Парижката Света Богородица

I. ПРЕВЪРНАТОТО В СУХО ЛИСТО ЕКЮ

Гренгоар и целият Двор на чудесата бяха в смъртна тревога. Вече повече от месец никой не знаеше какво бе станало с Есмералда; египетският херцог и другарите му босяци бяха искрено натъжени, а Гренгоар скърбеше двойно повече, защото и козичката беше изчезнала заедно с нея. От онази вечер, когато циганката не се завърна, тя сякаш пропадна вдън земя. Всички търсения бяха напразни. Няколко шегаджии лъжеепилептици казаха на Гренгоар, че я били срещнали същата вечер около моста Сен Мишел с един офицер. Но нашият оженен по цигански обичай съпруг беше философ неверник, а освен това той знаеше по-добре от всеки друг до каква степен бе девствена жена му. Той бе имал възможност да прецени неопределимото въздържание, породено от съчетанието на силата на муската и непорочността на циганката, и беше изчислил математически съпротивлението на нейното целомъдрие, повдигнато на квадрат. Затова беше спокоен в това отношение.

Именно поради тази причина той не можеше да си обясни изчезването на Есмералда. И дълбоко тъгуваше. Би отслабнал дори, ако въобще можеше да отслабне повече. Той беше изоставил всичко, дори литературните си занимания, дори голямото си съчинение „De figuris regularibus et irregularibrs“167, което възнамеряваше да отпечата при първа материална възможност. Защото просто бълнуваше за книгопечатане, откакто бе видял „Didascalon“ or Юг дьо Сен Виктор, напечатан със знаменитите букви на Вендьолен дьо Спир.

Един ден, когато минаваше печално пред Турнел, където се разглеждаха обикновено криминални дела, той забеляза голяма навалица, пред една от вратите на съда.

— Какво става? — попита той един млад мъж, който излизаше оттам.

— И аз не зная, господине — отвърна младежът. — Казват, че съдели някаква жена, която убила един жандарм. Понеже, както изглежда, в цялата тази работа имало и магия, намесили са се епископът и духовният съд и моят брат, жозаският архидякон, ден и нощ кисне тук. И ето аз исках да му кажа нещо, но не можах да се добера до него поради тълпата. А това ми е страшно неприятно, защото имам нужда от пари.

— Съжалявам, господине — каза Гренгоар, — с удоволствие бих ви заел, но ако джобовете му са съдрани, то съвсем не е от тежестта на монетите.

Той не се осмели да каже на младежа, че познава брат му, архидяконът, когото не бе потърсил след сцената е църквата, и тази небрежност го караше да се чувствува неудобно.

Студентът отмина, а Гренгоар тръгна след тълпата, която се качваше по стълбата към заседателната зала. Той смяташе, че криминалните процеси най-добре разсейват тъгата, защото обикновено съдиите са забавни и глупостта си. Хората, с които се бе смесил, вървяха един до друг, без да разговарят. След бавно и досадно тъпчене по един безкраен тъмен коридор, който лъкатушеше из палатата като храносмилателен канал на старата сграда, той стига до ниска вратичка, водеща в зала, която можа да разгледа над главите на вълнуващата се тълпа благодарение на високия си ръст.

Обширната зала бе тъмна и затова изглеждаше още неголяма. Свечеряваше се. Дългите остросводести прозорци пропущаха само бледа светлина, която угасваше, преди да стигне до кръстосаните греди на тавана, пищно украсени с резби, чиито многобройни фигури сякаш се движеха неясно в мрака. Тук-таме по масите бяха запалени вече няколко свещи, които осветяваха ниско наведените над книжата глави на писарите. Тълпата изпълваше предната част на залата, Вдясно и вляво зад масите стояха представителя на съдийското съсловие. А, в дъното на една естрада — много съдии, чиито последни редици тънеха з мрак. Неподвижни, зловещи лица. Стените бяха осеяни с хиляди хералдически лилии. На стената зад съдиите се различаваше смътно голямо разпятие. Из цялата зала стърчаха копия и алебарди и светлината на свещите запалваше огнени точки по върховете им.

— Господине — попита Гренгоар един от съседите си, — кои са всички тия господа, наредени в дъното като прелати на църковен събор?

— Господине — отвърна съседът му, — вдясно са съветниците от съдебната палата, а вляво — съветниците от следствения отдел. Низшите чинове, облечени в черно, а висшите — в червено.

— Ами оня облян в пот дебел шишко, който е седнал над всички?

— Той е господин председателя.

— А овните зад него? — продължи да разпитва Гренгоар. Както вече казахме, той не обичаше съдебното съсловие. Може би още го беше яд на съдебната палата след злополучното му драматично проявление.

— Разните докладчици на кралския съд.

— Ами глиганът пред него?

— Протоколчикът на съда. — А крокодилът вляво?

— Метр Филип Льолие, извънреден кралски прокурор.

— А тлъстият черен котарак вдясно?

— Метр Жак Шармолю, кралски прокурор в духовния съд, заедно с членовете на този съд.

— Още един въпрос, господине — каза Гренгоар, — какво търсят всички тия почтени люде?

— Съдят.

— Съдят ли? Но аз не виждам обвиняем?

— Една жена, господине. Не можете да я видите. Тя е обърната с гръб към нас и е скрита от тълпата. Вижте, тя е ей там, при групата стражи с алебарди.

— Коя е тази жена? — попита Гренгоар. — Не знаете ли как се казва?

— Не, господине, и аз току-що дойдох. Предполагам само, че става дума за магьосничество, понеже и духовният съд присъствува на процеса.

— Така ли? — каза нашият философ. — Сега ще видим как всички тия съдийски роби ще ядат човешко месо. Няма що, зрелище и половина!

— Господине — забеляза съседът, — не намирате ли, че метр Жак Шармолъо има съвсем кротко изражение?

— Хм! — отвърна Гренгоар. — Нямам особено доверие в кротки физиономии със свити ноздри и тънки устни.

Но окръжаващите зашъткаха на двамата събеседници да млъкнат. Искаха да чуят едно важно показание.

— Господа съдии — говореше в средата на залата някаква старица, чието лице така се губеше под дрехите й, че тя изглеждаше като куп ходещи парцали, — господа съдии, това, което ще ви кажа, е също така вярно, както е вярно, че аз съм Фалурдел, че живея от четиридесет години при моста Сен Мишел, че плащам редовно всички такси, данъци и налози, че къщата ми се намира срещу дома на Тасен-Каяр, бояджията, от горната страна на реката. Жалка старица сега, хубава девойка някога, господа съдии! Не щеш ли, преди известно време ми казаха: „Фалурдел, недей да въртиш много чекръка си вечер, дяволът обича да реше с рогата си хурките на бабичките. Нима не знаете, че монахът привидение, който лани бродеше край Тампъл, се явява сега в Сите? Пазете се, Фалурдел, да не би да потропа на вратата ви!“ Една вечер, както си предях на чекръка, някой потропа на вратата ми. Питам кой е. Отвръщат ми с проклятие. Отварям. Влизат двама мъже. Единият черен такъв, а с него един хубав офицер. На черния само очите се виждаха — два въглена. Останалото бе скрито под плащ и шапка. Ето че ми казват: „Стаята на света Марта“. Това е стаята ми на горния етаж, господа, най-чистата. Дават ми едно екю. Прибирам екюто в чекмеджето и си казвам: „Утре ще купя шкембе и черва от месарницата на улица «Глориет».“ Качваме се. Пристигаме горе и докато се обърна, черният изчезна. Това ме учуди не малко. Офицерът, който беше хубав като знатен благородник, слиза с мене. Излиза. Докато изпреда четвърт чиле, ето го, че се връща с една хубава девойка, същинска кукличка, която би блестяла като слънце, ако имаше нещо на главата си. Тя водеше със себе си козел, голям козел, не помня дали беше черен, или бял. Това ме накара да се усъмня. Момичето не ми влиза в работата, но козелът!… Не обичам тия брадати и рогати животни. Същински мъже. А освен това миришат на дяволско сборище. Но аз, разбира се, нищо не казвам. Нали съм получила екюто. Права съм, нали, господин съдия? Придружих девойката и капитана до горната стая и ги оставям сами, тоест с козела. А самата аз слизам отново и пак почвам да преда. Трябва да ви кажа, че моята къща е двуетажна и задната й страна гледа към реката, както всички къщи от моста. Прозорците на партера и първия етаж са към водата. Та аз, значи, си предях. Не знам защо все ми беше в главата монахът привидение — сигурно козелът ме подсети за него, пък и красивото момиче беше много странно облечено. Изведнъж чувам горе писък, стъклото изпращя, прозорецът се отвори. Изтичвам на моя прозорец, който е отдолу, и нещо тъмно прелита край мене и цапва във водата. Призрак, облечен като свещеник. Имаше луна. Аз видях много ясно. Той заплува към Сите. Тогава, цялата разтреперана, извиках стражите. Господата от нощната стража влязоха и понеже не разбраха в първия момент за какво ги викам, а бяха пийнали, взеха, че ме набиха. Аз им обясних. Качваме се. И какво намираме? Бедната ми стая цялата в кръв, капитанът проснат на земята с кама в гърлото, момичето се прави на умряло, а козелът се ежи срещу нас. „Отлично — казах си, — най-малко две седмици ще трябва да мия пода, да търкам, стържа, цяла напаст!“ Отнесоха офицера, горкият младеж! И момичето, цялото раздърпано. Чакайте, най-неприятното е, че когато на другия ден пожелах да взема екюто, за да купя шкембе, намерих на мястото му едно сухо листо.

Старицата млъкна. Ропот на ужас пробягна сред тълпата.

— Призрак, козел, всичко мирише на магия — каза някой до Гренгоар.

— Ами сухото листо? — обади се друг.

— Няма съмнение — забеляза трети. — Тя сигурно е магьосница и се е наговорила с монаха привидение, за да обира офицерите.

Дори самият Гренгоар беше склонен да признае, че тази страшна история е правдоподобна.

— Жено на име Фалурдел — тържествено попита председателят, — имате ли да кажете още нещо на съда?

— Не, монсеньор — отвърна старицата, — само че в доклада са нарекли къщата ми изкривена и воняща колиба, което е много оскърбително. Всички къщи край моста не са кой знае колко угледни, защото са претъпкани с хора но все пак и касапите живеят в тях, а те са заможни хора, оженени за хубави и много чие in жени.

Кралският адвокат, когото Гренгоар оприличи на крокодил, стана от мястото си.

— Достатъчно — каза той. — Моля господата да имат предвид, че у обвиняемата е била намерена кама. Жено на име Фалурдел, носите ли сухото листо, в което се е превърнало златното екю, дадено ви от сатаната?

Да, монсеньор, намерих го. Ето го — отвърна тя. Един пристав предаде сухото листо на крокодила, който поклати зловещо глава и го додаде на председателя, който от своя страна го препрати на кралския прокурор от духовния съд. По този начин листото обходи залага.

— Листо от бреза — каза метр Жак Шармолю. — Още една улика в магьосничество.

Един съветник поиска думата.

— Свидетелко, с вас са се качили двама мъже. Черният, който изчезнал пай-напред и после заплувал в свещенически дрехи по Сена, и офицерът. Кой от двамата ви даде екюто?

Старицата се замисли за миг и отвърна:

— Офицерът.

Тълпата зашумя.

„Аха! — помисли си Гренгоар. — Ето нещо, което ме кара да се съмнявам в цялата тази история“.

В това време извънредният кралски прокурор метр Филип Льолие взе думата.

— Припомням на господа, съдиите, че в писмените си показания, дадени в леглото му, убитият офицер заявява, че в момента, когато черният човек се приближил до него, му се мяркала смътно мисълта, че това е може би монахът привидение, и добави, че призракът много настоявал той да се срещне с обвиняемата, и когато той, капитанът, му казал, че няма пари, черният му дал екюто, с което офицерът е платил на Фалурдел. Следователно екюто е дяволска монета.

Този убедителен довод разсея, както изглежда, съмненията на Гренгоар и на останалите скептици в залата.

— Господа, вие имате всички документи по делото — каза, сядайки, прокурорът — и можете да обсъдите показанията на Феб дьо Шатопер.

При това име обвиняемата стана. Главата й се показа над тълпата. Гренгоар позна ужасен Есмералда.

Тя беше бледа. Тъй изящно сплетените й по-рано коси, отрупани със сребърни парички, падаха безредно по раменете й. Устните й бяха посинели. Хлътналите й очи вдъхваха страх. Уви!

— Феб! — промълви унесено тя. — Къде е той? О, господа, преди да ме убиете, кажете ми, моля ни се, кажете ми дали още е жив!

— Млъкнете, жено! — отвърна председатели! на съда. — Това няма нищо общо е делото.

— О, смилете се! Кажете ми дали е жив! — повтори тя, сключвайки хубавите си отслабнали ръце. Веригите се плъзнаха със звън край роклята й.

— Е добре — отвърна сухо прокурорът. — Той е на смъртно легло. Доволна ли сте?

Нещастницата се отпусна на ниската скамейка, без да каже нито дума, със сухи очи, бяла като восъчна статуя.

Председателят се наведе към един човек, седнал в краката му, с обшита със злато шапка и черна роба, който носеше верижка на шията си и държеше жезъл в ръка.

