Отвличането

Ден петнайсети

- Тичай, Грейси, тичай!

Специален агент на ФБР Джан Йоргенсон, която вече не беше на изпитателен срок, стоеше край голлинията в еди­ния край на футболното игрище и наблюдаваше как Грейси всеки момент ще вкара гол. Тя риташе топката пред себе си, гонена от другия отбор. Родителите одобрително крещяха от пейките.

- Вкарай гол, Грейси!

- Давай, Грейси, вкарай!

Изведнъж Грейси пресече игрището и се затича право към Джан; изрита топката покрай вратарката, която се хвърли да спасява, и тя влезе право в мрежата. Тълпата за­почна да аплодира. Джан заръкопляска.

Инерцията на Грейси я отведе на пет-шест метра от Джан. Тя спря и тъкмо се канеше да се обърне към игрище­то, когато очите им се срещнаха. Грейси се вгледа в нея и на лицето й се изписа объркване, сякаш се чудеше дали се по­знават. Останалите момичета наобиколиха Грейси и я из­дърпаха. По средата на игрището Грейси се обърна. Джан й направи знак с вдигнати палци.

Аз не се отказах от теб, Грейси Ан Брайс.

Не беше искала да й възлагат случая, но сега вече разби­раше, че й е било писано да дойде тук заради Грейси. Било й е писано да намери мястото си в живота. Не беше Кларис Старлинг. Беше Джан Йоргенсон и всеки момент щеше да хване самолета за Сейнт Луис, за да се присъедини към агент Девро.

Едно шестгодишно момиченце беше отвлечено от не­познат.

Родителите по ниските скамейки радостно аплодираха дъщеря му. Но никой не крещеше по-силно от Джон Брайс.

- Давай, Грейси! Ти си върхът! Страхотна си, миличка!

В момента Джон Р. Брайс имаше състояние от 3,5 мили­арда долара, но беше решил да не купува бостънския отбор „Ред Сокс“ за Сам, нито пък радиостанции за Грейси. Нито дори самолет. Той обаче беше написал чек за 10 милиона долара на съпругата на Гари Дженингс. Тя беше казала, че ще се върне с бебето в Небраска, за да живее във фермата на родителите си. Надявала се след време да се оправи. Бе­ше казала също и че се е молила за завръщането на Грейси. И Грейси се беше върнала. Тя се беше върнала и побойни­ците бяха изчезнали, а с тях си беше отишъл и Малкия Джо­ни Брайс.

Джон Р. Брайс вече беше мъж.

Различен мъж. Планината го беше променила. Там беше научил много за себе си. Беше научил много и за живота. Винаги беше защитавал теорията, че животът е просто без­крайна поредица от съвпадения, случайни събития без ни­каква връзка или значение; винаги беше смятал, че хората са като молекули, които случайно се сблъскват един с друг в атмосферата. Чиста случайност е в кого ще се сблъска­ме.

Случайност беше, че Бен Брайс и истинският баща на Джон бяха разпределени в една и съща стая в общежитието на Уест Пойнт, което бе отвело и двамата във Виетнам и в отряда за специални операции „Пепелянка“, при майор Чарлс Удроу Уокър.

Чиста случайност бе, че Бен не беше застрелял старата виетнамка край реката, което беше причинило смъртта на истинския баща на Джон и клането, което пък беше довело до военния съд, а показанията на Бен бяха послужили за осъждането на майор Уокър.

Просто съвпадение беше, че Бен и Кейт бяха осиновили Джон, което беше довело до поредица от военни бази и де­цата побойници, които го тероризираха, което пък го беше накарало да стои в стаята си пред компютъра и да разгада­ва компютърен код. Това от своя страна го беше довело до Масачусетския технологичен институт, до Министерството на правосъдието и до Елизабет.

Съвпадение беше и че един паяк беше ухапал Джуниър, което беше довело до арестуването на майор Уокър и от­вличането на Елизабет и Грейси. Това беше довело Елизабет при Джон и бе причина за бързата им сватба.

