тъкан. Затвори очи и се замисли дали да не се опита да поспи още малко, но знае­ше, че няма да може: дългогодишният му навик да става в пет нула нула нямаше да го допусне. Примирил се със съд­бата си, той събра крака, пъхна длани под гърдите си, вди­ша дълбоко и издиша, след което се оттласна от пода. Трицепсите му завибрираха, когато стегнатото му тяло се на­дигна. Едно. Свлече се тромаво с чувството, че ще припадне. Ново вдишване и издишване. Две. Почти допря килим­чето. Оттласна се. Три. Долу. Горе. Четири. На двайсет и петата лицева опора постигна някакъв ритъм и когато на­прави петдесет, спря.

Обърна се по гръб. Сключи ръце под главата си, сви ко­лене на деветдесет градуса спрямо гръбнака си, стегна ко­ремните мускули, повдигайки рамене от земята, и изви тя­ло, за да докосне с десния си лакът лявото коляно, а после с левия - дясното. След това се отпусна. Отново се надигна, извивка наляво, надясно, отпускане. И пак. Дясно, ляво, по­кой. Петдесет пъти.

Изправи се, поспря, за да запази равновесие, и отиде до кухненската мивка. Завря глава под извития чучур и развър­тя докрай крана за студената вода. Стегна се в очакване, до­като кладенчовата вода пропътува двестате метра от утро­бата на земята - отначало забълбука в тръбата, а след това шурна от чучура. Тялото му потръпна, все едно беше заврял главата си в кофа с лед. Избърса се с една кърпа за съдове и отвори хладилника. Отпи портокалов сок направо от кути­ята. Затвори вратата на хладилника и поспря да й се полю­бува - русата коса, сините очи, лъчезарната усмивка. Врата­та на хладилника беше покрита с нейни снимки, сама или със семейството си, единствената блондинка в него.

Бен излезе от хижата през задната врата и без да гледа към кофата, пусна празната бутилка от уиски върху други­те празни бутилки. Дъхът му ставаше на пара от студения въздух. Беше си обул спортни обувки и анцуг и беше нахлу­пил бейзболна шапка ниско над сините си очи, за да ги пред­пази от яркото сутрешно слънце. Безкрайното небе беше пусто, само в далечината един лешояд кръжеше да търси за­куска. Отиде в градината, отскубна няколко плевела и поля спретнатите лехи с лейката. Бъди излая, готов за разходка.

- Добре, момчето ми, да вървим.

Поеха по неравния терен около хижата - Бъди тичаше напред, а Бен се влачеше след него, с тяло, натежало от шейсет години живот и трийсет години „Джим Бийм“. Ско­ро Бъди се скри в пелина, но Бен знаеше, че ще открие че­тириногия си приятел край скалата, която стърчеше на три километра оттук. И наистина, когато пристигна, Бъди беше там - търпеливо го чакаше да се затича, след това да се пре­вие на две и да повърне, както всяка сутрин.

Бен изплю жлъчката, избърса се с червена носна кърпа и изчака да се съвземе. Единствено учестеното му дишане на­рушаваше тишината. Около него се простираше усамотена­та шир на Ню Мексико: платото Таос, граничещо със засне­жените върхове на планината Сангре де Кристо, която се извисяваше към синьото небе, земя толкова красива и суро­ва, че само художник или някой, който бяга от миналото си, можеше да я нарече гостоприемна. На север беше Колора­до, на юг Албъкърки, на запад Таос, а на изток - самотната хижа, кацнала на едно възвишение, с метален покрив, който отразяваше слънцето.

- Бас ловя, че ще стигна пръв до хижата, Бъди.

Бен се затича срещу изгряващото слънце и Бъди довол- но заприпка след него - това беше забавната част.

Половин час по-късно Бен се беше изкъпал. Беше обля­къл дънки, ботуши и джинсова риза, похапваше блокче „Гранола“ и отпиваше кафе, сварено от най-силните зърна, които можеха да се намерят в Таос. Продавачът му гаранти­ра, че това кафе ще разсее мъглата и на най-лошия махмур­лук. В противен случай връщал парите.

Той излезе навън, мина покрай градината и отиде в рабо­тилницата. По стените висяха дърводелски инструменти, а стаичката беше наблъскана с мебели, които богаташите от Санта Фе наричаха произведения на изкуството. Той при­дърпа едно ниско столче до люлеещия стол, който бе изра­ботил от мескит, прокара ръце по извитите подлакътници и започна да заглажда с шкурка грапавите участъци. Бъди се завъртя три пъти, легна на прага и се нагласи за дневната си дрямка. Звукът на шкурката, плъзгаща се по дървото, и похъркването на Бъди се сляха в нещо като мелодия, единст­вената музика в живота на Бен Брайс.

Слънчевите лъчи падаха косо върху пода на работилни­цата, единствен свидетел на отлитането на още един ден от живота му. Бен остави инструментите, стана и се протегна. Излезе, отиде до западната страна на хижата и седна в люлеещия се стол на верандата, откъдето щеше да наблюдава как слънцето чезне, а небето над Таос става оранжево; ще­ше да слуша самотния вой на койотите, понякога пригла­сяйки им, и щеше да остане там, докато замъждукат далеч­ните светлини на града и паднеше нощният студ. Тогава мислите му щяха да го отнесат в миналото, вечно в мина­лото, контролиращо живота му като банка, отпуснала ипо­тека, която все не може да бъде изплатена докрай. Щеше да си представя живота, който би могъл да има - мечтите на един млад мъж, голямото приключение, в което животът му така и не се превърна, смъртта на брата, който не беше имал, съпругата, която го обичаше, но го напусна... И след това щеше да мисли за грешките си, да си припомня всяка една от тях, докато не стигнеше до онази, която вечно спо- хождаше нощите му, и тогава щеше да вземе бутилката. И животът му щеше да продължава така, докато някоя сутрин нямаше да отговори на Бъди.

Денят обаче още не беше свършил и тези мисли не бяха нахлули в съзнанието му. Той подсвирна, Бъди се появи и се сви на кравай в малкия люлеещ се стол до неговия. Бен се протегна, почеса Бъди по шията и прокара пръсти по букви­те, издялкани върху облегалката на стола: ГРЕЙСИ.