— Разсилен, въведете втората обвиняема.

Всички погледи се извърнаха към малката вратичка, който се отвори и пропусна — за голямо вълнение на Гренгоар — малка, хубава козичка с позлатена рогца и копита.

Изящното животно се спря за миг на прала и протегна шия, като че ли, застанало на ръба на някоя скала, то оглеждаше обширния кръгозор под себе си. Изведнъж козичката съзри циганката и прескачайки една маса над главата на един писар, се озова в коленете й. После легна гальовно в краката на господарката си, очаквайки ласка или дума. Но обвиняемата продължаваше да стои неподвижно и дори не погледна бъдната Джали.

— Ето ти на!… Ами че това е същото отвратително животно! — каза Фалурдел. — Отлично ги разпознах и двете!

Жак Шармолю взе думата.

— Ако е угодно на господа съдиите, ще пристъпим към разпита на козата.

Тя действително беше втората обвиняема. По онова време не беше рядко явление процес за магьосничество възбуден срещу животно. В съдебните протоколи през 1466 година се среща между другото една интересна подробност във връзка с разноските по процеса срещу Жийе-Сулар и неговата свиня, „екзекутирани заради злочинствата им в Корбей“. В тези разноски са включени и парите, дадени за изкопаване на ямата, в която е била заровена свинята, и петстотинте връзки подпалки, купени от пристанището Морсан, и трите пинти168 вино и хляб — последното ядене на осъдения, братски разделено с палача, — и дори сумата, изразходвана за пазене и хранене на свинята в продължение на единадесет дни, по осем парижки дьоние на ден. Някога дори са отивали още по-далече. Постановленията на Карл Велики и Луи Благочестиви предвиждат тежки наказания за огнените призраци, които се осмеляват да се появяват във въздуха.

Междувременно прокурорът на духовния съд се провикна:

— Ако дяволът, който се е вселил в тази коза и е устоял досега на всички заклинания, упорствува в злодеянията си и продължава да заплашва с тях съда, предупреждаваме го, че ще бъдем принудени да искаме за него бесилка или клада.

Гренгоар се обля в студена пот. Шармолю взе от една маса баското дайре на циганката, поднесе го по особен начин на козичката и я попита:

— Колко е часът?

Козичката го погледна с умния си поглед, вдигна позлатеното си копитце и удари седем пъти. Беше действително седем часът. Тръпка на ужас пробягна из залата.

Гренгоар не можа да се сдържи.

— Тя се погубва! — извика високо той. — Нима не виждате, че не си дава сметка какво прави?

— Тихо, вие там, селяците в дъното на залата! — сопна се сърдито разсилният.

Посредством същите особени движения с дайрето Жак Шармолю успя да накара козичката да направи всички други различни номера — да каже деня, месеца и прочее, — на които нашият читател е бил вече свидетел. По силата на една оптическа измама, свойствена на съдебните следствия, същите зрители, които може би неведнъж бяха ръкопляскали по кръстопътищата на невинните хитрини на Джали, се ужасяваха от тях сега под сводовете на съдебната палата. Козичката беше несъмнено самият сатана.

Работата се влоши, когато кралският прокурор изпразни върху плочите на пода кожената торбичка, пълна с букви, която Джали носеше на шията си, и козичката състави с крачето си от пръснатата азбука съдбоносно име „Феб“. Магията, на която бе жертва капитанът, се стори на всички неопровержимо доказана, и в очите на присъствуващите циганката, прелестната танцьорка, която толкова пъти бе омайвала минувачите с миловидността си, се превърна в ужасна вещица.

Впрочем тя не даваше ни най-малък знак на живот. Нито изящните движения на Джали, нито заплахите на съда, нито глухите проклятия на слушателите, нищо не стигаше вече до съзнанието й.

За да я накарат да дойде на себе си, трябваше един сержант да я разтърси безмилостно, а председателят на съда да повиши тържествено глас:

— Девойко, вие сте от циганската раса, която открай време се занимава с магии. През нощта на 29, миналия месец, март, ведно с омагьосаната коза, подведена под отговорност в същото дело, и при съдействието на пъклените сили вие сте убили посредством магии и всевъзможни способи един капитан от кралските стрелци, Феб дьо Шатопер. Още ли отричате?

— О, ужас! — възкликна девойката, закривайки лице с ръце. — О, мой Феб! Та това е същински ад!

— Продължавате ли да отричате? — попита студено председателят.

— Да, отричам! — каза тя със зловещ глас и се изправи. Очите й хвърляха искри.

Председателят продължи невъзмутимо:

— Как обяснявате тогава фактите, които говорят против вас?

— Аз вече казах — отвърна тя с прекъснат от вълнение глас. — Не зная. Един свещеник. Един свещеник, когото не познавам. Прокълнат свещеник, който ме преследва.

— Точно така — поде съдията. — Монахът привидение. — О, господа съдии! Имайте милост! Аз съм само едно бедно момиче…

— От Египет — добави съдията.

Метр Жак Шармолю взе думата и каза благо:

— Като вземем предвид прискърбното упорство на обвиняемата, предлагам да бъде подложена на изтезание.

— Съдът е съгласен — заяви председателят. Нещастницата се разтрепера от глава до пети.

Тя стана въпреки това по заповед на стражата и се отправи с доста твърди стъпки към една малка вратичка. Жак Шармолю и членовете на духовния съд вървяха пред нея. Клетата циганка бе обградена от два реда стражи. Вратичката тутакси се отвори пред нея и после пак се затвори. Тя се стори на Гренгоар като страшна паст, която погълна девойката.

Когато циганката изчезна, в залата се разнесе жално блеене. Малката козичка плачеше.

Заседанието бе преустановено. Един от съветниците забеляза, че господа съдиите били уморени и ще стане много късно, ако чакат края на изтезанието, но председателят отговори, че съдията трябва да знае да се жертвува в името на своя дълг.

— Ах, гази омразна хубостница! — каза един стар съдия. — Защо трябваше да кара да я изтезават, преди да сме вечеряли!

II. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА ЗА ЕКЮТО, ПРЕВЪРНАТО В СУХО ЛИСТО

Неотлъчно обкръжена от зловещата си свита, Есмералда се изкачи и слезе по разни стълби из коридорите на съдебната палата, където беше толкова тъмно, че горяха свещи посред бял ден. Съдебните пристави я блъснаха в една зловеща стая. Това беше кръгло помещение в приземния етаж на една от дебелите кули, които и днес още стърчат над пласта модерни сгради, с които новият Париж е затрупал стария, тази гробница нямаше прозорци и единственият й отвор беше ниска, обкована в желязо тежка вратичка. В нея бе достатъчно светло. Сред дебелата стена бе издълбана пещ, в която гореше буен огън, чиито червени отблясъци изпълваха подземието и затъмняваха светлината на жалката свещ, закрепена в един ъгъл. Желязната решетка, служеща за вратичка на пещта, бе вдигната в тези момент и в отвора на пламтяща паст, ярко очертана върху тъмната стена, се виждаше само долният край на пречките й, напомнящи остри и редки черни зъби. Самата пещ пък напомняше приказен дракон, бълващ пламъци. На светлината на огъня затворничката видя навред из стаята, разни страшни уреди, за чиято употреба нямаше представа. По средата, върху съвсем ниско легло бе проснат кожен дюшек. Над него висеше каиш с тока, прикрепен за медна халка, захапана от зъбите на тъпоносо чудовище изваяно в центъра на свода. Клещи, щипци, широки, подобни на палешници железа бяха пъхнати в пещта и се нажежаваха едни връз други върху жаравата. Кървавите отблясъци на огъня осветяваха пръснатите из цялата стая какви ли не злокобни инструменти.

Тази преизподня носеше най-обикновеното име „стая за разпити“.

Пиера Тортьорю, заклетият палач, се беше отпуснал небрежно на дюшека. Помощниците му, две джуджета с квадратни лица, с кожени престилки и платнени панталони, обръщаха нажежените железа върху жаравата.

Клетата девойка напразно се опитваше да си вдъхне смелост. Още с влизането си в стаята тя бе обхваната от непреодолим ужас.

Стражите на съда застанаха от едната страна, а свещениците от духовния съд — от другата. В единия ъгъл имаше писалище, зад което седеше писар.

Метр Жак Шармолю се приближи до циганката със свойствената си блага усмивка.

— И така, скъпо дете, все още ли продължавате да отричате?

— Да — отвърна тя с угаснал вече глас.

— В такъв случай — поде Шармолю — ще ни бъде много неприятно, но ще трябва да ви разпитаме по-настойчиво, отколкото бихме желали. Благоволете да седнете на това легло. Метр Пиера, направете място на госпожицата и затворете вратата.

Пиера стана неохотно.

— Ако затворя вратата — каза той, — огънят ми ще угасне.

— Добре тогава, драги, оставете я отворена.

Есмералда обаче продължаваше да стои права. Това кожено легло, на което се бяха гърчили толкова клетници, беше зловещо. Обзета от смъртна уплаха, тя се вледени до мозъка на костите си. Стоеше, загубила ума и дума, извън себе си от ужас. По един знак на Шармолю двамата помощници я грабнаха и я поставиха да седне на леглото. Те не й причиниха никаква болка, но само при допира с тях и с кожения дюшек тя почувствува, че цялата й кръв се оттегля от сърцето й. Обходи с блуждаещ поглед стаята. Стори й се, че всички уродливи изтезателски уреди оживяват и се запътват към нея от всички страни, за да запъплят по тялото й, да я захапят и защипят. В сравнение с инструментите, които бе виждала дотогава, те бяха като прилепи, стоножки и паяци сред птици и други насекоми.

— Къде е лекарят? — попита Шармолю.

— Тук съм — отвърна една черна роба, която девойката не беше още забелязала.

По тялото й полазиха тръпки.

— Госпожице — прозвуча отново престорено благият глас на прокурора от духовния съд, — за трети път ви питам, продължавате ли да отричате престъплението, в което сте обвинена?

Този път тя само кимна отрицателно с глава. Гласът й измени.

— Отричате? — каза Жак Шармолю. — Е, няма що, много ми е неприятно, но ще трябва в такъв случай да изпълня служебния си дълг.

— Господин кралски прокурор — каза грубо Пиера, — с какво ще започнем?

Шармолю се поколеба за миг, озадачен като поет, който търси рима.

— С ботинката.

Злочестата девойка се почувствува така напълно изоставена от бога и от хората, че склони глава на гърдите, безжизнена и съвършено отпаднала.

Палачът и лекарят пристъпиха едновременно към нея. В същото време двамата помощници почнаха да ровят в отвратителния си арсенал.

При дрънкането на зловещите железа нещастното дете трепна като мъртва жаба, през която прокарват ток.

— О! — прошепна тя тъй тихо, че никой не я чу. — О, мой Феб!

После пак застина, неподвижна и безмълвна като мрамор. Тази гледка би трогнала всяко друго, само не съдийско сърце. Като че ли сам сатаната разпитваше под кървавочервения вход на ада една злочеста грешна душа. Нима в нещастното тяло на това нежно и крехко създание щеше да се впие зловещият мравуняк от триони, колела, триножници, нима то щеше да бъде предоставено на клещите и на грубите лапи на палачите? Клето просено зрънце, което човешкото правосъдие се готвеше да смели под чудовищните воденични камъни на своята инквизиция.

През това време мазолестите ръце на помощниците на Пиера Тортьорю разголиха грубо прелестното краче с изящен глезен, което толкова пъти бе омайвало хората по кръстопътищата на Париж със своята хубост и грация.

— Жалко — промълви палачът, разглеждайки неговите изящни и нежни очертания.

Ако архидяконът присъствуваше, той сигурно щеше да си спомни в този миг своя символ за паяка и мухата. Скоро злочестата девойка видя през спусналата се пред очите й мъгла, приближаващата се ботинка. Обкованите с желязо дъски пристегнаха крака й и той изчезна под страшния уред. Тогава ужасът я накара да се опомни.

— Махнете това ужасно нещо! — извика тя буйно и се изправи цяла разрошена. — Милост!

Девойката понечи да стане от леглото, за да се хвърли в краката на кралския прокурор, но кракът й бе приклещен в тежкия уред от дъбови дъски с желязна обковка и тя падна отмаляла над ботинката, като пчела с оловни крила.

По знак на Шармолю отново я положиха на леглото и две грамадни ръце прикрепиха на нежната й талия каиша, който висеше от свода.

— За последен път ви питам, признавате ли деянията, в които сте обвинена? — попита Шармолю с все същото невъзмутимо добродушие.

— Невинна съм.

— Тогава, госпожице, как обяснявате обстоятелствата, които ви уличават?

— Уви, монсеньор, и аз не зная!

— Значи отричате?

— Всичко!

— Почвайте! — каза Шармолю на Пиера.

Пиера обърна ръчката на скрипеца, ботинката се затегна и нещастницата нададе писък, какъвто нито един човешки език не е в състояние да изрази.

— Спрете — каза Шармолю на Пиера. — Признавате ли? — обърна се той към египтянката.

— Всичко! — извика злочестата девойка. — Признавам! Признавам! Милост!

