Отвличането

Ден трети

Утринните лъчи се процеждаха през щорите на простор- ната семейна спалня на втория етаж на Магнолия Лейн № 6. Елизабет се размърда под дебелата завивка във високото огромно легло с четири колдци, до което се стигаше по дър­вена стълбичка. Слаба усмивка докосна устните й.

Невинен по всички обвинения.

Тя се обърна и изпъшка. Тялото я болеше. Главата я це­пеше, сякаш имаше махмурлук, но тя не си спомняше да е пила вечерта. Вероятно беше от процеса, дългите процеси винаги я изтощаваха психически и физически, особено кога­то адреналинът от постигнатата победа се уталожеше.

Дванайсет съвестни граждани с патешки умове.

Днес събота ли беше или неделя? Май беше неделя. Джон и Кейт сигурно бяха извели децата на църква. Тя не ходеше на църква, в двайсет и първи век религията и зако­нът бяха опиатите на масите. Елизабет Брайс беше на дру­го мнение. Тя беше спряла да вярва в справедливостта на за­кона пет години след като завърши право - което с повече­то адвокати се случваше много по-рано - и не се беше мо­лила от...

Вчера?

Моли ли се вчера?

Елизабет се опита да проясни мислите си. Пое си дълбо­ко въздух и почувства, че е гладна. Много гладна. Кога беше яла за последен път? Не можеше да си спомни. Една голяма неделна закуска, докато останалите са на църква, щеше да й се отрази добре. Малко спокойствие, за да пие кафе, да прочете вестника и да се отдаде на спомените за последната си победа в съда. Във вестника можеше дори да има статия за изумителния завършек на делото „Шей“! Тя се протегна, въ­одушевено отметна завивката и се измъкна от леглото.

Спъна се и падна. Краката й се заплетоха в чорапогащ­ника... Дъното беше раздрано... Тя измъкна няколко сухи кафяви листа от него... Защо беше събула само единия кра­чол?... И защо изобщо спеше с чорапогащник?... Защо кра­ката й бяха изподрани и мръсни?... А ръцете и ноктите й? Защо си беше легнала с тези кални дрехи?... Тя докосна ли­цето си... Защо ли си беше легнала, без да измие грима от лицето си? Какво, по дяволите, ставаше?

Обля я гореща вълна, от което й прилоша. Тя пролази на четири крака до прозорците, влачейки чорапогащника си ка­то сватбен шлейф, приклекна и погледна през щорите. Долу пред къщата й имаше полицейски джипове, телевизионни ко­ли, камери и хора. Тя се облегна на стената. Спомни си.

Грейси беше изчезнала.

Бен влезе в кухнята на долния етаж. Кейт и Силвия при­готвяха закуска като за цял батальон. Ароматът на палачин­ки, наденички, яйца и препечени филийки привличаше по- стоянна върволица агенти и полицаи към кухнята.

Бен се беше събудил призори след няколко часа неспо­коен сън. Беше чул задната врата да се затваря след Кейт, която беше отишла на ранна служба, за да направи това, което ирландските католички бяха правили векове наред пред лицето на глада, бедността, чумата, войната и бедствията: да се моли. Той се беше изкъпал и преоблякъл и след това беше излязъл навън да види как слънцето изгрява над дър­ветата. Началото на още един ден без Грейси и първият ден със съзнанието, че парите не могат да я спасят.

Бен се опитваше да си сипе чаша кафе, но не можеше да успокои сутрешното си треперене. Кейт взе каната от ръка­та му, наля му кафе и отнесе чашата с чинийката на масата, без да отрони дума. Бен седна, хвана чашата с две ръце и отпи. Бяха изминали пет години, откакто за последно му беше приготвяла сутрешното кафе, но Кейт помнеше нуж- ната доза. В това кафе имаше достатъчни кофеин, за да из­бие и най-тежкия махмурлук. Снощи обаче Бен Брайс не се беше поддал на бутилката.

Сам седеше срещу него. Още беше с униформата на бостънския „Ред Сокс“, но сега беше омотал син шал около главата си. Той ту си похапваше от сиропираните палачин­ки, ту рецитираше разни реплики, все едно играеше различ­ни роли.

- Чакай! Трябва да ме отведете на брега. Според кодек­са на ордена на братството...

Сам се обърна леко, все едно гледаше друг герой, и гла­сът му се промени.

- Първо, връщането ти на брега не беше част от догово­ра ни. Следователно не трябва да правя каквото и да било. И второ, трябва да си пират, за да важи пиратският кодекс, а ти не си. И трето, кодексът не е истински закон, а нещо ка­то правилник. Добре дошли на борда на „Черната перла“, мис Търнър.

Бен погледна към Кейт, която стоеше до печката.

- Филмови реплики. Наследил е паметта на Джон. Може да изрецитира цели филми - каза тя.

Сам продължаваше:

- Значи това е. Това е великото тайно приключение на скандалния Джак. Прекара три дни, търкаляйки се по плажа и пиейки ром! - Сам размаха ножа и вилицата, все едно бя­ха бутилки. - Добре дошла на Карибите, миличка.

Кейт попита:

- Сам, това не е ли забранен за деца филм?

Момченцето замръзна с пълна уста и разперени ръце.

После погледна към Бен. Той реши още веднъж да спаси внука си.

- Да не си от „Ред Сокс“?

Кейт поклати глава и се обърна към печката. Сам се втренчи в палачинките си.

- След продажбата на акциите.

- Какво?

- Татко ще ми купи отбора „Ред Сокс“, когато стане ми­лиардер.

- Сериозно?

- Мда. - Сам отхапа огромно парче палачинка. Бузата му се поду като на бейзболист с топка тютюн за дъвчене и той попита: - Е, колко пари иска онзи кретен?

- Кой?

- Онзи, дето взе Грейси.

Бен хвърли един поглед на Кейт.

- Ами не е казал още.

Сам въздъхна:

- Ще ми се или да се изака, или да става от гърнето.

- Сам! - извика Кейт.

Момченцето само сви рамене.

- Ами да, тогава татко може да му напише чек и Грейси може да се прибере.

- Но градът ни е безопасно място!

Началникът на полицията Пол Райън стоеше в кабинета на кмета, гледаше втренчено широкия му гръб и слушаше пискливия му глас, докато негова милост молеше някакъв репортер от даласки вестник да не пише отрицателна статия за Поуст Оук, щата Тексас. Мислите на Пол непрекъснато блуждаеха, сякаш някой натискаше бутона за каналите на дистанционното в мозъка му и той ту виждаше ужасяващи гледки с мъртвото момиче, което не познаваше, ту започва­ше да се чуди колко лак за коса му трябва на кмета, за да приглади малкото останали косми върху темето си.

Кметът никога не ходеше на работа в неделя и никога не пристигаше рано в който и да било ден от седмицата. Тази неделя обаче Райън беше дошъл в седем и незабавно беше повикан в кабинета на кмета. Знаеше, че кметът няма да е доволен. Тъкмо беше затихнал случаят със свръхдозата хе­роин в гимназията... и сега това. Дрогата в училище и от­вличанията в парка не влияеха добре на бизнеса. А кметът мислеше единствено за бизнес.

Отношенията между Райън и кмета бяха, меко казано, трудни. Райън беше стар служител, още от времето, преди даласките предприемачи да открият заспалото им градче на шейсет километра от Далас, да изкупят земите, в които ло­вуваше като дете, и да ги превърнат в уединени затворени комплекси, обещаващи спокойствие и благоденствие, които привличаха бягащите от градския живот заможни служите­ли. И те пристигнаха с лъскавите си коли, марки БМВ, „Лексуе“ и „Хъ!угьр“, и бързо превзеха цялото пространст­во. Преди десетина години в градчето живееха фермери, ко­ито се задоволяваха с единствената банка и бакалията; днес тук имаше магазини на „Виктория Сикрет“ и кафенета „Старбъкс“.

Пол Райън мразеше пришълците от големия град.

Кметът обаче ги беше посрещнал с отворени обятия, за­щото самият той притежаваше почти цялата земя. Повече­то от нея беше наследил от баща си, а останалата беше при­добил на безценица чрез просрочени ипотеки по време на сушата, когато фермерите не успяваха да се издължават на банката, която самият кмет и баща му притежаваха. Баща­та на Пол Райън се самоуби по-малко от година след като бащата на кмета им отне фермата.

Пол въздъхна. Кметът беше нисък дебелак, който дори не беше успял да влезе в гимназиалния футболен отбор, чи­ято звезда беше Пол Райън. Сега обаче, точно както навремето бащата на кмета беше държал документа за семейна­та ферма на Райън, кметът държеше кариерата на Пол Ра­йън, която можеше да приключи по всяко време - градски­ят правилник изрично посочваше, че началникът на полици­ята е в услуга на кмета. А кметът не беше доволен. Той за­твори телефона и изгледа свирепо Райън.

