Отвличането

Ден десети

Четири години преди да стане президент на Съединени­те американски щати, директорът на ФБР Лорънс Маккой закусва в ресторанта на Сената с лидера на мнозинството, опитвайки се да го убеди, че бюджетът на Бюрото трябва да бъде увеличен въпреки убийството на онази жена в Руби Ридж от снайперист на ФБР. Неговият съветник забързано приближава и прошепва нещо в ухото му. Маккой се изви­нява и излиза.

Възникнала е спешна ситуация.

Директор Маккой е подробно информиран за ситуация­та на връщане от Капитолия. Елизабет Остин, помощник-прокурор в процеса срещу майор Чарлс Удроу Уокър, е би­ла отвлечена, докато се прибирала предната нощ. Ръко­писният ултиматум гласял, че ще бъде върната на парчета, ако майорът не бъде освободен от най-строго охранявания затвор в Левънуърт, щата Канзас. Дават му двайсет и чети­ри часа. Отрядът за освобождаване на заложници е мобили­зиран.

Отвличането на федерални съдии и прокурори от наркобарони и терористи е ежедневие в Колумбия, Мексико и други държави от Третия свят. Но не и в Съединените аме­рикански щати. Това не може да се случи тук; защото ако се случи и правителството склони пред исканията на похити­телите, върховенството на закона на Америка ще рухне. А ако това се случи по време на мандата на настоящия дирек­тор на ФБР, мечтата му да живее в Белия Дом без съмнение също ще умре.

- Няма да го направя!

Директорът Маккой е в кабинета си в централата на ФБР, заобиколен от заместник-директора, специалния агент, ръ­ководещ отряда за реагиране в кризисни ситуации, и ръководителя на отряда за освобождаване на заложници.

- Пуснете Уокър - казва ръководителят на отряда за освобождаване на заложници Том Бюканън. - Ще поставим проследяващо устройство в обувката му, ще го изчакаме, докато освободи заложника, и тогава някой от моите снай­перисти ще го убие.

- Както убиха онази майка в Руби Ридж? По дяволите, Том, имам две разследвания на Конгреса и един гаден феде­рален съдебен процес заради тъпите ти снайперисти! На всичкото отгоре лидерът на мнозинството ми каза да забра­вя за увеличение на бюджета!

Лари Маккой се обръща и се заглежда през прозореца. Вижда Белия дом в далечината, географски разположен са­мо на няколко пресечки разстояние, но достатъчно близо, за да бъде докоснат политически. А от решението, което вземе сега, ще зависи дали Лорънс Маккой някога ще живее в то­зи дом. Той се обръща.

- Уокър остава в затвора.

Лари Маккой пусна малката закопчана с цип чанта с до­казателства.

Не мислеше, че наистина ше го направят. Ако пресата надушеше, че един федерален прокурор - при това млада жена - е държана заложник от бивши войници, изпълнявали тайни мисии, които сега я разчленяваха и изпращаха части­те от тялото й във Вашингтон в найлонови торбички, с по­литическата му кариера беше свършено. От друга страна, ако освободеше Уокър и Уокър убиеше други невинни граж­дани, политическата му кариера също щеше да приключи. Класическа ситуация, в която всички губят.

- Извадили са ги с клещи - казва заместник-директорът.

Маккой поглежда в торбичката за доказателства, в която се намират кътниците на Елизабет Остин.

Снайперистът от отряда за освобождаване на заложници Франк Кейн седи в колата си пред най-строго охранявания затвор в Левънуърт, щата Канзас. За първи път през десетгодишната си кариера във ФБР той не е въоръжен. Трябва да закара затворника до мястото за освобождаване. В обувките на Кейн са поставени проследяващи устройства, такива има в колата му и в обувките на затворника. В този момент са­молетът С-130 на отряда за освобождаване на заложници, натоварен с десетина снайперисти и достатъчно оръжия за успешен преврат в някоя малка държава, лети над главата му; те ще проследят затворника чрез устройствата и ако трябва, ще кацнат на проклетата магистрала и ще убият ма­йор Чарлс Удроу Уокър и съмишлениците му.

Естествено, след като Елизабет Остин бъде освободена.

- Отбий - казва майорът.

Кейн отбива до изоставена сергия за зеленчуци край пъ­тя. Пред нея е паркиран последен модел черен събьрбан, а на капака е кацнал млад испанец. Ще сменят колите.

Изминаха четирийсет и петге километра на запад от Ле- вънуърт по различни селски пътища според инструкциите на майора. Кейн излиза от седана, без да се притеснява, че изоставя автомобила с проследяващите устройства. Пред­видили са хода на майора; устройствата в обувките им ще насочват екипа за освобождаване на заложници.

Отиват до събърбъна.

- Ключовете - казва майорът и протяга ръка.

Кейн му подхвърля ключовете. Майорът казва нещо на испански на младия мъж и му подава ключовете. Младежът скача от капака, отива до седана, влиза и тръгва обратно към Левънуьрт.

- Карай - нарежда майорът. Кейн кима, отваря шофьор­ската врата и сяда зад волана. - Гол.

Кейн замръзва:

- Какво?

Майорът разкъсва ризата си и я хвърля на земята.

- Свали си дрехите.

- Искаш да карам гол?

- Сигурен съм, че не сте наврели проследяващо уст­ройство в задника ми, но не мога да бъда сигурен къде точно сте ги сложили. Не се притеснявай, колата има добър климатик.

Лицето на Кейн издава мислите му. Майорът се изхилва.

- Как мислиш, че проследявахме свалените пилоти в Северен Виетнам?

Не бяха предвидили този ход. Кейн се опитва да измис­ли как да се измъкне, но нищо не му идва наум. Сваля ципа на якето си.

Франк Кейн се смее. Не на факта, че двама възрастни мъже карат голи през Канзас в една неделна сутрин през февруари, а на сексуалните подвизи и на военните истории на майора от Виетнам.

- Три виетнамки наведнъж?

Майорът свива рамене.

- Ако си мъж на място.

Час по-късно Франк Кейн усеща, че с всеки изминат ки­лометър все повече се възхищава на майор Чарлс Удроу Уо­кър. Майорът е невероятен човек. Какво би могло да накара този мъж да се обърне срещу държавата си? Майорът сякаш прочита мислите му.

- Предателството. Ти също си го изпитвал, нали, Франк?

- Какво имаш предвид?

- Руби Ридж. Бил си там, изпълнявал си дълга си към тази страна, защитавал си я от враговете, чужди и свои. Но нещата са се объркали и сега страната ти вини теб.

- Откъде знаеш? Имената ни не са огласявани.

Майорът се усмихва.

- Франк, имам мои хора във всяко военно подразделение, офицери на бойна служба, които чакат заповедите ми, гото­ви да възстановят реда в Америка. Имам хора и във ФБР... Колко са бившите военни в отряда ви за освобождаване на заложниците?

- Повечето са такива.

Майорът кима.

- Знаех, че ти ще ме ескортираш, още преди самият ти да го разбереш.

- Планирате преврат, нали?

- Предпочитам да го наричам смяна на режима. Ти си добър човек, Франк, щом си поел мисията да спасяваш за­ложници. За това трябва кураж. В моята бъдеща админист­рация има място за добър човек като теб.

Тази мисъл поразява Франк Кейн. Обвиняват го за Руби Ридж. Ще падат глави. Неговата може би ще е една от тях. Защо да не смени отбора, преди да го отрежат, като футбо­лен играч, който сключва по-добра сделка с друг отбор? За­що да му пука за верността към родината, щом като роди­ната му изневеряваше?

Франк Кейн въздиша. Пука му. Този отговор най-вероят­но ще му струва живота, но той казва:

- Не, благодаря, майоре.

Вече са навлезли 300 километра навътре в Канзас и наоколо е пущинак.

- Спри - казва майорът.

Кейн отбива встрани и изключва двигателя. Намират се на кръстопът. На километри и в двете посоки се простират полета, покрити със сняг. Майорът се пресята и взема клю­човете.

- Изкарай си задника от колата - казва той,

Кейн отваря вратата и излиза на студа. Заобикаля кола­та и отива до майора, двама голи мъже насред Канзас.

- Сега какво? - пита Кейн.

- Ето го моя хеликоптер.

Той поглежда нагоре. Кейн примигва към синьото небе и забелязва една черна точка, която бързо се уголемява. След по-малко от минута Кейн разпознава един „Апачи“, който лети ниско над земята. Хеликоптерът се приземява сред вихрушка от прах и сняг. Кейн забелязва, че пилотът е обле­чен във военна униформа. Забелязва също, че ракетите на хеликоптера са насочени към колата.

- Може би трябва да се дръпнеш от колата - казва ма­йорът.

- Къде е Остин? - пита Кейн.

- Ще я освободим.

- Кога?

- Скоро.

- Каква е гаранцията?

- Имаш думата ми, Франк.