Тя не беше проверила силите си, когато реши да се подложи на изтезанието. Бедно дете, чийто живот до този момент бе тъй безгрижен, тъй сладък, тъй приятен! Първата болка го сломи.

— Човеколюбието ме принуждава да ви кажа — забеляза кралският прокурор, — че след това признание ви очаква смърт.

— Тя ми е едничката надежда! — прошепна девойката и падна примряла върху коженото легло, превита на две, увиснала на ремъка, закопчан на гърдите й.

— Хайде, хубавице моя, съвземете се малко — каза метр Пиера и я повдигна. — Приличате на златния овен, който виси на шията на Бургундския херцог.

Жак Шармолю повиши глас:

— Писарю, пишете! Циганска девойко, признавате ли участието си в дяволските трапези, оргии и магии ведно със зли духове, вещици и вампири? Отговорете!

— Да — каза тя тъй тихо, че думите й се сляха с диханието й.

— Признавате ли, че сте виждали овена, който се появява в облаците по заповед на Велзевул, за да свика демонското сборище, и който е видим само за магьосниците?

— Да.

— Признавате ли, че сте се покланяли на главите на Бафомет, тези отвратителни идоли на тамплиерите?

— Да.

— Че сте били в постоянно сношение с дявола посредством една вярна коза, също привлечена в процеса?

— Да.

— Признавате ли най-сетне, че с помощта на демона и на призрака, наричан от простолюдието монаха привидение, сте ранили и убили през нощта на двадесет и девети март един капитан на име Феб дьо Шатопер?

Тя вдигна към съдията големите си, безизразни очи и отвърна сякаш машинално, без да трепне, нито да се запъне:

— Да.

Явно беше, че всичко в нея бе скършено.

— Пишете, писарю! — каза Шармолю. После той се обърна към изтезателите.

— Отвържете затворничката и я върнете в залата. Когато „събуха“ обвиняемата, кралският прокурор при духовния съд разгледа крака й, още изтръпнал от болката.

— Няма нищо страшно! — каза той. — Извикахте навреме. Пак ще можете да танцувате, хубавице!

После той се обърна към колегите си от духовния съд:

— Най-сетне правосъдието откри истината! Какво облекчение, господа! Госпожицата трябва да признае, че се отнесохме към нея с възможно най-голяма мекост.

III. КРАЙ НА ИСТОРИЯТА ЗА ЕКЮТО, ПРЕВЪРНАТО В СУХО ЛИСТО

Когато се върна бледа и накуцваща в съдебната зала, циганката бе посрещната с всеобщ шепот на задоволство. От страна на зрителите — задоволено нетърпение, каквото се изпитва в театъра към края на последния антракт. От страна на съдиите — надеждата, че скоро ще вечерят. Малката козичка също изблея радостно. Тя пожела да изтича при господарката си, но я бяха вързали за пейката.

Беше се съвсем стъмнило. Понеже не бяха запалили други свещи, залата бе тъй слабо осветена, че дори стените не се виждаха. Здрач обвиваше всички предмети като в мъгла. Из нея едва изплуваха няколко апатични съдийски лица. Срещу тях, в другия край на дългата зала, се виждаше една неясна бяла точка, която се открояваше на тъмния фон — обвиняемата.

Тя се бе довлякла до мястото си. Когато Шармолю се настани величествено на своето място, той седна, после стана повторно и каза, сдържайки задоволството от успеха си:

— Обвиняемата призна всичко.

— Циганко — поде председателят, — вие сте признали, че сте омагьосали, блудствували и убили Феб дьо Шатопер?

Сърцето й се сви. Хълцанията й се разнесоха в мрака.

— Признавам всичко, което ви е угодно — отговори тихо тя. — Убийте ме само по-скоро!

— Господин кралски прокурор при духовния съд — каза председателят, — съдът е готов да изслуша обвинението ви.

Метр Шармолю разгърна една дебела тетрадка и почна да чете с много жестове и с пресилена изразителност, присъща на съдебните пледоарии, една реч на латински, в която всички доказателства по процеса се градяха на цицероновски перифрази, подкрепени с цитати от Плавт, неговия любим автор на комедии. Съжаляваме, че не ни е възможно да предложим на читателите това забележително произведение. Авторът го четеше с удивително усърдие. Не бе прочел още увода, а пот изби по челото му и очите му изскочиха от орбитите си.

Внезапно посред един дълъг пасаж той прекъсна четенето и погледът му, обикновено доста благ и дори доста глупав, започна да мята мълнии.

— Господа — възкликна той (този път на френски, защото това го нямаше в тетрадката), — сатаната е толкова много замесен в тази история, че и сега присъствува на разискванията ни и се гаври с тяхната тържественост. Вижте!

И той показа с ръка козичката, която, гледайки жестовете на Шармолю, помисли, че е напълно уместно да му подражава, и клекнала на задните си крака, възпроизвеждаше добросъвестно с предните си крака и с брадичката си патетичната пантомима на кралския прокурор при духовния съд. Ако си спомняте, това бе един от най-симпатичните й номера. Това произшествие, това последно „доказателство“ направи огромно впечатление. Вързаха краката на козичката и кралският прокурор поде нишката на красноречието си.

Речта му продължи дълго, но завършекът беше възхитителен. Ето последната фраза. Трябва да прибавите само пресипналия глас и задъханите ръкомахания на метр Шармолю.

— Ideo, Domni, coram stryga demonstrata, crimine patente, intentione criminis existente, in nomine sanctae ecclesiae Nostrae Dominae Parisiensis, quae est in saisina habendi omnimodam al-tam et bassam justitiam in ilia hac intemerata Civita’tis insula, tenore preasentium declaramus nos requirere, primo, aliquandarn pecuniariam indemnitatem, secundo, amendationem honorabilem ante portalium maximum Nostrae-Dominae, ecclesiae cathedralis, tertio, sententiam in virtute cuius ista stryga cum sua capella, seu in trivio vulgarier dicto „Гревски“ seu in insula exeunte in fluvio Sequanae, juxta pointam jardini regalis, executatae sint.169

Той сложи шапката на главата си и седна.

— Ehen! — въздъхна Гренгоар съкрушен. — Bassa latinitas!170

Тогава близо до обвиняемата се надигна друг мъж в черна роба. Беше нейният адвокат. Главните съдии почнаха да шумят.

— Бъдете кратък, защитнико — каза председателят.

— Господин председателю — отвърна адвокатът, — понеже повереницата ми призна престъплението си, аз искам да кажа само едно на господа съдиите. Текстът на салическия закон гласи: „Ако някоя магьосница е изяла човек и признава престъплението си, тя ще плати глоба осем хиляди дьоние или двеста златни су.“ Нека почитаемият съд осъди доверителката ми на глоба.

— Този текст е отменен — забеляза извънредният кралски адвокат.

— Nego171 — възрази адвокатът.

— Да гласуваме — предложи един съветник. — Престъплението е доказано, а освен това е вече много късно.

Гласуваха, без да излизат от залата. Съдиите „гласуваха“ със сваляне на шапките си. Те бързаха. В мрака се виждаше как свалят един след друг шапки при зловещия въпрос, който им задаваше съвсем тихо председателят. Клетата обвиняема като че ли ги гледаше, но замъглените й очи не виждаха нищо.

След, това писарят почна да пише. Накрая той подаде на председателя дълъг пергамент.

Тогава нещастницата чу, че тълпата се раздвижи, дръпнаха копия и един леден глас произнесе:

— Циганко, в деня, когато ще бъде угодно на нашия милостив крал, по пладне, ще бъдете откарана по риза, боса и с въже на шията пред главния портал на „Света Богородица“, за да се покаете публично с вощеница в ръка, тежка две ливри. Оттам ще бъдете отведена на Гревския площад, където ще бъдете обесена и удушена на градската бесилка. Също и вашата коза. Ще платите освен това на духовния съд три линдора за изкупление на извършените от вас престъпления, които признахте: магьосничество, вълшебство, блудство к убийство на лицето Феб дьо Шатопер. Бог да приеме душата ви!

— О, ужасен сън! — прошепна Есмералда и усети, че нечии груби ръце я изнасят навън.

IV. LASCIATE OGNI SPERANZA172

През средните векове всяка завършена сграда заемаше почти толкова място под земята, колкото се издигаше над, нея. Освен в случаите, когато биваха построени върху дървените стълбове, както „Света Богородица“, дворците, крепостите и църквите имаха винаги дълбоки подземия. Точно под горния кораб на катедралите, който бе ден и нощ залян от светлина и-ехтеше от звуците на органа и на камбаните, се гушеше втора подземна катедрала, ниска, тъмна, тайнствена, сляпа и безмълвна. Понякога подземието служеше за гробница. В дворците и бастилиите то бе затвор или гробница, а често и двете неща едновременно. Тези солидни сгради, чийто начин на строеж и на „растеж“ обяснихме другаде, нямаха обикновени основи, а все едно, че пускаха корени, които се разклоняваха в земята под форма на стаи, галерии, стълби, също както в надземната постройка. По този начин църквите, дворците, бастилиите бяха зарити в земята. Подземията на сградата бяха един вид втора сграда, в която се слизаше, вместо да се изкачва. Нейните подземни етажи съответствуваха на външните етажи подобно на горите и планините, които се отразяват във водите на някое езеро, разположено в подножието на истински гори и планини.

В крепостта Сент Антоан, в съдебната палата, в Лувър тези подземни сгради служеха за затвори. Колкото по-навътре в земята слизаха етажите на тези затвори, те ставаха все по-тесни и по-мрачни. Като кръгове, в които се редуваха последователно различните степени ужас. Данте не би могъл да намери нищо по-подходящо за своя „Ад“. Тези затвори фунии завършват обикновено с яма, подобна на дъно на бъчва. Данте бе сложил там своя сатана, а човешкото общество захвърляше в нея осъдения на смърт. Ако някое злочесто същество попаднеше тук, то трябваше да се сбогува със светлината, с въздуха и живота, с ogni speranza173. То излизаше оттук само за да отиде на бесилото или на кладата. Понякога изгниваше живо. Човешкото правосъдие наричаше това „забравяне“. Осъденият чувствуваше надвиснала между себе си и хората огромната грамада от камъни и хора, целия затвор. Тежката бастилия бе сякаш огромен катинар със сложно устройство, който го заключваше извън света на живите.

В такава една яма, в такъв каменен чувал, издълбан по заповед на Луи Свети в подземията на Турнел, хвърлиха осъдената на обесване Есмералда. Страхуваха се да не би да избяга. Грамадната съдебна палата тежеше над главата й. Клета мушичка, та тя не бе в състояние да помръдне и най-малкото й камъче.

Без съмнение и провидението, и обществото бяха еднакво несправедливи към нея. Не беше необходим целият порой от нещастия и изтезания, за да сломят това тъй крехко създание.

Тя стоеше там, загубена в мрака, погребана, заровена, зазидана. Всеки, който би я видял в това състояние, след като я бе виждал да танцува засмяна на слънцето, би-изтръпнал, Студена като нощта, студена като смъртта, никакъв полъх в косите й, никакъв човешки глас до ушите я, никакъв дневен лъч до очите й, превита на две, смазана под тежестта на веригите, сгушена до една стомна с водя н парче хляб върху стиска слама в кална локва, образувана от капките, която се стичаха от влажните стени на тъмницата, неподвижна, дори бездиханна, тя беше безсилна вече дори да страда. Феб, слънцето, денят, волният въздух, парижките улици, танците и ръкоплясканията, сладкият любовен разговор-с офицера, а после свещеникът, сводницата, камата, кръвта, изтезанието, бесилката — всичко това се мяркаше все още в съзнанието й ту като ликуващо златно видение, ту като грозен кошмар. Но тези спомени бяха вече за нея само ужасна неясна борба, обвита в мрак или далечна музика, която долиташе отгоре, от земята, и не стигаше до злочестата девойка, погребана в земните недра.

Откакто беше тук, не бодърствуваше, но и не спеше. Затворена в злощастието и в тъмницата, тя не смогваше вече да различи бдението от съня, бляна от действителността, както денят и нощта се сливаха за нея. Всички представи се смесваха и пречупваха смътно в мисълта й. Тя не чувствуваше, не разбираше, не мислеше. Най-многото можеше може би все още да сънува. Едва ли някога човешко същество е било тъй близко до небитието.

Както бе вцепенена, замръзнала, вкаменена, тя едва си бе дала сметка, че два-три пъти капакът над главата й се бе отворил безшумно, без да пропусне нито лъч светлина, и нечия ръка й бе подхвърлила кора черен хляб. А това беше единствената й връзка, с хората — ежедневното посещение на тъмничаря.

— Един-единствен звук все още владееше несъзнателно напрегнатия й слух. Влагата се сцеждаше над главата й през мухлясалите камъни на свода и капки вода на равни промеждутъци се отронваха. Тя се вслушваше безсмислено в шума им, когато те падаха в локвата до нея.

Тези капки вода, падащи в локвата, бяха единственото нещо, което все още се движеше край нея, единственият часовник, който отмерваше времето, единственият шум, който долиташе до нея от целия земен грохот.

Впрочем от време на време в калната и тъмна клоака по крака или по ръката й пробягваше нещо студено и тя изтръпваше.

