Отвличането

Ден седми

Бен Брайс отвори очи и вместо да види куче, чакащо сутрешната си разходка, видя жена си, която спеше до не­го за първи път от пет години насам. Топлината на кожата й до неговата го накара да съжали за всичките изгубени го­дини.

Утрото настъпваше и той трябваше да тръгва, но лежеше неподвижно; още не беше готов да се раздели с то­зи миг. На младини, когато животът още не го бе смазал, той лесно пропускаше подобни моменти, убеден, че му предсто­ят много такива; сега се опитваше да задържи всеки миг възможно най-дълго. Прегърна жена си за последен път.

Спомни си първата вечер, когато Катрин Маккълоу бе­ше легнала до него, на 6 юни 1968 година, в деня на сватба­та им. Той беше на двайсет и две и беше младши лейтенант; тя беше на двайсет и беше девствена. Когато дойде при не­го и остави нощницата да падне от раменете й, той разбра, че никога няма да пожелае друга жена.

Но животът скоро започна да му нанася удари.

Кейт го беше напуснала, а сега той трябваше да я напус­не. Внимателно се измъкна от леглото, за да не я събуди. Когато тя се размърда, той вече беше облечен и готов за път. Отиде при нея, седна на ръба на леглото и отмахна чер­вените кичури коса от лицето й. Кейт отвори очи и се вгле­да в неговите, сякаш се опитваше да прочете мислите му. Накрая каза:

- Тя наистина е жива.

Той кимна.

- Но защо? Защо я е отвлякъл?

Бен отвърна поглед.

- Не знам.

- Наистина ли не знаеш?

Кейт стана, облече халата и стегна колана около кръста си.

- Това има ли нещо общо с онази татуировка?

- Искаш да кажеш с войната?

- Да, с онази проклета война.

Бен се изправи и взе чантата си.

- Кейт, всичко има нещо общо с онази война.

Елизабет повърна жлъчка в тоалетната и отново пусна водата. Устата й киселееше; хранопроводът й беше възпа­лен от зачестилото сутрешно повръщане. Все още на коле­не, тя взе шишето със зелена вода за уста, което сега дър­жеше наблизо, отпи глътка, изжабурка устата си и изплю течността в тоалетната. Отпусна се на пода; усети хладина­та на мрамора по босите си крака. Опря глава върху седалката.

Още щом се събуди, съзнанието й се възползва от ран­ния час, когато беше най-уязвима, и започна отново да я из­мъчва с ужасяващи образи: безжизненото тяло на Грейси лежи в някоя канавка, мравки и червеи пълзят от замлъкна­лата й уста, лешояди кълват сините й очи, плъхове гризат красивото й лице...

Усети как червата й отново се бунтуват.

Преди седем дни Елизабет се беше облякла в тази баня с най-подходящия си костюм за спечелване на дело; онзи ден беше започнал като всеки друг, но беше завършил с из­чезването на Грейси от живота й. Как беше възможно живо­тът да се преобръща за части от секундата? Как можеше да е толкова несправедлив? Суров? Жесток? Зъл? Беше си за­давала същите тези въпроси преди десет години. Тогава не намери отговорите, сега също не ги откриваше. Но тогава имаше Грейси. Сега нея я нямаше.

- Тръгвам.

Джон стоеше до вратата. Знаеше, че му се иска тя да го прегърне и да му каже, че го обича. Той се нуждаеше от това и тя имаше желание да откликне. Опита се да стане, но беше отмаляла. Той понечи да тръгне.

- Джон, аз...

Той се обърна. Никога не беше събирала сили да изрече тези думи. Не успя да ги изрече и сега. Злото беше отнело от живота й тази любов. Джон си тръгна.

Тя се подпря на тоалетната и отново повърна.

Бен и Кейт излязоха от къщата край басейна и видяха Джон застанал до един лъскав червен рейндж роувър. Беше облечен с дънки и памучен пуловер с надпис „МТИ“ и носе­ше маратонки. Изглеждаше също като в деня, когато тръгна за колежа.

- Идвам с теб, Бен.

Бен се протегна и стисна рамото на сина си.

- Разбирам желанието ти да дойдеш, синко, но това не е работа за теб.

Бен се обърна, но Джон го хвана за ръката.

- Знам, Бен. Това е мъжка работа, а аз не съм голям мъж, Но Грейси е моя дъщеря. И ако е жива, си я искам обратно.

Бен се канеше да нареди на Джон да си стои у дома, но зърна в очите му същото, което чувстваше в сърцето си: на­мирането на Грейси беше въпрос на живот и смърт, за него и за нея.

- Добре, сине, тръгваме заедно.

Бен влезе в колата. Кейт застана до Джон и го прегърна.

- Бъдете внимателни - каза тя. След това добави тихо, като си мислеше, че Бен не я чува: - Прави точно каквото Бен ти каже и може да си върнем Грейси. Той знае какво върши.

Пейзажът под тях беше безкраен и мрачен. Беше четвър­тък и те летяха над Западен Тексас. Планът им беше да слязат в Албъкърки, да отидат с кола до хижата на Бен в Таос, да вземат нещата му - които, както той самият каза, не можеха да бъдат пренасяни в самолет - и оттам да се отправят към Айдахо Фолс, за да разговарят с Клейтън Лий Тъкър, послед­ния човек, видял Грейси жива.

Ръцете на Бен бяха сплетени в скута му, очите му бяха затворени и дишането му беше бавно и равномерно. Стю­ардесата повдигна въпросително вежди към Джон, когато Бен не откликна на предложението й за кафе, чай или сок.

- Черно кафе и за двамата - отговори Джон.

Свали поставката на седалката пред Бен, а после и пред себе си. Стюардесата постави чашите с кафе в гнездата. Джон отпи от кафето си и предположи, че ще пътуват в мълчание, но Бен отвори очи.

- Благодаря ти, че позволяваше на Грейси да идва при мен. Разбрах, че Елизабет е била против, но ти си се застъ­пил.

Това всъщност беше единственият случай, в който Джон Р. Брайс се беше осмелил да противоречи на съпругата си.

- Последния път, когато я видях - продължи Бен, - оти­дохме с колата до Санта Фе да занесем една маса. Когато стигнахме, аз внесох масата в галерията, а тя остана отвън, да гледа как индианците продават стоката си на площада. На излизане я заварих да си приказва с някакъв стар навахо, все едно са най-добри приятели. - Бен леко се усмихна. - Носеше индианско украшение за коса. Усмихна се и ми по­маха.

Бен се обърна към Джон. Очите му бяха влажни.

- Помниш ли последния път, когато видя лицето й?

Джон се облегна. Спомняше си.

Грейси дръпва Бренда и Сали, за да спрат. Изведнъж усеща колко е важно да се обърне и да погледне баща си. Отново я е обзело онова лошо чувство, като кошмар, който се случва наяве. Чувството, че ще й се случи нещо много страшно. Чувството, което изпитва вече повече от седмица винаги когато е навън през междучасието или по време на тренировка на футболното игрище, или на път за вкъщи след училище. Все едно някой я наблюдава. Дебне я.

Цялата й кожа настръхва.

Слънцето блести в очите й и тя примижава. Забелязва баща си, който я гледа от пейките до игрището. Обикнове­но когато лошото чувство я обземеше, тя заставаше до ня­кой възрастен и чувството я напускаше. Но не и днес. Не и сега. Отчаяно й се иска да изтича при баща си.

- Хайде, Грейси - казва Бренда и я дърпа за ръката. - Няма да остане бананов сладолед, ако не побързаме.

Тя решава, че се държи глупаво, нещо, което майка й не позволяваше в къщата си. Та тя е насред огромна тълпа в парка след футболния мач. Не бива да се поддава на лошо­то чувство. Тук тя е в безопасност. Усмихва се и махва на баща си. Той й маха с телефон в ръка. Настръхналата й ко­жа се успокоява.

Трите стигат до павилиона и хванати за ръце, си пропра­вят път през тълпата от деца и родители. Сали взема сладо­леда си първа, после Бренда поръчва своя.

- Травестит!

Грейси се обръща към лиглата, застанала на два метра от нея, която й се подиграва, но без да има подкрепата на някой възрастен. Доста глупаво. Лиглата осъзнава греш­ката си. Тя поглежда ръцете на Грейси, които са свити в юмруци. Лиглата започва да отстъпва, после се затичва, но Грейси я сграбчва за косата, преди да заобиколи от задната страна на павилиона, където се оказват сами и ус­татият й баща не може да я защити. Юмрукът на Грейси се забива в носа на лиглата. Тя залита и пада по гръб на земята.

Каква слабачка! А е на единайсет!

Лиглата покрива с длан носа си и заревава като бебе. Поглежда към Грейси и очите й се разширяват от страх. Но тя не гледа Грейси, не се страхува от нея, а от...

Кожата на Грейси отново настръхва. Лошото чувство я връхлита. Обгръща я като дебело одеяло. Зад нея е. Диша в тила й. Тя рязко се извърта назад.

Нещо мокро покрива лицето й. Опитва се да го махне, но усеща някаква странна миризма. Всяко мускулче на тялото й започва да изтръпва и тя се чувства замаяна; ръцете й увисват, краката й се подкосяват, очите й се затварят. Сега тя сякаш плува и леко се поклаща. Не, не плува, някой я но­си. Чува шумолене и припукване, сякаш някой стъпва по су­хи съчки и листа.

Лошото чувство я носи през гората.

Съзнанието на Грейси помътнява, тя отчаяно се бори да измисли как да се спаси. Сеща се за Бен. Вика го, но от ус­тата й не излиза звук.

Бен.

С последните си сили и воля Грейси вдига ръка, хваща колието си и го дръпва силно. Ръката й се отпуска и тя го хвърля. Сребърната звездичка на Бен.

Спаси ме, Бен...

...Някакво подрусване я събужда, но тя едва успява да отвори очи, само колкото да види, че наоколо е тъмно. Чу­ва бръмченето на автомобилен двигател и усеща тътена на гуми по пътя под нея.

Лошото чувство я отвежда далече, далече.

Натежалите й клепачи надвиват волята й. Не може да държи очите си отворени. Тя отново потъва в онзи мрачен, тьмен свят...

И отново се съживява. Но е замаяна, сякаш не може да се разбуди напълно. Чува гласове. Надушва цигарен дим, храна и телесни миризми. Повдига й се, всеки момент ще повърне. Устата й е пресъхнала, но тя не облизва устни. Не помръдва и отваря очите си съвсем леко.

Сутрин е. Тя е в някаква кола, завита с грубо зелено оде­яло, и лежи на задната седалка. Отпред седят двама мъже. Русата коса на шофьора се подава изпод черната му шапка; облечен е с карирана риза. Другият мъж е по-едър и късо подстриган, като мистър Блейк, учителя по физкултура, са­мо дето косата му е сива. Преметнал е лявата си ръка на об­легалката. Ръката му е огромна. На нея има нещо, което е виждала и преди.

Голямата глава на едрия мъж се извърта към русия и той казва:

- Този откачалник ще стане милиардер. - От устата му виси цигара. - Може би трябва да поискаме откуп за тази малка хубавица. На бас, че ще плати поне милион долара, за да си я получи обратно.

- Няма да взема пари за нея - отвръща русият мъж. - Писано ни е да сме заедно.

Едрият мъж поклаща глава и издишва дим.