На хиляда километра разстояние едно русо момиче ти­чаше по футболно игрище в Тексас.

- Давай, Грейси, давай!

Грейси Ан Брайс можеше да тича толкова бързо, че успя­ваше да надбяга повечето момчета на нейните десет годи­ни, а и много по-големи, затова беше едва ли не несправед­ливо да играе срешу момичета на своята възраст. Но пък беше много забавно да я наблюдаваш, особено ако собстве­ната ти дъщеря е в нейния отбор.

Гонеше топката по тъч линията на игрището, покрай ро­дителите, скандиращи по пейките, и треньора Уоли, облечен с фланелка на „Торнадо“, и баща си, който я заснемаше с камера, докато крещеше в мобилния си телефон: „По дяво­лите, Лу! Кажи на ония костюмари в Ню Йорк, че моят про­дукт е убиец, че това си е моята компания, че за първи път предлагам на борсата акции и цената им ще бъде трийсет долара, нито цент по-малко!“

Продукт с многозадачен режим, така определяше той същността на своето комгпотърно приложение,

Грейси направи физиономия пред камерата и без да на­малява скоростта, заби бялата си маратонка „Лото“ в топка­та, запращайки я над главите на летящите срещу нея защит­ници право към Бренда в другия край на игрището. Изправи се и погледна назад към своя кльощав трийсет и седем годи­шен ВЧ (важен човек) до тъч линията. Сега той жестикули­раше с камерата, поклащайки я надолу-нагоре, снимайки зе­мята, небето, после пак земята и пак небето, насочил цялото си внимание кьм телефона в ръката си. Тя не се стърпя, по­клати глава и се усмихна - с онази усмивка, с която възраст­ните гледат малките деца, и то само собствените.

- Бог да го благослови - каза тя.

Баща й беше абсолютен компютърен маниак. Беше с черни мокасини и бели чорапи, смачкани камуфлажни пан­талони, дънкова риза с дълъг ръкав, която висеше над пан­талона, жълта вратовръзка с щампа на Мики Маус (която тя му беше подарила за миналия Ден на бащата) и тесни очи­ла с черни рамки. Тъмната му къдрава коса беше така раз­хвърчат на всички посоки, сякаш току-що бе пъхнал пръст в контакта (майка й казваше, че прилича на Бъди Холи с из­духана от сешоар прическа, но тя не знаеше кой е Бъди Хо­ли). Единственото, което му липсваше, беше бял джобен ка­лъф, пълен с автоматични моливи. Джон Р. Брайс беше абсолютно откачен, но Грейси го обичаше силно, както майка дете, което се нуждае от специални грижи. Сега той снима­ше с камерата паркинга.

- Бог да го благослови - каза тя отново.

- По дяволите, Грейси, трябва ни гол, за да изравним! Престани да се разсейваш и ритай!

Ей богу, тренер, много се панираш. Грейси отклони поглед от баща си и се съсредоточи върху играта. В другия край на игрището Бренда изпусна топката отне й я номер двайсет и четири, звездата на отбор „Рейдърс“ (беше на еди­найсет, голяма лигла). Бренда беше пълничка и не особено спортна натура. Не беше вкарвала гол през трите сезона, от­както играеха заедно. Грейси направи гримаса, когато лиглата се хвърли към Бренда, събори я на земята и й отне топка­та. Но това не беше най-лошото - лиглата се надвеси над Бренда като футболист след страхотен удар и изръмжа:

- Откажи се, дебеланке!

Грейси почувства, че я облива гореща вълна, както кога­то наби съседчето Рони, защото беше спънал Сам, петго­дишния извънземен, който живееше в къщата им. (Всички се кълняха, че е неин брат.) След това - но не преди да из­тича на безопасно разстояние надолу по улицата - Рони я беше нарекъл „лесбийка“, което й се беше сторило доста злобно, като се има предвид, че беше влюбена в Орландо Блум като всички момичета в четвърти клас. Предположи, че Рони я нарече така, защото беше мъжко момиче и руса­та й коса беше подстригана късо, или защото мускулите на краката й бяха по-големи от неговите, или пък защото му беше разкървавила едрия месест нос. Може пък да беше, за­щото Грейси искаше татуировка за единайсетия си рожден ден. Майка й обаче отсече, че изключителните й спортни постижения са заплаха за мъжествеността на Рони, което открай време си е слабо място в момчешката психика. О, както и да е. Следващия път, когато Грейси видя нещастния зубър, тя му насини окото.

- Грейси, ще вкара гол! Спри я!

Лиглата риташе откраднатата топка към вратата на „Торнадо“. Тя май страдаше от - как се беше изразила мама? - а, да, слаба вменяемост, след като смяташе, че може да надбяга Грейси Ан Брайс. Как ли пък не! Грейси се засили.

- Пазете номер девет! - извика някой от пейката на „Рей­дърс“. Грейси носеше фланелка с деветка, защото Мия Хам беше с този номер. Селекционерите, които се надпреварва­ха да спечелят таланта й, твърдяха, че с подходящи трени­ровки (от тяхна страна) един ден тя като нищо ще стане страхотна като Мия. Мама казваше, че просто я четкат, за да я подмамят в своите отбори. Въпреки това самата мисъл да се превърне във втора Мия Хам и да поведе американския отбор към победа на световно първенство я въодушевяваше.

- Грейси, спри я!

Може би засега беше по-добре да спечели победа за от­бора на десет- и единайсетгодишните момичета.

Лиглата забави бяг, търсейки най-добрата голова пози­ция. Грейси спринтираше зад нея и си мислеше: Какъв е тоя дебел задник на единайсет! Но това май нямаше да й попречи да вкара гол. Лиглата стъпи здраво на левия си крак, наведе глава и ритна с десния...

Въздуха, мшичка, помисли си Грейси, докато плъзгаше крака под лиглата, която в крайна сметка ритна само възду­ха.

Тълпата изпадна във възторг!

Но не и лиглата.

- Фаулира ме! - изкрещя лиглата със зачервено лице и се тръшна насред футболното игрище.

Съдията обаче поклати глава.

- Чиста игра!