От колко време беше тук? Не знаеше. Спомняше си само за някаква присъда, произнесена някъде срещу някого. После я бяха отнесли и тя се бе събудила вледенена в мрака и безмълвието. Бе запълзяла по ръце, но желязната халка се впи в глезените й и издрънчаха вериги. Тя опипа стените около себе си и разбра, че над нея има мокър свод, а под нея — стиска слама. Ни лампа, ни отдушник. Тогава се отпусна на сламата, а от време на време, за да смени положението си, сядаше на последното стъпало на каменната стълба, която водеше в тъмницата й. Тя се опита известно време да брои черните минути, отмервани от водните капки, но скоро скръбното усилие на болния й мозък, се прекъсна от само себе си и я остави в пълно вцепенение.

И ето че един ден или една нощ — защото полунощ и пладне бяха еднакво черни в нейния гроб — тя чу над главата си по-силен шум, отколкото обикновено вдигаше тъмничарят, носейки й хляб и стомна вода. Тя вдигна глава и съзря през цепнатините на вратичката или ма капака, взидан в свода, слаба червеникава светлина.

В същото време тежкият катинар изскърца, капакът се завъртя шумно около пантите си и тя видя един фенер, нечия ръка и краката на двама мъже. Вратичката беше много ниска, за да може да види лицата им. Рязката светлина й причини болка и тя замижа.

В същото време тежкият катинар изскърца, капакът се завъртя шумно около пантите си и тя видя един фенер, нечия ръка и краката на двама мъже. Вратичката беше много ниска, за да може да види лицата им. Рязката светлина й причини болка и тя замижа.

Когато погледна отново, капакът беше затворен, фенерът бе сложен на горното стъпало на стълбата и един-единствен мъж стоеше прав пред нея. Черен плащ падаше чак до петите му, качулката в същия цвят закриваше лицето му. Нищо от него не се виждаше — нито, лицето, нито ръцете му. Истински дълъг черен саван, застанал прав, под който се чувствуваше известен живот. Девойката загледа втренчено този призрак. Нито тя, нито той казаха каквото и да било. Две статуи, измерващи се с поглед. Само две неща изглеждаха живи в гробницата — фитилът на фенера, който пращаше поради влагата, и капките вода от свода, които прекъсваха неравномерното пращене с еднообразния си шум и разпръсваха в концентрични кръгове светлината на фенера по маслената повърхност на локвата. Най-сетне затворничката прекъсна мълчанието:

— Кой сте вие?

— Свещеник.

Тази дума, интонацията, звукът на гласа я накараха да изтръпне.

Свещеникът продължи глухо:

— Подготвихте ли се?

— За какво?

— За смърт.

— О, скоро ли ще бъде? — попита тя.

— Утре.

Тя помръкна тутакси и отново оброни глава на гърдите.

— Колко дълго трябва да чакам! — прошепна. — Какво им струваше да го извършат днес?

— Толкова ли сте нещастна? — попита свещеникът след кратко мълчание.

— Много ми е студено — отвърна девойката.

Тя обхвана с ръце стъпалата си, обичайно движение на нещастниците, които страдат от студ, каквото забелязахме и у отшелницата от Роландовата кула. Зъбите й тракаха.

Свещеникът като че ли разглеждаше изпод качулката си килията.

— Без светлина, без огън, без вода. Ужасно!

— Да — отвърна тя, учудена в нещастието си. — Светлината е създадена за всички. Защо ми дават само нощ?

— Знаете ли — поде свещеникът след ново мълчание — защо сте тук?

— Струва ми се, че знаех — каза тя, като прокара слабите си пръсти по веждите си, сякаш за да подпомогне паметта си. — но вече не зная.

Изведнъж тя се разплака като дете.

— Искам да изляза оттук, господине. Студено ми е, страх ме е и някакви животни пълзят по тялото ми.

— Добре, елате с мене.

При тези думи свещеникът я хвана за ръка. Нещастницата бе замръзнала до мозъка на костите си и все пак тази ръка й се стори много студена.

— О! — прошепна тя. — Това е ледената ръка на смъртта? Кой сте вие?

Свещеникът повдигна качулката си. Тя го погледна. Същото зловещо лице, което я преследваше от толкова дълго време, демонската глава, която й се мярна у Фалурдел над обожаваната глава на нейния Феб, погледът, който за последен път проблесна до една кама!

Това видение, винаги тъй гибелно за нея, което я бе тласкало от нещастие към нещастие чак до изтезанието, я извади от вцепенението й. Стори й се, че воалът, който забулваше паметта й, се разкъса. Всички подробности на злокобните й преживелици от нощната сцена у Фалурдел до осъждането й в Турнел изплуваха внезапно в съзнанието й, и то не смътни и неясни както досега, но ярки, резки, определени, животрептящи, ужасни. Тези спомени, полузаличени, полуизтрити от неизмеримо големите страдания, оживяха отново вследствие присъствието на мрачната личност, както невидимите букви, написани със симпатично мастило, се открояват ясно върху бялата хартия, щом ги приближим до огън. Стори и се, че всички рани на сърцето й се разтвориха и закървиха едновременно.

— Ах! — извика тя, закрила с ръце очите си ч трепереща конвулсивно. — Свещеникът!

После отпусна отчаяно ръце и остана седнала, с наведена глава, втренчила поглед в земята, безмълвна и все още трепереща.

Свещеникът я гледаше като ястреб, който дълго се вие над сгушена в житата чучулига, дълго стеснява страхотните кръгове, които описва, и внезапно се устремява като мълния към жертвата си и я сграбчва пърхаща в ноктите си.

Тя зашепна полугласно:

— Довършете ме! Довършете ме! Нанесете ми последния удар!

И сгуши ужасена глава в раменете си, като овца, която очаква топора на касапина.

— Нима ви вдъхвам ужас? — попита той. Тя не отговори.

— Ужас ли ви вдъхвам? — попита повторно той.

— Да — отвърна девойката и устните й се сгърчиха в нещо като усмивка. — Палачите обичат да се гаврят с осъдените. Месеци вече този човек ме преследва, заплашва, ужасява. Господи, колко щастлива бях, докато не бях го срещнала! Той ме хвърли в тази бездна! О, небе! Той уби… той го уби! Моя Феб! — И тя избухна в ридания и вдигна очи към свещеника. — О, клетнико! Кой сте вие? Какво ви сторих? Толкова ли ме мразите? Горко ми! Какво имате против мене?

— Обичам те! — възкликна свещеникът.

Сълзите й внезапно секнаха. Тя го погледна като малоумна. Той падна на колене и я обгърна с пламналия си поглед.

— Чуваш ли! Обичам те! — извика още веднъж той.

— Що за любов! — каза, потръпвайки, нещастницата.

— Любов на прокълнат! — отвърна той.

И двамата замълчаха за миг, притиснати от тежестта на изживяванията си: той — обезумял, тя — неразбираща нищо.

— Слушай — промълви най-сетне свещеникът, обзет от странно спокойствие, — ще узнаеш всичко. Ще ти разкрия дори това, което досега сам на себе си не съм се осмелявал да призная, когато тайно запитвах съвестта си в безмълвните нощни часове, през които мракът е толкова дълбок, че ни се струва, че бог може да ни види. Слушай. Преди да те срещна, аз бях щастлив, девойко…

— Аз също — въздъхна едва чуто тя.

— Не ме прекъсвай. Да, аз бях щастлив или най-малкото си въобразявах, че съм щастлив. Бях непорочен, душата ми бе изпълнена с кристална чистота. По-горда, по-сияйна от всички други се издигаше моята глава. Свещениците черпеха от мене целомъдрие, а учените — наука. Да, науката беше всичко за мене, Тя ми беше сестра и ми стигаше. Но минаха години и почнаха да ме спохождат други мисли. Неведнъж плътта ми се вълнуваше, когато край мене минеше жена.

— Силата на пола, силата на мъжката кръв, което аз, като безумен юноша, си въобразявах, че навеки съм потушил, неведнъж разтърси конвулсивно веригата на железните обети, приковаващи ме към студения каменен олтар. Но постът, молитвата, заниманията, умъртвяването на плътта направиха духа ми неин господар. Освен това аз избягвах старателно жените. Впрочем достатъчно бе да отворя някоя книга и нечестивият дим на помислите ми се разсейваше пред сиянието на науката. След няколко минути само всичко плътско и земно отстъпваше далеч от мене и аз бях спокоен, омаян и разведрен от безметежния блясък на вечната истина. Докато демонът се опитваше да ме съблазни само с неясни женски очертания, които зървах сегиз-тогиз в църквата, по улиците, по ливадите и които рядко спохождаха сънищата ми, аз лесно ги побеждавах. Уви, ако сега съм сразен, бог е виновен, защото не е дарил с еднаква сила човека и демона. Слушай. Един ден.

Тук свещеникът се сиря и затворничката чу въздишките му, които се изтръгваха с хриптящо хъркане от гърдите му.

— … един ден — продължи той — се бях облегнал на прозореца на килията си… Коя книга четях? О, всичко се върти вихрено в главата ми. Но помия, че четях. Прозорецът гледаше към площада. Чувам биене на дайре, музика. Ядосан, че смущават задълбоченото ми четене, поглеждам към площада. О, други наблюдаваха това, което виждах аз, но независимо от това тази гледка не беше създадена за човешки взор. Беше пладне, грееше силно слънце и там, сред площада танцуваше някакво създание, Създание с тъй дивна красота, че бог би го предпочел пред светата Дева и би го избрал за своя майка, ако то бе съществувало, когато той стана човек! Очите на девойката бяха черни и блестящи. Няколко, косъма от черната й коса, пронизани от слънчевите лъчи, блестяха като златни нишки, Краката й не се виждаха във вихъра на танца, както не се виждаха спиците на шеметно въртящо се колело. Около главата й в черните й плитки святкаха на слънцето метални пластинки и осветяваха като корона от звезди челото й. Синята й рокля, осеяна с пайети, блещукаше, осеяна сякаш от хиляди искри като звездна лятна нощ. Мургавите й гъвкави ръце се виеха около талията й като два ешарпа. Тялото й беше удивително хубаво. О, какъв лъчезарен образ, който се открояваше ярко дори в блясъка на слънчевите лъчи!… Уви, девойко, това беше ти! Изненадан, опиянен, очарован, аз ти се любувах на воля. Гледах те, докато внезапно изтръпнах ужасен. Почувствувах, че съм във властта на магия!

Задъхан, свещеникът млъкна за миг. После продължи:

— Полуподдал се на непобедимото обаяние, аз се опитах да се вкопча о нещо, за да се задържа в падението си. Спомних си примамките, които бе изпречвал по пътя ми сатаната. Създанието, което виждах пред себе си, бе тъй неземно хубаво, че можеше да бъде изпратено само от небето или от ада. Не беше обикновена девойка, направена от шепа пръст и осветена оскъдно отвътре от колебливия лъч на женска душа. Тя бе ангел! Но ангел на мрака, изтъкан от пламък, а не от светлина! В момента, когато мислех така, съзрях до тебе една коза, бесовско животно, което ме наблюдаваше присмехулно. Обедното слънце пламтеше в рогата й. Тогава прозрях примамката на дявола и ми стана ясно, че си пратена от ада, пратена за моя гибел, убеден бях в това.

Свещеникът се вгледа в лицето на затворничката и добави студено:

— И сега мисля същото. Обаче очарованието ти ми въздействува постепенно, твоят танц се въртеше в главата ми, чувствувах как загадъчното обаяние проникваше в мене. Всичко, кое го трябваше да бди нащрек в душата ми, бе приспано и като тези, които умират от бяла смърт, аз се поддавах с наслада на тази дрямка. Внезапно ти запя. Какво можех да сторя аз, нещастният? Песента ти беше по-запленяваща и от танца ти. Понечих да избягам. Невъзможно. Бях закован, сраснал се със земята. Струваше ми се, че мраморът на плочите стига до коленете ме. Трябваше да остана докрай. Краката ми бяха ледени, главата ми кипеше. Най-сетне ти може би се смили над мене, прекъсна песента си к изчезна. Отражението на дивното видение, отзвукът на омайното пеене заглъхнаха постепенно в очите и ушите ми. Тогава се отпуснах на перваза неподвижен и безсилен като повалена статуя. Камбаните, биещи за вечерня, ме събудиха. Аз станах и побягнах, но уви! Нещо в мене бе рухнало и не можеше вече да се възстанови, нещо ме бе връхлетяло и аз не можех да му убягна.

Той пак спря и след малко продължи:

— Да, от този ден у мене заживя човек, когото не познавах. Опитах се да прибягна към всички изпитани средства: манастира, олтара, работата, книгите. Безумие! О, колко кухо отеква науката, когато в нея се блъска отчаяно пламнала от страст глава! Знаеш ли, девойко, какво се изпречваше оттогава между книгите и мене? Ти, твоята сянка, ослепително видение, което прекоси един ден празното пространство пред мене! Но твоят образ бе променил цвета си — бе станал тъмен, зловещ, мрачен като черния кръг, който дълго стои пред очите на непредпазливия, загледан втренчено в слънцето.

