Парижката Света Богородица

I. „СВЕТА БОГОРОДИЦА“

„Парижката света Богородица“ и днес още е несъмнено величествена и вълнуваща старина. Но колкото и хубава да се е запазила тя въпреки напредналата си възраст, не можем да не съжаляваме и да не се възмущаваме от безбройните посегателства и осакатявания, нанесени от времето и хората на този внушителен архитектурен паметник без капка почит към Карл Велики, който е положил основния й камък, нито към Филип Август, който е сложил последния.

До всяка бръчка по челото на тази стара кралица на нашите катедрали личи неизбежно и белег от рана. „Tempus edax, homo edacior“67, което аз охотно бих превел по следния начин: „Времето е сляпо, а човек е невежа“.

Ако имахме време да разгледаме една по една заедно с читателя разрушителните следи върху старинната църква, най-невинни биха се оказали причинените от времето щети, а най-зловредните се дължат на хората, и то предимно на хората на изкуството. Принуден съм да си послужа с израза „хора на изкуството“, защото през последните години най-различни индивиди си присвоиха званието архитекти.

Преди всичко — нека се ограничим с няколко най-ярки примера — рядко може да се срещне по-хубава архитектурна страница от фасадата на „Парижката света Богородица“ с трите готически портала, с назъбената, сякаш извезана ивица на двадесет и осемте кралски ниши, с огромната централна розетка между двата странични прозореца — подобна на свещеник, застанал между дякона и поддякона, — с високата изящна галерия от детелинообразни сводове, която поддържа на крехките си колонки тежката тераса, и най-сетне с двете мрачни и масивни кули с плочести стрехи, хармонични части на великолепно цяло; всичко това се разгръща пред погледа разнообразно и стройно с безчислените статуи, скулптури и резби, мощно обединени в спокойното величие на цялата фасада. Необятната каменна симфония, колосално дело на един човек и на цял народ, единна и сложна като „Илиадата“ или като народния епос, с който се родее, дивно произведение, за което са дали своя принос всички сили на една епоха, от всеки камък на което блика под стотици форми въображението на работника, овладяно от гения на художника строител. Човешко творение, с една дума, могъщо и плодотворно като божествените творения, защото е заимствувало техните две най-характерни черти — разнообразие и нетленност.

И всичко, което казваме за фасадата, важи за цялата църква. А всичко, което можем да кажем за парижката катедрала, се отнася и за останалите християнски църкви на средновековието, В това избликнало от само себе си, последователно и строго съразмерно изкуство всичко е издържано. Измерете единия пръст на гиганта и ще добиете представа за целия му ръст.

Но нека се върнем на фасадата на „Парижката света Богородица“ такава, каквато я виждаме сега, когато се възхищаваме благоговейно от строгата величествена катедрала, която е вдъхвала страх по думите на един от нейните летописци: „Quae mole sua terrorem incutit spectantibus“68.

Три важни части не съществуват вече. Най-напред, стълбата с единадесет стъпала, която я е издигала над земята. После, долната поредица статуи, които са запълвали нишите на трите портала; и най-сетне — горната поредица, която е украсявала галерията на първия етаж с двадесет и осемте най-древни крале на Франция, като се почне с Хилдеберт и се стигне до Филип-Август с „императорската ябълка“ в ръка.

Времето е премахнало стълбата, повдигайки бавно и неудържимо нивото на Сите. Но макар и да е погълнало едно след друго под прилива на парижкия паваж стъпалата, които са подчертавали величествената височина на сградата, времето все пак й е дало повече, отколкото й е взело, защото то е оставило върху фасадата тъмната отсенка на вековете, която превръща преклонната възраст на архитектурните паметници в истински разцвет на тяхната красота.

Но кой е повалил двете редици статуи? Кой е опразнил нишите? Кой е издълбал точно в средата на централния портал този незаконнороден ъглест свод? Кой се е осмелил да вмъкне в него редом с арабеските на Бискорнет тази безвкусна, отрупана с резби врата в стил Луи XV? Хората; архитектите, днешните представители на изкуството.

А вътре в храма? Кой е съборил колоса свети Кристоф, пословичен между статуите, както голямата зала в съдебната палата е била пословична между другите зали или както острият връх на Страсбургската катедрала се е славел между всички камбанарии? Кой е помел грубо мириадите статуи, които са населявали пространството между колоните на кораба и олтара — коленичили, изправени, на коне, мъже, жени, деца, крале, епископи, военни, каменни, мраморни, златни, сребърни, медни или дори восъчни? Не времето във всеки случай.

Кой е сменил стария готически олтар, пищно отрупан с мощи и реликви, с този тежък мраморен саркофаг, украсен с облаци и ангелски главички, самотен образец от Вал дьо Грас или от Дома на инвалидите? Кой е вкопал така нелепо този каменен анахронизъм в плочите на Каролингите, положени там от Еркандус? Та нали Луи XIV, изпълнявайки обета на Луи XIII?

Кой е сложил хладните бели стъкла на мястото на разноцветните стъклописи, тъй прекрасни, че нашите деди се чудели на какво да спрат смаяния си взор — дали на розетката на главния портал или на заострените сводове на абсидата? Какво би казал най-обикновеният псалт от шестнадесети век, ако видеше красивата жълта боя, с която нашите архиепископи вандали са наплескали съборната ни църква? Той би си спомнил навярно, че някога палачите са боядисвали с този цвят домовете на осъдените. Би си спомнил, че целият дворец Пти Бурбон е бил измазан поради измяната на конетабъла с жълта боя, „и при това толкова доброкачествена — както твърди Совал — и толкова дълготрайна, че и след сто години не е загубила цвета си“. Псалтът би помислил, че светото място е осквернено и би побягнал.

А изкачим ли се на върха на катедралата, без да споменаваме хилядите други варварства — къде е пленителната малка камбанария, издигната на пресечната точка на покрива, крехка и дръзка като своята съседка, разрушената днес стрела на „Сент Шапел“? Стройна, устремена, звънка, прозрачна, тя се е възнасяла към небето, изпреварила кулите. Някакъв архитект с премного изтънчен вкус я ампутирал през 1787 година, като сметнал, че е достатъчно да лепне днешния широк оловен пластир, напомнящ капак на тенджера, за да прикрие раната.

Такова е било отношението към дивното средновековно изкуство почти във всички страни и по-специално във Франция. Върху развалините му личат три вида накърнявания, проникнали на различна дълбочина: най-напред — времето, което е покрило изцяло повърхността му с ръжда, нащърбвайки я на места. После политическите и религиозни революции, които — слепи и яростни по природа — са връхлетели бурно върху него, раздрали пищната му дреха от скулптури и резби, разбили розетките, разкъсали нанизите от арабески и статуетки, изтръгнали статуите било заради митрите им, било заради короните. И най-сетне модите — една от друга по-смешни и по-глупави, които след анархичните, но великолепни отклонения на Ренесанса са се редували една след друга при неизбежния упадък на архитектурата. Модите са нанесли повече вреда от революциите. Те са се врязали в живата плът, те са посегнали на самия скелет, те са осакатили, окастрили, изопачили, унищожили формата и символа на сградата, неговия замисъл и красота. А после са се заели да преправят. Времето и революциите не са имали подобна претенция. Модите са лепнали безсрамно в името на „добрия вкус“ върху раните на готическата архитектура своите жалки еднодневни украшения — мраморни панделки, металически помпони, същинска проказа от овали, волюта, завъртулки, драперии, гирлянди, ресни, огнени езици от камък, облаци от бронз, охранени амури, пухкави ангелчета, проказа, която за пръв път почна да разяжда лика на изкуството в молитвената стая на Екатерина Медичи, за да то задуши в гърчове и гримаси в будоара на мадам Дюбари.

И така, за да обобщим накратко казаното дотук — три вида посегателства обезобразяват днес готическата катедрала. Бръчки и брадавици по епидермата — дело на времето. Издевателства, грубости, наранявания, разрушения — дело на революциите от Лютер до Мирабо. Осакатявания, ампутирвания, изкълчвания, „реставрации“ — дело на професорите, подражаващи на гръцкото, римското или варварското изкуство в духа на Витрувий и Виньоле. Академиите унищожиха дивното изкуство, създадено от вандалите. Към вековете и революциите, които поне рушат безпристрастно и величаво, се присъединяват рояк школски архитекти, обучени, признати, дипломирани, които унищожават съзнателно, водени от лошия вкус, и заместват, за да увековечат Партенона, готическите дантели с цикориите от времето на Луи XV. Магарешки ритник на умиращ лъв. Стар, засъхващ дъб, нападнат, гложден и разяждан от гъсеници.