- Ти като искаш да си с нея, не означава, че и тя иска да е с теб. Помислил ли си по този въпрос?

- Да, помислил съм - упорства русият. - Ще се научи да ме обича.

- Кое момиче не би те обичало? Странното на някои же­ни е, че много се инатят да се научат да обичат човек, кой­то ги е отвлякъл.

Русият поглежда едрия мъж.

- Случвало се е и преди.

Едрият мъж кима.

- Така е. Казвам само, че ти нямаш опит с жените - курвите при Ръсти не се броят. Казвам ти, човече, една не­щастна жена... е голямо бреме. Има само две неща, които можеш да свършиш с една нещастна жена: да я направиш щастлива или да я убиеш. И от мен да знаеш, много по- лесно е да я убиеш.

Това го разсмива.

Двигателят издава странни звуци. И мирише ужасно.

Тя вижда покривите на други коли и камиони, които ми­нават покрай тях. На магистрала са. Слънцето грее от дясната страна на колата, което означава, че пътуват на север. Сигурно затова Грейси усеща лек хлад, особено след ка­то...

Без да помръдва глава, Грейси се оглежда. Лявата й ма­ратонка е на крака й, но дясната липсва; все още е обута със сините си три четвърти чорапи и наколенките. Тя се опипва под одеялото и... екипа й го няма! Шортите и фла­нелката й ги няма, облечена е само с долното си бельо! За­що са й взели екипа? И отговорът я връхлита: Мили боже, изнасилили са ме! Тя прехапва език, за да притъпи чувст­вата си, и силно стиска очи, за да спре сълзите. Една съл­за се плъзва по бузата й, пада на седалката и попива в на­пуканата кожа.

Грейси не беше напълно сигурна за всичко, което включ­ваше изнасилването, но знаеше, че означава някой мъж да си пъхне пениса там долу между краката на момичето, без да е получил разрешение (макар самата тя да не можеше да си представи как някога би разрешила на някое момче да напра­ви това). Майка й още не й беше разказвала нищо за секса и онези работи и тя беше научила всичко, което знаеше, от ми­сис Бойд в часа по сексуално образование. Мисис Бойд беше казала на момичетата: когато някое момче се опита да извър­ши нежедан физически контакт, да насочат пръст срещу него и решително да кажат „не“. Момичетата и момчетата ходеха в различни класове по сексуално образование; момичетата се хилеха на рисунките на пениси в учебника. Единствените ис­тински пениси, които беше виждала, бяха този на Сам, който беше много малък и не можеше да нарани момиче на нейната възраст, и този на баща й, когато веднъж беше влетяла в банята, докато той се къпеше. Той страшно се беше притес­нил и много бързо се покри с хавлията, но тя успя да го огле­да. Пенисът на баща й беше достатъчно голям, за да нарани момиче на нейната възраст.

Но там долу нищо не я боли. Не усеща никаква разлика. Може би двамата мъже имат малки пениси като Сам и за­това не я боли. Или пък не са я изнасилили. Или... Тя затва­ря очи и отново заспива...

Събужда се от тряскаща се врата.

Леко повдига клепачи. Русия мъж го няма. Едрият се обръща към нея и тя бързо затваря очи. Усеща през одеялото голямата му ръка, която грубичко разтърсва крака й.

- Събуди се - казва той.

Тя се преструва на заспала, но долавя тежката миризма, когато той издишва, и към нея се понася облак цигарен дим. Задържа дъха си, но отровният дим влиза в носа й и тя се закашля. Повече не може да се преструва. Отваря очи. Ед­рият мъж я гледа сурово.

Господи, колко е грозен.

Носът му е широк и сплескан, все едно се е разбил в тухлена стена. От лявата страна на лицето му има дълъг назъбен белег. Едното му око не е съвсем наред. Бакенбардите му изглеждат като на треньора Уоли, когато дълго не се подстригва. Кожата на лицето му е груба, изпъстре­на с петна и сипаничава като на онова момче от „Брайс-Уер“ (баща й беше казал, че е имал акне като по-млад). Стиснал е цигара между зъбите си и при всяко издишване от устата му бълва дим. Той е най-голямото човешко съ­щество, което тя някога е виждала, и изглежда наистина зъл. Грейси осъзнава, че трепери, толкова я е страх. Съве­тът на майка й обаче звучи в ушите й като песен по нейния iPod. Мъжете са като кучета. Подушват страха в една жена. Никога не'допускай да подушатстраха ти. Вина­ги се прави на безстрашна, когато те е страх. И Грейси се прави на безстрашна.

- Няма ли да изгасиш тази цигара? - казва тя. - Пасивното пушене е опасно за детското здраве.

Едрият мъж изсумтява като бик и от двете му ноздри из­лиза дим.

- Не е по-опасно от мен, когато не пуша, защото ставам адски нервен.

Сигурно е прав, мисли си Грейси.

Той й подхвърля шоколадова вафла, която пада на одея­лото. Дори не е опакована! А одеялото сигурно е пълно с въшки.

Но тя е гладна.

Изправя се, като внимава да остане покрита с одеялото. Главата й тежи. Намира се в някакъв ван, който е голяма бракма: никакви меки седалки от истинска кожа и ламперия от черешово дърво, никаква стерео уредба и стелки в цвета на тапицерията, никакъв телевизор, вграден в таблото като в новия роувър на баща й.

Този ван е стар и има автобусни седалки вместо кресла, а по голия метален под се търкалят бирени кутии, фасове, смачкани на топка хартии и пликове от храна; облицовката на тавана виси на няколко места, парното определено не ра­боти.

Тя поглежда навън. Намират се на паркинга на някакъв „Уолмарт“, далеч от дома й. Тя разпознава жълтите табели на останалите коли, точно като тази на джипа на Бен.

Те са в Ню Мексико.

Грейси взема вафлата и осъзнава, че не е завързана. Ръ­цете и краката й са свободни. Тя изгълтва вафлата на три го­леми хапки.

- Има ли още една? - пита тя още преди да преглътне последната хапка.

Мъжът се обръща и се навежда. Грейси се мята към вра­тата и отчаяно дърпа дръжката. Не става. Хвърля се към другата врата. Пак не става. Едрият мъж се обръща към нея и й подхвърля още една вафла.

- Не си прави труда, миличка. Вратите не се отварят от­вътре. Не сме глупави.

Грейси се замисля дали да не оспори това твърдение, но се отказва. Оглежда близките коли. Може би ще успее да привлече нечие внимание, ако заблъска по стъклото и закрещи „Помощ“. Но наоколо няма никого... освен русия мъж, който носи кафяв плик и върви към раздрънканата кола с отвлеченото момиче.

Не изглежда много по-голям от момчетата във фут­болния отбор на гимназията. Баща й ги беше завел със Сам на прощалния мач на гимназистите миналия сезон; русият мъж е достатъчно симпатичен да бъде избран за крал на абитуриентския бал, само дето е облечен с карирана риза, която прилича на пижамата на баща й. На бал не се ходи с карирана риза.

Той отива до предната част на бракмата и вдига капака. Оттам излиза дим. Отдръпва се и започва да маха с ръка ка­то баща й, когато се опитва да разпали барбеюото; след то­ва отново пъха глава под капака. След малко го затваря с трясък и хвърля някаква жълта туба встрани.

Русият мъж избърсва ръце в ризата си, влиза в колата с кафявия плик и казва:

- Десет литра, а дори не сме на половината път до вкъ­щи. - Хвърля стек цигари към едрия, който веднага го раз­печатва, точно както баща й се нахвърля върху кутия биск­вити „Ореос“. След това подава плика на Грейси. Един от пръстите му е отрязан до кокалчето. Тя изпразва съдържа­нието на плика: розов анцуг.

Въздиша:

- Е, това, че ме отвлякохте, е достатъчно лошо, но сега майка ми направо ще побеснее.

- И защо? - пита русият.

- Защото ме принуждавате да нося дрехи от „Уолмарт“.

Русият мъж се изхилва, докато включва на скорост, из­лиза от паркинга и обратно на магистрала 666 на север, как­то гласи табелата.

- Което ме подсеща... вие дали... сте ме изнасилили или нещо такова?

Колата рязко излиза от пътя, без да намалява скоростта, запращайки Грейси и цигарите на едрия мъж, който изкрещява: „Господи!“, на седалката. Русият натиска спирачките, заковава колата и се надвесва над нея през облегалката. Ли­цето му е аленочервено. Посочва я с трите пръста на дясната си ръка.

- Мислиш, че мога да ти причиня това? Мислиш, че мо­га да позволя някой да ти причини това? Ти си чиста и ще останеш чиста! Ако някой се опита да се погаври с теб, ще го убия!

- Съблекли сте ми екипа.

- Не съм гледал! А и без това нищо не се вижда с това смешно бельо, дето го носиш. Много бързо те завих с оде­ялото.

- Тогава защо?

- За да заблудим агентите на ФБР. Никога няма да те от­крият, Пати.

- Пати? Аз се казвам Грейси. Да разбирам ли, че вие скапаняци, сте ме отвлекли по грешка?

- Няма грешка - отговаря русият и се обръща напред. - Вече ще се казваш така.

Грейси се чуди защо...

Старецът на бензиностанцията гледа колата им доста учудено. Има приятно лице. Застанал е от другата страна на колонките, клати глава и сочи към вана; казва нещо на ед­рия мъж, който пуши въпреки табелите, забраняващи пуше­нето. Предният капак на вана е вдигнат. Двигателят явно на­истина се е запалил, защото из въздуха под ярките лампи на бензиностанцията се носи огромен облак черен дим. Грей­си вече е облякла розовия анцуг. Надига глава. Иска й се да изкрещи: „Помогнете ми!“

- Наведи се - нарежда й русият.

Грейси отново ляга на седалката. Старецът обаче я видя. Тя също го видя.

Намират се в Айдахо.

Главата й отново натежава, около нея се носят неясни об­рази и звуци, гъстият цигарен дим я задушава. Лежи на ня­какво легло в някаква стая, но това не е нейното легло, нито пък нейната стая. Спомня си, че я пренесоха в одеялото и усети същата странна мокра миризма и замайването, спом­ня си, че нямаше сили да се бори, когато завързаха ръцете и краката й. Заспиваше и сънуваше и се носеше на светли­ната, и после в тъмнината с дни, както й се струваше, а те­левизорът гърмеше непрекъснато и се смесваше с мъжките гласове и миризмата на мексиканска храна. Чудеше се дали тези хора някога ще заспят.

- Аз ли? Никога не мога да спечеля един милион, тия въпроси са адски трудни.

- Това е, защото никога не гледаш телевизия.

- Оня големият там, викат му Хос...

- Бонанза?

- Защо имат толкова много мексикански канали в Айда- хо?

- Заспивай.

Чува се смях.

- Оня Елмо е едно смешно копеле.

- Млъквай.

- Джилиган винаги се забърква в нещо и...

- Млъквай, мамка му!

- А оня пич там, той е лекар и е женен за нея, но чука ру­сата и...

- Сапунки? Момче, ти си като хлапе с нова играчка.

- Хей, дават Пати по новините!

- В това шоу оставят едни хора на безлюден остров, разбираш ли, и те гласуват и гонят по един всяка седмица. Последният печели сума ти кинти. Ако бях аз, щях да кажа на ония копелета, че ако гласуват да ме изкарат, ще ги убия.

- Ей това винаги съм ти харесвал.

