Отвличането

Ден втори

Беше призори, когато Бен паркира стария джип, грабна брезентовата си чанта и забързано влезе в сградата на лети­ще „Албъкърки“. Главата му пулсираше при всяка стъпка. В този ранен съботен час залата вече гъмжеше от прибиращи се у дома скиори. Мерна един монитор с разписанието. Първият полет за Далас беше точно в шест.

- Разбирам, че става въпрос за спешен случай, сър - ка­за наземната стюардеса, - но всички места са заети и освен това имаме още двайсет души в листа на чакащите. Всички днешни полети до Далас са пълни. - Погледна към компю­търа си. - Мога да ви кача най-рано в понеделник.

Тя му се усмихна съчувствено и сви рамене, след което протегна ръка към следващия на опашката. Бен вдигна чан­тата си, отдръпна се от гишето и огледа пътниците - съне­ни студентчета, връщащи се у дома за пролетната ваканция. Едва ли някой би отстъпил билета си на непознат.

Той обаче трябваше да се добере до Далас.

Забеляза трима униформени мъже да крачат по главния коридор към изхода. Мъжът по средата изглеждаше на него­ва възраст и носеше капитански нашивки.

Бен пристъпи напред и ги пресрещна.

Карън, деветнайсетгодишната наземна стюардеса, по­клати глава, когато мъжът спря капитан Портър. Вече шест месеца работеше на този терминал и историята винаги бе­ше една и съща: „Спешен случай! Неотложен проблем!“ Искаше й се да каже, че и нейният личен живот е в криза, но правилата на компанията не допускаха да се държи грубо с клиентите. Затова тя само се усмихваше и свиваше рамене. Този мъж обаче изглеждаше искрен и като че ли не би излъ­гал, за да си намери място в претъпкан самолет. Имаше приятни очи. За всеки случай тя вдигна слушалката, готова да набере номера на охраната.

Карън подаде бордната карта на следващия на опашката и погледна към мъжа, който умоляваше капитан Портър. Подобно на всичките си колежки, тя харесваше капитан Портър. Авиокомпанията, за която работеше, наемаше са­мо военни пилоти и по-младичките се смятаха за такива мъжкари, че непрестанно се пъчеха и очакваха всички стю­ардеси да си вдигат полите по команда. По-възрастните, ка­то капитан Портър, бяха различни. Те уважаваха момичета­та вероятно защото имаха дъщери на тяхната възраст и ни­кога не се хвалеха с подвизите си в армията. За младите пи­лоти капитан Портър беше нещо като бог; разправяше се, че бил истински ас в някаква война, която тя едва си спом­няше от часовете по история в гимназията, и че бил воен­нопленник почти три години. Карън потръпна само при ми­сълта: без Ем Ти Ви цели три години!

В момента мъжът сочеше телевизора, включен на Си Ен Ен. Карън се наведе над гишето, за да погледне монитора. На екрана се виждаше лицето на русокосо момиче, под което течеше надпис ОТВЛЕЧЕНО ДЕТЕ и ВЕРОЯТНА ПРИЧИ­НА: ОТКУП. Детето беше сладко. Карън отново погледна капитан Портър, очаквайки той да отпрати мъжа със съчувствено изражение и дежурното свиване на рамене, съпрово­дено с обяснение, че не е по силите му да направи нещо, за­щото е само обикновен служител. Карън обаче зяпна от изумление и напълно забрави за останалите пътници на опашката, когато капитан Портър пусна своето куфарче и прегърна човека, сякаш беше отдавна изгубеният му брат, след което взе чантата му и я занесе при Карън.

- Карън, чекирай багажа на полковника - кротко нареди той. - И смести другаде някой от първа класа.

Карън можеше да се закълне, че в очите на капитан Пор­тър проблясваха сълзи.

Въпреки възраженията на майка си Грейси идваше да го посещава през няколко месеца, а през последните пет годи­ни прекарваше по един месец от лятната си ваканция при него. Ако не бяха гостуванията й, сутринта, в която Бен ня­маше да отговори на Бъди, вече можеше да е настъпила. Той имаше нужда от нея и знаеше точно защо, тя също се нуждаеше от него, макар да не съзнаваше причините. Бен чувстваше, че Господ ги е свързал по начин, който той нито разбираше, нито се опитваше да разбере.

Бен вече седеше на задната седалка на жълто такси, ко­ето караше с повече от сто километра в час по северната магистрала на Далас. Зад волана седеше арабин с тюрбан, през прозорците се чуваше градският шум, а слепоочията му пулсираха болезнено. Бетонният свят отвън препускаше покрай него; стомахът му се преобръщаше при мисълта, че може никога повече да не види Грейси. Имаше чувството, че ще повърне фъстъците и кафето, които погълна в само­лета, ако продължи да гледа четирите каубойски кукли на таблото, които поклащаха огромните си глави. Облегна гла­ва назад и затвори очи, а мислите му се върнаха към по­следното гостуване на Грейси. Бяха седнали в люлеещите столове на верандата и наблюдаваха залеза, когато след из­вестно мълчание тя изтърси:

- Мама казва, че си пияница.

- Права е - бе отвърнал той.

- Но ти не пиеш, докато съм тук.

- Докато си тук, не изпитвам нужда от алкохол.

- Защо?

- Не знам. Сигурно защото ме спохождат само приятни мисли.

- Значи решението е просто - трябва да съм тук през цялото време.

Той се беше усмихнал.

- Много мило от твоя страна да го предложиш...

- Не, Бен, аз наистина смятам така. Искам да живея при теб.

- Миличка, това не е място за момичета.

- Тогава ти ела да живееш с нас. Къщата е досгатъчно голяма.

- Там няма място за мен. Когато си живял в джунглата, не можеш да дишаш, ако стените са от бетон.

Грейси бе замълчала, преди да каже:

- Тя още те обича.

Когато Бен отвори насълзените си очи, таксито тъкмо спираше пред портала на БРАЙЪРУИК ФАРМС, СТРОГО ОХРАНЯВАН ЖИЛИЩЕН КОМПЛЕКС, както подсказваше и табелата ВЛИЗАНЕТО НА СЛУЧАЙНИ ПОСЕТИТЕЛИ ЗА­БРАНЕНО. Бен си спомни за изтривалката пред родната му къща в Западен Тексас, на която пишеше: „Добре дошли на всички“.

След като провери самоличността на Бен, пазачът обяс­ни пътя на шофьора и натисна копчето за отваряне на вра­тите. Сякаш влязоха в оазис насред пустиня от бетон: висо­ки дъбове, засенчващи широкия път, обширни зелени мора­ви, проблясващи изкуствени езерца, заобиколени от пеше­ходни пътечки. Великолепните къщи бяха скътани навътре в огромните парцели, къщи, които биха накарали всеки гост да зяпне от удивление, но Бен едва ги забелязваше. В ума му беше само Грейси.

Шофьорът на таксито включи радиото: „Снощи в шест и петнайсет полицията в Поуст Оук бе вдигната на крак. Тя разпространи описанието на жертвата и на заподозрения. Десетгодишната Грейси Ан Брайс е бяла, висока около ме­тър и четирийсет и тежи трийсет и шест килограма. С къса руса коса и сини очи. Заподозреният е бял мъж на видима възраст между двайсет и трийсет години, около сто кило­грама, висок към метър и осемдесет, също русокос. За по­следно е видян с карирана риза и черна шапка. Полицията моли всеки гражданин, снимал мачовете в парка на Брайъруик Фармс, да й предостави филмите.“

Арабинът погледна Бен в огледалото за обратно виждане.

- Отвлекли момиченце. В моя страна намираме мъж - той стовари отворената си дясна длан върху таблото - и от­рязваме негови топки. И после негова глава.

Той отново се извърна към пътя и наби спирачки. Бен по­летя напред. Таксито едва не повлече полицейските заграж­дения, поставени напречно на Магнолия Лейн. Двама униформени полицаи застанаха пред таксито с ръце на кобури­те, поклащайки глави. Шофьорът се обърна назад и сви ра­мене.

- Дотук сме - каза той.

Бен плати сметката от четирийсет и пет долара с банк­нота от петдесет и слезе от колата. Утринното слънце про­низа очите му, той потупа дрехите си, за да открие слънче­вите си очила, но се сети, че ги е оставил в джипа. Разтри слепоочията си, но пулсирането не стихна. Имаше нужда от сутрешния си крос, за да прогони снощните демони, но та­зи сутрин не му остана време. Метна чантата си през рамо, премина загражденията и закрачи по тротоара към медий­ния цирк.