Колко сме далеч от епохата, когато Робер Сьоналис, сравнявайки „Парижката света Богородица“ с прочутия, „толкова превъзнасян от древните езичници“ храм на Диана в Ефес, който обезсмърти Херострат69, намирал галската катедрала „по-забележителна по дължина, широчина, височина и строеж“.

Впрочем „Парижката света Богородица“ съвсем не е цялостен, строго определен и илюстриращ даден стил архитектурен паметник. Тя не е вече романска църква, без да бъде още напълно готическа. Тя не спада към определен архитектурен тип. „Парижката света Богородица“ не се отличава като абатството „Турню“ с тежка масивна квадратна форма, широк кръгъл свод, ледена голота, величествена простота, подобно на напълно издържаните сгради в романски стил. Тя не е и като катедралата в Бурж — великолепно, леко, многообразно, пищно, отрупано с остри върхове произведение на готическия стил. Невъзможно е да се причисли към античното семейство на мрачните, тайнствени, прихлупени и като че ли смазани от пълния полукръг храмове, едва ли не египетски, ако се изключи покривът им. Съвсем неразгадаеми, жречески, символични, с повече ромбоиди и зигзаги в украшенията, отколкото цветя, с повече цветя, отколкото животни, с повече животни, отколкото хора. Произведения по-скоро на епископа, отколкото на архитекта. Първо превращение на изкуството, изцяло белязано от теокрацията и военната дисциплина, водещо началото си от византийската империя и стигащо до Вилхелм Завоевателя. Невъзможно е също така да бъде причислена и към по-късното семейство на устремените нагоре безплътни църкви с пищни стъклописи и скулптури, островърхи и дръзки, обществени и граждански като политически символи, волни, своеобразни и необуздани като произведения на изкуството. Второ превращение на изкуството, но не вече йероглифно, строго, неизменно и жреческо, а художествено, напредничаво, народностно, което почва със завръщането от кръстоносните походи и свършва с Луи XI. „Парижката света Богородица“ няма нито чисто романски произход като първите, нито чисто арабски — като вторите.

Тя е архитектурен паметник от преходния период. Саксонският архитект едва бил издигнал първите стълбове на кораба в храма и ъглестият свод пристигнал от Изток и стъпил като завоевател върху широките романски капители, предназначени за пълния полукръг. Готическият стил, господар от този момент нататък, се е наложил в останалата част на сградата. И все пак, неопитен и плах в началните си стъпки, той се е развял на ширина и още доста сдържан, не е посмял да се устреми в стрели и острия, както по-късно в толкова много дивни катедрали. Повлиял се е като че ли от съседството на тежките романски стълбове.

Тези сгради от периода на преход от романски към готически стил са не по-малко ценни впрочем за проучване, отколкото чистите образци. Те изразяват един етап на изкуството, за който не бихме имали представа без тях: присаждането на ъглестия свод върху пълния полукръг.

„Парижката света Богородица“ представлява интересен образец на тази разновидност. Всяка стена, всеки камък на този внушителен архитектурен паметник е не само страница от историята на страната, но и страница от историята на науката и изкуството. Така например, за да се спрем само на по-главните подробности, докато малката червена вратичка достига едва ли не пределите на готическата изтънченост през XV век, стълбовете на кораба ни връщат с обема и тежестта си към абатството „Сен Жермен де Пре“ от времето на Каролингите. Човек би бил склонен да мисли, че между тази вратичка и стълбовете са изминали цели шест века. Дори и херметиците намират в символиката на главния портал задоволително изложение на науката си, чието пълно йероглифно изображение е дадено в църквата „Сен Жак дьо ла Бушри“. По такъв начин в „Парижката света Богородица“ е слято, размесено и съчетано всичко — романското абатство, философската църква, готическото и саксонското изкуство, тежкият кръгъл стълб, който напомня Грегоар VII, символиката на херметиците, с която Никола Фламел се явява предшественик на Лютер, папското единство, схизмата, „Сен Жермен де Пре“ и „Сен Жак дьо ла Бушри“. Тази централна църква прародителка е нещо като химера: тя е заела от един храм главата, от друг — крайниците, от трети — тялото, и тъй има нещо общо с всички.

Повтаряме, тези кръстосани постройки са еднакво интересни за художника, за любителя на античното и за историка. Те ни дават представа за първичността на архитектурата, като ни доказват, подобно останките от строежите на циклопите, египетските пирамиди и исполинските индуски пагоди, че най-великите произведения на архитектурата са по-скоро дело на цялото общество, отколкото на отделната личност, че те са по-скоро принос на цели народи, отколкото изблик на отделни гении. Следи от дадена нация. Наноси на вековете. Утайка от последователните изпарения на човешките общества. С една дума, геоложки формации. Всяка вълна от времето оставя своя нанос, всяка раса — своя слой, всеки индивид — своя камък. Така градят бобрите, така градят пчелите, така градят и хората. Величавият символ на архитектурата — Вавилонската кула — е всъщност пчелен кошер. Големите архитектурни паметници, подобно на големите планини, са дело на вековете. Често изкуството се видоизменя, преди те да са довършени: „Pendent opera interrupta.“70 Довършват се без сътресения според изискванията на видоизмененото изкуство. Новото изкуство поема сградата в състоянието, в което я заварва, врязва се в нея, нагажда я към себе си, продължава я по своему и я довършва, ако това му се удаде. Този процес се извършва спокойно, без затруднете, без реакции, по силата на естествен безпристрастен закон. Присадът се хваща, жизнените сокове си текат, растението продължава да живее. Разбира се, в тези последователни спойки на няколко вида изкуство на различни височини в една и съща сграда се крие материал за обемисти книги, нерядко за цяла всемирна история на човечеството. В тези огромни безименни маси човекът, строителят, индивидът се заличават. Те въплътяват и сумират човешкия ум. Времето е истинският архитект, народът — истинският зидар.

Ако се спрем само на европейската християнска архитектура — тази породена сестра на грандиозните архитектурни паметници на Изтока, — тя ни изглежда действително като огромна геологична формация, разделена на три ясно разграничени слоя, напластени един над друг: романски, готически и Ренесанс, който с удоволствие бих нарекъл гръко-римски слой. Над романския пласт — най-древен и най-дълбок — властвува пълният полукръг, който се явява отново и в горния пласт, Ренесанса, поддържан от гръцка колона. Ъглестият свод заема средата. Постройките, които принадлежат изключително на един от тези три слоя, са ясно разграничени една от друга, единни и цялостни. Такова е абатството „Жумиеж“, Реймската катедрала, църквата „Сент Кроа“ в Орлеан. Но трите пласта се смесват и преливат един в друг по краищата си, както цветовете на слънчевия спектър. Така са възникнали нееднородните преходни архитектурни паметници, носещи различни оттенъци. Някой от тях е романски в основата, готически по средата, гръко-римски в горната част, защото е бил построен за шестстотин години. Но това се среща рядко. Образец на подобен архитектурен паметник е кулата в Етамп. По-често се срещат постройки, спадащи към две формации. Такава е „Парижката света Богородица“ — готическа църква, чиито първи стълбове са забити в романския пласт, в който са затънали също порталът на „Сен Дьони“ и корабът на „Сен Жермен де Пре“. Такава е и пленителната зала на духовниците в Бошервил, пропаднала до пояс в романския пласт. Такава е и Руанската катедрала, която щеше да бъде чисто готическа, ако острият й централен връх не се къпеше в Ренесанса.

Обаче всички тия разновидности, всички тия отлики засягат само външност на църквите. Изкуството е променяло само кожата си. Самото устройство на християнската църква изобщо не е било засегнато. Все същият вътрешен скелет, същото логично разположение на частите. Каквато и да е скулптурната и дантелена обвивка на катедралата, под нея непременно срещаме, макар и в зародиш, в първично състояние, романската базилика. Тя се разгръща върху земята според един и същ строг закон. Два винаги едни и същи кораба, пресичащи се на кръст, със закръглен във форма на абсида горен край — олтарът. Все същите по-ниски странични галерии за вътрешните процесии и параклисите, свързани с кораба чрез светлите отвори между колоните. Върху тази неизменна основа — безкрайно разнообразие на броя на параклисите, порталите, камбанариите, стрелите според прищявката на века, на народа или на изкуството. Веднъж осигурила правилното богослужение, архитектурата е свободна в почините си. Статуи стъклописи, розетки, арабески, дантели, капители, барелефи, тя може да съчетава, както пожелае, приумиците на въображението си. На това се дължи невероятно разнообразната външност на тези сгради, подчинени на толкова строг ред и единство в основата си. Дънерът на дървото си остава един и същ, само разклоненията и листата му са своеобразни.

