Отвличането

Ден осми

Грейси отвори очи.

Лежеше в топло легло с придърпано до брадичката одея­ло, не онова грубото от джипа, а меко дебело одеяло, което изглеждаше съвсем ново. Чаршафите бяха памучни и мири­шеха на чисто и свежо. Възглавницата под главата й беше твърда. Таванът над нея беше нисък, на него нямаше венти­латор със закачени дрънкулки, не беше боядисан в небесно­синьо с изрисувани в бяло облаци, както спалнята й вкъщи. Стените и таванът бяха облицовани с дъски, а пролуките бяха запълнени с бял хоросан като между гредите в хижата на Бен.

Над леглото имаше малък прозорец, през който се про­цеждаше слънчев лъч. В единия ъгъл грееше синият пламък на газова печка. Нямаше гардероб, само закачалка с някакви зимни дрехи. В края на леглото имаше метална масичка с ке- росинова лампа върху нея, като онази, която татко й беше ку­пил миналото лято за първия къмпинг на семейство Брайс. Но майка й трябваше да се подготвя за някакъв процес, а ба­ща й за акциите, тъй че лампат а, палатката и другите неща за къмпинга останаха струпани в единия ъгъл на гаража. На ма­сичката стоеше кукла Барби, все още в кутията.

Това наистина започваше да я дразни.

Стаята имаше две врати; едната водеше кьм банята. Ви­дя тоалетната, но тя не беше като мраморната тоалетна чи­ния с биде в същия цвят, както в нейната баня у дома. Тази беше ниско на земята и под нея имаше дупка, като тоалет­на в къмпинг.

Другата врата беше заключена.

Дрешникът й вкъщи беше по-голям от тази стая. Но пък беше уютна като стаята й в хижата, където й се искаше да бъде сега - на сигурно място при Бен - и да очаква с нетър­пение деня, часовете в работилницата, разходките из хъл­мовете и вечерята в града. Искаше да е в безопасност при Бен. Идеше й да се разплаче, но не позволи на сълзите да рукнат.

Отметна одеялото и едва не се развика: Защо розово!? Какво толкова му харесва розовото на тоя? Тя смътно си спомняше, че си е облякла пижамата, но не и че си е обула тези дебели вълнени чорапи. Наведе се, изтри запотения прозорец и опря лицето си в стъклото. Сняг покриваше зе­мята наоколо и от клоните на високите дървета стърчаха висулки, но тези дървета изобщо не приличаха на дървета­та вкъщи. Бяха като коледни елхи. Тя забеляза някакво дви­жение в далечината... и ето че една сърничка притича по снега. Бамби! О, боже, толкова беше сладка, може би ще­ше да й позволи да я нахрани...

Изведнъж Бамби потрепери и крачетата й се подкосиха. Мили боже! Грейси чу ехото на силен гръм. Бамби продъл­жи да лежи. След това снегът наоколо почервеня; аленото петно се оттече в тънко ручейче, което се процеди надолу по хълма. Тя проследи кървавата рекичка и видя как един обут в ботуш крак стъпи в нея, като Сам. когато скачаше в локвите. Двама мъже с дълги пушки застанаха до Бамби; единият дебел едър мъж повдигна главата на сърничката и след това я пусна. Грейси се сгуши в леглото и зарови гла­ва в одеялото. Трябва да избягам, преди да убият и мен!

- Пати? - На вратата се почука. - Будна ли си?

Джуниър.

Тя подаде глава изпод одеялото.

- Не, но Грейси е будна.

- Нося ти топла вода за банята. Облечена ли си?

- Да, в розова пижама.

Джуниър влезе с две кофи, от които се вдигаше пара, об­лечен в друга карирана риза.

- Ти да не би да си уцелил някаква разпродажба на из­лезли от мода карирани ризи? - попита тя.

- Какво?

- Няма значение.

- Тук нямаме топла вода и електричество - каза той и влезе в банята, - но мога да ти приготвям топла баня всяка седмица.

- Всяка седмица? Та аз се къпя всеки ден.

Джуниър се появи на вратата с широка усмивка.

- Точно като майка ми. Носех й топла вода всяка сут­рин. Тази вана е нейна. И всички женски неща тук. - Той за­мълча за момент, сякаш си спомняше приятни случки. По­сле тръсна глава. - Сега е твоя. Закуската ще те чака, кога­то се приготвиш. Имам и голяма изненада за теб.

- По-голяма от това, че ме отвлякохте?

- Виж, Пати, забрави това. Станалото - станало. - Той обиколи с ръка стаята. - Харесва ли ти? Обзаведохме я точно преди да дойдем да те вземем. Всичко е ново - чар­шафите, одеялата. Хей, видя ли Барби? Специално я поръ­чах.

- Не си играя с кукли.

Джуниър посочи закачалката.

- Купил съм ти зимни дрехи.

- Откъде знаеш кой номер нося?

- Знам всичко за теб, Пати.

- Освен името ми. Казвам се Грейси Ан Брайс.

Той я погледна сурово за първи път.

- Не, името ти е Пати... Пати Уокър. Като майка ми. - И изведнъж отново се усмихна. - Направи списък на всичко, което искаш. Ще ти го купя следващата седмица, когато отида в града.

- Аз също имам изненада за теб - дойде ми. Трябват ми тампони.

Джуниър се изчерви като баща й, когато беше влетяла в банята и го видя гол.

- Ъъъ, добре, аз... ще ти взема. Колко... колко ти тряб­ват - един, два?

- Ехооо! Цяла кутийка. Трябват ми днес, и то скоро, ина­че ще изпоцапам всичко с кръв!

- О, мамка му! Добре, ще, ъъъ, ще сляза до града още днес. Ти ми го напиши, за да знам какво да търся.

Той излезе от стаята, клатейки глава и мърморейки.

- Боже, как не се сетих.

Господи, колко беше тъп. Разбира се, тя още нямаше мензис. Бяха учили за това и за тампоните и всички тези не­ща в училище, но според мисис Бойд първият й мензис ще­ше да дойде след около две години. Но откъде можеше тоя пън да знае това? След като нямаха ток, надали гледаше „Дискъвъри“. А тя много искаше той да се появи в града днес.

Защото Бен може би беше в града днес.

Черният ленд роувър летеше със сто и двайсет километ­ра в час по магистрала 1-15.

Ръцете на Бен трепереха. Той стисна кожения волан и впрегна вътрешната сила, която го беше спасила по време на бичуването в „Сан Би“. Не можеше да предаде Грейси.

Беше петък сутринта. Смениха се в четири часа и Джон тутакси заспа. Това беше преди три часа, достатъчно време, за да преживее наново живота, който го беше отвел от За­паден Тексас до Уест Пойнт, от „Дълг, чест, родина“ до Ку- анг Три и Китайската кукла. След около час щяха да стигнат в Айдахо Фолс, за да разговарят с Клейтън Лий Тъкър - по­следния човек, видял Грейси жива.

Телефонът на Джон прекъсна мислите му. След третото позвъняване синът му се събуди и извади телефона от джо­ба си.

- Да... Кой е?... Лу?... Боже, колко е часът? А, да, в Ню Йорк вече е ден... Какво?... В Юта, предполагам...

- В Айдахо - намеси се Бен.

- В Айдахо - повтори Джон, докато се изправяше. - Не знам, Лу, колкото време отнеме... Какво?... Цените са се вдигнали с колко? Нещо прекъсваш... Какво?... Три милиар­да?... Лу, не те чувам... Лу?... Лу?... - Джон се намръщи и прекъсна връзката. - Тъпият телефон се прецака.

Той пъхна телефона обратно в джоба си и сложи очила­та си. Прескочи на предната седалка, наведе се и зарови в чантата със закуски, купени на последната бензиностанция.

- Лу, моят брокер. Акциите се продавали по деветдесет долара едната. Вече имам три милиарда. - Той вдигна глава с бисквита „Орео“ в устата. - Тогава защо не се чувствам като истински мъж?

Ваната имаше крачета като онази в хижата на Бен. Грей­си стъпи вътре, седна и се плъзна надолу, докато водата стигна до брадичката й. Не можеше да си спомни кога за последно се е къпала. Затвори очи и се потопи. Когато из­плува, тя заглади косата си с пръсти. Трябваше й шампоан.

До ваната имаше дървена масичка с чисти кърпи и хав­лии и сребърна кофичка като кофичките за пясък на Сам, но тази беше пълна със сапунчета и шампоани с етикети „Бест Уестърн Ин“ и „Мотел 6“. Грейси затвори очи и се опита да си спомни, но в съзнанието й изплуваха само неясни сцени от непознати стаи.