Грейси скочи на крака и подгони топката. Трябваше да прекоси цялото игрище, а между нея и вратата на „Рейдърс“ имаше осем защитници и недостатъчно време, за да стигне дотам. Реши да тръгне по тъч линията, но първо трябваше да преодолее част от защитниците. Затова се придвижи до средата на игрището с дрибъл, подмамвайки защитниците от позициите им по тъч линията - елате при мама, моми­ченца, - докато петима от отбора на „Рейдърс“ не се струпаха в центъра, достатъчно близо, за да си хванат ръцете ка­то дечица от детската градина, тръгнали на излет. Тогава Грейси се развихри - спринтирай към тях, спри за секунда, финт вляво и... - и ги остави да й дишат праха, докато ти­чаше с всички сили по тъч линията, покрай пейките на „Торнадо“, където родителите бяха станали на крака и крещяха: „Давай, Грейси! Тичай, Грейси! Вкарай, Грейси!“ Треньорът размахваше ръце и спринтираше успоредно с нея, а оголе­ният му корем подскачаше като желе под фланелката му. Грейси мина покрай своя ВЧ, който снимаше останалите родители по пейките, Бог да го благослови, втурна се към вратата на „Рейдърс“ и - бум! - запрати топката покрай про­тегнатите ръце на плонжиращия вратар право в мрежата.

Изравнихме!

Грейси вдигна ръце. Замисли се дали да не разкъса те­ниската си и да я хвърли във въздуха, разкривайки черния си спортен сутиен „Найки“, но се отказа, защото всъщност не носеше сутиен. Мама беше казала, че гърдите й сигурно ще започнат да растат догодина.

Останалите момичета я наобиколиха и започнаха да я поздравяват, подскачайки заедно с нея. Всички обаче за­мръзнаха, когато онази грозна дума проехтя откъм пейките на „Рейдърс“ и мигновено накара играчите и публиката да замлъкнат, а Грейси да изпита болка, сякаш някой я беше ударил в корема.

- Пак ли? - изпъшка Бренда.

Всички се обърнаха към страната на „Рейдърс“ и тогава думата проехтя отново - Трааавестииит! - и увисна над игрището като противна смрад. Гаднярът сякаш имаше високоговорител вместо уста. Беше облечен с лъскав костюм, хилеше се глупашки и надигаше една огромна чаша, а ако се съдеше по зачервеното му лице, пиеше нещо по-силно от енергийна напитка.

- Да не би наистина да си мисли, че имаш пишка в гащи­те? - попита Бренда.

- Много добре знае, че не си момче - намеси се Сали. - Просто ревнува, защото си сто пъти по-добра от лигавата му дъщеря.

Това беше бащата на лиглата, който си вреше носа нався­къде, таткото на футболистката, дошъл на мача на дъщеря си, твърдо решен да изтормози нейните противници. Грейси прехапа долната си устна и се опита да преглътне сълзите си. Можеше да понесе подобни думи от Рони, зубрача от тяхната улица, но от един възрастен? Щеше й се да е по-голяма и по-едра, тогава щеше да изтича и да набие и него. Погледна с надежда към баща си. Тате, моля те, направи нещо!

Той обаче не направи нищо. Дори не беше чул онзи глупак. Беше глух, ням и сляп за света наоколо. Застанал с гръб към игрището, той стискаше телефона с една ръка, с другата размахваше камерата, все едно пропъждаше кома­рите край басейна. А и какво би могъл да направи? Онзи тъпанар беше два пъти по-едър от него и щеше да му размаже физиономията. Грейси инстинктивно докосна сребърната звездичка, поклащаща се на верижка на врата й.

- Травестииит!

- Ако майка ти беше тук, щеше да му срита тлъстия зад­ник! - каза Сали.

Майка й със сигурност нямаше да му прости. Щеше на­право да го съдере от бой. Не се тръшкай, ами ги тръшни, наставляваше я тя. Нямаше да я утешава с поговорки от сорта на „дума дупка не прави“, но пък нали затова беше ад­вокат. Искаше й се Елизабет Брайс да е тук сега.

Но от всичко най-много й се искаше да умре.

Останалите родители на пейките на „Рейдърс“ клатеха глави, възмутени от противния тип, но той беше прекалено едър, за да рискуват да го скастрят. Някаква жена, очевидно съпругата на тоя гадняр, го дърпаше за ръката, за да го из­веде от игрището.

- Какво толкова съм направил? - повтаряше той. - Са­мо се пошегувах!

Засраменото изражение на мисис Гадняр показваше, че и друг път е изпадала в подобна ситуация. Бренда поклати глава и въздъхна.

- Още един изперкал баща на спортен празник.

Думите на Бренда предизвикаха усмивката на Грейси, която реши да си отмъсти с песничка. Обърнала лице към семейство Гадняри, тя извиси носов глас, наподобявайки кънтри певица:

Момичетата се разсмяха. Съдията, сладко момче на око­ло петнайсет, й се усмихна. Родителите и от двете страни заръкопляскаха. Брей, дали не беше съчинила следващия хитов сингъл за Дикси Чикс?! Настроението на Грейси се пооправи, нещастникът вече беше само спомен, просто още едно болезнено преживяване, за което да си тананика. Как­то казваха всички кънтри певици, човек трябва да изпита болката, за да може да пее за нея, особено пред 50 000 ек­залтирани фенове, скандиращи Грей-си, Грей-си...

- Грейси! Грейси!

Но този не беше екзалтиран фен. Беше крещящият й треньор. Грейси се върна към действителността - сигналът за подновяване на играта беше даден и треньорът Уоли се тресеше край тъч линията, като неистово сочеше часовника си, сякаш току-що беше открил времето.

- Краят наближава! Трябва ни още един гол, за да спече­лим! Грейси, всичко зависи от теб!

Съсредоточи се, момиче!

Грейси беше нападател, но треньорът й беше казал да играе по целия терен. Това изискваше повече тичане, но ни най-малко не би я затруднило. Тя можеше да тича и цял ден. И ето че сега се устреми към тъч линията, към топката... и изведнъж полетя към земята, с лице напред, омекотявайки падането с ръце и лакти. Инерцията удължи приплъзването, устата й се напълни с пръст и трева.

- Травестит!

Хриптящият глас идваше някъде отгоре. Грейси се претърколи и видя лиглата, надвесена над нея. Беше я спънала отзад, което беше грубо нарушение, а и доста евтин номер, особено за момиче.

Каква нахалница!

