Когато светът се превърне в черна гора за нашите четири удивени очи, в ивица земя за две верни деца, в пееща къща за нашата светла страст — тогава ще ви намеря.
Само един самотен старец да има, спокоен и хубав, обкръжен от „нечуван разкош“ — и ще падна в нозете ви.
Нека бъда въплъщение на всичките ви спомени, нека бъда и тази, която знае как да впие пръсти в плътта ви — ще ви задуша в обятията си.
Когато сме много силни — кой ще отстъпи? Когато сме много весели — кой ще пострада от присмеха? Когато сме много свирепи — какво ще ни сторят?
Труфете се, танцувайте, смейте се. Никога няма да мога да изпъдя Любовта през прозореца.
— Приятелко просеща, чудовищно дете! Все едно ти е за тия нещастници и за тия потайни ходове, и за моите смущения. Не се отделяй от нас със своя невъзможен глас, твоят глас! Единствен наш утешител в кошмарното ни отчаяние.
Навъсено юлско утро. С привкус на пепел във въздуха. Мирис на потни дърва в огнището. Подгизнали цветя. Ограбените разходки. Ръмката над каналите в равнината. А защо не вече играчки и тимиам?
Опънах въжета между звънарните. Гирлянди между прозорците. Златни вериги между звездите. И затанцувах.
Високото езеро вечно дими. Каква ли магьосница ще се възправи над белия залез? Какви ли лилави листаци ще скланят глава?
Докато народните средства се пилеят по празненствата на братството — огненорозова камбана бие сред облаците.
Съживила приятния вкус на китайски туш, черна прах ръми над моето безсъние. Гася светлината на лампата, хвърлям се на леглото. И извърнал лице към мрака, виждам ви, мои момичета, мои кралици!