Тя изпразни едно шишенце шампоан в дланта си. Арома­тът му й напомни на банята на майка й; там бяха провели единствения разговор между майка и дъщеря, докато майка й лежеше в голямото джакузи една вечер след оправдател­ната присъда на неин клиент. Майка й беше изсипала цяло шише релаксиращи перлички във ваната и банята се изпъл­ни с миризмата на евкалипт. Грейси седеше на пода, а май­ка й беше облегнала глава на възглавничката за вана, беше затворила очи и предложи майчинския си съвет на Грейси: „Грейс, мъжете са като кучета. Надушват страха на жените. Никога не им позволявай да надушат страха ти. Никога не им позволявай да те видят да плачеш. Дръж се твърдо, до­ри когато се чувстваш слаба. Псувай. Не се ядосвай, отмъ­щавай. Ако някое момче не приема отказ, изритай го в топ­ките.“ Но майка й не й беше "дала съвет какво да прави, ако някакви откачени планинци я отвлекат и я закарат в хижа в Айдахо.

Грейси остана във ваната, докато водата изстина. После излезе и се избърса с една от хавлиите. Върху етажерката бяха подредени сребърен гребен, четка и сребърна шнола, четка и паста за зъби и шишенце с бебешка пудра.

Никога досега бебешката пудра не й се беше струвала толкова приятна.

Тя отвори вратата на банята и усети хладен полъх. Об­гърна тялото си с ръце, изтича до закачалката и бързо се об­лече. Странно. Всички дрехи бяха с нейния размер: бельо с дълги ръкави, дебели кадифени панталони, карирани памуч­ни ризи, вълнени чорапи и туристически ботуши. Сигурно изглеждаше глупаво. Ботушите обаче бяха хубави.

Завърза връзките и се изправи. Планинарка. Отиде до вратата, хвана дръжката и бавно я завъртя. Вратата се отво­ри. Открехна я и усети аромата на храна. Прииска й се да си е вкъщи, а Силвия да готви в кухнята. Когато обаче излезе от спалнята и се озова в дълга стая, осъзна, че не е у дома.

Из стаята бяха пръснати столове и маси; карти и табли­ци висяха по стените, големи метални кутии с печат „Аме­риканска армия“ отстрани бяха скупчени до едната стена, а по средата на стаята се мъдреше изтърбушен стар диван. Вратата в другия край се отвори и оттам влезе Джуниър.

- Я колко си хубава.

- Какво има в тези кутии?

- Военен инвентар. Защо си се подстригала толкова къ­со? Наистина приличаш на момче.

- Заради футболния сезон. Какво значи това?

-Джуниър отиде до кухненските шкафове.

- Кое?

- Какво значи инвентар.

- Ами гранати, експлозиви, амуниции, детонатори, на­палм, такива неща. Закуската е готова.

Джуниър беше наредил върху сгъваема масичка две кар­тонени чинии, два пластмасови ножа, вилици и чаши и две салфетки. Готвеше на малък газов котлон. От една черна тенджерка изсипа в чинията й малко бъркани яйца и парче месо.

- Мама ме научи да готвя - похвали се той.

Тя седна и опита яйцата. Готвеше доста добре за мъж. Джуниър също седна на масата. Устата й вече беше пълна, когато Джуниър сведе глава и събра ръце.

- Мили Боже, благодаря ти за тази храна. И благодаря ти, че доведе Пати тук. - Той вдигна глава. - А сега да ядем.

- Бог не ме е довел тук - отбеляза Грейси.

- Разбира се, че Бог те доведе.

- Бог не отвлича деца.

- Да де, не ги отвлича, той просто ни показа пътя. Бог иска да бъдем заедно.

Джуниър се усмихна и сложи ръка върху нейната; тя по­чувства нещо, което не искаше да изпитва. Рязко отдръпна ръката си.

- Мислиш ли?

- Да, така мисля.

Грейси разряза месото и сложи едно парченце в устата си.

- Значи ти си ме преследвал миналата седмица?

- Да.

- И ми се обаждаше по телефона, нали?

- Да.

- И затваряше?

- Да.

- Значи само си изчаквал подходящата възможност да ме грабнеш?

-Да-

- А защо точно след мача?

- Защото майка ти не беше там. - Той посочи месото с вилица. - Добре е станало, нали?

- Наденица ли е?

- Сърнешко.

Грейси изплю топката месо.

Клейтън Лий Тъкър изплю струйка кафяв сок в един ме­сингов плювалник. Бузата му беше подута от тютюн за дъвчене, а лицето - набръчкано като използвано алуминие­во фолио. Кожата му беше потъмняла от маслото; черните очила стояха на една страна върху едрия му нос; ръцете му бяха изкривени от артрит. Бен знаеше как изглежда един пи­яница сутрин. Тъкър не приличаше на пияница. Нито пък из­глеждаше като човек, свикнал да вижда HЛO в небето над Айдахо. В момента той разглеждаше снимките на Грейси.

Порутената бензиностанция и сервизът на Тъкър, точно до междущатска магистрала 15 в Айдахо Фолс, миришеха на бензин и грес, останка от времето, когато човек можеше да поправи колата си на бензиностанцията и не му взимаха четири долара за помпане на гумите. Отпред беше паркиран камион на телефонна компания.

Тъкър вдигна поглед от снимките.

- Няма никакво съмнение - каза той. - Това е момичето.

Джон се отпусна в един стол.

- Ами мъжете? - попита Бен.

- По тия снимки не мога да твърдя със сигурност - от­върна Тъкър. - Но татуировката е същата. Сигурен съм.

Бен свали якето и нави левия си ръкав.

- Такава ли?

Тъкър се изплю и наклони глава, за да разгледа татуи­ровката през очилата си.

- Как така и ти имаш същата?

- Мистър Тъкър, защо не сте казали това на ФБР?

- Не са ми се обаждали.

- Имам предвид на агента на ФБР, който е дошъл тук в сряда сутринта и ви е показал снимките.

- Никакви агенти не са идвали тук. За пръв път виждам снимките.

- Агент на ФБР не ви е разпитвал за тези мъже и моми­чето? И вие не сте му говорили за HЛO? И не сте му казва­ли, че пиете?

Тъкър беше очевидно изненадан. Отново се изплю.

- Единствено с вас съм говорил за момичето, когато ми се обадихте. Та оттогава телефонът ми не работи. - Той вдигна слушалката и я подаде на Бен. Нямаше сигнал. Той посочи навън. - Сега поправят повредата, кабелът е бил срязан. Деца.

- Мъжете казаха ли накъде са тръгнали?

- На север. Ванът им гореше масло като рафинерия, пи­таха ме дали може да изкара още осемстотин километра. Няма начин, казах им. Жив късмет, че бяха стигнали дотук. Ако маслото влезе в горивната камера, спукана им е рабо­тата. Пратих ги в мотела. - Той посочи надолу по пътя. - Отидоха с колата дотам, а после едрият я върна. - Станах около шест - трябва да е било понеделник - и започнах да разглобявам двигателя. Приключих късно през нощта. Ед­рият тип взе колата на следващата сутрин - значи е било вторник. Плати в брой.

- И ванът е с номер от Айдахо?

- Да.

- Значи на осемстотин километра на север оттук, но все още в Айдахо?

- Трябва да са точно на границата, горе в тясната ивица.

- Където растат елхи?

- Да.

- И вали сняг?

- Точно така.

Бен разгъна картата на Айдахо върху тезгяха.

- Знаете ли - каза Тъкър, - гледал съм по телевизията за разни полувоенни формирования, за Ку-клукс-клан и нацис- ти, дето си правят лагери в планините на север.

Той се наведе и посочи Айдахо Фолс и след това прока­ра пръст на север, по магистрала 1-15, след това по 90 чак до Кьор д’Ален; пръстът му остави мазна следа върху хар­тията. След това зави на север по щатската магистрала 95 чак до...

- Бонърс Фери - каза той и почука по картата.

- Тя е жива, Бен!

В съзнанието на Джон препускаха образи на дъщеря му като във филм, пуснат на бързи обороти; сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение.

- Трябва да се обадя на Елизабет!

И той извади мобилния си телефон.

- Синко, остава само да ни спре някой полицай и да ви­ди какво имаме в багажника.

- Моля? - Джон погледна километража. - Мамка му!

Беше подкарал роувъра със сто и четирийсет километра в час. Веднага вдигна крак от педала на газта. Когато роу- . върът и собственият му пулс се успокоиха до седемдесет и пет, Джон погледна към Бен.

- Ти беше прав.

Бен само кимна и протегна ръка.

- Дай.

Джон му подаде телефона си.

- Домашният телефон е записан на бутона за бързо на­биране. Натисни...

Бен свали прозореца и изхвърли телефона. В огледалото за обратно виждане Джон видя как телефонът му заподска­ча по магистралата и се разби на парчета.

- Мамка му, Бен! Защо го направи?

- Защото отсега нататък не се обаждаме вкъщи, не се обаждаме на ФБР, не се обаждаме на никого.

- Но защо? Трябва да им кажем, че е жива!

- Те вече знаят.

- Откъде? Нали току-що говорихме с Тъкър.

Джон, не ми беше нужен Тъкър да ми каже, че е жива. Знаех го. Но той ми каза нещо, което не знаех. ФБР излъга­ха, че са идвали при Тъкър.

- Което означава?

- Те знаят, че тя е там.

- Но защо им е на ФБР да крият, че Грейси е жива и е в Айдахо?