Понеже не можех да се избавя от тебе, понеже песента ти безспир звучеше в ушите ми, понеже краката ти постоянно танцуваха над молитвеника ми, понеже всяка нощ сънувах, че тялото ти се плъзга до плътта ми, пожелах да те видя отново, да те докосна, да узная коя си, да видя дали отговаряш на идеалния образ, който се бе запечатал у мене, и да разбия своя блян в действителността. Надявах се най-малко-; то, че новото впечатление ще заличи първото, защото първото ми беше станало непоносимо. Търсех те. Видях те отново. Нещастие! Когато те видях повторно, пожелах да те виждам хиляди пъти, да те виждам непрестанно. Тогава — нима човек може да се спре по този пъклен наклон? — престанах да принадлежа на себе си. Единият край на нишката, която в дяволът бе вързал за крилете ми, бе прикрепен към твоя крак. Почнах също като тебе да скитам безцелно по улиците. Чаках те по входовете, дебнех на ъгъла на улиците, следях те с очи от високата кула. Всяка вечер се прибирах все по-очарован, по-отчаян, по-омагьосан, по-обречен.

Узнал бях коя си ти, египтянка, циганка, скитница, можех ли да се съмнявам, че не съм жертва на магия? Слушай! Надявах се, че съдебният процес ще ме спаси от магията. Една магьосница бе омаяла Бруно д’Асти. Той накарал да я изгорят и се отървал от магията. Знаех за този случай. Пожелах да опитам това средство. Опитах се най-напред да ти забраня да идваш на площада пред „Света Богородица“. Надявах се да те забравя, ако не те виждам. Но ти не обърна внимание. Продължи да идваш там. Тогава ми хрумна мисълта да те отвлека. Направих опит една нощ. Бяхме двама. Държахме те вече в ръцете си, когато този жалък офицер се появи ненадейно. Той те освободи. И сложи началото на твоето, моето и собственото си нещастие. Най-сетне, като не знаех вече какво да правя и къде да се дяна, аз те обадих на духовния съд. Мислех, че ще се излекувам като Бруно д’Асти. Мислех също смътно, че процесът ще те постави на мое разположение, че ще те държа в моя власт в затвора, ще бъдеш моя, няма да можеш да ми се изплъзнеш, че достатъчно дълго ме владееш, за да те овладея най-сетне и аз. Когато човек върши зло, трябва да го върши докрай. Лудост е да се спре насред път в чудовищните си замисли. В неимоверно голямото престъпление се крие неимоверна наслада. Свещеник и магьосница могат да се слеят в блаженство и върху стиска слама, и в тъмница!

И аз те наклеветих. Тогава почнах да те плаша при нашите срещи. Затворът, който замислях против тебе, бурята, която готвех над главата ти, се проявяваха в издайнически заплахи и светкавици. И все пак още се колебаех. Планът ми влачеше толкова страшни последици, че отстъпвах уплашен.

Може би щях да се откажа изобщо от него, може би чудовищната мисъл щеше да повехне в мозъка ми, без да роди плод. Струваше ми се, че зее още от мене зависи дали да пусна в ход, или да прекъсна този процес. Но всяка лоша мисъл е неумолима и иска да се превърне в дело. Там, където аз се смятах всемогъщ, съдбата се оказа по-могъща от мене. Уви! Уви! Тя те сграбчи и те хвърли под ужасните колела на машината, която аз изготвих коварно. Слушай. Приближавам до края.

Един ден — пак грееше слънце — пред мене мина мъж, който произнесе със смях името ти и сладострастие трепна в очите му. Проклятие! Аз тръгнах след него. Знаеш какво се случи после.

Той млъкна. Девойката можа да промълви само:

— О, мой Феб!

— Не произнасяй това име! — възкликна свещеникът и стисна силно ръката й. — Не произнасяй това име! О, нещастни ние! Точно това име ни погуби! Или по-скоро ние се погубихме един друг поради необяснима прищявка на съдбата. Ти страдаш, нали? Студено ти е, нощта те ослепява, отвред тъмница, но може би в дъното на душата ти грее все още някаква светлина, ако не друго, поне детинската ти любов към този празен човек, който си играеше с твоето сърце! А аз нося тъмнината в душата си, аз нося в душата си зимата, леда, отчаянието, нощта. Знаеш ли всичко, което съм изстрадал? Присъствувах на твоя процес. Бях седнал на пейката на духовните съдии. Да, под една от свещеническите качулки се гърчеше един прокълнат. Бях там, когато те доведоха. Присъствувах и когато те разпитваха. В онова вълче леговище! Моето престъпление, моята бесилка се изправяше бавно пред челото ти. Присъствувах на разпита на всеки свидетел, на всяка пледоария, на всяко доказателство. Преброих всяка твоя стъпка по стръмния ти път! Бях там и когато оня див звяр… О, не бях предвидил изтезанието! Слушай. Последвах те в стаята на мъченията. Видях те разсъблечена и докосвана полугола от нечестивите ръце на палача. Видях крака ти — бих дал цяла империя, за да мога да сложа на него една целувка и да умра, — крака ти, под който с блаженство бих положил главата си, стегнат в ужасната ботинка, която превръща крайниците на жив човек в кървава каша. О, горко ми! Докато гледах това, раздирах с кама гръдта си под расото. При втория твой вик тя щеше да прониже сърцето ми. Погледни. Мисля, че още кърви.

Той разгърна расото си. Гърдите му действително бяха изподраскани като от тигрови нокти и встрани се забелязваше широка, зле затворена рана.

Затворничката отстъпи ужасена.

— О, — промълви свещеникът, — смили се над мене, девойко! Ти се смяташ за нещастна. Уви! Ти нямаш представа какво значи нещастие. О, да обичаш жена! Да си свещеник! Да си ненавиждай! Да я обичаш с всичката страст на душата си, да чувствуваш, че би дал за най-малката й усмивка кръвта си, душата си, доброто си име, спасението си, безсмъртието и вечността, земния и задгробния живот! Да съжаляваш, че не си цар, гений, император, архангел, бог, за да сложиш в краката й по-знатен роб. Да я прегръщаш ден и нощ в мечтите и мислите си. И да я видиш влюбена във войнишки мундир! Да не можещ да й предложиш друго освен мръсно свещеническо расо, от което тя се ужасява и отвращава! Да бъдеш свидетел, изнемогвал от ревност и ярост, как тя щедро предлага на един жалък и тъп самохвалко съкровищата на своята любов и красота! Да видиш това тяло, чиито извивки те горят, тази гръд, криеща толкова сладост, тази плът да тръпне и да руменее под целувките на друг! О, небе! Да обичаш крака й, рамото й, ръката й, да се гърчиш по цели нощи по каменните плочи на килията си, мислейки за нейните синкави вени, за мургавата й кожа, и да видиш, че всички бленувани от тебе ласки завършват в стаята за изтезания! Да ти се удаде само едно: да я положиш на кожения дюшек! О, това са истински клещи, нажежени на адски огън! О, блажен е този, когато прерязват с трион между две дъски, когото разчекват между четири коня! Знаеш ли каква мъка изпитва човек през дългите нощи, когато кръвта в артериите кипи, когато сърцето се разкъсва, когато главата се пръска, когато зъбите се впиват в дланите? Настървени палачи, които те въртят без отдих над любовния блян, ревност, к отчаяние като над нажежена скара. Милост, девойко! Дай ми минута отдих! Сипи малко пепел над тази жарава! Изтрий, заклевам те, потта, която се стича на едри капки по челото ми! Дете, терзай ме с едната си ръка, но приласкай ме с другата! Смили се, девойко, смили се над мене!

Свещеникът се свлече в локвата на каменния под, заудря главата си в ръба на стъпалата. Девойката слушаше и гледаше. Когато той млъкна, задъхан и изтощен, тя повтори полугласно:

— О, мой Феб!

Свещеникът запълзя на колене пред нея.

— Моля те! — извика той. — Ако имаш сърце, не ме отблъсквай! О, обичам те! Горко ми! Когато произнасяш това име, клетнице, все едно, че разкъсваш със зъбите си всички клетки на сърцето ми. Милост! Ако си дошла от ада, ще те последвам. Всичко съм сторил, за да го заслужа. Преизподнята, в която ще бъдеш ти, ще бъде моят рай, твоят лик е по-прекрасен от божия. О, кажи, наистина ли не ме желаеш? В деня, когато една жена отблъсне подобна любов, планините би трябвало да се изместят. О, само ако пожелаеш! Колко щастливи бихме могли да бъдем! Ще избягаме — ще ти помогна да избягаш, — ще отидем някъде, ще потърсим такова място на земята, където има най-много слънце, дървета и най-синьо небе. Ще се обичаме, ще слеем душите си една с друга, ще горим във вечна жажда един за друг и ще я утоляваме заедно и непрестанно от непресекващия извор на любовта!

Тя го прекъсна със зловещ и звънък смях:

— Я се вижте, отче, кръв тече от ноктите ви! Свещеникът остана за миг като вкаменен, втренчил поглед в ръката си.

— Добре. — поде най-сетне със странна благост той. — Оскърбявай ме, присмивай ми се, обвинявай ме, но ела, ела с мен! Да побързаме. Утре ще бъде, казвам ти. Бесилката на Гревския площад, нали я знаеш? Тя е винаги готова. Ужасно е! Да видя как те карат в каруцата! О, милост! Никога не съм чувствувал, както сега, колко много те обичам! Ела с мен, ще имаш време да ме обикнеш, след като те спася. Мрази ме колкото искаш! Но ела! Утре! Утре! Бесилката! Присъдата! О, спаси себе си! Пощади ме!

Той я улови за ръка, извън себе си от възбуда, опита се да я повлече.

Тя го погледна втренчено.

— А какво стана с моя Феб?

— А! — възкликна свещеникът, като пусна ръката й. — Вие нямате капка милост.

— Какво стана с Феб? — повтори тя хладно.

— Той умря! — извика свещеникът.

— Умрял! — каза тя, все така ледена и неподвижна. — За какъв живот ми разправяте тогава?

Той не я слушаше.

— О, да — мълвеше архидяконът сякаш сам на себе си. — Трябва да е умрял. Острието се заби надълбоко. Струва ми се, че докоснах сърцето му с върха на камата си. О, целият ми живот бе съсредоточен във върха на нейното острие!

Девойката се хвърли върху него като разярена тигрица и го събори с нечовешка сила върху стъпалата на стълбата.

— Махай се, чудовище! Махай се, убиецо! Остави ме да умра! Нека нашата кръв навеки заклейми челото ти! Да бъда твоя ли, свещенико! Никога! Никога! Нищо няма да ни свърже, дори и адът! Махай се, прокълнати! Никога!

Свещеникът се олюля на стълбата. Той мълчаливо освободи краката си, омотани в гънките на расото, взе фенера и бавно се заизкачва по стъпалата, които водеха към вратичката. После я отвори и излезе.

Внезапно девойката видя, че той отново подаде глава в отвора. Изражението му бе ужасно. Той й извика с хриптящ от ярост и отчаяние глас:

— Казах ти, той умря!

Тя падна по очи и в мъртвата тишина се чуваше само въздишката на капката вода, която раздвижваше повърхността на локвата в мрака.

V. МАЙКАТА

Едва ли в цялата вселена има нещо по-радостно от чувствата, които буди в душата на майката малката обувчица на детето й. Особено пък празничната, неделна или кръщелна обувчица, извезана дори по стъпалото, обувчица, с която детето не е направило нито една крачка. Тази обувчица е толкова сладка и мъничка, толкова непригодна за ходене, че майката сякаш вижда бебенцето си. Тя му се усмихва, целува го, говори му. Пита се дали наистина е възможно да има тъй малко краче. И ако детето не е при нея, достатъчно е да види хубавата обувчица, за да си представи тутакси сладкото и крехко създание. Струва й се, че го вижда, тя го вижда цялото, живо, весело, с нежните му ръчички, с кръглата главица, с невинната устица, с чистите очи със синкаво бяло. Ако е през зимата, ето го, то пълзи по килима, катери се с мъка по някоя табуретка и майката трепери да не се приближи до огъня. Ако е през лятото, то пълзи по двора, в градината, скубе тревата между камъните, гледа простодушно големите кучета, големите коне, без да се плаши от тях, играе с черупките, с цветята и градинарят се кара, когато намери пясък по лехите и пръст по алеите. Всичко около него се смее, сияе и играе като него, дори лекокрилият вятър, дори слънчевият лъч, които се вплитат на воля в палавите къдрици на косичките му. Обувчицата извиква всичко това пред погледа на майката и сърцето й се разтапя като восък на огън.

Но ако тя е загубила детето си, всички тия радостни, чаровни и нежни картини, свързани с малката обувчица, се превръщат в жестоко страдание. Хубавата везана обувчица става тогава инструмент за изтезание, който вечно терзае майчиното сърце. Тя дърпа все същата струна, най-дълбоката и най-чувствителната. Само че не я докосва гальовно като ангел, а я опъва безжалостно като демон.

Една сутрин, когато майското слънце изгряваше на тъмносиньото небе — фона, на който Гарофало обича да рисува своето „Сваляне от кръста“, — отшелницата от Роландовата кула чу шум от колела и железа и тропот на конски копита по Гревския площад. Това не възбуди любопитството й, тя притисна коси към ушите си, за да заглуши шума, и пак се отдаде на съзерцание, отпусната на колене пред неодушевени? предмет, който обожаваше от петнадесет години насам. Тази малка обувчица, както вече казахме, представляваше за нея вселената. Мисълта й бе съсредоточена в нея и щеше да я напусне само при смъртта. Мрачната килия на Роландовата кула едничка знаеше колко горчиви клетви, колко покъртителни жалби, колко молитви и ридания бе отправила към небето отшелницата заради прелестното терличе от розов сатен. Никога подобно отчаяние не е бивало изливано върху тъй сладък и изящен предмет.