Съвпадение беше, че списание „Форчън“ е написало ста­тия за Джон Р. Брайс със семейна снимка, което беше дове­ло Джуниър и Джако на футболния мач на Грейси и до татуировката с пепелянка на видеолентата от мача.

Съвпадение беше, че Джон говореше по телефона с Лy и че Елизабет беше пристигнала в парка късно, заради проце­са, което беше завело Грейси до павилиона без родителите й и право в капана на Джуниър.

Съвпадение беше и това, че ванът на Джуниър се е нуж­даел от ремонт, което ги беше отвело до бензиностанцията на Клейтън Лий Тъкър, който беше разпознал Грейси от снимката в сайта на ФБР и се беше обадил на горещата ли- . ния. Това беше отвело Бен и Джон до Тъкър и Бонърс Фе- . ри.

Съвпадение беше, че Буба беше отишъл в кръчмата „Ръстис“, което ги беше отвело покрай капаните право в планината Ред Ридж и агент О’Брайън, който беше спасил живота на Джон, за да може той да спаси живота на Бен, който на свой ред да спаси живота на Грейси, а тя да спаси живота на президента.

Всичко беше една безкрайна поредица от съвпадения.

Това беше теорията на Джон за живота.

Тя обаче беше напълно погрешна.

Животът не беше изграден от случайности. Съвпадения нямаше. Човешките същества са нещо повече от молекули, които подскачат из живота без причина. Ние сме живи по някаква причина. Отредено ни е да се сблъскваме с опреде­лени човешки същества през живота ни, които променят смисъла и посоката му. Отредено ни е да бъдем такива, как­вито сме. На Джон Р. Брайс му беше писано да стане съп­руг на Елизабет, баща на Грейси и Сам, и син на Роджър и Мери, а сега на Бен и Кейт. Писано му беше да бъде този, който беше днес: един мъж, застанал на футболното игри­ще със семейството си.

И той се чувстваше истински добре.

Джон отново започна да крещи:

- Давай, Грейси, браво, момичето ми!

Елизабет се облегна на съпруга си и го целуна. Прошеп­на в ухото му:

- Обичам те.

Когато се беше завърнал от Айдахо, тя разбра по очите му, че е научил истината за нея и Грейси. Той обаче не беше проронил и дума. Миналата нощ, докато лежеше до него в леглото, тя понечи да заговори за това, но той беше сложил пръст на устните й.

- Не ме интересува как се е появила Грейси в живота ми - беше казал той. - Интересува ме само, че гя е част от живота ми и че си я върнахме. Миналото - твоето, моето, това на Грейси - е заровено в онази планина.

Беше казал, че никога няма да обсъждат какво й се е слу­чило преди десет години и това, което се беше случило в планината в Айдахо. Това беше зад гърба им и Елизабет Брайс най-накрая можеше да изостави миналото си. Наси­лието, което беше преживяла преди десет години, беше властвало над живота й оттогава. Но това беше приключи­ло, защото това насилие й беше дало по-добър живот - един детски живот.

И Грейси го заслужаваше.

Грейси придвижваше топката по игрището, но не успя­ваше да се съсредоточи, защото отстрани баща й се праве­ше на глупак, крещеше и викаше, и изпълняваше някакъв странен танц. Бог да го благослови, имаше чувството за ри­тъм на пън. Май беше по-добре, когато баща й беше „мно­гофункционален“ по време на мачовете й... Не, така беше по-добре. Наистина. Тя му се усмихна, докато тичаше по­край него.

Сега всичко беше различно. Всичко беше по-добре. Ро­дителите й сякаш се харесваха - никога досега не беше виж­дала майка й да целува баща й - и то на публично място! Баща й беше нов човек, зрял мъж, по-скоро мъжествен ба­ща, отколкото по-голям брат (макар да им беше обещал, че ще продължава да ги води в „Криспи Крем“ всяка събота.) Откакто се беше върнала, непрекъснато я прегръщаше.