Телевизионните коли със сателитни антени, наредени от двете страни на улицата, бяха примамили навън обитатели­те на комплекса още преди закуска. Деца, родители, опера­тори, репортери и полицаи се тълпяха по улицата и тротоа­рите и гласовете им почти заглушаваха непрестанното бу­чене на новинарски хеликоптер, носещ се ниско над тях.

Бен продължи по тротоара и мина покрай репортер, кой­то казваше: „Грейси е видяна за последно в парка „Брайъруик Фармс“, облечена със сини футболни шорти и златиста фланелка с надпис на отбора й „Торнадо“ отпред и деветка на гърба.“

Децата караха колела и кънки по алеите, техници нагла­сяха апаратурата си, фотографи снимаха къщите. Друг ре­портер говореше пред друга камера: „Момичето е отвлече­но след футболен мач в този богаташки комплекс на шей­сет километра северно от Далас.“

Родителите бяха скупчени на групички, хванали за ръце децата си, а по лицата им беше изписан страх, че и те могат да бъдат отвлечени през нощта. Бен познаваше този страх.

По тротоарите и моравите бяха насядали оператори с размъкнати дрехи (Грейси му беше разяснила, че това е мо­ден стил), със слънчеви очила и бейзболни шапки с козирките назад. Седяха в градински столове, отпиваха кафе и се оплакваха от ранното ставане, предлагайки професионално­то си мнение: „Сигурно е някой роднина. Накрая все така излиза.“

Сега това беше тяхното отвличане. Грейси Ан Брайс бе­ше сензация.

И светът чакаше новини пред дома й, където десетина телевизионни камери стояха приготвени на стативите, насо­чени към Магнолия Лейн № 6, триетажна къща, наподобя­ваща френски замък; приличаше по-скоро на хотел, откол­кото на дом. Грейси не беше преувеличила - къщата наис­тина беше огромна.

Бен закрачи по дългата алея, водеща към входната вра­та, но поспря, за да чуе един репортер, който говореше пред камера: „Вчера Грейси е играла футбол тук, в Поуст Оук, след което е отишла до павилиона и оттогава никой не я е виждал. Родителите й се молят да е била отвлечена заради откуп и се надяват, че дъщеря им може да бъде спа­сена с пари. Едва четиринайсет часа след отвличането са впрегнати всички сили за откриването на Грейси и мъжа, който я е отвлякъл. ФБР сформира команден център, мест­ната полиция организира акции за издирване, а в парка, от­където е била отвлечена, скоро ще бъдат пуснати поли­цейски кучета...“

Бен продължи към верандата. На сивите, покрити с пло­чи стълби с детски почерк и цветен тебешир бяха написани думите: „Обичаме те, Грейси.“ Думите оказаха върху Бен същото въздействие както сутрешният му крос: той отстъ­пи встрани от верандата и повърна зад един нисък храст. Избърса уста с червена носна кърпа и натисна звънеца.

Звънецът не се чуваше във вътрешността на къщата от звънящите телефони, гърмящите телевизори и полицаите, които се суетяха наоколо, агентите на ФБР, които крещяха в микрофоните си, и момченцето, което търчеше наоколо в униформа на бейзболния отбор „Ред Сокс“, целеше се с пръст като пистолет и викаше: „Горе ръцете!“

Сред целия този хаос един висок чернокож мъж крачеше спокойно из широката галерия с колони, която се простира­ше по протежение на къщата. Специалният агент от ФБР Юджийн Девро беше обут с черни каубойски ботуши и дънки, а на широкия му колан блестеше златна значка. В кобу­ра му имаше полуавтоматичен пистолет. Девро беше глав­ният агент по случая с Грейси Ан Брайс. През последните десет години търсенето на отвлечени деца се беше превърнало в негово всекидневие.

Токовете на огромните му ботуши отекваха под внуши­телното му тяло при всяка стъпка по лъскавия паркет, дока­то минаваше край статуи, картини и мебели, които сякаш щяха да се счупят само ако се облегнеш на тях. До него кра­чеше специален агент Флойд, който сочеше нагоре с пока­залеца си.

- Това не е ли най-тъпото нещо, което си виждал?

Високият сводест таван на галерията беше покрит със стенопис, изобразяващ старовремска улица с магазинчета, пешеходци, коне и карети; улицата продължаваше до фоайе­то, където преминаваше в селски площад.

- Някога работил ли си по отвличане на дете, живяло в такъв разкош? - попита Флойд.

Естеството на работата на Девро не го отвеждаше в по­добни домове. Тишината жертва на отвличане живееше в каравана, в порутен апартамент или в евтина къща под на­ем, но не и в огромна резиденция, пълна с произведения на изкуството и фрески по тавана.

- Богатите момиченца рядко биват отвличани от непоз­нати.

Девро беше специалист по отвличанията във Федерално­то бюро, повикан от хюстьнския офис; разследваше само отвличания на деца от непознати. Грейси Ан Брайс беше единайсетият му случай през тази година, а сега беше едва април.

Той се спря. На стената висеше семеен портрет, осветен с насочена лампа; родителите и момченцето бяха облечени в черно, а жертвата в бяло. Русата й коса беше в рязък кон­траст с тъмните коси на останалите. Изглеждаше сладко хлапе. На масичката отдолу се мъдреше списание „Форчън“ с бащата на корицата под надписа: „Следващият Бил Гейтс?“ Девро вдигна списанието и го разтвори на статията за него. Същият семеен портрет заемаше цяла страница - на показ пред целия свят. Целият свят знаеше, че Джон Брайс всеки момент ще стане изключително богат, че съ­пругата му се казва Елизабет и че има син на име Сам и дъ­щеря на име Елизабет.

Девро върна списанието на мястото му и каза:

- Възможно е това наистина да е отвличане за откуп.

Поне така се надяваше. Отвличането за откуп беше единственият реален шанс момичето да е още живо: не се иска откуп за мъртво дете.

- Бащата - каза Флойд - е истинска откачалка. Не вяр­вам да се справи с телефонното обаждане, ако изобщо има такова. Май ще трябва да се обърнем към майката... адво­катка е, защитава все бели якички.

От дъното на коридора Девро дочу твърд женски глас:

- Хилда, единствената ти работа е да се грижиш за Сам.

Майката на жертвата - четирийсетгодишна, стройна и с напрегнато изражение - се появи в другия край на галерия­та, решителна упътила се към тях, следвана от семейната бавачка - млада испанка, по-възрастна бяла жена със сла­вянски черти, облечена в униформа, и един местен полицай, млад, тъповат на вид, мускулест и с изражение, ясно показ­ващо, че по-скоро би участвал в престрелка с мексикански наркокартел, отколкото да получава заповеди от майката. Тя беше облечена делово и изглеждаше безупречно в ушит по поръчка костюм и обувки на висок ток. Беше с идеална прическа и грим. Такава жена не оставаше незабелязана на улицата. Пръстът й разсичаше въздуха.

- Намери го, нахрани го, следвай го навсякъде. Не го оставяй да излезе от къщата и не го изпускай от очи. Раз­брано?

- Si, senora. - Испанката се отдели от антуража.

Майката се обърна към прислужницата:

- Силвия, поръчай храна. Няма да открият дъщеря ми на празен стомах.

- Да, мадам. - И тя изчезна още преди думите да заглъх­нат.

Следващата заповед бе изстреляна към полицая:

- Разкарайте тези хора от моравата ми.

- Ще се опитам, мадам, но...

- Никакво „но“. Направете го. Ако трябва, стреляйте.

- Ъъъ, да, мадам. - Младият полицай се предаде и изле­зе навън, клатейки глава.

Когато майката се приближи, Девро забеляза очите й - бдителни и съсредоточени, а не празни и объркани, каквито обичайно бяха очите на родителите в подобна ситуация. Девро й кимна, докато минаваше покрай него. Беше сут­ринта след отвличането на дъщеря й, а тя беше облечена елегантно и напълно се владееше. Девро съзнаваше, че то­ва е нейният начин да се справи с положението, да се пре­струва, че все още контролира живота си. Това, разбира се, не беше вярно. Животът на дъщеря й - и съответно нейни­ят собствен - сега се контролираше от похитителя.