- Във вестника пише, че снощи са арестували Дженингс.

- Добре. Колата е поправена, да тръгваме.

Грейси отваря очи и вижда едно мазно лице, залепено на прозореца на колата, което й се хили насреща с беззъба ус­мивка.

- Кукличка - казва мъжът.

- Товари стоката, Дърт - казва русият мъж.

Мъжът на име Дърт се отдръпва, лицето му оставя голя­мо мазно петно върху стъклото. Капакът на багажника е от­ворен и мъжете слагат вътре зелени метални каси с дълги лъскави метални кутии, на които пише АВВС и дума, която не е чувала преди - НАПАЛМ; след това ги покриват с бре­зент.

- А офицерите се чудят защо инвентарът им никога не излиза - казва мъжът с липсващите зъби.

И всички се хилят...

Сега лежи на някакво тясно легло в тясна стая, в малка къща. Чаршафите смърдят. Ще трябва да се къпе цяла сед­мица, за да премахне тази миризма. Мислят, че спи. Тя оти­ва на пръсти до вратата и поглежда навън. Двамата мъже са в голямата стая с още един мъж с червена коса, който дър­жи дълга черна пушка и я гали, като че ли е жена. Пият би­ра, пушат и се смеят.

Едрият мъж казва:

- С тая рижа коса никой няма да повярва, че си мюсюл­манска чалма.

- Няма никакво значение - отвръща онзи. - ФБР никога няма да ме пипне. Та те и с две ръце не могат да напипат собствените си задници.

Едрият мъж посочва с палец към стаята й и казва:

- Как го каза момичето, Джуниър? Скопеняци?

И те отново се засмиват, но изведнъж нас тъпва тишина и едрият мъж казва:

- В неделя на Великден, Ред. Не прецаквай нещата.

Грейси се връща в леглото и си мисли: „Не е ли неделя­та на Великден тази неделя?“

Тя вижда табела с надпис Чейни, Уайоминг.

Отново лежи на задната седалка на бракмата; двамата мъже отпред изглеждат доволни.

Едрият мъж казва:

- Представяш ли си, онова копеле се е обесило! Мамка му, измъкнахме се, пич.

- Значи можем да минем през Йелоустоун? - пита руси­ят. - На Пати много ще й хареса.

- Що не, Джуниър? После може да я заведем до Дисниленд. - Едрият поглежда спътника си, все едно е луд, после издишва дим и казва. - Това да не ти е семейна почивка!

Семейна? Този тип Джуниър да не я е отвлякъл, за да стане негова...

На Грейси й е студено. Тялото й трепери неконтролиру­емо. Съвсем сама е. И ужасно се страхува. Започва да пла­че. Повече не може да възпира сълзите. Но точно преди да се разридае, тя го вижда високо в небето - носи се под бял парашут. И той я вижда. Приближава се, зелената барета, униформата, медалите, които проблясват на ярката слънче­ва светлина, са точно като на снимката на бюрото й.

Спаси ме, Бен.

Той идва. За първи път, откакто я отвлякоха, тя не се страхува...

Грейси трепереше, когато се събуди. Седна, протегна се и придърпа грубото зелено одеяло до брадичката си. Отно­во бяха на магистралата, но колата вече не издаваше стран­ни шумове. Русият мъж караше, а едрият пушеше и четеше вестник. Земята беше покрита със сняг. Далечните планини, по-високи от тези в Таос, се извисяваха високо в небето. Главата й най-накрая се беше прояснила.

- Къде сме? - попита тя. - Кой ден сме днес?

- Е, добро утро, поспаланке - каза русияг мъж на име Джуниър. - В Монтана сме, Пати. Четвъртък е.

- Само за твое сведение, това с Пати наистина започва да ме дразни.

В огледалото за обратно виждане Грейси зърна как уст­ните на Джуниър се извиха в лека усмивка. Тя са закашля. Колата беше изпълнена с цигарен дим. Този огромният ня­кога спираше ли да пуши? Опита се да свали прозореца, но той заяждаше. Размаха ръка да пропъди дима.

- Тия цигари докарват рак. Могат да те убият.

- Както и една мрънкаща жена - отвърна едрият мъж, без да поглежда назад. - Млъквай!

Тя се втренчи в тила на грамадната му глава.

- Много си любезен.

Отново забеляза усмивка върху устните на Джуниър. Продължиха да пътуват мълчаливо.

- Той идва - неочаквано каза момичето.

Едрият мъж й подхвърли вестника.

- Никой не идва за теб. Случаят ти е приключен.

Грейси разгъна вестника върху коленете си, както праве­ше вкъщи след училище. Снимката й беше на първа страни­ца; до нея имаше снимка на рус младеж с тъжен вид.

- Познавам го. Работи за баща ми.

- Вече не работи.

Тя прочете за отвличането си, за издирването, за предло­жената от майка й награда.

- И вие, двамата малоумници, ще откажете двайсет и пет милиона долара заради мен! Струва ми се доста тъпо.

- Вярно, тъпо е — отвърна едрият и Джуниър му хвърли бърз поглед.

Грейси продължи да чете. Хей, акциите на татко са се продали страхотно! Научи за арестуването на онова момче, за неговото самоубийство, за намерените футболни шорти.

- Оставили сте шортите ми в гората? И сега всички си мислят, че ходя по гащи? Отвратително!

- Всички мислят, че си мъртва - каза едрият мъж.

Грейси сякаш не го чу.

- Открили са фланелката ми в колата на този човек? И кръвта ми?

- От лактите ти - каза Джуниър. - Доста умно, нали? Сам го измислих.

- О, да, много умно. Този човек се е самоубил.

- Е, това си беше жив късмет. Здравата го натопихме, но само за да вземем няколко дни преднина. Откъде да предпо­ложим, че ще се обеси. Сега никой няма да ни закача.

В статията пишеше, че Дженингс се е обесил в килията си и полицията е приключила случая. Смяташе се, че Грей­си Ан Брайс е мъртва. Вероятно тялото й никога нямаше да бъде открито, след като похитителят се беше самоубил. Грейси недоумяваше: Защо Дженингс просто не беше казал на полицията, че не я е отвлякъл? Защо се беше самоубил? Нещата не бяха много логични според нея, но не променя­ха фактите.

- Заблуждавате се. Той все пак ще дойде.

Джуниър поклати глава.

- Тоя страхливец няма да тръгне да спасява, както не те защити, когато оня тъпанар те обиждаше. На негово място аз щях да го гръмна, мамка му мръсна. Малко остана да го направя.

Грейси сви ръце в юмруци. Искаше да фрасне Джуниър, както постъпи с лиглата.

- Първо на първо, куха лейко (тя не знаеше какво точно означава това, но го беше чула от устата на едно момче в училище), не наричай баща ми страхливец. Може да е малко странен, но е гений и е сто пъти по-умен от вас, кретени такива. И второ, той дори не чу онзи тъпанар. За­щото си имаше многозадачна работа, тоест вършеше ня­колко неща едновременно. И трето, наистина ли смятате, че е подходящо вечно да ругаете пред едно дете?

- О, мамка му, съжалявам, скъпа - каза Джуниър със се­риозна физиономия. - Няма повече.

Едрият мъж се обърна и погледна Грейси. Не се усмих­ваше.

- Аз обаче ще си приказвам каквото искам. Чуй ме, миличка. Ако онова момченце, дето се нарича твой баща, е достатъчно умен да стопли, че Дженингс не те е отвлякъл, и достатъчно глупав да дойде да те търси, ще взема моя Бауи - той посочи един огромен нож за месо - и ще разпоря пилешките му гърди от пениса до врата и ще хвърля червата му за при­мамка за мечките, разбра ли? Така че седи мирно, наслажда­вай се на пътуването и си затваряй устата!

ТОЙ беше огромен, грозен и страшен и миришеше отвра­тително. Брадичката на Грейси затрепери, очите й се насълзи­ха. Тъкмо щеше да се разридае неудържимо, и си спомни за майка си - най-решителния, силен и печен човек, когото поз­наваше. Грейси не беше като майка си, но носеше нейните ге­ни - и когато се наложеше, можеше да прояви твърдост. Тя си припомни още един майчин съвет: псуването. Неочакваните ругатни от устата на жена, беше й казала тя. сплашват мъжете. Грейси си спомни онази фраза, която майка й използваше, когато мислеше, че Грейси не е наблизо, а понякога дори и пред нея. Тя издаде челюст напред, наведе се към едрия смрадлив грозник и произнасяйки ясно всеки звук - от което мис Брадли, учителката й по английски, щеше да остане осо­бено доволна, - изрече:

- Върви на майната си!

Едрият мъж я погледна свирепо и като че ли се канеше да я фрасне, та да мълчи поне до следващата седмица, но Грей­си стоеше с решително издадена брадичка, и той изведнъж се разсмя.

- Откъде знаеш тия приказки, момиче?

- От майка ми. Тя е адвокат.

Двамата само се спогледаха.

- И за ваше сведение...

Едрият поклати глава.

- Ти си голям образ, момиче. Направо си умирам от ра­дост, че нямам хлапета - освен може би от някоя курва в Сайгон.

Това му се стори смешно.

- За ваше сведение - не се предаваше Грейси, - не гово­ря за баща ми. Говоря за Бен.

- И кой, по дяволите, е Бен?

- Дядо ми.

Едрият отново се изкиска и плесна Джуниър по ръката.

- Дядо й. - Той всмукна от цигарата си като Сам, кога­то пиеше сок със сламка, и се закашля, а лицето му почер­веня. - Проклета гръдна жаба.

Той се наведе, изрови някакво шишенце с лекарство и пъхна едно хапче в устата си.

- Никой няма да дойде да те вземе, Пати - обади се Джуниър. - Ти си мъртва.

- Бен знае, че съм жива.

- Как така?

- Просто знае.

След няколко минути червенината по лицето на едрия мъж избледня. Той преметна лявата си ръка върху облегал­ката и се извърна.

- Мамка му, Джуниър, дядката идва да ни убие и да спаси сладкото й дупе. Май по-добре да я пуснем още се­га.

Грейси се постара да прозвучи като адвокат Елизабет Брайс:

- Точно така трябва да направите. Защото вече е тръг­нал. И ако вие, идиоти, имате малко мозък в главата си, щяхте да ме пуснете, за да не ви хване.

- Е, мило момиче - отвърна едрият мъж. - Не вярвам да си изгубя съня заради дядката.

- А би трябвало. Той също има такова нещо.

- Какво?

Сега той я гледаше много внимателно. Очите му просле­диха ръката й, която посочи татуировката му.

- Дядо ти има татуировка, на която пише „пепелянка“?

- Абсолютно. - Тя посочи с палец пътя зад гърба си. - И в този момент той е някъде там и ни настига.

Очите на едрия се стрелнаха нагоре; той се загледа през задното стъкло, все едно Бен го преследваше. Изражението му напълно се промени. Защото Бен беше по петите им.

- Никога няма да стигнем до Айдахо с тая бричка!

- Пробвай пак! - изкрещя Бен изпод вдигнатия капак на джипа. Джон завъртя стартера и напомпа няколко пъти педа­ла на газта, изпълвайки купето с миризмата на бензин. Пред очите на Бен се мярна виетнамско дете, удавено в напалм.

