Отвличането

Ден шести

Началникът на полицията Пол Райън лежеше буден, обзет от съмнения относно главния си заподозрян. Наис­тина ли Гари Дженингс беше отвлякъл и убил Грейси Ан Брайс? Всички доказателства го потвърждаваха: фланел­ката, снимката, телефонните обаждания, предишното престъпление, разпознаването от страна на треньора, а сега и кръвта на жертвата, но все пак... нещо просто не пасваше. Всичко беше прекалено точно. Всички доказа­телства сочеха към Дженингс, а не би трябвало. Образо­ван служител в компютърна компания преследва дъщерята на шефа си? Обажда й се от мобилния си телефон в работно време и не прави никакъв опит да прикрие следите си? Оставя фланелката й в колата си? Под стелката има снимка с детска порнография? Наистина ли Дженингс бе­ше толкова глупав? И след като тъпанар като Еди е наме­рил колата му отключена, не би ли могъл да го направи всеки друг?

След щателна проверка най-способните агенти на ФБР бяха открили единствено малко размазано петно кръв и ни­какви други доказателства - нито косми, нито отпечатъци от пръстите й или нишки от дрехите й, нито трева от футболното игрище и листа от гората. А и треньорът не беше особено сигурен, въпреки че Дженингс в общи линии отго­варяше на описанието на заподозрения.

Разбира се, снимката на Дженингс и домашният му ад­рес бяха в щатския сайт за извършители на сексуални пре­стъпления; всеки, който искаше да открие рус синеок мъж, осъден за изнасилване, лесно можеше да го направи. Но защо ще се спре на някой, който работи за бащата на жертвата? С каква цел? За да го натопи, защото някога се е провинил? Нямаше логика. Той мислено претегли пре­димствата и недостатъците на ровенето по-навътре в не­щата и бързо реши, че няма никакви предимства, не и за Пол Райън.

На петдесет и две години надали щяха да се разкрият други възможности за работа в полицията. Нямаше на как­во повече да се надява. Седемдесет и пет хиляда годишно плюс безплатна здравна застраховка. След още осем годи­ни щеше да се пенсионира - с достатъчно пари да заживее в някоя малка къща в Сън Сити заедно с жена си. Очакваше го хубав живот... или поне приличен. Готов ли беше да за­хвърли този шанс заради Дженингс? Заради този осъждан хлапак? Е, може известният му адвокат да успееше да дока­же, че е невинен. Което не беше много вероятно при огром­ния обществен отзвук. Смърт чрез инжекция - това беше бъдещето му. То обаче не беше грижа на Райън: такъв беше законът! Защо Пол Райън да рискува финансовата си сигур­ност заради това момче? И то заради нищожната вероят­ност похитителят да е друг? Дори една крачка в тази посо­ка и Райън рискуваше да загуби работата си - кметът няма- sue да е доволен, а какво би означавало това за него? Да остане не само безработен, но и без никакви шансове. Без здравна застраховка. Без пенсия. Да работи в „Уолмарт“. Не откриваше нито една разумна причина да се порови по-надълбоко.

Освен че беше редно да постъпи точно така.

А и бебето. Бебето на име Сара лежеше в родилното от­деление в критично състояние - беше се родило почти два месеца преждевременно. Пол Райън ли носеше отговорност за бебето? Мамка му, не той беше сложил кръвта и фланел­ката в колата на Дженингс! Нито пък се беше обаждал де­вет пъти на жертвата! Не беше привиквал бременната му жена в участъка!

Само че той й беше показал порно снимката.

Едно бебенце можеше да умре, защото той се нуждаеше от самопризнания, за да запази работата си. Пол Райън се чувстваше виновен. Угризенията го държаха буден през ця­лата нощ и го караха да крачи из къщата, докато не го обзе чувство за срам. Бебето Сара.

Към четири часа сутринта - дали от необходимостта да изкупи греховете си или от недостиг на сън - Пол Райън взе съдбовно решение. Ще постъпи както е редно.

В шест часа сутринта обаче Дженингс го бе изпрева­рил.

Райън стоеше пред килията на Гари Дженингс и гледаше безжизненото му тяло, което висеше от тавана. Единият крачол на белите затворнически панталони беше завързан около врата му, а другият беше увит около тръбите на но­вата противопожарна система, която бяха инсталирали ми­налия месец в съответствие с разпоредбите.

Невинните заподозрени не се самоубиват.