- Доста корава жена - отбеляза Флойд.

Господи, моля те да е за откуп.

Останала насаме за момент, Елизабет Брайс се спря, подаря глава на стената и затвори очи. Адреналинът в кръв­та й пулсираше както когато очакваше да чуе присъдата на обвиняемия, но днес нямаше къде да отиде, нямаше кого да защитава, нямаше свидетел на кръстосан разпит, нямаше лековерни съдебни заседатели, пред които да произнася заключителната си пледоария за истината и справедливостта. Нямаше какво да прави, освен да обикаля къщата, да се на­дява и да се моли. Тази сутрин под душа каза първата си мо­литва от трийсет години насам.

Господи, моля те да е за откуп.

Тя си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Сърцето й биеше лудешки, като че ли току-що беше тренирала цял час на степера. Дисциплинираното й тяло се беше поддало на страха точно както дисциплинираното й съзнание се беше поддало на паниката. Връхлитаха я хиляди мисли. Къде е Грейс? Мъртва ли е? Още ли е жива? Кой я е отвлякъл? Какво й е направил? Пари ли иска? Защо тогава не се обаж­да за откуп? От ФБР знаят ли какво правят? Ще се върне ли някога? Защо на мен? Защо моето детенце? Как можа Джон да допусне да я отвлекат? Как?

Проклет да е!

Тя почувства гневът да се надига в нея, онзи гняв, който се спотайваше точно под повърхността, винаги готов да из­плува и да завладее всяка ситуация; онзи гняв, който се опитваше да потиска всеки ден от живота си. Днес битката се оказваше изключително трудна, защото Елизабет Брайс по никакъв начин не можеше да проумее как собствената й дъщеря е могла да бъде отвлечена под носа на тъпия й съ­пруг в един обществен парк!

Миналата нощ в парка тя беше проклинала съпруга си, след като паниката отстъпи място на гнева. Първо обаче се беше оставила на паниката и напълно беше изгубила конт­рол. Крещеше, сграбчваше деца и родители и повтаряше: „Виждали ли сте Грейси? Виждали ли сте Грейси?“, и тича­ше в кръг, и викаше Грейси, докато не прегракна. Тогава гневът й надделя и тя се разбесня първо на Джон и след то­ва на треньора на дъщеря си.

- Посочил си Грейси на похитителя й? Проклет идиот!

Родители и полицаи бяха претърсвали парка до късно през нощта. Когато от ФБР пристигнаха и прецениха, че то­ва са по-скоро хаотични действия, отцепиха парка и нареди­ха на всички да го напуснат. Търсенето трябвало да е орга­низирано, а и доказателствата можели да бъдат стъпкани. Казаха, че след като Грейси не е открита след осем часа, явно не се намира в парка. Затова Елизабет се беше прибрала вкъщи, беше се молила под душа и после се беше преобляк­ла. Държеше се будна повече от двайсет и седем часа с ка­фе и адреналин. Беше приучила тялото и ума си да функци­онират без сън; безсънието щеше да й се отрази някъде на трийсет и шестия час, когато съзнанието й щеше да се предаде на физическото изтощение и тя щеше да заспи. Но не сега. Не още. Тялото й вече беше уморено, но умът й оста­ваше буден и гневен: По дяволите, как е могъл Джон да по­зволи някой да я отвлече! Тя сви юмрук и удари стената.

- Добре ли сте, мисис Брайс?

Входният звънец иззвъня още веднъж и когато Елизабет отвори очи, видя младия полицай с чаша кафе и поничка; по устата му имаше пудра захар, а изражението на лицето му беше вяло, като че ли му предстоеше поредният ден, в кой­то ще дъвче понички и ще спира нарушители по пътищата. Той беше идеален пример за силите на реда от малките гра­дове и една от основните причини тя незабавно да повика ФБР.

- Аз съм добре, но дъщеря ми не е. Отивайте да я наме­рите!

Полицаят се задави с поничката, обърна се и забърза на­някъде. Адвокат Елизабет Брайс пое дълбоко въздух, за да си възвърне самообладанието, и решително тръгна към га­лерията. Тя щеше да се появи по телевизията, но не за да се моли.

Отиде в официалната трапезария за трети път тази сут­рин. Началникът на полицията на Поуст Оук и четирима униформени стояха наведени над масата за хранене и изу­чаваха голяма карта, осветена от полилея над тях. Не я за­белязаха.

- Започнете от южния край и тръгнете на север. Пре­дупредете хората да претърсват в редица, на метър разсто­яние един от друг, и да се движат бавно, не сме на състеза­ние. Ако попаднат на нещо, да дадат знак, но да не го докос­ват. Момчетата от ФБР ще го снимат и ще го опаковат в найлонова торбичка - нареждаше полицейският началник Райън. Най-сетне съзря застаналата до вратата Елизабет.

- Ще ни трябват някакви дрехи, госпожо, нещо, което Грейси е обличала наскоро и не е прано. За кучетата.

Елизабет кимна. Началникът отново се обърна кьм хора­та си:

- Бъдете на позиция точно в девет и трийсет. Боби Джо първо ще пусне кучетата в гората, докато ние обиколим игрищата. След това отново ще претърсим гората - може да извадим по-голям късмет на светло.

Елизабет продължи да снове наоколо, докато не се натък­на на една сериозна млада жена, облечена в синьо шушляко- во яке с надпис ФБР, с химикалка и тефтер в ръка. Бяха й я представили преди малко, но не си спомняше името й.

- Мисис Брайс, какъв цвят, размер и марка бельо е но­села Г рейси?

Агентката й зададе въпроса, все едно я питаше дали ис­ка сметана в кафето. Елизабет възпря емоциите си.

- Не знам. Вчера излязох, преди тя да се събуди. Имах дело. Съпругът ми може да знае, попитайте него. Той оста­ви да я отвлекат.

Джан Йоргенсон, специален агент на изпитателен срок, проследи с поглед как майката на жертвата тръгна надолу по шикозната галерия. Във фермите на родната й Минесота нямаше галерии.

Джан се мушна в кухнята, увери се, че е сама, и измък­на едно протеиново блокче от чантичката на кръста си - не беше хапвала нищо от снощи, когато ги повикаха, а не яде­ше понички. Беше издържала без храна толкова дълго са­мо защото миналата седмица беше наблягала на въглехид­ратите заради маратона, в който точно сега би трябвало да участва. В следващия миг някой я ръгна в гърба.

- Горе ръцете!

Джан се обърна и видя момчето на семейство Брайс, ко­ето беше одрало кожата на баща си. Държеше дясната си ръка като пистолет.

- Това го научих от Уди, от „Играта на играчките“.

Хлапето се изсмя и избяга. Джан поклати глава. Сестра му беше отвлечена, а то си играеше на каубои и индианци или на полицаи и престъпници. Явно нямаше никаква представа какво се случва.

Джан изгълта протеиновото блокче на четири бързи хап­ки, докато гледаше малкия телевизор на бара. Един репор­тер говореше от предната веранда:

- ... откуп. Джон Брайс скоро ще се превърне в един из­вънредно богат човек...

Стари новини. Джан излезе, но продължаваше да чува репортера от телевизора в кухнята или от този в съседната стая, или от други невидими телевизори в стаите, покрай които минаваше, включени, сякаш някой изпитваше ужас да не пропусне водещите новини.

- Следващата седмица компанията му „БрайсУер.Ком“ пуска акции на борсата, което ще донесе на Джон Брайс из­ключително...

Джан влезе в кабинета.

- Един милиард долара?

Специален агент Юджийн Девро, на когото бе възложе­но разследването, разпитваше бащата. Джон Р. Брайс ким­на с празен поглед. Седнал с увиснали рамене на дивана, той сякаш всеки момент щеше да падне от изтощение, ако не бяха агент Флойд и Рандал, които седяха от двете му страни и го подпираха. Къдравата му тъмна коса беше разрошена, панталоните му в цвят каки и синята му дънкова риза бяха мръсни и измачкани, а възелът на жълтата му вра­товръзка, щампирана с Мики Маус, беше разхлабен. Лице­то му приличаше на спаднал балон. Но това, което я пора­зи, беше безмерната тъга в кафявите му очи над очилата с черни рамки, увиснали на края на носа му, очите на човек, който внезапно се е изгубил и е останал сам в един вражде­бен свят.