- Защото не искат да ходим там и да им се пречкаме. Затова са прекъснали телефона на Тъкър. Преследват мъжете, които са отвлекли Грейси, но по друга причина. И са готови да я пожертват, за да ги хванат.

- Да я пожертват? Искаш да кажеш... Господи... Какво толкова могат да правят ония, че ФБР да са готови да по­жертват Грейси, за да ги хванат?

На близо шестстотин километра в северна посока Джу­ниър каза:

- Чакай да изчистя тая бъркотия и ще ти покажа голяма­та изненада. След това ще те разведа из моята планина, пре­ди да отида в града да ти взема онези, ъъъ, женските рабо­ти. - Той се усмихна широко. - Искам да кажа - нашата планина.

Грейси се усмихна леко и закрачи из стаята.

Странно. Беше я отвлякъл, но се държеше с нея много приятелски. Удобна спалня, топла вана, нови дрехи, вкусна закуска - е, освен онова с Бамби.

Тя посочи вратата, откъдето преди малко излезе Джуниър.

- Какво има там?

Той се усмихна.

- Голямата ти изненада.

Ооо, помисли си Грейси. Младоженската спалня. Тя про­дължи да разглежда. На късата стена до кухнята имаше снимки на жена, всъщност момиче, с по-възрастен мъж, който приличаше на Джуниър, и малко момче, което всъщ­ност беше самият Джуниър.

- Майка ми - каза Джуниър.

- Била е красива.

- Да. Умря внезапно, когато бях малък. Погребана е от­зад.

- Погребал си майка си в задния двор?

- Не... майорът го направи.

Тя зави и тръгна покрай дългата стена, на която бяха за­качени още снимки. Имаше една на мъж, който приличаше на Джуниър, с медали върху униформата и зелена барета на главата, като Бен на снимката върху бюрото й. Върху плочката с името му пишеше УОКЪР, Имаше и снимки на вой­ници насред джунгла и в някакъв град с красиви жени, кои­то приличаха на мисис Уанг, учителката й по математика; те се усмихваха, но очите им бяха тъжни.

А и Джуниър беше много внимателен за момче. Дори беше почукал на вратата, преди да влезе при нея. Това не й се беше случвало вкъщи. Майка й направо влиташе кога­то си поиска.

На стената имаше също големи ножове, красива сабя и кожена връв, на която висяха нещо като сбръчкани... уши? Отвратително! Тя отмести поглед от ушите и погледна картата на Америка до тях. Различни места бяха оградени в черно и под тях имаше имена и дати: Кели, Евстайн, Голдбърг, Гарсия, Йънг, Елис, Маккой.

Джуниър се кълнеше, че не я е докосвал, нито поглеж­дал, и беше казал, че ще убие всеки, който се опита. Кое­то беше странно за един похитител. Ами щом не я е от­влякъл за това и не е за пари, тогава за какво?

До картата на Америка имаше снимка от въздуха като онази на техния квартал, която баща й беше показал. Над­писът гласеше „Планински парк „Катоктин“ и на снимката беше отбелязано всичко: входът, голяма хижа, наречена „Аспен“, по-малки бунгала, конюшни, басейн, стрелбище, боулинг зала, гимнастически салон и сауна, езерце във фор­мата на подкова, параклис, площадка за кацане на хеликоп­тери, пътечки, охранителни пунктове. Мястото изглеждаше страхотно за къмпинг. Можеха да прекарат там онази отло­жена почивка на семейство Брайс. От всеки охранителен пункт излизаха черни линии, сочещи към по-малки снимки, закачени на стената, на които се виждаха малки постройки и войници с пушки и кучета на вериги. Уха, тук явно много държат всички да си плащат таксата за къмпинга!

Друга черна линия водеше до снимка на самия вход с го­ляма метална порта и името на мястото, написано с бели букви върху табела, която висеше между два стълба.

КЕМП ДЕЙВИД.

Всичко беше много странно, но тя си помисли, че в край­на сметка Джуниър не е чак толкова лош. Нашата планина, беше казал той.

Тя усети, че е застанал до нея. Когато се усмихнеше, из­глеждаше почти сладък, макар да имаше нужда от сериозна зъболекарска намеса. Той сложи ръка върху рамото й и тя не се дръпна.

Грейси посочи кожената връв на стената.

- Това да не са...

- Уши. Майорът ги е отрязал от умрели азиатци. Даде ми ги за Коледа, когато бях горе-долу на твоята възраст.

- А аз се надявах на нови футболни обувки. - Тя посочи стената. - Какви са тия работи?

Джуниър й показа червеното знаме със сърп и чук и ли­цето на мъж с проскубана козя брада.

- Комунистическо знаме, донесено от Северен Виетнам. Това е самият Хо Ши Мин. А това е каска от Северновиетнамската армия, а тези черни куртки, с тях са били облечени войниците от Виетконг. Това е ножът „Бауи“ на майора и пистолетът му - „Колт“, четирийсет и пети калибър.

- А за какво са тези снимки и картата на Кемп Дейвид? Името Маккой ми е познато.

- О, ще убием президента.

На петстотин километра на юг Джон удари волана така, че ръката го заболя,

- Как ще я спасим, Бен? Как изобщо ще я открием без помощта на ФБР?

- Укрили са се в планината - отвърна Бен.

- Откъде знаеш?

- Така би постъпил един добър войник.

- Войник ли?

- Джон, нямам представа защо ФБР преследва тези мъ­же, може да са расисти или нацисти, или просто луди, но знам защо са взели Грейси. Не бях сигурен, докато Тъкър не разпозна татуировката. - Той замълча. - Заради войната е.

- Заради войната ли?! - Джон едва не се разсмя. - Бен, трябва да забравиш тая война.

- Опитвал съм се. Тя обаче не ме пуска.

- И какво общо има Грейси с твоята война?

Известно време Бен остана втренчен в нищото. После заговори:

- През 68-а имаше масово клане в провинция Куанг Три в Южен Виетнам. Американски войници изклаха четирий- сет и двама цивилни граждани.

- И?

- И аз бях там.

- Нали не си...

- Не съм.

- А баща ми?

- Не. Но отрядът ни участваше. Отряд „Пепелянка“. Он­зи мъж в парка, с татуировката - той също беше там. Той изби онези хора.

- И ти го познаваш?

- Да, познавам го.

- Но защо не каза на ФБР?

- Защото знаех, че ако той е отвлякъл Грейси, ФБР не могат да го спрат. Никой не може да спре една зелена баре­та... освен друга зелена барета.

- Но ФБР приключиха случая.

- Това е добре, Джон.

- Защо?

- Защото хората, които са отвлекли Грейси, не ме очак­ват.

Джон се опита да осмисли казаното, но не беше сигурен дали да го приеме като план или като брътвеж на един пия­ница.

- Добре де, значи онзи мъж е избил голяма група цивил­ни във Виетнам преди много време. Какво общо има това с Грейси?

- Аз докладвах за това... за клането.

- И какво стана?

- Армията изправи онези войници пред военен съд по моите показания.

- И?

- И сега те си отмъщават.

Този път Джон се изсмя.

- Какво? Връщат се след четирийсет години, за да си отмъстят? Явно са доста злопаметни, Бен.

- А ти колко време не можа да забравиш тормоза на по­бойниците?

Няколко минути караха в мълчание, после Джон попи­та:

- Баща ми там ли умря?

- Да.

- Как?

- Джон, някои неща просто трябва да останат в минало­то.

- Но тези неща не са в миналото, нали? Не и щом това е причината дъщеря ми да бъде отвлечена. - Изчака Бен да му отговори, но той мълчеше. Погледна го. - Имам право да знам, Бен.

Докато нощта се спуска над Индокитай на 17 декември 1968 година, отряд за специални операции „Пепелянка“, състоящ се от дванайсет зелени барети, току-що завърши­ли успешно мисията си по внезапно тайно нападение в Ла­ос, се спуска по варовиковата стена, която представлява планината Ко Рок, пресича река Ксе Конг и влиза обратно в Южен Виетнам.. Намират се на пет километра на юг от де­милитаризираната зона в провинция Куанг Три.

Според докладите на разузнаването комунистическите сили навлизат в Южен Виетнам направо през широката 22 километра демилитаризирана зона. Отрядът за специални операции „Пепелянка“ има заповеди да спре врага на седем­найсетия паралел. Тази територия е крепост на виетнамски­те комунисти, където редовните сили на армията не се осме­ляват да стъпват. Естествено, отряд „Пепелянка“ не е ре­довна военна част и те напредват в нощта. Но както казват във Виетнам, нощта принадлежи на Чарли.

Майорът върви най-отпред, мълчаливо превеждайки хо­рата си през джунглата в индийска нишка. Изведнъж гласът му разкъсва тишината.

- Засадааа!

Войниците се разпръсват за част от секундата точно пре­ди адът да се изсипе върху тях и вражеският огън да ги за­лее от всички посоки. Попаднали са в засада от страна на превъзхождащи ги сили. Те са приковани под кръстосан огън без никакви шансове за бягство. Ако не бяха изостре­ните инстинкти на майора и невероятното му обоняние - той бе доловил лютивата миризма на камбоджанска цигара, предпочитана от Виетконг, - виетконговците щяха да доба­вят още дванайсет американци в ежедневния си доклад за убитите, изпращан в Ханой.