- Пол, защо, по дяволите, си довел ФБР?

- За да открия момичето! Федералните имат повече опит и повече ресурси от нас.

- Да, но не попадат под ничия юрисдикция!

- ФБР помагат на местните полицаи при всички отвли­чания на деца. Вкарват доста ресурси, кмете.

- Вкараха медиите в града ми! - Кметът посочи Райън с дебелия си пръст. - Пол, открий това момиче живо или мъртво, но искам да го откриеш, искам да арестуваш някой и искам случаят да приключи за четирийсет и осем часа, иначе ще станеш охранител в „Уолмарт“!

Специален агент Юджийн Девро избегна сблъсъка с малкото момче на семейство Брайс, когато влезе в кухнята за чаша кафе. Знаеше, че кофеинът ще възпали простатата му, но едно момиченце беше отвлечено и той имаше нужда от доза кофеин, за да действа. Беше се прибрал в мотела в полунощ и току-що се беше върнал тук с празен стомах. Обикновено отслабваше с пет-шест килограма, докато раз­следваше детски отвличания. Отвратителна диета.

Девро се канеше да излезе от кухнята, когато бабата на жертвата тикна една чиния с храна под носа му. Ароматът му припомни закуските на собствената му баба във фермата им в Луизиана. Прецени, че е по-добре да хапне от нейната хра­на, отколкото да се тъпче с понички. Седна на масата срещу дядото и двамата се поздравиха с мрачно кимване. Ръцете на дядото трепереха като на алкохолик. Когато Девро изяде по­ловината от палачинките в чинията си, дядото каза:

- Защо ще остави шортите й в гората?

Девро тъкмо обмисляше как да не изтърси думите „за­щото е болно копеле“, когато бащата се втурна в кухнята. Очилата бяха смъкнати на носа му, от едната страна на гла­вата къдравата му коса беше сплескана, а от другата стър­чеше и той още беше облечен в мръсните си дрехи. Излезе през задната врата, без да отрони дума. След няколко мину­ти се върна и се насочи право към Девро. Държеше камера точно като тази, която Девро беше подарил на съпругата си за Коледа.

- Бях забравил - каза той.

- Какво сте забравили, мистър Брайс?

- Записах целия мач на Грейси.

Грейси беше Майкъл Джордан във футболни шорти. Ос­таналите момичета бяха бавни и тромави десетгодишни хлапета, докато Грейси бе грациозна, плъзгаше се леко по игрището в белите си маратонки, а после изведнъж някаква сила я понасяше покрай защитниците. През цялото време бялата топка изглеждаше като кукла на конци, танцуваща пред нея, после от едната й страна и след това рязко устре­мена напред, следвайки неизречената й команда. Грейси Ан Брайс беше природно надарена.

Като гледаше на видеозаписа жертвата да тича нагоре- надолу по игрището, усмивката й, духа й, футболните й умения, специален агент Юджийн Девро толкова силно си пожела да открие момичето живо, че сърцето го заболя. Грейси не беше просто една снимка, разпространена по ме­диите, тя беше истинско момиче, което само преди два дни не бе имало никакви грижи на света и бе играло футбол.

Четирима агенти на ФБР, бащата, бабата и дядото стоя­ха пред триметровия екран, вграден в стената на киносало­на, хипнотизирани от образа на жертвата, с ясното съзна­ние, че може би проследяват последните моменти от живо­та й. Записът беше невероятно чист - агент Стивънс, който беше свързал камерата към телевизора, спомена, че бил направен на професионални честоти - и беше уловил все­възможни картини и звуци от мача: играта на момичетата, свирката на съдията, фонов шум, внезапно изригнали апло­дисменти, викове „Давай, Грейси, давай!“ и гласа на баща­та: „...цената им ще бъде трийсет долара, нито цент по-малко.“

Камерата рязко се извъртя към претъпкания паркинг в далечината и след това също толкова рязко се върна към иг­рището. Грейси отново се появи в близък план и направи физиономия пред камерата, докато минаваше покрай нея. Девро не се сдържа и се усмихна. Момичето ритна топката през игрището и картината рязко се промени, все едно ръ­ката на снимащия изведнъж бе отмаляла и чифт черни мо­касини върху бели чорапи запълни екрана. Девро погледна бащата - той все още носеше същите мокасини и чорапи. Беше снимал собствените си крака. Последва огромен бял корем, изскочил изпод златиста фланелка, и един гръмовит глас, който Девро разпозна като гласа на треньора, изкрещя: „Грейси, спри я!“ Камерата отново рязко се извъртя към иг­рището: Грейси тичаше с все сила, след това се плъзна с краката напред и отне топката на едно момиче от противни­ковия отбор, което можеше да вкара гол. Невероятна иг­ра... На екрана се появи синьото небе, после изведнъж отново Грейси, която риташе топката пред себе си и задмина­ваше противниците си, сподиряна от викове: „Давай, Грей­си! Вкарай, Грейси!“. Тя полетя към вратата, изнесе крака си назад и.., отново обувките на бащата. Всички в стаята шумно изпуснаха въздух; агент Йоргенсон едва не срита Девро в опита си да помогне на Грейси да вкара. Последва залп от викове и аплодисменти, след това се появи залязва­щото слънце, родителите по скамейките... след това отно­во игрището... и записът рязко спря.

- Да не би да изгубихме звука? - попита Девро.

- Не мисля - отвърна Стивънс и провери връзката.

- Увеличи звука и върни записа.

Стивънс изпълни инструкциите на Девро. На екрана от­ново се появи сцената с момичетата, скупчени в средата на игрището. В далечината се чу приглушен шум.

- Върни отново. По-силно.

Отново същата сцена и същият звук в далечината.

- Какво беше това? Траве... какво? Я дай пак.

Този път звукът се чу по-ясно и един мъжки глас извика: „Травестииит!“

- Какво, по дяволите, значи това? - попита Девро.

- Тормози я, за да я разсее.

Всички се обърнаха назад, откъдето идваше гласът: май­ката стоеше на вратата. Изглеждаше ужасно. Не беше се преоблякла, косата й беше разрошена, блузата й висеше, полата й беше извъртяна наопаки.

- Този непрекъснато повтаря, че е момче, защото е тол­кова добра. - Майката погледна свирепо бащата. - И ти не си направил нищо, Джон? Не отиде ли в другия край на игрище­то да фраснеш този кучи син във физиономията? Аз бих го направила.

- Аз... не съм го чул - отговори бащата.

- Защото си пресмятал печалбата си с Лу - отсече тя.

На екрана Грейси стоеше неподвижно в средата на игри­щето, главата й беше сведена и останалите момичета се бя­ха скупчили около нея.

- Позволил си на някого да говори така за Грейси, по­зволил си на друг да ми я отнеме, защото в същото време си се опитвал да си осигуриш един милиард долара. Грейси я няма, защото си говорел по проклетия телефон!

От екрана долетя гласът на бащата: „Лу, един милиард долара могат да ми купят всичко...“

Сега майката гледаше бащата, но не с намерение да го зашлеви, а с истинско отвращение.

- Един милиард долара няма да те направят мъж, Джон Брайс. И няма да върнат Грейси.

И тя излезе от стаята.

Настъпи неловка тишина. Главата на Джон Р. Брайс бе­ше увиснала толкова ниско, че Девро се уплаши да не би да се откъсне от врата му и да се изтърколи на пода. Думите на жена му го бяха наранили повече от шамарите. Не за пръв път специален агент Юджийн Девро виждаше как един брак се разпада по време на отвличане и нямаше да е по­следният. Той обаче никога не си позволяваше да съди ро­дителите на отвлечените деца, които често изпадаха във временна невменяемост, така да се каже. Емоциите на роди­телите бяха част от работата му.

Бабата отиде до сина си и застана пред него; обгърна го с ръка и го потупа по гърба.

Девро си пое дълбоко въздух, за да се съсредоточи. Не можеше да се занимава с брака на родителите. Единствена­та му грижа беше момичето от записа. Той отново се взря в екрана, в подскачащите гледки на земята, небето, пак земя­та, пак небето, паркинга, родителите, зяпачите. Какво, по дяволите, прави бащата с тази камера?... И ето че забеля­за нещо.

- Спри! Върни назад!

Стивънс върна лентата.

- Ето тук! Спри!

Записът спря на кадър със зрителите по скамейките. Девро пристъпи към екрана и посочи бял мъж с руса коса, черна шапка и карирана риза. Мъжът беше на заден план, но Девро го разпозна.

- Това е нашият човек.

Мъжът беше почти изцяло закрит от друг едър мъж, кой­то стоеше до него: бял мъж, висок, набит, с късо подстри­гана коса и голямо тъмно петно на лявата ръка, което се по­казваше изпод ръкава на черната му тениска. Татуировка.

Девро се обърна към бащата:

- Познавате ли тези хора?