II. ПАРИЖ ОТ ПТИЧИ ПОЛЕТ

Преди малко се опитахме да възстановим за читателя прекрасната „Парижка света Богородица“. Описахме в общи линии красотата, която тя притежаваше в петнадесети век и която й липсва сега. Но забравихме най-важното — панорамата, която се откриваше тогава от кулите й.

Когато след дълго изкачване пипнешком по тъмната спираловидна стълба, пресичаща отвесно дебелия зид на камбанарията, се излезеше внезапно на една от двете залени със светлина и слънце тераси, пред погледа се разстилаше вълшебна гледка на всички страни. Гледка sui generis71, която лесно биха могли да си представят ония наши читатели, които са имали щастието да видят напълно запазен стилно готически град, а такива градове още се срещат — например Нюрнберг в Бавария, Виттория в Испания или някои по-малки градчета, стига само да са напълно запазени — Витре в Бретан или Нордхаузен в Прусия.

Париж преди триста и петдесет години, Париж в петнадесети век беше още по онова време град гигант. Ние, сегашните парижани, имаме обикновено погрешна представа за площта, с която той се е уголемил по-късно. От Луи XI насам градът едва ли е нараснал дори с една трета. И разбира се, той е загубил много повече по красота, отколкото е спечелил по големина.

Париж е възникнал, както се знае, на древния остров Сите, който има форма на люлка. Чакълестият бряг на острова бил първата му ограда, Сена — първият му ров. В продължение на няколко века той си е останал остров с два моста — единият на север, другият на юг, и две кули на мостовете си, едновременно врати и крепости — Големия Шатле на десния бряг и Малкия Шатле на левия. По-късно, още по времето на първите крале, Париж се почувствувал много натясно в острова, където не можел вече да се обърне, и прекрачил реката. Тогава една стена се врязала в полето от двете страни на Сена отвъд Големия и Малкия Шатле. До миналия век все още стърчаха останки от тази старинна ограда. Днес е останал само споменът и тук-таме някое свързано с нея предание: Порт Боде или Бодоайе, Porta Bagauda. Постепенно потокът къщи, изтласкван безспир от сърцето на града към периферията, залива, разяжда, изтрива и съвсем заличава тази оградна стена. Филип-Август построява нова дига. Той заключва Париж в околовръстна верига от големи, високи и яки кули. Повече от век къщите се притискат, блъскат се една в друга и повишават нивото си като вода в басейн. Те стъпват дълбоко, трупат етаж върху етаж, качват се една над друга, избликват на височина като сок под налягане, надпреварват се да подават глави над съседите си, за да вдъхнат малко въздух. Улицата хлътва все по-навътре и става все по-тясна. Всяко празно местенце се попълва и изчезва. Най-сетне къщите прескачат стената на Филип-Август и се пръсват весело и безредно като бегълци в равнината. Разполагат се нашироко, изрязват си градинки сред полето. Още от 1367 година покрайнините на града толкова се разрастват, че се налага издигането на втора стена, главно върху десния бряг. Построява я Шарл V. Но град като Париж е в постоянен растеж. Само такива градове стават столици. Те приличат на фунии, в които се стичат всички географски, политически, морални и интелектуални притоци на дадена страна, всички естествени склонности на даден народ. Кладенци на цивилизацията, ако мога да се изразя така, а също и клоаки, в които се сцежда и се набира капка по капка, век по век всичко — търговия, индустрия, образование, население, жизнени сокове, целият живот, цялата душа на една нация. Стената на Шарл V споделя участта на стената на Филип-Август: още в края на петнадесети век тя бива прескочена, надхвърлена и предградията плъзват отвъд нея. През шестнадесети век тя изглежда смалена и свита в стария град, защото извън нея се сгъстява новият град. И така, още в петнадесети век, за да се спрем дотам, Париж бе вече изтъркал трите концентрични кръга от стени, които по времето на Юлиан Отстъпника бяха още в зародиш в Големия и Малкия Шатле. Мощният град бе разпукал един след друг четирите пояса от стени, като дете, което расте и пука миналогодишните си дрехи. По времето на Луи XI стърчаха още на места в това море от къщи няколко порутени кули от старинните огради като върхове на хълмове по време на наводнение, архипелаг острови от стария Париж, потънал под новия.

Оттогава насам за съжаление Париж пак се е видоизменил, но той е прекрачил само една ограда, стената на Луи XV — тази жалка стена от тиня и храчки, достойна за краля, който я бе издигнал, и за поета, който я бе възпял:

В петнадесети век Париж все още беше разделен на три ясно разграничени и независими градове, всеки със своята специфична физиономия, предназначение, нрави, обичаи, привилегии, история — Сите, Университета, Града. Сите заемаше острова и беше най-старинен, най-малък, родител на другите два, притиснат между тях като — простете за сравнението — дребна старица между две хубави снажни девойки. Университета се простираше върху левия бряг на Сена от крепостта Турнел до крепостта Нел — точки, които отговарят в днешния Париж на Винарския пазар и на Монетния двор. Стената му се врязваше надълбоко в равнината, където Юлиан беше построил своите бани. Тя включваше и възвишението Сент Жонвиев. Кулминационната точка на тази крива линия беше Порт Папал, тоест почти до мястото на днешния Пантеон.

Града, който беше най-обширната от трите части на Париж, се разстилаше на десния бряг. Кеят му, прекъснат на много места, се виеше край Сена от кулата Бий до кулата Боа, тоест от мястото, където днес се намират продоволствените складове, до Тюйлери. Тези четири точки, в които Сена пресичаше оградата ма столицата — вляво крепостите Турнел и Нел, а вдясно кулите Бий и Боа, се наричаха просто „четирите кули на Париж“. Града нахлуваше още по-навътре в полето. Най-високата точка от оградата на града (построена от Шарл V) беше при Порт Сен Дьони и Порт Сен Мартен, които и днес се намират на тия места.

Както вече казахме, всяка една от тия големи части на Париж беше отделен град, но с доста тясно предназначение, за да бъде истински самостоятелен град и да може да мине без другите. Всеки от тях обаче имаше свой собствен облик. В Сите изобилствуваха църквите, в Града — частните дворци, а в Университета — колежите. Като изоставим второстепенните особености на стария Париж и своеобразните закони на пътното право, ние ще кажем изобщо, позовавайки се на хаоса в общинските ведомства, че островът принадлежеше на епископа, десният бряг — на кмета, а левият — на ректора. Парижкият прево, кралски, а не общински служител, държеше върховната власт. Сите се гордееше с „Парижката света Богородица“, Града — с Лувъра и кметството, а Университета — със Сорбоната. В Града се намираха халите, в Сите — болницата, в Университета — Пре о Клер. Престъпленията, извършени от учещите на левия бряг в тяхното Пре о Клер, се съдеха в острова, в съдебната палата, а се наказваха на десния — в Монфокон, освен ако се намесеше ректорът, преизпълнен от съзнанието за силата на Университета и слабостта на краля. Защото учещите се имаха привилегията да бъдат обесвани у дома си.

Нека отбележим мимоходом, че повечето от тия привилегии — а между тях имаше и по-значителни — бяха изтръгнати от краля чрез бунтове и вълнения. Така си върви от памтивека: кралят пуска само когато народът дърпа. В една старинна грамота е казано наивно по повод верността на поданиците: „Civibus fklelitas in reges, quae tamen aliquoties seditionibus inlerrupta. multa peperit privilegio.“72

В петнадесети век Сена миеше пет острова сред стените на Париж — Вълчия остров, където тогава още растели дървета, докато днес има само дърва. Кравия и Богородичния, епископски владения, пусти и двата, ако не смятаме няколко колиби. (В седемнадесети век тези два острова били слети, застроени и днес носят името Сен Луи.) Най-сетне Сите и на върха му Островчето на превозвача на крави, изчезнало по-късно под насипа Пон Ньоф. По онова време Сите имаше пет моста — три отдясно: Пон Нотр Дам и Понт о Шанж, каменни, и Понт о Мьоние, дървен, и два отляво: каменния Пти Пон и дървения Пон Сен Мишел. Всичките отрупани с къщи. Университета имаше шест врати, построени от Филип-Август. Те бяха, като почнем от крепостта Турнел: Сен Виктор, Бордел, Порт Папал, Сен Жак, Сен Мишел и Сен Жермен. Града имаше също шест врати, построени от Шарл V. Те бяха, като почнем от кулата Бий: Сент Антоан, Тампъл, Сен Мартен, Сен Дьони, Монмартър и Сент Оноре. Тези врати бяха здрави и хубави и хубостта им никак не вредеше на здравината им. Широк и дълбок ров с буйно течаща вода, прииждаща зиме, миеше подножието на околовръстната стена на Париж. Водата идваше от Сена. Нощем затваряха вратите, препречваха реката и двата края на града с дебели железни вериги и Париж заспиваше спокойно.