Майорът стъпва на единия плаз на хеликоптера. Взема нещо отвътре и подхвърля зелено одеяло на Кейн. След то­ва му козирува, както президентът на екипажа си на южната морава, докато се качва в хеликоптера си. Извисява се над земята като Бог.

Докато Франк Кейн гледа смаяно голия майор Чарлс Удроу Уокър, който се издига във въздуха, от апачито се изстрелва ракета, която взривява колата.

Елизабет Остин е заключена в някаква къща. През про­зорчето на малката стая вижда пясъка и кактусите на пусти­нята. Намира се някъде на югозапад, близо до Мексико или в самото Мексико.

Последното, което си спомня, е как влиза в апартамента си. Когато се събуди, лежеше на леглото в тази стая и уми­раше от болка. Два от кътниците й бяха извадени.

Тя плюе кръв и разтрива челюстта си, за да намали пул­сиращата болка, когато вратата се отваря и майор Чарлс Уд­роу Уокър влиза вътре. Той затваря и заключва вратата зад себе си. Тя си мисли: Той не заключва мен, а заключва останалите отвън.

- Съжалявам за зъбите - казва майорът. - Маккой не чу­ва гласа на разума. - Той клати глава. - Политик.

Застанал там в черна работна риза с дълъг ръкав, дънки и ботуши, с разрошена руса коса и гладко избръснато лице, с изправената стойка на войник, Уокър много прилича на мъжа, който някога е бил - гордостта на Уест Пойнт, очаро­вателният лидер, легендата на зелените барети. Изобщо не прилича на мъжа, в който се е превърнал - най-опасния престъпник в Америка.

Той се е втренчил в нея и тя вижда как злото се прокрад­ва в очите му. Оглежда я - все още е облечена с блузата и полата от костюма си, - все едно се двоуми как да постъпи. Най-накрая решава.

- Съблечи се.

- Върви по дяволите.

Той застава до нея, сграбчва блузата й и я разкъсва. Тя замахва с юмрук към лицето му, а той дори не си прави тру­да да блокира удара.

- Щом това те успокоява, добре - казва майорът. - Но ще правиш каквото искам.

Сутиенът й пада и тя стои пред него. Не трепери от страх и не плаче. Няма да плаче. Той гледа красотата й и ди­шането му се учестява; очите му потъмняват. Приближава се към нея; тя забива коляно в чатала му. Той я удря през лицето с опакото на ръката си и я събаря на леглото. Лице­то и челюстта й горят от болка, очите й се пълнят със съл­зи. Той хваща полата й и я смъква заедно с бикините. Очи­те му са подивели, пъхти като животно. Разкопчава колана си; панталоните му падат на земята. Тя стиска очи, не иска да го гледа. Той я сграбчва, обръща я по корем и повдига хълбоците й. Тя затваря очи, стиска зъби и стене, когато той прониква с внезапна сила в нея. Изпитва облекчение, кога­то той свършва бързо.

Но това не е последният път.

Всеки път е груб. Винаги прониква в нея отзад, сякаш не иска да вижда лицето й, докато я изнасилва, или пък не ис­ка тя да го гледа. Никога не се съблича; само сваля панталоните си. Никога не прави опит да я прегърне или да я по­гали. Просто я чука. Като животно, като див звяр. Когато свърши, той си тръгва бързо и без да казва нищо, все едно го е срам от насилието. Но го прави отново. И отново. И от­ново. Тя се бори с него всеки път, но без никакъв резултат. Не може да го победи със сила. Той е природна стихия. Во­лята й отслабва. Майорът контролира живота й. Злото му е всепоглъщащо.

След десетия път тя казва:

- Обичам те.

Две седмици по-късно майорът и хората му я превеждат през границата в Мексико. Пътуват към Сан Хосе дел Кабо. Той казва, че ще живеят там заедно и завинаги.

- Той трябва да умре! Трябва да умре бързо и болезне­но или ще се превърнем във втора Колумбия!

Директорът на ФБР Лорънс Маккой е освободил Уокър, а сега Уокър бави освобождаването на Елизабет Остин. Минали са две седмици, а от Остин няма и следа. Майор Чарлс Удроу Уокър трябва да умре. Мечтата на Маккой за Белия дом зависи от това.

Маккой обаче не знае къде е Уокър, нито пък на кого мо­же да се довери. Уокър беше казал, че има хора във ФБР. За­това Маккой търси съдействие отдругаде. Той казва на ди­ректора на Централното разузнавателно управление на Съ­единените американски щати:

- Заловете кучия син и го убийте!

Младата американка седи на масичка пред кафенето и отпива от чашата си, красива и лъчезарна в колосаната си бяла рокля, бяла капела и черни очила. Сигурно е известна актриса. Да, Хуан решава, че е филмова звезда. Много фил­мови звезди са сядали в кафенето му в Баха Калифорния, но тази със сигурност е най-красивата.

Хуан й сервира чаша прясно кафе от най-добрия сорт. Тя му се усмихва. Той може само да си мечтае за жена като нея. Хуан въздиша. Само присъствието й в заведението му през последните няколко седмици му е достатъчно. Днес тя е са­ма; едрият рус американец не се вижда никъде. Нито бодигардовете им. Хуан отчаяно иска да я заговори, но не може да събере сили. Той поставя чашата с кафе на масичката пред нея.

- Gracias - казва тя и припада.

Доктор Хорхе Ернандес бе завършил медицина в Гуадалахара през 1965 година, когато абортът в Щатите беше не­законен. От 1965 до 1973 година Хорхе специализираше в една област: аборти на американки. Беше открил клиники за аборти в пограничните градове, от Матаморас до Тихуа- на. Делото „Роу срещу Уейд“ го накара да изостави тясната си специализация.

Той затвори клиниките си и се премести в Сан Хосе дел Кабо - обичаше риболова. Последната му манипулация върху американка беше преди повече от двайсет години. Определено това беше причината тази американка да се на­мира при него. Хорхе забелязва, че тя няма халка. Той по­тупва ръката й, когато тя отваря очи.

- Къде съм?

- В болница - отвръща Хорхе. - Тук сте, за да направи­те аборт?

- Какво? Не!

- Но вие сте бременна, нали знаете?

По изражението на лицето й Хорхе разбира, че не знае.

Тя казва:

- Трябва ми телефон.

Майор Чарлс Удроу Уокър спира джипа пред уединената къща на плажа в покрайнините на Сан Хосе дел Кабо. Вли­за в къщата. Отсъствал е два дена; пътува до границата са­мо за да разбере, че снимката му все още е на първа стра­ница на всички вестници в Америка. Затова е изпратил хо­рата си на север. Ще остане в Мексико още един месец, преди да се присъедини към тях в Айдахо. И тогава ще обя­вят война на Америка.

Дотогава ще се наслаждава на секса с Елизабет.

Чарлс Удроу Уокър беше роден за война и секс. Притежа­ваше психическата суровост да убива и физическата из­дръжливост да прави секс - комбинация, която му носеше огромна власт и над двата пола. Мъжете бяха готови да умрат за него, а жените да легнат под него. Никога не се уморяваше от секс или убиване. Чарлс Удроу Уокър щеше да получава още и от двете.

Преди да тръгне, щеше да убие Елизабет. Вече го оби­чаше, както всичките му жени в крайна сметка го обикваха, но тя беше риск за безопасността му. Жените винаги носеха риск. Чарлс Удроу Уокър обичаше войната и секса, но нико­га не беше обичал жена.

- Елизабет!

Никакъв отговор. Той минава през къщата кьм задната тераса. Оглежда плажа от север на юг. Няма никой, освен една жена на ръба на водата. Тръгва към плажа.

Елизабет усеща присъствието му и се обръща.

Майорът приближава. По лицето му разбира какво ще направи с нея. Той се усмихва, но изведнъж спира и накла­ня глава, все едно се ослушва. И те се появяват. Три черни хеликоптера изникват над дърветата, заобикалят майора и увисват ниско над плажа; три снайпера са насочени срещу майор Чарлс Удроу Уокър. Той поглежда към всеки хеликоп­тер и после обратно към Елизабет.

- Ти ме предаде.

- Ти ме изнасили.

Беше се обадила на директора на ФБР Маккой от легло­то си в болницата и беше заложила капан на майор Чарлс Удроу Уокър. Каза на директора къде се намира и къде ще бъде майорът.

- Длъжник съм ти, Елизабет - беше отвърнал Маккой. - Ти току-що ме направи президент.

- Каза, че ме обичаш - изрича майорът.

- Излъгах.

- Не, не си излъгала. Аз те притежавам, Елизабет. Вина­ги ще те притежавам - ума, душата, живота ти. Никога ня­ма да се освободиш от мен. И един ден ще дойда за теб. Но няма да те убия. Ще ти причиня по-голяма болка. Ще ти от­нема най-скъпото. Обещавам ти.

Той поглежда към хеликоптерите и пренебрежително свива рамене.

- Могат пак да ме арестуват, но не могат да ме задър­жат. Ще се върна за теб, Елизабет. Един ден.