Тази сутрин изглеждаше, че нейната горест бе още по-силна, отколкото друг път. Чуваха я как нарежда високо и монотонно и сърцата се изпълваха с жал.

— О, дъще — мълвеше тя. — Рожбо моя! Скъпо мое детенце! Никога вече няма да те видя! Всичко е свършено! Все ми се струва, като че ли беше вчера! Господи, господи! Щом си щял да ми я отнемеш тъй бързо, по-добре да не ми я беше давал! Нима не знаеш, че децата са част от нашата плът и че майка, която е загубила детето си, не вярва вече в бога? Ах, горко ми, горко ми, че излязох от къщи з оня ден. Господи! Господи! Нима никога не бе ме виждал с нея, когато я греех ликуваща на огъня, когато тя ми се усмихваше, сучейки, когато пристъпваше с крачката си по гърдите ми чак до устните ми, та ми я отне? О, ако ти би видял това, прави боже, сигурно би се съжалил над моята радост и нямаше да отнемеш едничката обич, останала в сърцето ми! Толкова ли отхвърлено създание бях, господи, че ти не погледна, преди да ме осъдиш? Уви! Уви! Ето обувчицата! Но къде е крачето? Къде е то? Къде е всичко останало? Къде е детенцето? Рожбичко моя! Рожбичко моя! Какво направиха с тебе? Върни ми я, господи! Коленете ми се израниха да те моля петнадесет години вече, господи, не стига ли? Върни ми я, господи, макар за един ден, за един час, за една минута, за една минута, господи! И хвърли ме после на дявола во веки веков! О, ако знаех къде се влачи полата на дрехата ти, щях да се вкопча в нея с двете си ръце и ти щеше да бъдещ принуден да върнеш детенцето ми! Виж хубавата ми обувчица, не ти ли е жал, господи? Как можа да осъдиш една майка на това наказание цели петнадесет години? Пресвета Дево! Милостива застъпнице! Взеха ми детенцето — моя Исус, откраднаха ми го, изядоха го върху тревата, изпиха кръвчицата му, сдъвкаха костите му! Света Богородичке, смили се над мен! Детенцето ми! Искам си детенцето! Много важно че било в рая? Не ми трябва вашето ангелче, искам си моето детенце! Аз съм лъвица, искам си лъвчето. О, ще се гърча по земята, ще строша камъните с челото си, ще погубя душата си и ще те проклинам, господи, ако не ми върнеш детето! Виждаш, че съм изпохапала ръцете си, господи, нима всеблагият няма да се смили над мене? О, нека ям само черен хляб и сол, но да имам детенцето си, което ще ме сгрява като слънце! Уви, господи, аз съм долна грешница, но моето момиченце ме правеше благочестива. Бях изпълнена с вяра от любов към него. Виждах те през неговата усмивка и сякаш небето се разтваряше пред мене. О, да можех само веднъж, още един-единствен път да обуя тази обувчица на сладкото му краче и ще умра, пресвета Дево, благославяйки те! Ах, петнадесет години! Тя щеше да бъде голяма вече! Клето дете! Как? Възможно ли е, нима никога вече няма да я видя, дори на небето? Защото аз няма да отида там. О, какво нещастие! Като си помисли човек само, че извън нейната обувка не ми е останало абсолютно нищо друго!

Нещастницата се хвърли към обувчицата, единствена нейна утеха и покруса от толкова години, и гърдите й се разкъсваха от ридания, както в деня на загубата. Защото за майка, загубила детето си, този ден никога не свършва. Тази скръб не остарява. Траурните дрехи могат да извехтеят и да избелеят, но майчиното сърце остава вечно черно.

Б този момент пред килията й минаха деца с радостни и свежи гласове. Всеки път, когато видеше или чуеше деца, бедната майка се сгушваше в най-тъмния ъгъл на гробницата си и като че ли се мъчеше да пъхне глава в стената, за да не ги чува. Този път обаче тя се сепна, скочи и се вслуша жадно. Едно от момченцата бе казало:

— Защото днес ще бесят една циганка.

С внезапен скок, също като паяка, който, както видяхме, се спуска към мухата при трепване на паяжината, тя изтича към прозорчето си; то — читателят знае тази подробност — гледаше към Гревския площад. Действително до постоянната бесилка бе изправена стълба и палачът нагласяваше ръждясалите от дъжда вериги. Наоколо се трупаха любопитни.

Веселата група деца отмина надалеч. Кълчищната потърси с поглед някой минувач, за да може да го разпита. Тя съгледа от килията си един свещеник, който уж четеше обществен молитвеник, но всъщност бе погълнат много повече от бесилката, към която хвърляше сегиз-тогиз мрачен див поглед, отколкото от „буквите зад желязната решетка“. Тя позна господин жозаския архидякон, един свят човек.

— Отче — попита го тя, — кого ще бесят?

Свещеникът я погледна и не отговори. Тя повтори въпроса си. Тогава той каза:

— Не зная.

— Тук имаше деца, които казаха, че щели да бесят някаква циганка — продължи отшелницата.

— И на мен така ми се струва — отвърна свещеникът. Тогава Пакет Шантфльори избухна в ехиден смях.

— Сестро — запита архидяконът, — толкова много ли мразите циганките?

— Дали ги мразя! — провикна се отшелницата. — Та те са вампири, крадли на деца! Те разкъсаха моето момиченце, моето детенце, единствената ми рожба! Нямам вече сърце. Те ми го изядоха!

Жената беше страшна. Свещеникът я гледаше безучастно.

— Има особено една между тях, която страшно мразя и която съм прокълнала. Тя е млада я е на същата възраст, на каквато щете да бъде моето момиченце, ако нейната майка не беше го изяла. Всеки път, когато тази млада усойница минава пред килията ми, цялата ми кръв закипява.

— В такъв случай, сестро, можете да се радвате — каза свещеникът, леден като надгробна статуя, — точно нея ще видите на бесилото.

й като склони глава на гърдите си, той се отдалечи бавно. Отшелницата плесна радостно с ръце.

— Аз й го предрекох! Благодаря ти, отче! — извика тя.

После се заразхожда с широки крачки пред прозорчето на килията си, разчорлена, с пламнал поглед, блъскайки рамо в стената, като дива вълчица в клетка, която отдавна е гладна и чувствува, че наближава часът да й донесат ядене.

VI. ТРИ МЪЖКИ СЪРЦА, УСТРОЕНИ РАЗЛИЧНО

Феб не беше мъртъв. Мъжете от неговата порода са жилави. Когато метр Филип Льолке, извънреден кралски прокурор, каза на бедната Есмералда: „Той е на смъртно легло“, може би не бе осведомен или просто пожела да се пошегува. Когато архидяконът повтори на осъдената: „Той е мъртъв“, самият той всъщност не знаеше нищо, но вярваше, че е така, надяваше се, искаше му се да е така. Много жестоко би било за него да даде добри вести за своя съперник на жената, която обичаше. Всеки мъж на негово място би сторил същото.

Не че раната на Феб не бе сериозна, но тя все пак не бе толкова опасна, колкото си въобразяваше архидяконът. Лекарят, при когото го пренесоха в първия момент войниците от нощната стража се опасяваше една седмица за живота му и дори му го каза на латински. Младостта обаче победя. Въпреки прогнозите и диагнозите — нещо, което често се случва — природата се пошегува и спаси болния под носа на лекаря. Феб бе разпитан за пръв път от Филип Льолие и следователите от духовния съд, докато още лежеше на одъра у лекаря, и техните въпроси му бяха страшно неприятни. Затова една сутрин, като се почувствува по-добре, той остави златните си шпори вместо възнаграждение в дома на лекаря и се измъкна. Това впрочем съвсем не затрудни хода на делото. Тогавашното правосъдие се грижеше твърде малко за яснотата и точността на криминалните процеси. Успееше ли да обеси обвиняемия, нищо друго не го интересуваше. Впрочем съдиите имаха достатъчно доказателства срещу Есмералда. Те предположиха, че Феб е умрял, и не се занимаваха повече с него.

Колкото до Феб, той не бе избягал кой знае колко далече. Просто се беше върнал в частта си, в гарнизона в Кьо ан Бри и Ил дьо Франс, на няколко спирки на пощенската кола от Париж.

Истината е, че никак не му бе приятно да се яви лично на този процес. Той чувствуваше смътно, че щеше да се изложи. Всъщност сам не знаеше какво точно да мисли по цялата тази случка. Невярващ, но суеверен като всеки военен, който е само военен, доста обстоятелства го смущаваха, когато се опитваше да си изясни това приключение: и козата, и странният начин, по който се запозна с Есмералда, и още по-странният начин, по който тя му разкри любовта си, и циганският й произход, и най-сетне монахът привидение. В цялото приключение той съзираше повече магия, отколкото любов. По всяка вероятност девойката бе магьосница, а може би тя беше самият сатана. С една дума, това беше комедия или за да се изразим с езика на онова време, неприятна мистерия, в която той играеше незавидната роля на потърпевш и на изигран герой. Капитанът се чувствуваше неловко. Изпитваше този вид срам, който нашият Лафонтен е определил така сполучливо: „Засрамен като лисица, уловена от кокошка.“

Феб се надяваше, че тази история ще се потуши, че името му, щом него го няма, почти няма да се спомене или в най-лошия случай няма да излезе извън залата на Турнел. И той не се лъжеше, защото тогава не съществуваше вестник „Съдебни вести“ и понеже не минаваше седмица, без да бъде сварен жив някой фалшификатор на монети, да бъде обесена някоя магьосница или да бъде изгорен някой еретик на някое от многобройните „лобни места“ в Париж. Населението бе свикнало до такава степен да среща на всеки кръстопът старата феодална Темида с голи ръце и запретнати ръкави, изпълняваща задачата си край бесилките, стълбите и позорените стълбове, че почти не й обръщаше внимание.

Тогавашното висше общество рядко се интересуваше от името на осъдения, когото караха по улицата, а низшите слоеве охотно се гощаваха с тази просташка храна. Екзекуциите бяха обичайно улично произшествие, също като котлонът с жарава на баничаря или скотобойната на месаря. Палачът бе един вид, касапин, само че по-изкусен.

И така, Феб доста скоро престана да мисли за чаровницата Есмералда или Симилар, както той я наричаше, за удара с кама, нанесен му от циганката или от монаха привидение — впрочем все му бе едно от кого, — и за изхода на процеса. Но щом почувствува сърцето си свободно, образът на Фльор дьо Лис отново се засели в него. Сърцето на капитана, също както физиката по онова време, не търпеше празно пространство.

Освен това пребиваването му в Кьо ан Бри бе страшно скучно. Селцето бе населено с ковачи и краварки с напукани ръце и представляваше само дълъг низ от схлупени къщурки и колиби от двете страни на улицата по протежение на половин левга. Истинска опашка174.

Фльор дьо Лис, предпоследното му увлечение, бе хубава девойка със съблазнителна зестра. И така, в една прекрасна утрин, напълно излекуван и предполагащ, че през изтеклите два месеца делото на циганката навярно е приключено и забравено, влюбеният кавалер се озова горящ от нетърпение пред дома на Гондьолорие.

Той не обърна внимание на многочислената навалица, която се трупаше на площада пред портала на „Света Богородица“. Спомни си само, че беше месец май, и предположи, че ще се състои някаква процесия по случай Света Троица или друг някой празник. Завърза коня си за халката пред входа на къщата и се качи безгрижно при хубавата си годеница. Фльор дьо Лис беше сама с майка си. Сцената с магьосницата, козата, проклетата азбука, продължителното отсъствие на Феб тежаха като камък в сърцето на девойката. Но когато видя капитана, лицето му й се стори тъй привлекателно, униформата му така нова, портупеят му така лъскав и изражението му така страстно, че тя се изчерви от удоволствие. Знатната девица беше по-хубава от когато и да било. Прекрасните й руси коси бяха сплетени пленително, тя бе цялата в небесносиньо, което стои толкова добре на русите — кокетство, подсказано й от Коломб, — а очите й плуваха в любовна нега, която още повече я разхубавяваше.

Феб, който напоследък не бе виждал хубава жена, а само леснодостъпните моми от Кьо ан Ври, бе опиянен от Фльор дьо Лис и се държа така любезно и влюбено с нея, че двамата тутакси сключиха мир. Самата госпожа Дьо Гондьолорие, майчински седнала както винаги в своето кресло, не можа да устои на чара му. Колкото до упреците на Фльор дьо Лис, те се стопиха в нежно гугукане.

Девойката беше седнала до прозореца, все още заета със своята Нептунова пещера. Капитанът се бе облегнал на стола й и тя му се карайте гальовно:

— Къде се губихте цели два месеца, лошо момче?

— Кълна ви се — отвърна Феб малко смутено, — вие сте толкова хубава, че можете да завъртите главата дори на някой архиепископ!