Проснати по гръб, докато над главите им свистят куршуми от АК-47 и разкъсват листата в джунглата, които падат като конфети, зелените барети се редуват да изпраз­ват пушките си по врага само за да съобщят на Виетконг, че са още живи, и да предоставят на майора време, за да из­мисли план „върви по дяволите“ - нов план, когато първо­началният отидеше по дяволите както сега.

И той го измисля.

- По мой знак - казва майорът на хората си и сочи на за­пад, - Джако, Тони, оставете мини отзад.

Капитан Джак О. Смит, който не се отделя от майора, и капитан Тони Грегъри започват да пълзят в посока северо­изток и югоизток. Майорът се приближава до най-новите си апостоли, които са във вътрешността от едва седемнайсет дни, и казва:

- Брайс, Долтън, тръгна ли да се изнасям, вие се лепва­те като хемороиди за задника ми. - И той се усмихва. Под ожесточения огън с вероятен фатален край в непрогледната джунгла на Югоизточна Азия майор Чарлс Удроу Уокър се усмихва. Младите му апостоли си мислят: Ето защо е жи­ва легенда.

И те разбират какво е било чувството да следваш в бит­ка великите генерали, за които бяха учили в Уест Пойнт - Лий и Грант, Патън и Макартър, Айзенхауер. Майорът е начело при атака и се изтегля последен; винаги е на най- незащитената позиция; би умрял за хората си и те за него. Оцелял е при над сто тайни мисии в Лаос, Камбоджа и Се­верен Виетнам, докато повечето командващи отряди за специални операции не оцеляват до десетата. Той е воин бог.

- Нека това ти служи за урок, лейтенант - казва на Бен.

- Трябваше да убием старицата, преди да успее да ни предаде на местните войници от Виетконг. - Докато преси­чаха реката, те бяха забелязали самотна фигура на брега; човекът също ги бе видял.

- Убий го - беше заповядал майорът на лейтенант Брайс, снайпериста на отряда.

Бен се беше прицелил във фигурата и беше видял, че е стара жена, която си налива вода. Той докладва на майора.

- Тогава л убий - заповяда майорът.

- Но, майоре, тя е толкова стара, че вероятно не може да различи, че сме американци.

Майорът го погледна, поклати глава и каза:

- Изтегляме се.

Преди трийсет минути Бен Брайс се беше почувствал добре, че спаси живота на старицата.

Двамата капитани се връщат.

- Чарли ще хапне малко олово - казва капитан Смит ухилено.

Те са поставили противопехотни мини след себе си; ко­гато виетконговците ги подгонят, мините ще ги спрат. Мал­ката метална кутийка, на чиято горна страна има надпис НАСОЧИ КЪМ ВРАГА, за да не би някой глупав новобранец да изтрие от лицето на земята целия си взвод - американ­ската мина М18А1, - е особено ефективно средство за уби­ване; тя разпръсва осколки в радиус от шейсет градуса, убивайки всички на петдесет метра разстояние.

Майорът отново зарежда двата си еднакви картечни пистолета калибър .45. Ветераните на отряда изваждат по две ръчни гранати, Докато трасиращите снаряди раздират тъмнината над главите им като фойерверки, Брайс и Долтън се споглеждат и нервно си кимат.

- Хайде да избием няколко жълтури - казва майорът и хвърля изотзад две гранати. Останалите го последват. Зву­кът на експлодиращите гранати е оглушителен; заобикаля­щата ги джунгла изведнъж е обвита в бял пушек. Част от гранатите им са „Уили Пийт“, бели фосфорни гранати. По време на тренировките са ги предупредили да не хвърлят фосфорни гранати на места, където горящият дим може да ги обгърне, но очевидно има изключения, особено когато са заобиколени от врага.

Зелените барети изведнъж се изправят и вкупом се затичват на запад, право срещу виетконговците, които не мо­гат да ги видят от пушека; майор Чарлс Удроу Тъкър е наче­ло на отряда с картечен пистолет във всяка ръка, а Брайс и Долтън са се залепили за него. Когато буквално се сблъск­ват с врага, те изпразват оръжията си по изненаданите вой­ници на Виетконг, майорът стреля с двата си пистолета ед- ' новременно. Бен стреля и с узито.

Чуват зад гърба си експлозиите на мините и предсмърт­ните викове на виетконговците.

Никой не поглежда назад. Американците тичат в непро­гледната нощ, едва различавайки човека пред себе си, след­вайки единствено звука от учестеното му дишане и тропота от ботушите. Тичат петнайсет минути.

- Спри!

Гласът на майора раздира тъмнината. Той сграбчва Бен и го избутва от пътя на тичащите зад него. Останалите пристигат и правят същото. Никой не се смее, никой не говори. Бен мълчаливо благодари на господ за майора, но сърцето му изведнъж пропуска един удар: къде е Роджър?

Майорът явно си мисли същото, защото прошепва на Бен:

- Къде е Долтън?

- Беше точно зад мен.

- Джако - казва майорът, - провери.

Капитан Смит кима и изчезва в нощта. Връща се след трийсет минути.

- Хванали са го, майоре. Отправили са се на север.

- Мамка му! - майорът се изправя. - Връщаме се.

Те се връщат при мястото на засадата, а всеки си пред­ставя последствията от нарушаването на една от абсолют­ните заповеди, набивани в главите на всеки от специалния отряд още от първия ден: никога не се оставяйте да ви пле­нят виетконговците.

Проследяват виетнамците през джунглата до някакво селце. Още с влизането са наясно, че войниците на Виет­конг са били тук - страхът е изписан по лицата на селяните. Американците се пръсват из селцето и претърсват всяка ко­либа и скривалище за следи от Долтън или войници на вра­га. Селяните се скупчват заедно, майките притискат дечица­та си. Сътрудничат им, но са напрегнати от присъствието на единайсет огромни и тежко въоръжени американски войни­ци насред територията на Виетконг.

- Няма Виетконг! Няма янки!

Насред селцето един старец стои до огромно гърне над открит огън; това е общото гърне с нуок мам, лют рибен сос, с който виетнамците заливат ориза си. Изплашен до смърт, той едва-едва разбърква соса с дълга дървена лъжица. Аме­риканците не откриват нито Долтън, нито виетконговците.

Проехтява гласът на капитан Смит. Той е видял следите, които водят към близката джунгла. Зелените барети тръг­ват натам с ясното съзнание, че вероятно тичат право към поредната засада, капан или...

- Мили боже!

Долтън.

Бен Брайс последен доближава войниците, застанали ра­мо до рамо с гръб към него. В съзнанието му има само ед­на мисъл. Роджър. Подготвя се отново да се срещне със смъртта и си пробива път напред. В този момент животът му се променя завинаги. Романтичните му идеи за войната и воините от Уест Пойнт умират. Детската му представа за добро и зло е променена завинаги. Загубил е невинността си. Така става, когато съзреш злото в човек.

Лейтенант Роджър Долтън, зелена барета от американ­ската армия, виси от едно дърво за глезените си, гол и с из­кормени вътрешности, които висят над огъня, стъкмен от войниците на Виетконг, за да могат американците да видят по-добре делото им. Гениталиите му липсват. Както и гла­вата му. Единственият звук идва от огъня, който пращи при всяка капка от телесните му сокове. Разпознават Долтън по скорошната татуировка с пепелянка на лявата му ръка и по плочките с името му, закачени на връзките на ботушите му, които са оставени под тялото му. Плочките с имената бяха добавени в случай, че някой войник стъпи върху противопе- хотна мина и тя му откъсне крака, така лекарите можеха да свържат крака с войника, ако не буквално, то поне в чувала с тялото му. Но не бяха предвидили обезглавяване.

Лицето на майора е сурово.

- Ето защо избиваме жълтите.

След дълго мълчание сержант Нън пита с провлечения си южняшки акцент:

- Но къде е главата му, майоре?

Физиономията на майора се променя, все едно е получил откровение.

- Мамка му!

Той се обръща и се затичва към селцето. Хората му си разменят объркани погледи и хукват след командира си. Бен Брайс поглежда към останките от тялото на най-добрия си приятел и повръща.

Майорът и девет разярени въоръжени зелени барети, на­помпани с адреналин, се връщат в селото и изтичват право при стареца до гърнето с нуок мам. Той ги чува да се при­ближават и заплаква, защото знае участта си. Майорът из­бутва стареца и сграбчва дървената лъжица. Разбърква теч­ността и използва лъжицата и трийсетсантиметровия си нож, за да извади някакъв предмет: главата на Роджър Долтьн, с широко отворени очи и още по-широко отворена ус­та, в която са напъхани гениталиите му.

Лицето на майора се изкривява от ярост, той надава жи­вотински рев, който отеква в джунглата, заобикаляща сел­цето. След това се обръща към стареца и изкрещява:

- Няма Виетконг? Няма Виетконг?