Беше сряда сутринта и треньорът Уоли си подсвирква­ше, докато вървеше към кметството на Поуст Оук. За раз­лика от повечето посетители, които щяха да дойдат тук днес, Уоли Фейгън беше щастлив човек. Щастлив и дори горд от себе си - чувстваше се толкова патриотично на­строен, че изпитваше желание да козирува на собственото си отражение в стъклените врати.

Беше дошъл, за да освободи един невинен човек.

На входа Уоли поспря и поизпъна дрехите си, нагласи вратовръзката, която си беше сложил на ризата с къс ръкав в случай, че има камери и репортери. С малко повече къс­мет можеше да бъде показан по новините на националните телевизии и дори интервюиран от Кейти Курик. Можеше да се превърне в истински герой.

Той отвори вратата и влезе в сградата. На входа имаше метални детектори като на летището и униформен полицай, който проверяваше влизащите. Уоли започна да вади съдържанието на джобовете си в пластмасовия контейнер, но вдигна поглед, когато един полицай забързано се приближи. Хилеше се, като че току-що е спечелил цял вагон понички.

- Кучият му син сам се довършил!

Ченето на другия полицай увисна.

- Без майтап?

- Мда. - Хилещият се полицай се хвана за врата, изпле­зи език и захъхри. — Обесил се е в килията си снощи. А мо­же и да е в резултат на някоя перверзна сексуална игра.

Двамата полицаи весело се изкикотиха, но на Уоли му прилоша. Не искаше да пита, но се налагаше.

- За кого говорите?

- За Дженингс - отвърна ухиленият. - Онзи тип, дето отвлече Грейси.

- Какво... мъртъв ли е?

- Като пън. Направи услуга на всички. Без процес, без обжалване, без екзекуция. Случаят е приключен.

В същия момент двойните врати зад Уоли се отвориха и развълнувани репортери и оператори с камери връхлетяха вътре.

- Вярно ли е? - крещяха те. - Наистина ли Дженингс се е самоубил?

- Мда - отговори първият полицай, давайки им знак да минават през детекторите, без да ги проверява. - Сам си из­пълни смъртното наказание.

За части от секундата в съзнанието на Уоли Фейгън се разиграха два различни варианта, според които можеше да се развие животът му — така ярко, като че ли гледаше филм. Решението щеше да определи бъдещето му. Първият вари­ант предполагаше да влезе вътре, право в кабинета на на­чалника на полицията, който щеше да е пълен с репортери, да застане пред микрофоните и камерите и да разкаже на света онова, което знаеше, онова, което си беше припомнил снощи в работата: русият мъж с черната шапка и карирана риза, който беше потърсил Грейси след мача, нямаше пока­залец на дясната ръка. Мъжът не беше Гари Дженингс, за­щото на Гари всички пръсти си му бяха на място. Дже­нингс не беше похитителят. Той беше невинен. А сега беше мъртъв. И Уоли беше виновен за това. Всички щяха да го кажат - полицейският началник, пресата, ФБР, бременна­та жена на Дженингс, целият свят. Уоли Фейгън със сигур­ност щеше да се появи по телевизията, но никой нямаше да го провъзгласи за герой. Щяха да го обвинят за смъртта на един невинен човек.

Винаги се намира на кого да стоварят вината.

Уоли избра втория вариант. Той взе личните си вещи от пластмасовия контейнер, върна ги в джобовете си и излезе от сградата, заричайки се да отнесе тайната си в гроба.

Беше седем часът сутринта тексаско време, което озна­чаваше че на борсата в Ню Йорк е осем. След деветдесет минути компанията „БрайсУер“ щеше да пусне акциите си, за да се сбъднат мечтите на нейния създател. Основателят на компанията, президент и изпълнителен директор, пред­седател на борда на директорите и творчески гений, Джон Р. Брайс, който притежаваше докторска степен по алгоритми от Масачусетския технологичен институт и коефициент на интелигентност 190, лежеше смазан на дивана в кабинета в своя дом. Беше се свил под едно одеяло с емблемата на бостънските „Ред Сокс“. Момчешкото му лице беше заровено в плътните гънки на меката кожа, където облегал­ката на дивана се съединяваше със седалката. Питаше се каква е причината жена му да не го обича.

А той беше сигурен, че тя не го обича.