Самолетът беше кацнал в Албъкърки в 9 часа местно време. Набързо събраха багажа и намериха стария джип на паркинга, но тъпата бричка отказваше да запали. Бен започна да човърка карбуратора, което обикновено върше­ше работа. Джон седеше в джипа и с всяка изминала мину­та раздразнението му нарастваше.

Бен с трясък затвори предния капак и влезе на шофьор­ското място, решен този път да запали джипа. Завъртя клю­ча и натисна педала на газта, докато не опря в пода.

- Хайде, мамка ти...

Двигателят се закашля като заклет пушач и запали. Бен бързо включи на задна и джипът тръгна на подскоци. Извед­нъж двигателят отново угасна.

- Мамка му! - изруга и Джон.

Бен отново натисна педала на газта и джипът запали. Той веднага включи на скорост, преди двигателят да угасне пак. Колата потегли и напусна паркинга на летището, бълвайки облак черен дим.

Излязоха на пътя, водещ към междущатската магистра­ла, и Бен погледна сина сй. Джон много приличаше на май­ка си - същите остри черти, същата къдрава черна коса, съ­щото слабо тяло и интелигентен ум. Толкова много се раз­личаваше от баща си. Мислите на Бен отново го отнесоха към онази нощ, когато...

- Спри! - изкрещя Джон.

Бен удари спирачки.

- Какво става?

Джон посочи пътя.

- Отбий тук! - И започна да натиска клавишите на мо­билния си телефон с такава скорост, все едно звънеше в по­лицията.

„Здравейте, аз съм Грейси. В момента не мога да се оба­дя, защото съм на среща с Орландо Блум. Ще ми се! Всъщ­ност съм на училище или на тренировка, или на таекуондо, или гоня малкия пират из къщата. Както и да е, не мога да вдигна, така че оставете съобщение. Нао.“ Телефонният се­кретар изпиука.

Елизабет седеше в стола на Грейси до бюрото и слуша­ше гласа на Грейси. Само това й беше останало от дъщеря й. Тя се протегна и натисна бутона, за да послуша отново гласа на мъртвата си дъщеря.

- Бен Брайс е бил герой - заяви Грейси.

Едрият мъж бавно клатеше глава, като майка й, когато Сам беше направил някоя глупост.

- Бен Брайс — каза той тихо, все едно говореше на някой мъртвец. - Какво съвпадение, а, Джуниър? Пропътуваме половината страна да отвлечем това момиче и се оказва, че е внучка на Бен Брайс. С един замах Бог ти дава нея, а на мене - Бен Брайс.

Джуниър гледаше огромния мъж, като че ли беше от друга планета.

- За какво, по дяволите, говориш, Джако?

- Майорът винаги казваше, че няма нищо случайно в това, че всичкият петрол на света се намира в Близкия из­ток, на мястото, откъдето са тръгнали трите основни рели­гии. „Господ е сложил тоя петрол там, Джако, щото един ден той ще докара евреите, мюсюлманите и християните обратно в Близкия изток за последната битка. Армагедон в пустинята. Великият план на Господ.“

- Какво общо има това с нея?

- Тя е моят петрол, Джуниър. - Джако посочи Грейси с възлестия си палец. - Тя ще ми доведе Бен Брайс за послед­ната битка.

- Мамка му, кой е тоя Бен Брайс?

- Той е бил герой - отново повтори Грейси.

Джако издиша облак дим.

- Проклет предател. Той ни изправи пред военния съд.

Джуниър го погледна и се намръщи.

- Искаш да кажеш...

- Да, точно това искам да кажа. Той предаде майора.

Очите на Джуниър се разшириха като на баба й онзи път, когато уцели четири числа на лотарията и спечели шестсто­тин долара.

- Свършено е с него.

- Не още - каза Джако. - Но скоро и това ще стане.

- А как ще го намерим?

- Няма да го търсим. Той ще ни намери.

- Никога няма да ни намери в оная планина.

- Спокойно, Джуниър. Не знам как, но ще дойде. Щото сме му взели нещо, дето си е негово.

- Ето това е по моята част - каза Джон. когато двамата с Бен влязоха в шоурума на „Рейндж Роувър“. Един усмих­нат продавач с риза с къс ръка и вратовръзка се появи още преди стъклените врати да се затворят зад тях.

- Добро утро, господа. Аз съм Боб.

Автокъщата се стори на Джон Р. Брайс като втори дом. Когато я забеляза от джипа, духът му се приповдигна като в утрото на Коледа. Един нов роувър със сигурност щеше да ги отведе до Айдахо. Джон се приближи до една от коли­те, катранено черна на цвят, и отвори вратата. Беше тапици­рана с бежова кожа. Беше видял всичко, което го интересу­ваше. Обърна се към Боб.

- Каква е цената?

- Петдесет и седем бона. Смешна сума за тази красавица.

Боб определено не можеше да измами Джон Р. Брайс за цената на един ленд роувър. Като повечето компютърни гении Джон не притежаваше истински житейски опит, изиск­ващ физическа сръчност и талант за общуване. Той не знаеше как да реди керемиди или да смени маслото на колата, да по­прави казанчето на тоалетната (да не говорим за някой сложен уред) или да намери общ език с учителите на децата си, или със съпружеската си половинка. Но той знаеше всички важни неща за своето поколение: знаеше как да пише компютърен код, как да си купува стоки по интернет; знаеше как да напра­ви един милиард долара от интелектуална собственост; знае­ше как да сравни тарифните планове на мобилните оператори. И знаеше всички спецификации на ленд роувъра.

Ленд роувър, серия LR3. Четири цяло и четири литров осемцилиндров двигател със система „Бош Мотроник“. Четириколесно задвижване с електронно регулиране на тя­гата, независимо електронно пневматично окачване и елек­тронна система против блокиране на колелата. Система за автоматичен контрол на устойчивостта при неравен терен и динамична система за контрол на стабилността. 550-ватова стереоуредба с 13 тонколони. Деветнайсетцолови гуми. Климатик, кожени седалки, люк, фарове за мъгла, серво волан. Препоръчителна цена: петдесет и шест хиляди и петстотин. Плюс разходите по транспортирането и дилърския процент става петдесет и седем и петстотин. Мога да си поръчам то­зи автомобил по интернет за четирийсет и девет хиляди и петстотин максимум. Понеже бързам обаче, ще го взема за петдесет и една хиляди в брой.

Ченето на Боб увисна.

- Но на такава цена буквално го подаряваме. Вижте, мо­га да сваля до петдесет и шест хиляди.

- Дума да не става! Петдесет и две или си тръгваме.

- Петдесет и пет?

- Петдесет и три и това е последното ми предложение.

- Петдесет и четири.

Джон се обърна, но преди да направи и две крачки, Боб го спря:

- Добре, петдесет и три хиляди долара.

- Дадено. - Джон постави мобилния телефон до ухото си. - Карол, там ли си още? Преведи петдесет и три хиляди на...

- Плюс данъци, разрешително и прехвърлянето - доба­ви Боб.

- Колко стават?

Боб зачука на един малък калкулатор,

- Прехвърлянето е двеста и петдесет, регистрационните табели - сто и петдесет, данък продажба е шест цяло и се­демдесет и пет процента от петдесет и три хиляди...

- Плюс три хиляди деветстотин седемдесет и седем до­лара и петдесет цента - продължи Джон в телефона - по сметка...

Той подаде телефона на Боб, който все още пресмяташе.

- Това прави три хиляди деветстотин...

- Знам - прекъсна го Джон. - Кажете си номера на смет­ката. Колата ми трябва незабавно. - Той посочи навън. - И да ни отървете от джипа.

Боб забърза нанякъде с телефона.

- Ето как получаваш нов луксозен джип - обърна се Джон към Бен.

Бен смаяно клатеше глава.

- Пълен боклук - каза Джан Йоргенсон. Тя хвърли из­съхналия маркер в кошчето в другия край на стаята.

Тази сутрин беше дошла в офиса си за първи път след отвличането и се опитваше да се съсредоточи върху дългия списък от млади араби, които живееха в Тексас, но мислите й непрекъснато се връщаха към онова момиче от видеоза­писа на футболния мач. Имаше чувството, че е обърнала гръб на Грейси Ан Брайс. А тя не беше пораженец. Марато­ните я бяха научили да не се отказва. След трийсет кило­метра тичане се намираш като в мъгла, тялото ти е на авто­пилот, краката ти са изтръпнали, изгубил си всякакъв кон­трол над вътрешностите си - но не се отказваш. Ако се от­кажеш, никога няма да разбереш истината за себе си.

Специален агент Джан Йоргенсон беше твърдо решена да разбере истината за Грейси Ан Брайс.

Затова вместо да пробяга десет километра, както обик­новено през обедната почивка, тя нахвърля основните точ­ки по случая „Брайс“ върху дъската в малкия си кабинет в центъра на Далас. Написа ГРЕЙСИ АН БРАЙС в най-горната част и отдолу пет точки: ГАРИ ДЖЕНИНГС, ДЖОН БРАЙС, ЕЛИЗАБЕТ БРАЙС, ПОЛК. БЕН БРАЙС, ДНК.

Под ГАРИ ДЖЕНИНГС написа ,БрайсУер кръв в кола­та, фланелка, 9 телефонни обаждания, разпознаване от треньора, детска порноснимка. Неоспорими доказателст­ва. И все пак екипът на ФБР по събиране на доказателства не бе открил и един косъм от главата на Грейси в колата на Дженингс, нито в апартамента или по дрехите му; нито пък нейни отпечатъци по колата или негови отпечатъци върху порнографската снимка. Не откриха и порно в апартамента или в компютъра му. Изобщо не съвпадаше с профила на престъпник. В досието му нямаше нищо, което да предпо­лага отвличане на дете. Имаше жена и бебе на път и очаква­ше да спечели един милион долара всеки момент, а извед­нъж захвърля всичко това, за да изнасили и убие десетго­дишната дъщеря на шефа си.

След това попълни известните факти за ДЖОН БРАЙС: докторска степен от Масачусетския технологичен инс­титут, женен за Елизабет Брайс, премества се в Далас, „БрайсУер“, акциите на борсата. Освен че беше милиар­дер след вчерашната продажба на акциите му на борсата, което можеше да бъде евентуален мотив за откуп, нищо друго в биографията на бащата не предизвикваше интереса й. Защо някой би отвлякъл детето на Джон Брайс?

Под името ЕЛИЗАБЕТ БРАЙС тя написа: родена в Ню Йорк, колежът „ Смит “, право в Харвард, Министерство на правосъдието, напуска, омъжва се за Джон Брайс, пре­мества се в Далас, защитник на богаташи. Защо някой би отвлякъл детето на Елизабет Брайс?

Започна да попълва данните за полковник БЕН БРАЙС: Уест Пойнт, Виетнам, зелена барета, полковник, поче­тен медал за храброст, секретни части, татуировка „ пепелянка Защо някой би отвлякъл внучката на полков­ник Брайс?

Защо някой би извършил това престъпление? Какви са мотивите?

Тя се върна при бюрото си, покрито с информация, коя­то отдел „Проучвания“ бе събрал за полковник Брайс от достъпни източници - копия от вестници и статии от списа­ния, подредени в хронологичен ред. От отдела бяха подчер­тали с жълт флумастер името на полковника във всички статии. Една от тях носеше дата 30 април 1975 година и бе­ше посветена на падането на Сайгон, придружена от сним­ка на американски хеликоптер, който се издига от покрива на посолството на САЩ; един войник бе стъпил на единия плаз. като огнеборец от пожарникарска кола и стискаше ня­какъв малък предмет в ръката си.