Лиглата избяга. Грейси изплю песъчливата пръст, приме­сена с трева, и се изправи на крака, стиснала зъби и юмруци. Цялото й тяло - сто и четирийсет сантиметра и трийсет и шест килограма - се изпълни с всепоглъщащото желание да догони лиглата и да я размаже в центъра на игрището.

- Грейси, вкарай гол!

Победата беше по-важна от запознаването на мис Лигла с мис Юмрук. Грейси се втурна след топката, без да забе­лязва кръвта и паренето по лактите си.

Сали блокира един голов удар и изчисти. Грейси подло­жи коляно и укроти топката. Направи финт и тръгна на спринт по тъч линията към вратата на „Рейдърс“. Съдията тичаше след нея в средата на игрището, а лиглата, с изкри­вено от ярост лице, бързо скъсяваше дистанцията. Беше по­крила ъгъла, което означаваше, че Грейси не може лесно да я преодолее. Затова забави леко, позволявайки на лиглата да я настигне, след което направи крачка напред, като се на­дяваше онази да реши, че се опитва да стигне до вратата по тъч линията като при предишния гол. Лиглата наистина се заблуди, изтегли се, за да я блокира, но Грейси пусна топка­та между широко разтворените й крака, заобиколи я и отно­во пое топката. Лиглата се опита да парира, ала не успя да запази равновесие и се стовари на земята, върху дебелия си задник, и се претърколи извън очертанията на терена. Грей­си само я погледна и каза:

- Толкова много... не съжалявам!

И се втурна към вратата, където между нея и победата за отбора на „Торнадо“ беше само вратарят. Съдията заха­па свирката и погледна часовника си - до края на мача оста­ваха само няколко секунди. Грейси се приготви за коронния си мощен шут - този път вратарят изтича напред да по­срещне удара, оставяйки вратата си незащитена, - прицели се към близката греда, стъпи здраво на левия крак, изчисли посоката и... подаде топката на Бренда, която беше зад вра­таря. Бренда ритна топката в опразнената врата точно пре­ди симпатичният съдия да свири края на мача.

Пейките на „Торнадо“ избухнаха в аплодисменти!

Вратарят на „Рейдърс“ гледаше недоумяващо Грейси, сякаш искаше да каже: „Ти подаде, вместо сама да вкараш победния гол?“ Грейси сви рамене. Беше преценила, че Бренда има нужда от славата повече от нея.

Останалите момичета наобиколиха Бренда. Грейси се канеше да се присъедини към тях, когато чу мъжки глас:

- Номер девет? Ти си страхотна!

Привлекателният съдия мина край нея, посочи я с пръст, намигна й и напусна игрището. Тя застина на място и зяпна след него. Всичко това беше като насън и Грейси се размечта как той ще дойде у тях някоя петъчна вечер - след мач ка­то този сега - и ще я заведе на кино. Филмът, разбира се, трябваше да е разрешен за деца под дванайсет години, за­щото тя беше само на десет, което можеше да се окаже проблем, но... Треньорът Уоли я върна към действителност­та. Голямото му шкембе се тресеше, докато тичаше с широ­ко разтворени ръце и цивреше като бебе. Награби Бренда и я притисна в мечешка прегръдка, сякаш не я беше виждал от години. Треньорът Уоли беше баща на Бренда.

И другите бащи тичаха по игрището и притискаха дъще­рите си в мечешки прегръдки. Но не и нейният баща. Поня­кога, както сега например. Грейси искаше той да прилича повече на истински баща, отколкото на по-голям брат, кой­то играе с нея „Нинтендо“ и я води заедно със Сам в „Криспи Крем“ всяка събота сутрин, или пък се хили до припадък както когато майка й ги хвана да пускат сапунени мехури от балкона на стаята й към Рони и другите момчета, каращи кънки по тротоара. Искаше баща, който да измисли по- строго наказание от забраната да ползва интернет. Поне веднъж да се държи като истински баща, да я вдигне и пре­гърне, все едно не я е виждал от години, искаше да има по­раснал, мъжествен баща, за бога! Тя го потърси с поглед.

- Ама че глупаци! Лy, кажи им на тия тъпанари, че се от­казвам да пускам акции и си отивам вкъщи.

Едно пронизително изсвирване прекъсна тирадата на Джон Р. Брайс. Той погледна по посока на звука и видя, че момичетата се нареждат едно зад друго по средата на игри­щето, а родителите застават в две редици и се хващат с вдиг­нати ръце, оформяйки арка. Арката на победата, задължите­лен елемент след играта, който изискваше любезничене с останалите родители. Джон тъкмо се чудеше дали да не го пропусне тази седмица, когато забеляза, че Грейси му нами­га и му маха да отиде на терена. Да му се не види! Много по­вече предпочиташе контакта със системи за изкуствен инте­лект, отколкото с живи същества, макар да не беше чак тол­кова необщителен. Той въздъхна и каза в телефона:

- Затварям, Лy! Оформят... арката.

Джон изтича на игрището и съедини ръцете си, от които висяха камера и телефон, с тези на някакъв излъскан тип, сякаш излязъл от корицата на мъжко списание, който беше негова пълна противоположност: висок, красив, с холивуд­ска прическа, атлетично телосложение, облечен с колосана бяла риза и стилна вратовръзка, с пейджър на колана. Несъмнено спортист в колежа, пробил в бизнеса с недвижими имоти. Още един татко на футболистка.

- Страхотна игра, нали? - каза контето.

- Наистина.

- Кое е вашето момиче?

Джон отново въздъхна. Никога не пропускаше мач на Грейси и винаги се забавляваше, защото дъщеря му беше звездата на отбора, макар самият той да не беше пръв атлет. Всъщност беше толкова скаран със спорта, че в началното училище винаги беше последна резерва в отборите. Малкия Джони Брайс. Чак на десет години разбра, че Малкия не му е първото име. Двайсет и седем години по-късно Малкия Джони Брайс стоеше в средата на едно футболно игрище, хванат за ръце с някакъв тип, който със сигурност беше из­биран пръв в училищните отбори, и същияг този го питаше коя е дъщеря му. Дъщеря му беше най-страхотната на тере­на, но той не искаше да каже това на празноглавеца насре­ща си, защото знаеше много добре какво ще последва.

- Номер девет - отвърна той.

- Грейси!?

