Този идол с черни очи и жълта грива, без дом и предци, но много по-благороден от фламандско и мексиканско предание! Неговите владения — лазурът и дръзкият злак — се стелят по крайбрежия, назовани от талази без кораби, назовани със свирепи имена на гърци, славяни и келти.
На края на дъбравата — цветята на сънищата звънтят, разпукват се, сияят — момичето с портокалови устни, с колена, кръстосани сред грейналия потоп, който блика от злака. Голота, която осеняват, прекосяват и намятат зуниците, растенията, морето.
Жени, които обикалят по терасите край морето. Инфанти и великанки, надменни негърки сред меднозеления мъх, съкровища из горичките с тучна земя и в размразените градини — млади майки и по-големи сестри с очи, замъглени от странствания. Султанши, принцеси с тиранични походки и одежди, дребни чужденки и жени примирено нещастни.
Каква скука. Време на „скъпата плът“ и „скъпата душа“.
Ето я мъничката покойница — зад разцъфтелите рози. Младата майка, същинска смъртница, слиза по стъпалата. Каляската на братовчеда скърца по пясъка. Малкият брат (той е в Индия!) също е тук — на карамфилената поляна, сам срещу залеза. Старците — погребани един до друг край стената, цялата в шибой.
Рой златисти листа кръжат край къщата на генерала. Всички са на юг. По червения път се стига до празната кръчма. Замъкът се продава. Капаците на прозорците са изтръгнати. Кюрето сигурно е отнесло ключа от църквата. Будките на стражите край парка са празни. Оградата е толкова висока, че се виждат само шумящи върхари. Впрочем там няма и какво да се види.
Ливадите навлизат в селцата, останали без петли и наковални. Шлюзът е вдигнат. О, тия крайпътни кръстове и мелници сред пустошта, тия острови и купени!
Жужаха магични цветя. Хълмите го люлееха. Приказно стройни животни сновяха край тях. Облаците се трупаха над набъбващото море, сътворено от вечността на топлите сълзи.
В гората има птица. Нейната песен ви спира и ви кара да се червите.
Има часовник, който не бие.
Има валог с леговище на бели зверове.
Има катедрала, която потъва. И езеро, което се възвисява.
Има детска количка, изоставена в сечището или поела стремително по пътеката, окичена с ленти.
Има трупа от маскирани дребни комедианти, мяркащи се по пътя, през гъсталаците край гората.
Има накрая, когато сте гладни и жадни, все някой, който ви пъди.
Аз съм светецът, който се моли на терасата, както мирните животни пасат чак до морето на Палестина.
Аз съм мъдрецът в мрачно кресло. Клоните и дъждът се хвърлят в прозорците на библиотеката.
Аз съм пешеходецът по големия път през ниската гора. Ромолът на шлюзовете заглушава моите стъпки. Дълго се взирам в меланхоличното златно пране на залеза.
На драго сърце бих станал детето, изоставено на вълнолома, който се врязва в морето. Малък слуга, поел по алеята, с високо вдигнато чело.
Пътеките са стръмни. Хълмовете са покрити с жълтуги. Въздухът — неподвижен. Колко далече са птиците и потоците! Краят на света — само това е пред тебе.
Нека ми дадат накрая тази гробница, белосана с вар, с циментови груби основи — дълбоко в земята.
Облегнал съм се на масата. Лампата ярко огрява вестниците, които препрочитам като идиот. Тези безсмислени книги.
На огромно разстояние, горе, над моя подземен салон, къщите са пуснали корени и се събират мъглите. Калта е черна или червена. Чудовищен град и безкрайна нощ.
Малко под тях са каналите. Отстрани — само плътна земя. И може би бездните от лазур, кладенци с огън. Това е може би на предела, където се срещат луни и комети, морета и притчи.
В часовете на горест аз си представям кълба от сапфир и метал. Аз съм владетелят на тишината. Защо ли нещо като отдушник се мержелее в ъгъла на небето?