Към друга статия - от 7 август 1972 година - бе помес­тена снимка на президента Никсън, който поставя почетния медал на врата на полковник Брайс по време на церемони­ята в Източната зала на Белия дом. Бен Брайс беше награ­ден, защото сам беше спасил сто американски пилоти от во- еннопленнически лагер. Съпругата на полковника стоеше до него.

Джан прегледа няколко статии от „Старс енд Страйпс“, военния вестник, и накрая стигна до статия на първа стра­ница на „Уошингтън Хералд“ от 12 ноември 1969 година. Снимката показваше тълпа репортери, заобиколили мрач­ния полковник Брайс пред военна сграда, само че гой още не е полковник, а младши лейтенант. Материалът спомена­ваше военен съд заради някакво клане във Виетнам. Джан Йоргенсон беше родена едва през 1980 година и знаеше за войната във Виетнам колкото за Гражданската война. Тък­мо се канеше да мине нататък, когато погледът й падна вър­ху една дума в петия параграф - „пепелянка“.

Във вените на Джан се разля вълна от адреналин: пол­ковник Брайс имаше татуировка „пепелянка“. Неидентифи­цираният мъж в парка също. Изправените пред военен съд войници са били част от отряд за специални операции с ко­дово име Пепелянка. Тя продължи да чете.

Отряд за специални операции „Пепелянка“, ръководен от майор ЧарлсУдроуУокър, изклал четирийсет и пет виет­намски цивилни граждани на 17 декември 1968 година в селце в провинция Куанг Три в Южен Виетнам. Лейтенант Бен Брайс докладвал за клането. Щом медиите се докопали до информацията, Куанг Три се превърнал в политическа ка­уза. Членове на Конгреса, противници на войната, настоя­вали майор Уокър да бъде изправен пред военен съд. От ар­мията се противопоставили: Чарлс Удроу Уокър бил жива легенда. Но когато група сенатори заплашили да спрат во­енното финансиране, от армията се предали и подвели Уо­кър и войниците му под отговорност по Член 118 от Воен­ния кодекс: за убийство.

Лейтенант Бен Брайс бил единственият свидетел на об­винението; той свидетелствал, че Уокър подтикнал войници­те си към клането и хладнокръвно убил младо момиче. Ма­йор Уокър застанал на подсъдимата скамейка и отрекъл, ни­що повече. Случаят бил приключен. Една жива легенда ви­наги може да стъпче един лейтенант.

Препълнената съдебна зала беше притихнала в очаква­не, когато трийсет и осем годишният майор, изключително привлекателен мъж, както се виждаше от снимката, застана на подсъдимата скамейка, облечен в униформата си, с по­крити с медали гърди. Изпънат като струна, той се обърна към членовете на военния трибунал.

- Смъртта, господа, е съществена част от войната. По време на война умират хора. Мъже, жени и деца. Войници и цивилни граждани. Врагове и съюзници. И американци. Комунистическите сили са убили четирийсет хиляди амери­кански войници във Виетнам. Четирийсет хиляди, госпо­да! А сега армията ме изправя пред военен съд заради чети­рийсет и двама мъртви азиатци?

Майорът подушва въздуха като хрътка по следите на плячката.

- Долавям миризмата на корумпирани политици в тази зала.

Обвинителят поглежда майора: образец на командос от зелените барети. Метър и деветдесет и пет висок, сто кило­грама, с мускулесто жилаво тяло, руса къса коса, загоряло лице и гръмотевичен глас. И тези очи като сини кристали, които сякаш проникват в душата ти; войниците му казват, че когато прикове поглед върху теб, все едно виждаш самия Исус Христос. Наричат себе си негови апостоли.

Майорът приковава поглед върху съдиите от военния съд.

- Когато през Втората световна война изравнихме Гер­мания със земята, бомбите ни убиха трийсет и пет хиляди немски граждани само в Дрезден. Когато бомбардирахме Хирошима и Нагасаки, избихме триста хиляди цивилни японци. Тогава не скърбяхме за тяхната смърт. Не изпра­вихме пред военен съд пилотите, които пуснаха бомбите, или генералите, които издадоха заповед за нападенията. По­четохме ги като герои. Наградихме ги с медали и паради.

Но тази война, казват, била различна. Хората не харес­вали тази война. На което аз отговарям: „И какво от това!“ Откога тази мъжка армия се интересува от мнението на цивилните граждани? Интересува ли ви мнението на тази ра­зюздана тълпа протестиращи пред портала на военната ба­за? Те горят американското знаме, което вие и аз сме се за­клели да защитаваме? Войниците, които в този момент се бият и умират във Виетнам, не защитават тези граждани. Те защитават тази страна! И аз няма да позволя шепа наркома­ни, които се опитват да изкръшкат от военна служба, да ми казват кога, къде и кого да убивам, за да защитя тази стра­на!

Тази война била неморална, грозна, брутална и жестока. На което отговарям - да, така е! Точно като всяка друга вой­на, водена от тази страна. Войната, господа, не е хубаво и приятно, нито хуманно начинание, подходящо за вечерните новини. Войната е грозна. Брутална. Нечовешка. Жестока. И необходима за оцеляването на свободния свят!

Той посочва през прозореца:

- Тази тълпа иска Америка да загуби във Виетнам. Тази тълпа иска да свали американските военни. Ние - вие и аз, и тази армия - не можем да позволим това да се случи! За­щото ако го направим, ако позволим на една тълпа да уни­щожи армията, светът вече няма да се страхува от Амери­ка! Можем да живеем в свят, който не обича Америка. Мо­жем дори да живеем в свят, който мрази Америка. Но, гос­пода, не можем да живеем в свят, който не се страхува от Америка. Не можем да живеем в свят, който смята, че мо­же да се будалка с Америка! Защото ако всеки страхлив дик­татор, бунтовник, войнолюбец и терорист реши, че може да атакува Америка, той ще го направи! Господа, аз съм изпра­вен на съд, но днес не се решава съдбата на майор ЧарлсУдроу Уокър. Днес се решава бъдещето на армията на Съединените щати. Бъдещето на Америка.

Обвинен съм в убийство от една армия, която трепери от страх пред политиците. Политици, които никога не са во­дили война, но се наслаждават на свободата, която войната им носи - свободата, която им носим ние. Политици, кои­то се опитват да спечелят изборите, като угаждат на тази тълпа. Аз, господа, се опитвам да спечеля една война! Да победя комунизма и да съхраня мира и благоденствието на Съединените американски щати!

Майорът съблича сакото си. Разкопчава левия ръкав на ризата си и го навива. Показва на съдебните заседатели та­туировката с пепелянка, изобразена на бицепса му. Превеж­да думите от виетнамски: „Убиваме за мир“.

- Ако тази страна иска да се наслаждава на мир и благо­денствие, то трябва да сме готови да убиваме за това!

Майорът посочва към обвинителя си.

- Откакто Труман предаде Макартър, всеки войник в Уест Пойнт знае, че политиците винаги ще предават воен­ните. Очакваме това. Но не очакваме предателство от един от нас. Точно както Исус Христос е имал Юда Искариотски, така аз имам лейтенант Бен Брайс. Той ме предаде. Той пре­даде вас, предаде армията. Той предаде тази страна.

Дали сме убили онези жълтури? Убихме ги, и още как! И бих убил всеки жълтур във Виетнам, ако трябва, за да спечеля тази война! За да победим комунизма! И бог ми е свидетел, нямам угризения, че съм убил тези четирийсет и двама азиатци! Съжалявам единствено, че не вкарах кур­шум и в главата на лейтенант Бен Брайс!

Бен рязко се завърна в настоящето, когато ленд роувърът подскочи.

- Ето това е мотив - отмъщение.

Агент Джан Йоргенсон отгърна на последната страница от статията.

Майор Уокър и още девет зелени барети бяха оправдани по обвинението в убийство, но бяха осъдени за поведение, неподобаващо на военни, бяха лишени от звание и позорно освободени от армията.

Възможно ли беше Уокър да е отвлякъл Грейси Ан Брайс, за да си отмъсти на полковник Брайс? Кой беше ма­йор Чарлс Удроу Уокър? И къде се намираше сега?

Едрият мъж на име Джако разказваше:

- Помня как веднъж двамата с майора взехме двама виетконговци в хеликоптера, на сто и петдесет метра височи­на. Майорът ги разпитва - къде е базовият ви лагер, колко хора сте и тъй нататък. Единият от тях непрекъснато повта­ряше „Доо Моми“, което на виетнамски значи: „Върви на майната си.“ Е, майорът най-накрая се вбеси, хвана жълтия дребосък и го изхвърли през вратата. Чувахме го как пищи чак докато се размаза долу. Тогава майорът хвана другия и копелето се напика от страх. И се разприказва - даде ни ко­ординатите на лагера. На следващата сутрин извикахме момчетата с Б-52. Те направо изтриха лагера и около пет­стотин жълти муцуни от лицето земята.

Джако се усмихваше, все едно си спомняше последния си рожден ден.

- Какво направихте с другия виетнамец? - попита Джу- ниър.

- О, изхвърлихме го и него. Сто и петдесет метрово гмуркане в оризовите ниви.

Лицето на Джако доби отнесено изражение, като на Сил­вия, когато разказваше за страната си.

- Най-добрите години от живота ми. Убийства, поркане и чукане. За пич от Оклахома Виетнам не беше война, а страхотна ваканция. - Той поклати глава. - Политиците прецакаха една доста добра война.

Седяха в колата пред прозорчето за автомобили на „Макдоналдс“ и чакаха поръчката си.

- Ох, как обожавам тези историйки - възкликна Джуниър.

- Естествено - продължи Джако, - когато Макнамара и Джонсън изпратиха новобранците и тук войната се превър­на в шибано телевизионно шоу, разбрах, че екзотичната ми ваканция е приключила. Но не знаех, че със службата ми в армията е свършено, когато отряд „Пепелянка“ навлезе в провинция Куанг Три онзи ден през 68-а, нито пък когато се изнесохме оттам през нощта. Просто последвах майора, когато очистихме няколко дръпнати. Още един ден в рая. Но армията пожертва отряд „Пепелянка“ заради тълпата. - Той дръпна от цигарата, издиша дим и заключи: - Защото лей­тенант Бен Брайс не можеше да държи шибаната си уста затворена.

- Но защо майорът не е убил Брайс, след като ви е изпортил?

- След военния съд ЦРУ ни нае в Камбоджа. На тия от ЦРУ не им пука за политиците. - Той се изхили. - Докато бяхме в отряда за специални операции, майорът рапортува­ше на президента. При ЦРУ не рапортуваше на никой. Как­то и да е, по онова време Брайс се беше превърнал във ви­етнамец, живееше си с гадовете в планините. А след война­та просто изчезна.

Джуниър подаде една бяла торбичка на Грейси. Беше си поръчала „Биг Мак“, пържени картофки и мляко. Майка й не й разрешаваше да яде такава храна.

- Къде живееше дядо ти? - попита Джако.

Грейси помисли, че ако им каже истината, може да обър­нат колата и да отидат в Таос, което щеше да бъде за пред­почитане пред всеки друг маршрут. Но тя знаеше, че Бен не е в хижата.

- В Таос.

- По дяволите, какви ги върши в Таос?