- Тя ми подари тази вратовръзка - каза той, без да се об­ръща към никого.

На масичката пред него имаше телефон, свързан с ком­пютрите в Бюрото. Един агент със слушалки на ушите про­веряваше оборудването, което щеше да запише и проследи обаждането за откуп. Ако то изобщо дойдеше. Ако мотивът беше пари.

- Един милиард долара - повтори агент Девро.

Бащата го погледна и каза с едва доловим глас:

- Може да ги вземе всичките, само да пусне Грейси.

Агент Девро сведе очи и хвърли кос поглед към остана­лите агенти.

- Мистър Брайс, сещате ли се за някаква причина, пора­ди която някой да иска да нарани семейството ви?

- Не - прошепна той.

- Отправяни ли са ви заплахи?

- Не.

- Скоро да сте уволнявали служители?

- Не.

- Подозирате ли някого?

- Не.

- Забелязали ли сте непознати из квартала?

- Не. Охраната на портала би трябвало да държи лоши­те надалеч.

Агент Девро го огледа за момент и очевидно заключи, че той не е нито похитителят, нито може да бъде източник на информация. Тогава се обърна към Джан.

- Да, агент Йоргенсон?

- Сър, съставям подробно описание на облеклото на жертвата. Според майката мистър Брайс вероятно разпола­га с нужната ми информация.

Агент Девро кимна.

- Действайте.

За Джан Йоргенсон това беше първият случай на отвличане на дете. Вече единайсет месеца работеше в Бюрото и винаги беше смятала, че един ден ще се омъжи и ще има де­ца, но сега вече не беше толкова сигурна. Въпросите й се струваха като тежко бреме.

- Мистър Брайс...

Джон гледаше втренчено жената от ФБР и се опитваше да разбере въпроса й. Защо го питаше за...

- Бельо?

Той се обърна към останалите агенти, които нагласяха за­писващите устройства, за да са готови, когато похитителят се обади да поиска откуп - един милион, пет милиона, десет милиона - изобщо не го интересуваше колко. Щеше да плати и Грейси щеше да се върне вкъщи. Това е сделката! Очите му зашариха от един агент към друг, но те гледаха оборудването.

- Но вие казахте... аз реших... мислех, че е за пари.

До този момент на Джон Р. Брайс изобщо не му беше хрумвало, че парите му може да не са мотивът за отвлича­нето на дъщеря му. Стомахът му се сви на топка. Пареща горещина се разля по лицето му. Помисли, че ще припадне. Горната част на тялото му се наклони напред, но той под­пря главата си с ръце. Свали очилата си; светът около него се замъгли, но образът в съзнанието му беше кристално ясен. Грейси... и някакъв мъж... it...

- О, боже!

И той заплака. Не успя да се въздържи. Дори не се опи­та. Просто се предаде.

Звънецът иззвъня още веднъж точно когато Елизабет влезе в кабинета. Петима агенти със сериозни изражения я погледнаха едновременно и след това бързо извърнаха очи. Съпругът й седеше на дивана между двама агенти. Беше за­ровил лице в ръцете си и плачеше неутешимо. Тялото й се приготви за най-големия й страх.

- Грейс ли? - попита тя.

Главният агент поклати глава. Страхът разхлаби хватка­та си и тялото на Елизабет се поотпусна. Тя издиша дълбо­ко.

- Слава богу. - След това се обърна към съпруга си. — Джон, какво става?

Хлипането му не стихна. Елизабет се приближи към не­го и застана над жалката му фигура, неспособна да реши да­ли да го успокои, или да го зашлеви, задето бе допуснал да отвлекат дъщеря им. Агентите, които седяха на дивана, се изправиха и се отдалечиха.

- Какво се е случило? - обърна се тя към агент Девро.

Той въздъхна.

- Трябваше да го попитаме, мисис Брайс. Нужно ни е пълно описание на облеклото на Грейси, включително ней­ното...

- Бельо.

Агент Девро кимна.

- Да, мадам.

Съзнанието на Елизабет препускаше така диво, та беше забравила, че изпрати жената от ФБР при Джон. Тя сложи лявата си ръка на рамото на съпруга си.

- Джон - прошепна тя нежно. Той я погледна със зачер­вени очи, а сълзите се търкаляха по лицето му и се смесва­ха със сополите. Брадичката му трепереше. Обърса лице в ръкава си. Малкото й момче.

Джон Р. Брайс се беше оженил за нея, когато тя имаше нужда от съпруг. И той беше добър съпруг: никога не беше я злепоставял на публични места, нито я беше ядосвал на­саме; винаги й беше пращал цветя в офиса на рождения й ден и на годишнината от сватбата им, макар тя да не беше особено романтична; беше грижовен баща на двете им деца и абсолютен гений по математика в един опасан с кабели свой свят. Джон Р. Брайс беше едно добро нежно момче... и напълно безполезен в битка. Освен докторската си степен, нямаше нищо, на което да разчита в кризисни моменти, ня­маше запаси от духовна сила, на които да се позове, когато беше нужно да е суров, жесток и безскрупулен. Изобщо не приличаше на нея - тя с лекота би насочила пистолет в гла­вата на похитителя и би му пръснала мозъка, ако се наложи, за да спаси Грейс. Джон Брайс не беше суров, жесток или безскрупулен. Той беше просто едно трийсет и седем годишно момче, което я гледаше, сякаш току-що го е набил кварталният побойник и има нужда от майчина прегръдка и утеха. Елизабет обаче го зашлеви през лицето.

- Джон - процеди тя през стиснати зъби, докато гневът се опитваше да излезе от тъмнината, - моли се да бъде за откуп. Защото ако не е...

- Елиза...

Тя го зашлеви отново.

- Проклет да си! Ти допусна да я отвлекат!

- Мисис Брайс - намеси се агент Девро, - това няма да помогне.

Помагаше й. Елизабет вдигна ръка отново, но една чер­на длан хвана китката й. Гневът й се обърна срещу агент Девро.

- Пус-не-те ме!

Телефонът иззвъня. Агент Девро я пусна и седна до Джон. Агентът със слушалките включи устройството на за­пис и кимна на Девро. Телефонът иззвъня отново,

- Мистър Брайс - каза агент Девро.

Джон не промени позата, в която го беше оставила: ръ­цете още обгръщаха главата му, за да се предпази от удари­те й, и той тихо хлипаше:

- Съжалявам.

Телефонът иззвъня отново.

- Мистър Брайс, ще вдигнете ли?

Съпругът й не се помръдна. Елизабет си помисли: „На­пълно безполезен в моменти на криза“, и протегна ръка към агент Девро.

- Аз ще говоря.

Агент Девро вдигна слушалката и й я подаде. Лентата записваше. Тя сложи слушалката до ухото си.

- Елизабет Брайс.

Прозвуча детски глас:

- Може ли да си поиграя със Сам?

- Какво? Не, Сам не може да играе днес!

Агентите се спогледаха с облекчение.

Елизабет върна слушалката на агент Девро и въздъхна. Детското гласче я беше поуспокоило. Вече изчерпан, гневът й се оттегли като торнадо в притъмняло небе и тя огледа разрушенията, които беше причинил — съпругът й още хли­паше, лицето му беше зачервено и подпухнало, - и някакво плахо чувство на угризение се опита да проникне в съзнани­ето й. Тя го захвърли като изпушен фас.

За всичко беше виновен Джон! Той позволи да я отвле­кат!

Дишането й се учести, тя хвърли последен поглед към безполезния си съпруг и излетя от стаята. Насочи се към га­лерията и тъкмо прекосяваше фоайето, когато звънецът из­дрънча отново. Тя спря, отвори със замах входната врата И се втренчи в мъжа на верандата. Всеки, който познаваше живота му, би очаквал да е по-едър и по-суров на вид. Но той беше доста слаб, с изсечени черти на загорялото лице, щръкнала руса коса и най-невероятните сини очи, които чо­век можеше да си представи. Беше забележително красив за шейсетгодишен мъж и можеше да мине за филмова звезда на средна възраст. Но той беше просто един алкохолик.

Елизабет Брайс обърна гръб на свекъра си и се отдалечи.

Бен Брайс влезе в къщата на сина си и попадна в истин­ска лудница. Край него сновяха униформени полицаи и агенти на ФБР, една прислужница говореше по мобилен телефон, а внукът му, в бейзболен екип, бягаше от някак­ва млада испанка, която го увещаваше да изяде закуската си.