Той поклати глава.

- Не.

Девро помоли Стивънс да увеличи образа. След това до­косна екрана и посочи ръката на мъжа.

- Увеличи и тази татуировка.

След това се обърна към агент Флойд:

- Доведи треньора.

Отново пуснаха записа: кадър на паркинга, думите на бащата, продължението на мача, Грейси, която тежко падна на земята. Агент Йоргенсон извика:

- Хей, тази спъна Грейси! - И пак се обърна към екрана, където жертвата се изправи и отново се затича. Чуха се ви­соки викове, камерата заподскача, отново се появиха обув­ките на бащата, след това други обувки и друга камера, ви­кове, късчета от небето, тревата, пейките, чифт бели мара­тонки, едната от които беше развързана...

- Не завързах маратонката й - каза бащата, все едно признаваше смъртен грях.

На екрана отново се появи жертвата. Зачервеното й ли­це блестеше от пот и тя протегна ръка към камерата.

- Кърви ли? - попита Девро.

Стивънс върна записа.

- Тече й кръв от лакътя.

Бащата сведе поглед към ръката си, сграбчи ръкава си и го извъртя от вътрешната страна. На няколко места по светлосиния плат личаха тъмнокафяви петна. Той погледна Девро.

- Това е кръвта на Грейси.

Мъртва ли беше Грейс?

От онзи момент в парка в петък вечерта, когато треньо­рът й беше казал, че брат й е търсил дъщеря й, когато ми­сълта, че Грейс е отвлечена я споходи за първи път, Елиза­бет се беше молила да поискат откуп. Беше чула един агент на ФБР да казва, че никой не иска откуп за мъртво момиче, и беше започнала битка със собственото си съзнание. Съ­знанието й отчаяно искаше да я завлече в един тъмен свят, да й разкрие всички възможности, вероятности, да я изтеза­ва с отвратителни, ужасяващи и жестоки картини: дъщеря й, подложена на гаврите на някакъв сексманиак, но тя ги бе­ше отпъждала, беше се борила, беше ги блокирала и отказ­вала да гледа. Досега.

Грейс не беше отвлечена за пари.

Седнала на мраморните плочки под душа, тя безусловно се беше предала на тъмната страна на съзнанието си и му беше позволила да я изтезава с тези образи, да й ги натрап­ва с пълни подробности, като че ли е свидетел на место­престъплението. И Елизабет Брайс се чудеше, както се бе­ше чудила някога: ако човек е мъртъв в душата си, само­убийството смята ли се за смъртен грях?

- Защо, Господи?

Банята беше обвита в пара. Елизабет беше сложила кра­ка върху сифона и сълзите й се смесваха с горещата вода. Беше сама в отчаянието си и се питаше дали да не пререже вените си с ножчето за бръснене, което държеше. Някога злото беше нахлуло в живота й и я беше принудило да мис­ли за самоубийство, да преценява различните начини, по ко­ито можеше да приключи живота си, все едно четеше меню на ресторант. Веднъж преди време тя беше стояла на ръба на бездната на смъртта и беше надничала в пропастга, но бе спасена от едно дете. Това дете. Грейс беше спасила живо­та й. Сега, десет години по-късно, злото се беше върнало за Грейс.

- Защо позволи на злото да отведе и нея?

Беше продължила да живее единствено заради Грейс. Без нея нямаше смисъл да съществува. Представи си как кръвта^- й блика от вените и се завихря надолу към канала, докато целият живот изтече от нея. Тя опря ножчето до кит­ката си и натисна острието. Тъкмо щеше да го плъзне по ко­жата си, за да плисне кръвта, когато внезапен порив на ярост изпълни мускулите и мозъчните й клетки като силен наркотик, гневът и омразата отново съживиха тялото и съ­знанието й и я накараха да се надигне от мраморния под.

Елизабет Брайс искаше да убие някого, но не себе си. Искаше да убие похитителя. И имаше парите, за да го осъ­ществи.

Всяка година в Съединените щати двеста деца умират в ръцете на сексманиаци. Тези случаи винаги приковават об­щественото внимание. Специален агент Юджийн Девро бе­ше разследвал сто двайсет и седем подобни случая и беше привикнал към медийния шум, който ги съпровождаше.

Този случай обаче беше различен. Вероятно това се дъл­жеше на факта, че Грейси беше богато бяло и русокосо мо­миче, което живееше в имение с фрески по тавана; на фак­та, че снимката на баща й беше на корицата на списание „Форчън“, или защото медийната истерия тепърва набира­ше скорост. Този случай обаче се развиваше по-бързо от всички предишни. Във въздуха витаеше някаква енергия, която се увеличаваше и нажежаваше с всеки изминал час от изчезването на Грейси, както и броят на хората на предната морава, където сега стоеше Девро, редом с местния кмет и началника на участъка - изправени пред скупчени върху стойка микрофони, телевизионни камери, репортери и жи­телите на Брайъруик Фармс, които се бяха насъбрали на улицата зад тях. Тези хора раздаваха навред листовки със снимка на изчезналата Грейси, бяха изработили тениски с нейния образ, бяха завързали розови панделки на всички ан­тени на коли, на пощенските кутии, по дърветата; бяха зака­чили значки с лика на Грейси на дрехите си.

Навремето пресконференциите караха Девро да се чувст­ва значим - един чернокож агент от затънтен край на Луизи­ана, който ръководи важно разследване на ФБР. Сега обаче тези пресконференции го изморяваха. Той пристъпи напред.

- Казвам се Юджийн Девро и съм специален агент във ФБР. Бюрото разследва този случай по молба на началника на полицията Райън. Освен ако жертвата не е транспортира­на извън границите на щата, издирването е от компетенци­ята на местните власти. Ние обаче предложихме ресурсите си, за да ги подпомогнем.

Девро винаги поддържаше илюзията, че местните влас­ти ръководят операцията. От правна гледна точка това наис­тина беше така, но не и в действителност. Местните начал­ници като Райън ясно съзнаваха, че нямат никакъв шанс да открият едно отвлечено дете без намесата на Бюрото - и нямаха нищо против да споделят провала с федералните, когато бъдеше открит трупът на детето.

- До момента разследването по отвличането на Грейси Ан Брайс установи следното: Грейси е изчезнала преди четирийсет и два часа. Била е отвлечена от парка „Брайъруик Фармс“ тук, в Поуст Оук, около шест часа в петък следобед от бял мъж на възраст между двайсет и трийсет години, ви­сок около метър и осемдесет, тежащ деветдесет-сто кило­грама, с руса коса, черна шапка и карирана риза. На медии­те е предоставена негова скица. Следваме две паралелни линии на действие: първата е да открием Грейси и това е основната ни задача, а втората е да локализираме вероятните извършители, започвайки с регистрираните извършители на сексуални престъпления. Умоляваме всички граждани, които са видели Грейси или заподозрения или имат някаква информация по случая, да се обадят на горещата ни линия за изчезнали деца. Имаме нужда от помощта ви. Някакви въпроси?

Девро посочи първия репортер.

- Агент Девро, подозирате ли намеса на семейството в изчезването?

- Не.

- Минали ли са детектора на лъжата?

- Все още не.

Следващият репортер зададе своя въпрос:

- Можете ли да потвърдите, че шортите на Грейси са били намерени в парка?

- Намерихме сини шорти и една бяла маратонка, които според нас принадлежат на Грейси.

Следващият въпрос дойде от репортер, който не беше посочен:

- Имате ли някакви разкрития?

- Приемаме обаждания, преглеждаме записите на фут­болния мач в петък, изготвяме портрет на похитителя...

От тълпата долетя въпрос:

- Минали са четирийсет и два часа и вие имате само един рус мъж с черна шапка?

Девро въздъхна уморено.

- Да.

Някой извика:

- Предполагате ли, че е изнасилена?

Винаги задаваха този въпрос. Защо ли? Защо искаха да разберат дали едно десетгодишно момиче е било изнасиле­но? Какво, по дяволите, си мислите, че е направил с нея похитителят - завел я е на вечеря и после на кино ли? Те знаеха много добре какво е направил, но искаха той да го изрече, да осигури страшната вест за вечерните новини - страхът караше повече зрители да включват телевизорите си. Той обаче не играеше по техните правила. Дори да зна­еше, че Грейси е била изнасилена, което той не знаеше, специален агент Юджийн Девро никога нямаше да го изрече. Не и докато тялото не бъдеше открито, не и докато не беше сигурен, че детето е мъртво.

Грейси Ан Брайс заслужаваше поне това.

На километър и нещо разстояние Бен стоеше насред футболното игрище, една самотна фигура в огромния без­люден парк. Беше дошъл тук, преди ФБР да отвори отново парка за нощното бдение на мястото, където за последно е била Грейси. Трябваше да последва стъпките й. Трябваше да разбере истината.