Бяха правили секс точно 249 пъти - по два пъти месечно през десетте години и четири месеца от брака им и веднъж преди да се оженят. Когато човек го изречеше на глас, зву­чеше страшно много, далеч повече, отколкото си беше меч­тал в института - веднъж на всеки петнайсет дни. Но пък питчерите от Висшата лига забиваха всеки пети ден. Само за статистиката, през същия период от време Роджър Клемънс беше изиграл 302 мача!

Той не вярваше, че Елизабет харесва секса с него, още по-малко пък, че изпитва оргазъм. Но го беше страх да по­пита. Малкия Джони Брайс беше попитал единствената си друга сексуална партньорка, шестнайсетгодишна проститутка, която беше преспала с всички синове на военните във Форт Браг, дали е получила оргазъм. Тя се беше изсмяла в лицето му.

- На мен са ми нужни повече от пет секунди, жребецо.

Сексът не беше компютърна игра.

За него обаче сексът беше компютърна игра, след като женските оргазми, бяха толкова необикновени, да не гово­рим колко капризен бе хардуерът и колко дълго трябваше да се настройва чувствителният софтуер. По женското тя­ло не можеше да насочиш мишката и да кликнеш. Нямаше клавиш „помощ“, нито „вълшебник“, който да го изведе стъпка по стъпка до желаното изпълнение. Ето защо се на­сочи към технически решения, дори си купи наръчник - „Женският оргазъм“ - и за своя изненада осъзна, че напис­ването на 25 000 реда код беше фасулска работа в сравне­ние с довеждането на една жена до оргазъм. Джон Р. Брайс обаче не се отказваше лесно. Той впрегна изключителната си интелигентност, за да изучи магията на оргазмите, за­щото беше сигурен - както бе сигурен в своя компютър, - че ако успее да докара Елизабет Брайс до оргазъм само веднъж - един-единствен път, - то пренебрежителното й отношение към него мигновено щеше да се превърне в дълбока любов.

Компютърните маниаци също се нуждаят от любов.

Беше изучил прег оръчителните техники в наръчника, все едно се готвеше за последния си изпит в Масачусетския технологичен институт, прилагайки нова техника на всеки две седмици, докато не ги изпита всички; той дори решава­ше алгоритми наум по време на секс, за да предотврати преждевременното еякулиране. В света на хакерите тази техника беше позната като „метода на звяра“ - изпробване­то на всяко възможно решение към един проблем, докато се откриеше вярното. Беше прилагал този метод много пъти в работата си, и то с голям успех. Но не и с Елизабет. Няма­ше съмнение, че вината е в оператора, той просто не беше годен да изпълни мъжествената задача по докарването на една красива и сложна жена като Елизабет до разтърсващ оргазъм. Джон Р. Брайс нямаше никаква идея къде греши.

По време на редките случаи, когато смяташе, че техни­ките като че ли й въздействат, когато усещаше, че тялото й откликва на неговия хардуер, точно в момента когато смет­неше, че тя е на ръба на мощен взрив, Елизабет сякаш за­мръзваше, все едно той беше издал неразрешена команда и контролният й панел затваряше програмата. Той изпразва­ше съдържанието на дискетата си и я изваждаше, тя става­ше от леглото и се заключваше в банята, оставяйки го да се тормози от необяснимия си провал. Защо жените не се раж­даха с прозорче, което поне да насочва към причината за грешката?

Никога не беше забравял рождения й ден, годишнината от сватбата им, Свети Валентин, Деня на майката. Винаги пращаше цветя и подаръци в офиса й. Дори се записа при личния треньор на компанията и тренираше всеки ден. Уси­лията му обаче нямаха осезателен ефект. Трябваше да по­следва съвета на Грейси - да подобри графичния си вид, да започне да се облича модерно, да се подстриже, да захвър­ли очилата и да си направи лазерна операция на очите. Бе­ше му казала, че така би изглеждал наистина страхотно. Ко­ето беше прозвучало обещаващо.

Стига тези усилия да гарантираха, че ще получи любов­та на Елизабет.

Беше живял десет години без любовта й и без да изпит­ва съжаления от момента, в който за първи път видя Грейси в родилното отделение. Нямаше значение, че обича Елиза­бет повече, отколкото тя го обичаше, защото любовта на Грейси далеч изравняваше разликата. Но сега любовта на Грейси си беше отишла. И за първи път от десет години той почувства разликата, почувства една празнота, която акци­ите му не можеха да запълнят.