Обширната галерия, в която попадна, се простираше към двете крила на къщата. Пред него имаше красиво стъл­бище за втория етаж. Зад стълбището беше дневната с френски прозорци, които гледаха към езерце с водопад. Грейси му беше казала, че новият им дом струва три мили­она долара. Тогава той си беше помислил, че тя греши не­що, но докато се оглеждаше, осъзна, че това място си стру­ваше всеки цент от тези три милиона. Което беше добре: синът му можеше да си позволи откупа.

Бен не беше говорил с Джон от пет години, когато дой­де за последен път в Далас по случай раждането на Сам. Той едва позна слабия млад мъж, който се появи във фоайето с помръкнал занесен поглед. Бен пусна на пода чантата си, приближи се към сина си и го хвана за раменете.

- Джон. - Последва сковано ръкостискане. - Джон.

- Мислите ли, че е за откуп? - попита синът му.

- Джон, това съм аз... Бен.

Джон побутна очилата на носа си и примигна стреснато.

- Бен? Какво правиш... Как... Кой ти се обади?

- Ти трябваше да ми се обадиш, сине.

Над главите им се чу глас:

- Аз му се обадих.

Беше го напуснала веднага след раждането на Грейси, твърдо решена, че единствената й внучка няма да бъде от­гледана от бавачки. Бен реши, че това е само извинение да избяга от него, но не я упрекваше; самият той би избягал от себе си, стига да можеше. Първоначално тя го навестяваше редовно, но времето между гостуванията й ставаше все по- дълго. Преди пет години напълно прекрати посещенията си, защото вече имаше да гледа две внучета.

Тя стоеше на стълбищната площадка - рижата й коса и бялата кожа проблясваха на светлината, струяща от купола. Все още беше най-красивата жена на света и сега любовта и болката, които Бен Брайс се мъчеше да удави в уиски, из­плуваха на повърхността. Очите му се насълзиха, като ви­дя, че тя все още носи брачната си халка. Беше ревностна ирландска католичка, която никога нямаше да поиска раз­вод, но не можеше да живее с пияница; той пък беше заклет пияница, който никога нямаше да обикне друга жена, но не можеше да живее без алкохола.

Тя слезе по стълбите и Бен разбра, че е плакала цяла нощ. Знаеше, защото много нощи я беше разплаквал. Нико­га не я беше удрял в изблик на гняв. Бен Брайс нямаше ло­шо пиянство. Колкото повече се наливаше, толкова повече се затваряше в себе си - бореше се с демоните в душата си и оставяше жена си да заспи, изтощена от плач. Душата му беше белязана от сълзите й. Пет години не беше я виждал, не беше я докосвал и сега болезнено му се прииска да я пре­гърне, но беше напълно парализиран, като редник пред ге­нерал с четири звезди.

Тя го разбра.

Отиде при него и зарови лице на гърдите му. Бен я при­тисна силно и вдъхна аромата й. И за един кратък миг се пренесе трийсет и осем години назад, когато светът все още беше смислен. Тя въздъхна дълбоко, почти изхлипа и той усети как стройното й тяло леко се отпуска.

- О, Бен. Ами ако я нарани?

- Ще си я върнем, Кейт. Ще платим откупа и ще си я върнем.

- Дядо!

Бен погледна към внука си, който се беше вкопчил в кра­ка му. След него дотича испанката.

- Сеньор Сам трябва да изяде свое мюсли.

- Не го ща гадното мюсли!

Бен Брайс прегърна близките си. Освен Джон. Той беше изчезнал.

- Какво, по дяволите, прави той тук?

Елизабет нападна съпруга си още с влизането му в кух­нята. Джон се дръпна, ръцете му се стрелнаха към лицето и веднага се отпуснаха, когато осъзна, че няма да го удари пак.

- Не искам този алкохолик в къщата си!

Джон не отговори. Надникна в килера с провизиите, ся­каш търсеше място да се скрие. Тя се втренчи в съпруга си и поклати глава: напълно безполезен в моменти на криза!

- Мисис Брайс.

На прага на кухнята стоеше агент Девро.

Бен стоеше под стълбището с жена си, внук си и млада­та испанка, когато един агент от ФБР на средна възраст се появи заедно с Елизабет. Бен я погледна, но тя отмести очи.

- Кейт - каза тя, - можеш ли да донесеш снимката на Грейс от стаяга ни за агент Девро. Също и някаква дреха, която е носила вчера, да не е прана. Може би училищката й униформа. Дай я на инспектор Райън, той е в трапезарията. - След това тя се обърна към Сам: - Изяде ли си закуската?

Сам се опитваше да се скрие между краката на дядо си, викайки: „Помощ!“

Бен протегна ръка към агента.

- Аз съм Бен Брайс, дядото на Грейси.

- Юджийн Девро, ФБР.

Той беше едър мъж с големи ръце и здраво ръкостиска­не. Двамата се огледаха преценяващо.

- Бен Брайс - каза агент Девро. - Името ми звучи по­знато.

Бен поклати глава и насочи разговора в друга посока:

- Получихте ли искане за откуп?

- Не, сър. А по въпроса за бельото на Грейси, мисис Брайс?

- Кейт - каза Елизабет, - какво бельо е носела Грейс?

- На мачовете обикновено носи „Под прикритие“.

- Под какво?

- „Под прикритие“. Спортно бельо. Всички хлапета го харесват, подражават на професионалистите. Дъщеря ми носи същата марка под баскетболния си екип. - Той се обърна към Кейт. - Грейси носеше ли шорти?

- Да, сини. И тениска без ръкави, също синя.

Агент Девро погледна към дъното на галерията и изви­ка:

- Агент Йоргенсон! - Една жена от ФБР се приближи и той обобщи: - Значи имаме бели маратонки „Лото“, сини три четвърти чорапи, наколенки, сини боксерки „Под прик­ритие“ и тениска без ръкави, сини шорти, златиста фланел­ка с надпис „Торнадо“ отпред и цифрата девет на гърба. - След което се обърна към останалите: - Нещо друго?

- Медальонът й - каза Бен, предизвиквайки острия по­глед на Елизабет.

- Какъв медальон? - попита агент Девро.

- Сребърна верижка със сребърна звездичка.

- Сигурен ли сте, че го е носела?

- Сигурен съм.

Кейт потвърди с кимване.

Агент Девро се обърна към агентката, която записваше в тефтерчето си.

- Прибавете медальона и разпространете пълното опи­сание за медиите.

- Да, сър - отвърна тя.

Агент Девро кимна учтиво на Кейт и Бен и се отдалечи с Елизабет. Бен се обърна към Кейт.

- Защо питат за - той погледна към Сам... - за дрехите й? Мислех, че става въпрос за откуп.

Тя вдигна ръце.

- Докато не получат обаждане...

Сам подръпна крачолите на Бен.

- Дядо, какво се е случило с Грейси? Никой не ми казва истината. - И той посочи Кейт. - Дори баба.

Бен приклекна и се изправи срещу умаленото копие на Джон - същата буйна къдрава коса, същите тъмни очи, съ­щите очила, макар и без стъкла. Грейси му беше казала, че Сам носи черните рамки, за да прилича на баща си. Бен ви­наги беше пращал на внука си подаръци за рождения ден и Коледа (саморъчно издялани койоти и кончета и малък лю­леещ стол с името САМ, гравирано на облегалката) и беше разговарял с него всеки път, когато Грейси му се обадеше; Грейси му беше изпращала снимките на Сам, които бяха за­качени на хладилника в хижата, и Бен имаше чувството, че го познава, но всъщност не го беше виждал от раждането му. Бен не беше добре дошъл в къщата на сина си.

- Няма я - каза Бен.

- Мога ли да й взема нещата?

- Какво?

- Нали знаеш, както когато ще иде в колежа. Тогава аз ще се преместя в стаята й и всичките й неща ще бъдат мои.

- Не, не е така, Сам. Тя не е искала да си тръгне.

- Ами тогава защо си е отишла?

- Един мъж я е взел.

- Пощальонът ли?

- Не, не добър човек.

- Някой кретен ли?

- Какво?

- Някой лош човек ли?

- Да, Сам, лош човек.

- И къде е спала снощи?

Не знам.

- Дали й е дал да вечеря?

- Не знам.

- Какво е откуп?

- Пари.