А майка й, майка й беше напълно неузнаваема. Беше прегърнала Грейси и беше плакала и плакала, когато слязо­ха от самолета. Дори не беше спряла да разговаря с репор­терите, които ги чакаха. А вчера беше дошла в училище да обядва с Грейси. Това не се беше случвало никога досега. И не се сърдеше на целия свят. Беше щастлива. И вече няма­ше да бъде адвокат.

Но още не разрешаваше на Грейси да си направи татуи­ровка за единайсетия рожден ден.

Грейси също се беше променила. Беше различно моми­че, откакто за последно игра футбол на това игрище. Бяха я отвлекли, заровили, спасили. Беше виждала неща, които никое дете не трябва да вижда, беше научила неща, които никое дете не трябва да разбира, и се беше срещала с хора, с които никое дете не трябва да се среща. И беше говорила с президента на Съединените американски щати - бяха за­ловили мъжа с червената коса и дългата пушка и президен­тът й се беше обадил да й благодари. Тя държеше да му ка­же, че е от демократите. Той се засмя и каза, че няма нищо против.

Радваше се дори на Сам, макар че щом погледна стаята си, разбра, че е ровил из нещата й. Реши да не го убива, по­не засега.

Най-накрая всички бяха заедно.

- Грейси, вкарай гол!

Треньорът Уоли беше разстроен. Грейси се затича по- бързо, излъга двама защитници, стигна до головата линия и вкара топката точно до лявата греда. Това беше третият гол на Грейси, а още бяха в първото псщвреме. Останалите момичета я наобиколиха.

Отборът й беше стигнал до плейофите. За късмет, пър­вите им противници бяха отборът „Рейдърс“. Отборът на лиглата. Тъпият й баща, самият мистър Гадняр, отново сто­еше край тъч линията, облечен в лъскав костюм, и отпива­ше от голяма пластмасова чаша. Мисис Гадняр стоеше до него като затворнически надзирател. Човек би помислил, че дебелият тъпанар знае кога да спреГЕ, не беше така.

- Травестииит!

Играчи и зрители внезапно замлъкнаха. Бренда изпъшка.

- Пак ли!

Този път обаче Грейси не изпита чувството, че някой я е ударил в корема. Не прехапа долната си устна и не преглът­на сълзите си. Не си пожела да умре, нито пък поиска да е по-голяма и по-едра, за да набие този тип, или пък баща й да направи нещо, или Елизабет Брайс, адвокат, който пече­ли всички дела...

- О, божичко, Грейси! - извика Бренда. - Майка ти!

Грейси отклони поглед от дебелия глупак и видя как май­ка й пресича игрището, устремила се право към мистър Гадняр; юмруците й бяха свити. Грейси чу пискливия глас на Сам откъм тъч линията:

- Ура! Бой!

Грейси погледна натам и видя, че баща й тича след май­ка й, но майка й щеше да е набила мистър Гадняр, преди той да успее да я спре. Грейси чу радостния възглас на Сали зад нея:

- Майка ти ще му срита задника!

Преди петнайсет дни Грейси би дала мило и драго, за да види това. Сега обаче беше различно. Тя изтича и препречи пътя на майка си.

Елизабет Брайс вече не беше четирийсетгодишна озло­бена лунатичка. Не беше суров адвокат защитник на бога­таши, носеща къси поли в съда, за да печели дела. Вече не беше сурова, злобна и безпощадна.

Но беше майка.

А най-опасното същество на земята е майка, чието дете е заплашено, обидено, тормозено или бито.

Елизабет Брайс щеше да фрасне този дебел кучи син в мутрата.

- Мамо, спри!

Грейси се беше появила изневиделица; тя сграбчи ръка­та на Елизабет и я спря в момента, в който Джон ги догони. - Мамо - примоли се Грейси, - ще се оправя сама.

- Не, Грейс, аз съм ти майка. Аз ще се оправя.

- Не! - каза Джон. - Аз съм ти баща, аз се ще оправя.