Ръката му пробягва през лицето на стареца, все едно ще го удари, но не успява. Върху лицето на стареца се изписва изненада, след това през тънката линия на гърлото му се процежда кръв. Той пада. Майорът е прерязал гърлото му с ножа си.

Лейтенант Бен Брайс използва своя нож „Бауи“, за да свали тялото на най-добрия си приятел; обвинява себе си - ако се беше подчинил на заповедите на майора и беше за­стрелял онази старица, сега Роджър щеше да е жив. Извед­нъж чува изстрели откъм селцето. Сякаш Господ прошепва в ухото му и той незабавно осъзнава какво се случва.

Бен оставя най-добрия си приятел и се затичва обратно към селцето, пробива си път през горещата влажна джунгла и се изправя пред клане, което не може да спре, и една Китайска кукла, която не може да спаси.

Сълзите на Джон намокриха бежовата кожа.

Беше отбил джипа от магистралата малко след като Бен започна да разказва за клането в провинция Куанг Три.

- Майорът беше най-великият човек, когото съм позна­вал - каза Бен. - Интелигентен, роден водач, напълно ли­шен от чувство на страх, убеден, че Америка ще победи ко­мунизма по света. Можеше да се превърне в един от вели­ките бойци в историята.

Бен въздъхна дълбоко.

- Вероятно когато човек се бие срещу злото толкова го­дини, самият той става зъл. Може би човек просто не може да понесе толкова много омраза, без сам да започне да мра­зи. Аз се противопоставях на омразата. Майорът... омраза­та го прояде. Превърна се в злото, срещу което се биеше.

- А къде е сега той?

- Мъртъв е.

- Бяхме пратени на война, но не ни беше позволено да я спечелим. Беше ни наредено да убиваме, но ни изправиха пред военен съд за това, че убиваме. Беше ни наредено да победим комунизма в Югоизточна Азия само за да видим как комунизмът побеждава у дома.

Трийсет години комунистически натиск върху Америка и в какво се превърна великата ни нация? В неморално об­щество, което не заслужава военните си. Граждани, които искат безплатна свобода. Политици, които обещават безпла­тен мир и благоденствие, живот с платени разходи, посветен на преследването на щастие. Политици, които отказват да изпълняват дълга си и които сега очакват военните да водят чужди войни, доколкото това служи на политическите им амбиции. Това е Америка днес.

Всеки от нас, войниците от американската армия, положи тържествена клетва да защитава тази нация срещу всички врагове, чужди и вътрешни. И ние я защитавахме - Студена­та война приключи, Империята на злото не съществува, кому­низмът е победен. Сега обаче заплахата за Америка идва от­вътре. От вътрешния враг. От тези сред нас, които искат Аме­рика да се подчинява на Обединените нации, да отговаря пред международни закони и съдилища, които искат да свалят аме­риканските военни, защото ние сме последната защита на Америка. Не можем да позволим това да се случи. Аз няма да го позволя. Не и докато все още мога да дърпам спусъка.

„Седем дни през май“ с майор ЧарлсУдроуУокър в главната роля.

Специален агент Джан Йоргенсон гледаше стара видео­касета от процеса срещу изправения пред военен съд майор Чарлс УдроуУокър. Той беше красив, харизматичен оратор, оглавил заговор за сваляне на американското правителство. Имаше собствена армия от бивши войници. Действаше из­вън обсега на радара още преди 11 септември, по времето, когато радарът на Бюрото не беше изпълнен с ислямистки екстремисти, а с американски враждебно настроени групи­ровки - Арийската нация, Националния алианс, Ордена, Клана, скинхедс, дясното паравоенно движение: шепа глу­пави бели момчета, които мразеха негрите и евреите толко­ва много, че отиваха в планините на Айдахо и Монтана, къ­дето живееха без ток и вода, но и без негри и евреи. Но до­като Бюрото се занимаваше с въображаеми бунтовници, които не можеха да свалят дори кметовете на собствените си градове, ако ще и животът им да зависеше от това, Уокър и неговите бойци оставаха напълно незабелязани, истински войници, обучени от американското правителство да свалят правителствата на други държави. Уокър беше истинска за­плаха за Америка: една вбесена зелена барета можеше да се превърне в най-лошия кошмар за една нация.

Бюрото можеше никога да не научи за плана на Уокър, докато не започнеше самият военен преврат, ако тази ви­деокасета не беше изпратена на ФБР преди дванайсет годи­ни с анонимна бележка, написана на ръка: Пати Уокър каза, че ако не я видя три месеца, значи майорът я е убил и да ви изпратя това.

Пратката беше с клеймо от Бонърс Фери, Айдахо. Бю­рото изпрати там свой екип. Те алармираха местните правоохранителни органи и болниците. Търсиха тайния планин­ски лагер на Уокър, но без успех. И започнаха да чакат да им излезе късметът.

Две години по-късно това се случи.

Уокър влезе в болницата в Бонърс Фери с умиращия си син на ръце. Лекарите се погрижиха за момчето и извикаха федералните; арестуваха Уокър без инциденти и го закара­ха с хеликоптер до най-строго охранявания затвор в Левънуърт, Канзас, за да изчака процеса за държавна измяна.

Процес, който така и не се състоя.

Хората на Уокър отвлякоха високопоставен правителст­вен служител и заплашиха да го върнат на парчета, ако Уо­кър не бъде освободен. Директорът на ФБР Лорънс Маккой отказа - докато не получи първата пратка. Маккой освобо­ди Уокър, който изчезна в Мексико. И там животът му при­ключил. Три седмици по-късно майор Чарлс Удроу Уокър починал от инфаркт.

Във Вашингтон бяха засекретили всички материали, свързани с майор Уокър - видеокасети, снимки, доклади за него и войниците му. Военните им досиета бяха класифицирани точно като на полковник Брайс. Никъде не се спомена­ваше за отряд „Пепелянка“ или за татуировките. Последно­то приложение в досието му беше некрологът му в „Ню Йорк Таймс“.

Джан се облегна в стола си. Теорията й за отмъщение не се потвърждаваше.

Майор ЧарлсУдроуУокър беше мъртъв от десет години.

Градчето Бонърс Фери, щата Айдахо, с население 2600 жители, е разположено на южния бряг на река Кутнай на трийсет и пет километра от канадската граница, на 540 мет­ра надморска височина, сгушено между три планински вери­ги с върхове, които се извисяват на 2400 метра в небето. Коренните жители на „Северен Нил“, както беше известна тази плодородна долина, бяха потомци на племето кутнай, населявало тези земи векове наред. Белите хора бяха дошли в тези части на Айдахо на път за Канада по време на златна- та треска през 1863 година и бяха останали да секат високи­те гори, които покривали 90 процента от земята. Век и поло­вина по-късно племето кутнай притежава единственото ка­зино в градчето, наследниците на златотърсачите отглеждат коледни елхи, а Северно Айдахо се е превърнало в рай за ра­систи, неонацисти и десни антиправителствени фанатици.

Бен беше запознат единствено с последния факт, когато паркира ленд роувъра пред съда на окръг Баундьри - ще ре­че, пограничния окръг. Двамата с Джон изгазиха замръзналата киша и влязоха в триетажната постройка от бял камък. Намериха кабинета на шерифа; зад висок до кръста дървен плот седеше пълна жена на средна възраст. Отзад има­ше врата с надпис ШЕРИФ ДЖ. Д. ДЖОНСЪН. На стената до вратата бяха поставени снимки в рамки, на които се виждаше висок мъж с остри черти на лицето, като на всяка следваща снимка косата му беше все по-прошарена и рядка. Имаше и една снимка, на която мъжът беше с гъста черна коса, праве­на на място, което Бен познаваше твърде добре.

- Дошли сте да си платите глобата? - попита жената.

- Не, госпожо - отвърна Бен, - ние...

- Ще пишете жалба?

- Не, госпожо...

- Да си вземете призовка?

Джон постави ръце върху плота и се наведе.

- По дяволите, госпожо, търсим откачения нацист, който отвлече дъщеря ми!

Жената го погледна над очилата си.

- Добре.

Вратата зад нея се отвори и мъжът от снимките се поя­ви, облечен с униформа, каквато беше носил цял живот.

- Луан - каза мъжът, - довечера съм зает. Кажи на Коуди, че той е на смяна.

Забеляза Бен и Джон и погледна жената.

- Шерифе, тези господа са тук заради някакъв нацист - докладва тя, като че ли ставаше въпрос за най-обикновена молба.

Шерифът изгледа строго Бен и Джон - вероятно му се сториха раздърпани след почти двайсет и четири часовото си пътуване - и заобиколи плота. Леко накуцваше. Бен про­тегна ръка.

- Шерифе, Бен Брайс. А това е синът ми Джон.

Косата на шерифа беше гладко вчесана и той миришеше на одеколон, сякаш току-що се беше напръскал в кабинета си.

- Джей Ди Джонсън. За какви нацисти става въпрос?

Бен извади снимката на Грейси.

- Внучката ми беше отвлечена.

Шерифът разгледа снимката.

- Момичето от Тексас - каза той и отговори на незададения въпрос на Бен. - Разбрахме го по телетекста на вът­решната мрежа.