Защо някой би я отвлякъл, ако не искаше откуп? Заради секс? Бен Брайс беше виждал злото у хората и смяташе то­ва за възможно. Но не за неизбежно, както бяха заключили агентите от ФБР. Извратените типове действат сами, така му беше казал агент Девро. Русокосият мъж с черната шап­ка обаче не беше сам; на мача до него имаше още един мъж.

Бен трябваше първо да разбере как е била отвлечена Грейси. Той се отправи към ниските пейки. Джон каза, че след края на мача тя е отишла при него. Ето тук. Бен спря. Останалите родители са били по пейките, а двамата мъже - зад тях. Джон е поговорил с Грейси и след това тя е отиш­ла с останалите момичета до павилиона. Джон ги беше проследил с поглед дотам.

Бен се запъти в тази посока.

Онзи телевизионен репортер беше казал, че деца, отвле­чени от непознати, оцеляват около три часа. Дали когато Грейси е минала оттук в петък вечер, преди по-малко от две денонощия, са й оставали само три часа живот? Нещо в Бен отказваше да го приеме. Може би това се дължеше на странната връзка, която съществуваше между тях: Бен знаеше, че ако Грейси е мъртва, то със сигурност и той ще е мъртъв. А може би просто не искаше да приеме мисълта, че няма да я види повече. Или пък може би тя беше още жива.

Когато наближи павилиона, Бен спря и се обърна, точно както Грейси, когато бе помахала на Джон: невинно мо­миченце, което маха на баща си, без да съзнава, че влиза в капан. Бен погледна компаса на часовника си, за да се ори­ентира. Стоеше с лице на юг, към игрищата и къщите, от­делени от парка с висока стена. На изток бяха тенис кор­товете и пак стена. На запад, на около стотина метра, бе­ше паркингът - прекалено далеч, за да завлекат незабеля­зано дотам едно дете през многобройната тълпа. Тухлени­те стени заграждаха южната и източната страна на парка, на запад беше паркингът и нито една от трите страни не благоприятстваше бягството на похитителя. Оставаше са­мо северната.

През гората.

Бен заобиколи павилиона. Задната му стена беше тухлена, без прозорци, с една-единствена сервизна врата. Тясно открито пространство отделяше сградата от гората. Бен коленичи и огледа земята. Затвори очи и прокара пръсти по връхчетата трева като слепец, който чете Брайлово писмо. И тогава разбра.

Похитителят я бе сграбчил точно тук.

Но как я беше подмамил сама? И защо тя не бе извикала?

Бен се изправи и навлезе в гората. Когато дойде тук вче­ра, той тичаше и съзнанието му беше замъглено от страх и мисли за миналото; не беше обърнал внимание какво го за­обикаля. Сега стъпваше внимателно; очите му претърсваха земята, храсталака и дърветата за следи от Грейси. Умени­ята му се завърнаха, без съзнателно да ги беше извиквал.

След по-малко от десетина метра някакъв лъскав пред­мет, отразен от слънчевите лъчи, които се процеждаха през листата, привлече погледа на Бен.

Той приклекна, отмести няколко листа и го взе. Постави го в дланта на лявата си ръка: сребърна звезда, закачена за скъсана сребърна верижка. Спомни си как бе завел Грейси в магазина за бижута в Хаос и й беше купил тази звезда. Соб­ственикът беше го поздравил за избора. Грейси беше обе­щала да не я сваля от врата си.

Бен се изправи, пъхна звездата и верижката в джоба на ризата си и закопча копчето на капачето. Продължи навът­ре в гората и скоро стигна до мястото, където бяха откри­ти шортите и маратонката й. Около дърветата, които ог­раждаха малкото открито пространство, имаше жълта по­лицейска лента.

Похитителят беше сграбчил Грейси зад павилиона и я беше завлякъл през гората до това място. Беше спрял тук, за да... Бен се опита да потисне емоциите си и да се съсре­доточи. Похитителят беше оставил шортите и обувката й тук и след това какво? Беше я отвел до колата си?

Бен пресече гората до близкото шосе, прескочи ниската мантинела и застана на банкета. Пътят беше стар и асфал­тът беше осеян с дупки; имаше само две тесни платна, на които едва можеха да се разминат две коли. Не беше основна пътна артерия.

Дали похитителят беше оставил колата си тук, докато е гледал мача на Грейси? Или другият мъж от записа беше докарал колата до това място, докато похитителят беше грабнал Грейси и я беше завлякъл през гората? Заедно ли бяха действали?

Бен тръгна да се спуска, но изведнъж спря; банкетът беше прекалено тесен, за да бъде паркирана кола, без да препречи пътя. Той се наведе и разгледа банкета там, където се разширяваше леко и би могла да спре кола и да изчака похи­тителя с Грейси. Забеляза един лъскав камък и го докосна с пръст. Беше влажен. Помириса пръста си. Масло.

Малкият Джони Брайс вкусва собствената си кръв, коя­то шурти от носа и устата му. Свил се е като зародиш на зе­мята, обгърнал е главата си с ръце. Плаче. Това е най-лоши- ят побой досега и още не е приключил. Лутър Рей го е ях­нал и го удря и обижда, обижда и удря. Юмруците му се стоварват като железни чукове върху тялото на Джон. Мал­кия Д жони Брайс се моли на Бог да го остави да умре, за да спре болката.

Джон отвори очи. Килимът под лицето му беше мокър. Беше се свил като зародиш на пода в дрешника. Беше дал ризата си на агентите от ФБР и след това се беше качил го­ре да се измие. Беше се изкъпал и беше отишъл в дрешни­ка да се облече. Но образите на Грейси и похитителя се бя­ха завърнали и той отново беше заплакал. Не можеше да престане да мисли за болката й. Моля те, господи, нека болката й спре.

Кейт намери Джон в дрешника, както го беше откривала в стаята му толкова често като момче. Някога беше нараня­ван от побойниците, сега беше наранен от съпругата си. То­гава го болеше, но днес болката беше още по-голяма.

Тя седна на пода до него. Обгърна го с ръце и постави главата му в скута си, както беше правила толкова пъти на­времето. Погали косата му както някога и му прошепна съ­щите думи:

- Джон, опитай се да имаш вяра. Трябва да вярваш, че за всичко това има някаква причина, че има причина за всичко, което ни се случва, дори за лошите неща. Бог е...

Джон надигна глава и рязко се изправи.

- Не, мамо, грешиш! Навремето също не беше права, не си права и сега! Нямаше никаква причина да бъда непрестан­но бит от онези побойници и няма причина Грейси да бъде отвлечена от някакъв болен перверзник! За всичко това няма никаква причина, предначертание или велик план - не е нещо, замислено свише! Това са случайни жестокости. Просто ло­ши хора вършат безчестия. Ходиш на църква и вярваш в глу­постите, с които отец Ранди ти пълни главата, но те пак си остават глупости! Празни дрънканици.

Джон се изправи и излезе. Кейт Брайс скри лице в дла­ните си и заплака, защото не можеше да помогне на сина си, както не бе могла да му помогне и в детството.

Специален агент Юджийн Девро се беше върнал в ко­мандния център и разглеждаше увеличените снимки на два­мата мъже от видеокасетата и татуировката на едрия мъж. Просторната стая беше зловещо притихнала. Четирийсет и три часа след отвличането телефоните би трябвало да звъ­нят на пожар. Те обаче упорито мълчаха.

Защо, по дяволите, никой не се обажда?

Девро свали очилата си за четене и разтри лицето си. Когато отново отвори очи, агент Йоргенсон вървеше към него. Беше с мускулесто тяло и къса кестенява коса. Носе­ше синьо яке с емблемата на ФБР, дънки и гуменки и дър­жеше няколко кафяви папки. Той харесваше агент Йорген­сон. Напомняше му за дъщеря му; двете имаха една и съща пружинираща походка и едно и също интелигентно любо­питство. Тя искаше да се учи. Още беше на едногодишен из­питателен срок, но вече беше схванала основното: че рабо­тата й не се заключава в славата от успешното разследване на заплетен случай или в самочувствието от арестуването на издирван престъпник, нито в характерната за Вашингтон мания на всяка цена да опазят имиджа си.

- Защо телефоните мълчат? - попита агент Йоргенсон, когато стигна до него и се отпусна в един стол. - Нормално ли е?

- Не.

- Все едно просто е изчезнала.

- Десетгодишно момиче не може просто да изчезне.

- Какви са шансовете... да е още жива?

- Не особено големи. Статистически - никакви.

- По дяволите.

- Просто върши работата си, агент Йоргенсон. Съсре­доточи се върху доказателствата.

Тя кимна,

- Да, сър. Много добре изглеждате пред камерите.

- Имам богат опит. Кажи ми, Йоргенсон, какво отглеж­дате там, откъдето си в Минесота?

- От Оуатона. Най-вече царевица. Заради етанола.