- Значи кретенът иска пари, за да пусне Грейси?

- Може би.

Лицето на Сам просветна.

- Е, значи всичко е наред.

- Защо?

- Защото когато татко продаде акциите, ще сме милиар­дери.

Специален агент Юджийн Девро беше сигурен, че мебе­лите само в тази стая струват повече от цялата му къща. Беше последвал майката на жертвата в елегантната всеки­дневна в източното крило. Девро нищо не разбираше от ме­бели, но знаеше, че не са евтини. Инстинктивно пъхна ръце в джобовете си, както правеше винаги когато придружава­ше жена си из любимите й антикварни магазини, за да не счупи случайно някой предмет, който не може да плати.

- Инсталирайте го тук - каза майката и сякаш опразни с жест цялата стая. - Използвайте мебелите, преместете ги в гаража, изгорете ги, ако щете, изобщо не ме интересува.

- Мисис Брайс, обикновено не инсталираме командния център в жилището на жертвата, но...

Тя насочи пръст срещу него.

- Искам оборудването тук! Искам непрекъснато да знам какво правите, за да откриете дъщеря ми! Ако трябва, ще се обадя на самия Лари Маккой. И без това ми е длъжник!

Девро се зачуди дали майката наистина познава лично големия шеф, или е просто „приятелка на Лари“, статут, който лесно можеше да се постигне чрез дарение от 100 000 долара за последната му кампания. Това обаче надали щеше да повлияе на решението му.

- В дома ви вече има двайсет телефонни и факс линии, както и компютри. Ще ни отнеме цялата сутрин, за да свър­жем друга линия. Затова ще установим командния център тук. Ще бъдем готови след час.

Девро се надяваше да не съжалява за решението си. Имаше основателна причина да не установява командния център в дома на жертвата: ако не откриеха момичето бързо, персоналът не можеше да остане безкрайно дълго в то­зи импровизиран офис. Командният център трябваше да се премести в местния щаб на ФБР в Далас на шейсет кило­метра от къщата. А ако това станеше, родителите щяха да решат, че ФБР се отказва от търсенето на детето им. Юджийн Девро никога не се беше отказвал от отвлечено де­те.

- Чудесно. Какво правите в момента, за да откриете дъ­щеря ми?

Добър въпрос. Девро извади ръце от джобовете си и за­почна да отмята предприетите стъпки на пръстите си.

- По случая работят двайсет агенти, както и десет поли­цаи от местния участък. Началникът на полицията Райън веднага обяви публично изчезването на Грейси и излъчи съ­общението по националната телекомуникационна система на правоохранителните органи. Вече всяка агенция в стра­ната знае за Грейси. Вкарали сме я в системата за лица в не­известност на Националния информационен център. Ведна­га щом получим нейна снимка, ще я вкараме в Националния център за похитени деца. Те ще я качат на сайта си, ще бъ­де включена и в сайта на ФБР.

Ще направим листовки със снимката на Грейси и скица на заподозрения, които ще бъдат разпространени в кварта­ла и в медиите. Началникът на полицията Райън ръководи претърсването на парка. На местопрестъплението има и екип на ФБР. Те ще съберат всички улики и ще извършат криминологичен анализ на мястото на отвличането.

Инсталирали сме комуникационно оборудване, което ще записва, прихваща и проследява всички входящи обаждания. Екипът ни за бързо реагиране ще инсталира командния пост, телефонната централа, компютрите и факсовете и ще коор­динира и проследява всички сиг нали чрез компютър ла сис­тема. А те ще бъдат хиляди. Интервюираме свидетели, кои­то са били в парка миналата нощ, и претърсваме квартала.

Девро реши да не споменава, че съставят списък на из­вестните сексуални маниаци и педофили в района.

- Мисис Брайс, можем да помолим някой психолог да дойде тук.

- С каква цел?

- За вас, за съпруга и сина ви. За да ви помогне да се справите с всичко това.

- Не искам никаква помощ. Искам да намерите дъщеря ми.

Жената се обърна, направи четири крачки и след това рязко се завъртя с лице към него. Ръцете й бяха скръстени и тя го измерваше с поглед.

- А какъв опит имате вие, агент Девро, за да откриете дъщеря ми?

Грубото й поведение не го обиди.

- Това далеч не е първото ми отвличане, госпожо. - Ду­мите му бяха посрещнати с празно изражение. - Ръководил съм сто двайсет и седем разследвания на отвличане. Това е опитът ми.

Лицето й посърна, когато думите му достигнаха съзна­нието й, и тя сведе поглед.

- Сто двайсет и седем - промълви. - Мили боже. Деца ли?

- Да, госпожо.

- Колко бяха за откуп?

Той се поколеба.

- Нито едно.

- Бен, ами ако не става въпрос за пари? - попита Кейт.

Беше го завела до къщата край басейна. Беше прецени­ла, че ще е по-добре Бен да е на уединено място. В случай, че се напие и започне да крещи, измъчван от кошмари.

- Заведи ме в парка.

Кейт поклати глава.

- Никого не пускат там, докато не го претърсят.

Боби Джо Фанин изплю струйка кафяв тютюнев сок.

- Спокойно, момчета.

Кучетата се дърпаха на каишките, нетърпеливи да се втурнат напред, след като бяха усетили миризмата на момичето. Боби Джо представляваше областната служба за претърсване с кучета, състояща се от шест хрътки, които беше отгледал от кутрета. Работата беше добра, бонусите също и той прекарваше повечето време на открито. Е, не беше като да обработва тази земя, както преди трийсетина години, когато дядо му все още я притежаваше, но не беше и зле. С изключение на откриването на мъртви тела. Боби Джо не харесваше тази част. Защо убийците от градовете винаги изхвърляха телата в покрайнините?

По радиостанцията долетя глас: „Боби Джо, обади се.“

Боби Джо издърпа устройството от колана си.

- Да, шефе?

Едва различаваше фигурата на началника на полицията Райън в другия край на парка. Хората от екипа му претър­сваха игрищата, наредени в редица. Боби Джо работеше сам, придружен единствено от кучетата си. Това му допа­даше, защото не обичаше да работи с други хора. В него­вата професия хората само объркваха нещата: кучетата разпознаваха човешката миризма, но не можеха да разгра­ничават мириса на отделните хора. Ако наоколо се мотае­ха полицаи, кучетата нямаше да разпознаят мириса на мо­мичето.

- Боби Джо, тук вече привършваме - каза шефът му. - Можеш да пускаш кучетата. Ако попаднеш на следа, ведна­га ми се обади. И не пипай нищо, чуваш ли?

- Не ми е за пръв път, Поли.

Боби Джо и Пол Райън бяха израснали заедно. Бяха ло­вували в земите наоколо като момчета - елени, диви прасе­та, пъдпъдъци, - а точно на това място идваха на лов за зай­ци по времето, когато гората се простираше на петстотин акра. Дядо му казваше, че това е една от последните ве­ковни дъбови гори по високите плата на Тексас. Сега обаче от нея бяха останали само сто акра и Боби Джо трябваше да ги претърси и да открие момичето.

- Да тръгваме, момчета - каза той, подсвирвайки на ку­четата. Те се втурнаха в гората, а Боби Джо тръгна след тях, хванал каишките им в една ръка и ученическата уни­форма на момичето в другата.

- Махнете се от тревата, дявол да ви вземе!

Шефът му беше казал да направи всичко възможно, за да успокои майката и Еди Йейтс се опитваше да разгони тъл­пата репортери и оператори от моравата пред къщата на се­мейство Брайс. Те го изгледаха - двайсет и три годишен младеж с ъгловато лице, късо подстригана коса и тъмни очила, с изпъкнали мускули, от които шевовете на унифор­мената му риза щяха да се пръснат - и се преместиха на тротоара, засипвайки го с ругатни.

Ели беше патрулиращ полицай в малкия участък на това предградие, където дори нямаше специален отряд. Не че имаха нужда от такъв, тъй като най-голямото престъпле­ние, което можеше да се случи в Поуст Оук, беше хлапета­та да си разделят по някоя бира на скамейките на игрището в събота вечер. Еди обикновено изкарваше смените си на радара на магистралата, залавяйки шофиращите с превише­на скорост, докато мечтаеше да бъде част от специалния от­ряд на някой голям град. Мечтаеше да носи черна унифор­ма, да борави с модерни оръжия, да разбива врати на нарко свърталища, да се бие с гангстери и да води война срещу наркотиците. Това лято за четвърти път щеше да се яви на приемния изпит за Даласката полицейска академия.