Дебелите вежди на онзи се стрелнаха нагоре и той огле­да Джон с онази добре позната смаяна усмивка.

- Грейси е ваша дъщеря?

Не за пръв път Джон виждаше смаяна усмивка след мач на Грейси. Всъщност тя се беше превърнала в нещо естест­вено, откакто бащите на футболистките започнаха да гледат мачовете им. Преди пет години, когато Грейси започна да играе футбол, Джон беше единственият баща на мачовете без съмнение, защото останалите смятаха, че няма смисъл да гледат женски футбол, след като момичетата дори не мо­жеха да се удрят една друга. Но сега - както Елизабет го бе­ше информирала - федералното законодателство изисква­ше равенство между половете при училищните спортни за­нимания, така че момичетата също получаваха стипендии за футбол, софтбол, волейбол и на практика всички спорто­ве освен американски футбол. А това беше привлякло ба­щите на футболистките на мачовете както киберпространст- вото - пиратския софтуер. Футболните умения на Сузи на­пример можеха да спестят на татко й таксите за обучение, общежитие и храна за четири години, така че той задължи­телно щеше да присъства на мачовете й.

Проблемът беше, че тези пращящи от тестостерон тат­ковци изявяваха тук инстинктите си на запалянковци - кре­щяха, викаха и се сбиваха с други бащи, чиито дъщери се опитваха да откраднат стипендията на Сузи. Преследването на стипендии беше превърнало младежкия футбол в безскру­пулно състезание между родителите. Затова Джон винаги седеше сам и не общуваше с останалите бащи, като се из­ключи арката на победата след мача. След играта следва­щата седмица Джон Р. Брайс щеше да изпъчи тесните си гърди, да погледне тоя тип право в очите и да каже:

- Точно така, тя ми е дъщеря! А аз съм жив милиардер!

Това със сигурност щеше да изтрие смаяната усмивка от самодоволната му физиономия. Тази седмица обаче Джони Брайс само сви рамене.

- Да.

Контето поклати глава, сякаш размишляваше над една от най-великите загадки на света.

- Аз самият играех в университета в Пенсилвания, но моето момиче не може да се мери с Грейси. Да се чуди чо­век откъде се вземат гените на тия деца.

- От eBay.

- Какво?

- Поръчах си я по интернет.

Момичетата минаха покрай другия отбор, разменяйки си поздрави от разстояние, сякаш се притесняваха да не хванат въшки, както би се изразила Грейси, и след това из­тичаха през арката, докато родителите им крещяха:

- Страхотен мач, момичета!

- Браво на вас!

- Браво, „Торнадо“!

И последното момиче мина под арката, майките започна­ха да се прегръщат, бащите се пляскаха с вдигнати ръце, все едно току-що бяха спечелили суперкупата по американски футбол, а Джон Р. Брайс стоеше в средата на тъпото футболно игрище с камера и телефон и с неловкото чувство на слу­чайно попаднал в порно чата, което изпитваше, когато се на­лагаше да любезничи с непознати. Затова просто каза:

- Изчезвам оттук. - Натисна клавиша „Escape“ и излезе от досадното приложение.

Грейси изчака Сали и Бренда, която й прошепна:

- Благодаря, че ми даде този гол.

Грейси я прегърна.

- Трябва да кажа на татко, че отиваме до павилиона.

Запътиха се към Джон Брайс, който крещеше в телефо­на и снимаше обувките си.

- Харви няма мозъчния капацитет да проумее стойност­та на тази технология! Лу, това е следващият голям удар!

Той прокара ръка заедно с телефона през къдравата си черна коса, сега стърчаща на всички посоки. Другите бащи бяха облечени в костюми, с вратовръзки и колосани бели ризи и приличаха на адвокати и лекари, каквито всъщност бяха. Нейният баща изглеждаше като колежанчето от съ­седния апартамент. Приятелките й се опитаха да потиснат смеха си. Баща й я видя и се усмихна, насочвайки камерата право в лицето й. Грейси се протегна и изключи камерата, а след това посочи павилиона и прошепна:

- Сладолед във фунийка.

- О, миличко - каза баща й, а след това добави в теле­фона: - Не, не на теб, Лу, говоря на дъщеря ми. Чакай мал­ко.

Джон Брайс приклекна, обви ръце около дъщеря си и вдъхна сладкия й аромат. Ситни капчици блестяха по зачер­веното й лице, късата й руса коса беше мокра и залепнала на главата й, а сините й очи искряха като мултимедиен мо­нитор с течни кристали. Той остави камерата на тревата, из­бърса с пръст капчица пот от бузата й и я огледа възхитено.

Баща й я зяпаше, сякаш беше чисто нов осемстотингигабайтов харддиск, току-що изваден от кутията.

- Версия Грейси десет точка нула - каза той. - Най-доброто възможно.

Грейси се обърна към останалите момичета:

- Аз съм най-важното приложение в компютъра му.

Тя побутна с показалец очилата върху носа на баща си.

- А ти си най-лтобимият ми сайт в целия интернет.

Баща й се засмя притеснено.

- Обувката ти е развързана. - Тя протегна крак като Пе­пеляшка, която сс кани да пробва стъклената обувка. Той се пресегна да завърже белите й връзки, но изведнъж хвана ръ­кава на синята си риза. Беше изцапан. Премести поглед от ризата към ръцете й.

- Хей, тече ти кръв!

Грейси огледа ръцете си. И двата й лакътя бяха разкър­вавени при падането, когато я спъна лиглата. Това я подсе­ти нещо. Тя погледна към другия край на игрището ог стра­ната на „Рейдърс“ и забеляза лиглата, застанала до баща си, големия задник. Погледите им се срещнаха и лиглата вдиг­на ръка. За момент Грейси помисли, че ще й махне, готова да преглътне загубата, но лиглата изплези език и показа на Грейси среден пръст. Лицето на Грейси пламна, все едно бе­ше пъхнала глава във фурната - неистово искаше да остане насаме с лиглата.

- Голяма работа - каза тя на баща си. След това поглед­на към паркинга. - Явно делото на мама не е приключило. Е, няма значение, може да успее за реванша. Искаш ли да хапнеш сладолед с нас?

Баща й вдигна телефона.

- Трябва да говоря с Лу.

- Здрасти, Лу - изкрещя Грейси в телефона.