Той се ухилва и усмивката му е сатанинска. Но усмивка­та му изчезва, когато тя казва:

- Те не са тук, за да те арестуват.

Тя се обръща и чува три изстрела.

Елизабет Остин се отдалечава, без да се обръща, но с яс­ното съзнание, че животът й завинаги е променен. Злото я притежаваше. Злото я беше насилило, обладало и посадило семето си в нея. Това зло сега беше мъртво. Но трябваше ли и детето, което носеше в себе си, да умре?

Тя обмисляше дали да убие живота в себе си всеки ден, откакто доктор Ернандес й каза, че е бременна. Беше обмис­ляла и собственото си самоубийство, но първо трябваше да убие Уокър. Сега той е мъртъв и тя е свободна да се само­убие и да убие детето със себе си. Отчаяно иска да умре.

Но не може да убие живота в себе си. Не може да убие детето. То заслужава да живее и следователно Елизабет трябва да живее, за да го дари с живот. Детето с единстве­ното нещо, което я разколебава да се самоубие. Детето спа­сява живота й. Нейната Грейс.

Сега тя чува плача на детето. Той се превръща в хленч и после замира. Детето отново е на тъмно, както когато беше в утробата на Елизабет. Сега обаче тя не може да спаси жи­вота му и то не може да спаси нейния живот. Само един чо­век може да спаси и двете.

Тя чува глас, онзи познат глас на злото:

- Взех най-скъпото ти, както ти обещах. Сега ще я при­тежавам, така както притежавах теб.

Елизабет се събуди, седна в леглото и изпищя:

- Неее!

Бен отвори очи. Огледа се. Беше му се сторило, че чува вик.

Погледна часовника си: четири часа сутринта. Стана и отиде до Джон, който се беше сгушил в спалния чувал. Спомни си онези нощи след войната, когато беше присядал на леглото на сина си и го беше гледал и слушал дишането му, и си беше мислил колко много го обича, но съзнаваше, че не е добър баща. Животът на Джон го беше повел по друг път, който според Бен никога нямаше да пресече неговия. Сега обаче пътищата им се бяха слели.

Бен сложи длан върху устата на сина си, за да му попре­чи да извика. Джон стреснато се събуди; осъзна, че е Бен, и се отпусна.

- Време е — прошепна Бен.

Агент на ФБР О’Брайън спеше, завързан с тиксо.

- Какво, по дяволите, означава това „знам“? - крещеше по телефона специален агент Юджийн Девро.

Агентите на ФБР, дори ветерани като него, нямаха право да ругаят пред директора на ЦРУ, дори да беше тъпа пионка на политиците. Директорът Станли Уайт винаги държеше единия си пръст във въздуха, за да знае накъде духа вятърът в политиката, а другия беше заврял в задника си. На Девро обаче не му беше до протокола, особено след като изгуби почти час, за да открие шефа на ФБР, който беше на чикаг­ското летище и всеки момент щеше да отлети за Вашингтон със служебния си самолет, за да му разкаже всичко, което агент Йоргенсон беше открила, и накрая да разбере, че ди­ректорът отдавна знае всичко.

- Знаем, че момичето е там - каза директорът. - Отря­дът за освобождаване на заложници наблюдава мястото ве­че трети месец. В планината денонощно има наши хора.

- Те искат Маккой.

- Да. Смятаме, че възнамеряват да убият президента. Лари заповяда да убият майор Уокър.

- Тогава отивайте и ги арестувайте! И измъкнете Грей­си!

- Не можем! Засега можем да ги обвиним само за при­тежание на оръжие. Трябват ни повече доказателства.

- Ами Грейси? Отвлекли са я и са я прехвърлили през три междущатски граници - това е федерално престъпле­ние! Тя ви е доказателството! Стан, Грейси е дъщеря на Елизабет Остин.

- Остин? Името на момичето е Брайс.

- Моминското име на майката е било Остин, когато е ра­ботила в Министерството на правосъдието. Била е един от прокурорите в процеса срещу Уокър. Тя е била заложникът.

- Господи, не знаех.

- Така е.

- Виж, Юджийн, трябва първо да идентифицираме и ло­кализираме всички, замесени в заговора. Може би имат съ­участници отвън. Няма да позволя да убият президента по време на моя мандат.

- Значи ще я пожертвате?

- Животът на президента е по-важен от този на момичето.

- Можете да охранявате президента!

- Не и от тези хора, Юджийн. Те са обучени убийци, най- добрите. Тия копелета са били изпратени в Северен Виет­нам да убиват генерали - могат да убият всекиго!

- И полковник Брайс може.

- Кой?

- Полковник Бен Брайс, дядото на Грейси. Зелена баре­та. Той е човекът, който е влязъл във военнопленническия лагер „Сан Би“ и е спасил онези пилоти.

- Спомням си това. Получи почетния медал за храб­рост.

- Той е бил един от тях, Стан. Бил е в отряда на Уокър. Свидетелствал е срещу него пред военния съд.

- Майтапиш ли се?

- Ни най-малко, освен това е проследил Грейси до Айдахо по едно тъпо телефонно обаждане от Айдахо Фолс. Аз поне мислех, че е тъпо, защото агент Къри докладва, че източникът не е могъл да идентифицира мъжете и Грейси. Стан, имаш агент на ФБР, който предава фалшив доклад за разпознаване на дете в случай на отвличане. Това е възпрепятстване на правосъдието!

- Не и в случай, включващ националната сигурност. Юджийн, не можехме да компрометираме операцията.

- Е, Стан, мисля, че операцията ви не само ще бъде ком­прометирана, а всеки момент ще бъде провалена, от мен да го знаеш.

- Какво искаш да кажеш?

- Искам да кажа, че най-вероятно точно в този момент полковник Брайс е докопал твоя човек.

Стан се засмя.

- Как ли пък не. Никога няма да намери лагера им. На нас ни отне почти четири години.

- Бонърс Фери. Планина на име Ред Ридж.

Стан спря да се смее.

- Как... откъде разбра?

- Не аз. Полковник Брайс го е разбрал. Той е там в мо­мента.

- Мили боже, ако влезе там сега, ще прецака цялата опе­рация... и ще бъде убит междувременно!

- Стан, не съм много сигурен.

Бен беше обезвредил експлозивите по периметъра и след това монтира собственото си дистанционно детониращо устройство, използвайки акумулатора; беше прокарал кабела до мястото, на което се намираха - зад една оголена скала. Там Джон щеше да е в безопасност. Можеше да про­кара кабела до позицията си за стрелба и сам да детонира експлозивите, но по този начин Джон имаше какво да пра­ви, без да попада на линията на огъня. Когато Джон натис­неше копчето, електрическият ток щеше да плъзне по кабе­ла и да детонира експлозивите. Експлозивите, които тези войници бяха складирали, като нищо можеха да сринат по­ловината планина.

Но това беше план Б.

Специален агент Джан Йоргенсон искаше да излети за Айдахо, но агент Девро й беше наредил да стои в Далас, до­като двамата с директор Уайт не пристигнеха в Бонърс Фе­ри. Той искаше от нея да се добере до мисис Брайс с евен­туални новини преди пресата. И сега тя седеше в офиса си и се чудеше защо бяха отвлекли Грейси. Погледът й се спи­раше върху всяко име на дъската: ГАРИ ДЖЕНИНГС... ДЖОН БРАЙС... ЕЛИЗАБЕТ БРАЙС... ПОЛКОВНИК БЕН БРАЙС... ДНК. Тя осъзна, че изобщо не беше виждала резултатите от ДНК анализите на кръвта в пикапа и по ризата на , Джон Брайс, нито от кръвните проби на семейството. Отво­ри папката с резултатите от ДНК анализа и зашари с поглед надолу по страницата. Изведнъж замръзна.

- Мили боже. Ето защо са я отвлекли.

Тя провери часовника си: седем часа местно време, пет в Бонърс Фери. Джан вдигна телефона и започна да набира някакъв номер.

Академията на ФБР е разположена в корпуса на военно­морската база в Куонтико, Вирджиния, върху площ от 480 акра, поделена между други отдели на ФБР, включително отряда за освобождаване на заложници. Тъй като се намира­ха на обща територия, обучаващите се в Академията се сближаваха с хората от отряда за освобождаване на заложници. Повечето от тях бяха тъпи мъжкари, които не си по­плюваха. Но не и Пийт О’Брайън.

Пийт беше готин. Беше съвестен. Джан и Пийт бяха из­лизали три пъти по време на тринайсетте седмици, през ко­ито тя се обучаваше в Академията. Самият Пийт също бе­ше на обучение за снайперист от отряда за освобождаване на заложници и свободното му време беше ограничено ка­то нейното. След като завърши, Джан беше назначена в Далас, а Пийт беше излетял за Испания на мисия по арестува­нето на избягал престъпник - всъщност по отвличането му, тъй като агентите на ФБР имаха точно толкова правомощия в Испания, колкото онези, които почистваха арените след корида.