Отвърни на ударите, Джони!

Бъди мъж!

Хайде, тичай при мама, Джони Брайс, лигав ревлъо!

Изведнъж го връхлетяха всички подигравки от всички грубияни, които го бяха тормозили във всички военни бази. Малкия Джони Брайс не беше мъжко момче, за да предпази собствената си дъщеря в обществения парк. Точно както навремето не беше мъжко момче, за да отвърне на нападки­те на побойниците. Когато полковникът се завърнеше от военна мисия, мама непрестанно го молеше да се намеси от­носно побоите и полковникът нареждаше на бащите на ти­раните да затегнат дисциплината в домовете си. От. това обаче побоите ставаха още по-жестоки. Спомни си ударите и лицето го заболя, но болката от ръката на Елизабет не отшумяваше.

Другите деца прекарваха детството си навън, ритайки топка; Джон прекара детството си пред домашния компю­тър, криейки се от побойниците.

Сега беше потърсил спасение в кабинета си, отдалечен в задната част на къщата. Криеше се от съпругата си и се опитваше да избяга от страха и омразата в реалния свят, както често му се случваше. Този път обаче бягство няма­ше. Страхът и омразата бяха последвали Малкия Джони Брайс вкъщи.

Телефонът иззвъня. Остави телефонният секретар да се включи. Беше Лу от Ню Йорк: „Джон, чу ли предишното ми съобщение? Мили боже, гледах новините и съм потресен! Не знам какво да ти кажа, човече. Как може да се случи подобно нещо в обществен парк? Чувствам се... адски гадно. Обади ми се.“

Защото не бях мъж на място, за да я предпазя, зато­ва се случи!

В главата на Джон беше инсталиран суперкомпютър „Крей“, той можеше да прави наум сложни изчисления и имаше фотографска памет. Не можеше обаче да си припом­ни добре вчерашния ден.

Нима мачът беше едва вчера?

Джон облегна лакти на бюрото, хвана главата си, затво­ри очи и се опита да извика вчерашния ден. Седеше на пей­ките на футболното игрище, говореше с Лу за акциите; след това Елизабет отиде да потърси Грейси. Изведнъж го стрес­на пронизителен писък. Той изпусна телефона и изтича до павилиона, където родителите викаха децата си и паниката се разпространяваше сред тълпата като компютърен вирус; той и паниката стигнаха до Елизабет едновременно.

Грейси е изчезнала!

Къде е изчезнала?

Отвели са я!

Вкъщи ли?

Не, по дяволите! Някой я е отвлякъл!

Никога досега не беше виждал Елизабет извън релси и се уплаши. Последва воят на сирените, полицията, претър­сването на гората. Грейси беше изчезнала. Можеше никога да не я види отново. Малкият Джони Брайс изпитваше бол­ка на място, което побойниците никога не успяха да докос­нат.

- Работили сте по сто двайсет и седем отвличания? - по­пита майката.

Специален агент Юджийн Девро кимна.

- Да, госпожо.

- И нито един не беше за откуп?

- Работил съм по един-единствен случай за откуп през трийсетте си години в Бюрото. Отвлеченият не беше дете.

Знаеше как ще свърши този разговор. Подобни разгово­ри винаги свършваха така.

- Вашата работа е да откривате отвлечени деца, нали?

- Да, госпожо.

- И успявате ли?

- Кое?

- Намирате ли отвлечените деца?

Той й отговори по същия начин, по който винаги отгова­ряше на родителите с надеждата да не зададат логичния следващ въпрос. Повечето спираха дотук, защото не може­ха да понесат отговора.

- В крайна сметка.

По изражението на майката разбра, че се опитва да осмис­ли отговора му. Устните й леко се разтвориха и очите й го пронизаха. Тя беше корава жена, достатъчно силна, за да за­даде следващия въпрос.

- Откривали ли сте някои от децата... живи?

Гледайки я, Девро осъзна, че отчаяно се надява нейното дете да е отвлечено за откуп, колкото и невероятно да беше. Но той се беше надявал на същото във всеки един от сто двайсет и седемте случая и всеки път напразно. Сто двайсет и седем случая на отвличания на деца от непознати — девет­десет и три бяха приключили с откриването на труп, а оста­налите трийсет и четири жертви така и не бяха открити и се смятаха за мъртви. Опитът го бе научил, че поддържането на надежда само травматизира допълнително родителите.

- Не, госпожо.

Маската й на корава и силна адвокатка се свлече от ли­цето на Елизабет Брайс и за един кратък миг тя се пре­върна в поредната отчаяна и измъчена майка, която по ни­що не се различаваше от мизерстващите, живеещи във фургони майки на жертви, защото сега те имаха нещо об­що - странната болка от осъзнаването, че детето ти е в ръцете на непознат. След известно време тя попита тихо и бавно:

- Това няма да завърши... добре, нали?

- Мисис Брайс, Грейси не попада в рисковата група. Родителите й са богати, не живее в опасен квартал, семейст­вото й е сплотено... деца като нея просто не стават жертва на отвличане. А откупът е доста рисковано начинание. Това обаче не е отвличане на случайна жертва. Той я е потърсил по име. Защо? Защо от всички момичета на игрището е по­искал нея?

Боби Джо Фанин пъхтеше и се опитваше да следва куче­тата. Бяха надушили нещо, познаваше по скимтенето им. Навътре в гората кучетата рязко спряха. Боби Джо ги настигна и погледна надолу. Изплю се.

- По дяволите.

Миналогодишните листа и пръчки шумяха и пукаха под краката му, докато тичаше през гъстата гора към лаещите кучета. Мислите на Бен обаче бяха в друго време и на дру­го място, когато беше тичал през гъста гора.

Тя е дванайсет-тринайсетгодишна. Бяха я завлекли в близката гора. Той чу приглушените й викове и затича на­там. „Махни се от нея! “ - крещи той и забива ботуша си в ребрата на войника, изритва го от тялото й. Другият войник се хили и сочи Китайската кукла. „Давай, лейте­нанте, позабавлявай се и ти. “ Той поглежда към обезумя­лото момиче и после обратно към захиления войник. Вди­га пушката си и я насочва в челото на войника. Усмивка­та пада от лицето му. Желанието да натисне спусъка е непреодолимо. Той обаче обръща пушката и забива прикла­да й в челото на войника, който пада в безсъзнание. Двамата войници щяха да бъдат съдени от военен съд, ако не бяха загинали същия следобед, когато попаднаха на противопехотни мини. Предсмъртните им викове ехтяха над гъстата тръстика, докато те умираха от кръвозагуба в горещината на делтата на Меконг.

Тичащата пред него Елизабет се спъна и падна. Бен спря да й помогне. Токчето на едната и обувка се беше счупило, тя захвърли и другата, отблъсна ръцете му и продължи да тича с изкривено от ужас лице.

Най-отпред тичаше шефът на местната полиция, следван от агент Девро, Джон, Елизабет и Бен. Навлязоха още по-навътре в гората. По неспирния тътен от автомобили разбраха, че наблизо минава път. На трийсетина метра пред тях униформени полицаи и агенти на ФБР стояха мълчали­во в кръг със сведени глави, сякаш в молитва. Началник Райън и агент Девро стигнаха първи, рязко се обърнаха и спряха Джон. Бен видя как синът му се отпуска и пада на колене и се затича по-бързо. Сърцето му щеше да изхвръкне.

Агент Девро се опита да попречи на Елизабет.

- Мисис Брайс, не трябва...

Тя го изблъска и си проправи път в кръга от полицаи. Из­пищя и ръцете й се стрелнаха към устата. Краката й се под­косиха и тя се свлече на земята. Дрехите й бяха разкъсани и покрити с кал и изсъхнали листа. Ръцете, краката и лице­то й бяха изподрани. Бен застана запъхтян над нея и поглед­на надолу. Той преглътна божата и я погреба дълбоко в се­бе си при всичката друга болка, стискайки зъби. Гората беше злокобно притихнала, сякаш животните в нея съзнаваха насилието, на което само те бяха станали свидетели.

Елизабет пролази напред и сграбчи сините шорти и бя­лата маратонка, които лежаха на земята.