Някой седна на дивана и сложи ръка върху неговата над одеялото. Той се помоли това да е Елизабет, която е слязла да му каже, че двамата заедно ще оцелеят без Грейси; да го попита дали може да легне до него и да го прегърне, да му прошепне, че го обича с цялото си сърце.

Бен седна на дивана до Джон внимателно, за да не го съ­буди. Спомни си деня през 1969 година, когато доведоха сина му у дома, увит във войнишко одеяло, отчаяно нужда­ещ се от баща. Но си остана само с майка. Месец по-късно лейтенант Бен Брайс се беше върнал във Виетнам, за да освобождава потиснатите.

Не беше успял.

По времето, когато завинаги напусна Виетнам, Джон ве­че беше поел по своя път, далеч от Бен Брайс; бяха две на­ранени души, подели битка с демоните си. Животът в арми­ята беше суров към Джон; той не успя да се приобщи към останалите синове на военни в базите, където ги местеха през следващите десет години, докато армията се опитваше да скрие най-награждавания си войник от Виетнамската война, опитваше се да намери начин да забрави тази война и нейните воини. Бен щеше да напусне армията, но не мо­жеше; трябваха му двайсет години служба, за да получи пенсия, с която да издържа семейството си. Специалните умения на полковник Бен Брайс като че ли не се търсеха в частния сектор.

Поне Джон беше поел живота си в свои ръце, след като напусна Форт Браг и Северна Каролина, за да отиде в Бос­тън и Масачусетския технологичен институт, с отлични ре­зултати на приемния изпит и пълна стипендия през същата година, когато Бен се беше пенсионирал. Бен Брайс обаче нямаше свой собствен живот; един воин завинаги остава роб на войната.

Джон се обърна. В очите му се четеше явно разочарова­ние, сякаш Бен Брайс беше последният човек на земята, когото искаше да види в този момент.

Баща и син се спогледаха мълчаливо.

- Защо дойде, Бен? - попита Джон. - Израснах без теб. Ти се връщаше у дома само за да ни преместиш в друга ба­за, в друго училище, при други побойници, които да ме тор­мозят. И ти не спаси онези хора — изгуби великата война. Беше герой на Америка и докъде те доведе това? Живееш с едно куче. - Той се изправи. - Не беше до мен, когато имах нужда от теб. Сега не ми трябваш.

Думите на сина му го удариха като юмрук в лицето. Той стисна зъби, за да потисне чувствата си.

- Знам, че нямаш нужда от мен, синко. Предадох те и съжалявам за това. Може би някой ден ще намериш сили да ми простиш. - Той се изправи. - Не съм дошъл за това, Джон. А за Грейси. Тя има нужда от мен и аз няма да пре­дам и нея. Утре сутрин тръгвам за Айдахо.

- За Айдахо? Какво има там?

- Грейси е там.

- Бен...

- Тя е жива.

- Дженингс е мъртъв.

Кейт стоеше на вратата.

Гумите на лексуса пронизително изсвистяха, когато ко­лата рязко спря на мястото за инвалиди на паркинга точно пред кметството. Ако някой от полицаите, които стояха на тротоара и учудено-наблюдаваха случващото се, беше за­държал жената по анцуг и маратонки, с пъхната зад ушите разчорлена коса и без грим, и я беше попитал дали знае, че е паркирала неправилно, тя щеше да излъже, без да й мигне окото.

Жената изтича по тротоара и влетя в сградата, минавай­ки през металните детектори, без да забавя ход, предизвик­вайки високия вой на сирените. Полицаят на пропуска я пресрещна, но щом я разпозна, се отдръпна и я последва на почетно разстояние. Тя мина през фоайето и се отправи ди­ректно към кабинета на началника на полицията. Той седе­ше зад бюрото си.

- Искам да го видя - настоя жената.

Началникът я огледа, въздъхна и бавно кимна. Направи знак на полицая от пропуска, който се изправи и поведе же­ната по коридора, през охранявани врати, до малкия за­твор. Двама служители на кметството я разпознаха и бър­зо изърнаха поглед. Още от входа на затвора жената видя няколко полицаи и агенти на ФБР, които стояха пред отво­рената врата на една килия, където някакъв фотограф пра­веше снимки от различни ъгли. Жената се приближи и обектът на фотографа бавно влезе в полезрението й: тяло­то на Гари Дженингс висеше безжизнено от противопожарната тръба.

Полицаите погледнаха жената и после началника си в очакване на нареждания. Той направи знак с глава; полицаи­те се отдръпнаха и пропуснаха жената в килията.