- Мислим, че е някъде тук - каза Бен.

- Нали похитителят уж се беше самоубил?

- Това не беше истинският похитител.

- ФБР явно смятат, че е той.

- Грешат.

- Аха. - Шерифът почеса квадратната си челюст; звукът от ноктите му по еднодневната брада беше като от шкур­ка. - И вие смятате, че някакъв нацист я е довел тук?

- Казаха ни, че в района живеят доста такива.

- Така е - въздъхна шерифът.

- В неделя вечерта е била в Айдахо Фолс, разпозната е, заедно с двама мъже в камуфлажни дрехи, насочили се на около осемстотин километра на север в бял ван с регистрационни номера от Айдахо.

- Което значи, че са точно тук, така ли?

- Вижте, шерифе, ако можете да ни отделите няколко минути, да разгледате едни снимки...

Шерифът сви рамене.

- Добре, мистър Брайс. Утре рано сутринта.

- Не може ли да го направим сега, шерифе? Случаят е спешен.

- Освен това е и годишнината от сватбата ми. Ще водя жена ми на вечеря, а съм й поръчал и малка гривна, трябва да мина да я взема. - И той се отправи към вратата. - Шест нула нула, мистър Брайс.

Вече беше хванал дръжката на вратата, когато Бен каза:

- Бяхте пилот на хеликоптер в Да Кронг, нали?

Шерифът застина на място. Той извърна суровото си ли­це, на което беше изписано въпросително изражение.

- Снимката на стената - обясни Бен.

Шерифът отиде до стената и откачи една снимка.

- Аз и моят сержант. Докараха го вкъщи в чувал. - Той замълча, вперил поглед в снимката, и нежно избърса прах­та от стъклото с грубите си пръсти. Прочисти гърло и се обърна към Бен. - Джей Ди Джонсън, капитан, морска пе­хота.

- Бен Брайс, полковник, зелена барета.

Капитан Джей Ди Джонсън пилотира хеликоптер „Хюи“, транспортиращ седем морски пехотинци в бойната зона до границата с Лаос в долината Да Кронг. Начело е на V-образно ято от пет хеликоптера. Карабината стои между краката му, за да предпазва гениталиите му от наземен огън. Пилотира със скорост шейсет възела на височина 3600 метра. Беше го правил стотици пъти и всеки път се беше завръщал.

Вижда зеления дим, маркиращ зоната за кацане. На­правлява хеликоптер „Хюи“ за стръмно спускане и чува придружаващите го хеликоптери, които изстрелват раке­ти в заобикалящите ги дървета; охраняват зоната за каца­не, образувайки примка над нея, за да има непрекъснат огън, който да ги прикрива по време на слизането на мор­ските пехотинци.

Още една гореща зона за кацане.

Вижда трасиращи снаряди да приближават машината му. Картечарят му открива огън със своята М-60. Има трийсет секунди да свали пехотинците и да се измъкне. Бързо се спуска в зоната за кацане, изравнява носа да убие скоростта и увисва на метър от земята, за да може пехотин­ците да скочат от двете страни на машината; тези хеликоп­тери нямат врати. Получава сигнал за напускане и накланя носа, за да набере скорост за изтегляне. Тъкмо се извисява над дърветата и хеликоптерът се взривява.

Когато се събужда, чува гласове, които говорят на виет­намски.

Капитан Джей Ди Джонсън е военнопленник.

Нощта се е спуснала над Южен Виетнам и той се пита дали сержантът се е измъкнал жив. Завързан е и седи в ъгъ­ла на подземен бункер, изкопан в хълма; уцелен е с куршум в левия крак. От малкото думи, които знае на виетнамски, разбира, че някакъв взвод ще отведе пленените американци в базов лагер на Северновиетнамската армия в Лаос на следващия ден.

До следващата нощ той вече е в Лаос; това е първата нощ на тридневния им поход до лагера. Седи под едно дър­во, ръцете му са вързани на гърба му. Кракът му е счупен, раната е инфектирана. Поти се обилно от треската и съзна­нието му е замъглено. Освен пазача му, който седи на ня­колко метра от него, останалите войници спят в сиви хама- ци, закачени между дърветата, напълно нехаещи, че амери­канският им пленник може да се опита да избяга.

Джей Ди Джонсън от Бонърс Фери, Айдахо, нямаше на­мерение да умира в противната лаоска джунгла.

Пазачът му изведнъж безмълвно се накланя напред, а от гърлото му шурва кръв. Ръцете на Джей Ди са свободни, вървите са прерязани. Пред него се появява някакво лице. Господи! Проклет индианец! Повдигат го, сякаш тежи двайсет и пет килограма, а не осемдесет и пет и го мятат върху нечие голо рамо. Мълчаливо минават между двама виетнамски войници, които хъркат в хамаците.

Вървят през цялата нощ, главата му леко се поклаща, очите му виждат единствено пътеката под голите крака на индианеца, докато минават през джунглата; съзнанието му ту се прояснява, ту отново е размътено, обвито в пелената на треската.

Когато се събужда, е утро. Небето е късче синева над главата му. До него долита американски говор, който вика медицинския екип:

- Повтарям, Джонсън, Джей Ди, морски пехотинец...

Зрението му е замъглено; той разтърсва глава, но трес­ката го стисва като менгеме. Кои са тези хора? Опитва се да фокусира американеца. Войник е. Отново припада.

Идва в съзнание и чува шума на хеликоптер, който се спуска от дупката в облаците; върху носа му има червен кръст на фона на бял квадрат: медицинският екип на амери­канската армия. Сълзи напират в очите му.

Джей Ди Джонсън нямаше да умре в проклетата лаоска джунгла, поне не днес.

Вдигат го от земята и шумът от хеликоптера се усилва. Лицето му вече не се опира в голите гърди на индианеца, а в американска униформа. Вижда перките да се въртят над него и чува американски гласове...

- По дяволите, вие сте този, за когото говореха! Пол­ковник от зелените барети, който живее в джунглата с инди­анците! Вие сте жива легенда!

Качват го в хеликоптера. Той сграбчва униформата на американеца и с всичката сила, останала в тялото му, при­ближава лице към гърдите на войника, към табелата с име­то, което никога няма да забрави: БРАЙС.

Ако си бял и бесен на целия свят, най-вероятно Айда­хо ще се превърне в твой дом. Шерифът се беше облегнал назад в скърцащия въртящ се стол зад металното бюро. Беше променил решението си и сега разговаряше с Бен и Джон, настанени в метални сто­лове от другата страна на бюрото.

- Щатът се е превърнал в истинска мека за тези хора - бели расисти, скинари, членове на паравоенни групировки, неонацисти - всички смахнати в страната се стичат в Айда­хо, живеят в планините и мразят онези, които не са като тях. - Той поклати глава. - А навремето хората идваха тук да ловят риба.

Върна снимките на Бен.

- Наоколо живеят неколцина, полковник, но не съм виж­дал тези двамата. Малкото останали обикновено си стоят в планината. Не ни закачат и ние не ги закачаме.

- Имате ли представа къде може да са лагерите им?

Шерифът се изправи и отиде до картата.

- Преди тринайсет-четиринайсет години, по времето, когато нямаше истински терористи, с които да се занимава, ФБР обяви война на тези типове. Установиха тук команден център и започнаха да правят полети над планините, за да издирят лагерите им. При три хиляди и триста квадратни километра площ има къде да се укриеш. Федералните откриха четири лагера на изток от града, седем на запад, всички покрай черни пътища. По това време на годината ви трябва мощен джип, за да не затънете в калта — снегът се топи и е голяма киша. Но дори да успеете да се изкачите донякъде, от пътя не се вижда почти нищо. Лагерите са ви­соко в планината, сред дърветата. Ако момичето ви е в ня­кой от тях, няма да е лесно да я откриете. А да я доведете обратно ще е почти невъзможно.

Шерифът посочи картата с пръст.

- ФБР се опитаха да свалят един от тези типове от Руби Ридж през 92-ра година, беше убил някакъв маршал. Дока­раха отряда за освобождаване на заложници, въпреки че ня­маше никакви заложници, поставиха девет снайперисти в планината и им наредиха да стрелят на месо. Убиха жената на оня тип. Застреляли са я в главата, с бебето на ръце. В крайна сметка правителството му изплати три милиона до­лара.

- Имат ли някакво място, където се събират, когато ид­ват в града?

- В заведението „Ръстис“ на юг от града, но не се хра­нят там. Само пият бира. Срещат се с момичета. Мястото е съмнително, но не ги закачаме, стига да не почнат да се стрелят.

Бен се изправи.

- Шерифе, благодаря за отделеното време. Извинете ме пред съпругата си.

- Трийсет и четири години сме женени, вече е свикнала да закъснявам.

Двамата мъже на години, воини от една забравена вой­на, си стиснаха ръцете; поколебаха се дали да не се прегър­нат, но устояха на импулса. Бен и Джон вече бяха на врата­та, когато шерифът ги спря.

- Полковник, извинявайте за въпроса, но какво биха ис­кали двама нацисти, живеещи в Айдахо, от внучката ви?