Бяха разговаряли за последен път преди три месеца, точ­но преди Пийт да замине на продължителна мисия, която беше толкова секретна, че той дори не можеше да си каже къде заминава. Джан се беше обадила на всичките й позна­ти от отряда за освобождаване на заложници, и накрая бе­ше събудила Рей, снайперист и приятел на Пийт. Първата им среща с Пийт беше заедно с Рей и още една от агентки­те. Сърцето на Джан буквално пропусна удар, когато Рей най-накрая й каза, че Пийт е в Айдахо. След като го беше уверила, че става въпрос за наистина спешен случай, Рей й беше дал сателитния телефон на Пийт.

Специален агент Джан Йоргенсон нямаше да позволи на никого да пожертва Грейси.

Тихо накъсано жужене изтръгна Бен от мислите му.

- Сателитният ми телефон - каза агент О’Брайън. - В раницата ми е. Това е ръководителят на отряда. Ако не от­говоря, ще изпратят артилерията.

Бен кимна. Извади телефона от раницата на О’Брайън и му го подаде.

- О’Брайън.

- Пийт?

- Кой се обажда?

- Джан.

- Джан, откъде знаеш този номер?

- Рей ми го даде.

- Защо?

- В Бонърс Фери ли се намираш?

- Да.

- В планина на име Ред Ридж?

- Да.

- Пийт. Става въпрос за нещо много важно. Бивш пол­ковник от армията на име Бен Брайс и синът му са...

- Точно тук.

- Така ли?

- Да. И аз в момента отговарям на заповедите на пол­ковника, ако разбираш какво искам да кажа.

- Мисля, че те разбирам. Дай да говоря с полковник Брайс.

Настъпи кратка тишина. След това се чу глас:

- Брайс.

- Полковник, аз съм агент Йоргенсон от ФБР.

- Спомням си.

- Грейси е жива.

- Знам.

- И се намира в тази планина.

- Знам и това.

- Похитителят й е Чарлс Удроу Уокър Джуниър - синът на майора.

Полковникът замълча.

- Полковник?

- Не знаех това. Значи синът е решил да си отмъсти за бащата?

- Да, сър, но не е заради войната. Планират да убият президента Маккой. Когато Маккой е бил директор на ФБР преди десет години, Уокър е бил арестуван. Хората му са взели за заложник федерален прокурор. Маккой освободил Уокър заради нея.

- Елизабет.

- Да, сър. Тогава Маккой наредил да убият Уокър. Хва­нали са го в Мексико. Сега синът му иска президентът да умре.

- Но защо са отвлекли Грейси?

По линията имаше статично електричество.

- Полковник, сателитната връзка се губи, затова чуйте ме добре, важно е. Директорът лети към вас в този момент. След няколко часа в тази планина ще гъмжи от агенти на ФБР. Той ще пожертва Грейси, за да хване тези мъже.

- Няма да има възможност.

Отново пращене.

- Полковник?

- Чувам ви.

- О’Брайън е добър човек и отличен стрелец. Позволе­те му да ви помогне.

- Защо са отвлекли Грейси?

- Полковник, още нещо: не вземайте пленници. Убийте тези мъже, всички до един, и изгорете всичко до основи.

- Защо?

- Просто го направете. Заради Грейси.

Връзката прекъсна.

Бен пусна телефона в раницата на агент О’Брайън.

- Били сте полковник от армията? - попита О’Брайън.

Бен кимна.

- Какво каза Джан?

- Че планират да убият президента.

- Знаех, че е нещо голямо.

- И че вашият директор ще пожертва Грейси, за да се добере до тях.

- Кучият му син. - О’Брайън поклати глава. - Полков­ник, нека ви помогна. Стрелям добре.

- Така и чух. - Бен се вгледа в очите на агент О’Брайън и видя в тях нещо, което навремето хората виждаха в очите на Бен Брайс. - Това би означавало да нарушиш заповедите отгоре.

- Полковник, записах се във ФБР, за да спасявам хора като Грейси.

Бен извади ножа си и сряза тиксото, омотано около ръ­цете на О‘Брайън.

- Заеми позиция на запад от лагера и остани там. - Бен се обърна към сина си и му подаде пистолета си. - Джон, ти остани тук. Натисни детонатора, когато видиш сигналната ми ракета, и се прикрий. Когато всичко това се взриви, ще валят камъни. - Той погледна сина си в очите. - Каквото и да се случи, Джон, не мърдай от това място, разбра ли?

Джон кимна.

Елизабет Брайс влезе в католическата църква. Тя тръгна по пътеката заедно със Сам и Кейт, покрай дървените пей­ки, плътно заети от богомолци, дошли за литургията в 7:30 часа. Очите й бяха приковани в разпятието, обвито в бял покров високо над олтара. Върбови клонки и бели великден­ски лилии красяха олтара. Стъклописите изобразяваха мъ- ките на Христос.

Главите се обръщаха след нея; децата я сочеха; родите­лите предлагаха мълчаливото си съчувствие. Стигнаха до една свободна пейка в предната част; Сам и Кейт седнаха навътре. Елизабет седна до пътеката. Беше дошла за велик­денската неделна литургия. Беше дошла да се моли на бог и на Бен Брайс.

Сега само Господ и Бен Брайс можеха да спасят дъще­ря й.

Бен трябва да убие тези хора, за да спаси Грейси.

Не обичаше да убива, но убиването беше негов занаят.

Беше заел позиция зад едно паднало дърво, върху което беше облегнал снайпера си. Беше на не повече от триста метра разстояние от лагера и ясно виждаше всички хижи. План А беше прост: вкарваше по един куршум в главите на всички при излизането им от хижите. Със заглушителя и малко късмет той можеше да избие целия лагер преди още да са пили сутрешното си кафе.

Бен постави окото си на мерника и огледа лагера.

Църковната музика започна. Едно момиче от олтара с коледна свещ в ръка тръгна по пътеката между пейките по­край Елизабет. Зад нея вървяха други момичета със свещи, поставени във високи свещници, а след тях крачеше момче, което носеше разпятието върху стойка. След него беше дя­конът с Библията. Последен беше отец Ранди. Когато той мина покрай нея, очите им се срещнаха.

В една от хижите светна лампа. Бен насочи снайпера си натам. Някаква фигура, очертана на фона на светлината, се появи в обсега му. На триста метра разстояние и при ника­къв вятър щеше лесно да го улучи. Вратата на хижата се от­вори и оттам излезе някакъв мъж. Той се прозя и се протег­на, предоставяйки му идеалната възможност за стрелба. Бен завъртя копчето за балистична корекция на снайпера, така че тялото и главата на обекта да се изравнят с двете хо­ризонтални линии на мерника му. Не беше се прицелвал със снайпера си в човешко същество повече от трийсет години. Убийството на хора беше нещо, с което човек живееше до края на дните си. Беше живял с убийствата си от тогава, щеше да живее с убийствата си и от днес.

Бен си пое дълбоко въздух, издиша и натисна спусъка.

Мъжът падна.

Добрият снайперист винаги продължава да наблюдава улучения обект, защото другарите му обикновено го пре­търсват или вземат оръжието му. Това беше грешка. Греш­ка, която някакъв друг мъж от хижата правеше. Той обаче бързо се отдръпна от полезрението му, показа пушка през вратата и изстреля два патрона във въздуха - изстрелите отекнаха из планината. По дяволите! Бен държеше мерника прицелен в мястото, където главата на втория мъж щеше да се появи, когато погледнеше навън, а той беше сигурен, че ще го направи.

Когато това стана, Бен отново натисна спусъка.

Двама убити, оставаха още девет.

Джако не подскочи, когато чу двата изстрела. Усмихна се. Бен Брайс беше дошъл при него. Беше дошъл в тази планина и щеше да умре тук. Джак Одел Смит щеше да от­мъсти за майора. Съдбата му го беше застигнала.

Той седна в леглото и запали цигара.

Минаване към план Б. Бен изстреля сигналната ракета във въздуха с лявата си ръка и бързо се върна на снайперистката си позиция. Някакъв мъж се появи на вратата на друга хижа. Куршумът го уцели в челото.

Трима долу, остават осем.

Джон видя сигналната ракета и натисна детонатора.

Шериф Джей Ди Джонсън винаги се събуждаше на раз­съмване. Двайсет години военен режим го бяха приучили към това. Днес обаче той трябваше да стане рано. Отиваше в планините на североизток от града, планините, които обо­жаваше да гледа, докато пиеше първата си чаша кафе за де­ня, както правеше в момента. Отиваше там, за да намери полковник Брайс и сина му. Или да открие онова, което пол­ковник Брайс беше оставил след себе си. Точно когато се канеше да извърне глава от прозореца, Ред Ридж избухна ка­то фойерверк.

Планината се разтресе.

Бен се скри от падащите скали и клони под дървото.