- Фермерска дъщеря ли си?

- Да, сър.

- Дядо ми беше фермер. Отглеждаше памук. Като дете му помагах в брането. Тогава животът не беше толкова сложен.

- Аз пък исках да има тръпка.

- Е, Йоргенсон, получи я. - Той посочи кафявите папьи. - Какво ми носиш?

- Взехме кръвни проби от семейството, за да ги срав­ним с кръвта по ризата на бащата. В момента правим ДНК тестове.

- Друго?

- Подготвяме доклади за членовете от семейството.

- Продължавай.

Девро не очакваше докладите за семейството да разкри­ят нещо важно, но опитът го беше научил да не пропуска ни­що от рутинната страна на разследването.

- Добре - каза тя и отвори първата кафява папка. - Ба­щата. Нещо като гений - доктор на науките от Масачусет- ския технологичен институт. По алгоритми, каквото и да означава това. Коефициент на интелигентност 190... Не знаех, че съществува толкова висок.

- Поне не в Бюрото - отвърна Девро.

Тя се усмихна и продължи:

- Основател е на фирма „БрайсУер“, която тази седми­ца ще пусне акциите си на борсата. Двамата с майката се оженили преди десет години, докато той бил в института, а тя работела в Министерството на правосъдието, по-точно като прокурор. Пет години.

- Така ли?

- Да, сър. Моминското й име е Остин. Израснала е в Ню Йорк. Баща й е бил убит, когато е била само на десет.

- На същата възраст като Грейси.

- Била е първа по успех в правния факултет на Харвард, истинска изгряваща звезда на правосъдието. Изведнъж на­пуснала, омъжила се за Брайс и се преместила в Далас.

- Любовта не подлежи на обяснения.

- Странна двойка са, не мислите ли? А и как го зашлеви. Тази сутрин пак го скастри... - Йоргенсон поклати глава. - И сега продължава да беснее и непрекъснато командва всички наоколо, все едно сме й подчинени.

- Детето й е отвлечено, Йоргенсон. Не я съди сурово.

- Вие бяхте много... ъъъ... дипломатичен с нея.

Той кимна.

- При случаите на отвличане има две правила. Правило номер едно: случаят не е наш. Нямаме никакви правомощия, поне не юридически. Местните полицаи обикновено ни отстъпват случая, но технически ние сме просто гости. Затова се дръж като такава. Правило номер две: докато се появим на сцената, детето най-вероятно вече е мъртво, така че ако майката те ругае или ти казва, че си най-тъпото ченге на све­та, ти ще й отговаряш: „Благодаря, госпожо.“ Ще уважаваш загубата й... и това, че когато си я видяла за първи път, вече е била напълно откачила. Трябва да позволиш на родители­те да намерят някакъв отдушник. Те имат по-голяма нужда да изразяват емоциите си, отколкото ти имаш нужда да до­кажеш, че си жилав агент от ФБР и контролираш случая. Конфликтът с родителите няма да те приближи и със сантиметър до откриването на жертвата или залавянето на похи­тителя. А това е задачата ти, агент Йоргенсон. Не позволя­вай на честолюбието ти да пречи на работата ти.

- Да, сър. - Тя се намръщи. - Но нали все пак ще я нака­рате да се подложи на детектора на лъжата?

- Абсолютно. Правилата на ФБР изрично изискват ро­дителите да минават през детектора. Но аз ги моля, не им заповядвам. Върши същата работа. - Той посочи папките. - Разбери за кого е работила в Министерството на правосъ­дието. Познавам няколко души там.

- Вече проверих. Прекият й шеф е бил Джеймс Кели.

- Джими?

- Познавахте ли го?

- Да, заедно учихме в Академията. После той завърши право вечерно и след това отиде в съда. Последно чух, че е в Лос Анджелис... Какво ще рече „познавахте ли го“?

- Починал е. В катастрофа преди три години.

- По дяволите. Беше добър човек. - Девро въздъхна. - Добрите умират млади. Какво друго имаш?

Йоргенсон отвори друга кафява папка.

- Дядото. Пенсиониран полковник от армията - Уест Пойнт, Виетнам. Очевидно е бил герой.

- Шегуваш ли се? - Девро я изчака да продължи, но ко­гато тя се поколеба, той я подкани:

- И?

Тя сви рамене.

- Нищо повече, сър. Информацията е засекретена.

Девро сложи очилата си за четене и взе папката с надпис

„Брайс, Бен“ и я разлисти.

- Полковник от американската армия. Зелена барета. Седем мисии във Виетнам. Шест сребърни звезди, четири бронзови, осем пурпурни сърца, две войнски отличия, кръст за доблестна служба, орден за заслуги, почетен медал за храброст. Да, бих казал, че е бил герой.

- Но защо е засекретен?

- Зелена барета, вероятно е бил в Камбоджа и Лаос по времето, когато Джонсън и Никсън се кълняха по телевизи­ята, че не сме били там.

- Президентите са лъгали за войната?

Девро се засмя.

- На колко години си, Йоргенсон?

- На двайсет и шест.

Той поклати глава.

- Дори не мога да си спомня кога съм бил на двайсет и шест. Да, Йоргенсон, президентите лъжеха за войната, гене­ралите също. Аз бях в корпуса за обучение на офицери от запаса. Но истинското си обучение получих във Виетнам. Само се молех да се върна жив. Хора като Брайс ходеха там, за да освобождават потиснатите, точно както гласи мо­тото на зелените барети. Те вярваха в него. Но когато се върнаха вкъщи, се изплюха в лицата им за всичките им уси­лия. - Девро свали очилата си и се почеса по брадичката. - Бен Брайс... името ми напомня нещо. Виж какво ще откри­еш във военните регистри, изрови от базата данни всички незасекретени източници.

- Мислите, че може да има връзка с отвличането на Грейси?

- Човек никога не знае.

Йоргенсон се накани да тръгне.

- Искам те на бдението тази нощ - добави Девро. - На­шият човек може да се появи.

- Да, сър. А, и треньорът е тук, за да разгледа уголеме­ните снимки.

- Доведи го, не ми викай „сър“ и накарай някой да от­крие полковник Брайс.

Той носи Грейси през гората. Бърза, защото се притес­нява, че някой ще забележи отсъствието й и ще тръгне да я търси. Стига тук. Съучастникът му го чака на двайсети­на метра в кола, от която капе масло. Въпреки това той спира, сваля й дрехите и я изнасилва точно тук. След като в парка има толкова много хора и вероятно вече я търсят? И Грейси сигурно пищи и рита, и се дърпа? Тя е силно мо­миче и не се страхува от никого - не би се борила единст­вено ако е припаднала или умряла. Дали похитителят би изнасилил жертвата си мъртва или в безсъзнание? Дали я беше убил тук?

Не. Грейси Ан Брайс не беше умряла тук. Бен Брайс бе­ше крачил по полетата на смъртта, беше затъвал до колене­те в смърт, беше чувал, докосвал, опитвал и надушвал смъртта. Но не и тук.

Грейси беше напуснала това място жива.

Защо тогава похитителят беше оставил шортите й тук? Бен затвори очи и си припомни как работеха заедно в рабо­тилницата. Тя дялкаше името си върху люлеещия стол, но изведнъж спря и попита:

- Бен, как винаги разбираш, когато имам неприятности и се нуждая от теб?

- Не разбирам, миличко. Но нещо в живота ни свързва. Не знам какво е то, нито пък защо, но има някаква причина.

Бог ги беше свързал. Бен Брайс знаеше това така сигур- но, както знаеше как да направи люлеещ стол или да убие човек. И бе сигурен, че след като я вижда в съзнанието си, връзката им не е разрушена. И че е още жива.

Грейси, покажи ми пътя. Ще дойда да те взема.

- Полковник Брайс!

Бен отвори очи. Беше седнал с кръстосани крака в кръ­га, очертан от жълтата полицейска лента, където бяха от­крити шортите и маратонката на Грейси. Някакъв млад агент на ФБР тичаше към него. Спря запъхтян и каза:

- Полковник Брайс, агент Девро иска да се върнете в ко­мандния център.

Джан Йоргенсон беше родена пет години след края на Виетнамската война. Двайсет и четири години по-късно тя завърши бакалавърска степен по педагогика в Университета на Минесота - това беше единственото образование, което родителите й можеха да платят - и магистърска степен по криминална психология. Беше обяснила на родителите си, че училищните настоятелства в цялата страна смятат тази специалност за най-подходящата за учителска кариера в американските държавни училища. И те й бяха повярвали, Веднага щом завърши, тя кандидатства в Бюрото. Родите­лите й искаха да стане учителка. Тя искаше да бъде втора Кларис Старлинг.