Гледани от птичи полет, тези три града — Сите, Университета и Града — предлагаха на погледа сплъстена мрежа от странно заплетени улици. И все пак още от първия миг се познаваше, че тези три отделни части образуват едно цяло. Веднага се забелязваха две успоредни улици, които не се пресичаха никъде, почти съвсем прави, прекосяващи едновременно и трите града от единия до другия край, от юг на север, перпендикулярно на Сена. Те ги свързваха, те ги съединяваха, като преливаха безспир тълпи народ от единия в другия и образуваха един общ град от трите града. Първата улица водеше от Порт Сен Жак до Порт Сен Мартен. Тя се наричаше в Университета улица „Сен Жак“, в Сите — улица „Жуиври“, а в Града — улица „Сен Мартен“. Пресичаше два пъти реката при Пти Пон и Пон Нотр Дам. Втората, която носеше името „Ла Арп“ върху левия бряг, „Барийри“ в острова и Сен Дьони върху десния бряг, пресичаше единия ръкав при Пон Сен Мишел, а другия — при Понт о Шанж. Тя водеше от Порт Сен Мишел в Университета до Порт Сей Дьони в Града. Но макар и под толкова различни имена това бяха едни и същи улици, улици майки, улици прародителки, двете главни артерии на Париж. Всички други вени на тройния град се вливаха в тях или водеха началото си от тях.

Независимо от тия две главни улици, пресичащи диаметрално Париж от край до край по цялата му ширина, общи за цялата столица, Града и Университета имаха още по една главна улица, успоредна на Сена, която пресичаше под прав ъгъл другите две „артерии“. Така в Града можеше да се отиде по права линия от Порт Сент Антоан до Порт Сент Оноре, а в Университета — от Порт Сен Виктор до Порт Сен Жермен. Тези две големи улици, кръстосани с първите две, образуваха канавата, върху която се преплиташе и затягаше във всички посоки подобната на лабиринт мрежа на парижките улички. В сливащите се очертания на тази мрежа се различаваха при внимателно вглеждане два разперени снопа — единият в Университета, другият в Града, — две ветрила от по-широки улици, водещи от мостовете към вратите.

Нещо от този геометричен план се е запазило и до днес.

Но каква гледка е представлявало всичко това от високите кули на „Парижката света Богородица“ през 1482 година. Точно това ще се опитаме да ви опишем.

Изкачил се задъхан до върха, зрителят оставаше замаян преди всичко от просналите се пред него покриви, комини, улици, мостове, площади, островърхи кули, камбанарии. Какво ли не грабваше наведнъж погледа — и фино изрязаната стрела, и острият покрив, и увисналата в ъглите на стените куличка, и каменната пирамида от XI век, и обелискът от плочи от XV век, и кръглата гола кула на замъка, и четвъртитата, покрита със скулптури камбанария на църквата, и голямото, и малкото, и масивното, и ефирното. Погледът дълго се рееше над този лабиринт, където всяко отделно нещо беше оригинално, целесъобразно, одухотворено и красиво, където всяка сграда беше художествена творба — от най-незначителния дом с рисунки и скулптури по фасадата, с кръстосани външни греди, прихлупен над вратите свод и струпани един над друг етажи до царствения Лувър, обкръжен по онова време от колонада от кули. Но нека видим какви по-значителни здания различаваше зрителят, веднъж свикнал с хаоса от постройки.

На преден план Сите. „Остров Сите — пише Совал, който покрай всичкия ненужен баласт има понякога и сполучливи стилни хрумвания — напомня огромен кораб, затънал в тинята, изтласкан от течението към средата на Сена.“ Ние обяснихме вече, че в края на XV век този кораб беше прикрепен към двата бряга на реката чрез пет моста. Корабоподобната форма беше направила впечатление дори на специалистите по гербовете и заради тази именно прилика по думите на Фавен и Паские, а не заради обсадата на норманите, на стария парижки герб е изобразен кораб. Гербът е същинска алгебра, той е език за този, който умее да го дешифрира. Цялата история на втората половина на средновековието е написана в гербове, както историята на първата половина — символиката на романските църкви. Гербовете представляват йероглифите на феодализма, които заместват йероглифите на теокрацията.

И така Сите се набиваше в очи с обърнатата си на изток кърма и насочения към запад нос. Обърнат с лице към носа на този кораб, зрителят виждаше пред себе си безчислена гмеж от стари покриви, над които се издигаше оловното кубе на „Сент Шапел“, наподобяващо слон с куличка на гърба. Само че в случая куличката беше най-смело източената и най-съвършено изработената стрела, най-прозрачният дантелен конус, през който някога е прозирало небето. Пред самата „Парижка света Богородица“, на красивия площад пред църквата, обграден със старинни къщи, се вливаха три улици. Към южната страна на площада се накланяше набръчканата и начумерена фасада на парижката болница Отел Дийо с покрития си като че ли с брадавици и гнойни язви покрив. Надясно, наляво, на изток, на запад в тясната ограда на Сите се издигаха камбанариите на двадесет и една църкви от най-различни епохи с най-разнообразна форма и всевъзможна големина — като се почне от ниската, проядена от червеи романска камбанария на „Сен Дьони дю Па“, carcer Glaucini, и се свърши с тънките като игли камбанарии на „Сен Пиер о Бьо“ и „Сен Ландри“. Зад „Света Богородица“, на север, се раздипляше манастирът с готическите си галерии, а на юг — епископският дворец, изграден в полуромански стил. На изток — незастроеният нос Терен. Сред хаоса от къщи окото все пак различаваше изрязаните ажурно каменни митри, които украсяваха дори и таванските прозорчета на двореца, подарен от града на Жувенал де з-Юрсен. Много по-нататък личаха намазаните с катран бараки на пазара Палю и новата абсида на „Сей Жермен льо Вийо“, удължена през 1458 година за сметка на улица, „Фев“ Тук-таме прозираше кръстопът, задръстен от народ, позорен стълб, издигнат на някой завой, или пък част от хубавия паваж на Филип-Август, широките плочи, издълбани по средата на улиците от краката на конете и тъй несполучливо заменени през шестнадесети век с жалките камъчета, наречени „паваж на лигата“. Окото зърваше също някой заден двор с доста разпространената през петнадесети век прозрачна куличка за стълбището, каквато още може да се види на улица „Бурдоне“. Най-сетне, вдясно от „Сент Шапел“, на запад, се виждаше съдебната палата, опряла кулите си на брега на реката. Високостволите дървета на кралските градини, които заемаха западния нос на Сите, скриваха от погледа Островчето на превозвача на крави. Колкото до водата от двете страни на острова, тя почти не се виждаше отгоре. Реката беше закрита от мостовете, а мостовете — от къщите.

Когато погледът се плъзнеше над мостовете, отрупани с преждевременно зеленясали поради влагата покриви, и се насочваше към Университета, първата постройка, която го задържаше там, беше дебелият и нисък сноп от кули — Малкият Шатле, чиято раззинала врата сякаш поглъщаше единия край на Пти Пон. Обхванехте ли с взор гледката от изток до запад, от Турнел до кулата Нел, пред вас се занизваха безспир къщи с украсени с резби греди, с разноцветни стъкла, с издадени един над друг етажи, надвиснали над паважа. Безкрайната начупена линия на покривите се пресичаше на места от някоя улица или от лицето или лакътя на голям частен каменен дворец, разположен нашироко с дворовете и градините си, с крилата и корпуса си сред простолюдните тесни, набутани една в друга къщи, като благородник сред купчина селяци. По кея се виждаха пет-шест такива дворци, като се започне с дома Лорен, който делеше с бернардинците голямото заградено пространство от Турнел чак до крепостта Нел, чиято главна кула служеше за граница на Париж и чиито островърхи покриви цели три месеца през годината очертаваха черните си триъгълници върху аления диск на залязващото слънце.