Огромната къща на Магнолия Лейн № 6 беше притихнала с падането на мрака. На горния етаж Кейт седеше в стаята си и редеше молитва през сълзи. Елизабет спеше в леглото си, предала се на изтощението след почти четирийсетчасово будуване. Беше успяла да свали разкъсания чорапогащник само от единия си крак. Сам гледаше „Карибски пирати: прокляти­ето на черната перла“ в стаята си заедно с Хилда. Филмът бе­ше забранен за деца под 12 години, но Хилда не знаеше това. Тя дори не можеше да чете на английски.

В стаята на Грейси агент Чип Стивънс, специалист от отдела за компютърни анализи на ФБР, тихо изследваше компютъра на жертвата. Той преглеждаше имейлите й и проверяваше уебсайтовете, които беше посещавала, за да провери дали с нея не се е свързал някой педофил. Възможно беше да е влязла в погрешен чат и да е била подмамена да предаде лична информация, която е довела похитителя й до футболното игрище. Интернет беше предоставил цял един нов свят за сексуалните маниаци.

Господи, как мразеше отвличанията на деца!

Стивънс размишляваше върху последния имейл на жер­твата. Беше от предния ден и беше изпратен от kahuna@BriceWare.com до gracie@BriceHome.com. На ек­рана се появи следният текст:

Zdrst, ts. Prbrhs tNY. Ttchn skm tvd. 2k mn tz sdmts vchlsht? Gtv lsz glm mch? Kg mch? Nbhg prpsnl ze9$. Nstn. Sid mch srzn plskn + kchstvn rzgvr chvch, prtlk. Shts vdm skr. Tslvk + i prgrdk. Kahuna.

Той успя да преведе съобщението от мистър Брайс до жертвата:

„Здрасти, тук съм. Прибрахме от Ню Йорк. Отчаяно ис­кам да те видя. Как мина тази седмица в училище? Готова ли си за големия мач? Кога е мачът? Не бих го пропуснал и за един милиард долара. Наистина. След мача сериозно плюскане и качествени разговори очи в очи, приятелко. Ще се видим скоро. Целувки и прегръдки. Кахуна.“

Стивънс се усмихна. Жертвата и баща й очевидно имаха обща закачка, защото никой вече не съкращаваше всяка ду­ма от имейлите си. Отвори отговора на жертвата:

Е9$? Trklms pzmt tsmh. 2m dt rzkzvm nvrtn nsht zchlsht.

D1 sm gtv zmch? Sprd skrmnt 2m2n smt z sm mcht! Zpchvm v5. 21 smrtv! Mzh dr mkt fntm ds pv... lpn! Ts lbmtm kmptrd- hh nsvt. Shts vdm zvu mrzht, prtl. Kr. Gracie.

Очите на Стивънс се наляха със сълзи, докато четеше:

„Един милиард долара? Търкалям се по земята от смях. Имам да ти разказвам невероятни неща за училище. Дали съм готова за мача? Според скромното ми мнение самата аз съм мачът! Започваме в пет. Ела или си мъртъв! Може дори майката фантом да се появи... или пък не! Ти си люби­мият ми компютърджия на света. Ще се видим извън мре­жата, приятелю. Край. Грейси.“

Стивънс избърса с ръкав влагата от очите си. Пробле­мът беше, че много се разчувстваше, когато работеше над отвличане на дете. Седнал в стаята на жертвата сред личните й вещи, той се замисли за живота й и за значението на всеки един предмет тук - като например снимката на млад войник във военна униформа със зелена барета и гърди, окичени с медали. Стивънс разпозна Почетния медал за храброст, присъждан от Конгреса. Кой беше този войник и защо заемаше централното място върху бюрото на едно де­сетгодишно момиче, където то можеше да го вижда всяка сутрин и вечер? Подобни въпроси го тормозеха седмици наред, след като телата на децата бъдеха открити.

Освен че беше около пет пъти по-голяма от стаята на собствената му деветгодишна дъщеря и имаше самостоя­телна баня като в лъскав хотел, стаята на жертвата беше типична момичешка стая: постери на Орландо Блум и Миа Хам по стените, грамоти, книги, телевизор и дивиди, теле­фон, стерео система, компютър, футболна топка и препъл­нен с дрехи гардероб. Грейси Ан Брайс бе едно обикновено дете. Или е била. Седяла е на мястото, където седеше той, пишела си е домашните на този компютър, гледала е теле­визия в тази стая, говорела е с приятелките си по телефона, спала е в това легло, където сега спеше баща й, свит на къл­бо, стиснал плюшеното мече на дъщеря си, все още обле­чен с мръсните дрехи. Изобщо не изглеждаше като гения, за когото Стивънс беше чел в списание „Форчън“. Тогава Стивънс беше изпитал известна завист: самият той беше ком­пютърен специалист и изкарваше по 51 115 долара годишно, а Бен Брайс всеки момент щеше да се превърне в мили­ардер. Днес обаче, когато дъщерята на Брайс беше отвлече­на и убита - досега не беше се случвало да намерят живо някое отвлечено дете, - Стивънс изобщо не му завиждаше.

Съгласно правилника на ФБР той трябваше да огледа стаята на жертвата и да я запечата, без да позволява достъп до нея на никого, дори на семейството. Сърце не му даваше обаче да събуди бащата след всичко, което беше преживял през последните двайсет и четири часа. Затова агент Сти­вънс работеше безшумно.

Цялата къща беше притихнала.

На долния етаж единайсет мрачни агенти на ФБР стояха пред горещите телефонни линии на командния център, вкар­вайки в компютъра всяка следа, независимо колко маловаж- на изглеждаше, и всжо сведение от евентуален свидетел, не­зависимо колко невероятно звучеше. И чакаха. Основно ча­каха, тъй като телефонни обаждания почти нямаше.

Агент Джан Йоргенсон седеше пред един от компют­рите и проверяваше базата данни за семейството. Все още беше разтърсена от това как майката зашлеви бащата, който беше беззащитен в отчаянието си. Ако това беше типичен случай на отвличане на дете, то Джан нямаше ни­какво желание да се превръща в специалист по тези престъпления като агент Девро. Тя погледна към другия край на стаята, където беше той.

Специален агент Юджийн Девро беше изморен, адски изморен. Той държеше личния си мобилен телефон на ухо­то си и докато чакаше да му отговорят, се питаше как може човек да направи подобно нещо с едно дете? И да остави футболните й шорти, като че ли искаше да им каже: „Видях­те ли какво направих?“ Да, видяхме. Умри и гори в ада, из­вратено копеле! Когато седемнайсетгодишната дъщеря на Девро отговори на позвъняването му, той каза:

- Здравей, миличка, исках само да знаеш, че много те обичам.

Тя се засмя и попита:

- Ти какво, да не умираш?

Някъде дълбоко в себе си той наистина умираше.

Треньорът Уоли Фейгън седеше пред друг компютър и разглеждаше снимки на 42 000 регистрирани извършители на сексуални престъпления в официалния щатски сайт за сексуални насилия, в който имаше снимки, имена, адреси и криминални досиета. Започна с тези, регистрирани в райо­на, с надеждата, че ще може да идентифицира русия мъж с черната шапка и карирана риза, който беше потърсил Грейси след мача, и с отчаяното желание да не я беше посочвал. Майката бе права: той беше тъп идиот.

В кухнята Силвия Миланевич, домашната помощница на семейство Брайс, приготвяше кафе за агентите от ФБР. Шейсет и три годишната имигрантка от Косово беше загу­била двете си деца във войната и отдавна беше стигнала до заключението, че животът е едно изтърпяване на болка. Раждаш се в болка, страдаш и умираш. Малкият телевизор върху плота беше включен: „Дете, отвлечено от непознат, живее около три часа. Грейси Ан Брайс е изчезнала преди двайсет и четири часа...“ Силвия погледна през прозореца към самотния силует край басейна.

Бен седеше на един шезлонг. Лицето му беше мокро от сълзи и болката разяждаше вътрешностите му като рак. Затвори очи и си припомни 1964 година, когато беше на осемнайсет и се качваше на влака за Уест Пойнт.

- Нека страната се гордее с теб, сине - бе казал баща му на сбогуване, стискайки ръката му.

Майка му го беше прегърнала силно и беше прошепна­ла в ухото му:

- Бог има план за Бен Брайс.

Сега Бен отвори очи и погледна небето.

- Все още ли имаш план за мен, Господи?