След като остана там няколко секунди, докато паднат голе­мите отломки, той се върна на снайперистката си позиция и огледа лагера през мъглата от прах и сняг, която се беше вдигнала във въздуха от експлозията.

Експлозията имаше очаквания ефект: в лагера настъпи хаос. Мъже по пижами излизаха от хижите; главите им се въртяха на всички страни, за да открият нападателите си. Стреляха напосоки и се криеха зад колите. Бен застреля още двама, преди да успеят да се прикрият. Пет убити, ос­тават шест.

Той се беше прицелил в един мъж, едър мъж, който се прикриваше зад бял ван пред основната постройка. Извед­нъж се показа с оръжие на рамо, насочено право срещу Бен. Капитан Джак О. Смит беше опитен войник: искрите от ду­лото не се виждаха от заглушителя, така че той просто бе­ше насочил ракетата към позицията за стрелба, която сами­ят той би заел, ако нападаше лагера.

Прилив на адреналин тласна напред Бен и той се затича, преди капитанът да стреля. Тича на изток, докато преброи до пет и след това се хвърли към близкото прикритие в мо­мента, когато земята зад него се разтърси от експлозия.

- Бен!

Малкия Джони Брайс се беше свил на земята, а ушите му звънтяха от първата експлозия. Втората беше точно на мястото, където беше Бен. Той му беше казал да не мърда от мястото си, каквото и да се случеше, а майка му беше ка­зала да прави точно каквото Бен му наредеше, за да могат да спасят Грейси.

Но никой не му беше казал какво да прави, ако самият Бен бъдеше взривен!

Джон погледна дясната си ръка, в която държеше писто­лета калибър .45, който Бен му беше дал. Ръката му трепе­реше като лист на вятър. Няколко пъти беше стрелял с пис­толета зад хижата на Бен и не беше улучвал нито една от мишените, в които се беше прицелвал. Куршумите му попа­даха далеч от целта. Това просто не беше неговият тип ра­бота.

Умираше от страх насред Айдахо!

Джон Р. Брайс, компютърен гений, доктор по алгоритми, с коефициент на интелигентност 190, притежател на три милиарда, побутна очилата на носа си, пое си дълбоко въз­дух и хукна към местонахождението на Бен.

Ако Бен Брайс отбраняваше лагера, той би направил онова, което би направил всеки добър войник: би обходил врага. Западният маршрут беше прекалено стръмен, следо­вателно нападението би дошло от изток. Затова веднага щом небето се проясни от падащите отломки, Бен скочи и се отправи на изток, тичайки през гората, както тичаше през джунглата във Виетнам. Инстинктите му винаги щяха да останат част от него, инстинктите, които... го накараха да приклекне зад едно дебело дърво. Дочу някакъв шум и умът и тялото му реагираха автоматично. Той изключи шума от собственото си дишане и се ослуша. Чу тежки стъпки, кои­то скърцаха по леда; врагът му се приближаваше. Бен се протегна и взе голям плосък камък, тежък няколко килогра­ма. Стъпките бяха почти до него и се приближаваха все по- близо... сега!

Бен изскочи иззад дървото и удари с камъка голото ли­це на едър мъж, нарамил автомат. Мъжът изгуби съзнание още преди да падне на земята. Бен го яхна. Трябваше да го убие, преди да се съвземе и да започне да се бори. Мисле­ше само как да спаси Грейси, когато счупи врата на мъжа.

Опипа тялото му и откри две гранати. Сложи ги в джоба на якето си.

Шестима убити, остават още пет.

Джон вдиша дима и се закашля. По линията, където се бяха взривили експлозивите, дърветата бяха обгорели и тлееха. На мястото, където се намираше Бен, имаше малък кратер. Бен беше оцелял. Или пък беше взривен.

Джон продължи да тича.

Обектът се беше прикрил зад стар камион и зареждаше граната в гранатомета си. На земята до него имаше автома- тична картечница МР-5. Специален агент на ФБР Пийт О’Брайън можеше да се обзаложи, че този камион нямаше подновена регистрация в регистрите на отдела за пътни пре­возни средства на Айдахо. Пийт стоеше на двайсетина метра зад обекта. Адреналинът туптеше във вените му; пушка­та му беше насочена в гърба на мъжа. Точно когато се кане­ше да натисне спусъка, гласовете на инструкторите му от Академията проехтяха в съзнанието му.

- Агент на ФБР не може да застреля гражданин в гърба!

Правилата за бойно поведение на ФБР изискват на запо­дозрения да му бъде предоставена възможност да се преда­де!

Трябва да извикате: „ФБР! Хвърли оръжието!“

Заподозрените имат конституционни права!

Естествено, ако наредеше на този заподозрян да хвърли оръжието си, само би му предоставил възможност да го застреля пръв. Точно така обаче беше постъпвал „арестуващият агент“ по време на всички тренировки в Академията; и всички „заподозрени“ се бяха предавали. Но той не беше на някаква глупава хипотетична тренировка на Хоугън Али пред Академията с мними престъпници и халосни патрони, където никой не умираше, когато ситуацията се прецакаше. Това беше истинската ситуация, истинска престрелка на та­зи шибана планина в шибаното Айдахо, с шепа въоръжени до зъби терористи, които държаха малко момиче за залож­ник и планираха да убият президента на Съединените аме­рикански щати! В Академията се говореше, че 99 процента от всички агенти на ФБР се пенсионираха, без да са стреля­ли със служебното си оръжие по заподозрян, камо ли да убият заподозрения. Пийт О’Брайън въздъхна; той нямаше да е един от тези агенти.

Застреля мъжа в гръб. Два пъти, за да се увери, че онзи няма да подаде жалба за неспазване на гражданските му права.

Бен чу два изстрела от западната част на лагера. Пози­цията на агент О’Брайън.

Трябваше да се добере до задната част на лагера. Затича на север, навътре в гората и след това тръгна на запад. Видя първата хижа. Притичваше от дърво на дърво, докато стигна до източната страна на хижата. Опря гръб към стената й и се йридвижи към задната част, където имаше малък прозорец. Видя някакъв мъж, свит в ъгъла; мъжът носеше жълта пижа­ма и беше насочил рязана пушка към вратата. Бен отстъпи, издърпа щифтовете от гранатите и ги хвърли през прозоре­ца. Той чу изстрел от пушката, докато изтича да се скрие и се просна на земята. След експлозията се обърна назад.

Мамка му!

Джон едва не се стовари върху проснатия в снега мъж. Ръцете и краката му бяха разперени, все едно се опитваше да остави отпечатък от тялото си в снега; главата му беше извъртяна гротескно, сякаш се опитваше да погледне назад. Това е работата на Бен. Бен беше жив.

Джон внимателно заобиколи тялото и затича навътре в гората, към хижите.

Според преценката на Бен оставаха още четирима мъже, може би дори трима, ако О’Брайън беше успял да убие мъжа от западната страна. Единият беше капитан Джак О. Смит. Другият беше русият мъж, който се криеше зад камарата с дърва зад основната постройка на петдесетина метра от по­зицията на Бен и държеше пистолет с голям калибър. Бен трябваше да го остави жив поне докато намереха Грейси.

Бен насочи визьора от главата на мъжа към ръката, с ко­ято държеше пистолета, и дръпна спусъка.

Джуниър никога не беше участвал в истинска огнестрел­на битка. Предполагаше, че ще се държи като безстрашен мъж, само защото майорът е бил такъв. Предположението му беше грешно. Трепереше от страх и се притесняваше, че ще се напикае в гащите си.

Чарлс Удроу Уокър Джуниър беше страхливец.

Веднага след като престрелката беше започнала, той бе­ше изтичал отзад и се беше скрил зад една камара с дърва с надеждата Джако и останалите да застрелят федералните. Държеше пистолет магнум .357 калибър на педя от лицето си, когато пистолетът просто изчезна заедно със средния му пръст.

- Ставай, нищо ти няма - каза Бен, подритвайки русия мъж, който се беше свил като зародиш на земята; мъжът държеше оьсьрвавената си ръка и пъшкаше като новобранец на първия си военен поход.

- Къде е тя?

Преди мъжът да успее да изрече „Майната ти“, Бен вка­ра ботуша си в устата му. Когато погледна нагоре, от уста­та му течеше кръв.

Той плю и каза:

- Не си от ФБР.

- И ти не си баща ти, Джуниър.

- Бен Брайс. Ти си предал майора.

- Той предаде себе си. Къде е Грейси?

- Никога няма да я намериш.

Бен сграбчи Джуниър за яката и го изправи на крака, след което го избута към задната врата на хижата.

- Отвори - каза Бен и изблъска Джуниър към вратата.

Джуниър бавно отвори вратата. Държейки Джуниър пред себе си с лявата ръка и пушката си с дясната, Бен вле­зе в хижата. Стаята беше празна. В единия й край имаше две врати.

- Грейси!

- Не е тук.