Елизабет пристъпи към Дженингс, увиснал от тавана по бели долни гащи. Очите му бяха подпухнали, лицето му беше бледо, а голите му крака бяха отекли. Гледайки мъжа, който беше отвлякъл, изнасилил и убил единствена­та й дъщеря, тя изпита завист. Неговите демони бяха из­чезнали. Нейните я бяха наобиколили. Защото сега никога нямаше да научи. Елизабет Брайс удари трупа и той леко се залюля.

- Мамка ти! Отнесе я със себе си в гроба!

- Кретенът е умрял? - попита Сам с уста, пълна с „Чи- риос“.

- Да - отвърна Кейт.

- Полицаите ли го застреляха?

- Не. Той... просто умря.

- Ами как ще пусне Грейси, като е умрял?

- Не знам.

- Скрил ли я е някъде?

- Не знам.

- Да не я е завързал?

- Не знам.

- Тя кога ще се върне?

Кейт отиде до Сам. Седна до него и хвана личицето му. Как можеше да му каже, че Грейси никога няма да се върне вкъщи?

- Бабче, защо плачеш?

- Защото не знам какво става с Грейси.

Сам също заплака.

- Но знаеш, че не е умряла или нещо такова, нали? На­ли, бабче?

14:55 ч.

- Искам да погреба дъщеря си - тихо каза майката.

Специален агент Юджийн Девро седеше зад бюрото си в командния център. Последната среща със семействата ви­наги беше трудна, особено когато тялото на жертвата не бе­ше открито и вероятно никога нямаше да бъде. Семейства­та изпитваха нужда от усещането за окончателност, което погребението носеше. Като баща той уважаваше болката им, че не са успели да се сбогуват с детето си; като агент на ФБР обаче трябваше да поеме следващия случай. Иначе мъртвите деца щяха да го докарат до лудост.

- Претърсихме около сградата на Дженингс. Не открих­ме нищо. Съжалявам.

- Значи това е всичко?

- Мисис Брайс, началникът на полицията отговаря за случая и той го приключи. Нямам независима юрисдикция, за да продължа разследването. А и ресурсите на ФБР не са безкрайни. - Лицето й посърна. - Мисис Брайс, проведохме възможно най-обширното търсене. Наградата, която обя­вихте, широкият обществен отзвук... Ако беше жива, някой щеше да я забележи. Обикновено откриваме тялото с по­мощта на похитителя. Със смъртта на Дженингс надали ня­кога ще успеем да го открием. Съжалявам.

Той не спомена, че тялото на дъщеря й може да бъде от­крито някой ден, след година или две, от турист или ловец, или фермер, или строителни работници; но тогава то щеше да бъде разложено до неузнаваемост.

- Ами всички хора, които твърдят, че са я видели? - по­пита майката.

- Мисис Брайс, преди да предложите наградата, никой не се беше обадил. През двата дена, след като я оповестих­те, получихме над пет хиляди обаждания. Отделихме около хиляда, останалите просто не звучат правдоподобно.

- Ами Клейтън Лий Тъкър от Айдахо? - обади се Бен. - Няма ли да го проверите?

Девро се почувства обиден от намека на полковника, че не е направил всичко възможно, за да открият Грейси.

- Полковник, никога не бих пропуснал да проверя подобна следа. Изпратихме снимка на Грейси и увеличените снимки на заподозрените от мача в офиса ни в Бойзи. Събу­дих един от агентите там в пет часа сутринта, за да отлети до Айдахо Фолс и да разпита мистър Тъкър още тази сут­рин. - Девро сложи очилата си и разтвори една папка на бю­рото. - Агент Дан Къри току-що изпрати по факса доклада си. Мистър Тъкър не е могъл да разпознае Грейси и мъжете, нито пък... - Щеше да каже „татуировката“, но си спом­ни обещанието към полковника. А и татуировката вече не означаваше нищо. - Нито пък каквото и да било друго.

На лицето на полковника се изписа изненада.

- Полковник, в доклада на агент Къри пише също, че мистър Тъкър е искал да обсъдят дали правителството проследява НЛО в Айдахо, тъй като според него непре­къснато се появявали. Освен това според доклада мистър Тъкър признава, че след смъртта на съпругата си пие дос­та често. — Той поклати глава. — Това е проблемът с голе­мите награди, обаждат се всякакви откачалки.