Джон Р. Брайс остана загледан след момичетата, които се отдалечиха и се сляха с пъстроцветния поток към павилио­на, построен в началото на гъстата гора. Той вдъхна аромата на пуканки, който се носеше във въздуха, и се усмихна. Докторите на науките от компюгьрната лаборатория на Масачусетския технологичен институт по принцип не се поддаваха на емоции. Във виртуалния свят нямаше място за тях, там господстваше логичният хладен интелект.

Застанал сам на футболното игрище в този скъп квартал в слънчевия пролетен следобед, той не можеше да не при­знае, че прелива от жизненост и енергия. А и защо не? За първи път в живота си се чувстваше на върха в един свят, в който не се влизаше чрез клавиатурата. След пет дни акци­ите на компанията му щяха да бъдат пуснати на борсата и Малкия Джони Брайс щеше да има всичко! Всичко, за кое­то беше мечтал през онези самотни дни и нощи във Форт Браг: две страхотни дечица, рейндж роувър, голяма къща, зашеметяваща жена, която е съгласна да спи с него два пъ­ти месечно (нечувана честота по време на ергенския му жи­вот, защото компютърните гении от Масачусетския техно­логичен институт не получаваха много секс). Беше мечтал за слава, пари, уважение, мъжественост и може би дори лю­бов. Беше страдал през всичките години на местене от една база в друга, където никога не намери общ език с децата на военните, жестоки и груби момчета, мечтаещи да станат ка­то бащите си. Но сега светът принадлежеше на хората като него - компютърните гении.

Малкия Джони Брайс беше намерил мястото си в този свят.

Ала ето че изгуби от поглед Грейси. О, боже! Побутна очилата на носа си и примижа. Забеляза златисгорусата й глава да подскача сред главите на останалите момичета, но изведнъж тя спря и се обърна към него, усмихна се и му по­маха. Той я обичаше и й завиждаше. Грейси беше всичко, което Джони бе искал да бъде: самоуверена и атлетична, ру- сокоса и красива, харесвана и общителна, физически силна и психически устойчива. Тя изобщо не приличаше на него и това беше добре. Често пъти я гледаше и се чудеше за коя част от ДНК-то й бе допринесъл той. Но това нямаше зна­чение - тя беше негова дъщеря. Той й помахна с телефон в ръка и моментът отлетя. Изведнъж се сети, че е забравил Лу.

- По дяволите! - Той вдигна телефона до ухото си. - Слушай, Лу, докато другите деца играеха бейзбол, аз седях пред компютъра, криех се от момчетата, които ме тормозеха, и мечтаех да забогатея като великия Бил. С трийсет до­лара на акция ще стана милиардер, а това е билет за щасти­ето. Един милиард могат да ми купят всичко, което някога съм искал... може би дори любов.

На стотина метра от него, настанила се удобно в среб­рист лексус седан, който обикаляше препълнения паркинг в търсене на място, Елизабет Брайс разсичаше с пръст охладения от климатика въздух.

„Истината и справедливостта изискват оправдателна присъда за обвиняемия, който е добър и скромен човек и, най-важното, не е виновен за източването на пари от банка­та си, а само за това, че се е влюбил в една евтина кучка. Погледнете я само! С изкуствен бюст! Тя е просто една алчна тъпачка, готова да провали репутацията му, семейство­то и банката му заради парите. Обвинете нея!“

Елизабет замълча и се усмихна на спомена. Виновен бе и още как. Но тъпите съдебни заседатели й повярваха.

Тя забеляза едно четиричленно семейство, запътило се към колата си на третата редица отпред. Подкара след тях, пусна мигача, за да предупреди всички конкуренти, че това парче асфалт ще бъде нейно, и зачака родителите да нато­варят хлапетата и футболната екипировка.

Чака доста дълго.

- Ей богу, влезте в тъпата кола!

Отнякъде се появи друго семейство, което се заприказва с първото. Това вече беше прекалено. Нямаше нито търпе­нието да ги изчака да се наприказват, нито желанието да из­мине на високи токчета разстоянието от най-отдалечения край на паркинга до игрището. Тя зави с лексуса към пред­ната редица и вкара колата в едно място за инвалиди, изга­си двигателя, извади от жабката синя инвалидна карта за паркиране и я закачи на огледалото за обратно виждане.

Елизабет Брайс нямаше физически увреждания. А и беше много хубава. Гримът и лъскавата й черна коса бяха перфект­ни въпреки дългия ден в съда, а стройната фигура и краси­вите крака се подчертаваха от стилния й костюм с къса по­ла. Винаги носеше къси поли, когато пледираше в съда.

Елизабет Брайс беше първа по успех от випуска си в Харвард, но беше разбрала по трудния начин, че адвокатки­те не печелят процесите само с интелект и труд. В съда на же­ните им трябваше нещо повече, нещо, което да изравни точ­ките им с мъжете, особено когато ставаше въпрос за адвокат­ка от Ню Йорк, която се опитваше да спечели в тексаски съд. Старата шега, че най-добрите футболисти, политици и съ­дии на света са от Тексас, май беше истина. Следователно съдебните дела представляваха по-скоро финансови прего­вори, които старите местни момчета неизбежно печелеха.

Процесите със съдебни заседатели обаче бяха отврати­телни. Просто нямаше начин да се предвиди какво може да реши жури от дванайсет отегчени и предубедени граждани, които получават нищожно заплащане. Затова повечето адво­кати мразеха тези процеси, но адвокат Елизабет А. Брайс ги обожаваше. Защото тя имаше предимство, с което нито един плешив и дебел местен адвокат не можеше да се похвали - късите поли. Обвиняемият Шей беше четирийсет и шест го­дишен, женен, с две деца, уважаван банкер от стара банкер­ска фамилия от Далас. Той беше подведен под отговорност от федералния съд по петдесет пункта за банкови и данъчни измами, за да поддържа охолния живот на двайсет и четири годишната си секретарка, негова любовница, и беше източ­вал пари чрез сметка на Кайманите, за да избегне данъците.

- Малката ми излизаше достатъчно скъпо и без данъци­те - беше обяснил Шей на Елизабет по време на един от конфиденциалните разговори между клиент и адвокат. Правителството имаше записани разговори, снимки, извлече­ния от офшорни банкови сметки и като капак на всичко - са­мата любовница като главен свидетел срещу обещанието за имунитет. Присъдата му беше в кърпа вързана или поне та­ка си мислеха прокурорите от Вашингтон.