Влачейки Джуниър след себе си, Бен провери двете мал­ки спални в другия край на хижата. Нямаше и следа от Грей- си. Бен огледа голямата стая. Покрай едната стена бяха на­редени контейнери с военни оръжия: автомати, минохвър- гачи, гранатомети, ракети, експлозиви С-4, детонатори и напалм. На другата стена бяха закачени карти, чертежи и въздушни снимки на Кемп Дейвид.

- Какво общо има Грейси с президента?

- Нищо.

- Тогава защо я отвлякохте?

- Защото ми е сестра.

Бен подскочи при думите на Джуниър. Ако не беше мръднал главата си с тези няколко сантиметра, едрокалибърният куршум щеше да разцепи черепа му като мачете диня. Сега обаче куршумът само одраска главата му от­страни, но гой се почувства като ударен от чук. Падна на зе­мята. Усети по лицето му да се стича топла кръв. Един го­лям ботуш изрита встрани пушката на Бен; една едра ръка изтръгна ножа „Бауи“ от калъфа, закрепен на бедрото на Бен, и махна плетената шапка от главата му.

- Трябваше да те убия преди трийсет и осем години.

Капитан Джак О. Смит се беше надвесил над Бен. Той се изправи на крака.

- Как така? - попита Бен Джуниър.

Джуниър кимна на капитана:

- Покажи му.

Капитан Смит бутна Бен към една затворена врата до кухнята.

- Отвори.

Бен завъртя дръжката и бутна вратата. Тя се отвори. Стаята беше тъмна. Джуниър мина покрай него и запали ед­на керосинова лампа. Застана до леглото и вдигна лампата. Бен го видя.

Майор Чарлс Удроу Уокър.

Тялото му под одеялото беше слабо, лицето му беше из­пито, а русата му коса - изтъняла. Очите му бяха затворе­ни. Тялото му не помръдваше, все едно беше...

- Парализиран е - каза Джуниър. - Това му причини Маккой.

- Мислех, че е мъртъв.

- След като отвлякохме жената и освободихме майора - каза капитанът, - отидохме в Мексико. Майорът ни нареди да се върнем и каза, че ще дойде след месец. Два месеца по- късно той още не се беше върнал, затова ние с Джуниър отидохме в Мексико. Местните още говореха за черните хе­ликоптери, които стреляли по едрия рус мъж на плажа. Ка­заха, че са го закарали в болница. Намерихме го там, в то­зи вид. Простреляли са го с три куршума, единия във вра­та, който е прекъснал гръбначния му стълб. Лежи в това легло от десет години.

Очите на майора се отвориха, фокусираха се, огледаха всички посетители и накрая се спряха върху Бен. Погледът му проблесна и Бен видя, че устните на майора се помръд­ват. Джуниър се наведе над леглото.

- Иска да ти каже нещо.

Бен пристъпи към леглото. Кожата на лицето на майора беше увиснала, но сините му очи все още проникваха в ду­шите на хората. Опитваше се да каже нещо. Бен се наведе и постави ухото си до устата на майора. Той шепнеше и изго­варяше думите с усилие.

- Джуниър ми показа... снимка... списание... Елиза­бет... момичето... русо... мое е... принадлежи... на мен...

- Изнасилил си Елизабет.

На устните му се появи тънка усмивка.

- Точно като онези... виетнамки... само дето... не я за­стрелях... в главата... след това.

Бен разбра. Майорът беше връзката му с Грейси и ней­ната с него. Не можа да спаси Китайската кукла. Трийсет и осем години по-късно Бог му даваше втори шанс.

Бен се изправи.

- Животът ми беше в твои ръце, майоре, вероятно и то­зи на Елизабет. Но няма да ти дам Грейси. Обещавам ти. Тук съм да я спася или да умра.

Сините очи на майора потъмняха. Той премести поглед от Бен към капитана. Бен се обърна. Капитанът се прибли­жаваше към него с изваден нож.

- Радвам се да ти услужа, Брайс, особено с умирането.

Джон мина зад голямата хижа, придвижвайки се плътно към външната стена, като в същото време притеснено се оглеждаше. Сърцето му биеше до пръсване. Стигна до про­зореца и погледна през него.

Бързо се отдръпна.

- Вътре Бен стоеше до едно легло, в което лежеше блед старец. До Бен стоеше млад рус мъж с пистолет в ръка, а в Другия край на стаята стоеше едър мъж с татуировка. Два­мата мъже от футболния мач. Мъжете, които бяха отвлек­ли Грейси. Едрият мъж държеше голям нож.

Ръцете на Малкия Джони Брайс трепереха. Прииска му се да се обърне и да избяга, когато чу едрият мъж да каз­ва:

- Ще те разпоря точно както виетнамците разпориха приятелчето ти Долтьн.

Джон докосна плочката с името и номера на баща си, ко­ято висеше на врата му, и точно в този момент, както щеше да осъзнае по-късно, Малкия Джони Брайс най-накрая на­мери своята мъжественост в една планина в Айдахо. Умът и тялото му се успокоиха. Страхът го напусна. Не се стра­хуваше от нищо - нито от провал, нито от куршуми, нито от смъртта. Във вените му имаше мъжественост и той я бе­ше открил, или тя него.

Стиснал пистолета с две ръце, както Бен му беше пока­зал, Джон пристъпи до прозореца и стреля. Стъклата се раз­биха. Джон продължи да натиска спусъка, докато всичко притъмня.

Джако усети как един куршум перна рамото му. Още пре­ди да се опомни, Брайс го изрита в глезените и го събори на земята. Джако падна с трясък на дървения под. Преди да успее да реагира, Брайс го ритна в челюстта и от устата му шурна кръв. Но Джако обичаше вкуса на собствената си кръв.

Не си спомняше Брайс да е бил толкова добър навремето.

Но не беше чак толкова добър. Джако се превъртя при ритника и бързо се изправи, с нож в ръка.

Мамка му, това му навя добри спомени!

Джако тръгна към Брайс, възбуден от мисълта да разпо­ри невъоръжения предател, когото беше притиснал в ъгъла. Той погледна към майора. Очите му бяха оживени, усмихваше му се.

Това е съдбата ми!

Когато отново погледна към Брайс, той видя как подло­гата на майора лети във въздуха право срещу лицето му. Джако си помисли: „Мамка му, надявам се Джуниър да я е изпразнил!“ Не беше. Джако блокира подлогата с ръце - урина и лайна се разхвърчаха по пода и по него - и в същия момент осъзна, че това е номер и че ботушът на Брайс ле­ти към него и той не може да блокира удара. Петата на бо­туша се заби в средата на гърдите му и сто и двайсет кило­грамовото му тяло се удари в стената на хижата. Мамка му! Джако се изненада от острата болка, която внезапно стегна гърдите му. Много пъти беше получавал удари в гърдите и гърба, но никога не беше изпитвал подобна болка. Мамка му! Той изчакваше болката да отмине, но тя не минаваше. Напротив, усилваше се и се стрелна към лявата му ръка; дясната изпусна ножа и притисна гърдите му. В този мо­мент той разбра: получаваше инфаркт! Какъв момент да получиш инфаркт! Тогава осъзна истината: Бен Брайс не беше неговата съдба; той беше съдбата на Бен Брайс.

Свлече се на колене, като се опитваше да си поеме въз­дух. Погледна към Брайс с желанието да го напсува, но ня­маше достатъчно сили да изрече думите. Хвърли последен поглед към майора; очите му бяха разширени, той не може­ше да повярва на това, което вижда. Главата на Джако олек­на и изведнъж му се зави свят. Светлината се замъгли. За първи път в живота си Джако остана без сили, не можеше дори да стои прав. Падна по лице върху дървения под. Очи­те му различиха един ботуш само на няколко сантиметра от него. Чу гласа на Бен Брайс.

- Кой казва, че старите войници не умират?

Последната мисъл, преди животъг да изтече от него на пода на хижата в Северно Айдахо и капитан Джак Одел Смит от Хенриета, Оклахома да се срещне със Създателя си, беше:

О, това е много смешно.

Отвън Джон се опита да стане. Потръпна от болка. Има­ше чувството, че някой го е ударил по главата с тиган. Претърколи се, за да се изправи и - Мамка му! - озова се лице в лице с друг мъж, който лежеше до него с празни отворени очи. Джон беше вцепенен от грозотата на лицето му и от брадвата, забита в главата му.

- Добре ли си?

Джон погледна нагоре и видя агент О’Брайън.

- Да, благодаря.

- Къде е полковникът?

- Вътре... по дяволите!

Джон се изправи и се запрепъва към хижата и към спал­нята, агент О’Брайън го следваше плътно. Едрият мъж бе­ше проснат по лице на пода. Бен се беше навел над него, подпрял ръце на коленете си.

- Бен, добре ли си?

Бен се изправи, сякаш изгонваше болка.

- Да. Вие, момчета, ранени ли сте?

- He - отвърна Джон. Посочи леглото. - Кой е този?

- Майор Чарлс Удроу Уокър - отговори Бен.

- Мислех, че е мъртъв.

- Скоро ще бъде.