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Добре, добре, господине. Оставете на мира хубостта ми и отговорете на въпроса ми. Голяма хубост, няма що!

— Така да бъде, хубава братовчедке, извикаха ме в гарнизона.

— Бъдете така добър да кажете къде точно? И защо не дойдохте да се сбогувате?

— В Кьо ан Бри.

Феб бе очарован, че първият му въпрос му помогна да отклони втория.

— Но вие сте били съвсем близо, господине. Защо не дойдохте да ме видите поне веднъж?

Този въпрос сериозно затрудни Феб.

— Защото… службата… а освен това, братовчедке, бях болен.

— Болен ли? — възкликна уплашено тя. — Да… ранен.

— Ранен!

Горкото момиче съвсем се разстрои.

— О, не се плашете — каза нехайно Феб. — Дребна работа. Скарване, няколко удара с шпага. Защо се тревожите?

— Защо се тревожа! — възкликна Фльор дьо Лис и вдигна към него хубавите си, пълни със сълзи очи. — Не казвате това, което мислите. Какъв беше този дуел? Искам да зная всичко.

— Виждате ли, драга моя, скарах се с Мае Феди, нали го познавате? Лейтенантът от Сен Жермен ан Ле. И си порнахме взаимно кожите. Това е то.

Лъжливият капитан знаеше отлично, че всичко свързано с честта издига мъжа в очите на жените. FI наистина Фльор дьо Лис го гледаше право в очите, развълнувана от тревога, удоволствие и възхищение. Но тя не беше още напълно спокойна.

— Дано само да ви е минало напълно, драги Феб — каза тя. — Не познавам вашия Мае Феди, но трябва да е противен човек. За какво се скарахте?

Феб, който не се отличаваше с особено творческо въображение, се чудеше как да се измъкне от подвига си.

— О, не помня вече… За някаква дреболия, заради коня, заради една неуместна дума! Прелестна братовчедке, — обърна се той към нея, желаейки да промени разговора, — какъв е този шум пред църквата?

Той се приближи до прозореца.

— О, боже мой! Колко много народ на площада, прекрасна братовчедке!

— Не зная — отвърна Фльор дьо Лис. — Струва ми се, че някаква циганка щяла да се покайва публично тази сутрин пред църквата, преди да бъде обесена.

Капитанът бе толкова твърдо убеден, че случката с Есмералда е приключена, че съвсем не се развълнува от думите на Фльор дьо Лис. Все пак той й зададе няколко въпроса.

— Как се казва тази магьосница?

— Не зная — отвърна тя.

— А в какво я обвиняват?

Тя пак повдигна белите си рамене.

— Нямам представа.

— Боже мой! — обади се майката. — Навъдили са се толкова магьосници, че ги горят, без да знаят дори имената им, както ми се струва. Все едно да се опиташ да научиш името на отделните облаци по небето. Но можем да бъдем спокойни. Добрият бог си води точна сметка. — При тези думи почтената дама стана и се доближи до прозореца. — Господи! Вие имате право, Феб! Страшна навалица. Всеблаги господи! Чак по покривите са се покатерили! Знаете ли Феб, това ми напомня моята младост. При влизането на Шарл VI имаше също много народ. Не си спомням вече коя година беше. Когато ви разправям тия неща, те ви се струват много стари, нали, а на мен ми изглеждат съвсем съвременни. О, хората тогава бяха много по-хубави. Бяха се качили чак по бойниците на вратата Сен Антоан. Кралят яздеше с кралицата зад гърба му, а след техни величества идеха всички благородници с дамите, яхнали конете зад тях. Спомням си, че много се смяхме, защото Аманион дьо Гарланд, който беше много нисък, яздеше до един рицар исполин, сир Матфьолон, който бе избил цял куп англичани. Много хубава гледка. Тържествено шествие на всички френски благородници с флаговете им, които се червенееха пред погледа. Едни носеха на копията си триъгълни, други — четириъгълни знаменца. Знам ли? Сир Дьо Калан носеше например четириъгълно, а Жан Дьо Шатомуран — триъгълно. Сир Дьо Куси — също четириъгълно, и то по-разкошно от всички други с изключение на знамето на Бурбонския херцог… Уви! Колко е тъжно, като си помислиш, че всичко това е било някога и нищо не е останало от него!

Двамата, влюбени не слушаха почтената вдовица. Феб се бе облегнал отново на стола на годеницата си, прелестно място, откъдето нескромният му поглед проникваше във всички отвори на деколтето на Фльор дьо Лис. Нагръдникът й за щастие не прилепваше плътно и му позволяваше да види такива съблазнителни неща и да се досети за толкова други, че омаян от кожата й, с блясък на сатен, той си казваше: „Как е възможно да се влюбиш в жена, която не е руса?“ И двамата мълчаха. Девойката вдигаше сегиз-тогиз към него очарования си, нежен поглед, а косите им се смесваха в лъчите на пролетното слънце.

— Феб — каза ненадейно Фльор дьо Лис с тих глас, — след три месеца ще се венчаем. Закълнете ми се, че не сте обичали друга жена освен мене.

— Кълна ви се, ангел мой! — отвърна капитанът и страстният му поглед засили искрения тон на думите му. В този момент той може би сам си вярваше.

През това време добрата майка, очарована, че годениците се разбират така добре, излезе от стаята, за да се позанимае с домакинството. Феб забеляза отсъствието й и уединението им така одързости нашия предприемчив капитан, че му хрумнаха доста странни мисли. Фльор дьо Лис го обичаше, той беше неин годеник, тя беше сама с него, старото му увлечение се бе пробудило, макар и не с цялата си предишна свежест, но с цялата си страст и най-сетне нима беше голямо престъпление да похапне от своето собствено жито, преди то да е узряло? Не зная дали точно тия мисли се мярнаха в главата му, но истината е, че Фльор дьо Лис внезапно се уплаши от израза на очите му. Тя се огледа и не видя майка си.

— Боже мой! — каза тя, обзета от безпокойство и цяла пламнала. — Колко ми е топло!

— Естествено — отвърна Феб. — Вече е обед. Слънцето става неприятно. Да спуснем завесите.

— Не, не! — възкликна бедната девойка. — Напротив, имам нужда от въздух!

И като кошута, усетила запъхтяната хайка, тя стана, изтича към прозореца, отвори го и бързо излезе на балкона.

Феб я последва доста недоволен.

Площадът пред „Света Богородица“, към който гледаше, както знаем, балконът, представляваше в този миг зловеща и необикновена гледка, която даде рязко друга отсенка на уплахата на боязливата Фльор дьо Лис.

Огромна тълпа задръстваше площада и преливаше в извеждащите към него улици. Ниската, висока колкото парапет стеничка, която обграждаше преддверието на катедралата, нямаше да може да задържи навалицата, ако не бе подсилена от гъста редица сержанти от градската стража и стрелци с лъкове в ръка. Благодарение на този жив плет от копия и аркебузи преддверието беше свободно. Входът се охраняваше от отряд епископски стражи, въоръжени с алебарди. Широките двери на църквата бяха затворени, докато всички прозорци около площада бяха отворени, дори и капандурите по покривите, и през тях се подаваха струпани една връз друга глави, напомнящи купчина снаряди в артилерийски парк.

Гледана отгоре, навалицата беше мръсна, пръстеносива. Очакваното зрелище беше явно от тези, които имат привилегията да привличат най-скверните слоеве на населението. Едва ли има нещо по-отвратително от шума, който се носеше над тази гмеж от жълти забрадки и мръсни коси. Чуваха се повече смехове, отколкото крясъци, имаше повече жени, отколкото мъже.

Сегиз-тогиз нечий пронизителен и възбуден глас се издигаше над общата врява.

…………………………………………………………………………………………………………

— Ей! Майе Балифр! Тук ли ще я бесят?

— Глупачка! Тук ще-се кае по риза и добрият бог ще й кихне на латински в лицето. Това се прави винаги тук, по пладне. Ако искаш да гледаш обесването, иди на Гревския площад.

— Ще отида после.

…………………………………………………………………………………………………………

— Кажи ма, Букандри? Вярно ли, че отказала Да се изповяда?

— Така изглежда, Бешен.

— Виж я ти, езичницата!

…………………………………………………………………………………………………………

Такъв е обичаят, господине. Кралският съдия е длъжен да предаде осъдения злосторник, за да бъде екзекутиран, или на парижкия прево, ако е мирянин, или на духовния съд на епископа, ако е духовно лице.

— Благодаря, господине.

…………………………………………………………………………………………………………

— О, боже мой: Клетото създание! — каза Фльор дьо Лис.

Мисълта за осъдената изпълваше с тъга очите й, докато разглеждате тълпата. Капитанът, много повече зает с нея самата, отколкото е тази сбирщина, мачкаше влюбено колана на гърба й. Тя се обърна е умолителна усмивка към него.

— Моля ви се, Феб, пуснете ме. Ако майка ми влезе, ще види ръката ви!

В този момент часовникът на „Света Богородица“ отмери бавно дванадесет удара. Ропот на доволство се понесе из тълпата. Едва заглъхна последният звън и главите се огънаха като вълни под напора на вятър, а от площада, покривите и прозорците се чу оглушителен вик:

— Ето я!

Фльор дьо Лис закри очите с ръце, за да не гледа.

— Любима — каза й Феб, — искате ли да се приберем в стаята’?

— Не — отвърна тя и затворила преди малко очи от страх, сега ги отвори от любопитство.

Каруца, теглена от едър нормандки кон, обкръжена от конници във виолетови ливреи с бели кръстове, пристигна на площада от улица Сен Пиер О Бьо. Сержантите от стражата й нравеха път сред тълпата, размахвайки палки. Отстрани на каруцата яздеха няколко представители на правосъдието и на полицията, които лесно можеха да се познаят по черните костюми и несръчната езда. Начело се движеше метр Жак Шармолю.

В съдбоносната каруца бе седнала девойка със свързани на гърба ръце, без свещеник до нея. Тя бе по риза, дългите й черни коси — по тогавашен обичай ги режеха едва в подножието на бесилката — бяха пръснати по гърдите и полуголите й рамене.

През тези вълнисти коси, по-черни от вранино крило, се забелязваше дебело грубо сиво въже, което жулеше нежните ключици, омотано около пленителната шия на бедното момиче като червей около цвете. Под въжето проблясваше малка муска, украсена със зелени мъниста, която й бяха оставили навярно защото на осъдените на смърт не се отказва вече нищо. Застаналите по прозорците зрители можеха да видят босите й крака, които тя се мъчеше да подвие под себе си, водена от някакъв остатък от женски свян. В нозете й бе вързана козичка. Осъдената придържаше със зъби зле прибраната ек риза. Като че ли тя страдаше двойно повече в мъката си, задето бе изложена полугола на погледите на тълпата. Уви! Свенът не е създаден за подобни изпитания!

— Исусе! — каза живо Фльор дьо Лис на капитана. — Погледнете, братовчеде, та това е онази противна циганка с козичката!

Казвайки това, тя се обърна към Феб. Той бе втренчил поглед в каруцата. Беше много блед.

— Каква циганка с козичката! — смотолеви той.

— Как! Нима не си спомняте?… — поде Фльор дьо Лис.

— Не разбирам какво искате да кажете — прекъсна я Феб.

Той се цакани да се прибере в стаята. Но Фльор дьо Лис, у която отново се събуди чувството на ревност, така силно предизвикано от същата циганка, го погледна изпитателно и недоверчиво. Тя смътно си спомни в същия миг, че бе чула да споменават за някакъв капитан, замесен в процеса срещу магьосницата.

— Какво ви е? — каза тя на Феб. — Тази жена като че ли ви смути.

— Мене ли! Ни най-малко! И таз добра! — опита се да се пошегува Феб.

— Останете тогава — каза властно девойката — и стойте до края!

Злополучният капитан бе принуден да остане. Едно само го успокои донякъде: осъдената не откъсваше поглед от дъното на каруцата. Това беше без всяко съмнение Есмералда. Дори на последното стъпало на безчестието и несретата тя пак беше хубава. Големите й черни очи изглеждаха още по-големи на отслабналото й лице, бледият й профил беше чист и неземно хубав. Тя приличаше на предишната Есмералда, само че както мадоните на Мазачо приличат на мадоните на Рафаел — беше по-слаба, по-безплътна, по-нежна.

Впрочем тя беше така дълбоко смазана от отчаяние и немощ, че беше съвсем разнебитена, всичко й бе станало безразлично, всичко освен чувството за свян. Тялото й подскачаше при всяко друсане на каруцата, сякаш бе разглобено или безжизнено. Погледът й бе мрачен и занесен. В зениците й проблясваха сълзи, неподвижни и сякаш застинали.

Зловещата процесия прекоси тълпата сред радостни крясъци и любопитни погледи. Трябва да признаем все пак, ако искаме да бъдем правдиви, че като я видяха тъй хубава и тъй сломена, мнозина, дори най-суровите, бяха обзети от жалост. Каруцата влезе в площадчето пред църквата.