Те обаче не познаваха Далас. Не си вади оная работа, къ­дето си вадиш хляба, беше пренебрегвана максима в голе­мия Далас. Точно обратното, това не се смяташе за престъпление, а за достойнство, което се възхвалява и имити­ра, а не се наказва. Ако властите преследваха всеки бизнес­мен в Далас, който използваше средства на компанията си или общински, или държавни пари, за да плаща за жени, нямаше да останат достатъчно членове в търговската камара да направят каре за карти.

Затова тя внимателно подбра заседателите - бели мъже на средна възраст, които вероятно поне веднъж са имали любовница, надяваха се един ден да имат такава или пък би­ха прекарали половината процес в блянове самата тя да им стане любовница. Когато на свидетелската скамейка се из­правиха банковият ревизор и данъчният инспектор, тя се постара да ги представи като некомпетентни старчоци и из­вика експерти, които (срещу определени суми) направиха на пух и прах всички представени доказателства. След това се държа наистина жестоко с основния свидетел на обвине­нието при кръстосания разпит (бедното момиче плака тол­кова усърдно, че обилният туш се разтече по лицето й и се спусна в хирургически създадения улей между гьрдите й). И накрая подкъси полите си с петнайсет сантиметра.

Адвокат Елизабет А. Брайс извоюва поредната оправда­телна присъда за поредния виновен клиент.

Тъкмо когато реши, че първото, което ще направи в по­неделник сутринта, е да увеличи хонорара си на петстотин долара на час, веселите гласове на децата и родителите им, долитащи откъм павилиона, я изтръгнаха от мислите й и тя погледна натам. Хладният вятър я лъхна и тя обви тялото си с ръце, но студът, който усещаше, сякаш беше вътре в нея. Обзе я смътно чувство на тревога. Грейс. Тя заключи колата си и забърза към безлюдното игрище и самотния зрител на пейките. Джон тъкмо казваше в телефона си:

- Така ли, а какво знаеш ти за любовта? Лу, ти изобщо наясно ли си, че по-лесно ще задействаш верижната реакция на неутронна бомба, отколкото да предизвикаш оргазъм у една зряла американка?

Тя го видя, преди той да я забележи. Той обаче почувст­ва присъствието й с рецепторите си за опасност.

- Съпружеското тяло... - прошепна Джон в мембраната.

Той свали телефона от ухото си, побутна очилата си и видя очите й, вперени в него като протонни бластери, дока­то се приближаваше забързано от средата на игрището. Страхът прониза съзнанието му. По дяволите, какво съм сгрешил този път? Съпругата му изглеждаше точно така, както изглеждаше преди десет години, когато се запознаха във Вашингтон. Беше на четирийсет, но все още невероят­но привлекателна (дори в лошо настроение като сега) и точ­но толкова заплашителна в най-хубавия си черен костюм за заключителната пледоария. Изглеждаше, сякаш напълно кон­тролира всичко и всички наоколо. Елизабет Брайс беше перфекционистка, която искаше да държи всичко под контрол, поради което двамата бяха несъвместими. Като интелски код и компютър „Макинтош“. Това караше Джон често да се чуди защо му беше предложила да се ожени за нея.

- Къде е Грейс?

- Да му се не види, Елизабет, обеща, че ще дойдеш по­не на един мач този сезон.

- Освен това обещах на клиента си, че ще спечеля дело­то, и го направих. Къде е Грейс?

Джон си пое дъх, за да припомни на жена си, че този се­зон не спази обещанието си и не дойде на нито един мач, че Грейси е по-важна от някакъв си престъпник, макар и да й плаща по четиристотин долара на час, и че... но се отказа, защото тази вечер тя изглеждаше по-изнервена от обикно­вено. Понечи да я попита защо е толкова ядосана, но както винаги бързо реши, че е по-добре да си замълчи, отколкото да бъде засипан с ругатни, в сравнение с които един срив на системата би му се сторил истинско удоволствие. Винаги беше по-добре да премълчи, отколкото да рискува да пре­дизвика избухливия нрав на жена си. Наричаше това управле­ние на риска. Освен това Елизабет не му позволяваше секс по време на процес, а този уикенд щеше да му предостави чаканата две седмици възможност. Не можеше да си позво­ли да я изгуби с неуместни сръдни.

- Купува си сладолед - посочи той с телефона по посо­ка на павилиона.

Треньорът Уоли отхапа върха на сладоледа си с аромат на череша и по двойната му брадичка потече червен сок. Той обърса уста в ръкава на фланелката си с логото на „Торнадо“.

Уоли Фейгън се отдалечаваше от павилиона в посока към игрището, за да вземе топката, която беше оставил по време на вълнението след гола на Бренда. Отново отхапа от сладоледа си, избърса сока от брадичката си и забеляза ня­каква жена да го приближава като буреносен облак - тъмна коса, черни дрехи и мрачно изражение.

Майката на Грейси.

Сърцето на Уоли прескочи, но не заради късата й пола. През трите футболни сезона беше разговарял с майката на Грейси само няколко пъти, но по някаква причина тя всеки път го изнервяше. Уоли Фейгън беше над метър и осемдесет и тежеше сто и десет килограма, но тази стройна жена му беше взела страха. Беше десетина години по-възрастна от него, ала в нейно присъствие той се чувстваше като пред майка си. И изведнъж се сети за нейната майка! Стори му се странно, че мисис Брайс е дошла тук тази вечер.

Тя се приближи и погледите им се срещнаха. Уоли се усмихна любезно, очаквайки да го познае. Лицето й не из­разяваше нищо. За нея той беше абсолютно непознат. Уоли се зачуди дали да я заговори, защото тя тъкмо го отминава­ше, и неволно изрече:

- Господи, мисис Брайс, не очаквах да ви видя тази вечер.

Тя се обърна мълниеносно.

- Бях на процес, ясно?

Мили боже! Реакцията й така стресна Уоли, че той едва не изстиска сладоледа от фунийката. Веднага съжали, че не я беше оставил да го отмине.