Бен се обърна към агент О’Брайън:

- Колко застреля?

- Двама.

Бен кимна.

- Значи остава само Джуниър.

- Русият тип?

- Да.

- Той изчезна с един бял ван - отвърна агент О’Брайън. - Стрелях по него четири пъти, но май не го уцелих.

- Той каза, че никога няма да я намерим.

- Тръгвайте след него - каза О’Брайън. - Аз ще потър­ся момичето.

Бен освободи от скорост стария пикап и двамата с Джон подкараха надолу по склона към ленд роувъра, паркиран встрани от пътя. Бен знаеше къде щяха да открият Джуни­ър. Бял ван без задно стъкло - агент О’Брайън не беше про­пуснал целта - беше паркиран пред съда на окръг Баундъри между колата на шерифа и черен джип лексус с нови но­мера.

Изкачиха на бегом стълбите на съда и хукнаха по кори­дора към кабинета на шерифа. Рецепционистката само ги погледна - черни дрехи, боя по лицата и кръв - и вдигна те­лефона. Шериф Джонсън се появи, преди тя да успее да из­ключи линията.

- Полковник, добре ли сте?

Бен кимна и избърса кръвта от лицето си.

- Къде е Джуниър?

- В една килия. Направи самопризнания.

Шерифът поклати глава.

- С адвоката си е. Настоява за имунитет.

Шерифът им направи знак да го последват и ги поведе през една врата. Зад нея имаше четири килии. Три от тях бяха празни. В четвъртата Джуниър седеше на нара; дясната му ръка беше превързана. Някакъв дебел мъж в анцуг, който сякаш току-що бе станал от сън, седеше на стола до Джуниър, с куфарче на коленете. Той погледна Бен и попи­та:

- Кой, по дяволите, си ти, Рамбо?

Шерифът отключи вратата на килията. Дебелият мъж каза:

- Клиентът ми ще разкрие местоположението на моми­чето в замяна на пълен имунитет.

- Норман, само областният прокурор може да дава иму­нитет срещу съдебно преследване, знаеш много добре. А той ще се върне чак утре.

- Тогава ще се споразумеем утре - каза адвокат Норман и затвори куфарчето си. Изправи се и нареди на Джуниър: - Дръж си устата затворена и утре ще бъдеш свободен.

Норман понечи да си тръгне, но Бен му препречи пътя.

- Внучката ми е в тази планина. Може да умре до утре.

Норман сви рамене:

- Просто си върша работата.

- Страхотна работа.

- Добри пари ми носи - усмихна се Норман. - Съжаля­вам за момичето ви, но тя не е мой проблем.

- Тя обаче е мой проблем - отвърна Бен и фрасна адво­ката в устата. Норман се свлече на земята като чувал с кар­тофи и закрещя:

- Ще ви осъдя! Шерифе, искам да повдигна обвинения! Вие бяхте свидетел!

- Но ти падна и се удари.

- Какво?

- Чу ме, Норман. А сега се измитай от затвора ми.

Норман се изправи и излетя от килията.

- Не съм свършил с вас!

Когато вратата се затвори след Норман, шерифът се обърна към Бен.

- Мразя адвокатите. Един мой братовчед стана адвокат и всички роднини се отказаха от него.

- Пусни го.

Шерифът се стъписа.

- Какво? Полковник, защо, по дяволите, да го пускам, той направи самопризнания и...

И тогава се сети. Шерифът погледна Бен с любопитство и леко се усмихна. Кимна бавно.

- Добре, полковник. Понякога правилата просто не действат.

Джуниър премести поглед от шерифа към Бен и после обратно. Очите му се разшириха от ужас.

- Какво, по дяволите, правите, не можете да ме пуснете! Аз си признах! Виновен съм! Отвлякох я!

Шерифът разпери ръце:

- Джуниър, момичето го няма, така че нямам доказател­ства, за да те задържа. Имаш конституционни права, момче, това е Америка.

Шерифът сграбчи Джуниър и го избута от килията. След това го изтика през кабинета и през входната врата. Заста­наха на стълбите на съда.

- Късмет, полковник. Но действайте бързо, ФБР ще пристигнат всеки момент. Моят човек на летището се оба­ди и каза, че самият директор лети насам.

Джуниър мълчеше по обратния път към планината. Ко­гато пристигнаха, агент О’Брайън изтича до колата.

- Не можах да я намеря. Не е в нито една от хижите или в колите. Претърсих в радиус от петдесет метра - нищо.

Бен извади Джуниър от колата:

- Къде е?

- Майната ти - отвърна Джуниър.

Бен стовари юмрука си в лицето му. Джуниър падна на земята. Бен рязко го изправи и усети остра болка в коре­ма.

- Джуниър, нямам време за игрички. Ако искаш да жи­вееш, кажи ми къде е тя.

- Убиеш ли ме, никога няма да я намериш.

- Чуй какво: не си достатъчно суров, за да издържиш онова, което ще ти причиня. Къде е тя?

Бен сграбчи дясната му ръка и я изви назад, докато Джу­ниър не падна по лице на земята. Бен го притисна с коляно­то си, свали бинта от ръката му и разпери палена и двата му пръста на земята.

- Джон, подай ми онази брадва.

Джон отиде до купчината с дърва и взе брадвата. Върна се и я подаде на Бен. Джуниър гледаше с обезумели очи ту ръката си, ту брадвата.

- Не можеш да направиш това! Имам права! Това е Аме­рика!

- Джуниър, ти изгуби правата си, когато отвлече Грей­си!

Бен замахна с брадвата. Джон се обърна. Джуниър изпи­щя.

Когато Джуниър отвори очи, брадвата беше забита в зе­мята на по-малко от сантиметър от ръката му. Все още има­ше палец и два пръста. Първата мисъл, която му мина през главата, беше, че не може да си позволи да загуби още ня­кой пръст, защото ще трябва да мастурбира с лявата ръка.

- Следващия път няма да пропусна, Джуниър.

Джуниър смяташе, че вероятно ще получи две до пет го­дини федерален затвор за притежание на оръжие. Нямаше как да му припишат убийствата на онзи съдия или прокурорите, или агентите на ФБР. И дори на Маккой. Мамка му, можеше да обвини за всичко майора! Разбира се, обвине­нието в отвличане можеше да му струва още две до пет години, но той не я беше пипнал с пръст и дори я беше спасил от Буба. Това сигурно се броеше. Вероятно мазният адво­кат Норман можеше да го използва: брат намира отдавна изгубената си сестра, можеше да покаже на съдебните засе­датели снимки на стаята й, тя щеше да потвърди, че й е при­готвял топла вана и закуска. Но най-хубавото беше, че Ели­забет Остин щеше да бъде призована като свидетелка. Маз­ният адвокат Норман щеше да разпъне на кръст тази кучка, да съсипе кариерата й, семейството й, живота й. Освен това докато процесът приключеше, най-вероятно Джуниър вече щеше да има предложение за филм. Можеше дори Том Круз да изиграе ролята му.

- Тя е отзад.

Джон последва Джуниър и Бен към задната страна на хижата. Джуниър рязко спря до една купчина дърва.

- Ето тук - каза той.

Джуниър сочеше купчината дърва. Джон не разбираше нищо, но Бен подпря купчината с рамо и я събори. Спусна се на земята и бясно започна да хвърля останалите дървета настрана. Малка тръбичка за въздух стърчеше от земята.

Бен вдигна поглед.

- Заровил си я?

Джуниър вдигна рамене.

- Трябваше да я науча на малко дисциплина.

Тялото на Джон се разтрепери, но не от страх. Цял жи­вот тормоз и подигравки, цял живот стискане на зъби, жи­вот на срам и мъка, на липса на мъжественост - всичкото унижение и болка се завърнаха и заляха Джон. Лицето му пламна. Джуниър го гледаше с онази така позната на Джон Брайс усмивка.

- Хей, та ти дори не си й баща - каза той.

Джон сведе поглед. Винаги беше смятал, че Грейси е на­следила русата си коса и сини очи от Бен. Но нали Джон бе­ше осиновен. Значи беше наследила косата и сините си очи от... и изведнъж Джон осъзна всичко. Всичко си пасваше: Елизабет, изчезването й преди десет години, внезапната промяна в поведението й към него, бързата им сватба, пре­местването им в Далас, раждането на Грейси след осем ме­сеца. Сега той знаеше истината. Но тя нямаше значение.

Единственото, което имаше значение, беше Грейси. Той вдигна поглед към Джуниър.

- Обичах я от деня, в който се роди, и ще я обичам до деня, в който умра. Това ме прави неин баща.

- Така ли? Ще видим какво ще стане, когато тя разбере истината на процеса ми.

Интелигентният ум на Джон беше значително по-бърз, отколкото на бедния Джуниър.

- Няма да има процес, Джуниър.

Той опря пистолета в главата на Джуниър и го застре­ля.

- Нищо не съм видял - каза агент О‘Брайън.