Този бряг на Сена съвсем нямаше търговски характер. Тук шумяха и се тълпяха повече учещи, отколкото занаятчии, и крайбрежната улица се простираше само от моста Сен Мишел до кулата Нел, а останалата част от брега беше ту гола песъчлива площ, както отвъд владенията на бернардинците, ту купища къщи, стъпили във водата, както между двата моста. Тук ехтеше постоянно врявата на перачките. Те викаха, разговаряха и пееха от сутрин до вечер, тупайки чевръсто бельото, както и в наши дни. Едно от най-веселите кътчета на Париж.

Университетът изглеждаше като компактен блок. От край до край хомогенна, плътна маса. Хилядите гъсти, островърхи, кажи-речи, слети един с друг покриви, с почти еднаква форма, изглеждаха, гледани отгоре, като еднородни кристали. Капризните улеи на уличките разрязваха тази пита от къщи на доста съразмерни резени. Четиридесет и двата колежа бяха пръснати равномерно, по малко навсякъде. Разнообразните и забавни върхове на техните хубави сгради бяха плод на същото изкуство, което бе построило и скромните покриви, над които те се издигаха. Те представяха всъщност същите геометрични фигури, само че повдигнати на квадрат или куб. Усложняваха цялото, без да нарушат единството му, допълваха го, без да го обременят. Геометрията създава хармония. Над живописните чардаци на левия бряг се открояваха пищно няколко хубави частни дворци — дворецът Невер, Римският дворец, Реймският, изчезнали и трите днес, и дворецът Клюни, който все още съществува за утешение на любителите на изкуството, но без кулата си, съборена тъй безразсъдно само преди няколко години. Римската сграда с хубавите полукръгли арки близо до Клюни бяха баните на Юлиан. Виждаха се и доста абатства, които се отличаваха от частните дворци с по-благочестивата си красота и по-строгото величие, макар че бяха също така прекрасни и обширни. Измежду тях най-ясно се открояваше абатството на бернардинците с трите си камбанарии, „Сент Жонвиев“ със запазената си до днес квадратна кула, която ни кара да съжаляваме за останалата част от църквата, Сорбоната, полуколеж, полуманастир, с оцелелия си още възхитителен кораб, Хубавият квадратен манастир на матюринците, съседният манастир на бенедиктинците, в чиито стени успяха в промеждутъка между седмото и осмото издание на настоящата книга да вмъкнат на бърза ръка някакъв театър, абатството на корделиерите с три огромни, проснати един до друг покрива и най-сетне абатството на августинците със своята изящна стрела, издигаща се в западната част на Париж близо до кулата Нел. Колежите — съединително звено между манастирите и света — заемаха средно място сред архитектурните паметници между частните дворци и абатствата със своето строго изящество и със своите скулптури, по-тежки от дворцовите и не тъй сериозни като манастирските. За съжаление почти нищо не е останало днес от тези старинни сгради, в които готическото изкуство умееше така добре да съчетава пищното и умереното. Църквите (а те и в Университета бяха многочислени и великолепни и илюстрираха всички възрасти на архитектурата, като се почне от пълния кръг на църквата „Сен Жулиен“ и се стигне до стрелчатите сводове на „Сен Северен“) се възвишаваха над общия пейзаж и като ново съзвучие, прибавено към общата хармония, пробиваха сегиз-тогиз зигзаговидната линия на покривите със своите фино изработени стрели, прозирни камбанарии, устремени нагоре върхове, които се явяваха великолепно повторение на островърхи-те покриви на къщите.

Теренът на Университета беше хълмист. Възвишението Сент Жонвиев се издуваше като огромен мехур на югоизток. Гледани отгоре, тесните криволичещи улички на днешния Латински квартал с гроздовете къщи, плъзнали във всички посоки от върха и втурващи се почти отвесно и безредно по стръмните склонове, едни едва ненагазили във водата, други плъпнали обратно нагоре, крепящи се сякаш една друга, представляваха интересна гледка. Непрекъснато придвижване на хиляди черни точки, разминаващи се по улиците, премрежваше очите на зрителя — минувачите, гледани отдалече и отвисоко.

Най-сетне тук-таме между тия покриви, остриета и безчислени сгради, които странно къдреха и назъбваха крайната линия на Университетския град, прозираше ту дебела, обрасла в мъх стена, ту тежка кръгла кула, ту зъбната градска врата, напомняща крепост — стената на Филип-Август. Отвъд нея се зеленееха ливади, бягаха пътища, покрай които се белееха къщи от предградията, все по-редки в далечината. Някои от тия предградия бяха доста значителни. На първо място предградието Сен Виктор, което почваше от крепостта Турнел с едносводестия мост над река Биевр, с абаството, в което се съхраняваше епитафията на Луи Дебелия, epitaphium Ludovici Grossi, и с църквата от XI век с осмоъгълна стрела и четири камбанарии (подобна църква може да се види в Етамп, там не е още съборена). По-нататък селището Сен Марсо, което по онова време имаше вече три църкви и един манастир. Още по-нататък, като оставим вляво Гобленовата мелница с нейните четири бели стени, идваше предградието Сен Жак с прекрасно изваяното разпятие на кръстопътя си и с църквите „Сен Жак дю О Па“, по онова време готическа, пленителна с острите си очертания, „Сен Маглоар“, с прекрасния си кораб, датиращ от XIV век, който по-късно бе превърнат от Наполеон в плевня, и „Нотър Дам де Шан“, известна с византийските си мозайки. Най-сетне, като отминем стърчащия сред полето манастир „Шартрьо“, пищна постройка, съвременница на съдебната палата, с разделени на участъци градини, както и развалините на Вовер, ползуващи се с лоша слава, погледът попадаше на запад върху трите романски стрели на църквата „Сен Жермен де Пре“. Предградието Сен Жермен, по онова време голяма община, наброяваше петнадесет до двадесет улици. На единия край на селището стърчеше острата камбанария на „Сен Сюлпис“. Съвсем близо до нея личеше квадратната ограда на панаира Сен Жермен, където днес се намира пазарът. После се виждаше позорният стълб на абата, хубава кръгла куличка с оловен конус отгоре. По-далеч беше керемидарницата и фурнаджийската улица, водеща към общата хлебопекарница, мелницата върху могилката и болницата за прокажени — усамотена и избягвана от всички къщичка. Но най-много привличате и задържаше погледа самото абатство. Без съмнение този манастир, внушителен и като църква, и като замък, този абатски дворец, в който парижките епископи се чувствуваха поласкани, ако прекарат някоя нощ, трапезарията, която с красивия си външен изглед и великолепните розетки по прозорците приличаше на катедрала благодарение на майсторството на архитекта, изящният параклис на Богородица, обширната спалня, просторните градини, зъбчатата решетка, подвижният мост, назъбената ограда, която се очертаваше на фона на околните зелени ливади, дворовете, където проблясваха военни униформи, смесени със златоткани свещенически одежди, всичко това, групирано около трите високи камбанарии в романски стил, стъпили удобно върху готическата абсида, се открояваше живописно на хоризонта. Когато най-сетне, наситили се на Университета, обърнехте очи към десния бряг, към Града, гледката се променяше рязко. Много по-голям от Университета, Градът беше същевременно не тъй еднороден. Още при пръв поглед се забелязваше, че той е разделен на няколко особено ясно разграничени зони. Най-напред на изток, в тази част на града, която и до днес се нарича блатото, за спомен от блатото, в което някога Камюлоген натикал войската на Цезар, бяха струпани няколко двореца. Техният блок стигаше чак до реката. Четири почти слети един с друг дворци оглеждаха в Сена покритите си с плочи покриви, пресечени от изящни улички — Жуи, Санс, Барбо и частният дворец на кралицата. Тези четири сгради заемаха разстоянието от улица „Нонендиер“ до абатството на селестинците, чиято остра камбанария допълваше изящно линията на покривите и куличките им.