И така, Джан Йоргенсон напусна семейната ферма край Оуатона, Минесота, пристигна в Куонтико, Вирджиния, и постъпи в Академията. Искаше да стане профайлър, да ин­тервюира и съставя подробни психологически портрети на арестувани серийни убийци, психопати и сексуални пре­стъпници и да изгражда научно обосновани образи на запо­дозрени в неприключили разследвания. Но когато завърши Академията, тя беше назначена в полицията в Далас, къде­то през последните единайсет месеца беше проследявала и интервюирала млади араби, които отговаряха на профила на ислямски терорист.

Всъщност никога не беше стигала толкова близо до някой от Отдела за поведенчески анализ, колкото сега в кухнята на семейство Брайс заедно с родителите на Грейс и двама истински профайлъри от ФБР, агент Бакетър и агент Бръмли. Агентите приличаха на партньори в счетоводна къща.

- Непознатите отвличат деца за секс.

Така агент Бръмли започна срещата със семейството. Можеше да го поднесе по-деликатно, помисли си Джан. Майката очевидно мислеше същото, защото сякаш щеше да пробие с поглед плешивата глава на агент Бръмли. Той оба­че продължи невъзмутимо:

- Този похитител има дебело досие със сексуални наси­лия, гарантирам ви.

Бащата на жертвата сякаш всеки момент щеше да по­върне, защото се изправи рязко и едва не избяга от кухнята, когато полковник Брайс влезе и се облегна на стената.

- Съставили сме профил на похитителя - заяви агент Бакетър, - нещо като личностен отпечатък, ако щете, подо­бен на пръстовия отпечатък. - Той раздаде копия на всички около масата и започна да чете от листа пред себе си. - Смятаме, че часът на отвличането съвпада с някакъв значителен стресов фактор в живота на похитителя, вероятно загуба на работа или друго нещо, нараняващо честолюби­ето му. Смятаме също така, че заподозреният е саможив, над трийсет и пет годишен, неженен, незрял за възрастта си, няма приятели и не може да поддържа отношения с жени на неговата възраст; вероятно професията му е свързана с деца; не притежава социални умения, вероятно злоупотребява с алкохол или наркотици, реагира ожесто­чено, когато е раздразнен; не успява да се справя със стреса, егоцентричен и импулсивен е, страда от параноя, самолюбив и докачлив е, не понася отхвърляне и е асоци­ален.

Той вдигна глава.

- Ще разпространим този портрет чрез медиите. Да се надяваме, че някой ще го разпознае по изброените характе­ристики.

Майката рязко се изправи.

- Господи, аз мога. - Тя вдигна листа в ръката си. - Не­зрялост, липса на социални умения, егоцентризъм, параноя, самолюбие - мога да разпозная всяко едно от тези качества в човек, когото познавам.

Агент Бакстър едва не падна от вълнение.

- Кой е този човек, мисис Брайс?

- Всички мои партньори от адвокатската кантора.

Агент Бакстър изпуфтя и изправи гръб на стола си, съ­знавайки, че му се подиграват. Майката подхвърли своето копие от профила на заподозрения на масата.

- Вижте какво, агент Бакстър - каза тя, - стига с тия психологически глупости. Този тип е перверзник, който на­лита на момиченца!

Майката излетя от стаята. Агент Бакстър бе видимо сеп­нат. След дълго неловко мълчание полковник Брайс тихо каза:

- Не е бил сам. Били са двама, вероятно двамата мъже от видеокасетата.

- Мистър Брайс, сексманиаците действат сами и това е доказано - каза агент Бръмли.

- Бях в парка - продължи полковникът, - по следите на Грейси. Хванал я е зад павилиона и я е завлякъл през гора­та при съучастника си, който го е чакал в кола, от която е капело масло. Не е бил сам.

- Тогава защо е оставил шортите й в гората? - попита агент Бакстър.

- Защото е искал да ги открием.

Агент Бакстър се намръщи.

- Но защо?

- За да реагирате според очакванията му - да започнете да търсите сексманиак.

- Добре ли сте, мисис Брайс?

Във всекидневната, която в момента представляваше ко­манден център на ФБР, Елизабет гледаше втренчено агент Девро, който седеше на масата срещу нея.

- Не, не съм добре. Дъщеря ми е отвлечена.

- Мисис Брайс, все още мога да повикам психолог.

- Не.

Отново беше овладяла емоциите си. Отново беше нащ­рек. Имаше план. И той изискваше банкер, а не психолог.

- Кажете ми, ако промените мнението си. А сега, мисис Брайс, опишете ми какво дете е Грейси. При тези типове всичко е въпрос на контрол. Те обичат да сплашват жертви­те си, да ги карат да се чувстват безпомощни и притиснати, за да се изживяват като могъщи. Какво би направила Грей­си, ако бъде притисната?

- Ще се бие.

- Добре. Това е ключът към оцеляването й.

- Тя ще оцелее.

Агент Девро кимна.

- Да. Мисис Брайс, вие сте работили от нашата страна, нали?

- Да.

Лека усмивка.

- А какво ви накара да минете към лошите?

Тя замълча.

- Животът ме отведе там.

Агентът смръщи вежди.

- Тогава разбирате защо трябва да се подложите на де­тектора.

- Твърдите, че не е отвлечена за откуп, че е била избра­на умишлено. Сега смятате, че някой от нас го е направил?

- Не, госпожо. Казвам само, че Бюрото е пренасочило значителни средства и ресурси в търсенето на дъщеря ви и мъжа, който я е отвлякъл. Но се е случвало да ни мамят - помните Сюзан Смит, която твърдеше, че е нападната в ко­лата и децата й са отвлечени. Оказа се, че ги е удавила със собствените си ръце. Трябва да отхвърлим всякаква намеса на семейството.

Елизабет изгледа свирепо агент Девро, а гневът й напи­раше да избухне.

- Току-що оставих двамата ви блестящи профайлъри в кухнята. Изслушах твърденията им, че детето ми е било от­влечено за секс. - Тя удари с юмрук по масата. - Мамка му! А сега вие ми казвате, че искате двамата със съпруга ми да се подложим на детектора на лъжата?

Агент Девро кимна.

- Да, госпожо. Както и полковник Брайс, съпругата му и персонала в къщата. Знам, че ви притеснявам, но от наша гледна точка такава възможност съществува. Фактите со­чат, че годишно само неколкостотин деца са отвличани от непознати. Всички останали случаи са свързани със семей­ството.

Той се протегна през масата и хвана свитата й в юмрук ръка. Тя отказа да позволи на сълзите й да потекат.

- Вижте, мисис Брайс, аз знам, че това не е семейно от­вличане. Във Вашингтон обаче не знаят. Освен това току- що разговарях с началниците ми и ги помолих да изпратят още десет агенти, за да намерим Грейси. За да може всичко да приключи добре. Минете на детектора, за да ни изпратят още хора и да открием Грейси. Направете го заради дъще­ря си, мисис Брайс.

- Аз ще го направя.

Гласът долетя зад тях. Елизабет издърпа юмрука си от ръцете на агент Девро и се обърна. До вратата стоеше свекър й. Тъкмо щеше да му се противопостави, защото Бен Брайс беше пияница и тя го мразеше, когато нещо в очите му я накара да замълчи. Тя се обърна към агент Девро.

- Искам да го направим тук. Не искам да ни снимат по телевизията как отиваме до полицейското управление.

- Ще инсталираме уреда в библиотеката - отвърна агент Девро.

Бен влезе в библиотеката, където един млад агент на ФБР му подаде ръка.

- Мистър Брайс, аз съм агент Рандъл.

Рандъл беше около трийсетгодишен, с очила и вид на счетоводител, който се опитва да се държи приятелски. Държеше гумена тръбичка.

- Бихте ли свалиш ризата си, мистър Брайс, за да при­крепя този уред към гърдите ви. - Агент Рандъл застана зад Бен, без да спира да приказва. - Няма от какво да се притес­нявате. Полиграфът измерва честотата на дишането ви, кръвното ви налягане...

Бен разкопча ризата си.

- ... пулса ви, реакцията на кожата ви на протичащ слаб електрически ток. Ако човек лъже...

Бен свали ризата от гърба си.

- Господи!

Бен почувства погледа на агент Рандъл върху гърба си. Той внезапно бе замлъкнал. След малко Рандъл мина пред Бен, за да свърже сензорите. Ръцете му трепереха.

- Да не ви... ъъъ, да не ви стяга, мистър Брайс? Нали не ви убива на това... на тези неща на гърба ви?

- Не.

Агент Рандъл отново застана с лице към Бен.

- И така, докъде бях стигнал? О, можете да седнете, мистър Брайс.

Бен седна на един кожен стол до полиграфа, който при­личаше на лаптоп. Агент Рандъл застана пред него.

- Това е електрод - каза той.

Хвана ръката на Бен и постави тънка пластина върху горната част на десния му показалец.

- Това е обикновен маншет за измерване на кръвното, като тези по болниците.

Агентът постави маншета в горната част на ръката на Бен и отстъпи назад.