Тя спря пред главния портал. Конвоят се строи от двете страни. Тълпата се умълча и сред тази тържествена и тревожна тишина двете крила на голямата врата се отвориха като че ли от само себе си, а пантите им изскърцаха като флейти. Тогата пред погледите се откри в цялата си дълбочина вътрешността на катедралата, тъмна, драпирана в траурни воали и слабо осветена от няколко свещи, блещукащи в дъното върху олтара. Тя зееше като отверстие на пещера сред заления в слънце площад. Съвсем в дъното, в сянката на абсидата, се съзираше огромен сребърен кръст, който се очертаваше върху спуснатото от свода до плочите черно платно. Корабът беше пуст. Зад отдалечените пюпитри се движеха неясно няколко глави на свещеници и в момента, когато голямата врата се отвори, от църквата долетя гръмко и тържествено монотонно пеене, облъхващо от време на време като ветрец главата на осъдената с откъси от зловещи псалми.

— „…Non timebo millia populi circumdantis me; exsurge, Domine; salvum me fac, Deus!“175

— „…Salvum me fac, Deus, quoniam intraverunt aquae usque ad animam meam.“176

— „…Infixus sun in limo profundi; et non est substantia.“177

В същото време друг глас, отделно от хора, подемаше от стъпалата на главния олтар печалната песен на дароприношението:

— „Qui verbum meum audit, et credit ei qui misit me, habet vitam aeternam et in jidicium non venit; sed transit a morte in vitam.“178

Това долитащо отдалеч пеене на няколко потънали в мрака старци беше погребалната служба над дивното създание, изпълнено с младост и живот, милвано от топлия пролетен вятър и окъпано от слънчевите лъчи.

Множеството слушаше благоговейно.

Очите и мисълта на зашеметената нещастница се губеха в мрачните недра на църквата. Бледите й устни се движеха, сякаш се молеха. Когато помощникът на палача се приближи до нея, за да й помогне да слезе от колата, той чу полугласен шепот:

— Феб!

Развързаха ръцете й, свалиха я заедно с козичката, която заблея радостно, почувствувала се отново свободна. Поведоха девойката боса по грапавите камъни до подножието на стълбата пред портала. Вързаното за шията й въже се влачеше зад нея като змия.

Тогава пеенето в църквата пресекна. В мрака се придвижиха редица запалени свещи и голям златен кръст. Чу се звънът на алебардите на пъстро облечената църковна стража и след няколко минути пред очите на осъдената и на тълпата се разгърна дългата процесия на облечените във филони и стихари свещеници дякони, които се приближаваха към девойката, пеейки тържествено. Погледът й се спря на вървящия начело, непосредствено след този, който носеше кръста.

— О! — прошепна тя, потръпвайки. — Пак той! Свещеникът!

Беше действително архидяконът. От дясната му страна вървеше псалтът със своя жезъл, а от лявата — помощник псалтът. Архидяконът пристъпваше, отметнал назад глава, с втренчен поглед, като пееше силно:

— „De ventre inferi clamavi, et exaudisti vocem meam, et projecisti me in profundum in corde maris, et flumen circumdedit me.“179

Когато излезе на светло под високия стрелчат свод на портала, загърнат в широка сребриста одежда, пресечена от черен кръст, той беше толкова блед, че мнозина от тълпата го взеха за един от мраморните епископи, коленичили върху погребалните плочи в църквата, станал, за да посрещне пред прага на гроба тази, която бе осъдена да умре.

А тя, също тъй бледа и подобна на статуя, едва забеляза, че пъхнаха в ръката й тежка запалена восъчна свещ. Не чу кресливия глас на писаря, който прочете съдбоносното съдържание на публичното покаяние. Когато Той й каза да произнесе дума „амин“, тя каза „амин“. Трябваше свещеникът да направи знак на пазачите й да се оттеглят и да пристъпи сам към нея, за да се опомни тя и да почувствува известен прилив на сили.

Кръвта зашумя в главата й и в изстиналата й, вцепенена душа пламна искра на възмущение.

Архидяконът се приближи бавно до нея. Дори в това крайно окаяно състояние тя видя искрящия му от сладострастие, ревност и желание поглед да се плъзга по разголеното й тяло. После той изрече високо:

— Девойко, помолихте ли се на бога да прости заблужденията и прегрешенията ви?

И като се наведе към ухото й — зрителите мислеха, че приема последната й изповед, — той добави:

— Искаш ли ме? Още мога да те спася.

Тя го погледна втренчено.

— Махни се, демоне! Или ще те изоблича! Той се усмихна зловещо.

— Никой няма да ти повярва. Ще прибавиш само още един скандал към престъплението си. Отговори бързо. Искаш ли ме?

— Какво стори с моя Феб?

— Той е мъртъв — отвърна свещеникът.

Но в този момент злочестникът вдигна неволно глава и видя в другия край на площада на балкона на жилището Гондьолорие капитана, застанал прав до Фльор дьо Лис. Той се олюля, прокара ръка пред очите си, погледна още веднъж, прошепна някакво проклятие и чертите му се изкривиха болезнено.

— Умри тогава и ти! — процеди през зъби той. — Никой няма да те притежава!

И той простря ръката си над циганката и се провикна мрачно:

— „I nunc, anima anceps, et sit tibi Deus misericors!“180

Това беше страшната формула, с която обикновено завършваха тези трагични церемонии. Условният знак на свещеника към палача.

Народът коленичи.

— Kyrie Elei’son!181 — запяха свещениците, останали под свода на портала.

— Kyrie Elei’son! — поде тълпата и шепотът й пробягна над главите като клокочене на бурно море.

— Амин — каза архидяконът.

Той обърна гръб на осъдената, отпусна глава на гърдите си, скръсти ръце, присъедини се към останалите свещеници и миг след това изчезна с кръста, свещите и одеждите под тъмните арки на катедралата. Звучният му глас угасна постепенно сред хора, пеейки скръбния стих:

— „Omnes gurgites tui et fluctus tui super me transierunt!“182 А междувременно равномерното потракване на подкованите дръжки на алебардите на църковната стража заглъхваше под арките на кораба като чукче на часовник, възвестяващо последния час на осъдената.

Дверите на „Света Богородица“ обаче останаха широко отворени и църквата зееше пуста, безрадостна, траурна, без свещи и без църковно пение.

Осъдената стоеше неподвижно на мястото си, чакайки какво ще й заповядат да направи. Един от сержантите трябваше да подсети метр Шармолю, който, докато траеше тази сцена, проучваше барелефа на големия портал, представляващ според едни жертвоприношението на Авраам, а според други — алхимически процес, в който слънцето е изобразено като ангел, огънят — като сноп пръчки, а майсторът — като Авраам.

Не беше лесно да го откъснат от съзерцанието му, но той най-сетне се обърна и по негов знак двама мъже, облечени в жълто, помощниците на палача, се приближиха до циганката, за да завържат ръцете й.

Когато се качваше отново в съдбоносната кола, за да се отправи към последната си спирка, клетата девойка беше обзета може би от сърцераздирателно съжаление за живота. Тя вдигна зачервените си, сухи очи към небето, към слънцето, към сребристите облаци, разкъсани тук-таме от сини трапеци и триъгълници, и постепенно ги сведе към земята, към тълпата и къщите… Изведнъж, докато човекът в жълто свързваше лактите й, тя нададе ликуващ, нечовешки вик. Там, на балкона, при ъгъла на площада, тя бе забелязала току—що него, своя любим, своя повелител Феб, видението на прежния си жизнерадостен живот! Съдията бе излъгал. Свещеникът бе излъгал! Това бе той, тя не можеше да се съмнява; той стоеше там, хубав, жив и здрав, облечен в блестящата си униформа, с перо на шлема и със сабя на кръста!

— Феб! — извика тя. — Мили мой Феб!

И пожела да протегне към него треперещите си от любов и възторг ръце, но палачът ги бе вече вързал.

Тогава циганката видя, че капитанът се намръщи, а хубавото момиче, което се бе облегнало на него, го погледна гневно и презрително. Феб каза нещо, което не стигна до нея, и двамата се скриха бързо зад вратата на балкона, която се затвори зад тях.

— Феб! — извика горкото момиче, изгубило ума и дума. — Нима и ти вярваш на тази клевета?

Хрумна й чудовищна мисъл, Тя си спомни, че бе осъдена за убийството на Феб дьо Шатопер.

Какво ли не бе изтърпяла до този момент. Но този последен удар бе много жесток. Тя падна безжизнена на камъните.

— Хайде! — каза Шармолю. — Отнесете я в колата и да свършваме по-бързо.

Никой още не беше забелязал в галерията на кралските статуи, изваяни непосредствено над островърхия свод на портала, един странен зрител с опъната шия и уродливо лице, който бе наблюдавал дотогава всичко така невъзмутимо, че ако не бяха дрехите му — наполовина червени, наполовина виолетови, — човек би могъл да го вземе за едно от каменните чудовища, през чиито муцуни изтича водата от капчуците на катедралата вече шестстотин години. Този зрител не беше пропуснал нищо от сцената, която се разиграваше пред портала на „Света Богородица“ от пладне насам. И още от самото начало, без никой да му обърне внимание, той бе привързал здраво на една от колонките на галерията дебело възлесто въже, чийто край се влачеше долу върху площадката. След като направи това, той почна да наблюдава спокойно и да си подсвирква от време на време, когато някой кос прелиташе край него. Изведнъж, точно когато помощниците на палача се готвеха да изпълнят равнодушната заповед на Шармолю, той прескочи перилото на галерията, обхвана въжето с крака, колене и ръце и се плъзна по фасадата като дъждовна капка, изтърколила се по стъкло, изтича към двамата палачи като тупнала от покрива котка, повали ги на земята с огромните си юмруци, грабна египтянката с едната си ръка, както дете би взело куклата си, и с един скок се намери в църквата. После вдигна над главата си девойката и извика със страшен глас:

— Убежище!

Това стана тъй бързо, че ако беше нощ, една—единствена светкавица щеше да бъде достатъчна, за да освети сцената.

— Убежище! Убежище! — повтори тълпата и десет хиляди ръце заръкопляскаха и накараха единственото око на Квазимодо да заискри от радост и гордост.

Това внезапно сътресение свести осъдената. Тя вдигна клепачи, погледна Квазимодо и тутакси затвори очи, сякаш ужасена от спасителя си.

Шармолю се слиса, палачите и стражата също. Действително в пределите на „Света Богородица“ осъдената бе неприкосновена. Катедралата бе сигурно убежище. Всяко човешко правосъдие спираше пред нейния праг.

Квазимодо стоеше под големия портал. Широките му стъпала се опираха така здраво върху плочите на църквата, както тежките романски колони. Голямата му космата глава потъваше в раменете му. Той приличаше на лъвовете, които също имат грива, без да имат шия. Държеше тръпнещата девойка, отпусната като бял ешарп в мазолестите му ръце, и то така грижливо, сякаш се боеше да не би да я прекърши или да я нарани. Като че ли чувствуваше, че тя е крехка и изящна скъпоценност, създадена не за неговите ръце. От време на време просто не смееше да я докосне дори с дъха си. После внезапно я притискаше в обятията си до ръбатата си гръд като своя собственост, както би сторила това родната й майка. Уродливото му око, сведено над нея, я заливаше с нежност, скръб и жалост. После той вдигаше рязко пламналия си взор. Жените се смееха и плачеха. Тълпата тропаше с крака от възторг, защото в този миг Квазимодо наистина бе хубав. Той, сиракът, подхвърленото дете, беше хубав. Гърбавият се чувствуваше величествен и могъщ, той гледаше надменно обществото, от което бе изключен и в което се беше втурнал така неудържимо, гледаше надменно човешкото правосъдие, чиято плячка бе изтръгнал, тези тигри, които бе принудил да дъвчат с празна уста, тези полицаи, съдии, палачи, цялата тази кралска сила, която той, нищожният, бе смазал с помощта на всесилния бог.

Покровителството, оказано от едно толкова уродливо същество на това тъй злочесто създание, спасяването на осъдената на смърт от Квазимодо бе действително особено трогателно. Двама низвергнати от природата и обществото се доближаваха в нещастието си и си помагаха взаимно.

След няколко минути на тържество Квазимодо се вмъкна внезапно в църквата и изчезна с товара си. Народът, влюбен във всеки подвиг, го следеше с очи в тъмния кораб, съжалявайки, че той се отскубна тъй бързо от неговото възхищение. Изведнъж го зърнаха на единия край на галерията на френските крале, той я прекоси, тичайки като безумен, вдигнал високо в ръцете си грабнатата девойка, като повтаряше непрекъснато:

— Убежище!

Тълпата избухна повторно в аплодисменти. Когато прекоси галерията, той пак се скри във вътрешността на църквата. Миг по-късно се появи на горната площадка, все още с циганката на ръце, тичащ като безумен и викащ:

— Убежище!

Тълпата продължаваше да ръкопляска:

Най-сетне той се показа за трети път на върха на кулата с голямата камбана, показа като че ли с гордост оттам на целия град девойката, която бе спасил, и гръмкият му глас, който хората чуваха тъй рядко, а той самият не чуваше никога, се възнесе три пъти в изстъпление сякаш до самите облаци:

— Убежище! Убежище! Убежище!

— Браво! Браво! — крещеше народът от своя страна и този мощен възглас учуди тълпата, събрана върху другия бряг на Сена, на Гревския площад, и отшелницата, която все още чакаше с вперен в бесилката поглед.