Няколкото зеленясали и порутени къщи, надвиснали над водата пред тези пищни дворци, не затуляха красивите чупки на фасадите им, широките им четвъртити прозорци в каменни рамки, островърхите им входове, отрупани със статуи, изпъкналите строго очертани ръбове на стените и всички пленителни архитектурни изненади и неизчерпаеми комбинации на готическото изкуство. Зад тези дворци се раздипляше на всички посоки безкрайната и разнообразна ограда на двореца Сен Пол, на места фугирана, другаде дъсчена или пък назъбена като крепост, на места засенчена от кичести дървета като монашеска обител. В този дворец френският крал можеше свободно да настани двадесет и двама принцове, равни по ранг на престолонаследника и бургундския херцог ведно със слугите и свитите им, без да смятаме придворните благородници и императора, когато дойдеше на гости на Париж, и лъвовете, които имаха специално жилище п кралския дворец. Нека споменем мимоходом, че княжеските покои се състояха тогава най-малко от единадесет помещения, като се почне от парадната зала и се свърши с молитвената стая, без да смятаме галериите, баните, ваните и другите сервизни помещения, с които беше снабден всеки апартамент. Без да говорим и за частните градини на всеки кралски гостенин. Без да говорим и за кухните, килерите, стаите за прислужниците, обидите трапезарии на двореца. Без да вземаме предвид задните дворове, където се намираха двадесет и две служебни помещения, като се почне от хлебопекарницата и се стигне до склада за вината. Освен това там имаше най-разнообразни приспособления за всевъзможни игри: Le mail73, la paume74, la bague75, имаше и птичарници, рибарници, менажерии, конюшни, обори; библиотеки, арсенали и стоманолеярни. Такова нещо представляваше по онова време един кралски дворец от рода на Лувър или Сен Пол. Град в града.

От кулата, на която сме застанали, макар и полузакрит от четирите дворци, за които споменахме преди малко, дворецът Сен Пол все пак представляваше чудна гледка. Ясно се различаваха трите дворци, които Шарл V бе присъединил към своя, макар че бяха изкусно долепени до него — дворецът Пти Мюс с дантелената си балюстрада, обточваща пленително покрива му, дворецът на абата Сен Мор, който напомняше замък — дебела кула, тесни прозорци, бойници, железни човки и абатския герб върху широката саксонска врата между двата подемника на подвижния мост, и най-сетне дворецът на граф д’Етамп, чиято срутена на върха кула беше закръглена и нащърбена като гребен на петел. Три-четири стари дъба стърчаха тук-таме един до друг като огромни глави цветно зеле, лебеди се гонеха в бистрите води на рибниците, преливащи в светлосенки. Забелязваха се също множество дворове с живописни кътчета. Дворецът на лъвовете с ниски ъглести сводове върху невисоки саксонски стълбове, с железни решетки и неспирен рев. Над всички сгради се възвисяваше люспестата стрела на църквата „Аве Мария“. Вляво се намираше жилището на парижкия прево, с четири изящни прозрачни кулички встрани. А в средата, чак в дъното, се разстилаше самият дворец Сен Пол с надиплените си фасади, с последователните притурки след Шарл V, с израстъците в смесен стил, с които го бе отрупало в продължение на два века въображението на архитектите, с многочислените абсиди и параклиси, с островърхите покриви на галериите, с хилядите ветропоказатели на четирите страни и с двете съседни кули с конусообразни покриви, обкръжени от назъбена стена в основата — същински островърхи шапки с обърната периферия.

Изкачвайки се стъпало по степало по този амфитеатър от дворци, проснат в далечината по протежение на десния бряг, погледът прекосяваше дълбока падина сред покривите на Града — пасажа на улица „Сент Антоан“, и спирайки се само на по-важните сгради, стигаше до двореца Ангулем — обширна постройка, плод на няколко епохи, в която личаха съвсем нови, чисто бели части, които се открояваха върху останалата част като пурпурна кръпка върху синя връхна дреха. Така например изключително острият покрив на модерния дворец, по който стърчаха художествено изрязани водосточни тръби, покрит с оловни листове с бляскави лъкатушни инкрустации от позлатена мед, образуващи хиляди причудливи арабески, този тъй интересно украсен покрив се възвисяваше елегантно сред кафявите порутини на старата сграда, чиито дебели стари кули, издути от старост като бъчви, рухващи и разпукващи се от горе до долу, приличаха на дебелаци с разкопчани на корема жилетки. Зад тях се издигаше гората от остри върхове на двореца Турнел. Нищо в света, нито дворецът в Шамбор, нито Алхамбра, не може да предложи на погледа по-вълшебна, по-ефирна, по чаровна гледка от тази високоствола гора от най-разнообразни по форма, височина и разположение стрели, камбанарии, комини, ветропоказатели, спирални и свредлообразни стълби, ажурни, куполовидни кули, изрязани като по калъп, павилиони, вретеновидни кулички. Гигантска каменна шахматна дъска.

Вдясно от двореца Турнел снопът от огромни мастилено-черни кули, застъпващи се една друга и сякаш пристегнати с околовръстния ров, тази крепост с повече бойници, отколкото прозорци, с вечно изправен подвижен мост и вечно спусната решетка — беше Бастилията. Черните човки, които се подаваха от бойниците, не бяха, както бихте могли да сметнете, водосточни тръби, а дула на оръдия.

Под тяхната сянка в подножието на страшната сграда личеше Порт Сент Антоан, почти скрита между две кули.

Отвъд Турнел, чак до стената на Шарл V, се раздипляше кадифеният губер на кралските ниви и градини с пищна зеленина и цветя, сред който се разпознаваше по лабиринта от дървета и алеи прословутата градина Дедал, подарена на Коактие от Луи XI. Обсерваторията на доктора стърчеше над лабиринта като огромна усамотена колона с къщурка на върха вместо капител. В тази лаборатория се изготвяха страшни хороскопи.

Днес на това място се намира Плас Роял.

Както казахме, кварталът на дворците, за който се опитахме да дадем известна представа на читателя, спирайки се естествено само на най-важните постройки, заемаше ъгъла, образуван от стената на Шарл V и Сена на изток. Центърът на Града бе зает от купчина къщи на простолюдието. Там извеждаха трите моста, които свързваха Сите с десния бряг, а край мостовете изникват по-скоро жилища, а не дворци. Тази купчина къщи, натъпкани като килийки в кошер, не беше лишена от известна красота. Покривите на столицата напомняха морски вълни. В гледката имаше нещо величествено. И преди всичко улиците — кръстосани и объркани, образуваха всевъзможни забавни фигури в този плътен блок. Около халите например наподобяваха звезда с хиляди лъчи. Улиците „Сен Дьони“ и „Сен Мартен“ се изкачваха една след друга с разклоненията си, подобни на две дървета, преплели клоните си. Между тях се провираха, лъкатушейки, улиците „Платрьори“, „Верьори“, „Тиксьорандри“ и други. Имаше и хубави сгради, които изплуваха над вкаменените вълни от островърхи покриви. Така до Понт о Шанж, зад който Сена къдреше водите си под колелата на Понт о Мьоние, стърчеше Шатле, не вече римска кула, както по времето на Юлиан Отстъпника, но феодална кула от тринадесети век, построена от толкова твърд камък, че три часа да копаете с кирка, не бихте откъртили почти нищо. Там се издигаше и пищната четвъртита камбанария на „Сен Жак дьо ла Бушри“, със скрити под скулптурите ръбове, възхитителна още в петнадесети век, макар че не беше довършена. Тогава й липсваха четирите чудовища, кацнали по ъглите на покрива й. Те приличат на сфинксове, които задават на новия Париж загадката, която са поставяли и на древния. Скулпторът Ро ги сложи там едва в 1526 година и получи двадесет франка за труда си. Виждаше се също и Домът с колоните, чиято фасада гледаше към Гревския площад, за който читателят има вече известна представа. Църквата „Сен Жерве“, развалена впоследствие от един портал, рожба на „добрия вкус“. „Сен Мери“, чиито ранни ъглести сводове напомняха много пълния полукръг. „Сен Жан“ с пословичната си стрела. И двадесет други архитектурни паметника, които не се гнусят да гушат прелестите си в хаоса на тъмни, тесни и дълбоки улички. Прибавете и каменните кръстове, отрупани със скулптури, които красяха кръстопътищата много по-често от бесилките. Гробището „Дез Иносан“, чиято художествена ограда се виеше в далечината зад покривите. Позорния стълб при халите, подаващ се между два комина на улица „Косонри“. Стълбата на кръста Трауар в гъмжащия от народ кръстопът. Житния пазар, който образуваше обръч от порутини. Останките от старинната ограда на Филип-Август, която прозираше тук-таме, потънала между къщите — проядени от бръшлян кули, срутени врати, останки от рушащи се безформени стени. Кея с хилядите дюкянчета и залените в кръв живодерници. Сена, покрита с кораби от Порт о Фоан до Фор л’Евек. И тогава ще имате смътна представа за централния трапец на Града в 1482 година.

