Озарения

Приказка

Един Принц се разсърдил, че бил обречен вечно да се стреми към съвършенството на простото великодушие. Предвиждал дивни превъплъщения в любовта. Подозирал своите жени, че са способни на повече от тая угодливост, накичена с лазур и разкош. Искал да види истината, часът на желанията и тяхното истинско сбъдване. Било, или не, заблуда на вярата — той искал това. Най-малкото имал достатъчно земна власт.

Всички жени, които го познавали, намирали смъртта си. Каква разруха в градината на красотата! Но те го благославяли дори и под ножа. Той не нареждал да му водят нови. Жените идвали сами.

Погубвал всички, които го следвали. След лов или пир. Но всички го следвали.

За разтуха изкормял великолепни животни. Палел дворците. Нахвърлял се върху хората и ги съсичал. Но тълпите, златните покриви, хубавите животни не свършвали.

Може ли да се опиваш от разрухата? Да се подмладяваш от жестокостта? Народът му не роптаел. Никой не излагал на показ своите възгледи.

Една вечер той гордо препускал. Появил се някакъв Призрак. Приказно хубав, позорно хубав дори. Лицето му, цялата му осанка излъчвали обещание за любов — многолика и сложна! За неизказано, непоносимо щастие! Принцът и Призракът си нанесли най-смъртоносните рани. Невъзможно било да останат живи! И тъй, те умрели.

Но Принцът си умрял в двореца. Когато му дошъл редът. Принцът бил този Призрак. Призракът бил Принца.

Мъдрата музика липсва на нашите желания.