- Тогава защо той ми каза нещо съвсем различно по те­лефона?

- Непрекъснато се случва. Когато се появи наш агент и им покаже значката си, изведнъж всички решават да кажат истината вместо измишльотините, които са скалъпили, за да получат наградата.

Полковникът, изглежда, не беше убеден и Девро му под­несе доклада на агент Къри. Бен го прегледа и бавно покла­ти глава.

- Полковник, сексманиаците с престъпни наклонности не прекосяват половината страна, за да отвлекат едно де­те. Нито пък отвличат деца, които после пренасят през ця­лата страна. Покушенията над деца са местни престъпле­ния, извършвани от местни престъпници срещу местни де­ца. Тялото на Грейси е в радиус от няколко километра от парка, уверявам ви.

Полковникът хвърли папката върху бюрото.

- Съжалявам, полковник, но тук няма никаква мисте­рия - Дженингс е извършителят. Това е единственото правдоподобно обяснение на фланелката, снимката, теле­фонните обаждания, неговото описание, разпознаването от страна на треньора и най-вече кръвта - ДНК тестовете доказват, че Грейси е била в колата.

- Може кръвта да е на някой друг.

- Полковник, вероятността кръвта да не е от Грейси е едно на двайсет и пет квадрилиона, а аз дори не знам какво представлява това число.

- Един милион милиарда - обади се бащата.

- Знам, че е трудно да го приемете, но извършителите на сексуални престъпления не ги планират и не натопяват някой друг, за да се предпазят... А невинните хора, аресту­вани за престъпление, което не са извършили, не се бесят. Наемат си адвокат.

- Той не пасваше на профила ви.

- Така е. Изобщо не пасваше. - Девро сви рамене. - Из­ключение е. Или пък момчетата ни от отдела по поведен­ческа психология нямат никаква представа какво вършат. Както и да е, това няма значение.

- Значи се отказвате? - попита майката и обхвана с жест стаята.

- Мисис Брайс, никога не се отказваме, докато не откри­ем тялото. Незабавно ще откликваме на всяка нова информа­ция или улика, обещавам ви. Но не можем да работим от къ­щата ви безкрайно, казах ви го още когато установихме тук командния център. Преместваме се в офиса в Далас. Агент Йоргенсон ще ме държи в течение, докато съм в Де Мойн...

- Де Мойн?

- Отвлечено е петгодишно момче...

- Тръгвате си?

- Да, госпожо. В близост живее педофил, който наско­ро е излязъл от затвора. Сега съм нужен там. - Господи, колко му беше трудно. - Вижте, знам, че това не е изхо­дът, на който сте се надявали. Знам, че късчетата от мо­зайката не пасват. Някои неща просто не могат да бъдат обяснени. Не всички въпроси намират отговор. Просто така стоят нещата. - Той се изправи. - Съжалявам за за­губата ви. Грейси сигурно е била прекрасно дете. Но всичко свърши.

Членовете на семейството отклониха поглед, когато той понечи да срещне очите им. С изключение на полковник Брайс.

- Не, агент Девро. Всичко едва сега започва.

След като семейството си тръгна, специален агент Джан Йоргенсон се приближи към началника си. Очите на Девро бяха тъжни и уморени.

- Ако някога успея да открия живо дете - въздъхна той, - приключвам. Отказвам се от надбягването.

- Направих няколко проверки за майката - каза Джан. - В Министерството на правосъдието.

- Казвай... Не че има някакво значение вече.

Джан погледна бележките си.

- Шефът на отдела й е бил заместник-министър на правосъдието, казва се Раул Гарсия.

Агент Девро разтриваше лицето си.

- И какво имаше да каже мистър Гарсия за мисис Брайс?

- Нищо. И той е мъртъв.

Девро престана да разтрива лицето си.

- И двамата началници на мисис Брайс от министерст­вото са мъртви.

- Да, сър. Гарсия е умрял преди две години в Денвър, убит при въоръжен грабеж на автомобила му.

- Мили боже! - Девро се изправи. - Явно напоследък в Министерството на правосъдието има доста висока смърт­ност.

- Обадих се и на военните за имената на онези войници от специалния отряд във Виетнам. Целият архив е унищо­жен през 1972 година.

- Така си и мислех. - Агент Девро стана и взе куфар­чето си. - Йоргенсон, сега случаят е твой. Аз хващам са­молета за Де Мойн.