- Не! Чуйте ме и двамата! Вече съм голяма. Мога да се оправя сама!

Елизабет се вгледа в сините очи на дъщеря си. Гневът й се разсея, сякаш беше издухан от нежния бриз. Грейси съ­що се беше променила.

- Вече си голямо момиче, така ли?

- Да, мамо.

- И си сигурна, че не искаш да набия този тип?

- Сигурна съм.

Джон попита:

- Тогава мога ли аз да го набия?

- Не! Всичко е под контрол.

Елизабет се усмихна. Грейси също. Елизабет Брайс про­чете в очите на дъщеря си, че наистина държи нещата под контрол. Наведе се и прошепна:

- Направи го както трябва.

Майка й и баща й се отдалечиха от игрището и симпа­тичният рефер даде начало на второто полувреме. Грейси бързо отне топката от един играч на „Рейдърс“ и след това я ритна високо над защитниците към Бренда, която подтич­ваше край тъч линията. Бренда пое топката и я придвижи по тъч линията. Грейси бързо прецени ъгъла на удара си. Тряб­ваше да изчака подходящото време. Грейси пресече игри­щето и затича към мястото, откъдето можеше да пресрещ­не топката, и...

Бренда плъзна топката по тъч линията точно когато Грей­си стигна до подходящото място, шутира с бялата си футболна маратонка „Лото“ и запрати топката с всичка сила в...

...главата на мистър Гадняр.

Той се олюля. Пластмасовата чаша полетя, течността и ледът се изсипаха върху скъпия му костюм и той се стова­ри на земята. Останалите родители се разсмяха бурно. Ми­сис Гадняр само хихикаше.

Грейси отиде при него.

- Аз съм момиче. - И тя пъхна палци в шортите си, ся­каш се канеше да ги събуе. - Искаш ли да видиш?

Мистър Гадняр поклати глава:

- Няма нужда.

Грейси се върна на игрището.

Сам стоеше до тъч линията откъм вратата на „Торнадо“; беше ужасно разочарован. Искаше да види истински бой.

Беше плакал, когато Грейси се върна вкъщи. Радваше се, че не е умряла. Хубаво беше пак да има голяма сестра. На­дяваше се тя да не разбере, че е преровил всичките й неща, докато я нямаше.

Кейт Брайс стоеше до Сам. С трийсет и осем години за­къснение тя най-накрая имаше брака на мечтите си. Поглед­на към съпруга си. Беше грешала: Бен Брайс се беше вър­нал.

Войната най-накрая беше приключила за Бен Брайс.

Той седеше в инвалидната количка, ръката на Кейт беше на рамото му, а Бъди лежеше на земята до него. Лекарите му бяха разрешили да присъства на мача при условие, че не мърда от количката. Беше понечил да спори с тях, но после се отказа - щеше да дойде на мача, ако ще и на носилка. Грейси беше в безопасност. Той беше намерил покой.

Погледна към Джон и Елизабет. Бяха преодолели всичко и бяха станали по-силни. Сега бяха едно цяло.

- Благодаря, татко - каза Джон. - И извинявай, че стре­лях по теб.

- Не си първият.

Елизабет се наведе, целуна Бен по бузата и прошепна в ухото му:

- Полковник Брайс, благодаря ти, че спаси Грейс.

Бен погледна Грейси, която тичаше по игрището. Мина­лото му наистина се беше завърнало - Уест Пойнт, школа­та за специални части, командир Рон Портър, капитан Джак О. Смит, шериф Джей Ди Джонсън, лейтенант Роджър Дол- тън, майор Чарлс Удроу Уокър, Куанг Три и Китайската кук­ла - но не за да преследват Грейси, както се беше опасявал. Миналото му се беше завърнало, за да я спаси. Частите от живота му, които все не можеха да си паснат, се бяха подре­дили като сложен пъзел, съставляващ един живот, който той едва сега разбираше. Сети се за майка си. Оказа се, че през цялото време е била права.

Бог наистина имаше план за Бен Брайс.