- Добре, ъъъ, ами май всичко е наред. - Агент Рандъл седна на стола зад компютъра от дясната страна на Бен.

- Мистър Брайс, ще ви задам няколко основни въпроса, за да се успокоите и да мога да установя базовата линия. Моля, дишайте равномерно, спокойно и не си поемайте дълбоко въздух. Отговаряйте на всички въпроси искрено с „да“ или „не“. Разбрахте ли ме?

Бен кимна.

- Истинското ви име Бен Брайс ли е? - зададе първия си въпрос агент Рандъл.

- Да.

- Дядо ли сте на Грейси Ан Брайс?

- Да.

- Някога подлагали ли сте се на полиграфски тест, по­знат още като детектор на лъжата?

- Не.

Това беше лъжа.

Бен затвори очи и си припомни първия си детектор на лъжата: гол е, ръцете и краката му са завързани за дървен стол, той проследява с поглед двете жички, прикрепени към тестисите му, които минават през каменния под към захран­ван с батерии полеви телефон, с ръчна манивела, управля­вана от един ухилен садист. Малката стая вони на урина и изпражнения.

Офицерът от Северновиетнамската армия, който ръко­води теста, е твърдо решен да разбере дали Брайс, Бен, полковник, номер 32475011, 5 април 1946, лъже за присъст­вието на американски сили в Северен Виетнам. Офицерът е сигурен, че американски военен с подобен ранг не действа сам в такава близост до Ханой. Смяташе, че полковникът ще се пречупи под ударите на каишите. Големия Уг, както янките наричаха капитан Лу, беше истински виртуоз на каи­ша; беше надялкал широкия гръб на полковника, както дърворезбар - парче дърво. За негова изненада обаче полковни­кът призна само името, ранга, серийния си номер и датата си на раждане.

Този тест обаче се беше оказал доста ефикасен в убеж­даването на по-упоритите американци да издадат тайните си; затворниците го наричаха „телефонния час на Бел“. Те­зи американци умееха да се наслаждават на предсмъртния си хумор. За щастие точно преди ненавременната си смърт чичо Хо беше съобщил на офицерите си, че Женевската конвенция не важи за американските затворници; Хо Ши Мин беше заявил, че след като няма обявена война между Съединените американски щати и Демократична република Виетнам, то няма и американски военнопленници. Имаше само американски военни престъпници. Които никога няма­ше да забравят престоя си в затворническия лагер „Сан Би“, ако зависеше от майор Фам Хонг Дук.

Той кима на лейтенант Бин, който се изхилва, докато вър­ти манивелата, изпращайки електрически ток по жиците пра­во в тестисите на полковника. Тялото му се изпъва при преминаването на тока през него. Странно, мисли си майорът. Повечето американци крещят като заклани и загубват конт­рол над пикочния мехур и дебелото си черво, когато токът ги удари - затова бяха измислили дупката в стола и легена под него, - но полковникът само стиска зъби и понася болката, а ръцете и краката му жестоко опъват кожените каиши...

- Мистър Брайс! Мистър Брайс! Добре ли сте?

Бен рязко отвори очи. Беше стиснал зъби, потеше се обилно и дишаше тежко. Беше забил пръсти в кожените об­легалки на стола. Агент Рандъл се беше надвесил над него.

- Дишането ви е толкова учестено, че уредът не може да го отчете!

- Чисти са! - каза агент Рандъл.

Специален агент Юджийн Девро дъвчеше дръжката на очилата си. Двамата с агент Рандъл стояха до бюрото на Девро в командния център.

- Не смятах, че семейството ще се окаже замесено, но шефовете изискаха да спазим процедурата.

- А дядото - каза Рандъл, - гърбът му изглежда така, ся­каш някой го е дялкал с нож за месо.

- Той е полковник от армията. Сигурно е бил военно­пленник.

- Във Виетнам?

- Да...

- И те са измъчвали пленените американци?

Девро се изхили.

- Още ли ви преподават история в университета?

Рандъл го гледаше като дете, което не разбира къде е сгрешило.

- Да, северновиетнамската армия е измъчвала нашите, карали са ги да слушат Бари Манилоу по двайсет и четири часа в денонощието, били са ги, изтезавали са ги с електри­чески ток, чупели са ръцете и краката им...

Рандъл гледаше покрай Девро към вратата.

- Ето го - каза той и изчезна.

Девро се обърна. Стройният русокос мъж, който върве­ше към него, беше около метър и осемдесет, но в очите на Девро сега изглеждаше по-едър.

- Полковник Брайс...

След кратко мълчание Бен каза:

- Явно сте ме проучили.

- Това е част от работата ни, сър.

Полковникът кимна.

- Не е нужно да ме наричате „полковник“. Нито пък „сър“.

- Заслужили сте си го, сър. Самият аз бях лейтенант от корпуса за обучение на офицери от запаса в Тексас. Естест­вено, тренировъчните занятия не ме подготвиха особено за Виетнам.

- Нито пък мен академията в Уест Пойнт.

И двамата се усмихнаха, споделяйки мислите на войни­ци, които цял живот се бяха мъчили да забравят този факт. Девро сложи очилата си за четене, протегна се през бюрото и взе увеличените снимки на заподозрените.

- Треньорът не успя да разпознае мъжете от тези сним­ки - каза Девро - А татуировката... не съм виждал такава в армията. Помислих, че може би вие сте виждали. Горната й част е покрита от ръкава му, но от това, което се вижда, ми прилича на криле на самолет, с изключение на черепа и кръстосаните кости.

Той подаде на полковник Брайс уголемената снимка на татуировката.

- В момента я търсим в базата данни за гангстери на Бюрото. Може да е татуировка на байкър. На нея пише „пе­пелянка“.

Полковникът рязко изтръгна снимката от ръката на Де­вро и се вгледа в нея, сякаш виждаше лицето на Сатаната. Кръвта се отдръпна от лицето му. Снимката падна от ръка­та му и политна към пода. Той се приведе и зарови лице в ръцете си.

- Добре ли сте, полковник? - Девро вдигна снимката, - Виждали ли сте тази татуировка?

Полковник Брайс прокара пръсти през русата си коса и внимателно се изправи. Пое си въздух и издиша бавно, ся­каш беше на преглед при лекар. Заговори, без да поглежда Девро.

- Това не е татуировка на байкър.

- Откъде знаете?

Полковникът стисна и отпусна челюстта си няколко пъ­ти. Той разкопча левия ръкав на ризата си и започна да го навива. На китката му имаше черен военен часовник. Кожа­та на долната част на ръката му беше почерняла от слънце­то и покрита с изрусени косъмчета, докато горната част бе­ше бледа. Стряскащото обаче беше татуировката с разпере­ни криле на орел, издълбани с черно мастило върху бялата му кожа, но в средата на крилете, където би трябвало да има изрисуван отворен парашут, символизиращ оцеляване­то на войника от въздушното училище, имаше череп с кръс­тосани кости. Над крилете дъговидно бяха изписани думи на някакъв азиатски език, под тях стояха инициалите ГПН-ГКС, а под крилете в кавички пишеше ПЕПЕЛЯНКА.. Девро се на­веде и сравни увеличената фотография с татуировката на ръ­ката на полковника; участъкът от татуировката, който се виж­даше под ръкава на снимката, напълно съвпадаше с долната част на татуировката на полковника.

Девро се изправи, свали очилата си и реши да изчака. Просто не можеше да притисне полковника. Този мъж беше истински американски герой. Когато полковник Брайс най- накрая заговори, бе впил очи в ботушите си.

- Отряд „Пепелянка“ към ГПН извършваше тайните мисии, за които президентите лъжеха. ГПН означава Групи за проучвания и наблюдения, а ГКС - Главно командване Север. Извършвахме задгранични операции в Лаос, Камбо­джа и Северен Виетнам. Мисията ни беше да пресичаме доставките по линията Хо Ши Мин, да избиваме офицерите от северновиетнамската армия, да правим разузнаване за въздушните нападения... но нито една от операциите ни не се е случила официално. Действията ни не присъстват в докладите.

Девро посочи азиатския текст:

- Това на виетнамски ли е?

Полковникът кимна.

- Какво означава?

Полковникът се поколеба, но накрая каза:

- „Убиваме за мир“, неофициалното мото на зелените барети. - Той погледна Девро. - Дяволски трудно е да се отърве човек от това. От една татуировка.

Девро подаде снимката на едрия мъж на полковника.

- Това е човекът с татуировката. Познавате ли го? Труд­но можете да забравите този белег.

Полковникът се вгледа в снимката на едрия мъж; Девро помисли, че видя следа на разпознаване да преминава през лицето на полковника. Той обаче бавно поклати глава и каза:

- Не.

- Колко души получиха тази татуировка? - попита Дев­ро.