Бен замълча за момент и после отвърна:

- Да уредят стара вражда.

Шерифът сякаш изучаваше Бен, след това кимна.

- Още нещо, полковник. Повечето от тези типове там са просто глупави бели момчета, които дори не могат да четат, и си е жив късмет, че успяват да намерят пътя, когато се прибират нощем. Но има неколцина, които не си играят на войници. Ако търсите момиченцето си, бъдете готови да се изправите срещу тях.

- Готов съм.

Шерифът леко се усмихна.

- Така и предполагам. И... благодаря ви за едно време.

Бен кимна. Хрумна му една мисъл.

- Шерифе, дали нямате някой хеликоптер, който да нае­мем?

- Всъщност едно момче от Нейпълс има. Дики, използ­ваме хеликоптера му за спасителни операции, когато някой турист се загуби в гората. Ще му се обадя. - Обърна се към телефона, но после спря. - Знаете ли какво, да се срещнем тук утре точно в шест и ще отидем заедно. Малко въздух ще ми се отрази добре.

- Шест нула нула - отвърна Бен. - Ще бъдем тук.

- И си нагласете часовника, полковник. Тук сме по тихо­океанско време.

Шерифът се изправи, отиде до вратата и я отвори.

- Знаете ли, полковник, има поне едно преимущество в това, че търсите момичето си без федералните.

- И кое е то?

- Няма да се притеснявате, че може да я убият.

- Току-що го изпуснахте - каза собственикът на магази­на. - Няма и половин час. Това момче не можеше да разли­чи тампон от ролка тоалетна хартия.

Той се засмя на собствените си думи. Смесеният мага­зин на главната улица беше собственост на семейството му повече от петдесет г одини. В него можеха да се купят хра­на, тор, дрехи и тампони.

- Като младеж, който иска презервативи. Подаде ми листче с названието. - Собственикът се наведе и разрови кошчето за боклук. - Да, ето го.

Човекът удари главата си в долната част на тезгяха и от­ново се появи, като потъркваше голия си череп с едната ръ­ка и подаваше листчето бяла хартия с другата. На него има­ше две думи — тампони „Тампакс" - а под тях беше нари­сувано усмихнато лице.

- Това е нейният почерк - каза Бен.

- И рисунката е нейна - отвърна Джон.

Собственикът на магазина леко наклони глава и попита:

- Тече ли ми кръв?

Бен поклати глава.

- Можете ли да го опишете?

- Руса коса, сини очи, висок горе-долу колкото вас, но по-набит, може би към двайсет и пет годишен. Виждам го десетина пъти годишно. Странна птица.

- В какъв смисъл?

- Ами например нещата, които купува - момичешки дрехи, розова пижама, кукла Барби...

- Грейси не играе с кукли - каза Бен.

Джон изскърца със зъби:

- Проклето копеле.

- Пъхна кутийката под палтото си, все едно е списание с голи момичета, и си тръгна... което ми напомня, че преди няколко месеца си купи списание „Форчън“. Спомням си, защото не ми прилича на инвеститор. Може още да пазя броя. - Той отново се наведе и затършува под тезгяха. - Да, ето го.

Той извади списание „Форчън“. Погледна предната страница със снимката на Джон и после към самия него.

- Хей, този прилича на вас. - И той отново погледна ко­рицата. - Но това сте вие.

Той отгърна на страницата със снимката на семейство Брайс.

- Стоях тук и четях статията, когато той дойде и измък­на списанието от ръцете ми.

- Забелязахте ли откъде напусна града?

- Тръгна на север. Беше паркирал точно където сте пар­кирали вие. Излезе от паркинга и се насочи на север, сигу­рен съм.

Бен благодари на собственика за отделеното време и двамата с Джон се запътиха към вратата.

- А, и още нещо - спря ги човекът. Те се обърнаха. - Ня­ма един пръст. Ето този.

Собственикът на магазина сочеше към тавана с показа­леца си.

Бен и Джон излязоха. Бяха обикаляли града да показват снимките на собствениците на магазини по главната улица. Смесеният магазин беше четвъртата им спирка.

- Не е купил тампони за мъртво момиче - отбеляза Бен.

- Тампони - каза Джон. - Не знаех, че вече има цикъл.

- Няма такова нещо. Просто е искала той да дойде в гра­да.

- Но защо?

- Защото е знаела, че аз... че ние ще дойдем за нея. Тя е умно момиче, Джон. - Бен погледна на север, към угасва­щата светлина на залеза. - И е някъде там.

Грейси не беше чула шум от външната стая вече някол­ко часа, откакто Джуниър беше почукал тихо на вратата и я беше помолил да излезе, за да й обясни защо трябва да уби­ят президента. Тя не пожела и той беше казал, че отива в града да й купи „женските работи“. Беше чула шум от по­тегляща кола. Джуниър го нямаше. Сега беше шансът й да се измъкне. Ако успееше да избяга, Бен нямаше да има нуж­да от уискито, за да забрави, че е убил Джуниър и Джако.

Тя отвори леко вратата и надзърна вън. Голямата стая беше празна. Пристъпи крачка...

- Здрасти, миличка.

Грейси се стресна от гласа зад гърба си. Рязко се обър­на. Между нея и вратата към стаята й сега стоеше огромен дебел и грозен мъж, онзи, който беше убил Бамби. Дъхът му миришеше на алкохол, от цялото му тяло се разнасяше противна воня.

- Пипала ли си нещо такова? - попита дебелакът.

Грейси погледна надолу, където ръцете му обгръщаха чатала. Пенисът му не беше отпуснат и сбръчкан като пени­са на баща й онзи ден в баняга; беше лилав и издут, сякаш ще се пръсне. Беше достатъчно голям, за да нарани моми­че като нея. Тя си припомни как мисис Бойд им беше гово­рила за ерекция, как пенисът на момчетата ставал твърд, за да проникне...

- Ако ме докоснеш, Джуниър ще те убие!

- Е, Джуниър го няма, нали?

Тя си спомни съвета на мисис Бойд от часа по сексуал­но образование. Насочи пръст срещу мъжа и извика:

- Не! И „не“ значи не!

Той просто се изсмя:

- Не и за мен.

Тя си отбеляза наум да каже на мисис Бойд, че съветът й не върши работа при големи, дебели и грозни мъже в пла­нините на Айдахо. Накрая си припомни съвета на майка си: Ако някое момче не приеме отказа ти, просто го изритай в топките. Грейси предположи, че този съвет важи за дебе­лите грозни мъже, и му нанесе най-силния си ритник от тре­нировките по таекуондо - с туристическата обувка. Дебели­ят само изскимтя и разтръска ударената си ръка.

От погледа, който й хвърли, тя осъзна, че е успяла единствено да го разяри. Оставаше й само едно.

Да бяга.

Студеният въздух я стресна, когато излетя от вратата на хижата. Дебелакът никога нямаше да я настигне, ако не се беше подхлъзнала на леда. Топлият му дъх опари врата й като сешоар. Ръцете му сграбчиха дрехите й. Краката й увиснаха.

- Върни се вътре, малката. Буба не е имал девственица от...

Тя чу тъп удар и дебелакът изрева. Пусна я и тя падна на земята. Погледна нагоре и видя как Джуниър замахва с ед­на лопата и отново удря дебелака по главата.

- Буба, кучи сине!

Буба се свлече на колене; погледът му беше замъглен, главата му кървеше. Джуниър беше като подивял и пак за­махваше с лопатата, когато Джако се появи отзад и я из­тръгна от ръцете му.

- Нали няма да убиеш единствения ни експерт но муни­циите, Джуниър. Той е просто пиян.

- С него е свършено! - изкрещя Джуниър и изрита дебе­лака на име Буба в корема. - Изчезвай от планината ми!

Джуниър му подхвърли някакви ключове.

Буба грабна ключовете, пропълзя на безопасно разстоя­ние, после се изправи и препъвайки се, отиде до един стар пикап. Качи се и отпраши надолу по планината.

- О, Джуниър, ти ме спаси!

Пати го прегърна силно. В красивите й сини очи блестя­ха сълзи. Откакто Джуниър беше видял снимката й в онова списание, той знаеше, че трябва да са заедно.

- Така се изплаших! Мислех си, че ще ме изнасили, и се питах къде си. И в този миг ти се появи, беше страхотен! - Тя избърса очи в ризата му. - О, обожавам ризата ти. Каре­то ми е любимо.

Пати го погледна, както онова момиче Мери Ан гледаше професора в „Шоуто на Гилиган“ - беше попаднал на една серия в мотела. И тогава тя каза нещо, което наистина просълзи Джуниър.

- Ти си моят герой!

И отново го прегърна, заравяйки лице в гърдите му. Сърцето на Джуниър щеше да се пръсне, беше толкова щастлив. Прегръдката й компенсираше загубата на Буба и неговите умения с експлозивите. Пати се отдръпна и стис­на мускулите на ръцете му.

- Олеле, колко си силен, Джуниър. Направо си як. Виж, наистина съжалявам за тази сутрин, когато така се разстро­их. Не че съм от републиканците, та да надам вой. Сигурна съм, че имаш причина да убиеш президента.