През целия път до летището Девро мислеше за Грейси Ан Брайс. Още един живот беше приключил, преди да започне. Още едно семейство беше разбито от престъпен сексмакиак. Още един провал за специален агент Юджийн Девро. Какво добро беше направил тук?

Беше на петдесет и шест. От десет години се занимава­ше само със случаи на отвличане. Те започваха да му тежат. Съпругата му го беше умолявала да се прехвърли в отдела за държавна корупция. „Какво по-забавно от разследването на подкупни политици?“ - беше казала тя. Може би имаше право. Може би беше време да се откаже от преследването. 128 мъртви деца. Мили боже, 128 мъртви деца! Нямаше да му се. налага да пътува толкова често; в Тексас имаше достатъчно корумпирани политици. Щеше да бъде по-често със семейството си. След време може би нямаше да вижда ли­цата на 128-те мъртви дечица всяка вечер, когато си лягаше и затваряше очи.

Йоргенсон спря колата пред терминала и се обърна към него.

- Агент Девро...

- Вече можеш да ми казваш Юджийн.

- Юджийн, вие ме научихте на много неща. Благодаря.

Той кимна.

- Справи се добре, Джан.

- Знаете ли, повечето агенти, с които съм работила в Далас, са доста надменни, все едно самата значка ги прави специални. Вие сте различен.

- Разликата е, че съм виждал деветдесет и три мъртви деца отблизо. Това веднага стопява всякаква надменност.

Девро излезе от колата, взе чантата и куфара си от зад- ната седалка и мина откъм страната на Джан.

- Събери останалите доказателства и напиши доклада си. Ще го прочета, когато приключа в Де Мойн. Знаеш номе­ра на мобилния ми телефон. Ако имаш нужда, обаждай се.

Тъкмо щеше да тръгне, когато Джан го спря.

- Наистина ли мислите, че Дженингс е отвлякъл Грей­си?

- Не знам... но знам, че тя е мъртва.

- Ако имахме правомощия, щяхте ли да приключите случая?

Специален агент Девро се изправи, загледа се в синьото небе и после отново се облегна на прозореца.

- Не.

Животът не е приказка.

Катрин Маккьлоу не знаеше това през 1968 година. Бе­ше се омъжила за мъжа на мечтите си, но го изгуби заради кошмара на войната. Бен Брайс беше отдал душата и сър­цето си на армията и онази проклета война и с това разби сърцето си, очерни душата си и загуби войната. Когато се завърна от Виетнам, той се опита да намери утеха в бутил­ката. Така и не престана да я търси там.

Армията се опита да остави войната и воините в минало­то и да се превърне в мироопазваща сила. Шефовете няма­ше как да понижат най-награждавания от виетнамската вой­на, но не се чувстваха длъжни да го назначат на отговорен пост. Бен казваше, че когато изгубиш някой мач или война, не отиваш на парад.

След пенсионирането му Кейт отиде при него в хижата. Беше се надявала, че пенсионирането ще освободи духа му, но той взе войната със себе си в Таос. След няколко години тя се събуди една сутрин и прие истината за Бен Брайс: вой­ната никога нямаше да свърши. Той никога нямаше да наме­ри покой, до деня на смъртта си. А както пиеше, този ден нямаше да е толкова далеч.

Кейт Брайс отказа да живее в очакване на този ден. Не можеше да спаси съпруга си от самия него. И затова го на­пусна. Сега, докато крачеше из стаята, тя се чувстваше ка­то девойка, която се подготвя за първата си среща. Събира­ше смелост да отиде при Бен. Имаше нужда да легне до не­го и да почувства ръцете му около себе си - още веднъж, преди да я напусне. Беше я напускал много пъти, но тя чув­стваше, че този път е различно.

Този път Бен Брайс нямаше да се върне.

- Кога ще се върнеш? - попита Сам, вирнал нагоре не­винното си личице. Бен Брайс беше решен да не казва ни­що, което може да изтрие тази невинност.

- Скоро.

Сам поклати глава.

- Типичен отговор от възрастен - неясен.

Бен се усмихна. Все едно говореше с Джон на същите години. Той приседна на леглото.

- Не е неясен. Просто не мога да кажа със сигурност.

- Но ще се върнеш, нали?

Бен се замисли за момент. Този път нямаше как да отго­вори уклончиво. Затова каза онова, което момчето искаше да чуе:

- Да.