Към тези два разнородни блока — единият, пълен с дворци, другият, с жилищни домове, Градът предлагаше още един: дългата върволица абатства, които го опасваха почти отвред, от изток до запад, и образуваха втора вътрешна ограда от манастири и параклиси пред крепостната стена, която ограждаше Париж. Така непосредствено до парка на Турнел между улица „Сент Антоан“ и старата улица, „Тампъл“ се намираше абатството „Сен Катрин“ с обширното си имение, което граничеше със стените на Париж. Между старата и новата улица „Тампъл“ се издигаше Тампъл, зловещ сноп от кули, висок и усамотен зад широката си назъбена ограда. Между новата улица „Тампъл“ и улица „Сен Мартен“ се разстилаше сред градините си абатството „Сен Мартен“, — великолепна укрепена църква, която с пояса от кули и тиарата от камбанарии отстъпваше само на „Сен Жермен де Пре“ по величественост и хубост. Между двете улици „Сен Мартен“ и „Сен Дьони“ се простираше оградата на абатството „Трините“. Най сетне между улиците „Сен Дьони“ и „Монтор-гьой“ — абатство „Фий-Дийо“; До него личаха изгнилите покриви и порутената ограда на Двора на чудесата. Единственото нечестиво звена в благочестивата верига от манастири.

Най-сетне, четвъртата част, която, се открояваше от само себе си сред купищата покриви върху десния бряг и заемаше западния ъгъл на околовръстната стена и долната част на течението на Сена, беше новият възел от дворци и частни домове, струпани около Лувъра. Старият Лувър на Филип-Август, огромна постройка, около чиято дебела кула се тълпяха още двадесет и три величествени кули, без да броим куличките, изглеждаше отдалеч включен като в рамка между готическите покриви на дворците д’Алансон и Пти Бурбон. Същинска хидра от кули, исполинска пазителка на Париж, с двадесет и четири вечно изправени глави, с чудовищно тяло, покрито с олово или с люспи от плочи, струящо метален блясък, Лувър се явяваше великолепен завършек на Града откъм западната му страна.

И така Градът представляваше огромна площ от градски къщи — това, което римляните наричаха insula, c два блока от дворци от двете страни, едните, увенчани с Лувъра, другите — с Турнел, ограничена на север от дълга броеница от абатства и имения, всичко това споено и слято пред погледа. Над тези хиляди сгради, чиито каменни или керемидени покриви се врязваха едни в други и очертаваха странни вериги, се възвисяваха татуираните, скулптирани и Симетрично изрязани камбанарии на четиридесет и четирите църкви на десния бряг. Мириади улици се кръстосваха. От едната страна високи стени с квадратни кули (оградата на Университета имаше кръгли кули), от другата — Сена, пресечена от мостове, влачеща многобройни кораби. Ето какво представляваше Градът през петнадесети век.

Отвъд стените няколко предградия се притискаха край вратите, но не така гъсти и по-малобройни от предградията отвъд Университета. Зад-Бастилията двадесет къщурки, групирани около интересните скулптурни фигури на кръста Фобен и подпорните стени на абатството „Сент Антоан де Шан“. По-нататък се виждаше Попенкур, потънал в житата, и Куртий, весело селце, пълно с кръчми. Селището Сен Лоран с църквата си, чиято камбанария се сливаше като че ли отдалеч с острите кули на Порт Сен Мартен. Предградието Сен Дьони с широката ограда на Сен Ладър. Отвъд Порт Монмартър се белееше стената на Гранж-Батлиер, а зад нея — тебеширените склонове на Монмартър, по които тогава имаше толкова църкви, колкото и мелници, а днес са останали само мелниците, защото човешкото общество сега се нуждае от храна само за тялото си. И най-сетне отвъд Лувър се разстилаше голямото още по онова време предградие Сент Оноре; зеленееше селцето Птит Брьотан с пазара на свинете, в центъра на който се намираше ужасната пещ, където варяха живи фалшификаторите. Между Куртий и Сен Лоран окото ви навярно би различило някаква постройка, приклекнала върху малка могила сред пустеещите поля, която приличаше отдалеч на развалини от колонада върху необлицовани основи. Това не беше нито Партенон, нито храм на Юпитер Олимпийски, а просто Монфокон.

А сега, ако изброяването на толкова сгради, колкото и да се постарахме да го обобщим, не е превърнало на пух и прах още по време на описанието ни общата картина на древния Париж, ще го повторим с няколко думи. В центъра — острова Сите, напомнящ с формата си огромна костенурка, подала покритите си с керемидени люспи мостове като крачка изпод сивата броня от покриви. Вляво — еднородният плътен, притиснат и наежен трапец на Университета. Вдясно — обширният полукръг на Града, много повече примесен с градини и архитектурни паметници. Трите части — Сите, Университетът и Градът, прорязани от безброй улици, а между тях Сена, кърмачката Сена, както казва старият Дю Брьол, задръстена от острови, мостове и кораби. Наоколо необятна равнина, изпъстрена с всевъзможни посеви, подобни на кръпки, и осеяна с китни селца: вляво — Иси, Ванвър, Вожирар, Монруж, Жантий с двете си кули: кръгла и квадратна, и пр. Вдясно — още двадесет, като се почне от Конфлан и се стигне до Вил д’Евек. На хоризонта вълнистата линия на хълмовете, разположени околовръст като перваз на басейн. И най-сетне на изток, в далечината — Венсен със седемте четириъгълни кули, на юг — Бисетър с острите кулички, на север — Сен Дьони със стрелата си и на запад — Сен Клу и неговият замък. Ето Париж такъв, какъвто го наблюдаваха гарваните, обитаващи кулите на „Парижката света Богородица“ през 1482 година.

И все пак за този именно град Волтер е казал, че „преди Луи XIV той притежавал само четири хубави архитектурни паметника: Сорбоната, Вал дьо Грас, Лувъра“ и не помня кой беше четвъртият, може би Люксембургският дворец. За щастие Волтер е автор на „Кандид“ и е също един от най-злъчните сатирици през дълговековния живот на човечеството. Това доказва, между другото, че можеш да бъдеш достоен за възхищение гений и все пак нищо да не разбираш от едно изкуство, което ти е чуждо. Та нима Молиер не си въобразяваше, че прави голяма чест на Рафаел и Микеланджело, като ги наричаше „глезльовците на века“?

Но нека се върнем към Париж и към петнадесети век.

Тогава Париж не беше просто красив град. Той беше също и еднороден град, архитектурна и историческа творба на средновековието, каменна хроника. Град, образуван само от два слоя: романски и готически, защото римският беше изчезнал отдавна, като изключим Юлиановите бани, с които той пробиваше дебелата средновековна кора. Колкото до келтския слой, дори при изкопаването на кладенци не можеха да се намерят следи от него.

Петнадесет години по-късно, когато Ренесансът примеси към това тъй строго и все пак тъй разнообразно единство ослепителния разкош на своите хрумвания и системи, оргията на римските полукръгли сводове, на гръцките колони и готическите арки, нежната и съвършена скулптура, особената си слабост към арабеските и акантовите листи, архитектурното си езичество, съвременно на Лютер, Париж стана може би още по-хубав, макар и не така хармоничен за погледа и мисълта. Но това великолепие беше краткотрайно. Ренесансът не се оказа безпристрастен. Той не се задоволи да гради, а пожела да руши. Вярно е, че той имаше нужда от площ. Затова готическият Париж беше наистина готически само един миг. Едва бе завършена църквата „Сен Жак дьо ла Бушри“, и вече почнаха да рушат стария Лувър.

Оттогава насам големият град почна от ден на ден да губи своя облик. Готическият Париж, под който постепенно се беше заличил романският Париж, се заличи на свой ред. Но можем ли да кажем кой Париж го замести?

Съществува Париж на Катерина Медичи — в Тюйлери, Париж на Анри II в кметството, и двете сгради все още издържани и издаващи голям вкус. Париж на Анри IV на Плас Роял: трицветни къщи с тухлени фасади, с каменни ъгли и покриви от плочи. Париж на Луи XIII във Вал дьо Грас: сплескана, тромава архитектура, сводове във форма на дръжки на кошници, разплути колони, изгърбени куполи. Париж на Луи XIV — в Дома на инвалидите: величествен, пищен, позлатен и студен. Париж на Луи XV — „Сен Сюлпис“: волюта, панделки, облаци, завъртулки, листа от цикория, все от камък. Париж на Луи XVI — Пантеонът: лошо копие на църквата „Свети Петър“ в Рим (зданието се е слегнало някак неугледно и линиите още повече са се изкривили). Париж на републиката — Медицинския факултет: жалък, гръко-римски стил, който прилича толкова на Колизеума или на Партенона, колкото конституцията от третата година на законите на цар Минос. В архитектурата този стил е известен под името „стил месидор“. Париж на Наполеон — на площад „Вандом“: този Париж е действително величав, бронзова колона, направена от оръдия. Париж на Реставрацията — в сградата на Борсата: една твърде бяла колонада, поддържаща твърде гладък фриз, голям куб, на стойност двадесет милиона франка.