- Той нареди да убият майора.

- Майорът е баща ти ли?

- Да.

- Ето виждаш ли. Това е основателна причина. Искам да кажа, кой може да те обвинява, че му имаш зъб.

- Сега ще му го върнем тъпкано.

- Баба винаги казва, че каквото повикало, такова се обадило. Не съм много сигурна какво точно означава то­ва.

Той хвана ръцете й.

- Пати, готова ли си за голямата изненада?

Очите й проследиха погледа му към вратата на спалнята до кухнята.

- Ами, да, разбира се, ама, ъъъ, не може ли да ми я по­кажеш по-късно, може би след вечеря. Първо ме разведи из твоята планина. Искам да кажа, нашата планина. Преди да се е стъмнило.

- Ами, добре. То няма закъде да бързаме.

- Разбира се.

Той се усмихна; тя беше казала нашата планина.

- Ами добре.

Пати го загледа малко особено.

- Купи ли ми тампони?

- А, да.

Джуниър грабна кутийката от кухненската маса.

- Ето.

Пати я взе и каза:

- Веднага се връщам.

Тя изчезна в стаята си. Говореше толкова естествено за тези женски работи - менструация, тампони, кръв, - че на Джуниър му ставаше неудобно. Изобщо не се беше замис­лял, че това може да е обикновена тема за обсъждане. След няколко минути тя отново се появи.

- Сега е по-добре. А, и извинявай че по време на пътува­нето те нарекох малоумник.

- О, миличка, наричали са ме и много по-лоши неща.

Джуниър се наведе към нея и хвана хубавото й лице между дланите си. След това я целуна по челото.

- Пати, мечтал съм си за този ден...

- Да, мисис Бойд ни е разказвала за подобни мечти в ча­са по сексуално образование.

По дяволите, какви ги говореше тя!

- О, не, не исках да кажа това.

- Няма значение. Да вървим да разгледаме нашата пла­нина:

Тя му се усмихна и той напълно забрави за тампоните.

- Чакай да помисля - каза той, сложи ръце на кръста си и започна да се върти, като се опитваше да реши откъде да започнат обиколката на тяхната планина. Какво щеше да впечатли Пати най-много?

- Сетих се, първо ще ти покажа поточето. Това е най- любимото ми място на света. Хей, а виждала ли си следи от истинска мечка?

Той се обърна. Пати я нямаше.

Чао! Какъв глупак! Да не би наистина да си мисли, че ще се омъжа за него? Съпружеската спалня - това ли бе­ше голямата му изненада? Ще му се.

Грейси тичаше надолу по планината както тичаше по футболното игрище и държеше тампоните като щафетна пръчка. Набираше преднина по хлъзгавия път, въпреки че имаше кални участъци, които виждаше едва в последния момент. Въпреки това успяваше да се задържи на крака. Слънцето залязваше; между дърветата надолу по склона пътят ставаше все no-тьмен и трудно различим. Тя зърна част от шосето; наближаваше го. Видя някакъв автомобил да минава по него.

- Помощ!

Звукът от дишането й се смеси с друг шум - кола. Джу­ниър идваше. Трябваше да стигне до шосето.... Шумът на колата приближаваше... Тя затича по-бързо, макар да беше трудно по нанадолнището... Какво беше това на пътя?... Нещо като метална табела, като онези, които поставят, ко­гато ремонтират пътя... Шумът зад нея приближаваше... настигаше я... Тя рязко се обърна назад, кракът й се закачи в нещо и...

Грейси се препъна и тампоните се разлетяха. Строполи се на земята и се запремята, докато главата й не се удари в нещо. Всичко потъна в мрак.

Когато Грейс отвори очи, главата я болеше, беше й сту­дено и беше на ново място. Много тясно място. Кафез. Виждаше над главата си дървета. Едно лице се надвеси над нея. Джуниър.

Тогава тя осъзна какво прави с нея.

- Моля те, Джуниър, наистина съжалявам! Няма да бя­гам повече, обещавам! Не ми причинявай това, моля те!

Лицето на Джуниър беше сурово.

- Аз също съжалявам, Пати, защото ти провали голяма­та ми изненада. Сега ще трябва да ти дам урок. Една-две ве­чери тук и повече няма да бягаш. Майорът ме затваряше тук, когато трябваше да си проясня главата, и нищо не ми е станало.

- Да бе, нищо - само дето си пълен психар!

После стана тъмно.

След пет часа следобед центърът на Далас заприличваше на призрачен град, особено в петък вечер. Адвокатите и банкерите се бяха прибрали в предградията при семействата и децата си за почивните дни. Специален агент Джан Йоргенсон нямаше при кого да се прибере, за­това тичаше по пустите улици в центъра, което не беше особено препоръчителен маршрут за бягане. Но пък и по­вечето любители на джогинга не носеха полуавтоматичен пистолет „Глок“ на колана си. Е, всъщност в Тексас може пък и да носеха.

Тази седмица всеки ден беше пропускала джогинга в обедната почивка. Имаше нужда от раздвижване. Тичането проясняваше съзнанието и й помагаше да мисли.

Теорията за отмъщението накуцваше. Наистина полков­ник Брайс имаше татуировка с пепелянка. Мъжът от парка също. Вярно беше и че Брайс е служил в отряд „Пепелян­ка“ под командването на майор Уокър. Вярно бе и че той е свидетелствал срещу Уокър и останалите войници от отря­да. Но това бе станало преди близо четирийсет години. Ма­йорът беше мъртъв. Трябваше да приеме фактите: враждата между майор Чарлс Удроу Уокър и полковник Бен Брайс не беше обяснение за отвличането на Грейси Ан Брайс. Съ­ществуваха само някакви съвпадения.

След пет-шест километра тялото й отново се чувстваше добре. Беше тръгнала от сградата на Бюрото в западния край на града, свърна на изток по Мейн Стрийт, забавяйки темпото, за да разгледа витрините на гаснещата дневна светлина, и след това продължи към автострадата. Зави на север към Рос Авеню, а после на запад покрай сградата на филхармонията и музея, след това няколко пресечки на юг и на запад по Елм Стрийт покрай небостъргача с формата на ракета и някакъв друг небостъргач с дупка по средата. Запита се каква ли е идеята и продължи през площад „Дийли“, покрай библиотеката и затревената могилка, непроме­нена през последните четирийсет години - мястото, където беше убит един американски президент.

Тя рязко спря.

Обърна се и погледна към шестия етаж на библиотека­та. Ето от онзи прозорец Лий Харви Осуалд се е прицелил в движещата се мишена и е стрелял три пъти за шест се­кунди, улучвайки Кенеди с два куршума - в тила и в гла­вата. Застанала там, преценявайки необходимия брой из­стрели - три, не по-малко, - тя поклати глава. Нямаше на­чин. Федералните бяха избрали лесния път. Така и не бяха видели нищо встрани от очевидното...

И тогава мисълта я осени: тя беше допуснала същата грешка.

Джан се върна в сградата на ФБР за по-малко от пет ми­нути и прелетя покрай бюрото на охраната, кимвайки на нощния пазач. Усети погледа му върху дупето си, докато влизаше в асансьора за третия етаж. Забърза по коридора покрай притихналите кабинети; стъпките и ускореният й пулс бяха единствените звуци. Тя отвори вратата на своята стая, светна лампата, изтича до бюрото си, отвори досието на Уокър и бързо запрелиства страниците. Очите й пробяг- ваха по редовете, търсейки няколко имена... имената на фе­дералните прокурори по делото „Уокър“ преди десет годи­ни...

- Мили боже!

Беше открила имената: Раул Гарсия, Джеймс Кели, Ели­забет Остин.

Елизабет седеше в притъмнялата къща и пиеше твърд алкохол. Сега разбираше Бен Брайс.

От Кейт знаеше, че той пие, за да избяга от миналото. За да забрави и да може да заспи. Колко трябваше да изпие, за да избяга от миналото? За да заспи. За да не мисли за мина­лото, което я беше довело до настоящето. До този ден. До този живот. Живот без Грейс.

Преди десет години тя беше пристигнала в Далас, въо­ръжена само с внушителни препоръки от министъра на пра­восъдието и директора на ФБР, свидетелстващи за професи­оналните умения на Елизабет Остин, невероятната й реши­телност и забележителния й кураж предвид сполетялото я нещастие в личен план. Беше на трийсет години, току-що омъжена, бременна във втория месец и се опитваше да из­бяга от миналото си възможно най-бързо и най-далеч. Да­лас, щата Тексас, й се беше сторило достатъчно далеч.

Пет години преди това тя беше завършила правния фа­култет на Харвард и беше отказала да работи във фирмите на Уолстрийт. Искаше да бъде от добрите. Искаше да вкар­ва лошите в затвора. Да използва законите, за да може хо­рата да се чувстват в безопасност и нито едно десетгодиш­но момиче да не изстрада убийството на баща си.

Но тя не беше в безопасност.

Дъщеря й не беше в безопасност.

Никой не беше.

Злото не се подчиняваше на законите. Злото създаваше свои собствени закони.