- Прави мебели - люлеещи столове, маси, бюра. Стра­хотни са. Филмовите звезди си ги купуват.

На Джако това му се стори смешно.

- Зелена барета прави люлеещи столове за филмови звезди.

- Като например кой? - попита Джуниър.

Грейси не му отговори, но предложи:

- Хайде да отидем в Таос, ще ви заведа до хижата му.

Джако изсумтя:

- Предпочитам да изчакам той да дойде при мен.

- Страх те е, а? Май е по-добре да ме пуснете още сега, преди да ви е хванал.

- Я млъквай, малка карачке!

Грейси не беше сигурна какво точно означава думата, но знаеше, че не е комплимент. Преди да успее да се защити, Джуниър се намеси:

- Не я наричай карачка! Тя не е уличница!

- Тя започна! - злобно изсъска Джуниър. - Кажи й да млъкне! Нали искаше жена в живота си - ето какво получи! Една голяма уста, дето не ще да се затвори!

Грейси извади обяда си от пликчето и започна да си пее:

- Майки, не позволявайте дечицата ви да се превърнат в кретенчета...

- Видя ли? - възкликна Джако, сочейки я с един пържен картоф.

Грейси извади млякото от плика и видя на кутията сним­ката си под надпис ИЗЧЕЗНАЛО ДЕТЕ.

Гумите за офроуд прилепваха към осеяната с кал и камъ­ни просека и мощният двигател изтегляше ленд роувъра по стръмния склон; меките кожени седалки убиваха друсането, макар и значително по-малко, отколкото се очакваше, зара­ди независимото електронно пневматично окачване. На офроуд никоя кола не може да се сравнява с джиповете рейндж роувър.

У дома Джон имаше червен спортен рейндж роувър 4x4, страхотна кола, макар никога да не бе му хрумвала мисъл­та да изкара едно бижу за 75 000 долара извън асфалтира­ния път. Затова на върха на хълма Джон въздъхна облекче­но и когато удари спирачки пред малката хижа, отпусна смъртоносната си хватка върху кормилото, от която кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Беше почти обяд на седмия ден от изчезването на Грейси.

Някакво куче се хвърли върху Бен още преди да успее да излезе от джипа. Бен се наведе и го потупа, а то започна да ближе лицето му.

- Как си, Бъди? - Ако кучетата могат да плачат, то Бъ­ди плачеше. Бен се изправи и влезе в хижата. Тогава кучето се хвърли върху Джон и заточи лиги по дънките и маратон­ките му.

- Махни се от мен, пес такъв!

Джон не се разбираше особено добре с кучета; като ма­лък известно време имаше свое куче, но то беше проклето и непрестанно го хапеше. Най-накрая Бъди го остави на мира - беше забелязал нещо като плъх и се втурна след не­го в храстите. Джон избърса с длан дънките си и отиде при Бен в хижата; тя беше по-малка от четириместния им гараж на Магнолия Лейн, но въпреки това създаваше приятно впе­чатление за спретната дървена къщичка.

От двете страни на стълбите към верандата имаше гра­динка; тънки клонки стърчаха от лехите в черната почва. Подът на верандата беше покрит с дъски. Покрай парапета бяха подредени кактуси в шарени саксии, камъни със стран­ни форми и издялкани от боядисано дърво фигури на койоти и коне. Джон тръгна по верандата и обиколи хижата, раз­глеждайки кафявата местност, простираща се до далечните планини, чиито бели върхове рязко контрастираха с тъмно­синьото небе. Докъдето стигаше погледът му, не се забеляз­ваше друго човешко същество или къща. Това не беше квар­тал с ограничен достъп, специално построен, за да не до­пуска натрапници. Не беше и място за социални контакти. Беше място, където човек отива, за да остави целия свят зад гърба си.

В западната част на верандата имаше два дървени люле­ещи стола; единият беше по-малък и на облегалката му бе­ше Одялано името ГРЕЙСИ. Джон седна в стола и си пред­стави как Грейси и Бен седят тук и си приказват и се зачуди какво ли му е разказвала за баща си. Въздъхна. Щеше му се да беше идвал тук, както тя толкова пъти го беше молила, да беше сядал в люлеещ стол с надпис ДЖОН на облегал­ката и да си беше приказвал с баща си. Но той беше толко­ва сърдит на миналото си - баща, който не беше наблизо, за да го защити от побойниците - и толкова съсредоточен в бъдещето си - акциите, които щяха да донесат на Джон Р. Брайс идеален живот, - че така и не беше намерил достатъчно време, за да прости и забрави.

Надяваше се Грейси да е простила на баща си.

Зад хижата имаше зеленчукова градинка и по-малка по­стройка, до която се стигаше по настлана с камъни пътечка. Вратата изскърца, когато Джон влезе в работилницата на Бен. По пода и стените имаше недовършени мебели. Един люлеещ стол привлече вниманието на Джон. Той прокара ръце по елегантните дървени подлакътници и извития гръб. Седна в стола и облегна глава назад. Джон си беше пред­ставял, че изпод ръката на баща му излизат груби дърво­делски изделия, а не произведения на изкуството. Както си беше представял, че един пияница живее като отрепка - в мръсотия и безпорядък. Но хижата, градините и тази работилница бяха безупречно поддържани, все едно Бен беше наел Силвия Миланевич да се грижи за дома му.

Джон Брайс не познаваше собствения си баща.

- Това е за една филмова звезда от Санта Фе - рече Бен от вратата. - Ще отида до града да купя някои неща - доба­ви той. - Вътре има храна, ако си гладен. Ще натоварим джипа и тръгваме веднага след като се върна. Той протегна ръка. - След като заряза моята бричка, ще трябва да ми за­емеш роувъра.

Джон му подхвърли ключовете.

- Твой е.

Когато ленд роувърът изчезна зад хълма, Джон влезе в хижата. Умираше от глад; сутринта беше изял само обичай­ната си закуска от натрошени бисквити „Орео“ с мляко и после бе пил черно кафе.

Отиде до кухненския кът в единия край на дневната и усети лек дъх на уиски. Пет празни бутилки стояха в мивка­та с обърнати надолу гърла. Даде си сметка, че е тръгнал да гони вятъра с един пияница, но вече не можеше да изтича вкъщи при Елизабет. Той изнесе бутилките и ги хвърли в ко­фата за боклук.

Когато се върна, потърси из шкафовете някаква нормална храна, но откри само диетични десертчета с мюсли, органична овесена каша, органични макаронени изделия, органично фъстъчено масло, витамини и хранителни добавки. Пияница, който се грижи за здравето си? Отвори хладил­ника: сок от грейпфрут, сок от портокал, кисело мляко, пло­дове, сирене, плик с мексикански боб. Нищо, което да става за ядене. Но, така или иначе, когато затвори вратата на хла­дилника и видя снимките на Грейси, прикрепени с магнит, веднага изгуби апетит.

Разходи се из стаята и откри купчина изрезки от вестни­ци и списания за „БрайсУер.ком“ и гениалния й основател. На масичката до един кожен фотьойл пред камината леже­ше списание „Форчън“ с портрет на Джон на корицата, от­ворено на страницата със снимка на семейство Брайс, на която Грейси се усмихваше мило. Бен не беше преставал да се интересува от живота на сина си. Джон обаче никога не беше отговарял на телефонните му обаждания и не беше идвал да го види, убеден, че на тази възраст вече няма нуж­да от баща.

Грешеше.

Хижата имаше две спални, всяка с малка баня. Едната беше на Грейси: в гардероба висяха нейни дрехи, из стаята бяха пръснати нейни вещи, на леглото имаше индианска украса за глава с пера, а в ъгъла стоеше пъстър тотем. Вър­ху таблата на леглото със спретнат почерк беше гравирано името й.

Другата спалня беше спартанска, само с легло, дървен скрин с чекмеджета в единия ъгъл и нощно шкафче. Легло­то беше с опънато одеяло, подпъхнато под матрака. Вой­нишко легло - точно като това, на което беше спал Джон до деня, в който тръгна за Масачусетския технологичен ин­ститут.

В малкия гардероб висяха дънки, джинси и памучни ри­зи, зимно палто и опакованата в найлонов плик парадна униформа на полковника от армията на Съединените щати. На пода имаше маратонки и ботуши. На рафта - няколко шапки, каскети и зелена барета, също увита в найлон.

На нощното шкафче имаше стар телефон с шайба, стен­на нощна лампа, малка рамка със снимка на майка му и куп­чина писма от Грейси. Стар телефон, обикновена поща, ни­какъв компютър - баща му всячески се опитваше да живее в миналото. Джон взе най-горния плик. Грейси беше изри­сувала засмени личица във всеки ъгъл и пред погледа му изплува щастливата й усмивка. Възможно ли беше да е още жива?

Значи всички вкъщи я мислеха за мъртва.

Грейси се зачуди дали ще има прощална литургия за нея като за онова момченце от квартала, което беше умряло от някаква болест, с която се беше родило. Олтарът щеше да е украсен с прекрасни цветя, отец Ранди щеше да е облечен с официалните си одежди, хорът щеше да пее „Чудна благо­дат“. Майка й щеше да изглежда невероятно красива с чер­на рокля, а баща й... Той изобщо имаше ли черен костюм?

Представяйки си ги двамата на собственото си погребе­ние, красавицата и компютърния гений, Грейси се зачуди как изобщо се бяха оженили... и дали се обичаха. Баща й обичаше майка й, това беше ясно. Беше като кутре, което непрекъснато й ближе обувките. Но дали тя го обичаше? Грейси не беше сигурна. Веднъж беше попитала баба си, но тя й отвърна: „Разбира се, че го обича, просто понякога въз­растните имат разногласия, които ги разделят.“ Тя попита какви разногласия имат те с Бен, но баба й се разплака и Грейси никога повече не я попита.

Отново си представи погребението си. Всички щяха да се подредят в църквата - старите жени щяха да плачат, де­цата щяха да се закачат, а родителите им щяха да им се ка­рат; литургията щеше да започне и отец Ранди и момичета­та от хора щяха да тръгнат по пътеката между редовете към празния бял ковчег - да, тя искаше да има бял ковчег, - кой­то стоеше точно пред олтара с нейна снимка отгоре, на ко­ято тя е с футболния си екип, защото всички искат да я за­помнят така.

Боже, погребението й щеше да е страхотно. Всички от града щяха да присъстват, мама, татко, баба и Сам, Силвия и Хилда, съотборничките й, треньорът Уоли, съучениците й — вероятно щяха да обявят деня за неучебен, - учителите й и директорката; всички щяха да плачат и да се молят за малкото мъртво момиче. Изглеждаше толкова приказно, че почти й се прииска да бъде там. Но Грейси нямаше да бъде там, както и Бен. Защото тя не беше мъртва и той идваше да я спаси.

Полковник Брайс, вие ме спасихте. Докато лежах в онази килия в „Сан Би“, мислех, не никога няма да видя жена си и децата отново, но вие върнахте мъжа на съпру­гата ми и бащата на децата ми. Дължа ви живота си. Бог да ви благослови.

Джон откри кутиите в дървения шкаф; в първата имаше десетки писма, но не от Грейси. Бяха от военни пилоти, ко­ито дължаха живота си на баща му.

Той не познаваше собствения си баща.

