Озарения

Работници

О, това топло февруарско утро! Неуместният Юг е дошъл да пробуди нашите спомени на абсурдни бедняци. Нашата млада бедност.

Енрика беше с памучна пола на кафяви и бели квадрати — такива са носили може би в миналото столетие, — шапка с ширити и копринено шалче. И това бе много по-тъжно дори от траур. Разхождахме се в покрайнините. Денят беше навъсен. Южнякът пробуждаше всички зловония в опустошените градини и по изсъхналите морави.

Но това не отегчаваше жена ми, поне не толкова като мен. На една висока пътека, в локва, останала от наводнението предишния месец, тя ми показа някакви мънички рибки.

Градът със своите пушеци и шума на машините ни преследваше далече по пътищата. О, друг, по-различен свят, обиталище, благословено от небесата и гъстите сенки. Югът ми напомняше за злощастните случки от моето детство. Моето отчаяние лятос. Ужасното струпване на сила и познания, които съдбата винаги е държала далече от мен. Не! Няма да прекараме лятото в тая скъперническа страна, където ще бъдем само сгодени сираци. Искам тази загрубяла ръка да не влачи повече скъпия образ.