Малкия Джони Брайс беше дребен, слаб, плах и изклю­чително интелигентен. Търпеше подигравки и оскърбления, тормоз и побой. Беше вглъбен в себе си и много самотен. Нямаше други приятели освен майка си и компютъра. Беше момчето на мама, защото баща му беше заминал на война. Мразеше живота си до деня, в който пристигна в Масачусетския технологичен институт, където всички бяха като него. Притежаваше коефициент на интелигентност 190, по­лучи докторска степен по алгоритми и при завършването си основа своя собствена компания и си постави за цел да из­мисли убийствено приложение. Десет години по-късно той се превърна в милиардер: в 9:30 ч. сутринта източно време „БрайсУер.ком“ пусна акциите си на борсата по 30 долара всяка; в 16:00 ч. - в края на работния ден - цената им скочи до 60 долара на акция.

Джон Р. Брайс имаше състояние от два милиарда дола­ра.

Това беше денят, за който беше мечтал, откакто се пом­неше - като тийнейджър, който очаква с нетърпение деня, в който ще изгуби девствеността си, деня, в който ще се пре­върне в мъж. Днес трябваше да бъде този ден за Джон Р. Брайс. Сега обаче, докато стоеше в семейната спалня в имението си за 3 милиона долара и гледаше отражението си в огледалото, той все още виждаше Малкия Джони Брайс.

Не беше намерил мъжествеността си на Уолстрийт; ве­роятно щеше да я намери в Айдахо.

Беше се опитал да си представи живота без Грейси. Не можеше. Не искаше такъв живот. Раждането на Грейси ги беше сближило; смъртта й щеше да ги раздели. Елизабет щеше да го напусне и да вземе Сам. Семейството му, тази тънка нишка, която го свързваше с реалния свят, заплашва­ше да се скъса и той би дал всеки цент от новото си богат­ство, за да спаси това семейство.

Парите му обаче не можеха да опазят семейството му. Знаеше, че единствената му надежда е един пияница. Бен Брайс му предлагаше надежда. Надеждата, че Грейси е жи­ва, че един ден може да се върне. Надеждата, че баща й мо­же отново да обгърне съвършеното й личице с ръце и да си мисли колко е прекрасна. Съзнаваше, че в копнежа му няма логика. Нито здрав разум. Имаше единствено чувства. И вяра. Джон беше чел за болни от рак, които отиваха в Мек­сико, за да се подлагат на клизми и други знахарски тера­пии, надявайки се на някакво чудо. Беше се питал колко от­чаян трябва да е човек, за да направи подобно нещо, да про­пътува хиляди километри с надеждата за чудо. Сега знаеше.

И така, Джон Р. Брайс щеше да се изключи от своя вир­туален свят и да се впусне в истинския, преследвайки меч­тата на Бен и дъщеря си. И надявайки се.

За първи път в живота си Джон Брайс щеше да последва баща си.

Имението беше потънало в мрак и тишина, сякаш скър­беше. Агентите на ФБР си бяха тръгнали. Всички се бяха усамотили в стаите си, за да размишляват над живота си без Грейси. Всички освен Елизабет.

Тя беше в киносалона и гледаше късните новини. Един похитител на деца беше мъртъв. Щеше да бъде погребан на следващия ден. Животът щеше да продължи. Но не и живо­тът на Грейси. Не и животът на майка й.

Дъщеря й беше мъртва.

Злото отново беше победило.

Бен лежеше в леглото; единствената светлина идваше отвън. Ръцете му бяха скръстени под главата, а умът му бе­ше изпълнен с въпроси: Защо Клейтън Лий Тъкър не е раз­познал Грейси, мъжете и татуировката? Наистина ли е луд? И защо телефонът му даваше заето по цял ден и цяла нощ? Защо двамата мъже бяха завели Грейси в Айдахо? Но най- притеснителният въпрос беше дали миналото му се е завър­нало да преследва Грейси?

Вратата на къщата край басейна се отвори и Кейт над­никна вътре.

- Бен?

- Да.

Кейт се приближи и седна на края на леглото; загледа се в ръцете си и започна да си играе с колана на халата си. Той я изчака да събере сили да изкаже това, за което беше дошла.

- Бен, имал ли си друга жена?

- Не, Кейт, просто друга бутилка.

Тя се изправи, разтвори халата си и го остави да падне на земята. Отметна одеялото, легна до него и положи глава върху гърдите му. Кейт щеше да е там, когато той се събу­деше на следващата сутрин.