Озарения

Зора

Прегърнах лятната зора.

Все още нищо не трепваше по челото на дворците. Водата бе мъртва. Сенките стануваха по горските пътища. Вървях и будех от сън топлите и живи дихания. И скъпоценните камъни гледаха. И крилете безшумно се вдигаха.

Първото приключение — на пътеката, вече изпълнена със свежи и бледи проблясъци, някакво цвете ми каза своето име.

Усмихнах се на побелелия водопад, който се разчорляше зад елите: на сребърния зъбер познах богинята.

Тогава, воал след воал, започнах да я разбулвам. По пътеката, размахал ръце. В равнината, където изненадах с нея петела. В големия град тя бягаше между кубетата и звънарните и, хукнал като просяк по мраморните кейове, аз я преследвах.

Горе, на пътя край лавровата горичка, я обгърнах с нейните надиплени воали. И усетих за кратко огромното й тяло. Зората и детето паднаха в подножието на гората.

Събудих се, беше пладне.