Джон избърса кръвта на Джуниър от лицето си, колени­чи и започна да копае с ръце, редом с Бен. След минути до­коснаха метал.

Грейси беше заровена в контейнер за муниции на амери­канската армия. На капака му беше изрязана дупка, в която беше напъхана тръбата за въздух. Те бързо изгребаха пръстта, разкопчаха ключалките и вдигнаха капака. Грейси лежеше неподвижно; очите й бяха затворени, а ръцете й бя­ха скръстени на гърдите. Лицето й беше мръсно. Джон се . протегна и нежно докосна челото й. Една сълза се търкулна от очите му и капна върху лицето й.

- О, Грейси, миличка.

- Да я извадим от тук - каза Бен.

Хванаха я за палтото и панталона и нежно я повдигнаха от кутията и я положиха на земята. Бен провери пулса й.

- Жива е. Да я закараме в града.

Бен вдигна Грейси и я занесе до ленд роувъра. Краката и ръцете й висяха отпуснато. Агент О’Брайън изтича напред, отвори задната врата и влезе. Джон скочи на шофьорското място. Бен подаде Грейси на О’Брайън и двамата я положи­ха на задната седалка. Бен затвори вратата.

- Обърни колата и се приготви да тръгваме.

Бен изтича в голямата хижа. Минути по-късно отново се появи и скочи в роувъра.

- Давай!

Джон настъпи газта.

- Бен, къде е снайперът ти? Бен тихо каза:

- Вече не ми трябва.

Директорът на ФБР Станли Уайт обожаваше да лети из страната с осемстотин километра в час със самолета на Бюрото „Гълфстрийм“ - само най-доброто за държавния служител на САЩ. Обожаваше кожените седалки, лампе­рията от бряст, модерната авионика, високата почти два метра кабина, която беше предостатъчна за ръста му от сто седемдесет и три сантиметра.

Тази сутрин, вместо да се върне във Вашингтон от Чи­каго, Станли Уайт се беше отправил към Бонърс Фери, по­лет от 2400 километра, който щеше да им отнеме три ча­са заедно с кацането в Де Мойн, за да вземат агент Девро. В момента Дерво седеше на седалката зад Стан. Отноше­нието му не се беше променило след последния им разго­вор.

- Пригответе се за кацане, шефе - каза пилотът по висо­коговорителя.

Стан погледна през прозореца на изток. Спускаха се в долина, заобиколена от планински хълмове, към летище „Баундъри“, на север от Бонърс Фери, щата Айдахо. Точно в този момент една от планините избухна като вулкан.

- Мили боже!

Целият връх беше погълнат от огромно огнено кълбо червено-оранжеви пламъци, каквито Уайт беше виждал са­мо веднъж по-рано, когато армията беше демонстрирала пред отряда за борба с тероризма на ФБР разрушителната мощ на напалма.

Гласът на Девро долетя от задната седалка:

- Второто пришествие, Стан.

Минаваха по моста над река Мойе; главата на Грейси ле­жеше в скута на Бен. Той галеше лицето й. Бръкна в якето си, разкопча джоба на ризата си и извади сребърната звездичка и верижката. Постави ги в дланта й и ръката й се сви инстинктивно.

Грейси е застанала пред широките порти, които бавно се отварят към един светъл свят, красив свят, който я примам­ва. Тя пристъпва напред, но вижда нещо лъскаво на земята. Навежда се и го вдига - сребърна звезда на верижка - и вра­тите се затварят.

Тя отваря очи. Светлината е прекалено ярка и тя прими- жава. Нещо закрива светлината. След малко погледът й се прояснява и тя вижда лицето на Бен. Усмихва се.

- Знаех си, че ще дойдеш - казва тя.

Специален агент на ФБР Джан Йоргенсон открехна тежката врата на католическата църква. Църковните пейки бяха претъпкани с хора. Тя зашари с поглед сред богомол­ците, но не видя мисис Брайс.

Тръгна по пътеката между пейките.

Краката й трепереха, а в очите й напираха сълзи.

След нея се обръщаха глави; тя осъзна, че още е обле­чена с полицейското яке със златистия надпис ФБР на гър­ба. Продължи напред и видя мисис Брайс, седнала на вто­рата пейка откъм олтара, до пътеката. Момченцето на се­мейство Брайс и бабата седяха до нея. Джан се приближи към мисис Брайс и застана до нея. Сега сълзите потекоха по лицето й.

Погледът на Елизабет беше прикован в голямото разпя­тие над олтара, когато осъзна, че свещеникът е прекъснал литургията. Тя извърна очи към него. Той гледаше право в нея. Момичетата до олтара също я гледаха. Всички я гледа­ха. Елизабет се обърна към Кейт, която беше притиснала длан към устата си и с разширени очи гледаше в нейна посока; но всъщност гледаше някого зад нея.

Елизабет рязко се извъртя и видя агент Йоргенсон, по чието лице се стичаха сълзи. Сърцето на Елизабет замръз­на от ужас. Тя се изправи. Йоргенсон избърса лицето си и се усмихна.

- Грейси е добре.

Елизабет падна на колене. Очите й се наляха със сълзи. Тя отново погледна разпятието. Връзката им със злото бе­ше прекъсната.

- Ще проведем пълно разследване, мистър Брайс! Директорът на ФБР Уайт беше пристигнал с антуража си минути след като Грейси беше закарана в болницата. Нис­кият плешив мъж сочеше Бен с пръст.

- Това е полковник Брайс - прекъсна го агент Девро.

- Вие възпрепятствахте федерално разследване!

Стояха пред болничната стая на Грейси - Бен, директо­рът, шерифът, агент Девро и О’Брайън. Джон и лекарят бя­ха при Грейси.

Директорът се обърна към агент О’Брайън.

- О’Брайън, вие изгорихте целия лагер до основи. Как­во, по дяволите, стана?

Агент О’Брайън дори не примигна под свирепия поглед на директора. Тази сутрин Пийт беше осъзнал разликата между правилното и грешното. Беше осъзнал, че дори Фе­дералното бюро за разследване може да греши и е сгреши­ло. Сега трябваше да вземе важно решение: да каже истина­та, което обикновено беше правилното решение, и в такъв случай полковник Брайс и Джон вероятно щяха да бъдат арестувани и обвинени в убийство, а онези терористи щяха да се появят по вестниците, което щеше да е ужасно; или да излъже, което обикновено беше неправилно, и в такъв слу­чай семейство Брайс щяха да си заведат Грейси у дома и да си живеят щастливо, а изгорелите тела на терористите щя­ха да гният в онази проклета планина, и това щеше да е прекрасно. Той лесно взе решение.

- По дяволите, шефе, аз просто си седях там и изведнъж видях онази огромна експлозия. Помислих, че изригва вул­кан! Втурнах се презглава надолу. Тези мъже ме закараха до града. Ония сигурно са подочули, че ги преследваме, и са се самозапалили, самоубили са се. - Той невинно сви рамене. - Пълни откачалки, шефе.

Директорът примигна:

- Аха.

Лекарят излезе от стаята на Грейси.

- Вие ли сте директорът на ФБР? - обърна се лекарят към Станли Уайт.

- Да - отвърна той.

- Може би ще искате да чуете какво има да ви каже мо­мичето.

Последваха лекаря в стаята на Грейси.

- Какво има, Грейси? - попита Бен.

Гласът й беше тих.

- Кой ден сме днес?

- Неделята на Великден - отвърна Бен.

- Те ще убият президента.

Директорът кимна.

- Планираха да убият Маккой. Искахме да сме сигурни, че сме заловили всички играчи, но дядо ти се погрижи за то­ва.

- Има още един мъж - каза Грейси. - С червена коса и черна пушка. Той ще застреля президента Маккой в Кемп Дейвид в неделята на Великден. Днес.

Директорът обърна глава към агент О’Брайън.

- В онзи лагер нямаше никой с червена коса - каза О’Брайън.

Директорът изгледа странно Грейси.

- Откъде знаеш това?

- Видях го ~ отвърна Грейси. - В Уайоминг. Казаха, че ще го направят да изглежда, все едно са го извършили мю­сюлманите.

Директорът погледна часовника си.

- Господине...

- Да?

- Побързайте!

Директорът изхвърча от стаята, последван от другите агенти.

Шериф Джей Ди Джонсън стоеше до вратата на болнич- ната стая. Доктор Сандърс, бащата и полковникът бяха край леглото. Лекарят се обърна и тръгна към вратата. Усмихва­ше се.

- Ще се оправи - каза той и излезе.

Полковникът се наведе над леглото и целуна момичето, после отиде до шерифа. Изглеждаше малко блед, вероятно беше уморен.

- Номерът в живота, полковник, е да живееш достатъч­но дълго, та да може нещата сами да се оправят.

Полковникът се свлече на пода. Джей Ди изкрещя за док­тор Сандърс. Коленичи, разкопча якето на полковника и ви­дя окьрвавената му риза. Чу високия писък на момичето.

- Бен!