Към всяка една от тия характерни сгради се отнасят известен брой сходни по стил, по начин на строеж и разположение къщи, пръснати в различни квартали, които окото на познавача лесно може да различи и причисли към съответната епоха. Когато човек умее да наблюдава, може да намери духа на даден век и облика на някой крал дори в чукчето на вратата.

Сегашният Париж няма определена физиономия. Той представлява сбор от образци на архитектурата през няколко века, като най-хубавите са изчезнали. Столицата расте само за сметка на жилищата. И то какви! Както е тръгнало, Париж ще се подновява всеки петдесет години. Историческото значение на архитектурата му запада с всеки изминал ден. Архитектурните паметници стават все по-редки, жилищните домове сякаш го поглъщат и задушават. Париж на нашите бащи беше от камък, Париж на нашите синове сигурно ще бъде един ден от гипс!

Колкото до модерните архитектурни паметници в съвременния Париж, с удоволствие ще се въздържим да говорим за тях. Не че не им отдаваме нужното възхищение. Църквата „Сент Жонвиев“ на господин Суфло е несъмнено най-хубавата савойска паста, която някога е била изваяна от камък. Дворецът на Почетния легион е също знаменито сладкарско изделие. Куполът на Житния пазар е същински каскет на английски жокей, килнат на висока стълба. Кулите на „Сен Сюлпис“ приличат на два големи кларнета — какво пък, и това е форма като другите! Разкривените и жестикулиращи телеграфни жици внасят приятно разнообразие в очертанията на покривите им. Порталът на „Сен Рош“ може да се сравни по великолепие само със „Сан Тома д’Акен“. И той има една релефно изобразена Голгота в една ниша и едно позлатено дървено слънце. Това са действително удивителни произведения на изкуството. И куполообразната кула на лабиринта в Ботаническата градина е също много остроумно замислена. Колкото до сградата на Борсата, гръцка с колонадата си, римска с полукръглите сводове на вратите и прозорците си и ренесансова с ниския си схлупен свод, тя безспорно с много издържан в стилово отношение паметник. Доказателството е, че тя е увенчана с атически корниз, какъвто никога не е бил виждан в Атина — хубава права линия, изящно прекъсната тук-таме от кюнците на печките. Нека добавим, че ако е прието архитектурата на известна страда да е нагодена към предназначението й, и то така, че това предназначение да бие на очи от пръв поглед, какво възхищение тогава трябва да събуди сграда, която може да бъде еднакво лесно и кралски палат, и камарата общините, и кметство, и колеж, и манеж, и академия, и склад, и съд, и музей, и казарма, и гробница, и храм, и театър. А междувременно е обикновена Борса. Освен това архитектурните постройки трябва да са съобразени с климата. Тази сграда е построена очевидно точно за нашето студено и дъждовно небе. Покривът й е почти плосък като в Ориента, така че зиме, когато вали сняг, го метат. Та нали покривът е създаден точно за това, да бъде метен. Колкото до предназначението, за което говорихме преди малко, тя го изпълнява невероятно добре: във Франция е Борса, както би била храм в Гърция. Вярно е, че архитектът доста се е поизмъчил, докато прикрие циферблата на часовника, който щеше да наруши хубавите линии на фасадата. Но в замяна на това пък имаме колонадата, която обкръжава сградата и под която в дни на религиозни тържества може чудесно да се разгърне шествието на сарафите и търговските комисионери.

Без съмнение това са все великолепни архитектурни паметници. Като прибавим и чудно красивите улици, приятни и разнообразни като улица „Риволи“, смея да се надявам, че гледан от някой балон, Париж един ден ще представлява богатство от линии, пищност в подробностите, разнообразие на гледката, грандиозна простота и изненадваща красота, отличителни черти на всяка шахматна дъска.

И все пак, колкото и прекрасен да ви се струва днешният Париж, възсъздайте мислено Париж от петнадесети век, погледнете небето през тази смайваща гора от остри игли, кули и камбанарии, разлейте сред необятния град Сена, по променлива от змийска кожа с широките зелени и жълти петна, разкъсвайте я с клинове на островите, накъдрете я под сводовете на мостовете, очертайте ясно върху лазурната синева готическия профил на древния Париж, размийте контурите му в зимната мъгла, която се полепва по многобройните му комини, потопете го в дълбока нощ и се полюбувайте на чудната игра на светлините и сенките в този тъмен лабиринт от здания, хвърлете един лунен лъч, който да го освети бегло, за да изплуват из мъглата големите глави на кулите, или пък вземете отново този черен силует, подсилете със сенки хилядите остри ъгли на стрелите и покривите и си го представете по-назъбен от челюст на акула върху меденочервеното небе на залеза. Сравнявайте сега.

И ако искате да добиете представа за стария град, каквато новият не може вече да ви даде, изкачете се някоя празнична утрин — на Великден или на Света Троица, — изкачете се призори на някое високо място, откъдето можете да видите столицата в краката си, и изчакайте събуждането на камбаните. Вижте как по даден сигнал от небето — защото слънцето дава сигнала — трепват наведнъж хиляди църкви. Отначало се разнасят редки удари, от църква на църква, като музиканти, които се предупреждават един друг, че трябва да започват; после вижте изведнъж — в някои моменти и ухото може да гледа, — вижте как от всяка камбанария се издига колона от звуци, дим от хармонии. Трепетът на всяка камбана възлиза отначало право нагоре, чист и сякаш откъснат от другите, в дивното утринно небе. После малко по малко се разширява, съединява се, смесва се, заличава се в другите и всички заедно се сливат във великолепен концерт. Общ поток от звучащи трептения, който се носи, огъва се, подема се, клокочи над града и разнася надалеч зад хоризонта оглушителните вълни на разлюлените камбани. Обаче това море от съзвучия съвсем не е хаотично. Въпреки своята необятност и дълбочина то си остава прозрачно. В него ясно личат отделните съзвучия, които лъкатушат самостоятелно, изплъзнали се от звънарниците. Можете да проследите диалога — ту дълбок, ту креслив — между тенорните и басовите камбани. Виждате как октавите прескачат от камбанария на камбанария. Виждате ги как се подемат, леки, окрилени и свистящи от сребърната камбана, после тежко се отпускат, пречупени и осакатени от дървеното клепало. Възхищавате се на безспир избликващата и затихваща богата гама на седемте камбани на „Сент Йосташ“. Бързите и звучни тонове пробягват в общата хармония, прорязват я с две-три ослепителни зигзага и се пръсват като светкавици. Там в далечината се обажда абатството „Сен Мартен“ с тънкия се пресипнал глас. Тук боботи зловещо и сърдито Бастилията. На другия край се носи откъслечният бас на дебелата кула на Лувър. Царственият хор на камбаните на двореца пръска безспир на всички страни лъчезарните си трели, над които през равни промеждутъци падат като чук над наковалня тежките удари на кулата на „Парижката света Богородица“ и ги пръскат в искри. Сегиз-тогиз до вас долита във всевъзможни съчетания звънът на тройната камбанария на „Сан Жермен де Прес“. Този поток от възвишени звуци се раздвоява от време на време и прави път на фугата на „Аве Мария“, която избликва и искри като сноп звезди. Ниско долу, в самите недра на оркестъра, долавяте смътно църковното пеене, което сякаш се изпарява през вибриращите пори на църковните сводове. Същинска опера, която заслужава да бъде чута. Обикновено денем над Париж се носи врявата от неговия говор, нощем — неговото дихание, а в този ранен час — неговата песен. Вслушайте се в хора от камбани, присъединете към него шепота на половин милион живи същества, вечното стенание на реката, постоянните въздишки на вятъра, тържествения далечен квартет на четирите гори по хълмовете на хоризонта, подобни на исполински тръби на орган, потопете в смекчени полутонове острия и дрезгав глас на главната партия и кажете след това дали има в целия свят нещо по-пищно, по-ликуващо, по-разкошно, по-ослепително от този камбанен метеж, от тази разискрена музика, от тези десет хиляди пиринчени гласа, които се възземат едновременно из каменните високи триста стъпки флейти, от този преобразен в оркестър град, от тази гърмяща като буря симфония!