Върна писмата в първата кутия и отвори втората. Вдиг­на поставената в рамка диплома на Бен от Уест Пойнт, от­личия от армията и кутия с прозрачен капак, съдържаща ме­дали: осем пурпурни сърца, пет сребърни звезди, до които имаше празно място за шестата, четири бронзови звезди, две войнски отличия; кръст за доблестна служба; орден за заслуги; и в отделна кутийка Почетния медала на Конгреса - кръгла златна плочка с орел над думата „храброст“ и златна звезда с римски центурион, гравиран в средата. Джон до­косна медала със страхопочитание, което никога досега не беше изпитвал. Никога не беше възприемал Бен като герой. Героите на Джон Р. Брайс бяха Тим Патерсън, който беше измислил DOS, Рей Томлинсън, създал електронната поща, и Тим Бърнърс-Лий, изобретил HTML, HTTP и URL, които движеха световната мрежа - блестящи умове, които бяха направили възможно пазаруването по интернет, а не мъже, които преди четирийсет години бяха водили война, от коя­то никой не се интересуваше.

Какъв ли е бил Бен, когато е бил млад и силен? Какви са били мечтите му? За какъв живот бяха мечтали двамата с майка му? Били ли са щастливи? Кое го е накарало до се пропие?

Джон намери отговорите в следващата кутия. В нея има­ше снимки: портрет на Бен при дипломирането му от Уест Пойнт - облечен е в униформата с висока яка, а отдолу е мотото на Академията: Дълг, Чест, Родина', снимка на Бен и Кейт, той в бяла униформа, а майка му в сватбена рокля, застанали пред църквата под арката от сабите на други обле­чени в бяло войници; снимки с кума и кумата, чиито обра­зи поразиха Джон. Жената с къдравата коса и крехка фигу­ра му се стори странно позната. На друга снимка същият мъж стоеше до същата жена, която лежеше в родилна стая и държеше бебе; Кейт и Бен надничаха изотзад. Всички се усмихваха, все едно акциите им току-що бяха излезли на борсата.

Джон разрови кутията и намери още снимки: Бен и дру­гият мъж, току-що пристигнали във Виетнам, млади енту­сиасти в изрядни униформи; една снимка на целия им от­ряд, на която двамата бяха с други войници, а в долния край на ръка бяха изписани думите отряд за специални опера­ции „Пепелянка 2 декември 1968 г. ; друга снимка на Бен, увиснал на въже под хеликоптер, който се носи над гъста джунгла; Бен проснат на земята с разкъсан панталон и един военен лекар, който бинтова окървавения му крак; Бен в болнично легло с някаква хубава медицинска сестра в бяла престилка от едната му страна, а от другата генерал закан­ва орден „Пурпурно сърце“ на възглавницата му; Бен в джунглата с дълга черна пушка с оптичен мерник, сложил крак върху мъртъв азиатски войник, облечен в черна курт­ка, а в долната част на снимката пише 1000 метра. Друга снимка на Бен, усмивката му е изчезнала, заменена от суро­вост, каквато Джон никога не е виждал върху лицето на ба­ща си, нацапано с камуфлажна боя; униформата му вече не е изрядна, а мръсна и протрита, с откъснати ръкави, разкри­ващи мускулестите му ръце и татуировката.

Не беше същият човек.

Джон си даде сметка, че не знае почти нищо за баща си.

Бен Брайс бе герой, това му беше известно, но Бен никога не беше говорил за войната и Джон никога не го беше пи­тал. Баща му беше неудачник. Пияница. И това беше всич­ко, което знаеше за Бен Брайс.

Джон започна да връща снимките в кутията, но погледът му се задържа върху тази на мъжа и жената с бебето в бол­ницата. Същият мъж присъстваше в ранните снимки с Бен, но после не се виждаше никъде. Докато гледаше лицата на мъжа и жената, Джон изпита странно усещане, че ги познава смътно. Той нежно докосна лика на жената. Изгуби предста­ва колко дълго съзерцава снимката, но изведнъж усети, че Бен се е надвесил над него.

- Кои са тези хора? - попита той.

Бен не отговори веднага. Прокара ръце по лицето си и през косата. После каза:

- Майка ти и баща ти.

- Според татко животът е пълен със случайности - рече Грейси.

- Какво? - попита Джако, без да се обръща.

- Случайности. Разбираш ли, нещата се случват без опре­делена причина. Той казва, че животът няма логика и не трябва да има. Мама казва, че животът е гаден, но тя има някакви проблеми.

- За какво говориш, по дяволите? - Думите и цигарени­ят дим излизаха едновременно от устата му.

Тя въздъхна.

- Говоря за това, че вие двамата ме отвлякохте, без до­ри да знаете, че Бен ми е дядо, а много отдавна, по време на войната ти си направил нещо лошо, Бен те е издал и ти си загазил.

- Откъде знаеш, че сме направили нещо лошо?

- Защото знам, че Бен не е направил нищо лошо. А сега Бен идва да ме вземе и ще разбере, че ме е отвлякъл същи­ят човек, когото той е издал. Тъй де, каква е вероятността това да се случи? Виж, баща ми е математически гений и би казал, че това, което обикновените хора наричат съвпадение или късмет, е случайност. Аз обаче не мисля така. Мисля, че всичко е писано.

- Съдба ли?

- План Божи. Моята баба, тя ходи на литургия почти всеки ден, винаги ми казва: „Бог има план за теб, Грейси Ан Брайс. Бог има план за всички.“ Тя казва, че няма съвпаде­ния или късмет и всичко, което се случва в живота ни, е трябвало да се случи, защото е част от Божия план. Ето за­що това, че ме отвлякохте, и това, че Бен идва да ме спаси, не е съвпадение, а част от Божия план.

Джако издиша дим от двете си ноздри.

- Виж какво, милинка, не знам какъв е тоя Божи план, но моят план е да изкормя дядо ти.

- Роджър Долтън беше братът, който никога не съм имал - каза Бен. - Изкарахме Уест Пойнт заедно, после оти­дохме заедно във Виетнам. Инструкторите в Академията ни казваха, че Виетнам ще бъде велико приключение. Не беше.

Джон не откъсваше поглед от снимката. Баща му из­глеждаше толкова мъжествен. Следователно и той имаше нещо мъжествено в гените си.

- Ти се роди една седмица преди да заминем. По време на полета ни до Сайгон Роджър ми каза: „Ако нещо се слу­чи с мен, ти ще бъдеш баща на сина ми.“ Убиха го две сед­мици по-късно.

- Как умря?

- Войнишка смърт.

Гласът на Бен прозвуча глухо. Джон искаше да научи по­вече, но реши, че моментът не е подходящ.

- Какво се случи с майка ми?

- Мери, тя беше умна като теб. Но когато Роджър умря, умът й просто не можа да го понесе. Беше прекалено крех­ка да се приспособи в този свят.

- Като мен.

- Почина, когато ти беше на шест месеца. Ние те осино­вихме.

- Джон Роджър Брайс - кимна Джон. - Къде са погреба­ни?

- В Айова. Бяха родом оттам.

- Когато всичко това приключи, ще отида до Айова. Името му вписано ли е на Стената във Вашингтон?

- Предполагам. Така и не успях да отида.

- Първо ще отида до Айова и после до Стената. Може би ще дойдеш с мен.

- Може би.

Джон отново погледна снимката.

- Винаги съм си мислел, че Грейси е наследила очите и косата си от теб.

Щеше ли да търси дъщеря си във всяко русо синеоко мо­миче по улиците, магазините, ресторантите? Щеше ли да се чуди как се променя тя с всяка изминала година, като онези компютърно симулирани снимки на деца, изгубени преди пет, десет, петнайсет години, които беше видяла в сайта за безследно изчезнали? Винаги ли щеше да се надява, че дъ­щеря й е все още жива? Щеше ли да се превърне в една от онези тъжни майки на отвлечени деца, които беше виждала по телевизията, да съхрани стаята на Грейси точно каквато е сега, надявайки се, че някой ден тя ще се върне?

Чу звънеца.

Тя седеше по халат в стаята на Грейси и се опитваше да си представи живота без дъщеря си.

Звънецът отново иззвъня.

Сърцето й подскочи и изведнъж заби ускорено. Изправи се. Знаеше кой е.

Това е тя! Грейси! Върнала се е!

Елизабет изскочи от спалнята и затича по коридора и на­долу по стълбите, през фоайето и до входната врата. Отво­ри я широко, готова да прегърне дъщеря си, да я притиска и да плаче с нея, и никога да не я пусне.

Но ти не си Грейси.

На верандата стоеше млада жена в черна рокля; измъче­ното й лице изглеждаше смътно познато. Жената на Гари Дженингс.

Елизабет се подпря на касата на вратата. Беше толкова еигурна, че е Грейси. Сега за първи път след отвличането тя си помисли, че може би полудява, носи се по бавно течаща река право към водовъртежите, където ще се удари в скали­те, а след това ще бъде изхвърлена през ръба на стръмен водопад, всмукана дълбоко в тъмнината, без да може да из­плува. Примамлива мисъл.

- Мисис Брайс, толкова съжалявам за Грейси. Но съ­пругът ми не я е отвлякъл. Гари никога не би направил тако­ва нещо.

И тя се обърна да си върви, но гласът на Елизабет я спря:

- Вашето бебе...

Жената се обърна.

- Докторите казват, че ще се оправи.

Тя се запъти към чакащата я кола, качи се и замина. Ули­цата беше празна и притихнала; розови панделки, завърза­ни за пощенските кутии, пърхаха на вятъра, няколко пръс­нати листовки с образа на Грейси се гонеха по земята като деца, които си играят. Телевизионните бусове, полицейски­те коли, камерите, репортерите и зяпачите се бяха върнали към обичайния си живот, все едно светът не беше безвъз­вратно променен преди седем дни; бащите и майките с про­фесия се бяха отправили към офисите си; домакините се бя­ха завърнали към часовете по фитнес и магазините; децата бяха в училищата, журналистите - при новите сензации, а снимачните екипи - в Ню Йорк. Циркът си беше отишъл.

Елизабет се обърна и затвори вратата на живота си.

Джон гледаше как Бен вдига капака на отвора, изрязан в пода на работилницата, коленичи и осветява с фенера тъм­ното скривалище.

- Мразя плъхове - каза той.

След като се увери, че е чисто, той скочи в дупката. По­даде на Джон три дълги метални кутии и се покатери обрат- но горе.

Отключи едната и вдигна капака. Вътре, между прегра­дите, имаше черна пушка, кутии с муниции, черна тръба - заглушител, досети се Джон, - кожен ремък, два пълнителя и месингова гривна.

Бен сложи гривната на лявата си китка, след това изва­ди пушката и постави заглушителя. Пъхна пълнителя в от­вора от долната страна на пушката и закопча ремъка в два­та края. Изправи се и излезе. Джон го последва.

Бен коленичи на поляната, вдигна пушката на рамо, стисна приклада с лявата си ръка, изпъна десния си лакът встрани и се прицели с дясното око. Звукът от изстрела бе­ше приглушен. Бен изсумтя, прицели се и отново стреля.

- По какво стреляш?

- По ония кактуси, на петстотин метра.

Джон наклони очилата си под ъгъл и се взря в далечи­ната, но не видя нищо.

- Аз дори не ги виждам.

- В една от кутиите има бинокъл.

Джон се върна в работилницата и повдигна металните капаци. В едната кутия имаше нож с думата „пепелянка“, изписана върху проблясващото острие, две верижки с плоч­ки, една с името Бен Брайс, а другата с Роджьр Долтъщ малка картечница с ремък и бинокъл. Джон взе верижката с плочката на баща си и я окачи на врата си. След това грабна бинокъла и изтича навън.