Сега, след като беше прекъснал устремния й ход, тя се обърна да го огледа - високите маратонки „Рийбок“, сините треньорски шорти, които бяха доста опънати върху внуши­телния му корем, и златистата фланелка, която не успяваше да го покрие; бейзболната шапка на „Тексас Рейнджърс“, обърната с козирката назад, сърцето, татуирано на лявата му ръка, и черешовия сладолед, стичащ се по брадичката му.

- Кой сте вие? - попита строго тя.

От тия думи го заболя. Уоли избърса лепкавата си ръка във фланелката, преди да я протегне към нея.

- Аз съм Уоли. Тренирам отбора на Грейси.

- О!

Никакво извинение. Тя оглеждаше ръката си с полепнал по нея сок. Очевидно се чудеше дали да не се избърше в по­лата си.

- Е, Уоли, днес имах важен процес, затова закъснях за мача на Грейс.

- Няма нищо, госпожо, аз просто... нали разбирате, за­ради майка ви.

Тя вдигна поглед и се намръщи:

- Моята майка ли? Какво ви интересува тя?

- О, боже, не знаете ли?

- Какво да знам?

Дори опитът му като нощен управител в „Тако Хаус“ на междущатската магистрала не беше подготвил Уоли да съ­общава подобни новини. Но вече беше отворил голямата си уста и трябваше да продължи.

- Мисис Брайс, майка ви е получила инсулт.

Елизабет отстъпи ужасено.

- Кога?

- Предполагам, че днес. В болница е.

Тя изглеждаше объркана. Посочи към игрището. Уоли погледна натам. Някакъв мъж седеше сам на пейките.

- Съпругът ми не каза, че майка ми е получила удар.

- Бащата на Грейси е присъствал на мача?

Сега вече тя гледаше Уоли, като че ли беше пълен идиот.

- Ето го там, по дяволите, на пейките!

Сега пък Уоли се обърка. Той свали шапката и се почеса по късо подстриганата си глава. Винаги се подстригваше късо, за да не се поти по време на мачове.

- Не сте дошли заради Грейси, нали?

Тя въздъхна достатъчно силно, за да може да я чуе.

- Определено не съм дошла за сладоледа, Уоли.

- Но тя... тя си тръгна.

- Къде е тръгнала?

- В болницата, да види баба си.

- Майка ми живее в Ню Йорк!

- Но брат ви каза, че майка ви е получила инсулт и щял да заведе Грейси в бол...

Жената се хвърли към Уоли и го сграбчи за фланелката. Очите и лицето й бяха добили диво изражение. Тя беше тол­кова близо, че той усещаше горещия й дъх в лицето си, ко­гато му изкрещя:

- Аз нямам брат!

Уоли беше така уплашен, че почувства как се изпуска в шортите. Фунийката сладолед падна на земята. Подивялата жена го пусна и затича към павилиона.

- Грейсиии!

Гласът на Пол Райън, началника на полицията, се смесва­ше с останалите гласове, долитащи от всички страни в тъм­нината, гласове на полицаи и цивилни граждани, които пре­търсваха гората, граничеща с парка. В Поуст Оук. щата Тексас, не отвличат деца! - мислеше си Пол.

- Грейсиии!

Когато получи обаждането, Райън реши, че някоя богата майка на футболистка е изпаднала в истеричен пристъп, за­щото свидното й отроче не се държи за полата й. Неговата собствена жена, учителка в началното училище, наричаше това синдром на бебето Исус, защото всяка богата майка смятала, че разглезената й рожба е с божествен произход. Не се Съмняваше, че съвсем скоро тази майка ще получи обаждане по мобилния си телефон и ще разбере, че моми­ченцето й е отишло при някоя приятелка, а тя дори нямаше да се извини. Щеше просто да се качи в лъскавата си кола и да отиде в някоя пицария, за да се почерпят за победата, убедена, че полицаите в участъка са нейна лична охрана и може да им звъни по всяко време. Когато обаче пристигна на мястото и поговори с треньора на момичето, Пол Райън незабавно осъзна, че това е истинско отвличане - рус мъж с черна шапка беше потърсил детето по име.

- Грейсиии!

Единственото, което Райън виждаше, бяха високите дър­вета и покритата с листа земя пред него, осветени от фенер­чето му, докато навлизаше в тъмната гора.

Той долавя присъствието на другите, но вижда единстве­но дървета, лиани и висока трева - гъста непроходима джунгла. Крачи напред в тъмната нощ. В далечината про­плаква дете. Нужно е да побърза, нещо ужасно предстои да се случи. Отново плач - този път от множество гърла. Из­паренията го задушават, клони бият по лицето и ръцете му, всяка крачка е едно мъчение - ала виковете се усилват, ди­шането му се учестява, сърцето му бие до пръсване...

И ето че внезапно излиза на светло. Горят сламени коли­би, от дулата бълват пламъци. Гърмежите се сливат с кря­съци, квичене, мучене. Удря го миризмата на опърлена ко­зина. Извличат жени и деца от скривалищата и ги хвърлят в калта. Горящите домове осветяват ужасените им лица - нежните азиатски черти са изкривени от отчаяние. Подкар- ват ги като стадо по гясната пътека, след тях остават да зву­чат молби за милост...

„Не! Не! Не! Няма виетконговци! Няма!“

Невръстно момиче, нежно като китайска кукла, отчаяно се втурва да избяга от зверската стръвност, която я задуша­ва - отзад я блъскат яки ръце. На лицето й е изнисан ужас - тя знае какво вършат тези мъже с красиви млади момичета като нея. С поглед търси да открие съчувствие в някое от те­зи сурови лица - и го открива в неговото. Обръща се с без­мълвна молба. Той трябва да я спаси, защото тя ще е и не­говото спасение: нейният живот е залог за душата му. Тя па­да в калта. Нечия огромна ръка я сграбчва, но той я отблъс­ква и внимателно вдига момичето. „Спасете ме. Моля ви, спасете ме“ - чува я да плаче на родния си език. Китайска­та кукла се извръща към светлината и той съзира лицето... лицето на Грейси.

Бен Брайс се събуди с вик и рязко се изправи в леглото. Сърцето му биеше оглушително, ушите му бучаха. Звъне­ше телефонът. Той се пресегна за слушалката, събори празната бутилка от уиски, но успя да долепи мембраната до ухото си.

- Какво се е случило с Грейси?