- „Пепелянка“ беше отряд от дванайсет мъже, който беше действал четири години, преди да се присъединя към тях. Смъртните случаи бяха чести. Вероятно около двай­сет и пет души имат тази татуировка, може би повече. Аз познавах само единайсетте мъже, с които служих.

- Значи ще изкараме докладите на отряда за специални операции и...

- Никога няма да се доберете до тези доклади, ако те изобщо съществуват. - Полковникът се изправи и смъкна ръкава си. - Агент Девро, съпругата ми знае какво съм правил там, но синът ми - не. Искам нещата да останат така.

- Разбирам, сър.

Девро си помисли, че само един герой от Виетнам би се чувствал задължен да скрие героизма си от собствения си син.

- Виждал е татуировката - каза полковникът, - но не знае какво означава. Освен това не знае нищо за отряд „Пе­пелянка“.

- А мисис Брайс?

- Елизабет ли? Не. Знае, че съм служил във Виетнам, но нищо повече. Не би ме разбрала. Който не е бил там, прос­то не може да разбере.

- И слава богу.

Полковникът закопча ръкава си и каза:

- Агент Девро, ще го приема като лична услуга, ако не споменавате татуировката пред семейството ми.

Девро изучаваше лицето на полковника в продължение на няколко секунди и накрая каза:

- Добре, полковник. Засега ще си остане между нас. Аз също не искам да разгласявам въпроса с татуировката в слу­чай, че мога да се докопам до имената на зелените барети.

Полковникът изгледа агент Девро, сякаш изобщо не го виждаше. Юджийн Девро беше участвал в пехотата във Ви­етнам. Зелените барети бяха елитът на армията, обучени в изкуството да убиват. Бен Брайс нямаше вид на обучен уби­ец. Не беше и физически застрашителен като зелените ба­рети, които Девро беше виждал в армията. Всъщност изглеждаше прекалено фин, за да е бил способен на онова, което зелените барети направиха в Югоизточна Азия преди четири десетилетия. Нещо в очите му обаче подсказваше на Девро, че се заблуждава.

Сините му очи го издаваха.

Грейси изпитваше болка, беше уплашена и плачеше, и се молеше да бъде спасена. Баща й обаче не правеше нищо, за да я спаси.

Джон Р. Брайс гледаше втренчено един плакат със сним­ка на дъщеря си във футболен екип, закачен от едната стра­на на павилиона. Под плаката с големи букви беше написа­но „Обичаме те, Грейси.“ Отдолу бяха наредени розови панделки, картички, балони с различна форма и стотици цветя и плюшени мечета. Павилионът се беше превърнал в паметник на дъщеря му.

Грейси беше изчезнала, защото баща й не беше истинс­ки мъж.

Джон не искаше да присъства на това бдение, но от ФБР твърдяха, че е важно да предизвикат симпатиите на похити­теля - ако видеше по телевизията болката, която причинява на семейството й, той можеше да я пусне. Джон обаче мо­жеше да мисли само за болката на детето си.

Почувства нечия ръка на рамото си. Обърна се и срещна погледа на баща си, когото беше наричал „полковник“, а се­га наричаше Бен, но никога „татко“; който навремето беше герой със семейство, а сега - един пияница с куче за компа­ния. Майка му беше казвала, че баща му е добър човек, сма­зан от една лоша война; че във Виетнам са му се случили ужасни неща; че войната е приключила, но Бен Брайс така и не е намерил спокойствие.

Джон Брайс никога не си беше позволявал и капка съжа­ление към баща си.

- Хайде, сине - каза Бен и нежно отведе Джон по-далеч от импровизирания паметник.

Очите на сина му останаха приковани в образа на Грей- си. Той промълви шепнешком:

- Не завързах маратонката й.

Минаха покрай кмета, който даваше интервю за телеви­зията - „...едно безопасно място, чудесно място, където да построите къщата на мечтите си и да отгледате децата си..- и заобиколиха сградата, пред която млад свещеник произнасяше молитва заедно с тълпата. Бен и Джон заста­наха сред стотиците родители и деца, носещи значки с име­то на Грейси, облечени в тениски с лика й, хванали в ръце трепкащи в нощта свещи. Сред тях се движеха агенти на ФБР, някои от които дискретно записваха осветеното от пламъците на свещите бдение с миниатюрни видеокамери. Агент Девро смяташе, че не е невъзможно похитителят да се появи.

- Мистър Брайс! - Млад рус мъж и бременна жена приближиха Джон, който ги погледна с невиждащи очи. - Мистър Брайс - повтори мъжът, - просто исках да ви кажа колко съжалявам. Скоро ще имаме бебе и... искам да ка­жа. .. - Той погледна Бен и забрави думите си.

- Благодаря ви за съчувствието - каза Бен и се отдале­чи.

Прожекторите на парка бавно притъмняха и сега единст­вената светлина идваше от мъждукащите пламъци на сто­тиците вдигнати високо свещи.

Звездите в тъмната виетнамска нощ сякаш проблясват от страх, като че ли се стряскат от звука на мощните оръ­дия, стрелящи на откоси и сеещи смърт в селото. Но не и Китайската кукла. Той е решен да я спаси.

Лейтенант Бен Брайс носи на ръце момичето, избягвай­ки добитъка и тичайки през горящото селце към джунглата, където може да я скрие. Поглежда назад, но се спъва в едно мъртво прасе и се просва заедно с Китайската кукла в кал­та. Тя се изправя първа. Още преди да успее да стане, главата й се пръсва като презряла диня; мозъкът и кръвта и се разплискват по лицето и униформата на двайсет и две го­дишния младши лейтенант. Той поглежда нагоре и вижда застаналия пред него майор, от чийто 45-милиметров ре­волвер излиза пушек и се стеле във влажния въздух, об­гръщайки татуировката с пепелянка на голата му лява ръ­ка.

- Та тя беше почти дете! - крещи той на началника си.

- Просто една жълта гадина - спокойно отговаря майо­рът, изтривайки кръвта на момичето от оръжието си. - Това са само жълти гадини, лейтенант. И твоята задача е да ги избиваш.

Правилата на отряда бяха малко, но непоклатими: нико­га не изоставяй член на отряда; не позволявай да бъдеш пленен от врага; никога не възразявай на командира си. Ма­йорът обръща гръб на наивния и вярващ в идеали млад лей­тенант, който нарушава правило на отряда още на първата си мисия.

- Вие нарушихте закона на войната! И правилата за бой­но поведение!

Майорът спира, обръща се, прави две крачки и се надвес­ва над лейтенанта. Разгневен е, сините му очи горят от ярост.

- Тук в тази джунгла аз съм законът! Аз създавам прави­лата! И аз заповядвам да избиваме виетконговците! Да из­биваме добитъка, който ги храни! Да изгаряме колибите, в които спят! Да избиваме цивилните, които им помагат! То­ва са моите бойни правила, лейтенант!

Майорът опира дулото на пистолета си в главата на Бен и казва бавно:

- Ако още веднъж откажеш да се подчиниш на запове­дите ми, лейтенант Брайс, ще ти пусна куршум в главата и ще оставя виетконговците да си сготвят супа от теб. Гаран­тирам ти го!

Майорът се изправя и се отдалечава през пушека, пламъ­ците и димящата пепел. Бен вдига ръка да изтрие кръвта от лицето си и вижда, че ръката му трепери.

Бен се беше почувствал горд, когато разбра, че майорът го е избрал, за да попълни отряд „Пепелянка“. Майорът бе­ше на трийсет и седем, жива легенда в специалните сили. Бен Брайс беше на двайсет и две, млад и наивен.

- Вече си истински боец, Брайс - беше казал майорът, след като Бен получи татуировката си с пепелянка в Сайгон. - Сега си един от нас.

И Бен се беше почувствал горд, когато нападнаха от за­сада конвоя на северновиетнамската армия, натоварен с провизии, които щяха да подпомогнат врага, и оръжия, ко­ито щяха да убиват американци.

Днес обаче той не се гордее.

Лейтенант Бен Брайс бавно се изправя и поглежда Китайската кукла, ръцете и краката й са гротескно разпере­ни, празните й очи са изцъклени, последният миг от живота й е замръзнал върху лицето й, което ще го преследва до края на дните му.

Обръща се и се отдалечава, оставяйки момичето и соб­ствената си душа да гният в плодотворната черна почва на провинция Куанг Три в Южен Виетнам.

Господ има план за Бен Брайс или поне така твърдеше майка му и така вярваше той до онази тъмна нощ във Виет­нам. Всяка вечер, трийсет и осем години след тази случка, Бен сядаше в люлеещия стол на верандата на малката хижа, която беше построил със собствените си ръце, гледаше как слънцето залязва над Таос и се питаше какъв е бил планът на господ и защо се беше объркал така. Сега, гледайки звез­дите над имението на сина си в покрайнините на Далас, в съзнанието му се оформяше смътен отговор.