- Право напред, при скалите - каза Бен.

Джон погледна през бинокъла, нагласи фокуса и забеля­за скупчените скали.

- Виждам скалите.

- Зад тях има един кактус.

- С жълто цветче ли?

- Да.

Застанал зад Бен, Джон изчисли теоретичната вероят­ност това цветче да бъде улучено от петстотин метра раз­стояние - трябва да беше едно на милион, въпреки че няма­ше вятър, но като имаше предвид, че Бен е на шейсет годи­ни и—мисълта се шмугна в съзнанието на Джон... - на всич­ко отгоре пияница, вероятността надали беше по-голяма. Пушката произведе изстрел и жълтото цвете отхвръкна ця­ло и невредимо.

- Господи, Бен, това е изумително! Сигурно си бил стра­хотен стрелец!

Бен отиде до една голяма скала и седна на нея. Извест­но време остана загледан в калта. Най-накрая заговори:

- Офицерите от Северновиетнамската армия не носеха пагони. Не можехме да различим редник от генерал, така че стояхме пред лагера им, на около хиляда метра от тях, и ги наблюдаваме през бинокъла, докато не разпознаехме офи­цера с най-висок ранг, понякога само по това, че имаше по­вече цигари в джоба. Изчаквахме да седне, да започне да се храни и го вземахме на мушка. И тогава влизахме в ролята на Господ Бог. Отсъждахме този човек никога да не види жена си и децата си, дори да не доживее следващия ден и са­мо защото се беше родил в Ханой, а не в Хюстън, му заби­вахме куршум в главата. Наблюдавахме последните му ми­гове, последната му усмивка, последното дръпване от цига­рата... и натискахме спусъка. И животът му приключваше.

Той погледна Джон.

- Не съм убивал в името на Бог или родина, или заради онези медали, нито за да победя комунизма. Е, отначало може би, но накрая, когато разбрах, че войната е загубена, убивах, за да може по-малко американски момчета да се връщат у дома в чувал. Като баща ти. Затова останах там, Джон. Затова не бях до теб.

Джон погледна към Ню Мексико и почувства, че очите му се насълзяват.

- А аз трябваше да съм до Грейси. Трябваше да затворя телефона и да отида до павилиона с нея. Трябваше да я защи­тя. - Той бавно поклати глава. - Бен, аз просто им я дадох.

- Не, синко, не си им я дал. Те са я отвлекли. - Бен се из­прави и отново заприлича на полковника от снимките. - И ние ще си я върнем.

След като завършат гимназия, момчетата от Хенриета, щата Оклахома, отиват в колеж със стипендии за спортисти, стават фермери като бащите си или отиват в армията. Джак Одел Смит беше едър и силен и играеше футбол в гимнази­ята в Хенриета, но го изгонваха от повечето игри заради неспортсменско поведение. А плугът не му се нравеше. Така че едва месец след като завърши последен в класа си, Джак О. Смит се записа в армията на Съединените щати.

Джак не беше роден за водач, но беше предан войник и си държеше устата затворена, качества, които се ценяха в армията. Хладнокръвието, заедно с физическата му сила и способността му да убива без угризения, му спечелиха мяс­то в тренировъчния лагер на специалните сили във Форт Браг. Там той се запозна с майор Чарлс Удроу Уокър.

Джак Одел Смит беше открил своето място в живота.

Майор Чарлс Удроу Уокър винаги беше смятал, че него­вото място е в Белия дом.

- Джако - беше му казал веднъж майорът, - американ­ският народ е като стадо овце. В мирно време те просто ис­кат да си пасат, да дебелеят и да са щастливи. Но когато вълците дойдат в пасището, те искат да се чувстват в безо­пасност. „Прави любов, а не война“ звучи много добре, ко­гато войната е на хиляди километри. Но когато войната дойде в Америка, а тя ще дойде, американците ще се обър­нат към един военен герой, който да ги кара да се чувстват в безопасност. Ще се обърнат към мен.

Тогава обаче съдът го призна за виновен. А военнопре- стъпниците не ставаха президенти.

Джак Одел Смит не можеше да се нарече мислещ човек. Винаги оставяше мисленето на майора. Но сега, шофирай­ки към планинската им база с внучката на Бен Брайс на задната седалка, той осъзна, че размишлява как едно събитие може да промени хода на историята: Какво би станало, ако лейтенант Бен Брайс беше спазил войнишкия кодекс?

Отряд „Пепелянка“ щеше да продължи да изпълнява тайни операции в Лаос, Камбоджа и Северен Виетнам. Вой­ната щеше да бъде спечелена от професионални войници. Войниците щяха да се завърнат у дома като герои. Никой нямаше да знае за Куанг Три, защото сред жертвите нямаше оцелели. И майор ЧарлсУдроуУокър щеше да бъде в Белия дом, защото на 11 септември войната беше дошла в Амери­ка.

Сега лейтенант Бен Брайс се връщаше при отряд „Пепе­лянка“.

Грейси беше виждала татуировката на Бен много пъти и той дори й беше разрешавал да я пипне, но никога не й бе­ше казвал захцо си я е направил и какво означават странни­те думи. Беше й казал само, че са на виетнамски. Гледайки същите думи върху татуировката на Джако, тя усети, че има шанс.

- Какво означават тези виетнамски думи на татуировка­та ти?

Джак издиша облак дим.

- „Убиваме за мир“.

Грейси често беше разпитвала Бен за войната - искаше да разбере защо се е пропил, но той отказваше да говори за това.

- Миличка - казваше той, - ще разбереш лошите неща в живота достатъчно скоро. Няма нужда да приближавам този ден.

Тя въздъхна. Този ден беше настъпил.

- Бен убивал ли е хора в онази война?

- Убиваше и още как. Беше снайперист. - Джако дръп­на от цигарата, издиша дим и заяви: - Дядо ти беше преда­тел, но едно не мога да отрека: беше страхотен стрелец. Можеше да уцели между очите ония жълтури от хиляда метра разстояние.

Грейси се смълча. Сега знаеше нещо, което й се щеше да не беше научавала, както когато набързо прелистваше ня­коя книга и разбираше какъв е краят. Знаеше какво се мъчи да направи Бен и това я натъжаваше. Беше си помислила, че пие уиски, за да забрави онази война; сега знаеше, че пие, за да забрави, че е убивал в онази война.

- Много жалко - продължи Джако. - Предаде отряда си и сега ще ми се наложи да го убия.

Гласът на Грейси прозвуча странно дори за самата нея:

- Не, няма да убиеш Бен. Той ще те убие. И Джуниър също.

Двамата мъже замлъкнаха за дълго.

- Още учех във военната школа, когато случаят в Куанг Три се разсмърдя.

Специален агент Джан Йоргенсон току-що беше до­кладвала на началника си за последните си разкрития по отвличането на Грейси Ан Брайс. Агент Девро все още бе­ше в Де Мойн. Момчето, което бяха отвлекли там, беше открито мъртво. Издирваха избягалия похитител, педофил с три условни присъди.

- Разследвам майор Уокър - каза Йоргенсон.

- Защо?

- Защото полковник Брайс е служил под негово коман­дване в отряд „Пепелянка“. Защото има татуировка с пепе­лянка и мъжьт в парка е имал такава татуировка. Защото онези войници са участвали в клане. Защото Бен е свиде­телствал срещу тях и Уокър се е заканил да го убие. И за­щото вие казахте, че не бихте приключили случая.

- Да, Джан, но да не мислиш, че Уокър е чакал почти четирийсет години, за да си отмъсти на полковник Брайс? И случайно намира внучката му, която живее в добре охраня­ван Комплекс в Поуст Оук, щата Тексас, отвлича я, накисва Дженингс и я завежда бог знае къде.

Сега, когато чу теорията си, тя наистина й прозвуча дос­та нелепо.

- Дори Уокър да е искал да си отмъсти на полковник Брайс, как го е свързал с Грейси и как я е открил? И ако ис­каше отмъщение, нямаше ли просто да убие полковник Брайс? Защо ще отвлича внучката му?

- Предполагам, че сте прав, Юджийн, но „Пепелянка“ е изключително голямо съвпадение.

Джон не беше поканил Бен на церемонията за дипломи­рането си в Масачусетския технологичен институт заради тази проклета татуировка с пепелянка. Притесняваше се, че някой важен за бъдещата му кариера човек може да я види и да разбере, че баща му е бил в армията и се е бил във Ви­етнам. По онова време сред преподавателите в елитните югоизточни университети се ширеше мнението, че във Ви­етнам са се били само тъпи южняци, момчета от малцинст­вата и неудачници. Беше се притеснявал, че след като баща му е неудачник, някой може да си помисли, че и Джон Брайс е такъв. Никога не говореше за Бен, дори пред Елизабет. Не й беше казвал за тази проклета татуировка. Тя обаче знае­ше, че Бен Брайс е неудачник, както и съпругът й

Сега Джон Р. Брайс, вече милиардер, шофираше чисто но­вия си ленд роувър, купен за 53 000 долара и натъпкан с оръ­жие като бронетранспортьор; червените скали в индианския резерват Навахо в Ню Мексико се издигаха на лунната свет­лина и поглеждайки към Бен, който спеше на съседната се­далка, Джон осъзна, че онези преподаватели са били много заблудени. Както и самият той. Както и съпругата му.

Бен Брайс не беше неудачник.

Джуниър спря вана пред хижата си в една планина в Ай- дахо на име Ред Ридж. Би дал всичко, за да можеше сега ма­йорът да се появи на прага и да види Пати.

- Остава при мен - каза той.

Джако изсумтя и изчезна в тъмнината към своята хижа. Джуниър отвори задната врата на колата. Пъхна ръце под тялото на Пати и я вдигна.

- Мога да ходя - каза Пати с дрезгав глас, търкайки очи.

Джуниър я наклони внимателно и краката й докоснаха земята. Продължи леко да я придържа, за да се увери, че е стъпила здраво.

- Будна ли си?

- Мисля, че да - отвърна тя. След това го фрасна в носа и хукна в тъмнината. Мамка му, беше доста бърза за моми­че. И удряше здраво.

Джуниър не тръгна да я гони, защото се беше затичала право към хижата на Джако. И както очакваше, скоро чу вик. След малко Пати се появи отново, носена от Джако ка­то чувал с картофи.

- Пати - въздъхна Джуниър, - щеше да се вкочаниш още преди да е съмнало. Ако ще бягаш пак, трябва да ти дам един урок, който няма да ти хареса. Не ми се ще, но ще го направя за твое добро. Това е твоят дом сега, Пати, при­еми го. Винаги ще бъдем заедно.

- Мечтай си!

Кейт се размърда в леглото. Усети някой да шумоли до нея.

- Бабче, пак ме полазиха тръпки - прошепна Сам.

- Кошмар ли сънува?

- Аха. За Грейси.

- Барни с теб ли е?

- Да.

Той пъхна лилавото динозавърче помежду им и се сгуши до него. След малко тънкото му гласче отекна в тишината.

- Бабче, нали някой мъж няма да ме вземе и мен?

Тя се подпря на лакът и погали гладкото му личице.

- Не, Сам. Това няма да се случи. Обещавам ти.

- Добре.

Той затвори очи.